Гуадалканал – маларийна ваканция в старческия дом за монахини и търсене на кораб за далечни земи

 

bubolechka

01.02.2017

 В 6 ч. сутринта акостираме в столицата Хониара, неадекватни от изтощителното пътуване. Въпреки, че корабчето бе претъпкано и нямахме защита от слънце и дъжд, по някакъв начин бе по-приятно от плаването в ПНГ между Лей и Буганвил, тъй като тук нямаше хлебарки и мръсотии и всички хора миришеха на чисто. Местен полицай ни упътва към католическата катедрала „Светият кръст“, където смятаме да помолим за подслон, по стар меланезийски обичай.

Главната улица на Хониара все още спи, но това не ни пречи да забележим, че този път се намираме наистина в град. Редица от китайски магазини, молове, хотели и други сгради, както и наличие на тротоари и подобаващи количества асфалт и бетон. Всичко това ни припомня, що е това град. Лей в ПНГ направо си беше като парк в сравнение с Хониара, въпреки че за азиатски, дори и за европейски представи столицата въобще не е голяма, състои се от една главна улица дълга няколко километра. Три месеца из „буша“ без следа от бетон, ни бяха накарали да забравим какво е това градски пейзаж, което в повечето случаи не ни е особено любимо за съзерцание.

mapОт Норо (остров Ню Джорджия) до остров Гуадалканал – Хониара

DSCN0430Централната улица в Хониара

На десетина минути от пристанището, върху малко хълмче с приятна морава съзираме старата катедрала. Епископът не е там, но пълничък новопостъпил свещеник ни приема в дома за свещеници, да изчакаме да се върне самият епископ. Взимаме си душ, закусваме и дори успяваме да подремнем на диваните и да почетем. Обнадеждени сме от загрижения свещеник, който ни разказва че преди няколко месеца двойка пътешественици са се били отбили като нас и епископът им уредил място за спане при монахините. Следобед обаче научаваме, че епископ Кристофър, американец, е отказал да се види с нас и е съобщил, че няма свободни места. Свещеникът притеснен се свързал с монахините, които също отказали, дори и на палатка отвън, тъй като в двора им било много опасно, имало крадци. Явно извън манастира, според тях е по-безопасно. Е, всеки си има свои съображения. Като се изключи леко горчивия привкус, нормален при отказ, всъщност изобщо не се чувствахме зле. Нещо друго явно трябваше да се случи, така че трябваше да последваме поканата за новите обстоятелства.

Соломоновите острови са много по-безопасни от ПНГ, но Хониара се води за място с висок процент кражби. Въпреки това, сигурно няма да е твърде рисковано, ако си намерим някое плажче в покрайнините. Все пак, по съвета на свещеника, решихме да попитаме първо в манастирче на Маристката конгрегация, в края на града. Оставаха ни само час, два светлина, така че се запътихме забързано към къщата на въпросните сестри. На хвърлей от морето, в спокоен край на града открихме къщата и още няколко църковни постройки и офиси. Имаше и доста дървета и тревни площи за къмпинг, така че се надявахме поне тук да не ни отсвирят.

Посрещна ни сестра от Тонга, около петдесетте, със строго излъчване. Покани ни в къщата на чай и след като изслуша разказа ни, склони да останем за два, три дена на палатка в двора. Страшно се зарадвахме, че ни приеха и се заехме моментално с разпъването на палатката, под приятен сламен навес, в единия край на двора. Освен това, двете сестри, единствените обитателки на къщата ни отключиха и помещението за пране, където можеше да се къпем и перем. Позволиха ни да ползваме и тяхната тоалетна. От толкова време не бяхме спали на палатка, че тази първа нощ ни се стори невероятна. Спахме дълбоко, с пълно усещане за земята под себе си и сигурност, каквато ни дава единствено спането под открито небе. Надявахме се, че никой повече няма да ни предлага да спим в стаи, на закрито. Дори не предполагахме, че толкова ни е липсвала палатката.

DSCN0451

02 – 03.02

 Събуждаме се в детско настроение, с ентусиазъм за откриване на света. В двора има полева кухня с огнище, където си сгряваме вода за чай. Под нашия навес има маса и столове, а за компания си имахме и няколко кученца. Сестрите са заети със собствените си неща. За първи път от доста време ние сме сами със себе си. Някак си ни тежеше, това че хората непрекъснато ни черпят, помагат и суетят около нас и сега се чувствахме много приятно и леко, самостоятелни, не взимащи нищо от никой.

В Хониара имахме да вършим бая неща, така че още от сутринта се впуснахме в обиколки. Оставихме съобщение в яхт-клуба, че се предлагаме за екипаж. Там срещнахме приятна двойка американци яхтаджии. Също така се предложихме на един карго кораб, за готвачи, чистачи или там каквото им трябва, но от транспортната компания не изглеждаха особено убедени, че ще им трябваме. В града неочаквано открихме и туристическо бюро, от където пък си набавихме карти и брошури.

Опита да си закупим някоя нова дреха, с която да заменим старите изпокъсани парцали, пропадна, тъй като не успяхме да намерим магазин, в който китайците да не продават износени, втора ръка дрешляци на баснословни цени (стар потник с петна 10 лв ?!), които явно са внесли безплатно с контейнери. В аптеките положението бе подобно, така че си останахме без йод и разтвор за лещи (50 мл йод – 7,8 лв, разтвор за лещи 100 мл – 50 лв). Централният пазар обаче се оказа значително по-интересен и евтин. Ако не друго, се запасихме с плодове и зеленчуци до степен, че не можехме да си носим торбите 🙂 На този пазар се продаваха и всякакви традиционни огърлици от миди, ръчно оцветени, лава-лава (парче плат, което се носи увито като пола), медицински масла и ароматни олиа. За първи път не можах да се сдържа и си купих сувенир – гривна и обеци. От близо година сигурно, не ми се беше приисквало да купувам нещо друго освен храна 🙂

Финално, успяхме да открием и множество интернет клубове, но цената от 5 лв на час (25 соломонови $) ни принуди да ограничим потреблението само до възможно най-скорострелно подготвяне на нов пост, което ни отне около два часа. Налагаше се да забравим за нет в близко време.

От двата дена прекарани в Хониара, най-интересно без съмнение бе посещението ни в националния музей, където беше изложена малка колекция от артефакти, с обяснения на английски език. Нанизите от пари-миди, редките пари от червени перца и някои други предмети бяха особено забавни и интригуващи. Изясни ни се защо меланезийците като цяло, са хора предпочитащи живот дълбоко в джунглата, пред риболов и заселване по брега. Все пак всички островни хора винаги избират близост до морето, заради безкрайните продоволствия, които то предлага, както и възможност за лесно придвижване, съответно търговия и стокообмен. Причината за това странно избягване на морето се криела, в това че около бреговете постоянно обикаляли канута с ловци на глави, канибали, които само чакали да видят някой кротко да си събира миди и раци по плажа, за да го утрепят. И ето защо хората предпочитали да се крият дълбоко в гората, в териториите на клана си. Именно канибалската племенна култура из цяла Меланезия обособила този изолиран начин на живот, на малки групи от хора. В това отношение най-страховит се води остров Нова Каледония (по настоящем все още под френска администрация), където членовете на разни експедиции често завършвали изпечени на някой племенен празник. За соломонските канибали ни разказа бившият архиепископ (сега почетен) Емеритус. Той живееше в къща, съседна на монахините и една сутрин ни покани на чай с бисквити. А архиепископ Адриан, възрастен ирландец имаше такива обноски, че докато си пиехме чая с него се замислихме за миг дали сме в Ирландия или в Океания. Изисканият порцеланов комплект с чашки и чинийки за чай беше от майка му, която му го пратила за да има нещо подходящо за гости. Изтънченият му хумор и джентълменско отношение към дами ни забавляваха тази сутрин. Архиепископът ни показа разнообразни книги и анали на маристкото общество, разказа ни увлекателна история, дирижирана от прищевките на съдбата, поради която той се озовал на Соломоновите острови. Оставихме възрастния човек, потънал в мистериите на миналото, за да продължим със списъка ни със задачи.

DSCN0439Сградата на oбщината

04.02

След като бяхме свършили всичко, което бяхме решили, си оставихме един ден за почивка. Сега трябваше да чакаме някоя яхта да се появи и да ни вземе, като междувременно мислехме да наобиколим Гуадалканал. Днес сестрите се показаха по-милосърдни от обикновено и ни почерпиха храна и ни донесоха термос с гореща вода за чайове и кафета. Ние през цялото време избягвахме да им се мяркаме или да ги притесняваме, а и те изглежда въпреки строгостта си, все пак ни възприеха някак си. На визита в къщата се появи много интересна личност, лидерката на всички маристки, прекарала по-голямата част от живота си в Бангладеш. Тази сестра, въпреки че беше австралийка, носеше нещо индийско в себе си и ни стана страшно симпатична. Често се усещахме, че копнеем по Индия и Хималайте и когато сестрата се затваряше да мантрува специалната си лична християнска молитва в сумрака на дървения параклис зад палатката, ни напомняше за духовността на Индия. Също така от дрехите й миришеше на индийски благовония и сетивния стимул съвсем ни връщаше там.

Следобед на посещение дойдоха с малка смешна количка още три сестри. По-късно разбрахме, че празнуват нечии рожден ден. Заговорихме се и след като сестрите разбраха, че имаме намерение да пътуваме към западната част на острова, ни предложиха да ни вземат с тях до някаква мисия, намираща се почти където свършва пътя. Веднага се съгласихме. След като рождения дн свърши се натоварихме с тях и поехме към Висале (Visale), на 40 км от  Хониара.

За наше голямо учудване се оказа, че на десетина километра след столицата започва пълна дивотия, джунгли и типичните сламени колиби разпръснати тук там. Почти не беше населено. След около час по не особено добрия и единствен път достигнахме мисията. Не бяхме и подозирали, че ще се озовем на такова приказно място. В страни от нетипично боядисаната в бебешко розово и зелено църква започваше заградена част – градини с буганвилии и цветя, дебели дървета от така наречения вид „дъждовно дърво“, хвърлящи сянка над плаж от бели парченца корал.

plaja-na-visaleПлажът на Висале

Имаше манастир за пенсионирани монахини, обучителен център за младежи и училище за послушнички на най-предна линия, съвсем до наситено синьото море. Въодушевени от красотата и спокойствието на мисията опънахме палатката  на сянка под гигантските дървета, обрасли с епифитни растения. Сестра Мария Фе, пълничка, екстовертна филипинка ни разведе из околностите, запозна ни с други монахини и ново посътпила учителка, доброволка от Щатите, с която в последствие станахме приятели. В едното крило на старческия дом за монахини живееше единствено сестра Тереза, американска мисионерка на преклонна възраст. Другото крило беше за местните монахини. Сестра Мария Фе и сестра Соня, след като ни инструктираха къде са тоалетната, банята и кухнята, заминаха обратно към друга станция, в която преподават на глухонеми деца. Тук атмосферата беше много по-гостоприемна и не се чувствахме като натрапници. Това, което все още не знаем обаче е, че вместо планираните два, три дена, ще останем тук всъщност десетина, в които непредвидени обстоятелства ще ни донесат проникновение и душевен катарзис (имам предвид катарзис в оригиналното (древно)гръцко значение на думата, тоест пречистване, очистване).

misiqta-visaleМисията

05.02

 Неделя – ден за църква, за местните, а за белугите и китайците, ден за почивка. Плажът се пълни с посетители, дошли да плуват и да се гмуркат в морето. Смесена група от китайци, местни и самоаски бизнесмени си организират барбекю с много бира, месо и риба, което е в съседство на палатката и ни канят да се присъединим към тях. Черпят ни кокоси и миди, преди да си тръгнат ни връчват торба с краставици. Удоволствието от заобикалящата ни красота, от шарените риби и корали и веселието на хората не ни напуска.

camping-visaleНа палатка в мисията на Висале

Следобед ни се отдава възможност да разберем повече за уникалната сестра Тереза, която ни напомня на реликтна костенурка. Тя е баба с изключително благ нрав, на цели 93 години (родена е 1924 г.!!!) във ферма в Ню Хемпшир в САЩ. Преживяла Втората световна война, живяла почти целия си живот в джунглата на Соломоновите острови, като мисионерка. Здравословното й състояние е направо изумително. Ако искате да разберете някои ключови моменти за столетен живот, моля прочетете следващите редове 🙂

sestra-teresaСестра Тереза

Пътеводител за дълголетие

Общо състояние: Сестра Тереза е на 93 г., но не използва бастун, не носи очила, не употребява лекарства и няма никакви болести. Почти всичките й зъби са на място и няма изкуствено чене. Чува сравнително добре и няма никакви проблеми с паметта или говора. Проведохме някои обстойни наблюдения за начина й на живот и навиците й, в опит да открием поне частично тайната на това изумително здраве.

Диета: Наподобява тази на индийските аскети и йоги. Храни се три пъти на ден. Закуската е към 5-6 ч. сутринта – мляко с банани. Обяда е в 12 ч. – сварени листа от тиква, обикновено залети с кокосово мляко и печени корени от тапиока, който е основния й въглехидрат. Вечерята е в 17 ч. следобед – същото като на обяд. Извън горепосочените храни тя не приема никакви други продукти. В диетата й няма месо, риба, морски продукти, яйца, сирене или какъвто и да е протеин освен млякото. Храната й трябва да е изпечена или сварена, но в никакъв случай пържена. Сестра Тереза не понася дори капка олио, без значение какво и не приема никакви мазнини, дори под формата на ядки, с изключение на прясно изстисканото кокосово мляко. Единствените пресни плодове и зеленчуци, които яде са бананите, в изключително редки случаи по парченце папая или ананас. Хляб, бисквити, ориз, тестени продукти са изцяло изключени от диетата й, като заместител си хапва печен корен от тапиока/касава. От напитките приема единствено чешмяна вода и обезмаслено мляко. Никога не пие алкохол, кафе, чай, сокове. Съответно не консумира и никаква захар, но пък си соли храната. Излишно е да се споменава, че не пуши 🙂 Също така не са включени никакви витамини и минерали под формата на таблетки/добавки. Заради силна алергия към мазнини сестра Тереза започнала да се храни по този начин преди 40 години !!! Чувства се чудесно с диетата си и за нищо на света не я променя. Забелязваме, че има доста добър апетит.

Липсата на всякакви протеини и витамини е наистина учудваща, но очевидно лишението от захар и мазнини има чудотворен ефект. Както споменах, тя не пие абсолютно никакви лекарства и няма болести, дори ставни и костни. След всяко ядене задължително си мие зъбите с четка и паста за зъби.

Ежедневни навици: Тя става в 4 ч. сутринта да се моли. През деня никога не спи или лежи. Ляга си в 8 ч. вечерта. Спи на дървено легло без матрак, върху дъските. Част от ежедневните й задачи са работа в градината, плевене, метене, чистене, пране, но тези задачи не й отнемат повече от 2-3 часа. След като свърши работа си взима душ с хладка вода. В понеделник и вторник преподава на послушничките английски. Доста от дните посвещава на подготовка на уроците си, пише и съставя учебни материали. Привечер чете по час, два религиозни текстове и се моли.

Изглежда, че няколко основни фактора допринасят за доброто й състояние, а именно липсата на стрес, живот в природна, чиста обстановка, извършване на физически дейности, придружени с ходене и избягване на спането и лежането през деня; извършване на интелектуални дейности и поддръжка на мозъчна активност чрез четене, писане; чувство за значимост и полезност, което й дава преподаването; наличие на цел и задачи; контакт с млади хора; духовни занимания (молитви) носещи й вътрешен мир; чувство за принадлежност към група (религиозната общност, в която живее). За съжаление много хора над 65-70 годишна възраст не се влияят от почти никой от гореописаните фактори. Вместо това се оставят на инерцията, обездвижването, умствения и физическия застой, изолация в самотност в стаи и апартаментчета, поддават се на чувството за отритнатост, терзанията, чувството за безполезност … Всичко това допринася за бързата детериорация на индивида.

sestra-teresia-v-gradinataСестра Тереза подкастря храстите в градината

Емоционално и психическо състояние: През десетте дена, които бяхме там, сестра Тереза винаги беше весела и спокойна. Нямаше мнителност, раздразнителност или старчески инат, закостенялост, вглъбеност или отвлеченост в мислите. Тя беше много трезва и социална. Прекарвахме дълго време в разговори. Беше отворена за информация, загрижена към нас. Никога не критикуваше и не се оплакваше. Отношението й към смъртта бе широка усмивка придружена с думите: „We are all waiting the call of the Lord.“ (Всички ние чакаме повикването на Господ.) Очевидно и стабилната психика е не малък фактор 🙂

sestra-teresia-progotvq-urociteСестра Тереза си подготвя уроците

Други фактори: Пълноценният и спокоен живот на тропиците, без съществени кризисни моменти или големи стресове допринася за общото добро състояние. Може би липсата на деца и семеен живот също. Мисля си, че много съществена е и генетичната предразположеност (баща й също е живял до над 90, макар нито един от сестрите и братята й да не е успял да доживее до дълбока старост).

Макар не всеки от нас да живее в такива идеални условия, все пак ми се иска да вярвам, че можем да почерпим някои идеи за по-балансиран, смислен и щастлив живот, ако разбира се въобще ни се живее дълго 🙂

Ние лично останахме силно впечатлени от бодрата, бърза стъпка, изправената фигура и излъчването на тази близо сто годишна баба. Сестра Тереза често идваше и ни говореше, като седеше права, на крак по 20-30 минути, без изобщо дори да се подпре, докато ние през това време (за наш голям срам) се чудехме как да поседнем или на кой крак да застанем. Не се съмняваме, че ако минем през Висале след няколко години, пак ще я заварим да кастри буганвилиите в градината с целеустремена увереност.

magi-i-sestra-teresa

06.- 09.02

 Цяла нощ вали като из ведро. Морето бушува и разбиващите се на метри от нас вълни ни държат полу будни. Тътенът на гръмотевиците се слива в дълъг, разтърсващ звук. На сутринта пороят продължава. Местим се на сухо в кухнята, с надеждата някой порив на вятъра да не издуха палатката. Сестра Тереза се появява притеснена от лошото време и настоятелно ни кани да се преместим в една от празните стаи в нейното крило, която се използва като стая за гости и библиотека. Няма изгледи бурята да отмине скоро. Въпреки, че страшно ни се спеше в палатката, решаваме, че е по-добре да се скрием на сухо за през нощта. Това преместване бележи началото на катарзисния ни период.

Маларийна ваканция в старческия дом за монахини

Открехваме мрежата за комари на вратата на монашеската килия. Сестра Тереза току що е поставила нещо като бяла роза със сладникаво ухание на бюрото до наръчника за ежедневни литургични четения от Библията. В притъмнената стая всичко е подредено педантично. Чаршафите на бившото болнично легло са изпънати изрядно. На малка масичка седи отдавна написан на ръка лист хартия: „Добре дошъл сър Цеци!“, от което изпадаме в пълно озадачение. Литургичната книга на бюрото пък е подписана от собственичката й, някоя си Маргарет.

masata-v-starcheskiq-dom

Опъваме два матрака на пода, с глава към малка библиотека, в която преобладава религиозната литература. Отгоре са поставени разпятия, статуя на Богородица и икона на Исус Христос. Започвам да разглеждам книгите и за още по-голяма почуда откривам няколко на тематика малко вероятна да бъде в такава библиотека, по въпроси върху които разсъждавахме напоследък усилено. В един от ъглите се мъдри старо томче със сънища, спомени и пътеписи на К.Юнг. Остатъка от деня преминава в четене и жадно поглъщане на информация, което продължава и вечерта под мъждукащата светлина на крушка зареждана от слънчеви панели. В манастира няма нито ток, нито обхват.

snimka-na-papata-v-bgВ една от книгите имаше снимка на папата в България

gledka-ot-balkonaГледка от верандата на старческия дом

На следващата сутрин се събуждаме в особено състояние. Главата ми ще се пръсне, а очите се канят да изхвръкнат от орбита. Няма да е лошо да огранича четенето за днес. Цялото тяло ме боли. Струва ми се, че е от спането върху тънките матраци. След закуска заспивам на дивана. Дискомфортът ми се засилва. Времето все още е облачно. Следобеда тръгваме на разходка из близкото село, но се оказва, че освен бетел човек няма какво друго да си купи. Явно ще трябва да минем на диетата на сестра Тереза, тапиока и листа от тиква от градината на манастира. Срещаме катехиста на селото пред малка схлупена къщурка и сядаме да си побъбрим. Той ни задава любимият ни въпрос, дали Европа е в Щатите 🙂 Няма значение къде е, нали живота е хубав.

selceСело в съседство на мисията

detence-ot-misiqtaМомиченцето на катехиста

Следващата нощ болките в ставите продължават, слабостта ми нараства. Сутринта  прекарваме в дървен навес до плажа, надявайки се, че бризът ще ни разхлади и освести. В ранния следобед ни хрумва да изкачим страхотен връх зад манастира, от който ще се открие красива гледка към околността. Изглежда стръмно, но не твърде високо, на не повече от час катерене. Все още се чувстваме слаби, но по някаква причина ни се струва, че на всяка цена трябва да го изкачим. Пътеката започва в джунглата, но излиза на оголения хълм, по който расте единствено висока нефритена трева. Слънцето е непоносимо и ни пече безмилостно. На всяка крачка се задъхваме ужасно, препъваме се в тримата ни приятели, кучетата Блеки, Белчо и Любка. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-осезаемо усещам, че нямам сили да достигна върха. Сърцето ми бие и сякаш вдигам температура. Цветин се чувства още по-зле.

vyrhytКъм върхът

s-kuchencata-na-vyrhaС кученцата на върха

След много спирки успяваме да се изкачим, но сега ни очаква още по-мъчителното слизане по стръмния и хлъзгав склон. Иска ни се да се приберем по-скоро. Вече съм сигурна, че нещо не е наред с нас и това не е свързано с четенето или твърдия под. Толкова е стръмно, че трябва да слизаме с пързаляне по тревата. Всеки момент ще колабираме. Мускулите ми треперят неудържимо. Изведнъж една мисъл в съзнанието ми, едно дълбоко проникновение ме осенява или както индийците го наричат „даршан“. Всъщност през цялото качване и слизане мислех за това, но сега изведнъж го прозрях. Тъй като е лична истина, няма да го споделям, пък и е трудно да се облече в думи.

gledka-ot-hulmaМисията погледната от върха

Малко след това поседнахме за поредна почивка и когато се изправих нямаше и помен от болките и слабостта. Това дълбоко ме озадачи. Мислех си, че е временно усещане и след няколко метра болестта ще се върне още по-силно. Върнахме се обратно в манастира, но продължавах да се чувствам идеално. Усещането за болка и слабост така и не се появи. После дълго размишлявах върху това чудодейно излекуване, така и не разбрах какво точно се случи. Същата вечер Цветин вдигна температура и се влоши. Цяла нощ и сутрин температурата не спадаше. Отдадохме го на топлинен удар от изкачването вчера, но аз така и не можех да се успокоя. Въпреки, че нямаше характерните симптоми на малария, като студ и тресене, последвани от свръх висока температура все пак си мислех, че има нещо съмнително в това да ти е лошо без болки в гърлото или признаци на простуда. В страни от църквата имаше малка постройка с табела изобразяваща францискански монах лекуващ болен на легло. Явно това беше клиниката на мисията, но по западналия й вид си мислехме че отдавна не работи. Все пак реших да отида да потърся поне термометър. За моя изненада не само, че работеше, но вътре имаше и една сестра на смяна, опашка от пациенти и малка лаборатория, където така наречения „малария мен“ правеше тестове. Симпатичната сестра ми даде на заем термометър. Температурата на Цветин беше 38 градуса и той не искаше да си прави тест. Аз обаче го насилих. Трябваше да почакаме около час за резултатите от кръвната проба. През това време отидохме да си лежим на беседката на плажа, успокоени, че всичко е наред. След час отидох да взема резултата, за мой ужас беше позитивен. Толкова месеци успешно бяхме се бранили от маларията, но ето че и нас ни докопа. По тези места практически няма човек, който да не е попадал в смразяващите й клещи. Направих сметка, че сигурно сме я хванали в Хониара, тъй като инкубационния период е около седмица, две, а и там постоянно бяхме изложени на комарите в двора на маристките сестри.

malariaМаларийна ваканция

В нас винаги си носим китайското лекарство, което бяхме купили в ПНГ. Оказа се, че и в клиниката имат от същото. Артемисина –  активната му съставка се извлича от растение, за което китайците са знаели още преди 2 хиляди години. Толкова е мощно, че курса на лечение е само три дни и няма странични ефекти. Както ни увери после и сестра Тереза, ако човек си пие стриктно лекарствата, маларията е като всяка друга болест, минава и заминава без последствия. Но ако да речем изчакаш дълго време преди да я откриеш или не взимаш лекарството, може да е смъртоносна и се прекарва много тежко. Тъй като ние изглежда я хванахме още преди да са започнали съществените симптоми, нямаше място за притеснение. Върнах се с теста и опаковката Артемисин при Цветин. Той също не можа да повярва в началото. Прибрахме го бързо в манастира. Сега най-важното бе да почива и спи три дена, да се храни и пие лекарството, като почнах да му правя отвари от листа от папая, които и аз пиех. Парацетамола също помагаше, макар следващите дни температурата да бе почти постоянно висока. Болестта премина сравнително леко, макар милиони мисли да бушуваха в главата му. Нямаше никакви други симптоми и дори се хранеше добре. Чрез болестта Цветин също получи „даршан“.

spqshto-kuchenceБлеки спи с размазан нос

Така и двамата преминахме през катарзис – той с маларията, аз с чудодейното излекуване, тъй като без съмнение болките и треската ми също са се дължали на маларийния плазмодии (медицински той няма как да изчезне за една секунда, но това беше факта, много дни минаха след това и очевидно беше изчезнал). Табелата в килията, която ни посрещна и всички последвали събития, както и благоприятното наличие на клиника в близост и то с „малария мен“ и лекарства бяха част от специфичен процес и повратна точка, до която бяхме достигнали тук на Соломоновите острови, в света на Висале и мъдростта.

jungla-s-kakadutaДжунглата над мисията

10.02  

 Първоначалният план да заминем с един от свещениците до село Тангараре, от задната част на острова, до където се стига само с лодка пропада не само заради болестта, но и заради това, че той тръгна без изобщо да ни се обади, както бе уговорката. Тази сутрин това ме раздразва, както и чувството ми за безпомощност. Нервно ми е за Цветин, не мога да купя хубава храна или плодове и зеленчуци, за да се подпомогне оздравяването, наблизо няма истински професионалисти и лекари, а в случай на нещо по-сериозно нямаме и стотинка да летим до по-цивилизовано място. Всички тези мисли ми действат угнетяващо, но се опитвам да не им се давам. Дърво с натежали грейпфрути в съседство ме успокоява, поне малко витамин С е набавено. Тук на Соломоновите острови наистина сме достигнали до нещо като своеобразна крайна точка в нищото. Не можем да се върнем назад, нито да продължим напред. Границата с ПНГ е затворена и ако речем да се върнем едва ли ще ни пуснат за втори път по същия маршрут, а и изобщо не ни се връща по старите места. Остава ни само месец от визите, в който трябва да намерим яхта, а това никак не е лесно. Пари за самолетни билети дори до Вануату нямаме. От всички страни е само океан. Ако все пак някоя яхта ни вземе до Вануату или Фиджи, там горе долу ще сме в същото положение. Вече няма безкрайни континентални площи за стопиране, само островчета, повечето без пътища. Въпреки, че сме като в Рая в същото време сякаш сме като в затвор. Всяко придвижване изисква големи усилия или разходи. Тъй като за сега достъпа до Австралия и Нова Зеландия ни е отрязан поради липса на средства, с които да докажем, че можем да се издържаме там (банковата сметка е едно от изискванията за виза), единственото което ни хрумва е ожесточено да започнем да си търсим работа и да се опитаме да съберем средства, с които да сме свободни да продължим на където си искаме. Соломоновите острови обаче не са най-обнадеждаващото място за работа. Така сме се зачукали, че имаме минимален избор. Но ще се уповаваме, както до сега, на невероятни развои на съдбата 🙂

dyrvo

Всички тези мои глупави терзания успя да поразсее Клер. Това е нашата американска приятелка, която мина след училище и ни разказа как между директора и училищните настоятели се разразил спор за злоупотреба със средства, в който се намесили и проклятия. Кълненето тук било много сериозно нещо. Било свикано събрание, на което да се разреши спора. Лидерът на настоятелите заради проклятията си трябвало да компенсира директора с 400 соломонски долара и прасе, като след събранието темата вече се считала табу за следващи обсъждания. Тази типично меланезийска случка ме развесели и разведри деня ми.

11 – 15.02

В следващите два дни Цветин успешно се възстанови. След последната доза лекарство температурата успешно изчезна. За неделната литургия пристигнаха двете сестри, които ни докараха тук, носейки ни плодове и всякакви други запаси. Положението е спасено. Оставаме още два допълнителни дни, за да сме сигурни, че всичко е наред, Цветин е укрепнал достатъчно и е готов да продължим. Червен обрив по ръцете и гърба му почти ми докарва удар, мислейки че сега пък ни е ударило денге. Но за щастие се оказва, че е безобидна реакция към лекарството. Последните дни преминават в бъбрене със симпатичната баба, отново къпане и гмуркане, разговори с Клер и много четене. Вече толкова се привързахме към сестра Тереза, че нито тя иска да ни пуска, нито на нас ни се тръгва, но все пак е време да потегляме.

Въпреки, че стоим на едно място, не сме в движение, обаче до последно продължават да ни се случват странни неща в килията. Една вечер бях се зачела до късно в книгата на Юнг, след което ми беше много трудно да заспя и едвам се отпуснах. На следващата сутрин, още в леглото Цветин ми разказа сложен сън с идентична структура и символика, чието описание бях прочела снощи в книгата, която той дори не беше поглеждал. И двамата не можехме да повярваме, когато му прочетох съня от книгата, пресъздаващи четирите цикъла на герои на северноамериканско индианско племе, сънуван от човек, който също разбира се не е имал идея за индианските легенди. Странното бе, че докато или след като четох това, Цветин го е сънувал независимо от мен, без да сме го обсъждали или да го е чел или знаел. Доктор Юнг също говори за феномена „синхроничност“, който е изследвал години наред. Наистина е странно и малко плашещо когато ти се случи толкова осезаемо, пък и често.

zalez-vuv-visaleЗалез на Висале

След всичко преживяно и натрупани вътрешни впечатления, все пак беше време да напускаме вълшебната килийка в старческия дом за монахини. Бе време да потегляме на „лов“ и за външни впечатления.

16 -17.02

 Тръгваме пеша по пътя. Толкова е вълнуващо отново да сме на стоп след дългия застой. Обедното слънце ни кара да се потим, но гората, планините, белите какадута ни опияняват. Не след дълго весела ученичка ни настига и продължаваме заедно. Пътят пустее, от нашата страна не минава нищо. Сядаме да починем, отвикнали сме от тежките раници. Момичето възторжено ни спира маршрутка, преди да сме се усетили какво се случва. Не ни се разправя и се качваме леко намусени, че вместо на стоп ще пътуваме с бусче. Тарифата до следващата ни спирка е само 10 долара (около 2,5 лв) и не е фатална за бюджета ни, но започваме да се обвиняваме един друг в малодушие. Няма и минута и лошото настроение отминава, спомняйки си внезапно, че пътят ни е научил да го следваме без да се оплакваме. Точно тогава бусчето пука гума и всички пътници слизаме. Развеселени сме как всичко се нареди. Продължаваме да крачим по пустия път. Отново ни застигат две ученички и този път когато същата маршрутка ни спира, вече с оправена гума се качваме без да се замисляме. Let it be 🙂

dyrvo-s-chadyr

Решили сме да посетим училището, където сестри Соня и Мария преподават на глухонеми, което е на половината път до Хониара. Бусчето ни оставя на главния път и тръгваме по черно пътче, през кокосови градини. Днес всичко ни се струва божествено красиво, особено палмовите листа на фона на синьото небе.

palmi

Соня и Мария точно са задремали следобеден сън в тухлената си къщичка до морето, когато ние се изтърсваме. Сестрите жизнерадостно ни посрещат и ни настаняват на матраци в хола. Следобеда правим обиколка на училището „Сан Исидро“ построено от холандски монах.

plaja-na-uchilishtetoПлажът пред къщичката

kushtichkaКъщичка към училището

Влизаме в единия от часовете на сестра Мария. Нейните ученици са по-възрастни, но заради това, че никой никога не е комуникирал с тях и не ги е учел на нищо имат известна степен на умствено изоставане. Става ми мъчно как не могат да разберат концепцията за числата и с големи мъки събират 4+5. Всеки ден човек трябва да благодари на Вселената за безкрайния потенциал, който му е даден и за невероятните умения на ума си. Толкова хора са лишени от дара на това да могат да четат и да учат, да се развиват и откриват света. Инициативата на брат Джордж да даде шанс на глухонемите хора на Соломоновите острови и да им отвори вратите на познанието, е достойно за възхищение. Като във всяко племенно общество, тук те са сериозно маргинализирани. Дори децата без недъзи, често нямат възможност да ходят на училище, камо ли тези с увреждания. Все пак някои от групите са доста напреднали и се учат нормално. Всички ни посрещат с ентусиазъм, а вечерта сме поканени и на тяхна молитва, която ни оставя много силно впечатление.

uchilishte-za-gluhonemiКъщички за персонала на училището

Тук сме и на следващия ден, зачетени в стари списания National Geographic, от 90-те години. Излежаваме се на плажа, разхождаме се до красива, бистра река, която ни напомня за Африка или Индия.

rekataНа реката

Тази вечер Цветин решава да блесне с кулинарни умения – къри от листа от тиква, в което за съжаление му се обръща половин буркан кимион и крем супа от тиква, в която пък се обръщат тонове мляко. Но сестра Мария и сестра Соня заявяват, че е вкусно. Така на супа от тиква прекарваме няколко часа в приказки за далечни страни.

 

18.02

Откакто сме на Соломоновите острови не сме успели да стопираме нито веднъж. Все някой познат ни откарва или взима маршрутка. Тази сутрин не е изключение. Камиончето на училището ни откарва до Хониара, където ни предстои удължаване на визите и разузнаване за евентуално намиране на кораб или яхта до Вануату. Вече мина цял месец и половина, а все още нямаме никакъв успех с това начинание. Камионетката ни оставя на няколко километра преди Хониара, в къщата на маристите в Танагай (Tanagai). Бяхме забелязали, че там имат обширни тревни площи и се надявахме, че ще ни позволят да си опънем палатката за два, три дена. Околийският свещеник го нямаше и наоколо не се мяркаше никой, но мястото беше много красиво и спокойно и решихме да чакаме. Зад църквата се помещаваше малко манастирче на местните сестри, зад което имаше скътан плаж и дебели дървета. Мястото много ни допадна и отидохме да питаме сестрите дали става да сме при тях.

plaja-na-tanagaiПлажът на Танагай

Посрещна ни сестра Кати, която приличаше на просветено елфче, заливащо се от смях. Тя беше възрастна жена, на 84 г., от остров Макира, облечена със синьо костюмче и огромно разпятие на наниз от зъби от делфин, висящо на врата й. Тя на секундата се съгласи и взе да ни носи рогозки, питейна вода и да мете плажа.

sus-sestra-katiСъс сестра Кати

В манастира живееха и две по-млади сестри, които също ни се зарадваха. Къщата на маристките свещеници в съседство бе обитавана само от двама възрастни свещеника, холандци. И там ни приеха радушно и ни позволиха да идваме, когато си искаме в голямата беседка, с изглед към морето. До нея пък имаше най-странният параклис, който някога сме виждали. Беше в племенен, изчистен стил, с две пейчици и вместо прозорец, директна гледка към морето.

paraklischetoПараклисчето на маристите

Следобеда си хванахме градското бусче до централния пазар. Облаци прах и шумотевица ни обгърнаха неприятно, затова след като напазарувахме побързахме да се върнем обратно на нашето приказно местенце. Сестрите ни предоставиха за ползване кухнята си и се заехме с готвене на патладжани. За първа вечер не валя дъжд и спахме идеално.

campi9ng-v-tanagaiНа палатка в двора на манастирчето

19.02

 На неделната литургия се стичат толкова хора, че не остава място в църквата. Всички са се пременили с най-хубавите си дрехи и си личи, че този ден е с особена важност и в социално отношение. Отец Стивън, родом от остров Манус в Папуа Нова Гвинея, ни представя пред цялото паство. Той е с детективско мустаче и според Цветин прилича ужасно много на детектив Коломбо от едноименния сериал. Отец Стивън страшно се радва на присъствието ни и решава да ни помогне с каквото може за пътуването. Бяхме позабравили колко невероятно гостоприемни са папуасите. Най-сетне се чувстваме напълно приети, а не като изискващи нещо натрапници.

slujba-v-tanagai

v-nedelq-na-cyrkvaНеделна служба

Следобед, разпоредителят на маристката къща, отец Лотовику от Тонга ни кани на кава парти в беседката, с отбран кръг приятели. Кавата (или кава-кава) представлява напитка от стрит, изсушен корен от растение от семейство Пиперови, със седативно действие, поради което още е известно и като „омайващия пипер“. Пие се церемониално и за разпускане с приятели в различни полинезийски държави, но също така е силно разпространена и на Вануату и Фиджи. Напитката вече бе приготвена в широк, дървен съд и когато пристигнахме, един от дяконите я бъркаше задълбочено. Около масата се беше събрала интересна компания от интелектуалци – шефа на радиото, с една четвърт английска кръв; полинезиец от островите Ренел и Белона (под администрация на Соломоновите острови); китаец израсъл тук, женен за кирибатка; местен, който е професор в хавайски университет, полиглот; един монах и тoнгийския свещеник. Въобще разнородна, леко ексцентрична група стари приятели. Кавата се пиеше в кокосови черупки, които се подават в кръг, задължително на гладно, защото иначе можело да повърнеш. След всеки кръг се изчаква определено време, в което си говорехме или се свиреха и пееха традиционни песни от различни краища на Океания. Аз пробвах съвсем малко, за да видя какъв е вкуса, беше блудкав и не особено приятен. Цветин изпи две цели черупки, но не изпита особен ефект. Казаха ни, че на Вануату го пиели толкова концентрирано, че след няколко черупки, човек не можел да върви в права линия.

kava-partyКава парти

По едно време се появи бившия архиепископ Адриан, с който бяхме стари познати. Ние двамата бяхме поканени на вечеря с него и останалите свещеници. На кръгла, тип китайска маса димяха различни блюда – пилешко, телешко, за щастие имаше и зеленчуци за нас. Прекарали по над 50 години мисионерски живот тук, всички се познаваха „до болка“ и си обменяха смешки и старчески шеги с леко заяждащ оттенък. Напоследък си комуникирахме само с хора от 70 години нагоре, но беше много забавно. По едно време разговорът се обърна за болести, за денге, което се оказа, че всички са прекарали напоследък. Някои са имали тежки симптоми и даже са стигнали и до погребения.

na-vecherq-s-otchetataНа вечеря с архиепископ Адриан, брат Джордж, отец Джери Бърнс и отец Стивън

В течение на бъбренето, на архиепископ Адриан, отец Стивън и холандския свещеник Джерард Бърнс им хрумна, че трябва да разпитаме англиканската църква за някакъв техен кораб, които пътувал един, два пъти в годината чак до Вануату и може би, би ни взел. Отец Стивън дори заяви, че утре ще ни закара в офиса им да си пробваме късмета. Цялата вечер ни зареди с много положителни емоции. От доста време не си бяхме общували с хора на по-задълбочени теми и това ни се отрази невероятно добре.

20.02

На сутринта отиваме с отец Стивън до англиканската църква. Там ни съобщават страхотни новини. Корабът „Южният кръст“ ще пътува в края на март или началото на април за Вануату и изглежда, че нямат нищо против да ни вземат. Остава ни един месец да разгледаме съседните острови Малайта и Макира по-обстойно.

southern-crossКорабът на англиканската църква “ Южният кръст“

Подаваме си документите за удължаване на визите, което ни струва по 200 соломонски долара на човек (около 50 лв) и останали с по-малко от 100 лв до края на месеца се заемаме с търсене на кораби, които да ни качат на стоп, до който и да е друг остров наоколо. Пристанището е пълно с всевъзможни каргота, повечето за остров Малайта, до който има транспорт почти всеки ден. Откриваме и малко товарно корабче за Макира, чийто капитан изглежда навит да ни вземе в други ден, когато ще потегли. Остров Макира или още Сан Кристобал (Makira\San Cristobal) е малко развит и съответно транспортът е по-ограничен.

korabcheto-za-makiraКорабчето за Макира, натоварено с бидони

След две седмици без интернет, решаваме да се прежалим за един час в клуба. Пазаруваме от пазара и се прибираме при сестрите. Тази вечер изпичаме три пици за всички и сестрите остават очаровани. Нито едно от тях никога не е чувала за пица, разбира се не е и пробвала.

21.02

Сутринта заварваме сестра Ана и сестра Тереза в старовремска работилница за печене и приготвяне на причастия, която е оборудвана с допотопни машини. Процесът е интересен и ги наблюдаваме известно време. Оказва се, че това е единствената такава работилница на Соломоновите острови и всички църкви си поръчват причастията от тук.

prichastiqСестра Ана прави причастия

Днес се очаква визите ни да са готови и слизаме до града да си вземем паспортите. За наша изненада откриваме, че вместо за 45 дни, са ни удължили визите за още цели 3 месеца, така че сега въобще няма да се притесняваме кога тръгва кораба на англиканската църква. На връщане за вкъщи се отбиваме при бившия архиепископ Адриан. Винаги е цяло удоволствие да му се гостува. Той веднага ни сервира чай с мляко, бисквити и френска багета с масло, неспирайки да ни забавлява с изтънчения си ирландски хумор и обноски. Толкова куртоазен и изискан човек не бяхме срещали, а и изобщо не преиграва, сякаш благородничеството си му е в кръвта. Той е заемал длъжността няколко десетки години и едва преди три, четири месеца, заради доста напредналата си възраст е бил освободен и на негово място дошъл Кристофър Кардоне от САЩ. Всяка неделя архиепископ Адриан обаче продължава да посещава затвора и да си говори със затворниците.

След като разбира, че имаме намерение да се качваме на кораба, по наша молба архиепископ Адриан ни упътва към архиепископа на англиканската църква. Мислехме си, че ще е по-добре да се представим лично, за да имаме по-голям шанс да се качим на борда. Не щеш ли, въпреки че беше уморен, току що се бе върнал от лекции в семинарията, той заяви, че сам ще ни закара и представи на англиканския архиепископ. Това бе огромна чест и услуга за нас. Щяхме да сме протежирани от човека с най-голяма тежест в религиозно отношение за цялата държава. Със сигурност щяха да ни вземат най-малко заради самия него. И така архиепископ Адриан ни запозна с англиканския архиепископ и дори ни показа църквата им. Той впрочем бе убеден в това, че църквите трябва да са заедно и единни, но всяка запазвайки традициите и идентичността си. Срещата премина бързо и нашият приятел пожела да ни закара обратно до Танагай. Беше ни хем неудобно, хем от друга страна бяхме изумени от неговата личност и харизма и някак си не успявахме убедително да му откажем.

За да си представите точно в каква ситуация сме ние спрямо положението на архиепископа, ще ви дам следния пример. Представете си, че двама скъсаняка се изтърсват при Софийския митрополит и го молят да спят на палатка из дворовете на църквите. Той не само се съгласява, ами започва и да им помага и да отделя от времето си да ги кара насам, натам и да им търси транспорт за пътешественическите им авантюри и даже да ги протежира пред други високопоставени лица. Всичко това, без изобщо да ги познава всъщност. Просто изумително!

В отговор на нашите протести да ни кара с колата и да му губим времето, той ни отговори:“ Знаете ли какво се чете миналата неделя в църквата?

Стиха:“Бъди съвършен, както твоят Небесен Баща е съвършен.“

Щеше ли Той да ви остави да вървите пеша?“

На тези слова, както се досещате ни увиснаха ченетата. На раздяла също така ни каза:“Не всеки ден ни гостуват българи. Радваме се да сте ни гости.“

Следобеда се отбихме при още един забележителен човек – отец Джерард Бърнс. На дълго и на широко тай ни разказа за трудовете си, за културата и езика на остров Макира, за революционните си идеи по отношение повдигане самочувствието и индивидуалните способности на тукашните хора, за което е отдал целия си живот. Страхотно е да срещнеш такива личности, които вдъхновяват и разтърсват с мисълта, действията и живота си.

 

22.02

Днес се очаква да потегли кораба за остров Макира, след като вчера не тръгна заради повреда в мотора си. Имаме телефоните на капитана и през два, три часа се свързваме с него, но нещата се забавят, все има нещо за товарене. Ние не бързаме да слизаме към пристанището и си готвим в манастирската кухня. Изведнъж телефона звънва, но не е капитана. Търсят ни двойката американци, които бяхме срещнали в яхт-клуба миналия месец. Предлагат ни да пътуваме с тях към Фиджи след две седмици, ако не сме си намерили друг транспорт. Без да се замисляме се втурваме към яхт-клуба, за да се видим с тях и уговорим нещата на четири очи. Не можем да повярваме на късмета си. Катамарана им „China cat sunflower“ се полюшва в марината. Решили, че би било интересно да пътуваме заедно и въпреки, че до сега не са взимали непознати за екипаж, са навити да ни качат.

china-cat-sunflowerКатамаранът на американците

Планът е да потеглим на тринадесети март, като би трябвало да достигнем Фиджи за 12-15 дена (1200 морски мили). Сезонът на циклоните все още не е отминал, но те имат уговорка в началото на април с техни роднини, които също ще пристигнат там и се надяват, че ще имаме благоприятно време. От нас се очаква да участваме в разходите за храна и гориво, по около 200 долара на човек за половин месец на борд, което е абсолютно приемливо. В сайтовете за търсене на яхта обикновено също се очаква по около 100 долара на седмица за храна, ако те качват като екипаж. Превъзбудени се съгласяваме. Шансът не е за изпускане. Едва ли ще има друга яхта пътуваща в нашата посока скоро, а и Стив и жена му изглеждат много печени. Остава обаче големият проблем как по дяволите ще намерим 400 USD, като бюджета ни е 200 на месец.

Оказва се, че корабът за Макира няма да тръгва и днес, така че се прибираме в манастира, трескаво обсъждайки какво да правим.

23.02

 Този внезапен развой на събитията ни кара да сме леко напрегнати. Изправени сме пред две съвсем различни опции. Решаваме да отидем до англиканската църква и да се опитаме да получим максимална информация за пътуването, преди да решим какво точно да правим. Архиепископът ни посреща в офиса. Обяснява ни, че корабът пътува три дни до Вануату, където ще прави двуседмична обиколка на всички острови, събирайки делегати за голяма конференция в столицата Порт Вила. Ако работим и помагаме доброволно на кораба през тези две седмици и напишем молба, няма да ни таксуват абсолютно нищо. Единственият проблем е, че „Южният кръст“ ще потегли чак след Великден, в края на април, което прави още два месеца престои на Соломоновите острови. Идеята да видим почти цялото Вануату и то безплатно ни блазни, но от друга страна какво ще правим още две месеца тук. Времето и липсата на средства ни притискат.

Звънваме на Стив, за да се видим за малко. Срам не срам, трябва да им обясним, че можем да отделим само 200 долара за момента и за в бъдеще някак си ще им дължим останалите. Срещаме се в приятно кафе, те точно са ходили за провизии. С голямо разбиране ни изслушват и заявяват: „Няма проблеми! Колкото имате, толкова!“ Дилемата е решена. Тръгваме с тях към Фиджи. Тази опция е страшно вълнуваща за нас, тъй като ще сме за първи път на яхта, ще пътуваме в открито море с опасност от циклон, ще учим хиляди нови неща и въобще предизвикателството е голямо. Освен това през април на Фиджи може би ще имаме шанс за някаква добре платена временна работа. От там има и повече възможности за евтини полети или друга яхта за Нова Зеландия. Единствените минуси са, че първата половина на март ще трябва да прекараме на пълни пости, ако искаме да спестим двестате долара и няма да видим Вануату. Но това са дребни кахъри все пак. Стив и жена му са страхотни симпатяги и изглеждат точно като хора, с които ще си паснем много добре. На възраст са между 50 и 60 години, с откачено излъчване на свободолюбиви хипари, точно както човек си представя американци от 60-те години, пълна противоположност на съвременните консуматори и про Тръмп расисти.

Стив ни предлага да се качим на яхтата, да я разгледаме. Мятаме се на гумената им лодка барабар с покупките и отиваме до катамарана.  „China cat sunflower“ е дълъг 14,7 метра, произведен е 2002 г., изглежда много приятно, с четири каюти, хол с кухня и външно пространство за седене. Цялото ляво крило ще е за нас. Изпадаме в екстаз при представата как с тази платноходка ще плаваме две седмици из Тихия океан. Единственото, което ни притеснява е ужасяващото лашкане, към което ние не сме привикнали. Дано не ни удари някоя морска болест. На борда има и кислородни бутилки за гмуркане, сърфове и други забави. С удоволствие откриваме, че и те също са фенове на Том Робинс, като нас. Разбираме се да се срещнем след две седмици, след като се върнем от съседните острови, а те от тура си с някакви туристи, клиенти. Връчваме на Стив фотокопия от паспортите, за да ни включи в списъка на екипажа и се разделяме в приповдигнато настроение.

Нашето корабче за Макира вече е напълно натоварено, заредено с гориво и готово за отплаване. Качваме се на борда. Освен нас има още няколко пътника и 14 моряка. Няма особено място за лежане, но сме се справяли и в по-тежки ситуации. Разбираме, че корабчето е наето за специален курс. Ще плава от южната, трудно достъпна страна на остров Макира, раздавайки на пострадалите от земетресението преди два месеца (било е 8,2 по скалата на Рихтер) помощи от ориз, земеделски инструменти, цистерни за вода. Ще спира във всевъзможни села и ще доплава до главния град на острова – Киракира (Kirakira). Определено не бяхме очаквали такова нещо и страшно се зарадвахме, защото до тези места не бихме имали никакъв шанс да достигнем, а и ще можем поне малко да ободрим пострадалите хора. Само дето изобщо не сме се подготвили за цяла седмица плаване, но се успокояваме, че в селата все ще се намерят някакви зеленилки и корени и няма да умрем от глад. Моряците ни успокояват, че ще ловят риба. Минават няколко часа в чакане, но все не тръгваме. Изведнъж ни съобщават, че от организацията още не са платили курса и че днес нямало да стане, така че тръгването се отлага с още ден. Но ние вече сме свикнали с така нареченото „соломонско време“. Пречупиха ни още на Шортланд, където се готвехме за тръгване цяла седмица, всеки ден, преди най-сетне да потеглим наистина. Така, че си слизаме без много сумтене и си хващаме бусчето обратно за Танагаи. Сестрите ни посрещат със смях и невероятни гозби от варени корени „пана“, риба и листа от тиква в кокосово мляко. От няколко дена не бяха спрели да ни угояват с разни вкусотии.

sus-sestriteСъс сестрите

24.02

 Първата част от деня преминава, както и предишните няколко – в очакване на вести от кораба. Решаваме да слезем до пристанището с раниците и да си потърсим евентуално друг, ако този не тръгне до следобед.

В 12 на обяд все още няма известия от организацията дали плащането е направено или не е. Оставяме багажа си при капитана и започваме обиколка на корабите. След разпитване на буквално всеки един от корабите на котва, откриваме една единствена дървена гемийка, която ще пътува днес следобед за остров Малайта. Капитанът е съгласен да ни вземе без пари.

Остров Малайта (Malaita) е един от големите острови на архипелага. Интересен е с традициите си за правене на мидени пари в лагуната Ланга Ланга (Langa Langa lagoon), изкуствените коралови островчета, планинските племена от източно Кайо, които още носели поли от листа. Въобще културата там е доста различна. Бяхме чували, че хората от Малайта са много напористи и работливи и по тази причина били назначавани на различни длъжности из цялата страна. Етническият сблъсък от преди няколко години е бил именно между тях и недоволните гуадалканалци, които се почувствали застрашени от прилива на малайтци. В днешно време изглежда, че конфликтът е изцяло преодолян.

katedralata-v-honiaraКатолическата катедрала в Хониара

Отидохме в двора на музея да хапнем сандвичи, докато чакаме да стане време за отплаването. Точно бяхме свършили с обяда, когато капитанът на корабчето за Макира звънна и заяви, че тръгваме днес. В интерес на истината съвсем бяхме се отказали от идеята, че това ще стане и направо си се изненадахме. Хукнахме да купим последни провизии за бъдещите дни и се върнахме на борда. Там още една дузина пътници се беше наместила по тесните пространства извън кабините. Изглежда, че ни очакваше едно доста екстремно и некомфортно пътуване. Краткото ни разузнаване показа, че в тясната кухня гъмжи от хлебарки сред остатъци от храна по пода. Тоалетната е не по-малко „очарователна“, а баня изобщо нямаше – къпеш се с кофи направо на мостика. Място за спане и дори за седене също почти няма. Ех, какво ли не трябва да понася пътешественика за да види далечни земи! 🙂

Хубавото беше, че на покрива на кораба имаше предостатъчно пространство и въпреки, че щяхме да сме изложени на слънце и дъжд, все пак щяхме да можем да си лежим на спокойствие. Капитанът ни даде да си разпънем палатката отгоре. Така започна нашия едноседмичен къмпинг на покрива на кораба.

По соломонски вместо в 4-5 следобед, както беше планирано, вдигнахме котва чак в 11 вечерта, когато ние вече бяхме си легнали, заслушани в бученето на двигателя. Първата ни вечер се оказа доста мъчителна по няколко причини, които комбинирани направо ни разбиха. Явно някакви бълхи от моряците ни бяха скочили и не спираха да ни хапят. Това „приятно“ се съчетаваше с вибрациите и ужасния шум на мотора. Кулминацията обаче настъпи, когато заваля страхотен порой и на покрива се образува цял плувен басейн, в чийто център се плицикахме ние върху подгизналите шалтета и чували. Чувствахме се така уморени, че изобщо не направихме опит да се измъкнем от цялата тази мизерия. Останахме да си спим в локвите, сред бълхи и шумове, каращи мозъците ни да вибрират.

ribar

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s