06.07.2021 Намибия, Дамараленд
Шумовете започват от рано сутринта, а ние нещо не сме се наспали като хората. Прекалено е прашно и някак не ни се отразява добре на възстановяването след ковида. Спим по 12 часа, кашляме лекичко и Маги много често има главоболие и лека степен на дехидратация. След закуска на огънчето сме готови с багажа. Майката на Патрик е болна и ни иска лекарства, а след това и парична помощ, за да си купела захар. Още от Замбия, а в Намибия в още по-голяма степен, доста често без значение дали имат пари или не, местните мислейки, че щом сме белуги, сме богаташи, ни искат помощ. Даваме им парацетамол и се разделяме с усмивки.
Вървим два-три километра през пустинята, но слънцето е доста високо и Маги отново се чувства зле и без сили. Спира ни една джипка с местни до разклона на близкото градче Уармкуеле (Warmquelle).
Пред местния магазин е пълно с жени хереро, пременени във впечатляващите си рокли. Купуваме си кока-кола (рядко лакомство в иначе бедната ни на разнообразие диета) и пържени бухти и продължаваме пеш извън градчето. Тук сякаш става още по-сухо. С изумление наблюдаваме ламаринени къщички тип барака, глинени колиби, че даже и палатки, разхвърляни в пустошта. Местните хора наистина трябва да са много издръжливи, за да успяват да живеят в подобни условия. Жена хереро е седнала на сянка директно на песъчливата почва върху басмяната си рокля и бъбри с мъжа си. Наистина сюреалистична гледка.
По черния път не минават почти никакви коли, но ни се усмихва късмета с туристически джип за офроуд приключения, който пътува на юг. Гидът точно се връща от 10-дневен тур по така наречения Бряг на скелетите – пустинния бряг на Атлантическия океан, където студено океанско течение се сблъсква с горещия въздух от континента. Този феномен образува широка ивица пустиня, обвита почти непрестанно в гъсти мъгли. Поради тази причина в миналото десетки кораби са корабокруширали, от където идва и зловещото име на региона. Зоната е национален парк, трудно достъпна и абсолютно негодна за живеене дори за животни и растения.
Всичко в колата е покрито с фин прах. Хвърчим по черния път, навлизайки все по-навътре в марсианските пейзажи на Дамараленд. Високи планини плоски като маси и ниски пустинни храсти стърчат насред нереална червена пустиня. Не можем да повярваме на очите си колко е красиво.
След близо стотина километра достигаме до Палмваг (Palmwag), нещо като селище от буквално пет къщи и бар насред резервата Тора (Tora conservancy). Тук пътищата ни се разделят – гидът тръгва към Каманджаб, а ние искаме да продължим на юг към Туйфълфонтейн (Twiflefontain).
В Палмваг на пътя има метална порта и ветеринарен полицейски пункт, на който проверяват всички да не внасят месо от север, тъй като там имало някаква болест по добитъка. Нашият човек си носи месо, но го е скрил доста добре и полицаите не го намират.
Слизаме на пункта, където за наше голямо щастие съзираме малко пазарче за сувенири на племето химба, както и глинените им куполи за живеене малко по в страни. Бяхме се притеснили, че вече окончателно напускаме техните земи без да сме имали по-сериозно взаимодействие с тях.
Оставяме раниците си в бара, при собственичката му – жена хереро с леопардова рокля с буфан ръкави, след което веднага отиваме на пазарчето да си поседим и поговорим с химбите. Те първоначално ни се нахвърлят с молби да си купим сувенири. Взимаме си една гривничка, за да ги подпомогнем и сядаме до огънчето на една от тях, която точно готви пап (царевична каша) в чугуненото си гърненце. С времето започват да ни възприемат не като туристи, а като приятели и дори успяваме да ги снимаме. Много са интересни с лъстящите си от масло и червена охра кожи и плитки (в съвремието често ползват вместо масло вазелин), по голи гърди и кожени полички от кравешка кожа. Седят си на земята в прахта, сякаш са част от нея.
Папът е готов и жената ни кани да ядем с тях. Отказваме, но ги наблюдаваме как го ядат. От мръсна пластмасова бутилка сипват в него малко домашна бира и започват да си го тъпчат с ръце в устата, като налапват и петте си пръста, после си ги облизват брутално. След възрастните идва ред и на бебетата и малките деца, облечени само с прах и препаски вързани на кожени коланчета. Те също ядат от гърнето с пап и бира. Няма абсолютно нищо друго, нито месо, нито мляко, а зеленчуците така или иначе не присъстват изобщо в диетата им, както при масайте. Хора на земята. Интересен факт е също така, че химбите никога, ама наистина никога не се къпят с вода. Използват само специалната си смес от глина, както и различни ароматни треви от пустинята. Водата тук е изключително ценен и ограничен ресурс.
Скоро към нас се присъединява едно момиче в съвременни дрехи, което говори слаб английски. Питаме къде са мъжете на химбите и се оказва, че повечето са в селата си около Опуво, а тук са изпратили само жените и децата, за да се опитат да изкарат нещо от туристите. Оригинално те не живеят по тези земи.
Забелязваме, че една от жените не е боядисана в червено и косата ѝ е сплетена по друг начин – на ситни плитки, а бретона е на няколко дебели черни расти покрити с черна лъскава смес като кал. Жената носи черно парче плат около кръста си, украшенията и са съвсем различни от на другите. Момичето ни обяснява, че това е жена от друго сродствено племе – земба, които говорят същия език. Самото момиче също е земба. Както и химбите те живеят около река Кунене на границата с Ангола. Живеят и в Ангола.
След като става ясно, че по прашния и пуст път днес няма да мине нито една кола, а и става доста късно, решаваме да попитаме химбите дали може да си опънем палатката при техните глинени убежища. Получаваме покана от лагера на зембите. Посрещат ни съвсем равнодушно, но с усмивки. Не предизвикваме кой знае какво вълнение в останалите земба жени – възрастна баба със страховит поглед и пълничката майка на момичето с английския. Колибите са разположени в кръг, а в центъра има навес кухня. Из лагера тичат десетки деца целите покрити в прах. Има дори малка градинка, оградена с плет от бодлива акация и маркуч за вода.
Посочват ни къде да опънем палатката между две колибки, като ни предупреждават да внимаваме, тъй като снощи е идвал слон и е поразцепил градинката. Те не са го гонили, за да не го ядосат, а са се правили на заспали в колибите. Очевидно това е правилното поведение в такива ситуации, което трябва да възприемем и ние.
Маги сяда да помага с домашните по английски на момичето, което ходи на училище, но сега е в ковид ваканция. Оказва се, че баща ѝ е един от полицаите на пункта и тя има привилегията да живее в една от хубавите правителствени къщурки околовръст. Чудим се защо ли жена му, майка му и десетте му деца са в глинени колиби отстрани, но явно не е удачно да ги вземе при себе си.
Хубавото е, че хората ни приемат много радушно и за разлика от другите туристи, от които постоянно просят неща, нас някак си ни приемат и ни взимат за част от племето. Майката ни донася слонски изпражнения и ни обяснява, че понеже нямат дезинфектанти срещу короната, това е техният естествен начин за дезинфекция. Запалват сухото изпражнение, така че да тлее и ни карат да го миришем и вдишваме от пушека с медицинска цел. После слагаме част от изпражненията в канче с вода и ги кипваме. Измиваме си ръцете с отварата, която била идеален дезинфектант за ръце. 🙂
Много са мили и ни донасят дърва за огънче, за да можем да си сготвим. Показват ни и безопасно мястото за палатката. С падането на нощта една част от химбите се връщат от пазарчето и се настаняват пред колибите си – време е за огънче, готвене на поредната доза пап и споделяне на историите от деня. Нашите земби май готвят козе месо. Чувстваме се абсолютно приказно под Млечния път, насред пустинята на Дамараленд, с тези уникални хора.
Ако преди ни се струваше, че масаите живеят близо до земята, то сега химбите и зембите ги задминаха по всичко. Това са хората, които живеят най-близо до земята и при едни от най-суровите условия на планетата. Просто изумително!
Чувстваме се преуморени, дехидратирани, с главоболие и отново нещо като треска. Лягаме си, а отвън смеховете, глъчката и племенната радост на пустинята не стихват още час-два.
07.07
Условията в пустинята са изключително тежки. Събуждаме се, въпреки затворения цип на палатката, целите покрити с прах. Пясъкът е навсякъде и скърца между зъбите ни. Слънцето започва да прежуря и за да е по-интересно духа силен вятър. Маги лежи в палатката омаломощена, със силно главоболие. За химбите и зембите това си е просто един обикновен ден и започват да щъкат насам-натам.
Точно до главите ни се чува ужасяващо, силно и отмерено чукане с камъни. Излизам да видя какво става и виждам една земба жена от съседната колиба седнала да стрива специални треви, от които се приготвя черна смес за мазане на косите и гърдите около герданите на жените. След смилането с камъните, стритите треви се пресяват и се смесват с мас или вазелин.
Децата както навсякъде по света са най-щастливите създания на земята. Наблюдавам ги дълго и осъзнавам, че наистина социалната и околната среда имат основна роля във формирането на индивида. Тук няма никакви предпоставки за формирането на абстрактно мислене или индивидуални стилове на поведение. Просто растеш дете на земята, тичаш в пясъците на пустинята, танцуваш, играеш си с парченце стъкло, което търкаляш по гърдите си, наблюдаваш го и после го лапваш…
Полицаят баща на момичето, което ни покани, се връща от смяна. Бъбрим си дълго и той ни дава разрешение да снимаме колкото си искаме, тъй като той е едновременно и вождът на селото. Освен това той е единственият човек в целия род, който работи и има някакви доходи. Заради задружността и традиционно силните фамилни връзки в общността, цялата му заплата буквално се “изпарява”, разпределяйки се между безбройните членове на семейството. От момиченцето научаваме, че никой не иска да води традиционния начин на живот, а това става по неволя от липса на други възможностти. Всички земби и химби искат да живеят съвременно – в нови къщи със заплати, дрехи и така нататък, особено след като са ходили на училище. Сравняването с останалото население на Намибия, което е започнало да живее модерно и процесите на глобализация са породили желанието в тях за промяна, без никакво осъзнаване, че хилядолетните им традиции също са ценни.
Докато си говорим две от децата носят едно одеало от колибата и започват да го придържат в краищата под силните напори на вятъра. За наше изумление полицаят си ляга върху него направо на земята, под слънцето, вятъра и трупащите се слоеве прах. За да му е все пак по-удобно си подлага един дървен кютук за възглавница и веднага заспива сладко сладко.
Абсолютно непонятно ни е как тези хора издържат в тези условия на живот. Явно хилядолетната адаптация им помага в голяма степен. Докато си приготвят закуската, разбира се от пап (царевичната каша), питам момичето какво правят през лятото, когато е около 50 градуса и няма кьорава сянка наоколо. Отговорът е: „Всички се крием под навеса (доста примитивно направен от подръчни материали в центъра на кръга от колиби) …”.
Въпреки, че сме били в доста пустини, привикването ни към пустинния живот в Намибия от няколко седмици насам не е много упешно. Така че сгъваме палатката и се изнасяме в „цивилизацията“- крайпътния бар, където Маги продължава да реанимира на едно шалте върху циментената пейка. Аз продължавам да дебна за преминаващи автомобили по пустия път, за да стопирам. Такива обаче няма. Обикалям отчаяно от време на време напред назад. Пустинният пейзаж потрепва от нагретия въздух и черните камънаци сякаш започват да ни се плезят. За целия ден в нашата посока преминават само четири-пет джипки. Въпреки, че всички спират, за да видят дали сме добре и дали се нуждаем от помощ, се оказва, че са до близки ферми или в страни от нашия път към град Корихас (Khorihas).
Времето се разлива по земята и се превръща в безбройни камъни, разхвърляни по пустинната земя. През отворената врата наблюдавам променящите се цветове на скалистите планини на хоризонта и нещо в съзнанието ми се променя. Надявам се да не „изтрещя“, ако продължава никой да не ни взима, гледайки до безкрайност статичния пустинен пейзаж. За двете жени от бара времето също се е разтеглило. Собственичката на бара – жената хереро цял ден нищо не прави. Само привечер изважда няколко торби с цветни ризи и дънки и продава прескъпо няколко броя от тях на полицаите, очевидно взели заплати днес. По-късно ни предлага да спим вътре в бара, защото я е страх, че слонът който е минал и от тук онзи ден през нощта, може да дойде пак.
Не можем да повярваме колко комфортно се чувстваме между четирите неизмазани тухлени стени, на циментовия мръсен под и под ламаринения покрив над главите ни, защитени от слънцето. Решаваме да разпънем палатката вътре в бара, още повече че хереро собственичката ни съобщава, че сутринта в 7:00 часа ще мине камион-автобус от близкия резерват директно към град Каманджаб (Kamanjab).
08.07
Събуждаме се по тъмно към 6 ч. с напълно възстановени сили. Само че, докато оправяме багажа автобусът-камион профучава с мръсна газ покрай бара с половин час по-рано. Решени сме каквото и да става днес да продължим напред, ако трябва и пеш. Докато наблюдаваме изгрева на слънцето се появява тичащ бял мъж, който с усмивка спира до нас и започваме да си говорим. Запознаваме се със словенският банкер, който е страшно симпатичен. Както открихме наскоро, сме от един трайб (племе) с белите, така че се разприказваме без да можем да спрем почти час. Банкерът хуква на обратно към резорта си в резервата, а ние мятаме раниците и тръгваме надъхани през не много обнадеждаващия пустинен пейзаж осеян със странни мини бутилкови дървета.
Късметът днес е на наша страна и първата кола, която се появява на пътя ни спира. Семейство французи – баща с двете си големи деца. Момчето е на дълго вело пътешествие из Африка, но го е прекъснал за кратко, за да се срещне с баща си и сестра си в Намибия. Малко ни е срам да се качим, защото сме станали като химбите – дрехите ни са ужасно мръсни. Каквото и да докоснем става прашно и мръсно, но какво да се прави.
Хората са страшно симпатични и от време на време спираме да снимаме непрестанно променящия се марсиански пейзаж. Зърваме и две антилопи орикс досами пътя. Малко след това наблюдаваме жираф, а след това още два жирафа, които спокойно си погризват от дърветата до пътя. Нашите хора са директно за Туйфълфонтейн (Twyfelfontein), където се намират известните петроглифи на бушменски шамани от преди 2000 до 5000 години. След около 100 км по черния път пристигаме.
Мястото е страшно странно, заобиколено от всякъде от скалисти планини с формата на гигантска сателитна чиния. Бушмените са обитавали региона, а понякога са стигали чак до брега на океана, занимавайки се само с лов и събирачество. Шаманите им изпадали в трансиращи състояния, посредством въздържане от храна и вода. Съвременните невролози са стигнали до извода, че част от геометричните картини, които са издълбани в скалите са близки до видения, които се виждат при състояния близки до смъртта. Скалните рисунки всъщност не изобразяват истински животни, а шамански състояния от отвъдния свят.
Мястото е невероятно. Петроглифите са изумителни, но има само един проблем – гидът, който е задължителен, е една неизантересована жена. Трябва да ѝ вадим думите с ченгел, не получаваме никаква информация, освен кой петроглиф какво животно е, нещо което човек може и сам да се досети. Чуди се само как да поседне и да дремне, не ни показва голяма част от петроглифите, които могат да се разгледат. На всичкото отгоре нашите хора леко бързат. За пореден път се убеждаваме, че посещение на атракция с гид и с група е най-безинтересния начин, по който човек може да изследва уникалните места по света.
Преглъщаме малко с яд факта, че не сме сами и не можем да се потопим истински в света на бушмените и че на всичкото отгоре трябва да платим и съвсем не евтиният вход от 150 N$ на човек (около 18 лв на човек) и се качваме обратно в колата на франсетата до близкия разклон.
Повече информация за значението на ритуалните петроглифи ТУК (на англ.)
Имаме късмет и след има няма пет минути ни спира първата преминаваща джипка – странна белгийска двойка, дошла за медения си месец в Намибия. Хората са симпатични, но просто са прекалено скоро пръкнали се от Европа. Момичето си решава кръстословици, докато летим през неземните пейзажи. Не са и чували за химби, хереро или каквито и да е племена в Намибия и като че ли слабо ги вълнуват. По-късно когато попадаме в капана на местни “ловци и събирачи”, които ни спират уж да ни искат вода, а после и каквото още може да се изкопчи, момчето изпада в паника и се чуди какво да даде на децата, които всъщност се опитват да си продадат герданчетата. Така или иначе изминаваме с белгийската двойка почти 150 км и ни остават право в град Уис (Uis), откъдето ни делят само 70 км до Атлантическия океан.
Влизаме в супера на града и заради гладуването и тежките условия през последните дни, а и през целия този ден сме яли само по една бухтичка, му изпускаме края и започваме безконтролно да пазаруваме. Не издържаме и сядаме с торбите направо в двора на супера под една сянка и започваме да си пържим омлет и да се тъпчем с млека, сок, плодове. Пазарът ни се струва кощунствено голям. В последствие си даваме сметка, че всъщност е най-нормален, дори клонящ към скромен за българските стандарти. Просто като си бил с химбите и дамара хората за няколко дни на пап и консерви, да ядеш ябълки, портокали и кисело мляко, че и яйца, ни изглежда пълно чревоугодничество.
След витаминозно протеиновия шок, претъпканите ни раници изглеждат леки. Пълним си вода от къмпинг на африканери, със закачени по стените снимки от славното минало на първите заселници германци с квадратни бради до гърдите и излизаме извън града да търси място за бивака. В далечината се виждат скалистите склонове на най-високата планина в Намибия Брандберг или Омукуруваро на езика хереро.
Вече сме истински следотърсачи и гледаме внимателно за всякакви следи по пясъка, още повече, че се захласнахме и не успяхме да питаме някой местен дали има лъвове в региона. Впоследствие разбираме, че принципно нямало, но преди два месеца съвсем близо до планината Брaндберг на няколко местни търсачи на скъпоценни камъни им свършил бензина и трима от тях тръгнали по дерето на реката да се прибират към града. Другите двама изчакали до колата и успяли да си хванат стоп. По-късно, когато втората част от групата се върнала, не намерили приятелите си. Направили хайка и открили останки само от двамата, а от третия ни костица. Виновните лъвове били приспани и върнати обратно в резервата, от който мигрирали в търсене на плячка. Това е още едно потвърждение, че за царя на саваната граници няма.
Намираме страхотно местенце измежду ярко зелените храсти и само далечния шум на багерите от калаената мина на Уис нарушава идилията на мястото.
В следващият пост четете: Вълшебния Керван се спуска на Брега на скелетите и разбира от собтсвен опит защо намбийското атлантическо крайбрежие е наречено по този зловещ начин. Ледени океански течения, тюлени и русокоси немци го карат да забрави за миг, че е в Африка.
Азиатски приключения по сухоземния път от България до Индонезия можете да четете и в книжен вариант в двата тома пътеписи, издадени от Кервана. За повече информация и поръчки натиснете ТУК.
