Суматра – първи дни в Индонезия и живот на остров в острова насред магичното езеро Тоба

selce

Индонезия

 Столица: Джакарта

Население: 258 милиона  Четвъртата най-населена държава в света след Китай, Индия и Щатите.

Официална религия: Ислям

Държавно устройство: Президентска република

Парична единица: Индонезийска рупия

Индонезия е изцяло островна държава. Ние пристигаме на най-западния голям остров от общо 17 хиляди. Изследването на страната май ще се окаже невъзможно в рамките на един човешки живот, ако да речем решим да посетим всяко едно островче. За Суматра имаме едва три седмици, крайно малко време за шестия по големина остров в света, с територия колкото тази на Швеция.

map-sumatra

о-в Суматра

Шокът след петмесечния престой в развити държави като Тайланд и Малайзия е осезаем. Психически сме се приготвили за бедност, лоша инфраструктура и голяма доза лудост, но Суматра направо ни „удря в земята“. Вървим по изпоразбитите улици на Думай. Дървени капанчета, така неречените варунг, притъмнени, стари и омазани, предлагат ориз с пилешко и зеленчукови кърита по левче порцията. Колите са малко, хиляди хора бръмчат насам-натам с моторчета. Градът рядко вижда туристи и предизвикваме бурни, приятелски реакции в повечето хора. Току някой се провиква“Hello, mister“, „Welcome to Dumai“.

Сядаме да пийнем по едно кафе в очукано варунгче. Посетителите и домакините изпадат в екстаз, крещят, смеят се и ръкомахат. Тук обаче, за разлика от Малайзия, английският е тера инкогнита за по големия процент хора и ще се наложи спешно изучаването на индонезийски, който е почти идентичен с малайзийския, пише се също на латиница и за щастие вече поназнайваме доста основни думи.

Питам за тоалетна и докато заобикалям собственичката, тя весело ми плясва един по задника заливайки се в гърлен смях. Напушва ме и мен смях и си представям как подобно нещо в европейско кафене ще те остави без клиенти, а в Щатите току виж те и осъдили. В задната част са стаите на хората. Тоалетната е без врата и посудата се мие на пода вътре – фрапиращия азиатски стил. На тръгване пълничката собственичка разглежда плитката ми и за пореден път избухва в смях, е не всеки е с гъста азиатска коса, какво да се прави 🙂

Докато вървим една дузина хора ни заговарят, всички са ужасно доброжелателни и усмихнати. Възрастна жена ни кани на гости в дома си, но за съжаление й отказваме, защото трябва да продължаваме. Малкото градче Думай се оказва пренаселен, безкраен град, от който излизането пеша отнема часове. Вървим близо два часа, а изгледи да стигнем до пътя водещ към магистралата няма. Отвсякъде коптори, боклуци, бедни, мърляви хорица с широки усмивки и весел нрав. Разговорите с непознати поназнайващи английски продължават. Междувременно изтегляме рупии от банкомата и купуваме малко зеленчуци. Поне ще се отядем на плодове, пълно е със сергии отрупани с какво ли не, нещо което доста ни липсваше в Мианмар, Тайланд и Малайзия. Макар и тропични тези страни предпочитат по-доходоносни култури, в резултат на което плодовете не изобилстват навсякъде и не са твърде евтини. Но, ето че в Индонезия това не е така. По едно време до нас спират две моторчета и превъзбуден мъж с добър английски предлага помощта си. „Мистър, ние сме английски учители от езерото Тоба. Ако не вярвате, вижте ми личната карта. Кажете къде отивате и ще ви закараме.“ Поясняваме, че не можем да платим и човека направо се обижда, че дори сме повдигнали подобен въпрос. Предлагат ни да ни закарат до автогарата извън града. Съгласяваме се на драго сърце и те отиват да вземат още едно моторче.

Скоро пърпорим по оживената улица натоварени на моторчетата и се оказва, че след толкова вървене не сме били изминали и една трета от разстоянието. Джеймс, учителят по английски, решава да поспрем пътьом в тяхното частно училище и да ни запознае с другите учители. Училището се състои от малко офисче и три, четири класни стаи. Учениците идват тук след училище, на езикови курсове. Джеймс преподава и френски, немски и холандски езици, които е научил в родното си място, езерото Тоба, една от големите туристически атракции на Суматра. Самият той е от етноса Батак и е католик, както повечето батаци всъщност.

warung

Заедно с Джеймс в местно варунгче

Изведнъж Джеймс предлага да останем да преспим в училището, тъй като вече е късно и утре след като се запознаем с учениците да продължим пътя си. Идеята ни допада доста след часовете вървене по прашните улици. Оставяме багажа в малка спалничка, която е за пазача, взимаме си по един душ и отиваме заедно на вечеря. Разговорите са адски интересни, не спираме да си бъбрим за какво ли не. Джеймс искрено споделя, че западняците са хубави хора и единственото, което не им харесва е, че не са скромни и не вярват в Бог. 🙂 Преди вечерята той отправя гореща молитва към Господ да благослови храната ни, благодарност за това, че и днес имаме хубави неща за пиене и ядене и се помолва тези, които нямат също да получат. След вечеряте се прибираме в училището и заспиваме смазани от хилядите нови впечатления.

20.05

 Джеймс беше приготвил луда програма за деня. Сутринта се натоварихме на две моторчета и поехме към къщата, в която живееше той, за да ни запознае с други хора от общността Батак, преселили се в този регион. Искаше да ни запознае и с учениците си от това село, на които преподаваше безплатно всяка неделя в малка църквичка.

Пътувахме близо 40 минути по селски пътища. Покрай нас се нижеха комини на зловонни фабрики, хиляди мизерни къщички и бараки, насаждения с маслодайни палми и джамийки. Пренаселеността беше очебийна и започнахме да се притесняваме как ще си намираме места за палaтката. Нямаше метър неизползваема земя. С километри навсякъде сновяха хора и моторчета. Все още не можехме да се адаптираме към мизерията и бедността. Хората макар и съвсем нормални ни изглеждаха съмнителни, оръфани типове. Навсякъде боклуци, мирис на индустриални отпадъци, черни, зловещи реки и поточета замърсени с какво ли не.

Най-сетне пристигнахме в дървена барачка почти без мебели, с окачено на стената разпятие. Джеймс живееше с бедно семейство, на което беше решил да помага с каквото може. Хората имаха седем деца. Никой не работеше, освен спорадично в плантациите, но въпреки това изглеждаха адски весели. Не спираха да се радват и смеят. Къщичката им лъщеше от чистота и децата бяха здрави и чистички. Джеймс ни разказа, че ако видим неговата къща на езерото Тоба (в която разбира се ни беше поканил да отидем, когато минаваме от там) и колко по-заможна е, няма да можем да повярваме защо е дошъл да живее тук в бедността. Вдъхновението му била майка Тереза и той просто искал да помага на бедните като нея, още повече, че тези хора са от неговия народ. Даже нямал против да спи и по улиците с просяците. Той се преместил в Думай от Джакарта едва преди месец. Имаше планове да остане поне година.

mnogodetnoto-semeistvo

В къщата на батешкото семейство

След това посетихме съседна къща на значително по-заможни батаци, които ни поканиха да преспим при тях. Посетихме и местната църквичка.

Интересно да се знае:

В Индонезия мюсюлманите са мнозинство – около 86 %, но има и християни, като етноса батак (3 милиона човека), анимисти от племена от джунглата, хиндуисти (основно на остров Бали)…

cyrkva

Протестанската църква, където Джеймс преподава английски всяка неделя

Следобеда се върнахме в училището и двамата дори проведохме по един час с децата, които бяха страшно въодушевени. Джеймс настоя да се върнем обратно в селото, да преспим и на идната сутрин щяха да ни закарат директно на магистралата. И така карахме още час до къщата на заможните батаци и вече със сериозно натъртени задни части от трите часа прекарани на мотор днес по пътищата насам-натам.Пристигнахме доста късно през нощта. Хората вече бяха оправили за лягане. Настаниха ни в отделна спалня, на широко двойно легло, като ни дадоха и сарунги за пижами (сарунг е традиционно парче плат, което се увива като пола). Изкъпахме се с вода от каменното корито в банята. Потресаващото беше, че тук хората нямат изобщо течаща вода, а тази беше като от някакво блато и миришеше. Така и не посмяхме да си измием зъбите, но за телата се прежалихме. Най-малкото самите те мият, къпят се и се перат с тази вода.

s-bateshkoto-semesitvo

Семейството при което преспахме

С Джеймс отидохме да вечеряме в близкото крайпътно варунгче, единственото което все още не беше затворило. Имаше някаква риба с лош мирис, сякаш хваната от черните токсични реки и бял ориз. Всичките тези неща след лукса в Малайзия ни идваха доста тежко, но стискахме зъби. Психологическите шокове обаче продължаваха да валят един след друг.

Отношения към Бога, човекоубийството и покаянието

 Както си вечеряме небрежно с добрия учител, той изведнъж изтърсва:“ Като бях млад извърших убийство.“ Забавяме да дъвчем храната в устата си и недоумяващо го питаме как така. Обяснява ни, че е било за храна. Като млад продавал вестници. Имало някакъв бандит дето го рекетирал, взимал му целия оборот и го оставял гладен, без никакви пари. Така един ден той не издържал вече и го наръгал с нож. Попитахме го дали е съжалил след това. Той отговори, че напротив, бил адски доволен, че му е дал да се разбере. Даже си мислел:“Искаше пари, сега получи ли си го, доволен ли си …“ По-късно в затвора срещнал католически свещеник, който обърнал живота му на 180 градуса и го накарал да изпита истинско съжаление за постъпката си и покаяние. Така след пет годишния си престой в затвора излязъл напълно променен. Ние сме доста сащисани. Веднъж от обрата в разговора, втори път от стереотипната реакция на мозъците ни. Не сме срещали често убийци и в нас веднага се породи усещане за тревожност и страх от човека до нас. Странно е как ни е трудно да приемем, че живота е динамична величина, че човек се променя и може да е бил съвсем различен в миналото си от това, което е сега. В този ред на мисли, още по-неприемливи са законодателствата на някои страни, които не приемат, че някой съгрешил може да се поправи и покае и отричайки напълно тази възможност го осъждат на смъртно наказание. Така и те самите, уж законно, се превръщат в престъпници и убийци. Фрапирани от откровеността на нашия нов приятел продължавахме да го слушаме. Гледайки в очите му откривахме искрицата на човешката доброта и така постепенно страхът и недоверчивостта ни към него се изпаряват.

 Всеки един човек може лесно да живее компютъризирано и да изпълнява ежедневните си нужди и задължения. Поставен обаче в критична ситуация, може да постъпи по краен начин, който дори не си е представял преди това. Но същевременно всеки от нас вътре в себе си има един безценен дар (нека го наречем божествен). Човек е способен на големи душевни трансформации. Той има изборът да не носи за вечни времена етикетите поставени му от околните, както и от самоопределянето си. Посоката на тази трансформация зависи само от него самия!

21.05

 Пътят до магистралата се оказа над два часа с моторче от селото. Цветин с 20 килограмовата раница едвам балансираше и така се изтощихме, че трябваше да спираме два пъти за почивка.  Джеймс, както неизменно до сега, не позволяваше да платим и цент за храна и напитки, макар и учителската му заплата да не беше голяма, не надвишаваше 600 лв.

Започнахме стопа и за голяма наша почуда не вървеше никак толкова добре, колкото очаквахме. Леките коли бяха малко и отиваха на къси разстояния, а камионите бяха безкрайно много и не спираха. След около 30-40 минути ни се усмихна късмета. Ултра бавен камион, пълен с младежи ни качи до някакво градче на границата на провинция Рияу (Riau).

Шофьорът беше на около 20 години, с гадже, а помощникът едва на 16. Пътувахме няколко часа, но не изминахме съществено разстояние. Така наречената магистрала се оказа тесен  двулентов път с доста лоша настилка на места. Покрай пътя къщите и земеделските земи не спираха. Дълги каубойски градчета, повечето дори неотбелязани в Google maps и наколни бараки в черни, токсични блата ни караха сериозно да се притесняваме как ще бъде със спането на палатка. Камионът ни остави в началото на доста голям град. Изпихме по един фреш от манго и от авокадо за успокоение (на цена 65 стотинки) и застопирахме в градски условия. Около нас се скупчиха десетки деца и тийнейджъри, превъзбудени от появата на чужденци. Снимаха се с нас, „помагаха“ ни за стопа, крещейки на шофьорите името на следващата ни дестинация. Добре, че накрая си тръгнаха, та успяхме да стопираме един камион отиващ директно за Медан (Medan), столицата на Суматра, която беше на 500 км от тук.

na-stop-iz-riau

На стоп с децата

Шофьорът Ери беше сам, знаеше малко английски и беше голям зевзек. Така че пътуването бе доста приятно. Камионът хвърчеше самоубийствено по тесния път и когато се стъмни съвсем, стана като във влакче на ужасите. Еди дори сподели, че е имал челна катастрофа с друг камион, при което ръката и кракът му са били жестоко счупени. И до сега кокалите му стърчаха неестествено, тъй като се оказа че не е ходил на доктор. Според него индонезийските лекари били касапи и директно ти ампутирали крайниците. Така че повечето пострадали предпочитали местните знахари, които лекували с магия. Резултатът беше очеваден и меко казано фрапиращ. По-късно забелязахме и други шофьори с подобни недъзи.

Навлязохме в Северна Суматра, която изглеждаше много по-чиста, със значително по-спретнати и подържани къщи. Блатата изчезнаха. Почти през целия път карахме в палмови плантации. Тук положението изглеждаше по-розово за нас и палатката ни. Все пак не разбрахме защо Рияу се води най-проспериращата провинция с цялата си мизерия. Най-вероятно заради индустрията.

Вечерта спряхме да вечеряме в тираджийско заведение. Настана голяма еуфория сред шофьорите. Еди ни черпи и дори ни предложиха наркотици с думите: „Do you like drugs?“, на което ние се облещихме леко притеснено. Разговорът продължаваше в този дух – Запознайте се с моя приятел от затвора, лежахме заедно за хазарт (В Индонезия залаганията са забранени със закон.) Всъщност като се замисля, още първият индонезиец, с който се запознахме на Борнео, богат бизнесмен, на първата среща най-чистосърдечно ни сподели, че е бивш дилър и хероинов наркоман. Тук хората ти изплескват без никакви задръжки каквото им скимне. А ние се опитваме да се държим, все едно разговорът си е съвсем нормален, така да се каже за ежедневни битовизми 🙂 и да потиснем алармените лампички в умовете си.

s-kamionadjiite

Вечеря с Ери и другите тираджии

След вечеря продължихме с камиона. Ери отказваше да спи. Курсът му беше от остров Ява, Джакарта, до Суматра, Медан. Разстояние, което той взима за пет дена с 18-20 часа каране на ден, без помощник. Оправданието е: „Имам да храня деца.“ Тук наистина в сравнение с предишните държави, в които бяхме, хората бият всички рекорди по раждаемост. Към 2 през нощта Ери вече не е на себе си и го убеждаваме да поспи няколко часа на една бензиностанция. Той си ляга в камиона, а ние откриваме страхотна зелена зона с дървета и беседки, далеч от шума на колите и камионите.

22.- 23.05

s-kamiona-na-ery

Камиона на Ери и бензиностанцията, на която спахме

 В 8 сутринта потегляме и след още 3-4 часа стигаме до разклона за езерото Тоба, където Ери ни оставя. Първоначалният ни план беше да видим Медан, след което да се качим до най-северната точка на острова – Банда Аче (Banda Aceh), но се разколебахме предвид огромните разстояния, бавното и тежко предвижване и новите условия на пренаселеност. Колкото до Медан, алтернативата да попаднем в 5 милионен индонезийски град само заради някакъв дворец и централната джамия, не ни се сториха достатъчни и се отказахме от плана.

Закусвахме картофени кюфтенца и чай в местна закусвалня, след което доста бързичко ни спря камион отиващ до езерото. Пътуваме близо 4 часа преди да пристигнем в градчето Парапат (Parapat). Езерото Тоба е известна туристическа дестинация и за индонезийците. По целия път се разминаваме с автобуси от Медан. Регионът става много красив. Най-сетне се появяват гори, както и иглолистни дървета. Селцата изглеждат чистички и приятни. Изумяват ни гробищата на етноса батак, основния народ в района на Тоба. Повечето са християни, има много малък процент мюсюлмани (като шофьорите, които ни взеха например). Върху всеки гроб има малка традиционна къщичка, реплика на голяма къща, декорирана изкусно.

star-grob

Семеен гроб

Самото езеро Тоба е дълго близо 100 километра, което го прави най-голямото вулканично езеро в кратер на вулкан, с изумителна дълбочина от 450 метра.

Интересно  да се знае:

Вулканът Тоба е изригнал преди 70 до 80 хиляди години, с най-мощното изригване в историята на Земята за последните 25 милиона години. Според теорията на „Катастрофата Тоба“ по-голямата част от човечеството тогава изчезнала, редуцирайки популацията до едва няколко десетки хиляди човека, за което свидетелства и човешкото ДНК (от същият период в ДНК-то се намира така наречения „bottle neck“). Климатичните последици били катастрофални. Започнал мини ледников период. Малайзия била покрита на места с 9 метров слой пепел. Пепел от Тоба се намира из Африка, Австралия и други отдалечени на хиляди километри локации.

Вълнуващо е да си на най-мощния вулкан на планетата, който и до ден днешен показва слаба активност. Самото езеро Тоба се е образувало именно при това изригване, тъй като калдерата колапсирала. Камионът ни остави в края на градчето. На отсрещния тротоар съзряхме интернет клуб и като чухме цените ( 40 стотинки на час, 3000 рупий) решихме да се отдадем този и следващия ден на работа по блога, а и скоростта си я биваше.

Вечерта момчето ни упъти към близкия хълм, като дори ни предложи, ако не намерим място да останем да спим в клуба 🙂 Хората тук са страшно мили, макар и от време на време някой да се опитва да те метне с цените. Намерихме една равна овощна градина на върха на хълма и се установихме там. Следващата вечер обаче ни мързеше да се катерим и преспахме в селото, на една полянка до някаква водна станция. За наше учудване никой не дойде да ни досажда.

24.05

За да се потопим в културата на батак, най-доброто място бе остров Самосир (Samosir) насред езерото Тоба. Хванахме си корабчето от пристанището Тига Раджа (Tiga Raja) до острова, до градчето Томок (Tоmok), което ни струваше 10 000 рупии (1,30 лв).

pristanishteto-na-lake-toba

Пристанището Тига Раджа

Традиционните къщи на батаците с извити, нереални покриви и дървен корпус подобен на кораб, приковаваха погледите ни. Как въобще на някой му е хрумнало да построи такава софистицирана структура?

batak-kushta-nova

Къща до пристанището в Томок

За разлика от селата, през които минахме на идване, тук на острова бе пълно с такива къщи, както и със специфичните гробове с къщичка макет отгоре. Интересно беше, че почти нямаше обособени гробища, фамилния гроб най-често е в двора или някъде в близост до къщата. Църквите също по някога имаха подобно извито покривче на входната арка. Повечето батаци тук са протестанти, покръстени от холандците. Индонезия е била холандска колония, известна под името Източни Индии.

kushtichka-v-pyrvoto-selo

kushtichka

Традиционна къща в Томок

В Томок почти няма туристи и цари пълно спокойствие. Разглеждаме гроба на местен крал, както и малко музейче с невероятно интересни експонати – магически жезъли, двуструнни мандолини, традиционни легла, древни календари и куп други предмети. Културата на батак е наистина много интересна и в никакъв случай не може да се каже, че е примитивна. От стари времена те са земеделци, със сложен бит, вярвания и обичаи.

grobovete-na-kralete

Гробове на крале от миналото

muzeqt

Музеят в Томок

gekon-i-cici

Всяка къща има гравирани женски гърди и гекон над вратата – символи на плодородието

leglo

Традиционно легло

lulka-za-bebe

Бебешка люлка

tradicionno-ognishte

Традиционно огнище

kost-za-gadaene

Кост за гадаене

kniga-za-gadaene

Мистичния календар на батаците

Продължаваме по селски път нагоре към вътрешността на острова. Атмосферата е особена, нещо непознато витае във въздуха. Покрай пътчето се редят къщички, гробове и градини. Имаме чувството, че сме попаднали в разказ на Толкин, в земите на някакви кратерни хора, изолирани на столетия от света, с приказни къщурки и невероятна обстановка.

kushta-1kushta-sus-slamen-pokriv

Кукла за традиционния театър на батаците

selo

Селце

batak-selo

konstrukciqta-ot-blizo

Детайл от къщата

Подминаваме крайпътен бар насред оризищата. Пред бара са паркирани една дузина моторчета. Местните си пият оризов арак на залез. Намираме си едно закътано място до пътя в нечии градини и опъваме лагера. Цяла нощ от къщите се чуват странни, хорови напеви.

bar-v-poleto

Крайпътния бар

grob

Гроб в двора на къщата

seloto-do-koeto-spahme

Селото до което спахме

bivaka-na-samosir

Лагер в градините

25.05

Вървейки обратно към главния път попадаме на традиционни танци със страхотна музика. Хората вече ни познават и весело си подхвърлят:“ Ето ги тези с лимоновата трева.“ Бяхме си купили един наръч, мислейки че е някакъв зеленчук за готвене и сега щяхме да имаме лимонова трева за вечни времена. От всякъде се чуваше „санги-санги“, което на езика на батак значи лимонова трева. Хората сочеха към раницата ми и се заливаха от смях. По едно време стана толкова нетърпимо, че се принудих да я увия в плик.

tanc-v-seloto

Традиционни танци

selo-2

kushta-2

kushta-3

Изумителни къщи навред

Продължихме на стоп към Амбарита на 8-10 км, за да посетим мегалитни каменни маси на 300 години. Умишлено пропуснахме туристическото Тук-тук, в което за първи път мернахме и западни туристи. Преди десетина години тук е имало бум на туризма, но в днешно време има голям спад и единствено хората от Медан идват на почивка.

magic-mushroom

Имаше и такива странни обяви по дърветата…

Структурите в Амбарита бяха наистина заинтригуващи.

Какво точно се е случвало на тези каменни маси и столове?

 Тук се е решавала съдбата на затворници и пленници. Местният раджа се консултирал с помощта на магически жезъли относно вината на задържаните и ако жезълът прошепнел утвърдително, раджата поканвал съседни раджи на екзекуцията и последващият я банкет. Боят, обезглавяването и разфасоването на трупа са се извършвали във втория комплекс, след което следвало най-умопомрачителното. Месото на виновника се сготвяло заедно с телешко и подправки, като за раджата се запазвали най-големите „деликатеси“ – длани, ходила, уши, сърце и други части, в които се съдържала според батаците виталната енергия на човека. Канибализмът бил забранен след като холандците дошли и след 1900-та година се счита за окончателно изчезнал. Практикувал се е само с ритуална, наказателна цел, все пак обаче продължило да се счита, че месото е много вкусно и полезно.

jena-na-vratata-2

В село Амбарита

jena-na-vratata

Амбарита

kanibalska-masa

Масата за екзекуции

masa-za-kanibalski-pirove

Каменната маса за канибалски пирове

kamyk-za-obezglavqvane

Камък за обезлавяване

statuq-na-osuden

Кукла на осъден затворник за театъра

След като напускаме сцената на тези кървави извращения, се насочваме пеша към оризовите полета извън градчето и скоро намираме идеално място за палатка на сами езерото, далеч от хора и къщи. Отново цяла нощ се чуват странните хорови песнопения.

totem

Тотем

kushta-s-totemi

Къща за складиране на ориз с два тотема

kushta-4

Поредната изумителна къща по пътя

tradicionna-stylba

Каменна стълба

26.05

danau-toba

Езерото Тоба

selski-peizaj

Къща сред оризищата

Напускаме остров Самосир, като финално се отбиваме в музея в градчето Сималиндо. Не представлява нищо особено, входът е 10 000 рупии, а същите експонати ги има в безплатния музей в Томок.

grobove-na-aristokraciqta

Гробове на първенци в Сималиндо

selo-muzei

Складовете за ориз имат същата форма като къщите

vytreshnost-na-kyshtichka

Във вътрешността на къщата

staro-leglo

Старо легло

sglobka-na-kushtichka-za-oriz

Детайл от сглобките

На стоп ни взимат местни тежкари, които на всичкото отгоре ни поискват и пари, но в крайна сметка се примиряват, че няма да им платим. Камионче ни качва до Пангуруран, главния град на острова. От тук тясна ивица земя свързва Самосир със сушата.

tsvetin-pred-kushtichka

Харесахме си къщичка

След още два кратки стопа се изкачваме до ръба на гигантския кратер, до така наречения разклон Теле. Време е да напуснем вълшебния остров Самосир и езерото Тоба. Във височината температурата е много ниска и целите треперим макар и увити в шалове. Дори по ръба на кратера е пълно с къщички и зеленчукови градини. Няма диво местенце където да се скрие човек. Коли почти не минават и стопът ни се закучва леко. Точно се чудим дали да не потърсим място за спане, когато разпадаща се джипка ни спира. Чичото вътре ще слиза до някакво селце в ниското и възможността да спим на топло ни възрадва премного.

freezing-on-the-road

Мръзнене на стопа

Потегляме. Нощта се спуска и както си караме по завоите в боровата гора, на една дупка нещо в оста на колелото се счупва. Наблизо няма къщи и след около час човъркане с подръчните инструменти Цветин и чичото успяват да закрепят положението по доста съмнителен начин. Още сто метра и прас! Поправката отива по дяволите. Друг избор няма, така че с пирони, скоба и фиба за коса колелото е стабилизирано, отново на магия. Тръгваме, като се молим и кръстим да не се откъсне цялото колело на някой завой и ние да излетим в пропастта, надолу по вулкана. Цветин контролира чичото да не вдига над 20 км/ч. След час, два най-сетне се домъкваме до равнината. Човекът е много притеснен къде да ни остави и без да се усетим ни натресва на полицията в малко селце по пътя, близо до което е домът му.

deca-v-kamionche

На стоп около Тоба

Полицаите са възторжени от късните посетители и се оказва, че един от тях точно ще пътува за разклона на главния път, до градчето Сиборонг Боронг. Предлага да тръгнем с него и докато чакаме да дойде колата, полицаите ни черпят среднощно кафе в крайпътното полицейско варунгче. В 12 през нощта, смазани от умора пристигаме в градчето. Оставят ни пред друг участък и продължават пътя си към Медан. Вече имаме опит с безкрайните свръхнаселени градове на Суматра и знаем, че няма смисъл да търсим скришно или още по-невъзможно, природно местенце. Така че отиваме при дежурния полицай с молба да спим в двора на полицията. Той взима работата присърце и ни предлага дървените пейки в едно офисче. За щастие от прозореца зърваме малка тревна площ точно зад сградата. Той изумено се съгласява да си опънем палатката там, като моли да кажем утре на шефа, че сами сме си избрали мястото.

palatkata

Бивак зад полицията в Сиборонг Боронг

27.05

 На сутринта нашият полицай идва да ни навести и да се осведоми как сме спали. Участъкът гъмжи с полицаи от дневната смяна, но никой въобще не се учудва от нашето гостуване. Взимаме си по един душ в банята и се сбогуваме с доброто ченге на име Метро Бой Сугара (Техните го кръстили така, защото го направили в Джакарта, тоест в метрополиса, а Сугара идва от sugar – захарче). Запознахме се и със сержант г-н Търнип (Turnip) ( в превод г-н Ряпа), както беше обозначено на значката му. Уникални имена, които едва ли ще забравим някога 🙂

v-policiqta

С Метро Бой Сугара и друг полицаи пред участъка

Закусваме традиционна закуска лонтонг на щандче на улицата. Тези закусвални обаче са само за смелите и имунно коравите. Чиниите се мият на тротоара с кофи с вода, без сапун, само с леко затъркване и не твърде обилно изплакване 🙂

lonton

Лонтонг – традиционна закуска

Започваме стопа още в градски условия и двама симпатяги почти веднага ни взимат до градчето Тарутунг (Tarutung), като ни оставят на изхода на града, за да можем да стопираме по-лесно. Разглеждаме монумент на местен крал, състоящ се от тотем и къщички за ориз.

poslednoto-batak-selo

Къщи за ориз в Тарутунг

Докато вървим ни застига учител по английски, с моторче, който държи на всяка цена да пием кафе заедно. Сядаме в близкото заведение. Точно ни сервират кафетата, когато мъжете от спрялата отпред джипка предлагат да ни вземат до град Паданг Сидемпуан. Всичко става толкова набързо, че нямаме време дори да отпием от чашите. Скоро се друсаме по разнебитения, тесен път с групата от бизнесмени в командировка. Пътуването е свръх бавно, като се включват и спирания за обяд и молене в джамията (за петъчната молитва). Минават няколко часа преди да изминем разстоянието от 150-200 км. Оставят ни на 15 км преди самият град и още не сме започнали да махаме, когато ни спира мъж с нова кола, отиващ към града. Оказва се, че е взимал и други стопаджии, испанци, преди няколко месеца, така че веднага бил ни разпознал. Кани ни на кафе в града и от приказки времето сериозно напредва. Нашият човек ни предлага да спим в тях. Толкова сме уморени, че се съгласяваме на драго сърце.

transportno-sredstvo

Типично такси в Суматра

Жена му Мерилин ни чака в тях, с готова страхотна вечеря. Успяваме дори да си изперем всички мръсни дрехи. Тази вечер ще спим и в стая. Нашите домакини са адски мили. От етноса батак са и са християни. Въпреки, че все още сме в земите на батаците, в регионите на юг от езерото преобладават батаците мюсюлмани с по-различен диалект и култура от тези около Тоба. Християните тук са малцинство. Отдавна вече ги няма странните гробове и покриви. Старите традиционни къщички са се запазили единствено на остров Самосир, но целият път до Паданг Сидемпуан не видяхме повече такива. Имаше само обикновени дървени бараки и тухлени къщи.

v-semeistvoto-na-polsednite-bateci

Вечеря с новите ни приятели

Тук хората са много традиционни в религиозно отношение. Преди ядене задължително се чете молитва. Църквата в неделя също е задължителна. И въпреки, че е петък Мерилин отиде на вечерно събрание на католическата общност в града. Ние пък със съпругът й не спряхме да си говорим до посред нощ.

cyrkva

Типична църква на остров Самосир

28.05

 

map-marshrut-2

Карта на маршрута из Рияу и Северна Суматра

 На сутринта нашият човек ни закара на 10 км извън града за да стопираме по-лесно, като за изпроводяк ни бяха приготвили кутия с ориз и риба. Около нас все още беше пълно с къщи, но нямаше как и започнахме да махаме. Това, което все още не знаехме беше, че ще преживеем най-дългия и тежък стоп за абсолютно цялото пътуване до сега. Първите десетина дена в Индонезия всичко вървеше съвсем лесно, макар и първият ден да чакахме по час за да ни качи някой камион. Но днес никой не спираше. По пътя фучаха бусчета, лъскави таксита, камиончета и тирове, а ние сякаш бяхме прозрачни. Сменяхме местата на няколко пъти, като сигурно извървяхме 3-4 км, но без особен успех. Ученици, учители и други минаващи постоянно ни заговаряха и искаха да се снимаме заедно.

na-stop

Ученици искат да се снимаме заедно

По едно време така се уморихме, че поспряхме да си направим чай и да подремнем половин час в празно дървено навесче за продажба на дини. За първи път стопаджийският късмет ни беше изоставил напълно. Минаха близо 6 часа, а дори такси не беше спряло да ни предложи платен превоз. Започна да ни наляга отчаяние. Ами ако и за напред все така върви, как ще преминем петте хиляди километра до Папуа?!

tuk-tuk

Злочестия регион на Паданг Сидемпуан, където никой не ни спря с часове

Най-сетне спря едно семейство, което отиваше на 4-5 км, до следващото село и някак си ни предложиха да ни вземат. Само това и чакахме, да мръднем поне малко от това урочасано място. От там стопът незнайно как се отпуши, сякаш нищо не е било. И помен не остана от дългите часове чакане. Скоро ни качи камионче в каросерията отзад, а после и още едно и в часовете преди да се мръкне (Тук слънцето неизменно залязва около 19 ч.) успяхме да изминем близо 70 км. Достигнахме покрайнините на градчето Панябунган (Panyabungan) и точно преди съвсем да се спусне нощната завеса си набелязахме дървено наколно навесче за спане в нивите покрай пътя.

zaslon-za-spane

Бивак в заслона

 Филмчето (40 мин) на Кервана за Суматра гледайте тук : 

Индонезия накратко – Суматра

Advertisements

2 thoughts on “Суматра – първи дни в Индонезия и живот на остров в острова насред магичното езеро Тоба

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s