Разговори със смъртта, библейски чудеса и печени кучета из Северно Сулавеси

 

majmun2 Сулавески черен макак

16.10

 На обед, след голямо суетене, най-сетне сме готови да потеглим на път. Яти ни връчва торба пълна с драконови плодове и на раздяла ни натоварва на бентора на вуйчо си, който ни откарва до главния път. Стопът потръгва добре, сменяме четири камиона с много мили шофьори, черпещи ни постоянно с минерални води и каквото имат в камиона. На свечеряване спираме на плаж на северното крайбрежие, след град Бороко (Boroko). Тъй като пътят минава през хълмисти региони с много завои пътуването е бавно и за деня сме изминали само 100-120 км. До следващата ни спирка град Манадо (Manado) има още цели 300 км. Опъваме палатката на тревна площ под кокосови палми, собственост на крайпътно ресторантче, от което се съгласяват на драго сърце да къмпингуваме и да им ползваме банята.

lunataЛунна нощ

17.10

 На закуска хората от ресторанта ни донасят вкусен кейк на слоеве (kue lapis) с много специфичен вкус. Продължаваме пътя си с камионетки и пикапчета. Докато чакаме, както често се случва, голяма група от ученици ни наобикаля с викове и смях, което напълно скапва стопирането, но за щастие една камионетка ни спасява, откарвайки ни на няколко километра след селото.

uchenici-na-stopaНаобиколени от тълпа ученици

Появява се и късметлийското камионче, на което се надявахме и ни откарва директно до Манадо. Шофьорът е преуморен и не след дълго решава да спре да спи. Цветин предлага да кара той и така се понасяме, ние двамата в кабината и шофьорът гушнал възглавницата в каросерията. Навлизаме в провинция Северно Сулавеси, населявана от етноса минахаса, които са християни, протестанти.

Интересно да се знае…  Холандците особено много харесвали региона на Манадо и в резултат построили десетки училища, болници, църкви, покръствайки цялото население, нещо което изобщо не са се опитвали да правят в другите части на Индонезия. Образованието било на такова ниво, че и до днес минехаса са от най-образованите индонезиици, често част от политическия елит на Индонезия. Регионът е изключително развит, основната култура тук е кокоса, а град Манадо – столицата е един от най-проспериращите индонезийски градове. Етноса минахаса не е от малайски произход, по-близкородствени са с филипинците и външно видимо се отличават от останалите. Кожата им е по-светла, а очите по-дръпнати, като на китайциПетдесете години, след независимостта, местни групировки неуспешно се опитвали да пледират за връщане на региона манахаса в състава на Холандия, като осемнадесета холандска провинция.Дори до днес възрастните говорят перфектен холандски. Влиянието в традиционната кухня също е осезаемо – например кокосовата торта (kelepar tart).

bentorcheБентор- типично транспортно средство

Изумява ни и концентрацията на църкви, надали има толкова много и в Рим, буквално са през 200 метра. Всяко село има по четири, пет, с какви ли не причудливи архитектури. Основната църква е калвинистката, но е пълно с адвентисти, петдесятници, харизматични и още куп други евангелистки църкви, католическите са съвсем малко.

Спираме за по един шейк със шофьора, след което той ни оставя на разклона на градчето Томохон (Tomohon), което искаме да посетим преди Манадо. Вече по тъмно ни качва образован мъж, професор по английски в университета, право за Томохон. Урежда ни да спим в двора на негова студентка, чиято къща е съвсем близо до вулкана и пазара, които искаме да видим.

na-gosti-v-tomohonНа гости в Томохон – жена от етноса минахаса люлее бебето си

18.10

 Сутринта Рина ни посреща с кроасани и кафе. Семейството е много симпатично. Кратерът на Махау (Mahawu) е на 5-6 км от къщата и след закуска направо си хващаме стоп до там, като последните два километра извървяваме пеша. Няма такса за входа, но рейнджърите събират дарения. Оставяме им 10 хил. рупии (1,30 лв).

junglataДжунглата около вулкана

 ptichenceПтиченце

Махау не е много активен. В не много дълбокия кратер димят само една, две дупки. Правим една обиколка по ръба на кратера, наслаждавайки се на гледките.

krateraКратера на Махау

 kraternoto-ezeroКратерно езеро

Обратно до Томохон на стоп ни взимат момче и момиче туристи. Следва най-големия традиционен минахаса пазар, наричан от чужденците „екстремния пазар“.  Освен тонове зеленчуци и плодове, подправки, риби, тук се продават и някои необичайни неща.

riba-ton-sushenaПушена риба тон

Струпани на камари овъглени прилепи, горски плъхове, три метрови питони на парче, свински глави и най-фрапиращото за посетителя – цели, изпечени с козината кучета и котки, както и живите им събратя, наблъскани в клетки, очакващи реда си. За минахаса тези меса са деликатеси и блюда от кучешко и питонско се сервират най-често за по-тържествени поводи.

kucheshkoКучешко на килограм

Ние като приятели с всички животни страдаме еднакво от убиването на агънца и кучета, така че пазара ни действа като всяка друга кланица ужасяващо. Предполагам, че за месоядците не би трябвало да е проблем да приемат, че хората по света консумират различни меса. Би изглеждало лицемерно свинската глава да изглежда апетитна, а пред кучешката да леят сълзи и да истерясват.

papaiГигантски папаи

jackfruitДжакфрут

ananasi

Ананаси на камари

На пазара се продаваха и най-големите папаи, които някога сме виждали, тежащи по 3-4 кг всяка, по левче. За любителите на плодове също е рай – сирсак, маракуя, кокоси, ананаси, тонове банани, портокали, джакфрут … Запасихме се с маракуя и сирсак, както и с евтини зеленчуци и прясно изпечени канелени кексчета … и ни заваля порой.

kekschetaКанелени кексчета

palmova-zaharПалмова захар

sirsakПлод сирсак

Ометохме се мигновено от най-богатия на избор, качество и ниски цени (според нас) пазар в Индонезия и се скрихме в един гараж на сухо. Докато се тъпчехме със сладка маракуя се появи човекът, чиято кола беше паркирана в гаража. Оказа се, че ще пътува за Манадо и няма нищо против да ни вземе. След двадесет минути се озовахме в модерния, доста голям град, пълен с молове. Човекът ни остави в центъра, а от там, сменяйки три местни маршрутки „ангкот“ (цена 4 хил. рупии или 50 ст) се добрахме до квартала на бъдещия ни хост от couchsurfing.com.

bemotaАнгкот по улиците на Манадо

Арин дойде да ни посрещне с колата си, след което ни откара в приятен квартал с американски тип еднакви къщички, където живееха под наем. Двамата с мъжа й бяха от Ява, тя – учителка по йога, той – мениджър във Филип Морис. Имаха две палави момченца и прислужница. Животът при тях се оказа страхотен. Рядко бяхме попадали на толкова образовани и напредничави хора.

19.10

 Арин ни извежда на разходка из Манадо с колата си. Закусваме пържени банани в крайбрежно ресторантче с гледка към известния остров Бунакен (Bunaken), който привлича туристи с красивите си за гмуркане места. (За информация: За посещение на острова се плаща такса за национален парк 200 хил. рупии или около 125 лв. Дори обществената лодка до там има различна цена – за чужденци 50 хил. рупии, като за местните е 10 хиляди. И това ако не е расизъм?!).

tsyrkvaЦърква в Манадо

kulaЧасовникова кула

Из Манадо няма кой знае какви забележителности. По-интересен е стария китайски храм посветен на бога на войната (Kwang kong klenteng).

kitajski_hramКитайски храм

freskaФреска във храма – прасковите на безсмъртието

Правим обиколка на стар пазар за улична храна, където дегустираме местно кафе и обядваме традиционна вегетарианска супа.

prodavachПродавач на традиционни сладки

Възползвайки се от това, че има молове и намаления там, решаваме да се оборудваме с някои неща, които едва ли ще има в Папуа. Всичките ни дрехи и сандалите са както винаги в плачевно състояние, така че с цената на абсолютен банкрут си купувам нови спортни сандали, панталон и две нови тениски. Други необходими неща като палатка и раници, няма как да си позволим и продължаваме с разпадащите се налични такива.

Следобед Арин ни кани на йога заниманията с класа й, а вечерта за да й се отблагодарим за голямото гостоприемство заквасваме два литра мляко по българска рецепта 🙂

20.10

 Последният ден в Манадо посвещаваме почти изцяло на интернет. Откакто сме на Сулавеси прекарваме дълги периоди от време по градовете, работейки по блога и събирайки информация. Вече мина цял месец откакто сме на острова, половината от който прекарахме в Макасар, Горонтало и Манадо – трите големи града на Сулавеси. Поне си починахме добре и подготвихме експедицията максимално.

21.10

 Арин ни откарва до главния път към Битунг (Bitung), голямо пристанище с кораби за навсякъде, отстоящо на 40 км от Манадо. Пътьом спираме да разгледаме каменни антични гробове на етноса минахаса, където труповете се поставяли в ембрионална поза, т.нар. „варуга“.

groboveГробове – варуга

След два бързи стопа с камиони достигаме Битунг, но преди да се отправим към пристанището решаваме да разгледаме резервата Тангоко, в съседство. Фауната на Сулавеси е уникална, като над 60 % от видовете са ендемични. Няма да можем да си простим, ако не направим един набег в джунглата преди напускане на острова.

Камионетка, служеща като основен междуградски транспорт, с напречни дъски в каросерията за седалки, ни взима на стоп до село Батупути (Batuputih), където се намира входа на резервата. Предварително проучване показва, че и тук не са направили изключение и са решили да доят чужденците. Входът на парка е 150 хил. рупии (20 лв), като се изисква и гид, за който се плаща допълнително. Всичко това ни е крайно неприятно, да си плащаш за разходка в гората и то по 50-100 лв е ужасяващо, като на всичкото отгоре същите тези хора са унищожили 95 % от природата наоколо. Нечувана човешка лудост! Трябва да се промъкнем отново, като се надяваме, че това е едно от последните ни такива. До гуша ни е дошло да се чувстваме като престъпници, за това че обичаме природата, но нямаме по сто лева на разходка за алчните индонезийски рейнджъри. Убеждаваме „Рамбо-то“ (така се нарича камионетката такси) да ни остави вместо на входа на парка, на плажа. Вървейки по плажа стигаме за пет минути до джунглата. Намираме си скрито местенце за бивак сред дърветата и след обяда сме готови за първи обход на гората. Оказва се, че централната пътека е на стотина метра зад плажа. Дебели, нереални дървета протягат клони отвсякъде. Джунглата е като омагьосана. Толкова е хубаво пак да стъпваме по горския под! Всяка посетена от нас джунгла до сега ни изглежда коренно различна от предните. Щастието ни обаче не трае твърде дълго. След четири следобед по пътеката плъпват гидове с групи западни туристи. Всички са на вечерния тур за търсене на тарсиери (на бг – дългопети).

dyrvoМагични дървета

Био бележка:

Дългопетите или тарсиери са най-малките маймуни на Земята. Водят нощен живот и се хранят със скакалци, други насекоми и дребни безгръбначни. Седят захванати за стволовете на дърветата, а очите им са големи като тенис топки 🙂

 Още първия гид ни се нахвърля с груби въпроси, без дори едно „Здравейте“. Къде ви е гидът? На къде сте тръгали? В кой хотел спите? … Отношението им е направо обидно. Свърваме по странични пътечки, за да избегнем постоянния поток от шумни туристи. Скоро застигаме друга група и гидката им, като ни вижда направо злобно се втурва към нас изстрелвайки само едно изречение:“Не следвайте моята пътека.“ При все, че изобщо не  ги бяхме следвали, а и изборът на пътека не беше особено голям. Такава грубост и увълчване за пари рядко може да се наблюдава при индонезийците, но не и ако те си имат общо с туристическия бизнес.

dyrvo2Джунглата – открий човечето

С падането на мрака десетки групи вървят осветявайки всяко дърво с челници и прожектори, снимайки със светкавици и подвиквайки. За светлочувствителните очи на тарсиера този еженощен набег трябва да е кошмарен, но на никой не му пука. Важното е да валят парите на белите, а същите тези бели да консумират до безкрай турове, почивки, ваканции унищожавайки всяко място, до което масовия туризъм се докосне. По време на обиколката (разбира се) не успяваме да видим дългопети, въпреки че се шляем два, три часа. Гидовете са по-умели в това отношение, знаят точните дървета, на които спят маймуните, а отделно бяхме чули че им залагат и примамки скакалци за туровете си. Все пак разходката сред гигантските, причудливи дървета ни зареди страшно много и дори се радвахме, че тарсиерът се е скрил така успешно, че не можем да го видим.

След като се връщаме при палатката, ни очаква изненада. Цялата земя в радиус от пет метра около лагера е покрита плътно със ситни агресивни мравки. Краката ни се покриват с десетки от тях и ни хапят като обезумели. Втурваме се с подскоци към морето, защото захапката им е силна и болезнена. Всеки момент обаче се готви да се излее порой. Такива мравешки свръх популации бяхме забелязали на много места из гората, така че местенето изглежда почти невъзможно. Цветин проверява положението в палатката и разбираме, че за сега не са успели да проникнат вътре. Решаваме да се затворим и да се надяваме да не успеят да влязат. Влизането в палатката става с тичане и хвърляне в нея, преди да сме се покрили с мравки, но дори и така поне по десетина успяват да ни налазят и нахапят.

Беше планирано тази нощ да е страхотна, до морето, под звуците на джунглата, но планът се разби на парченца. Заваля силен дъжд и палатката започна да пропуска, вече уви е твърда стара и ненадеждна. Но все още се понасяше. Вълните в океана се разбиваха гръмовно, сякаш на сантиметри от нас и в просъница ни се струваше, че ни заливат. От нощното взиране на челник имахме чувството, че огнени светкавици играят върху клепачите ни като в дискотека. Сън не ни ловеше и все ни се струваше, че някой приближава. Втората половина на нощта стана още по-кошмарна, започнахме да усещаме мравешко пъплене по телата си – една, втора, трета, ставаха все повече. Чувствахме се така смазани, че просто лежахме в жегата сред мокрите чували и мравките.

22.10

Призори изскочихме от палатката с тичане към водата. Спешно трябваше да евакуираме лагера от пълчищата термити. С търчане и викове пренесохме багажа, всяка торба и чанта гъмжеше от мравки, така че дори на плажа продължаваха да ни хапят. С яд открихме, че термитчетата са пробили дупка широка един сантиметър в диаметър в пода на палатката, от където после свободно са ни атакували. От предишни, по-малко мащабни нападения в Мианмар и Тайланд имахме още две, три подобни, но те бяха съвсем малки дупчици. С тази нова доста по-голяма дупка обаче наводненията и проникването на всевъзможни насекоми в бъдеще ни бяха сигурни. Доста от торбичките също бяха проядени, за достъп до храната.

Точно бяхме изкарали всичко да се суши и да бягат мравките, когато зад дърветата се показа любопитно черно лице, а после и още няколко. На гости ни идваше не кой да е, ами самия черен сулавески макак (Macaca nigra), ендемит който толкова си мечтаехме да видим. Само дето човек не си мечтае да види стадо макаци точно когато си е изкарал цялата храна разхвърляна извън раниците. Макаците рядко ги е страх от човека и са едни от най-агресивните маймуни в Азия.

majmun2Сулавески черен макак

Мъжки, със смешно стърчащ перчем, смело се запъти направо към храната. Цветин го заплаши с чадъра, но той не се стресна особено. Започна да си мърда смешно устата, сякаш му се кара. На третия заход успя да грабне пакета с нудъли, но Цветин го погна и той го пусна докато тичаше. Скоро бяхме наобиколени от 6-7 възрастни с малките, но след виковете на Цветин, нещо се респектираха и насядаха спокойно около нас без да ни нападат.

majmun1Мъжкият се кара на Цветин

Лицата им бяха толкова сладки и ми се искаше да ги погаля, но отдавна вече избягвам да осъществявам такива контакти с диви животни. Така че се задоволих само с това да им се любувам и да ги снимам. Повечето туристи ги хранят, но това е крайно непрепоръчително по ред причини. Първо диви популации по никакъв начин не бива да свикват и да се доверяват на хора, било то и в резерват. Второ очаквайки храна от хората, хранителните им навици могат да се променят, както и схемите на миграции и способност за намиране на храна.

majmun3Макак пънкар

Близо час им се радвахме, наблюдавахме ги как подскачат и си ловят насекоми или просто ни зяпат. Не закъсняха и сутрешните гидове с туристи, но тук на плажа, извън гората нямаше как да ни се заядат и само ни гледаха злобно. Не след дълго заваля дъжд и решихме да се преместим в изоставена база в парка, в тази част никой не стъпваше. Към обед просветна и се приготвихме за осъществяването на един план, който в последствие се оказа животозастрашаващ. Според снимки от интернет имаше пътека покрай крайбрежието на парка, която достига право до Битунг. Разстоянието не беше повече от 10-15 км по права линия, тоест дори и теренът да е труден, за 6-7 часа все ще се извърви. Гората толкова ни харесваше, че решихме вместо на стоп, да тръгнем пеша през джунглата. Ако пътеката изчезне просто щяхме да се върнем. И така тръгнахме бодро следвайки ясната пътека, която действително продължаваше дълго след изследователския център за макаци, до където обикновено водеха туристите. Около нас подскачаха скакалци. От време на време ни нападаха жилещи мравки. Но като цяло напредвахме с добро темпо. В един момент взехме да губим пътеката, но придържайки се към брега успявахме да я намерим отново. След два, три часа достигнахме малко черно плажче и седнахме да починем. От там насетне пътеката сякаш изчезна, но все ни се струваше, че има нещо като просека и макар и на зиг-заг продължавахме да напредваме. Един красив тукан прелетя над нас. С всяка крачка обаче ставаше все по-екстремно и екстремно. Гората започна да оредява и високи увивни храсталаци и тръни я заместваха постепенно. Вървенето стана невъзможно без мачете. Придържахме се плътно към морето, за да не изгубим посоката. Наложи се да употребим и катераческите си умения по стръмни свлачища, докато се опитвахме да преодолеем гигантско дърво, надвиснало над стръмния бряг. Слънцето взе да занича, а скоростта ни падна значително, храсталаците се издигаха като зелена стена пред нас.

shubraciШубраци

Изведнъж на отсрещния рид съзряхме трева наподобяваща житни полета и с голямо облекчение забързахме към нея. През полето вървенето щеше да е песен, може би … Пресякохме сухо дере и ето ни извън бодливите бръшляни, пред тревата.

polqnkiТревни полета

Тази трева обаче не беше никакво житно поле, през което да подскачаме с песен на уста, а триметрови непробиваеми режещи стръкове. Всеки метър бе мъчение, мачетето не важеше тук. За да се отъпче просека човек трябваше да легне с цялата си тежест отгоре, като междувременно се нарязваше доволно. Дребни страхове, като това че в резервата има зелени вайпъри (green pit viper) със смъртоносна отрова и още кой знае какви паяци и същества, бяха отдавна забравени и газехме през треви и шубраци като обезумели лунатици. За последните два часа бяхме изминали не повече от 400-500 метра. На върха на следващия рид открихме равно място подходящо за спане. Явно планът ни да достигнем за шест часа до селата от другата страна на вулкана и резервата, нямаше да го бъде. Смазани от умора опънахме лагера.

bivakЛагер в шубраците

С погнуса открих, че в раницата ми се  е счупило едно сурово яйце, развалило се в жегите и сега всичко смърдеше потресаващо на развалени яйца. Това ме довърши в този тежък ден. Обаче най-угнетителна беше мисълта за водата. Не бяхме подготвени за двудневен преход и от четирите литра вода, които носехме от базата повече от половината вече ги нямаше. Сетих се за агонията, когато се загубихме в един национален парк в Тайланд и престояхме 24 часа без капка. Усилието да устоиш на жаждата беше по-смазващо от каквото и да е физическо натоварване и умора. Не исках повече никога да го усещам в живота си. Само дето за утрешния ден ни оставаха по литър на човек и огромна неизвестност, къде сме, още колко часа ще трябва да вървим, ще ни стигне ли водата …

Все пак днес бяхме изминали доста съществено разстояние и се успокоявахме с мисълта, че остават не повече от три, четири километра, макар според картата и компаса изчисленията да не се връзваха съвсем точно.

23.10

 Днес е рожденият ми ден (на Маги). Събуждам се в мечтания как си купуваме шоколадово мляко, сладолед и сладки от супермаркета в Битунг и празнуваме. Тези мисли ме карат да действам още по-скоростно. Прибираме набързо багажа, преди да е напекло слънцето, закусваме малко фурми и ядки, спасителен подарък от Арин и сме готови за финалната част от трека. Какво обаче ни очаква в този ден не бяхме посмяли и да си представим. Дажбите вода са отрязани до минимум. Вода не се пие докато не ти залепне езика и не започнат да ти се въртят очите в орбитите. Не можехме да си позволим да останем без вода още в началото на деня, така че потеглихме през кошмарния лабиринт от увивни коварни трънаци, жадни още от ранно утро.

trynaciПреход през трънаците

В мълчание, замаяни от ранното ставане пробиваме път през непроходимата трева и след половин, един час стигаме до дере, в което няма трева, но има от вече до болка познатите ни бодливи увивни растения, гъсти шубраци и клопки от паднали изсъхнали клони. След кратко обсъждане на ситуацията решаваме, че тъй като идваме от морето и не сме пресекли пътеката, по-добре ще е да вървим нагоре към планината. В далечината се вижда вулканът покрит с джунгла, която ще е значително по-лесна за ходене, дори и да не намерим пътека.

kyde_e_spasenietoОглед – къде е спасението?

Тръгваме нагоре, мачетето работи почти през цялото време. Бодливите лиани се режат трудно, разрязват китките ти и през няколко крачки се увиват като примки около глезените ти, спъват те и разрязват болезнено старите рани. Напредваме адски бавно, умората се съчетава с жегата и потенето. Водата постепенно намалява. Представа си нямаме къде се намираме точно и колко ни остава. Започват да се появяват мисли, че може да пукнем тук, без никой да може да ни помогне или дори разбере къде сме. Обхват на телефона няма.

bez_izhodОтчаяни в тревата

Стигаме до горчивата истина, че отдавна няма вече никаква пътека и че трябва да намерим спасително решение – да се връщаме обратно към базовия лагер. Отдавна са минали няколко абсолютно напразни часа, изчерпващи силите ни. Тръгваме по старите следи през дерето. Върви се значително по-бързо, но скоро изгубваме следите. От ляво и от дясно се простират полета с великанския „райграс“, така че избираме да си проправяме път през трънаците отново. Най-ужасния момент предстои. Дерето се стеснява, дърветата и шубраците изчезват  и се оказва, че отново сме обградени от какво?  От трева! Абсолютен блокаж. Нито надолу, нито нагоре, нито на ляво, нито пък на дясно. Еуфорията, която беше ни обзела от тръгването към морето бързо е задушена от тревата.

lubimata_trevaЛюбимата ни трева

Останават два, три пръста вода. Започват да ни се схващат краката от умората, а морето още е далеч, дори не се и чува. Оставям тежката раница. Тревата е толкова гъста и здрава, че не мога да направя и крачка. Хвърлям се в отчаяние с главата напред, от тежестта тревата се смачква, след това правя задно претъркаляне, за да не ми се схванат краката докато се изправям. После следват няколко стъпчици и мачкане на тревата с ръце, която разрязва китките и лицето ми. Отново скачам с главата напред. Този път оставам по гръб за да си поемам дъх, наблюдавайки полюшващите се стръкове. Жегата и задуха са неимоверни. Започвам да се чудя, това ли е краят, моментът в който ще се срещна със Смъртта. Доста нелепо, смърт насред тревата съвсем близо до цивилизацията. Наляга ни чувство на клаустрофобия. Не виждаме и метър напред. Стъпчица след стъпчица с 20 метра в час. По някое време започва да се чува прибоя на вълните. По-късно зърваме някъде в ниското морето, вече сравнително близо. Незнайно след колко време най-сетне достигаме брега.

Неописуема радост! Живи, вън от прегръдката на тревата. Свеж въздух, видимост и надежда, че поне може да потърсим помощ от някой рибар.  Хвърляме мокрите от пот дрехи и се пльосваме в освежаващото море. Веднага ни поразява ужасна болка и смъдене по всички рани по ръцете и краката. Изпиваме последните глътки вода, изяждаме и няколкото останали домата. Колко са сочни и вкусни!

 s-butilkite-v-plastmasaНа плажа сред море от пластмаса

От носа на заливчето в далечината забелязваме наблюдателна кула и решаваме да продължим към нея. Би трябвало да има някакъв път до там. Появява се и туристическа лодка. Крещим, викаме за помощ. Лодкарят спира, гледа ни, чуди се и накрая решава, че положението ни не е чак толкова притеснително, пали мотора и отпрашва.

kulataКулата в далечината

На следващия залив забелязваме локва със странен червеникъв цвят. Няма как да е сладка вода на морските скали до морето. Опитвам я на вкус и о, чудо … Водата е сладка!!! Спасени сме. Вода от скалата! Какво прави там? Наблизо няма рекичка, скоро не е валяло, а в тази жега всичко се изпарява за секунди. Танцуваме като луди. Пълним всички бутилки плюс допълнителни и продължаваме към кратера.

vodaЧервена спасителна вода

Брегът е осеян с огромни късове вулканични скали и черни камъни. Напредването ни вече е значително по-бързо. След известно време умората и силната жажда ни побеждават и спираме да си преварим вода и да си сготвим нещо, въпреки че въобще не сме гладни.

brqg

Вулканичните скали, през които минава „пътеката“

 Устройваме си бивак върху една вулканична площадка под гигантско дърво. Празнуваме рождения ден на Маги с най-хубавото нещо на света – ВОДА. Има и бял ориз и къри от патладжан сготвено с канела и индийско орехче. Изпиваме три литра вода наведнъж, пълним бутилките с току що преварената червена вода за следващия ден. Толкова сме щастливи!

bivak_na_brqgБивак на скалата

24.10

И днес продължаваме с преваряване на вода, готвене, релаксация и тръгваме чак към 12 ч. Пътят се оказва не толкова приятен. Късовете скали стават от време на време гигантски и трябва да се преодоляват с елементи от скално катерене.

pytekataКатерене по скалите

 Заредили сме се със седем литра вода и раниците ни са много по-тежки. Раните от трънаците са се протъркали от сандалите и въпреки, че сме си обули чорапи, ходенето е болезнено. Достигаме до кулата, която се оказва изоставена от доста време. Въпреки окосената ивица трева около нея, очевидно не се използва отдавна. Най-лошото е че няма никакъв път или пътека, които да я свързват с цивилизацията. След обиколното разузнаване, решаваме, че вместо да се зачукаме отново в джунглата по-добре ще е да продължим по брега. Плажът на залива до кулата обаче се оказва недостижим, отделен от 10-15 метрова отвесна скала.

Тръгваме покрай пропастта и скоро шубраците за наш ужас се заменят с трева стигаща до самия ръб на скалата. Правим отчаяни опити да напредваме през нея, да я заобиколим, но в крайна сметка почти останали без капчица надежда намираме дърво с корени впити в отвесната скала, по които като по стълба може да се слезе до морето. Отново са загубени няколко часа и силите ни са доста изчерпани.

stylba_kym_plajaСтълба към плажа

Продължаваме по брега, но скоростта ни е бавна. Очевидно и днес няма да стигнем до никъде. Появява се телефонен сигнал и ни се обажда Жоро (третият керванджия). Опитва се да ни локализира. Ако и утре не успеем да стигнем до път, ще се наложи да намерим начин за организиране на спасителна акция. Това ще бъде голям срам за Кервана, така че продължаваме по тъмното на челници, което се оказва доста трудна задача и на следващия залив се изкатерваме от камъните на брега в тревата, отъпкваме „любимата“ ни трева и оформяме площадка, върху която си разпъваме палатката. Доста е мекичко, е най-накрая тая трева да свърши нещо полезно, стига се е опитвала да ни затрие. Естествено на никой не му е до вечеря, но се налокваме здраво с вода. Още един ден спим неспокойно, въобще не ни е ясно къде сме и колко дни ни остават. Напрежението ни е голямо.

25.10

 Ставаме в 5 часа. Без закуска, оправяме се и тръгваме директно. Клатушкаме се бавно наляво, надясно и напредваме заливче след заливче.

tsvetin-po-skaliteЦветин по скалите – открий човечето

Водата ни отново е под един литър, когато откриваме локва, която се оказва сладка. Пълним бутилките с ларви на камари, листа и червена вода, от което изпадаме в екстаз. Няма значение нищо. Колко дни ни остават, нямаме почти никаква храна, не можем да вървим от раните по краката и отслабването, но ИМАМЕ ВОДА. Има живот! Започваме да пеем религиозни песнички от всички възможни религии (хиндуистки, християнски, мюсюлмански). Заливат ни вълни от щастие. Може би откачаме?! Малко по-нататък, в същия залив забелязваме рибар съвсем наблизо. Развикваме се за помощ, аз скачам да плувам към него и той подкарва лодката към нас. Обясняваме на бедния си индонезийски каква е ситуацията и той се съгласява да ни закара. Първоначално ни обяснява за някакви селища, до които можело лесно да стигнем пеша, но все пак решава да ни вземе.

Ето ни вече в кануто и порим вълните. Пием от прозрачната вода на рибаря. След малко той ни дава и обяда си, няколко кексчета. Докато дъвча, очите ми не издържат и се просълзяват. Оказва се, че не сме били стигнали до никъде и ни е оставало поне два, три дни път. Невероятен късмет. Рибарят ангел-спасител ни оставя на красив залив с луксозни постройки, близо до града. Даваме му малкото дребни пари, които са ни останали, поне да си покрие бензина и се сбогуваме с него. Всичко най-хубаво спасителю наш!

spasitelАнгел спасител

Пристига човек, който се представя за мениджъра на резорт „Kungkungan” и започва да ни разпитва от къде идваме и т.н. Ние обаче не искаме да му се обясняваме много, много, за да не създаваме паника. Предполагам, че видът ни е бил достатъчно красноречив, защото човекът веднага поръчва да ни донесат две бутилки минерална вода. Още не можем да повярваме, че сме спасени. Това със сигурност остава като една от най-екстремните ни преживявания (раните, омаломощаването от липсата на храна и неспането бледнеят пред ужаса от дехидратирането). Все пак това, че два пъти намирахме чудодейни локви със сладка вода ни спаси от истинска агония. За последните четири дена, от както бяхме започнали „еднодневното преходче“ бяхме се хранили или един път на ден или нито един. Нямахме снаксове, бисквити или друга готова храна, а водата не можехме да разхищаваме за готвене (имахме само инстантни нудъли и ориз). Изядохме всъщност суровите нудъли, които за наше учудване се оказаха вкусни.  Ако не беше рибарят щяхме да се мъчим сигурно поне още три дни. А това да се обадим на някой да дойде да ни спасява бе твърде унизително и щяхме да го отлагаме до последния най-критичен момент. Искаше ни се да се отблагодарим на добрия рибар десеторно, но имахме много малко пари в нас. Това, което можехме да направим , беше да му пожелаваме от все сърце да хваща всеки ден килограми риба 🙂

Разсъждавайки трезво, сега можем да кажем, че направихме грешка като не се информирахме за пътеките по-обстойно (но как ли и бихме могли като бяхме „нелегални“ и нямаше как да разпитаме рейнджърите), също така това че продължихме упорито напред, вместо да се върнем от самото начало, ни вкара в сървайвър приключение. Но така или иначе опитът в храсталаците и тревата си остава безценен.

mapКарта на маршрута

Сега да се върнем към резорта. Умирахме от глад и изнемога и бързахме да се изнесем от това луксозно място, за да се заемем с готвене и релаксация. Но, ето че се появи още една мениджърка и ужасена от вида ни (разкъсани дрехи, подпухнали лица и десетки драскотини и ожулвания) веднага настоя първо да си починем и да си вземем душ. Заведоха ни в спа салона, донесоха ни чисти кърпи и ни предоставиха стая с климатик и гледка към морето. В банята имаше всякакви шампоани и душ гелове, дори и гореща вода. Не се замислихме и на секундата се отървахме от всички мръсни дрехи и си взехме по един продължителен душ. Обзе ни пълен екстаз. Чувствахме се като новородени.

 

basejnaГледка от спа салона – открий човечето 🙂

Докато се наливахме с минерална вода се появи една сервитьорка с менюто и заяви, че от ресторанта ни предлагат безплатна закуска и можем да поръчаме каквото си искаме. Това вече надмина всичко. В менюто имаше десетки вкусотии, мексиканска и европейска кухня, сирена и въобще неща, за които не сме и сънували в Индонезия. Не искахме да им се натрапваме, но след дните на гладуване някак си не можехме да устоим на изкушението.

Ресторантът бе построен в морето и около него плуваха десетки пъстроцветни риби. Заедно със закуската ни донесоха и панерче със сухари за хранене на рибките и пред очите ни заскачаха какви ли не тропични красиви рибоци. Имаше и библиотека с една дузина морски атласи, справочници за корали и риби. Е, това със сигурност е най-хубавия рожден ден, макар и на патерица. Постоянно идваше някой да донесе още кафе, вода, мляко. Окуражаваха ни да поръчваме колкото и каквото си искаме. Успяхме да погълнем две енчилади (мексикански палачинки пълни с вкусотии, залети със сосове) и един омлет с гъби и броколи. А аз не можех да отделя поглед от книгите и рибите.

 resortaВ ресторанта

Върнахме се в стаята за масажи да си починем половин час преди тръгване и да заредим телефона и фотоапарата. Мениджърите Бери и Айс така се бяха притеснили, въпреки че ние изкарвахме нещата сякаш просто сме си правили преход с малки усложнения и даже не им споменахме, че не сме яли от 24 часа. Но те постоянно ни се извиняваха за лошата случка в техния регион, сякаш те са ни загубили. Г-н Бери дори видя жълтеникавата, все още непреварена вода с ларви и изпадна в шок. Искаше на секундата всичките ни бутилки да бъдат изхвърлени. Останахме сащисани от загрижеността на тези хора и то при все, че се намирахме в доста скъпарси резорт (150 $ нощувката) пълен с богати австралийци и руснаци, прилично закръглени, белички и пухкави, обикалящи по цял ден на турове за гмуркане с лодките от хотела.

От преумора сме заспали и се събудихме в ранния следобед, когато всички гости на хотела се готвеха да обядват. Стегнахме се и отидохме да се сбогуваме с мениджърите, но ето че Линда, третата мениджърка на хотела се появи и каза, че няма да ни пусне без обяд. Все още бяхме сити от закуската и не искахме да злоупотребяваме с гостоприемството им , но Линда беше непреклонна. И така ето ни пак на дървената масичка над морето, с маса отрупана с невероятни деликатеси – италианска паста, кесадиля пълна със сирене и сметана, плодови салати. От няколко дена започнахме съвсем да губим чувство за реалност, дали пък не сме сънували оцеляване в джунглата, черни странни маймуни, локви със сладка вода в нищото, отчаяние, екстаз, пак отчаяние, посрещане като кралски особи в пет звезден хотел, гощавки …

След обяда вече не можехме да помръднем от преяждане. Мениджърите ни съобщиха, че съвсем скоро тяхна кола тръгва за Битунг, който е на 5-6 км и ще ни закарат. Взехме си довиждане с тези невероятни спасители и скоро бяхме пред офиса на Пелни – най-голямата фериботна компания на Индонезия. На утрешния ден имаше кораб за Молукските острови, а от местните разбрахме, че след час, два има и държавен ферибот за там. Хукнахме към пристанището, едно от най-големите на Сулавеси, като междувременно се опитахме да изтеглим пари. Каква беше изненадата ни, когато разбрахме, че картата ни е блокирана и оставаме без стотинка най-рано до след 24 часа. Решихме да се опитаме да стопираме някой камион и така да влезем в кораба. В един блог бяхме прочели, че някакво момче е успяло. Когато фериботите са на къси разстояния, например Суматра – Ява, Ява – Бали, Бали – Ломбок и т.н., да те вземат на стоп е много лесно. Пълно е с коли и камиони и никой не проверява билетите вътре в кораба. Но ако пътуваш на далеч, контролът е много по-строг и почти няма коли и камиони, а в частната компания Пелни пък изобщо няма.

В себе си имахме точно 10 хил. рупии (1,30 лв), билетът струваше 110 хиляди (14 лв) на човек, но ние не искахме да изпуснем този шанс. Утрешното Пелни бе 170 хиляди (22 лв) на човек и нямаше да имаме никакъв шанс за стоп. Стигнахме до пристанището двадесет минути преди обявеното време за тръгване. Първият пост ни поиска билети, неопределено махнахме, че само искаме да се приближим до кораба, за да проверим ситуацията. Вървяхме много уверено и решително и полицаят просто остана да гледа учуден след нас. Подминахме вторият пост сякаш не съществува, полицаите проверяваха билетите на другите, но нас само изгледаха с недоумение. Последният пост беше точно преди влизането в кораба, но там цареше голяма лудница по товаренето на последното камионче и полицаите само ни изгледаха странно преди да потънем във вътрешността. Качихме се бързо на горната палуба, целите се тресяхме от нерви. Чудехме се дали първият полицай, който със сигурност знаеше, че нямаме билети няма да съобщи за нас. Корабът все не тръгваше, но най-сетне в 6 часа, един час по-късно от разписанието, наду сирената. Отвързаха въжетата и се отделихме от кея. Не можехме да повярваме, всичко се случваше толкова набързо и непланувано. Ето че напускахме Сулавеси.

pristanishtetoПристанището на Битунг

Сега оставаше следващия проблем, проверката на самия кораб. Контрольорите обикновено минаваха до час, два след потеглянето. Планът ни бе да се скрием, но ако ни хванат да ги помолим да си платим в Тернате, на слизане. До тогава 24 часовият блокаж на картата щеше да е отминал. Освен това, знаехме и за други индонезийци, които се промъкват и после си плащат по-малко на място. Така че едва ли щеше да стане голям проблем. Качихме се на покрива на кораба, където не стъпваха никакви пътници и решихме да се крием там цяла нощ. Вече се стъмваше и никой нямаше да ни открие. Плаването щеше да продължи 17 часа, до утре на обяд. Сутрин обикновено нямаше проверки и щяхме да можем да слезем спокойно.

Излегнахме се на металния под до мачтата. Бризът на Молукско море подухваше хладовито. Изобщо не можех да се отпусна, твърде много емоции и крайни ситуации … Мислех си, че сега бихме могли да сме още в тревата без капка вода, борейки се за оцеляването си или пък някъде около пристанището без стотинка, чакайки кораб за на изток. Все още не можех да възприема, че сме в открито море и отплаваме от Сулавеси.

През нощта заваля дъжд и се наложи да се преместим в общото помещение. Легнахме си на дървената койка, където бяха останали две незаети места.

26.10

 Този кораб имаше някои твърде странни особености. На борда живееха три котки, кошчетата за боклук бяха боядисани в реге цветове, човек трябваше да се събува преди да излезе на палубата, а в общото помещение дънеше музика нон-стоп. Тази сутрин караоке изцепленията с максимално силен звук не закъсняха и докато хората още спяха (в 7 сутринта) зад микрофона се настани един тип и започна да се дере, пеейки индонезийски балади. Мен ми идеше да го удуша, но изглежда този бесен тътен не смущаваше никого другиго. Беше толкова силно, че не можехме да си чуваме дори гласовете. Побързахме да се изнесем отново на горната палуба.

Последно бяхме обядвали в един на обяд вчера, а наближаваше десет сутринта, така че решихме да жертваме последните си рупии за две кексчета с шоколад. Хранителният ни режим напоследък беше под всякаква критика.

В далечината вече се виждаше щръкналия вулкан на остров Тернате (Ternate). До обяд щяхме да акостираме.

Малко преди да хвърлим котва двама служители с униформи изскачат от някъде и се започва проверка на билетите. Няма къде да се скрием, тъй като проверката започва пред нас. Такава изненада изобщо не очаквахме, но запазваме самообладание. Контрольорът стига до нас:“Билети?“, а аз отговарям с равен тон „Нямаме.“

– Нямате билети?

– Нямаме.

Той се обръща и си продължава проверката. Не знаем какво ще последва, но ето че вече сме в пристанището. Мостикът е спуснат. Хора и камиони излизат от ферибота. Слагаме си раниците и излизаме и ние. Същият служител седи на кея, поглежда ни неопределено, а ние продължаваме напред сякаш всичко е в реда на нещата. Какво точно се случи, така и не разбрахме, може би поредния магически трик на кервана 🙂 Достигнахме островите на подправките!

banani

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s