Остров Вити Леву- Великден по православно- фиджийски, джунгли, риболов и къмпинг на пристанище

skat

Улов морска лисица

09.04. 2017

Изкарахме цяла седмица в Сува и беше време да потегляме към прословутите фиджийски села, от които вече бяхме се понаплашили леко. От една страна кавата е много скъпа (10 долара за съвсем мъничко пликче), а се очаква да предложиш на главния вожд на селото кава, ако ще оставаш да спиш наоколо.А въобще не ни беше ясно как ще ни приемат с всичките тези табута или като не донесем нищо.

Лошото е, че и тук по меланезийски тертип всяко парче земя е нечие и винаги трябва да искаш разрешение за къмпингуване от съответния собственик, а също се притеснявахме, че заради туризма са свикнали туристите всичко да си плащат. Планът ни бе да се върнем обратно в Лаутока, но от към източната страна на острова, описвайки пълен кръг. Тази първа вечер имахме идея да преспим при сина на отец Бартоломей от православната църква. Попадията ни беше дала адреса и телефона на Симеон, живеещ сам в някакво село на 40-50 км от Сува.

Тръгнахме по обяд пеша към магистралата. Сува не е много малък град, така че на главния път решихме да си хванем автобус до малко селище извън града, за да се махнем по-бързо от градския трафик. Автобусчето до Наусори (Nausori) на 10-15 км струваше само 1,50 $ (около 1,50 лв) и си заслужаваше. Тук поне наземния транспорт беше на прилични цени. От Наусори ни взе бусче с индийски мюсюлмани до следващото село Касаву (Kasavu). От тази страна на острова имаше джунгла и гори, беше много по-малко развито и нямаше никакви туристи, така че много ни се понрави. След Касаву имаше свлачище изцяло прекъснало пътя и ремонт поради което не преминаваха никакви коли. Хората от стопа настояха да ни черпят кава пред едно капанче насред пътя, Цветин обърна няколко черупки, а на мен дадоха сок.

kava-s-indiicite

На кава с индийците

Минахме пеша от другата страна на свлачището, но заради ремонта почти нямаше движение. Вървеше ни се и тръгнахме, наслаждавайки се на природата. Не след дълго една раздрънкана количка с две фиджийки оставиха някакви роднини на автобусната спирка при ремонта и на връщане ни взеха до тяхното село. Тъй като се движехме по главния път, нямаше нужда да спазваме етикета за без шапки и раници, но забелязахме, че наистина всички мъже и жени са с чисти сулута и ризи. Хората ни поздравяваха весело. Излязохме да стопираме извън селото.

decata-uchat-v-palatki-sled-uragana

След миналогодишния циклон Уинстън покривите на училища са отвяни и децата учат в палатки

След известно време отново ни качиха индийци, този път хиндуисти – млада двойка, готвачи в Шератон, тръгнали на романтична разходка около острова. Оставиха ни на разклона за село Деласуй/Коровоу, където Симеон вече ни очакваше. Огледахме се, но наоколо имаше само джунгла и красиви хъмчета, по които пасяха крави.

avtobusnata-spirka

Автобусната спирка, на която пристигнахме

Изведнъж съзряхме малка розова къщичка на един хълм в нищото, от където ни махаше Симеон. Не можехме да повярваме на какво диво и страхотно място се озовахме. Точно от това имахме нужда – тишина, осветление на свещи, къпане с поливане, пълнене на вода от извор, никакви шумове и хора, прасенца, куче и крави.

kushtata-na-sina-na-presvitera

Къщата

Симеон ни настани на леглото си. Къщичката бе съвсем малка, с две стаички и кухня, но много приятна. Жена му и детето бяха на съседния остров. В радиус от километър нямаше жива душа. След градската лудница, това бе идеалното място за усамотение.

peizaj

Около къщата

peizaj-2

Дивотия

10.04

Цял ден се отдадохме на релаксация, разходки по хълмовете и до близкия водопад. Единственото нещо, което помрачаваше тази идилия бе, че в неделя не бяхме успели да напазаруваме нищо, тъй като всичко бе затворено. Тук хората са много религиозни и всички задължително са на църква, пременени в бели фиджийски дрехи, особено християните от двете основни деноминации – методисти и католици. Около нас обаче нямаше кьорава сергия, най-близкия пазар бе чак в Коровоу (Korovou) на 20 км. Решихме да оцеляваме на ориз, остатъци от леща и самоизработени макарони (Цветин ги нарича „рибчета“) от останалото ни брашно. Симеон по цял ден се занимаваше с животните и земята, а и той беше останал без грам храна и оцеляваше само от хапвания по роднински къщи. Е, все пак успяхме да избутаме деня някак си. Вечерта небето се обсипа със звезди и заспахме под звуците на щурчетата.

kushta-v-junglata

Съседска къща

11.04

Продължаваме обиколката на острова на стоп. Отново ни взима индиец, който пътува директно за нашата дестинация Ракираки (Rakiraki), която е на стотина километра.

na-stop

На стоп, няма особено много коли

Слизаме на пристанището Елингтън малко преди градчето, за да разузнаем корабите за съседния остров Вануа Леву (Vanua Levu), където смятаме да отидем след Великден. Положението не е особено обнадеждаващо. Ферибот има всяка сутрин, но цената му е 45 фидж. $ на човек (около 45 лв), а карго корабчета и други плавателни съдове за стопиране изобщо няма. Ако си с кола също се плаща на човек, извън таксата за колата. Решаваме да му мислим после и се насочваме към Ракираки. Първо ни качва на стоп автобусче с ученици, а после до центъра, поредният индиец. Тази част на острова от към север е най-сухата, с много захарна тръстика и съответно преобладава индийското население. Докато селата във вътрешността, през който минахме са изцяло фиджийски и има повече гори. Учуди ни, че селата не изглеждаха кой знае колко развити, дори по-скоро бедни, за разлика от тези по крайбрежието.

peizaji-po-putq

По пътя

В центъра на Ракираки има местен, евтин пазар и ураааа! Най-сетне храна! Запасяваме се с плодове и зеленчуци здраво. Такъв глад ни тресе, че изяждаме по 6-7 банана всеки един от нас, един след друг. Сега ни остава само да си намерим място за пренощуване. Излизаме пеша от градчето и се връщаме на главния път. Както си вървим попадаме на гроба на Ундре Ундре (Udre Udre’s tomb), един от най-страховитите канибали-вождове в историята на Фиджи. Той се хранел лакомо и единствено с човешко месо. Разказва се, че изял близо 800 човека през живота си. Каменният гроб е обрасъл с трева, явно че в настоящето не се гордеят особено с него. В книжките от библиотеката прочетохме, че канибализма на Фиджи, практикуван преди 19ти век бил изключително жесток и кръвожаден. Жертвите бивали изтезавани и подлагани на всякакви гаври. Такива отвратителни истории не бяхме чували нито за Папуа Нова Гвинея, нито за Соломоновите острови. Но тук на тези самотни малки островчета явно съвсем са се били извратили в усамотението си и от липсата на протеини ( На Фиджи е нямало никакви едри бозайници, преди да бъдат пренесени от хората).

groba-na-udre-udre

Гробът на канибала Ундре Ундре

Веднага след гроба забелязахме малко пътче към върха на хълма, обаче се оказа че има къщичка на индийско семейство. Помолихме ги да опънем палатката някъде наоколо и те веднага ни посочиха тревата пред къщичката. Дори искаха да ни приютят в тях, но деликатно отказахме да ги притесняваме. Хората се засуетиха, направиха чай и ни викнаха да вечеряме с тях роти и къри. Бяха страшно гостоприемни и се почувствахме като у дома си. Вечерта Цветин бе поканен с мъжете да пие кава и да разказва за Индия.

kushtata-na-indiicite

Къщичката на индийското семейство

12.04

Сутринта ни очакваше закуска и хубав чай. Докато те правеха сутрешната пуджа с цветя и вода в домашното си храмче на двора, ние се изкъпахме и приготвихме за тръгване. На изпроводяк ни подариха бяла огърлица от мидички. Не знам защо, но с индийци и хора от Близкия изток се чувствахме страшно близки. Начина ни на общуване е много сходен, подобен, за разлика от този с далечни, непознати народи.

s-indiiskoto-semeistvo

Семейството

На стоп ни качва фиджиец тип мутра, със скъпарски джип. Пътуваме с него до следващото градче Тавуа. Пейзажът по пътя е сух, но много красив. Из морето се виждат разпръснати малки островчета. Следващият ни стоп е директно за Лаутока, но ни изправя косите. В чисто нова кола ни качва индиец мюсюлманин, който е ням и абсолютно откачен. Карайки със 130 км/ч по тесния, не особено изряден път се опитва да ни пише и съобщение на лист хартия в същото време. Молим се поне слухът му да е в ред. Музиката е надута, той танцува с някакви странни вълнообразни движения и току набива спирачки, като се присети нещо да ни пише. Изведнъж се сепна, че нещо си е забравил и се върнахме маса ти километри назад. Взехме друг глухоням. Такава лудница цареше в колата, че през цялото време бяхме на нокти. Спираме в друго градче и той с маниерите на мистър Бийн тръгва с тичане към магазина. Не виждаме какво точно прави, но през отворените врати забелязваме зяпналите купувачи и персонал. Връща се пак с тичане, захилен с касичка розово прасенце и пакет къна. На касичката ни моли да напишем:“Please, support the deaf.“ (Моля подпомогнете глухите). След като пристигаме в Лаутока с Цветин си отдъхваме с облекчение, доволни че сме оцелели.

chapla

Все още е рано и се отбиваме в интернет клуба, след което се свързваме с Лидия, нашата попадия. Тя също е в града и си уговаряме среща за по-късно. Заедно си хващаме автобусчето до Сауени и гръцката църква, където се връщаме да празнуваме Великден. През последните пет години не сме били много, много около църкви за този празник, сега най-сетне имаме такава възможност. Ще имаме един истински Великден!

Оказва се, че в „нашето“ манастирче се е върнала от Австралия една гръцка монахиня и няма да е удобно и ние да сме там или някъде около църквата. Но отец Бартоломей взима нещата присърце и ни кани в малката си къщичка, предлагайки ни собственото си легло. Той и жена му, като истински фиджийци не могат да оставят гостите си на произвола на съдбата и дори мисълта, че гости могат да бъдат отпратени ги ужасява. За да не ги притесняваме опъваме палатката в двора и всичко е уредено. Готови сме за великденски празненства. Оказва се, че това е било възможно най-доброто разрешаване на въпроса, да бъдем заедно с тези невероятни хора.

kushtata-na-fr.-bartholomew

Пред къщичката на отец Бартоломей

13.- 18.04

Сутринта се качваме на върха на хълмчето, за да видим красивото параклисче, в двора на което бяхме отседнали миналия път. Австралийската сестра от гръцки произход Габриела, с разрошена коса изскача и започва гузно да ни се обяснява, защо не можем да останем пак на палатка тук. Не разбираме много добре какво има предвид, но е нещо свързано с палене на свещи и правене на мръсотии?! Ние така или иначе сме щастливи, че сме с лъчезарния отец Бартоломей и голямото му семейство. Предлагаме да изчистим параклисчето или да направим нещо, докато сме тук и сестра Габриела ни възлага тази задача. Заемаме се с детайлното му почистване, метене, бърсане на прах, чистене на олтара и иконите и така минава половината ден. Следобеда прекарваме в къщата на отец Бартоломей, където цари пълна лудница. Той от скоро се е преместил в прихлупената колиба, за да е по-близо до църквата. Живее тук с двете си големи дъщери Анастасия и Параскева, внучето си Джордж и две осиновени дечица – палавият Джон на 8 г. и дивачето Фейт на 4 г. Освен тези деца, отец Бартоломей има двама големи сина и е отгледал още три роднински деца, които живеят отделно, с което общия брои на отгледаните от него деца става девет.

fr.-bartholomew

Отец Бартоломей

В къщата непрестанно цари оживление, крясъци, смях, плач, подвиквания. Не спираме да си говорим с отеца, който е човек със страшно добро сърце. Интересно, че още при първата си случайна среща с архиепископа на Нова Зеландия и Океания Амфилохиос, той приел православието с думите, че ще стане първият православен свещеник на Фиджи. Така, след дългогодишната си служба на добре платен военен към Корпуса на мира, той заминал за Гърция и след няколко месечен курс на обучение надянал черното расо.

mesene-prichastie

Отец Бартоломей меси хляба за причастието

В следващите дни ставаме членове на неговото семейство. Играем си с децата, дундуркаме бебето, бърборим си със съпругата му (както се казва на гръцки „попадията“ -презвитера) и обменяме опит в готвенето на фиджийски и български гозби.

john-i-faith

Фейт и Джон – нашите най-добри приятели

В навечерието на Великден сме поканени на рожден ден в Лаутока на внучката на отец Бартоломей и презвитера. Тя навършва една годинка, което във фиджийската култура е празник с особено важно значение. Въртяха се страшни гозби, казани с меса, торти и какво ли още не. В задната част на къщата, под навес със закачени по стените разноцветни платнища с племенни мотиви бяха постлани дебел слой сламени рогозки, върху които бяха насядали гостите. Рожденичката е облечена в красива плисирана рокличка от плат „тапа“ (направен от кора на дърво, обработен по специален начин) и стои като принцеса в единия ъгъл. Възрастна леля започва да реди молитви за здраве и щастие на фиджийски. Всички са изключително радостни и снимат рожденичката, която веднага след духането на свещичката се заема с ядене на торта и се омазва до ушите. Угощението започва. За пореден път се изумяваме на огромните порции, които фиджийците унищожават, особено жените. По традиция веднага след яденето се разчиства терена и мъжете се подреждат в ритуален кръг за пиене на кава.

rojdeniq-den-na-meroni

Рожден ден

Ние обаче се натоварваме на джипка, със сакове и кошници пълни с храна и тръгваме обратно към църквата за Великденската литургия. Минаваме набързо да вземем яйцата, които бяхме боядисали по-рано през деня с червен оцветител за храна и свещ.

velikdenski-qica

Великденските яйца

Това щеше да е първият от пет години насам Великден по нашенски и много се вълнувахме. Е, отчетата бяха фиджийци, меланезиец и индиец, но тава само придаваше още по-голям чар на събитието 🙂 След като литургията свърши в два през нощта имаше малък банкет в новостроящото се училище до църквата. Всички бяха превъзбудени, особено децата от сиропиталището. Джон и други малчугани разграбиха яйцата ни и ги изпотрошиха на бърза ръка. Бившата жена на гръцкия монах Петрос, Адриана беше боядисала две големи кошници с яйца, така че имаше за всички. Освен нас, единствения чужденец за литургията беше рускиня, живееща и работеща в курортния град Нанди от три години. Не пробвахме от пилешкото, но пък изядохме по три сладоледа и щастливи с пълни тумбаци се прибрахме в хралупата си, в двора на отец Бартоломей. 🙂

liturgiq

Литургията

На Великден решихме да отидем на пикник с цялото семейство, на близкия плаж Сауени. От много теология и дълги закуски не можем да се наканим да тръгнем натам до обяд. Най-накрая се натоварваме на раздрънкано такси, пикап, като взимаме храна за седмица, одеала, възглавници, чинии и кофи с лед. Заради празника на плажа гъмжи от индийски семейства, насядали на платнища под сенките. Едвам си намираме местенце, точно където преди две седмици бяхме си разпънали палатката. Отец Бартоломей изглежда доста странно в черното си расо, проснат на плажа. Всички ни гледат втрещено. Пльосваме се веднага с децата в морето, които ни наричат Тим Ръгби и Маги Нудълс 🙂

piknik

На пикник

Следобеда преминава в приятно излежаване, след тежкото преяждане. Пиршествата не свършват с този пикник. Следващите дни продължават да се готвят вкусотии. Учим отчето и дъщерите му как да си подквасват кисело мляко и да си правят таратор. Редуваме индийски кърита с фиджийски манджи, като пушена риба в кокосово мляко, листа от таро, пай и пица на корем.

tochene-na-roti

Месене на роти

vareni-banani-i-zelenilki-s-kokos

Фиджийски обяд – листа от таро в кокосово мляко и варени банани

Бяхме получили невероятно голямо дарение от почитател на блога (за което и година по-късно си спомняме с огромна благодарност и тази помощ има дълготрайни последствия върху Кервана и до днес) и във вторник, първият работен ден решихме да се отдадем на глезотии – ходене на зъболекар, великденски покупки на нови дрехи. Пазаруването обаче не ни се отдаде. Поотвикнали да си купуваме такива неща обикаляхме от магазин на магазин, като всичко ни се струваше абсолютно безсмислено или неоправдано скъпо. Взехме си все пак по някоя тениска. Купихме си кашкавал и прясно мляко. Странно беше как градът, в който стъпихме за първи път след плаването, ни се струваше ултра модерен и невероятно интересен тогава, а сега вече ни изглеждаше най-обикновено малко градче. Очевидно има смисъл човек да прекарва известно време из абсолютно диви места или да си прочиства сетивата с няколко седмични плавания в открито море. След това светът изглежда хиперболично бляскав.

Като заговорихме за плавания, докато се ровехме из интернет ни попадна маршрута на тазгодишния циклон Кук, който на скоро беше ударил Нова Зеландия. За наш ужас и в същото време и безмерна радост открихме, че е пресякъл пътя на яхтата, с която пътувахме, на същото място където видяхме вертикалните стълбове, подобни на торнадо. Разминали сме се само с около десет дена! Слава на Бог!

19.04

Отец Бартоломей ни изпраща с финален, специален обяд с кисело мляко, нахут и касава.

obqd-po-livanski

Прощален обяд

Излизаме от Лаутока с автобусче и стопът ни потръгва идеално, отново по индийски. Първата кола е с мюсюлманин, който се опитва да ни вербува в исляма, но вече сме свикнали на подобни предложения и деликатно откланяме. Следва индиец католик, който е до град Ракираки и още един католик до разклона на пристанището Елинтън. Хората тук са толкова гостоприемни, че това сигурно е петият или шестият човек, който ни кани да пренощуваме в тях или дори да поживеем седмица, две в дома му. Последните километър, два до кея извървяваме пеша по залез.

zalez

Възрастната фиджийка от пристанищното капанче ни предлага да си разпънем палатката на тревната площ отзад. Оказва се, че очаква от нас заплащане по 10 фидж. $ (10 лв.) на човек. Все още не сме опънали и при наличието на толкова свободна земя, плаж и гостоприемни индийци решаваме да се преместим, но тя изведнъж ни влиза в положението и дружелюбно ни подканя да останем. По-късно ни носят пълна купичка с ориз и пилешко къри, което обаче отказваме като месо.

zavedenieto-na-doka

Пристанищното капанче

20.04

Рано сутринта чакаме да пристигне ферибота за Вануа Леву, но нищо такова не се случва. Прекарваме целият ден в чакане, писане на блога, разходки по самотния, вулканичен плаж. Мястото е много приятно и спокойно. Хората от капанчето ни черпят роти и все се притесняват дали не ни трябва чай или нещо друго. Така че нямаме нищо против чакането с такива мили хазяи. Следобеда се разбира, че днес няма да има корабче. Било заминало за Сува, да кара децата от острова на някакви спортни игри. Е, може би утре … И тук, като на Соломоновите острови времето е разтегливо понятие.

izgled-ot-palatkata

Сутрин на дока Елингтън

В далечината изплуват силуетите на жени рибарки. Идват от съседното село, което е на около 7-8 км, от другата страна на широкия залив. Те вървят бавно по плитчините покрай брега, до кръста в морето, заграждайки многократно широки периметри с мрежите си. Успяват да хванат, с този явно древен метод, дребни рибки и малки скатове.

ribarskite-mreji

Рибарките

ribarki

Вечерта е прохладна и дори зъзнем, макар да е може би около 20 градуса Целзий. Тук сме на 20 градуса южна ширина и нощите никак не са задушни като на екватора, въпреки че това не важи за през деня, когато е много горещо. Млечният път е ясен.

21.04

Чакането на ферибота продължава. Живеем си на полянката зад къщичката-капанче, на брега на морето и наблюдаваме странните жерави, които подтичкват по мокрия пясък, оголен от отлива. Ловят разни дребни създанийца. Вече нямаме големи очаквания, че фериботът ще се появи тези дни, когато случаен човек ни съобщава, че ще пристигне днес! Малко по-късно нечакания от нас кораб наистина се появява на малкия док, където местен лидер на клан владеещ земята около пристана, ритуално отключва катинара на веригата, преграждаща пътя. Няколко камиона, автобус и две, три коли изскачат от вътрешността. Ние се заемаме да търсим капитана, за да се уговорим с него да ни качи. Цената на билета е твърде висока за нас (45 лв. на човек двупосочно), което за двамата е една трета от месечния ни бюджет. Няма други кораби, така че само това е шансът ни. Капитанът ни изслушва внимателно и се уговаряме да се срещнем по-късно, за да ни каже дали ще може да ни вземе, тъй като нещата не зависят само от него. Оказва се, че корабчето ще тръгва на следващия ден сутринта. Заради извънредното чакане сме останали без хранителни продукти и решаваме да отидем до пазара на близкото градче Ракираки. Напазаруваме си зеленчуци и докато чакаме на разклона за на връщане при нас спират хора, които вече ни познават и дори знаят къде точно ни е палатката. Качваме се в микробуса им. Любезността и веселостта на фиджийците са наистина феноменални.

map

Карта на пътешествието от този пост

Вечерта отивам на кораба да разговарям с капитана. Моряците са здрави като ръгбисти. Канят ни при тях, разпитват ме любопитно за пътешествието ни. Изневиделица вместо капитана се появява продавача на билети, за да ми каже разгромяващата новина, че не могат да ни пуснат с един билет, тъй като имали непрестанно проверки. Връщам се унил при Маги и докато си готвим отчаяни в палатката, чудейки се какво да правим, по чудодеен начин обстоятелствата претърпяват обрат. Появява се моряк, който ни съобщава, че може да пътуваме на сутринта с тях. Радостта ни е безкрайна, че все пак ще можем да видим и изследваме втория по големина остров на Фиджи – Вануа Леву (Vanua Levu), което в превод означава „Голямата земя“.

bregyt

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s