Гурудвара в Делхи
04.10.2015
В 7 сутринта се завърнахме обратно на Раджив Чоук (Rajiv Chowk), центъра на Делхи, за да станем свидетели на неделните сутрешни занимания на столичани. Целият трафик около площада беше спрян и хиляди хора тичаха, подскачаха, танцуваха наоколо. На едно място се провеждаше гигантски клас по йога, на друго – тълпа от младежи се кълчеше в ритъма на боливудски танци, на трето – брейкъджииски танци, комични скечове, свирене на китара, скачане на въже, музикален концерт и още какви ли не спортни и културни дейности. Доста се позабавлявахме, след което продължихме обиколката по други забележителности и из стария град.
Партито в 7 сутринта на главния площад
Клас по йога
Делхи е известен с архитектурни паметници от могулската империя – Червения форт, Петъчната джамия, гробници на видни личности … Някои съвременни храмове с огромните си мащаби и архитектура също привличат туристи, като например Лотосовия храм на бахайската религия, храма на Кришна съзнание (ISCON temple) и храма на Лакшми Нараян. В близост до Червения форт имахме първи досег с джайнизма. Влязохме в стар храм на едно от двете главни учения на джайнизма – Дигамбара, чиито последователи са известни с това, че ходят чисто голи по улиците и с метлички метат пътя пред себе си, за да не наранят някоя мравчица или друго миниатюрно създание.
Червеният форт
Червеният форт от друг ъгъл
Джайнистите са прословути с екстремния си пацифизъм и принципи на ненасилие. Храмът беше много красив, обагрен с изкусни рисунки. Имаше и няколко идола на джайнистки светци, които изглеждаха като извънземни, с бръснати глави, шкембенца и чистак голи, както всъщност си изглеждат и някои от съвременните джайнисти. Зад храма открихме единствена по рода си болница – болница за птици. Хората носеха какви ли не гълъбчета и птички от улицата за лечение. Вътре имаше стотици клетки. Докторите и целия персонал работеха доброволно. Много се трогнахме от доброто отношение на хората към животните.
Благотворителна болница за птици
Продължихме обиколката към централната джамия, построена през могулско време. Минахме през битак, в който човек може да се нахрани, напие и облече за 1,50 лв общо. На входа попаднахме на отвратителна мафия от рекетьори, които таксуваха всички чужденци по 300 рупии /10 лв./ вход. Знаехме, че входна такса за джамията няма, както и за която и да е функционираща джамия по света. След като отказахме да платим ни изгониха.
Заобиколихме от друг вход и се опитахме да проникнем дегизирани. Аз си увих шал през лицето, но пак ме хванаха заради дрехите. На една табела всъщност пишеше, че билетът е само за фотоапарат или телефон. Вдигнахме им един скандал и първа аз влязох, като Цветин чакаше с нещата отвън, после се сменихме. Индийците естествено никой не ги спираше и вътре си снимаха на воля, също така не ги караха да си обличат наметало при все че сарито е много по-разголено облекло от тениска и панталон. На главния вход едни поляци ги бяха преметнали да платят даже за наметалото. Горките чужденци всички плащаха безропотно без даже да се усетят. Тръгнахме си отвратени.
Направихме една обиколка из базара за подправки, като минавахме през задните улички, където имаше хиляди складове с тонове чували. Води се най-големия пазар за подправки в света. Случайно се озовахме на улица минаваща зад парка на Махатма Ганди, където всички рикшаджии бяха наркомани и един даже лежеше като мъртъв на улицата, а другите го преджобваха. Побързахме да се изнесем скоростно.
Вечерта завърши с приключения в метрото. Уцелихме час-пика когато за да се натъпчеш вътре тълпата буквално те смазва, придружено е и с настъпвания, лакти в ребрата и главата и какви ли не удари. Пропуснахме все пак едно влакче, защото беше абсолютно претъпкано. На следващото метро се изхитрихме да се качим през женското отделение. Учуди ни това, че има вагон само за жени, но като се има предвид какви сексуални извратеняци се възползват от тъпканицата, нищо чудно, че бяха направили такова отделение.
Женското купе никога не е претъпкано и не се наложи да се бием за да влезем. Цветин застана най в края, където започва смесеното отделение. Всички мъже седяха натъпкани като сърдели. Беше толкова пълно, че мъжете постепенно навлязоха от общата част с няколко метра в женската и за голяма наша изненада на една от спирките се качиха въоръжени, които започнаха да крещят и да изхвърлят мъжете навън. Слава Богу Цветин не го закачиха, явно забелязвайки че е чужденец. Въобще и в индийското метро пада голям екшън.
Стълби, водещи към древен кладенец
05.10
На обед си хванахме метро до последната спирка в сателитния, индустриален град Гургаон, който изглеждаше супер модерен, с много луксозни жилищни сгради. Качихме се на магистралата и започнахме стопа. Без да се усетим изминахме разстоянието от 230 км до Джайпур, Раджастан. Качваха ни все бизнесмени с лъскави коли, много симпатични и образовани.
Най-сетне сме в Раджастан, наша отдавнашна мечта. Щата на пустините, циганските катуни и дворци на махараджи, шаренотия и палми. Вечерта си хванахме тук-тук до къщата на хоста ни от couchsurfing, който е от семейство Раджпут, от висшата военна каста охранявала махараджите. Улиците широки и чисти, с палми и ниски луксозни къщи ни напомняха за Дубай, разбира се в малко по-индийски вариант. Беше доста горещо.
Портата към стария град на Джайпур
06-08.10
Следващите три дена обикаляхме Джайпур. Архитектурата на града е изумителна. Старият град наричан още Розовия град, прелива във всички възможни нюанси на розовото. Стари къщи (хавели) с малки решетъчни прозорчета и палати на махараджи се редуват по широките улици.
Улица в Джайпур
Слонове с изрисувани хоботи крачат тежко и величествено из града. Масивни фортове от времето на Раджа се издигат в покрайнините. Ако във Вриндаван имаше 5000 храма, то тук има най-малко 10 000 магазинчета. Всяка улица е специализирана в даден занаят – бижутерия, мраморни скулптори, кожарство, текстил, железария, шарени гривни правени от специална смола лак, грънчарство. Беше много интересно да наблюдаваме как се изработват различните изделия.
Слончета
Джайпур е известен със специалния вид бижутерия кундан, с боядисването и отпечатване с помощта на дървени трупчета – печати върху платовете на сарита, изработването на традиционен вид хартия и със синята керамика.
Видео как се слагат печати на сарита
На практика всички улици в стария град са пазари с традиционни стоки. Докато разглеждахме Хава Махал (Hawa Mahal), дворец чиято фасада е цялата в малки прозорчета, специално проектирани за да могат жените от царския двор да наблюдават шествия и паради незабележими, едно момче ни прикани на втория етаж на постройка но отсрещния тротоар, където имало хубаво място за снимане.
Хава Махал
Често разпространен трик за туристи, като после те привикват в магазина им и се опитват да ти продадат разни неща. Решихме все пак да влезем в магазина, понеже ни беше интересна изработката на традиционни бижута. Едни испанци точно си излизаха с торбичка с покупки. Магазинът беше тъмен, с овехтял червен килим и като цяло доста неподържан. Някои от бижутата изглеждаха много красиви и се поинтересувахме за цената на една гривна. За наша огромна изненада дебелия, мазен продавач заяви, че струва 10 000 долара. Повечето бижута бяха в този ценови ранг. Бижутерът твърдеше, че били от бяло злато, диаманти, сапфири и рубини. Просто не беше за вярване в такава дупка да се продават такъв клас бижута.
Улица в Джайпур
Попитахме го как така няма никакви охранителни мерки и той каза, че ако някой се опитал да краде имало камери и веднага щели да дойдат специални части. После важно извади торбичка пълна с диаманти, всеки от които по 100 долара камъчето и заяви: “Вие не знаете кой съм аз! Когато пренасям скъпоценности до Италия винаги си нося огнестрелно оръжие.” Така и не ни стана ясно дали наистина е някакъв мега играч или просто е най-безочливия мошеник в цяла Индия 🙂
Гледка от стар храм
В следващ случай попаднахме на друга уловка. Обикаляйки около древната обсерватория Джантар Мантар (Jantar Mantar), в която до ден днешен се събират астролози да предсказват идването на мусона, един рикшаджия искаше да ни откара до Водния дворец, където само днес пускали без входна такса. Искаше ни бая пари. Оказа се много разпространена лъжа на тук-туците, както в последствие установихме. Хванахме си автобусче за жълти стотинки. Оказа се, че на това място никога не е имало вход. но за съжаление май бая туристи се хващат на номера.
Жена продава хляб, с който туристите хранят рибата, зад нея Водния дворец
Една сутрин решихме да посетим село Санганир (Sanganer) известно с ръчното оцветяване на сарита и отпечатване на красиви мотиви с дървени блокчета-печати върху плата. Качихме се на един автобус, който уж ходел до там. След половин час шофьорът ни каза да слезем и да се прекачим на друг автобус. Спряхме на случаен принцип друг автобус и продавачът на билети отвътре без колебание заяви, че автобусът ходи до Санганир. След още половин час отново ни свалиха и след като сценария се повтори още веднъж и се озовахме в стария град, просто се предадохме и решихме да се разхождаме тук вместо в селото. В Индия човек никога не знае с градския транспорт къде ще се озове, а понякога и дали ще успее да се прибере в къщи.
Къщата на нашия хост беше в по-отдалечен квартал и всяка вечер просто по чудо успявахме де си стигнем обратно.
09.10
Дойде време да напускаме розовия Джайпур. Сбогувахме се със семейството на Рави, най-гостоприемния хост, който сме имали в Индия. Майка му постоянно се грижеше да сме сити и въобще не преставаха да ни обгрижват.
Магистралата беше на 2-3 км и след половин час вървене я достигнахме. Скоро един чичо с луксозна кола ни качи до следващата ни дестинация – Аджмир (Ajmer) и Пушкар (Pushkar). Предварително го попитахме да не би случайно да е такси и той ни увери, че не е. Но щом пристигнахме започна да ни иска пари. Много неудобна ситуация, а на всичко отгоре беше се отклонил заради нас с 20 км от магистралата, за да ни докара до центъра на града. Накрая му дадохме 100 рупии (около 3,50 лв.) и се разделихме по живо по здраво.
Улица в Аджмир
Преди да се запътим към Пушкар на 15-20 км встрани от Аджмир искахме да посетим много свещено място за поклонение и за мюсюлмани и за хиндуисти – гробницата на велик суфи, светец, наречена Дарга Шариф (Darghа Sharif). Тя се намираше в стария град и колкото повече се доближавахме, толкова повече ставаше невъзможно да се върви. Изведнъж си дадохме сметка, че сме уцелили обедната петъчна молитва.
Езерце за ритуално измиване в Дарга-та
Тълпи от молещи се и пилигрими задръстваха тесните улички. Хората бяха толкова много, че се молеха на самата улица, между магазините и сергиите и полицаите бяха прекъснали движението.
Такова множество никога не бяхме виждали. Мюсюлмани от цяла югоизточна Азия – Малайзия, Индонезия, Бангладеш и от къде ли не се бяха стекли към свещеното място. Всички бяха с бели дрехи, но с какви ли не шапчици, коя от коя по-странна.
Продавачи на рози в Дарга-та
Хиндуистите бяха сравнително малко на общия фон. С големи мъки си проправихме път до входа през това чудно множество. Влязохме един по един, тъй като не можеше да се влиза с багаж. Вътре беше още по-изумително. Пееха се песни, огромна опашка се виеше към централното светилище. Хората поднасяха кошници с рози, благовонни масла и религиозни шалчета. Някои по-заможни хора даряваха скъпоценности, сребърни съдове и десетки хиляди рупии, част от които се преразпределяха и за бедни и просяци. На опашката беше непоносима блъсканица и когато се добрах до гробницата, почти ме бяха смазали. На вратата един човек удряше церемониално всички поклонници с метличка.
Молещи се жени и опашката към главния храм
Излязохме отвън и тръгнахме да се измъкваме от гъчканицата. По улицата се продаваха какви ли не меса и сладкиши. Много хотели и ресторанти раздаваха безплатна храна за бедните, някои подсигуряваха и подслон. Въпросният суфи е бил голям закрилник на нуждаещите се и досега традицията продължава. Като важно поклонническо място, градът беше привлякъл просяци от всевъзможни места.
Табела в хотел: Предлагаме храна за бедни и просяци
На главния пазар човек изтръпваше от гледките. Десетки сакати, повечето без крака седяха един до друг в линия протягайки ръце. Някои се влачеха по голите си кореми по мръсния, нагорещен асфалт. Гледките бяха потресаващи. Побързахме да се измъкнем от лудницата на Аджмир. Хванахме си автобусче (по 30 ст. на човек) до Пушкар.
Входа на Дарга Шариф
Първата ни задача бе да потърсим нашия Баба от Ришикеш, който се беше преместил тук за през зимата. Трябваше да отидем в подножието на планините до самадхито (samadhi – мястото на кремация или настъпването на смъртта на светец) на известния Бенгалски Баба (Bengali Baba).
В търсене на Баба Джи
Ужасно се зарадвахме да срещнем отново приятелите ни от Ришикеш. Германецът – Гопи Баба също беше тук. Прекарахме следобеда заедно и вечерта си легнахме на покрива на самото самадхи с изглед към цял Пушкар. Наоколо всичко беше в гора пълна с лангури, които по време на вечерята не спираха да ни атакуват за храна. Всички бяха много мили и виждайки ни с Пир Баба се покланяха докосвайки краката ни и после главите си в знак на уважение, нещо от което ни ставаше доста неудобно.
Сова
В Пушкар отново имахме досег с чудни събития и хора. Престоят ни в самадхито беше изключителен и много освобождаващ. Останахме още два дена, за да разгледаме древния Пушкар, известен с езерото на Брахма, образувало се докато Брахма, създателят на света, търсел място за свещен ритуал. Изтървал един лотос и се образувало езерото, където той извършил ритуала си. Тук е и единствения храм на Брахма в цяла Индия. Но все пак главния мотив за оставането ни беше желанието да прекараме повече време с Пир Баба.
Новият ни дом на покрива на Бенгали Баба Самадхи
Гледка от покрива на самадхи-то
Бенгали Баба
Баба Джи и Гопи Баба приготвят храна
