Фиджи – магията на Пасифика и солидни дози религиозно- културна астронавтика

 

dvorecСтолицата Сува

Фиджи

 Столица: Сува (Suva)

Население: около 1 милион души

Площ: приблизително 18 000 кв.км

Официална религия: християнство, основно методисти и католици

Държавно устройство: Парламентарна демокрация (Пар. конституционна република)

Парична единица: фиджийски долар (FJD)

 

Какво е Фиджи? Къде се намира? Държава или курортни островчета? Това, което научихме в дните преди тръгването и по време на плаването е, че Фиджи, една от петте меланезийски държави в Океания (заедно с Папуа Нова Гвинея, Соломоновите острови, Вануату и Нова Каледония) се състои от два по-големи острова и още близо 300 малки, повечето ненаселени; че напитката от стрити корени кава се пие всяка вечер сред приятели и роднини и че като цяло е доста развито в икономическо отношение, но в същото време селата са много традиционни.

Фиджи служи като транспортен хъб между повечето тихоокеански държави. Хора от Тонга, Самоа, Кирибати, Френска Полинезия идват да учат тук, работят или минават транзитно към Нова Зеландия и Австралия. Фиджи е бивш британски протекторат и заради липсата на болести като малария, може би по-приятелски настроените местни и още куп други фактори е бил развиван от англичаните още от 18 век, време когато Соломоновите острови и Папуа Нова Гвинея все още са били диви, непрестъпни места пълни с опасности.

И така, ето ни на 180-ти паралел, след двуседмично плаване, насред южния Тих океан, точно на обратната страна на Европа, две години след потеглянето ни. Направо не знаем къде се намираме 🙂

Скачаме от лодката на брега и започваме да танцуваме като откачени. Земяяяяя!!! Колко е твърда и солидна, макар на моменти да ни се струва, че се клати. От толкова време чакахме този момент. Край на притесненията за спането, можем да спим навсякъде, без опасности. Свободни сме! Има пътища, коли, транспорт, въобще развита страна. Последно сме били в толкова цивилизовано място преди десет месеца, в Малайзия.

Вървим към главната улица замаяни от зелените цветове на дърветата, от новите лица по улицата, от лъскавите витрини, от уханните индийски ресторанти. След толкова много морско синьо, всеки цвят, миризма, звук стимулират неимоверно сетивата ни и сякаш се опиваме от ликьора на щастието на всяка следваща крачка. Фиджи изглежда по начин, по който изобщо не очаквахме. Кафенета, молове, магазини и огромен процент индийци.

purva-zeleninaПърва зеленина

Интересно да се знае:

Англичаните през колониални времена не насилвали местните да работят по плантациите им от захарна тръстика, вместо това си докарвали солидно количество работници от Индия. Тези така наречени индо-фиджийци и до днес живеят тук, наброявайки почти 40 % от населението на страната.

Толкова ни се искаше някой ден пак да се завърнем в Индия, а ето че сега мечтата ни се материализира тук с всичките си миризми на подправки, кърита, индийски пръчици и парфюми; с жените с дълги лъскави коси и червени точки между веждите и с блестящи сарита; златарски магазини; сладки и надута боливудска музика от всеки ъгъл. Очите ни се въртяха като пумпали във всички посоки. По улиците на Лаутока „Захарният град“ (наречен така заради основният си поминък, индустрията със захар) сновяха какви ли не хора от цял свят – арабски шейх с бяла роба и аладинска чалма, превъзбудени японски туристи, мъже фиджийци с черни официални поли излезли от офисите си, напарфюмирани индийки, забулени мюсюлманки, ученици с униформи, всякакви белуги, от туристите основно пълнички американци и австралийци. Главите ни се взривяваха от впечатления, особено след четирите месеца прекарани из тръстикови колиби само с меланезийци и някой и друг мисионер. Не спирахме да подскачаме и да се смеем. Дори мисълта, че разполагаме само с кило ориз и безценните провизии на Джил за цяла следваща седмица, не ни разтревожваха.

Изчакахме Стив и Джил да си обменят пари и да си купят сим карта, за да запишем номера им и да имаме контакт с тях. Докато чакахме пред магазина на мобилния оператор с Джил, тя рязко измъкна една банкнота от 50 фиджийски долара (около 50 лв) и ни я набута в ръцете тайно. Не щеше и да чуе за отказ. Не можехме да повярваме колко е добра и как се е притеснила за нас и то при все че ѝ бяхме казали, че сме изтеглили вече пари (всъщност бяхме успели да изтеглим едва 10 лв, което беше налично в сметката ни). Почти се разплаках от жеста ѝ. Заради нея всъщност изкарахме следващите девет дена без лишения. Разделихме се с нашия капитан и каубойката спасителка, за да се впуснем отново в така желаното самостоятелно изследване на Фиджи.

Лаутока (Lautoka), въпреки че беше вторият по големина град, изобщо не беше толкова голям. Бързо стигнахме почти до края на града. По пътя имаше всевъзможни църкви, голяма джамия, хиндуистки храм, китайско училище. Така ни липсваше тази мултинационалност и микс от култури. Бързо намерихме интернет клуб (рядко изкопаемо на Соломоновите острови и ПНГ, но не и тук). Долар на час, ура! Най-сетне пак се завърнахме в комуникацията и виртуалното общуване. Блогът бе така изостанал, че щеше да ни трябва бая време за да наваксаме. Ориентирахме се бързо по картата за подходящо място за палатка, набелязвайки едно плажче на десетина километра извън града.

centralnata-jamiqЦентралната джамия

На излизане минахме покрай централният пазар – голямо хале с десетки сергии, на които продаваха фиджийци, индийци, китайци. Всичко бе подредено и чисто. За наше разочарование обаче скоро открихме, че цените хич не са евтини, даже напротив. Бе още по-скъпо от ПНГ и Соломоновите острови. Рядко имаше нещо под два лева, а някои зеленчуци бяха направо нереално скъпи (например кило домати 17 лв !!!). Добрата новина бе, че поне супермаркетите бяха прилични и по всичко изглеждаше, че новата ни диета щеше да се състои от хляб, леща с индийски подправки и яйца. Тези неща до сега изобщо не ни бяха по джоба, но тук разнообразието в магазините и местната продукция бяха свалили цените им и най-сетне щяхме да си позволим неща, за които и не бяхме сънували през последните месеци, между които мляко, яйца и прясно изпечен топъл хляб.

Непосредствено до пазара се намираше централната автобусна гара и малко площадче, на което дузина индийци продаваха сладки, традиционни снаксове и сок от машина. Това е любимото място на учениците след училище и те обикаляха с оранжеви сокчета в ръка и пакетчета лют, печен грах. Черпим се и ние по един сок, наблюдавайки интересната тълпа от ученици с бели ризи и традиционни фиджийски поли, които на момчетата са прави и вързани като японско кимоно. Всички ни изглеждат сияещи и красиви. Еуфорията от досега с шарения свят не спира.

na-pazarchetoУчениците си пазаруват след училище

Продължаваме разходката по чистите улици, паркчета и градини, които ни създават екзотично усещане. Фиджи е наистина развита страна. Хората са с изгладени нови дрехи и оставят след себе си парфюмени дири. Толкова вехти и разпрани типове като нас няма по улиците 🙂 Колко странно нещо е „цивилизацията“!

iscon-templeХрам на Кришна съзнание

Следобедът преваля, а ние все още сме в града. Решаваме да си хванем автобус до набелязаното от нас плажче. Докато вървим и се оглеждаме, до нас спира луксозен джип. Мъжът ни предлага да ни закара до там, тъй като по това време вече нямало автобуси, а от отбивката до морето е доста вървене в тъмното. Не искаме да го притесняваме, но той настоява да скачаме в колата. От дума на дума Бен, който се оказва симпатичен учител, ни поканва да пренощуваме в тях. На знаци на съдбата обикновено казваме „да“, така че ето ни в приятната му къща с гледка към цяла Лаутока. Бен има три момченца и образована делова съпруга.

gledka-ot-balkonaГледка от къщата на Бен

Вечерята е сервирана. Най-сетне успяваме да се натъпчем с вкусни фиджийски ястия, след две седмици гладуване на яхтата. Бен и жена му не спират да ни сипват от огромната тенджера с патладжанено къри. Колко е приятно да си сред нормални, усмихнати хора! Тази вечер научаваме и много интересни неща за културата и табутата на острова. Мисля, че по-страхотна първа нощ на фиджийска земя няма как да ни се беше паднала.

28.03

 Рано сутринта въздухът е прохладен. Утринен дух свири сладко на еднострунната мандолина на сърцата ни. Дали не е някаква странна форма на носталгия по хладовитите утрини из нашите родни земи, неволно извикан спомен по някоя невронна мрежа в мозъка ни, активирана от тези сутрешни температури под 20 градуса?!

В къщата цари лудница. Малчуганите се оправят за училище. Бен приготвя закуска (топъл хляб от пекарната, масло и мармалад!!!). Жена му вече е изхвърчала за работа. Аз получавам задача да изгладя ризките на децата. Май не сме хващали ютия от има няма 10-15 години. Дори това дребно действие и миризмата на горещо изгладена риза ми се струват невероятно интригуващи и приятни.

s-detegledachkata-i-bebetoС бебето на Бен и детегледачката

Решаваме да останем още един ден в Лаутока, за да се донастроим на земна вълна. Тази нощ все още ми се струваше, че се полюшваме в каютата. Цялото семейство излиза и оставаме сами с малкото бебе Джейкъб и детегледачката. Сутринта прекарваме в интернет, от лаптопа на Бен, но следобеда се впускаме в градски разходки. Откриваме голям храм на „Кришна съзнание“. Минаваме по нови улички. Завършваме класически, с торба гуава, портокали и ананаси от пазара и пиене на сокче с учениците на площада. Екстазът продължава.

uchilishteУчилище

hinduistki-hramХиндуистки храм

ulica-v-lautokaУлица в Лаутока

sus-semeistvoto-na-benС Бен и семейството му

 

 

29.03

 Планът днес е да преспим на плажа Сауени (Saweni) една нощ, след което да продължим с пълната обиколка на остров Вити Леву в посока Сува (Suva), столицата на Фиджи. Тръгваме по обед пеша към края на града. Не след дълго една кола сама ни спира. Приятен мюсюлманин ни предлага да ни откара до главния път. Не сме чакали и 15 минути и възрастна двойка фиджийци ни откарва до Сауени. Преди да продължим пеша към плажа обаче искаме да видим църква, за която Бен ни бе казал, че е православна и ние не можехме да повярваме, че такава може да има тук.

Наистина оставаме изумени, пред нас се издига църквичка в гръцки, средиземноморски стил в бяло и синьо. Посреща ни отец Петрос, грък с типично балканско излъчване. Явно и ние така сме му изглеждали „типично балкански“, защото направо ни заговаря на гръцки. Умираме си от радост да срещнем някой толкова близък на другия край на света. Отчето ни показва църквата и това съвсем ни екзалтира – иконите, мириса, свещите, сякаш сме се телепортирали в България. Сядаме да пийнем сок в малка, модерна, излъскана сграда отстрани, която се оказва сиропиталище. Научаваме, че гръцкият архидиоцез в Нова Зеландия е открил тази уникална по рода си православна мисия тук преди десетина години. В момента се строят още две църкви в други полинезийски държави – Тонга и Самоа. Ако някой ни беше казал къде ще се озовем на третия си ден на Фиджи, нямаше да му повярваме. Отец Петрос трябва да тръгва към летището, ще посреща сръбско отче, пратеник от Нова Зеландия. Това още повече ни зарадва и решаваме да се върнем утре сутринта да се запознаем с този побратим 🙂

pravoslavnata-cyrkvaГръцката православна цървка

Плажът въобще не е толкова близо, колкото беше ни се сторил на картата. Вървим в жежкото слънце по черен път. Навсякъде има разпръснати къщички, изглежда че регионът е населен предимно от индийци, които и до ден днешен работят по полетата със захарна тръстика наоколо. Мила двойка спира колата си до нас и ни предлага да преспим в тях. Но от толкова време жадуваме да спим сами сред природата, извън църкви, учреждения и частни дворове. Така че отказваме. След 30-40 минути вървене достигаме малкото плажче. Отзад има само дървета и храсталаци. Наблизо няма къщи, освен едно луксозно резортче. Гледката е хубава, макар водата да е мътна и плажът да е „поръсен“ с боклуци. Освен нас има три коли с индийски рибари, паркирали директно на пясъка.

plajyt-na-saweniПлажът на Сауени

Цветин се сгромолясва с раниците на плажа, а аз тръгвам на изследване за подходящо място за бивак. На връщане с ужас забелязвам, че индийците са наобиколили Цветин и спомените оживяват. В Индия винаги когато ни откриваха бивака местните идваха да ни предупреждават колко е опасно, как кобри ще влязат в палатката и още какви ли не щуротии и никога не ни оставяха на спокойствие. Толкова бях се зарадвала, че сме обратно в Индия, макар и фиджийска Индия, но ето че тя върви в комплект и с ирационални лудости. Забързах крачка, подготвяйки се да ги убеждавам с научни доводи, че няма да ни нападнат никакви кобри, та на Фиджи няма кобри! Оказа се, че хората ни предупреждават, че от известно време някакъв крадец дебнел в храстите и обирал плажуващите. Изведнъж осъзнахме, че току що го бяхме видели точно зад шубраците, до които седеше Цветин. Само това ни липсваше сега, ломбокски истории така да се каже (инцидента, който имахме в Ломбок, Индонезия).

Преместихме се да спим точно до оградата на резорта, получавайки разрешение от охраната, който щеше да обикаля цяла нощ. Завардихме се солидно и си напалихме огънче за вечеря. Това ще ни е първо спане на диво и сами от остров Сулавеси, Индонезия, тоест от последните шест месеца. Чувстваме се страхотно. Огънят и новата ни соларна лампа „Люси“ подарък от Стив и Джил сияят в островния мрак. Ако не бяха ровещите рачета под палатката и някаква странна нощна птица, която пляска с криле цяла нощ около нас, би могло да се каже, че спахме в здрав, непробуден сън.

camping-na-plajaПърви къмпинг

30.03

Сутрешно пльосване в морето – щастие! Към 10 ч слънцето вече е безпощадно. Тръгваме бавно към църквата. На стоп ни взима такси с индийци, спестявайки ни половин час потене по друмищата.

В беседката пред сиропиталището ни очаква голяма изненада. Индийският свещеник с черното расо, който бяхме видели при стъпването си на Фиджи си бъбри сладко, сладко със сияещ монах – сръбският отец Мелетий. Посрещат ни радостно и сядаме на дълги приказки. Денят отминава без да забележим и отец Мелетий предлага да останем тук. Малко над църквата, на хълма с всеобхватна гледка има страшно красиво манастирче „Дормитион на Богородица“, в което в момента не живее никой. До него се намира къщичката на отец Петрос, където отсядат и други свещеници и монаси. Отец Мелетий ни предлага да си изберем удобно място за палатката. Имаме си баня, чешми и масичка за седене. В манастира има и тихо параклисче, отворено за посетители. Мястото е просто вълшебно и ни кара да се чувстваме като у дома си (в средиземноморска Гърция :)).

manastiraМанастирът „Успение Богородично“

s-otec-meletiiС отец Мелетий

Палатката е опъната под дебело дърво и сме готови да продължим интригуващите разговори с този забележителен монах. Вечерта отец Мелетий ни носи индийски сладки и подаръчета картички – икони.

camping-v-manastiraБивак в манастира

31.03

Толкова бяхме сигурни, че вече няма да спим по църкви, а ето че за пореден път съдбата ни изиграва шега. Интересни и вълнуващи неща се случваха едно след друго, така че не мръднахме от манастира в следващите три дни. Отец Мелетий ни закара до Сабето (Sabeto), село в близост до интернационалното летище на Нади (Nadi), най-туристическият град на Фиджи. В Сабето бе основана първата православна църква „Св.Параскева“. По настоящем там живееше жената на отец Петрос, също гъркиня. Тя се грижеше за цяла тумба сираци в тийнейджърска възраст, абсолютно сама. Всъщност и отец Петрос се занимаваше основно със задачи около малчуганите в Сауени, но там поне имаше две местни жени, които се грижеха за домакинската работа.

paraklisa-v-sabetoПараклисът в Самбето

Пътьом се отбихме и в село Висейсей (Viseisei), за което фиджийският фолклор разказва, че е първото място, на което стъпили предците им в древни времена. По ирония на съдбата там стъпили и първите бели мисионери.

Отец Мелетий ни запозна с отец Бартоломей, бивш военен и първи ръкоположен православен свещеник на Фиджи. Той и жена му презвитера (попадия) в скромната си къщичка ни почерпиха чай от лимонова трева и кокосови сладки. Заедно с него и още трима индиеца се изчерпваше общия брой на местни свещенослужители в епархията.

papagalcheПапагалче

01.04

В събота присъствахме на впечатляваща литургия с пет свещеника облечени в блестящи одежди, с дечицата от сиропиталището, пеещи ту на английски, ту на гръцки и с една шепа местни православни, предимно индийци. Беше изумително да видиш тукашните хора облечени в тъмни, балкански стил дрехи, целуващи икони и кръстейки се по нашему. Едната баба беше дори забрадена. Човек не знае сънува ли или бълнува.

Беше ни интересно да сравняваме всички различни служби, на които бяхме ходили по време на пътуването ни, а и най-сетне да разучим по-задълбочено вероизповеданието от собствените ни земи. Странно е, че можехме да говорим на длъж и на шир за будизъм, хиндуизъм, ислям, напоследък и католицизъм, но за православието познанията ни бяха доста рудиментарни. Сега всичко бе ни станало адски интересно, нещо като професионална деформация на пътешественика – история, архитектура, традиции, кулинария, география, геология, икономика, политика на даденото място. Всяка тема трябваше да бъде разнищена. С ново придобито изгарящо любопитство, това което едно време ни се струваше като леко скучновати, неразбираеми литургии и песнопения, сега ни се струваха безкрайно интересни ритуали, пълни със символика, история и дълбоко значение.

На обед отец Мелетий замина към мисията в Тонга, а ние решихме да пренощуваме и да продължим пътя си на утрешния ден. На раздяла той ни подари плетени кръстчета и гривни от остров Родос, Гърция, от манастира в който живял десет години.

След вечерните молитви се заговорихме с много интересна индийка, която живееше в спасителната къща за жертви на домашно насилие към църквата. Рома бе тридесет годишна, търсеща истината с главно И, изключително образована и будна. Такъв човек не бяхме срещали никога, хем да ходи на църква, хем да задава тежки теологични въпроси, хем да е заклет материалист и атеист. Прекарахме три часа в изтощителен, луд разговор, който премина от църковните тайнства, през Карл Юнг, дзен будизъм, лингвиста Ноам Чомски, хиндуистки адвайтизъм ( адвайта веданта – течение в индийската философия), квантова физика и астрономия и три тона брътвежи. Така и не достигнахме до консенсус, но пък си беше забележителен разговор, какъвто не бяхме водили през последните две години. Обикновено ежедневните ни теми се въртяха около това какво ще се яде, ще вали ли дъжд, кои държави сме посетили и как пътуваме толкова дълго, каква е тайната на преуспелия, супер богат пътешественик, позволил си двугодишна ваканция в пътуване по света 🙂

orhidei

02.04

Време е да напуснем тази малка Гърция и духовните ѝ сиртакита. Сбогуваме се с милия отец Петрос, който ни подарява книжка и със семейството на фиджийския поп Бартоломей. Жена му презвитера ни дава телефона на сина си, който живее от другата страна на острова за контакт и ни подарява сладко от лимони. Попът пък ни подарява картички икони и църковен календар. За Великден смятаме да се върнем в Лаутока и да боядисваме яйца с дечицата, но до тогава има близо две седмици.

Още на петата минута ни качва кола с изискано полинезийско семейство, родени на Фиджи. С перфектен английски са. Мъжът е от остров Ротума (Rotuma), населен от полинезийци и анексиран към Фиджи при обявяването на независимостта (1970 г). Жената пък е пълен микс от всякакви раси, но най-осезаеми са полинезийската и европейската ѝ кръв. Забелязахме, че много фиджийци страшно обичат да изтъкват, че имат и бяла кръв, дори и да става въпрос за един единствен прапрадядо, дошъл тук с корабите в началото на миналия век. Двойката беше изключително симпатична и образована и отново завързахме интересни разговори, повече на тема устойчиво развитие, военните преврати на Фиджи и ударите по некоренното население (като тях).

За тази вечер си бяхме набелязали едно плажче на стотина километра от Лаутока, на половината път до Сува. Крис и Ашвин обаче не искаха да ни оставят просто ей така да си търсим сами място и се отбихме в някакъв туристически курорт на техни приятели да питаме дали можем да спим на палатка. Собственикът каза, че можем срещу „скромната“ сума от 40 фиджийски долара (около 40 лв) на човек 🙂 Продължихме с търсенето. В един полицейски пост ни предупредиха, че нощно време има пияници и не е безопасно. Ашвин и Крис живееха в курорта Пасифик Харбър (Pacific Harbour) в малко апартаментче под наем и ни се извиниха, че нямат никакво място да ни поканят, но се сетиха, че в региона има къмпинг към адвентистката църква. Пристигнахме там по тъмно. На приятно плажче имаше няколко дървени бунгала, не особено подържани след щетите от миналогодишния разрушителен циклон. В една колиба живееше семейство фиджийци, стопанисващи лагера. Крис уреди там да палаткуваме и преди да се усетим платиха за това удоволствие по 20 долара на човек. Направо се ужасихме, но те бяха адски доволни, че ни оставят на сигурно място.

bungalataБунгалата към къмпинга

В същото време се случиха и някои още по-луди неща. Ашвин започна да се моли за нас и изпадна в транс, започна да говори на измислени езици, да се смее и реве едновременно. Малката им внучка пък заяви, че вижда ангели в небето. Ние не знаехме какво да правим – да се притесняваме за парите ли, да прекъснем молитвата ли или да следим накъде хукна четири годишното момиченце само в тъмното. Разгеле в един момент цялата тази лудост завърши с Ашвин, която ни информира, че е пророк направляван от Бог (Била отлъчена от всички църкви на Фиджи, включително и от Петдесятната, където говоренето на „ангелски езици“, арамейски и тем подобни е като за здрасти. Да те отлъчат даже от там, кой знае какво трябва да си направил?!) и че утре сутринта ще закусваме заедно. Колата обърна и ни остави с увиснали до земята ченета, така че не можахме да реагираме адекватно, когато учтивата фиджийска леля от станцията ни помоли все пак да спим в бунгалата. В местната култура цялата земя е пълна с духове и човек трябва да е луд за да спи отвън, при тях. Не се съпротивлявахме много и все още като замаяни се настанихме в отдавна неизползваното прашасало бунгало (за 40 лв !!!).

nasheto-bungalo

Нашето бунгало

Цял ден не бяхме яли, но от толкова емоции изобщо нямахме сили да готвим и директно се сгромолясахме да спим. Що за ден или по-скоро седмица!

03.04

 Ашвин и Крис никакви ги няма на сутринта и решаваме, примрели от глад, да си сготвим нещо набързо. Лелката в началото заявява, че не сме си платили за готвене на газ в общата кухня, но след като разбира, че ще палим собственото си котлонче пред бунгалото, се смилява да ползваме котлона за една бърза запръжка. Почваме да се притесняваме, че хората тук ще очакват заплащане на всяка крачка заради дългогодишния си опит с австралийски и американски туристи и че може би няма да е чак толкова лесно колкото си мислехме. Все пак още е рано за заключения!

Не щеш ли по обед Ашвин и Крис се появяват с чанти с храна – плодови салати, сокове и сандвичи. Хапваме заедно и всичко се повтаря отначало, но този път сме подготвени психически. Бъбрим си забавни неща, както вече споменахме, бяха страшно ерудирани хора. Срещата завърши със същия тип ексцесия или както те го наричат „молитва“. Да се чуди човек как такива интелигентни хора са станали такива кукута?!

Карта на пътуването

Продължаваме стопа към Сува, до която ни остават само 50 км. Дали защото Пасифик Харбър беше луксозен курорт пълен с белуги или защото леко се бяхме натоварили от срещата, но никой не ни спря близо час. След усилено махане, най-накрая една кола наби спирачки. Качихме се вътре, но съвсем скоро се оказа, че е прикрито такси с други пътници. Веднага след като видяхме как един от хората си плати и слезе, започнахме да убеждаваме шофьора да ни свали, но той щедро заяви, че ще ни закара до Сува без пари. Летяхме по хубавия път без дупки  през красиви местности, макар и всичко да бе подредено и развито, с бензиностанции и крайпътни лъскави заведения. Стигнахме до центъра на Сува, в оживена част до гарата. На слизане, за наша изненада шофьорът фиджиец грубо се обърна към нас със „заплащането, моля“. Ние се ошашкахме и започнахме да мънкаме и да се защитаваме, опитвайки се да не избухнем, при което той ни изгони с „go,go!“. Такова грубиянско и лъжливо поведение не бяхме срещали от сигурно поне година и направо блокирахме. В себе си имахме едва 6-7 долара и беше абсурдно да му ги дадем, още повече че това бяха последните ни пари за следващите три дена. Трябваше да ползваме и интернет, за да разберем къде живее хоста ни от couchsurfing.com. Явно мошеникът беше се надявал, че след като пристигнем, ще ни притисне. Измъкнахме се набързо от колата и се пъхнахме в близкия интернет клуб. Локализирахме Франсис (хоста ни) и се качихме в един автобус към другия край на града. По пътя имахме възможността да се насладим на градчето, докато бе все още светло. Нямахме търпение да се върнем в центъра и да разглеждаме. Имаше колониални сгради, църкви, западен тип пекарни и сладкарници, всякакви магазини, въобще невиждани скоро от нас неща.

centyra-na-suvaВ центъра на Сува

Слизаме на спокойна улица и откриваме къщата на Франсис. От вратата ни посреща усмихната фиджийка. Влизаме в хола, където екстравагантно се мъдри голяма маса за билярд, кожено черно сепаре и изискани огледала и лампи. Да се чуди човек къде е попаднал. Оставяме багажа в модерно обзаведена спалня за гости и започваме да си бъбрим с Франсис. Учудването ни е огромно, когато разбираме, че тя е първата фиджийска туристка обиколила с раница източна Европа, включително Македония, Сърбия, Косово, Босна и Херцеговина и разбира се България. Все още си спомняла проститутките на „Лъвов мост“, където е бил хостела ѝ, кебапите, „Александър Невски“, някаква баба, която сърдито избягала от нея като чула английска реч и хорото. Каза, че Балканите са любимото ѝ място от цяла Европа 🙂

След известно време се върна Чарли, приятелят на Франсис. И двамата бяха големи симпатяги. Прекарваме вечерта в приказки за пътувания и фиджийска култура.

04.04

На тази дата се навършват две години, от както тръгнахме на пътешествието. Този паметен за нас ден обаче започва със скандал между Франсис и Чарли. Малка любовна драма, в която Чарли трябва да се изнесе скоропостижно от къщата под заплаха от съд. През това време пристига приятел на Франсис, симпатично момче гей, което току що се е скарало с приятеля си и драмата нараства. Не след дълго на вратата почуква нова гостенка от couchsurfing.com – англичанката Карън, която обаче е от индийски произход и е сикхка. Скоро се разбира, че и тя е в тежки мелодрами с младото си гадже индиец от Нова Зеландия.

А,не! Всякак си ще прекараме юбилейният ден, но не и в любовни интриги и скандали. Какво обаче да правим без пукната пара в джоба, след като си заехме последните стотинки на Франсис?! До ранния следобед седим и пишем текстче, в което се опитваме да сумираме всичко научено и преживяно през тези две години в няколко параграфа. Въпреки лудата обстановка под перото ни се ражда „Две години вечност“ .

Решаваме да се поразходим из квартала и до крайбрежието. Бреговата ивица в тази част не е особено впечатляваща, но залеза край морето винаги ти създава празнична атмосфера. Уличките са тихи. Нищо интересно не се случва, но тишината ни действа като чаша вино в здрача. По обратния път към вкъщи забелязваме странен бял купол в една от уличките. Зачудваме се дали не е гурудвара (сикхски храм) и веднага решаваме да проверим и ако е, да зарадваме Карън, че в квартала има техен храм. Оказва се, че е храм на Кабир, религия, за която никога не бяхме чували. Брахминът отвътре веднага забеляза, че се навъртаме около оградата и излиза да ни посрещне. Показва ни храмчето, обширна стая цялата в бели драперии, със статуя на гуру Кабир и място за сядане, от където се четат свещените текстове. Човекът ни обясни, че религията им е монотеистична. Вярват в един бог и признават всички духовни учители и аватари от другите религии. Колко индийско! 🙂

hramyt-na-kabirХрамът на Кабир

От разговора с него за гурута на по 150 години, медицински бобчета и сутрешни молитви за просветление на цялото човечество страшно се развеселихме. Как да не обича човек Индия! Покани ни да хапнем прасад (осветена храна), но отказахме, защото вече беше късно да го притесняваме да ни сервира.

В приповдигнато настроение продължихме към къщи, чудейки се какво ще ядем. Имахме само хляб, а покрай скандалите на другите в къщата, явно готвенето щеше да е последна грижа. Така или иначе сме свикнали на постни сухоежбини, но все пак днес бе годишнина. Точно докато размишлявахме покрай нас минаха официално облечени индийци с лъскави сарита и отрупани с бижута. Всички бяха се запътили към хиндуйсткото храмче в съседство на нашата къща. Още не ни се прибираше и решихме да погледнем дали ще има пуджа. Хората на входа страшно се учудиха като се изтупахме там и радостно ни поканиха вътре. Имало големи едноседмични чествания, кулминацията била утре. Празнуваше се рожденият ден на бог Рама (братът на Кришна). Изглежда, че Рама е доста почитан на Фиджи, после забелязахме много храмове на негово име.

Седнахме на червените килими в единия ъгъл и не спирахме да се удивляваме на невероятно красивите дрехи на всички. Жените бяха като същински ориенталски принцеси, обкичени със злато и с тежък грим. След баджана (религиозни песни) и разказването на истории от „Рамаяна“ хората направиха „аарти“ (церемония със свещения огън) и се поклониха на муртите на Рама и Кришна за благополучие.

v-hinuistkiq-hram-muzikantiБрахминът и музикантите

jeni-v-hramaИндииките в храма

Последва страхотен банкет отзад, в залата за ядене. Бяха сервирани по индийски обичай безплатни храни в неограничени количества за всички – хлебчета „роти“, поне 7-8 вида различни вегетариански кърита, сладки и сок. За по-страхотно отпразнуване на годишнината ни не си и бяхме мечтали. Така преядохме, че едвам станахме от масите. Новите ни приятели ни поканиха да заповядаме на утрешната финална церемония сутринта. Така ни се радваха, че казаха, че ще ни донесат традиционни дрехи да се облечем за случая.

05.04

Тази сутрин ми беше много тежко от вчерашното преяждане, особено след като от близо месец ядяхме съвсем проста и дори еднообразна храна, в не твърде изобилни количества. Нямах желание да излизам, така че само Цветин замина на рождения ден на Рама, пременен с турско синя индийска риза от нашите приятели. За мен също имаше блестящ костюм, който после ми подариха. На празненството всички танцували, яли, пили и се веселили. Имало и люлка с муртито на бебето Рама, която жените се редували да люлеят през цялата церемония. Добре, че са индийците да ни развеселяват живота, в къщата драмите продължаваха с пълна пара.

tanciТанци в храма

Следобед излязохме да се разходим пеша, минахме през бедни гета. Макар Фиджи да е развит, е пълно с хора преселващи се към града, живеещи в мизерни схлупени къщи, без градини и риболов и без препитание. Други пък са пострадали от миналогодишния ураган Уинстън, за който постоянно ни разказват всички. Къщите им са били някои направо ответи, други разрушени.

В центъра виждаме интернет клуб и след като излизаме от него, вече е тъмно. Разходката из Сува отново пропадна. Все пак решаваме да се поскитаме из нощните улици, макар да бяха ни предупредили, че може да е опасно. Едва 7 часа вечерта беше, а улиците съвсем пустееха. На главната точно започваха да отварят врати съмнителни барове с дебеловрати охранители и приканящи азиатски труженички.

Мятаме се на един градски автобус подобен на увеселително влакче, без прозорци и с надута музика. Завързваме разговор с момичето до нас, което ни казва, че трима от преподавателите ѝ в консерваторията са българи. Ето ни обратно в къщи. Нашите хора си пийват кава, любимото фиджийско питие на всички.

06.04

 Най-сетне успяваме да разгледаме обстойно Сува. Има всякакви интересни нещица из стария колониален център – китайски павилион, вегетариански ресторанти, всевъзможни църкви, за някои от които изобщо не сме чували, джамии и хиндуистки храмове, изискани колониални сгради, приятни паркчета …

park-v-suvaПаркче

След като разглеждаме католическата катедрала се отбиваме в библиотеката „Карнеги“, пълна с тонове книги и информация за Фиджи и цяла Полинезия. Ровим се като книжни плъхове няколко часа, снимайки карти и интересни статии. Разходката ни завършва в парка на музея, който не посещаваме заради високата цена на входния билет (по 10 $, което е по около 10 лв. на човек). Все пак успяваме да зърнем вътре интересни модели на стари канута и платноходки.

katolicheskata-katedralaКатолическата катедрала на Сува

bibliotekataБиблиотеката „Карнеги“

muzeqtЧасовниковата кула пред музея

След малко запасяване от централния пазар с продукти се връщаме при Франсис. Очаква ни традиционно приготвена фиджийска храна – сварена касава и листа от таро в кокос, сготвени от гувернантката.

07 – 08.04

 Последните два дни в Сува се занимаваме основно с интернет и някоя и друга кратка разходка из квартала. Откриваме коптска (старо египетска) църква. Немалко часове прекарваме в бъбрене с Франсис и Карън. Оказва се, че Франсис е фиджийска принцеса от остров Бау (Bau), който всъщност е микроскопично островче с три села. Но именно от там е и кланът на най-уважавания вожд Туй Вити – кралят на Фиджи. На техния клан принадлежат всички води около островите. По време на британския протекторат, при посещения на кралицата, тя винаги е била приемана първо на остров Бау, където и до днес си има резиденция. На този остров може да се отиде единствено, ако имаш покана от някой от там или с разрешение от правителството. Със стъпването на Бау човек трябва да се придържа към стриктен етикет и да се държи изключително скромно и вежливо. Също така се очаква да поднесе голямо количество стрити корени от кава на вождовете.

По принцип из всички фиджийски села посетителите трябва да носят „сулу“ (парче плат увито като пола, което в Азия се нарича „сарунг“), да са с покрити рамене и след като влязат в селото трябва да махнат шапката си и да свалят всичко, което носят на раменете си (чанти, фотоапарати и т.н.). Ако смятат да пренощуват в селото е желателно да поднесат кава на вожда или домакините си.

mangustaМангуста в парка

Франсис е от селото на рибарите, които осигуряват рибата за вожда на Бау. Въпреки, че тя е отрасла в Австралия, адски модерна е и разполага с много пари, нещо древно в нейната душа я кара да се занимава с препродажба на риба. Чувства се особено доволна и поласкана, ако някой от вождовете от Бау си поръча точно от нея рибата. Въпреки модернизацията и християнството фиджийците все още са свързани с клана, с традиции и вярванията си. Особено интересна ни се стори тихоокеанката легенда, за това как специфични морски животни като скатове и акули пазят и помагат на хората. Франсис ни разказа, че всеки път при погребения на вождове (министър председатели), когато тялото е качено на кораб към родния остров на починалия, гигантски акули излизат от водата и придружават кораба до там и че те с Чарли са го виждали с очите си.

s-fransis-i-charlieС Чарли, Франсис и каучсърфърката Карън

orhideiОрхидеи

Advertisements

3 thoughts on “Фиджи – магията на Пасифика и солидни дози религиозно- културна астронавтика

  1. Прекрасен разказ и снимки, невероятен труд сте положили, за да ни пренесете там, където сте били. За което, благодаря! Но, искам да ви кажа, че отваряйки се, половината страница се крие от една огромна черна лента, която пречи на възприемането на невероятните снимки и текст. И колкото и да ми се иска да чета и гледам, се отказвам заради нея.

    Liked by 1 person

    • Здравйте, от какво устройство отваряте сайта? Незнаехме за този проблем. Благодарим много за това съобщение. Ще се постараем да го оправим.

      Like

  2. Привети! Малко ме озадачихте с този „180-ти паралел“ в началото на разказа :). Тъкмо повод да погледна картата :), която веднага изясни положението – всъщност ставало въпрос за 180-тия меридиан.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s