Макира – на спасителна акция след земетресение и едно седемдневно пътуване с кораб

momchenca-v-kanu

25.02.2017

 Събуждаме се свежи, въпреки тежката нощ. От дясно на борда все още се вижда дългия бряг на остров Гуадалканал, най-големият от Соломоновите острови. Отнема ни близо 8-9 часа да достигнем източния нос и красивата лагуна Марау (Marau). В далечината вече се вижда нашата цел – остров Макира, известен още като острова на бананите. 4-5 часа плаване през открито море ни делят от него. Слънцето напича безпощадно и за секунди изсушава мокрите ни постели. Спасяваме се на сянка при капитана, малко преди да сме получили слънчев удар.

pokrai-guadalcanalПокрай Гуадалканал

brega-na-makiraСелца

ostroviИз лагуната Марау

na-pokrivaСушене на дрехи  и плаване

В ранния следобед брегът на Макира вече е пред очите ни. Невероятни скали и стръмно спускащи се към морето хълмове, обрасли с гъста джунгла. Гледката ни впечатлява с дивата си красота. Южното крайбрежие на острова е изключително трудно достъпно и това, че имаме шанс да посетим изолирани села в тази част си е нечуван късмет. От тази страна на острова не минават никакви кораби. Последното карго е било преди половин година, а пътническо корабче изобщо няма. За пътища и дума не може да става. Така че ако някой реши да отиде до провинциалната столица Киракира (Kirakira), от другата страна на острова, трябва или да върви цял ден и то пеша през джунглата, прекосявайки целия остров или да пътува с моторна лодка 4-5 часа, заобикаляйки острова. Последното не е във възможностите на повечето хора, заради скъпите горива и големия разход на мотора (120 литра на час за двигател 40 конски сили). Хората просто си живеят изолирано, без магазини, болници, училища и изцяло самодостатъчни по отношение на прехраната.

skaliСкали

selceОстров Макира ( или още Сан Кристобал)

kanu-i-palmiКану

В късния следобед акостираме в малко пристанище с кей (както после се оказва единствения такъв от тази страна на острова). Посреща ни грозна гледка – стотици огромни трупи на изсечените тропични дървета. Нашите малайзийско-китайски другари се вихрят с пълна сила и тук, опустошавайки гората нелегално, за жълти стотинки. После забелязахме, че дърводобивни лагери има почти навсякъде из острова, заради наличието на изключително ценната, рядка дървесина. Най-странното е, че нашето корабче трябва да разнася помощи из тези мизерни села, където хората всъщност притежаваха земите и дървесината си и при проста аритметика човек би очаквал те да са милионери. Но китайците буквално ги ограбват безогледно. Никой от тези хорица не е наясно с интернационалните цени на твърда дървесина заради изолацията, липсата на информация и необразованост. Те просто им плащат по няколкостотин лева за стотици кубици от най-скъпите дървета в света като махагон, желязно дърво, квила, сандал, абанос. Е, няма как да не те хване яд!

purva-spirkaПърва спирка на единствения док на острова

solomonchetaСоломончета върху трупите с ценна дървесина

Слязохме на сушата да се къпем, докато правителствения екип за облекчаване на последствията от земетресението разпределяше чувалите с ориз за село Пиапиа. До кея имаше нещо като навесче за пътници и заедно с екипажа и част от пасажерите се пренесохме там за през нощта. Бяхме радостни, че тази нощ ще прекараме на сухо.

semeistvoСемейство

26.02

Втори ден от плаването.

Ставаме по тъмно, за да си оправим палатката преди кораба да отплава. Изтичвам набързо до селото, където се къпахме вечерта, тъй като по погрешка сме задигнали една тениска, а местните видимо нямат много дрехи и е по-добре да е я върнем на собственика.

mapКарта на пътуването около остров Макира (Сан Кристобал)

На кораба моряците започват да се излюпват един след друг. Под лъчите на красивия изгрев оправяме палатката на покрива на кораба и полягаме за малко, преди да е напекло и станало непоносимо горещо. Малко по-късно слизаме в корабната кухня да си приготвим закуска. Всички от екипажа са много услужливи. Веднага ни предлагат ориз, нудъли, риба. Интересно е как корабният живот е в абсолютна хармония. Въпреки, че пространството е крайно ограничено, винаги се намира място да се облегнеш някъде на сянка. Винаги се намира и място в кухнята, да поседнеш, да си сготвиш. На горната палуба има два хамака, които често са празни, място за сядане има и до капитана. Моряците са си изработили поведение на непрестанно предвижване. Ако нямат работа или не са се проснали някъде да спят, непрестанно се преместват от едно място на друго, вследствие на което винаги се намира място и за теб. Никога не чухме някой да вика или да раздава заповеди. Все едно всеки си знаеше задълженията и работата вървеше без никакво напрежение.

raztovarvane-na-orizaРазтоварване на ориза

На иначе бая претовареното корабче се качиха още двадесетина ученика, отиващи към училищата си за започване на учебната година, която между другото започва вече втори месец, общо взето от както сме дошли на Соломоновите острови. Запознахме се с директор на училище, симпатичен босоног мъж, с почервеняла уста от дъвчене на бетел и вехти поскъсани дрехи.

gledki-ot-pokrivaУтро на покрива

Остров Макира започва да ни става любим. Пред очите ни се редуват един от друг по-красиви залив след залив с планински склонове, покрити с девствени джунгли и разнолики малки островчета, обрасли с дървета. Водата е кристално чиста и синя, лъчите на слънцето игриво я пронизват.

izmejdu-ostrovchetata

На един от заливите (Fine bay), където корабът спира за пореден път да разтоварва помощи, се мятаме на лодката и ние барабар с десетките чували ориз. Слизаме на брега. Местните са се струпали под сянката на голямо дърво. Очакват ни с нетърпение. Докато хората разтоварват ориза, ние се възползваме да си направим разходка из селцето. Малки улички с красиви храстчета, къщички със стени от палмови листа се гушат изпод сенките на големи палми и дебели дървета. Хората са любезни. Всички ни поздравяват с усмивка. Един мъж даже ни придружава до дълга къща, в която живеят тринадесет семейства. И тук традиционно кухните са изнесени настрани от къщите, ако случайно нещо пламне да не им изгори поне убежището. 🙂

tradicionna-kuhnqТрадиционна кухня

tradicionni-kushti

Мятаме се отново на лодката и вместо към кораба тръгваме към другия край на залива, покрай продълговат остров. Тук вследствие на мощното земетресение коралът се е повдигнал с около метър и вместо под водата сега се намира над нея. По тази причина достъпът до брега на селото е затруднен. Трябва да се изминава дълго разстояние по плитчината. Миризмата от остатъците на разлагащия се корал достига до носовете ни. Селото е многолюдно и доста бедно. Всички лодки са саморъчно издялани канута, забелязваме само една с мотор. Тук хората са доста по-дрипаво облечени.Много разпространена е и особен вид кожна болест, но за съжаление достъпът до медицинско обслужване тук е практически невъзможен.

selo-s-babi-po-ciciИз селото

nosene-na-oriz-prez-moretoХората си взимат сами ориза от дингито, което не може да дойде по-близо заради плитчините

 

Запознаваме се с бебето Цуналин, което се е родило точно по време на земетресението. Тогава слава Богу не се е формирало цунами, но пък се е покачило нивото на океана, вследствие на което селото било наводнено. Било е в 4 през нощта и хората адски са се изплашили. Разбягали се към високите хълмове, за да избегнат евентуално цунами. И в този сублимен момент се появил Цуналин на бял свят.

bebcheЦуналин

Отново сме на кораба. Остров Макира се оказва доста дълъг. Залив след залив разтоварваме трите лодки. Вечерта, за последно слизаме в село Марогу. Тук равните площи са значително по-големи, както съответно и насажденията от кокоси и какао. Селата изглеждат доста по-заможни. Има голямо училище. Учениците ни обграждат със сподавен смях и голяма доза притеснение. Със сигурност не са виждали много чужденци, може даже и никакви. Хората са супер любезни и се здрависваме с абсолютно всеки. Правим си разходка през буша до близкото съседно село. Момиче ни подарява два кокоса за стъргане на кокосово мляко, към което напоследък сме се пристрастили. Мъж ни казва, че има пътека през джунглата, през която може да се прекоси острова и да се слезе от другата страна, до столицата Киракира. Жалко, че нямаме повече време да поживеем сред тези хора и да изследваме региона.

seloЕто го и следващото село

razhodka-iz-seloХората ни развеждат из селото

kushtaКъща

cherupka-za-kostenurkaЦветин намира коруба на гигантска костенурка и е полазен от жилещи мравки

Привечер се прибираме на кораба. Всички са скапани от интензивната работа. Успяваме да се вредим за кухнята и ние. Дават ни сварен ориз, може би от съжаление, защото предишния ден си загорихме нашия и усмърдяхме цялата кухня 🙂 Постепенно се интегрираме в екипажа. Говорим си с механиците, с капитана, както и с останалите членове.

s-dingitoНа обратно към кораба след работа

ostrovЗалез

27.02

 Трети ден от плаването.

Корабният живот започва както обикновено. Всички се разбуждат и тръгват да щъкат напред, назад, да си вършат разни дейности. С настъпването на утрото се разкриват красиви заливи и малки островчета. Спираме на всеки залив. Днес, доста нетипично, всички са се разбързали. Шефката има план да свършим навреме, за да може да си хване самолета за столицата Хониара, където имала някаква среща. Лодките ни настигат, товарят в движение и тръгват напред, изпреварвайки ни към следващите заливи. По тази причина имаме възможност да слезем само един път, в село Марунга. Селището е разположено на дълъг черен плаж. Има обширни равни площи с кокоси и е сравнително заможно. Има и доста лодки с мотори, училище, малко магазинче, църква. Дори видяхме местна монахиня от англиканската църква дъвчеща бетел. Някои от къщите бяха модерни, големи и направени от дъски, вместо от палмови листа и с ламаринени покриви. И тук хората бяха крайно любезни, спокойни и весели. Не можах да се сдържа да не отида до няколко прясно издялани канута. Някога когато се заселим на някой остров, веднага ще си взема едно такова 🙂

horata-ot-seloto-chakat-orizaХората от селото чакат на сянка

deca-na-sqnkaДецата също

koraba-i-chakastite-horaЦялото село идва за помощите, нашето корабче изглежда пред потъване

dechica-s-kanuБебета си играят с детски канута

jeni-pod-dyrvoЖените от селото

kushtichkaКъщичка

Имах неблагоразумието да вдигна от клоните на едно дърво гигантска черупка от костенурка, което мигновено бе нападнато от десетки червени термити, хапещи ме жестоко. Едвам успях да върна черупката на мястото й.

pticaПтица

ostrov-i-piratОбиколки с дингито напред назад

Следобед плановете за бързо привършване на работата се объркаха от изсипалия се проливен дъжд. Той обаче не попречи на десетките канута пълни с голи малчугани да прекосят прибоя, да изминат голямото разстояние от селото до нас и да закръжат около кораба. Някои от децата бяха на по пет, шест години, гребяха с невероятна ловкост, с резки подритвания изкарваха водата от канутата. Едно от тях пробваше да стои в задния край на лодката си, защото носът беше цепнат и гребеше с ръце докато не му метнаха едно гребло. Някои от децата успяха да се качат на кораба и почнаха да обикалят навсякъде. Няколко от членовете на експедицията изперкаха и взеха да скачат във водата и да гребат с едно от канутата.

deca-pod-dujda-v-kanuНападението на децата

Дъждът поспря. Доразтоварихме помощите и отплавахме към далечно пристанище, намиращо се някъде след най-източния нос на остров Макира. Звездите бяха невероятно блестящи, открояваха се толкова отчетливо и ясно различните планети от слънчевата система, че чак сега разбрах как древните звездобройци и магьосници са решавали, че могат да предсказват бъдещето по позиционирането на планетите една спрямо друга. Минахме покрай очертаващите се в тъмното силуети на островите Света Ана и Света Каталина. В просъница чухме, че моторите на кораба спират, но нямахме сили да станем и проверим къде сме.

skali-v-moretoСкално островче в морето

28.02

 Четвърти ден от плаването.

Събуждаме се от червените лъчи на изгрева. Корабът е акостирал в невероятно красива лагуна, заобиколена от всички страни с джунгла. В далечината се вижда прибоя, но изглежда така сякаш лагуната е затворена от всички страни със суша. Не случайно точно тук английската кралица Елизабет II през 70-те години на миналия век избира да стъпи за първи път на соломонска земя.

posledna-spirkaНа дока на село Намуга

ulicaСутрешна разходка по главната улица

Нямаме търпение да слезем. Селището Намуга е приказно красиво. Вървим покрай подредени къщички от палмови листа, покрай чисти улички. Навсякъде има зелена трева. Хората тъкмо се събуждат и започват да излизат навън.

ulicite-na-selotoУличките на селото

neveroqtna-kushtaКъщичка в селото

Толкова е красиво, че ни се приисква един ден да се върнем тук и да поживеем по-дълго. Сградата на полицията е феноменална – дървена колиба без прозорци или решетки. Очевидно престъпността тук е на ниво 🙂 Местните са засмени и любезни. Имат усещане за красотата. Засадили са навсякъде прекрасни цветя и храстчета. Разходката е кратка, тъй като скоро ще отплаваме. По пътя за на връщане срещаме един от моряците, който е тръгнал да ни търси. По соломонски тертип корабът тръгва след около час.

mistichno-seloСело Намуга

След излизане от тихата лагуна ни очаква обаче доста бурно море. Следващата ни спирка е столицата Кира Кира, която е след средата на северната страна на острова, покрай който плаваме, което ни отнема часове. Завързваме приказка с един от членовете на екипа – служител от министерството на земеделието. Човекът е от остров Малайта, симпатичен и интелигентен. Завършил е образованието си на остров Фиджи. Но оставаме със зяпнали уста, като ни заявява, че въобще не се притеснява дали корабчето ни ще потъне. Ако това се случело, гигантски скат щял да дойде да го спаси, тъй като скатът е тотемното животно на техния клон. В миналото, до поколението на баща му, често са принасяли в жертва на скатовете по половин прасе. Вярвало се, че духовете на предците живеели в тях и че именно те ги защитават от всякакви беди и магии. Пред къщата на магьосника на клана им пък често се навъртали огромни скатове, някои по-големи от размера на корабчето ни! Баща му обаче отказал да му предаде тайното познание, поради опасения, че няма да го научи както трябва и заради голямата му сила, то лесно можело да им навреди. В миналото честа практика била, чрез специални магически ритуали да се добива свръх естествена сила и издръжливост. Например някакъв човек от селото му откраднал крава, която изнесъл на гръб до къщата си, която била на няколко часа път, високо в планината. Господарят му го забелязал през нощта, но понеже на сутринта вещественото доказателство (кравата) било изчезнало, той нямало как да го обвини, поради намесата на свръх естествени сили. Иначе нашия разказвач си беше ревностен католик, но в Меланезия очевидно християнството не изключва вярата в магии 🙂

iz-lagunataИз лагуната

Навлизаме в залива на Кира Кира. Малко се учудваме, че на брега не се забелязват почти никакви сгради. Още по-учудени оставаме от факта, че няма и док, така че корабчето ни акостира на котва, далеч от брега. Посредством лодка започваме да разтоварваме последните помощи, за отдалечени села в планината. Слизаме на брега и ние. Градчето се състои от две улици. Има няколко административни постройки, някои нови, други разпадащи се. Това са поща, полиция, футболен стадион и 2-3 църкви. Картината се завършва от няколко магазинчета, чиито цени, поради скъпия транспорт са бая завишени. В края на града е малкото пазарче, на което понеже е късно се продават само бетел и риба. Разходката около столицата свършва за около десетина минути и се прибираме на пристана. Слънцето залязва и с последния курс на лодката, заедно с останалите моряци се прибираме на клатещия ни се настоящ дом.

01.03

 Рано сутринта слизаме от кораба и се насочваме към църквата. Днес се отбелязва първият ден от Великите пости (Ash wednesday – Пепеляна сряда) и се отслужва специална служба, в която свещеникът слага пепел на челото на всеки с думите: „Запомни! Направен си от пръст и в пръст ще се превърнеш!“ Използваме момента за медитация над смъртта. След службата отец Джон ни кани на чай в къщичката си.

Днес пазарът е по-голям и си купуваме някои основни храни. Продават се интересни сортове банани, корени пана и всякакви зеленилки.

pazara-na-kira-kiraПазарът на Киракира

cherveni-bananiЧервени банани

koreni-panaКорени пана

dulgi-tunki-bananiПродълговати банани за готвене

lista-ot-tikvaЛиста от тиква

patladjaniИнтересна разновидност патладжани

Изведнъж неудържимо ни се приисква да си купим вестник, може би като подсъзнателно желание да се свържем за миг със света. Това начинание обаче не е толкова лесно, но пък показва в каква част на Земята сме се озовали. Вестникът „Соломонска звезда“ се продава в едно единствено магазинче в целия град, а предполагам и на целия остров. Тъй като кораб идва тук само веднъж в седмицата, а самолетът е през ден, два, винаги имате удоволствието да сте в крак с новините, макар и с по-вчерашния или в най-добрия случай с вчерашния вестник. От петте странички можете да научите най-новите сензации и новини, като например: „Еди кое си село бе удостоено с грамота „No open defecation“ (Да не се ходи по голяма нужда на открити места), тъй като най-сетне всички жители на въпросното село се справили със задачата да си построят тоалетни или септични ями. На съседната страница подобни новини от Белия дом и Тръмп 🙂

riba

В късния следобед корабчето ни е натоварило дървени греди, кокосови стърготини и празни варели за гориво и сме готови да поемем курс на обратно към Хониара. В морето има страхотно вълнение и още с потеглянето ме хваща морска болест. Заспивам без вечеря, в ужасяващото лашкане.

02.03

Новият ден ни посреща с по-спокойни води. Гуадалканал вече ни е отстрани на борд. Очаква се да пристигнем към 2 следобед. Водата за пиене на кораба е свършила и всички моряци обикалят като хиени. Тази последна мизерия ни довършва. С малкото останали запаси вода успяваме все пак да сготвим нещо. Всички тези неща направо ни смазаха – морската болест, постоянното клатене, жаркото безпощадно слънце, спартанските условия на борда, шума на двигателя. След цели седем дена плаване най-накрая слязохме на сушата в ужасно състояние и се сбогувахме с капитана. Земята под краката ни се люлееше непрестанно в следващите два дни, а главоболието не ми мина поне още три. Все пак се завърнахме успешно в Хониара и бяхме доволни, че сме успели да посетим всички интересни места, до които стигнахме.

cyrkvata-v-tanagaiОбратно в Танагай

Сестрите страшно ни се зарадваха като цъфнахме в Танагай. Развикаха се, разшетаха си и не спираха да се смеят и да ни се радват, сякаш им бяхме най-близки роднини. Вечерта дочухме от прозореца, как благодарят в молитвите си, че сме се върнали живи. Опънахме палатката на нашето плажче и за първа нощ от седмица насам спахме на тихо.

03 – 08.03

Остават ни десет дена преди тръгването с яхтата за Фиджи. Усещаме лека умора и не ни се обикаля из острова преди тръгването, така че започва период на манастирски лежерен живот. Вечерно време се събуждахме от тупването на кокоси. Към 4 сутринта сестрите (добрите мечета, както ги наричахме помежду си на шега) започваха молитвите си и чувахме мелодичните им напеви от къщичката им. Към 6:30 Цветин отиваше на сутрешната литургия с отец Стивън от Папуа Нова Гвинея. После си приготвяхме първо закуска, после обяд в кухничката на сестрите. Сестра Кати щъкаше из дворчето, като при всяка среща с нас избухваше в лъчезарен смях. Следобедите прекарвахме в беседката в съседния двор на маристките свещеници, в четене и писане. В техния манастир бяха дошли още няколко тонгийски мисионери. Отново се удивихме колко различни са полинезийците от меланезийците. Те (полинезийците) бяха със светла кожа и външен вид почти като западняци, бяха винаги засмени и значително по-активни отколкото меланезийците. Всички бяха много любезни и отзивчиви към нас, особено отец Стивън, с когото станахме близки приятели. Той ни разреши да ползваме интернет от малкото си разхвърляно офисче, благодарение на което успяхме да публикуваме нов пост, нещо което би ни струвало 120 сол. долара (около 30 лв.) в интернет клуб, пари които ние нямахме.

Вечерите ни преминаваха в готвене и бъбрене със сестрите. Кучета и котки ни препикаваха палатката и ни се отвори допълнително работа по нейното пране 🙂

09.03

 Предишната вечер, докато си седяхме в беседката на маристите, ни извика възрастния монах, брат Джордж, който беше създал училището за глухонеми „Сан Исидро“ и тържествено ни покани на рождения си ден на следващия ден. Това щеше да разнообрази леко скучничкото ни ежедневие, щяхме да излезем най-сетне от града и може би щяхме да видим нашите стари приятелки сестрите Мария и Соня от училището. Това беше и последната ни свободна вечер. От следващия ден стартирахме приготовленията за пътешествието.

Към 4 часа следобед се натоварихме на камионетката, заедно със сестра Кати и други гости и тръгнахме към Джинджифиловия плаж, където щеше да е тържеството. За рождения ден на брат Джордж, архиепископ Адриан отслужи специална малка служба в приготвеното за случая навесче в ресторанта. Бяха поканени всевъзможни свещеници, монаси и монахини, ученици и учители от училището. На събитието се изтупа и не особено лицеприятния бивш премиер на Соломоновите острови и един журналист от вестник „Соломонска звезда“. След службата се държаха сърцераздирателни речи. По едно време се зачудихме дали това наистина ни се случва или е възможно само във филмите, сред всички тези хора дали живота си за да строят училища и болници, с такава всеотдайност и добрина, която се излъчваше от тях. Струваха ни се като някакви супер хора, светци. Брат Джордж сподели, че по време на тежката си операция миналата година, единственото, което според него го спасило било войнството му от ученици, които през цялото време се молили за него. Рожденият ден завърши със страхотен пир, торти и вкусотии, всичко организирано от местно семейство католици, чиято история бе не по-малко трогателна. По стар меланезийски обичай, ако по време на раждането майката почине, бебето било изхвърляно да умре с нея. Някакъв мисионер обаче спасил майката, както и самото обречено бебе (въпросният собственик на Джинджифиловия плаж). От тогава семейството е тясно свързано с църквата и полага постоянни грижи за добруването й. Върнахме се от партито в приповдигнато настроение.

brother-georgeБрат Джордж и децата от училището за глухонеми

restoranta-za-rd-na-brother-georgeРесторанта на Джинджифилов плаж

1011.03

 Дойде и последния ни уикенд на Соломоновите острови. Чувствахме се леко притеснени, тъй като Джил и Стивън, хората с яхтата, никакви ги нямаше. Междувременно в събота сутринта неочаквано се появи архиепископ Адриан и ни покани на шоу с традиционни танци в католическото училище „Сент Джоузеф“. Разбрахме се да дойде да ни вземе в 4 следобед. Това щеше да ни е нещо като финално изпращане, а и до сега не бяхме виждали местни танци.

Денят използвахме да доизперем дрехи, дори и шалтетата, чувалите и палатката. В 4 часа, точен като швейцарски часовник, архиепископът дойде да ни вземе. Училището се намираше от другата страна на Хониара, в Тенару, местност, която не бяхме виждали до сега. Водеше се едно от най-добрите училища на Соломоновите острови. Пристигнахме доста преди откриването, което по соломонски се забави с поне още два часа след обявеното време. За наше притеснение (с чувство на срам) бяхме настанени като ВИП гости на столове на сцената, заедно със свещеници и монахини. Накичиха и нас с гирлянди от листа и цветя. Водещият на представлението ни представи пред цялата публика като „Кралят и Кралицата на България“ 🙂

Учениците бяха подготвили различни театрални сценки на теми от бита, като заплащане на „булченска цена“ при женитба, избиране на нов вожд, изработване на мидени пари, лов на глави, териториални конфликти и други. Също така имаше танци от различни острови, музика и песни. Като цяло учениците бяха се справили много добре с ролите и костюмите си. В една сцена запалиха огън само с клечки, по стар традиционен начин, в друга сцена докато танцуваха на едно, две момчета им паднаха препаските, но за наше изумление това изобщо не ги притесни и продължиха танците си чисто голи. Беше ни много забавно, но цялата програма се проточи до един през нощта и от умора не изчакахме края. Архиепископ Адриан ни върна късно през нощта обратно при сестрите.

shouto-v-katolicheskoto-uchilishteПредставлението в училището

momchetata-na-shoutoНа някои им паднаха препаските без това да ги смути ни най-малко

12.03

Джил и Стив се свързват с нас. Всичко е почти готово за тръгването. Слизаме до града да им помогнем с натоварването на горивото на яхтата. Сестрите са много натъжени, че си тръгваме. Ние самите също не можем да повярваме, че това е последния ни ден тук.

Както всяка неделя, така и тази в беседката на маристките свещеници има следобедно кава парти. Архиепископ Адриан, с който си станахме много близки също идва за вечеря и ни кани да се присъединим. Напоследък прекарваме почти цялото си време само със свещеници и монахини. Сериозно се чудим как ли ще ни се отрази когато излезем от този свят и се сблъскаме с други хора, със западняци, белуги. На вечерята присъстват  още отец Стивън, любимото ни „дедективче“, както го наричаме на шега заради мустака и външния му вид, отец Дейвид от Щатите с лъчезарни светещи очички, учител по биология и химия на остров Макира, брат Джордж и отец Джери от Холндия, с когото бяхме стари познати. Всички бяха много загрижени за пътуването ни и за нас и ни караха да се чувстваме много щастливи сред тях. След вечерята хората от кава партито ни изсвириха няколко песни от Фиджи за изпроводяк. Запомнихме всички тези хора като сърцати, чудодейни стари елфчета 🙂

Тъй като си бяхме изпрали палатката, а навън валеше дъжд, решихме да преспим в кухничката на сестрите. Опънахме долния слой като противокомарна мрежа, но той не можа да ни спаси от шумното тупуркане на мишки около нас. Тази последна нощ на соломонска земя така и не успяхме да си починем добре.

13.03

Ето, че настъпи и дългоочаквания ден на потеглянето ни. Стегнахме багажа и рано сутринта отец Стивън ни закара до яхт-клуба, където се разделихме. Валеше като из ведро, но Джил и Стив с гумената лодка пристигнаха точно в уреченото време. Закарахме раниците на борда, след което се впуснахме в последно запасяване с пресни плодове и зеленчуци от пазара, докато Стив ни подпечатваше паспортите за напускане на страната в имиграционното.

По обед всичко бе абсолютно готово. Беше време да отплаваме. Наблюдавайки брега на Гуадалканал се сбогувахме с тази невероятна страна. Прекарахме тук цели 64 дена. Соломоновите острови са наистина уникално място. В Папуа Нова Гвинея си мислехме, че няма по-дива, неразвита и откъсната от света държава, но островите биха всички рекорди. Макар да имахме затруднения с предвижването и да не успяхме да посетим твърде много места, все пак имахме незабравими изживявания. Дали чиста проба шега на съдбата или тайнствено провидение, но именно на тези острови имахме дълбок досег с библейската Соломонова мъдрост и с християнската религия. По пътя си като пътешественици бяхме изследвали в дълбочина будизъм, даоизъм, конфуцианство, хиндуизъм, ислям, племенни култове, но едва след като навлязохме в Меланезия разбрахме, че нямаме ни най-малка представа от религията, която се изповядва основно в нашата част на Земята, а именно християнството. В това отношение Соломоновите острови ни предложиха приключение из дебрите на католицизма – манастири, монашески ордени, мисионери, архиепископи, което в никакъв случай не бяхме очаквали. Знаехме, че с напускането на островите напускаме и този свят, за да започнем съвсем различен живот. Но отпечатъка от престоя ни тук ще остане трайно жигосан в съзнанието ни.

В природно отношение Соломоновите острови са също така една от най-дивите, изолирани, красиви страни, обитавана от дружелюбни, усмихнати и спокойни меланезийци. Сбогом за сега и благодарим за „рибата“!!

zalez-tanagai

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s