Ориенталски приказки от вълшебните джинове на Самарканд и Бухара

 

Гробницата на Тимур

Узбекистан

Столица: Ташкент
Площ: ~ 450 000 кв.км, основно пустиня
Население: ~ 33 млн. човека
Език: узбекски (тюркски език), използват се също таджикски и руски
Религия: ислям суни
Парична единица: сом, 1 лв. = 4700 сома
Форма на управление: Президентска република

 

18.09.2018

Горяхме от нетърпение да посетим Узбекистан, заради всички истории за древни градове с върховни архитектурни шедьоври на ислямското изкуство и приказна ориенталска атмосфера.

Богато украсена в персийски стил мадраса (религиозно училище)

Преминаваме съвсем лесно и безпрепятствено границата, нещо ново по тези места, тъй като до скоро (до преди смяната на стария диктаторски президент) много пътешественици се оплакваха от ужасни проверки, заяждане и проблеми по узбекските граници. А и пътуването без гидове и организации до преди 2-3 години е било почти невъзможно. Радваме се, че уцелваме момента, когато нещата вече са нормализирани.

Още с влизането в Узбекистан планините на Таджикистан изчезват и се заменят с безкрайни сухи обработваеми площи и значителна населеност. Преди да започнем стопа, известно време берем ядове със смяната на малкото таджикски сомони, които бяхме забравили да сменим в Пeнджикент. Хищните таксиметърджии на границата са свикнали да лъжат туристите безочливо и едвам успяваме да ги обменим на не много изгоден курс, но знаем, че после пък ще е съвсем невъзможно да намерим място, където да приемат таджикските пари. Така че преглъщаме дребната загуба.

Стопът потръгва идеално, въпреки слуховете, че не върви добре. Взима ни маршрутка, като шофьорът държи да се возим безплатно за следващите 15-20 км. Пътьом даже спираме и ни купува невероятно сладко местно грозде. Останалите пътници също ни се радват, разпитват от къде сме и ни канят на обяд.

След като слизаме в шумно градче, с много трафик и хиляди маршрутки и таксита, научаваме че оставащите 20 км. до Самарканд можем да изминем за по само 2000 сома (около 40 ст.). Без да се замислим се мятаме на следващата маршрутка, която ни оставя в самия център на града.

Една от трите мадраси на Регистан

Продавач на сувенири

Млада двойка на фотосесия с традиционни дрехи

Самарканд – летящи килимчета, нан и памук

Самото име възбужда във всеки пътешественик главозамайващи образи на въображението за древни ориенталски приказки, скъпоценни камъни, кервани – Самарканд, кръстопътят на десетки култури, център на просперитет, цивилизация и творчество в Средна Азия. Столица на една от най-мощните тюркско-персийски династии, тази на Тимур. Златната среда на Пътя на коприната. Тези образи обаче не са въображаеми, а реални късове история и култура, запечатани като в кехлибар в монументалните, зашеметяващи паметници на персийското изкуство, в претрупаните с какво ли не базари, в дядовците с дълги бради и фесове и жените с невероятни ориенталски, блестящи рокли и грим. Потриваме очи като в сън, дали пък не сме попаднали в приказка?! Как е възможно да съществува такава екзотика в бивша съветска република?!

Регистан-  купол и минаре на мадрасата Шердор

Тиля-кори мадраса

Узбекски девойки

Маршрутката ни оставя на площад Регистан – емблемата и сърцето на Самарканд. Три гигантски мадраси (училища за изучаване на исляма) със сини мозайки и безумно сложни орнаментации и архитектурни елементи затварят площада от трите страни. Сядаме на сянка встрани и един по един се отправяме на мисия по странично проникване в Регистан (защото входът е 30 хил.сома / ~ 6 лв.), която се увенчава с успех. Вътре младоженци в традиционни дрехи се снимат. Десетки магазинчета за сувенири, килими, фесове, шалове, бродерии се помещават в понастоящем недействащите мадраси, останали само като архитектурни паметници. Отвътре куполите и сводовете по такъв начин са проектирани и декорирани, че на човек му се завива свят от перфектната симетрия.

Мадраса Тиля-кори

Мадраса Шердор

Мъж се моли във вътрешността на мадраса

Интересно да се знае…
Голяма част от населението на Самарканд са етнически таджики, като дори езикът който се говори в града е таджикски. Културният облик и наследство са с изцяло персийски корен. Великият монголски военачалник Тимур (роден недалеч от града) направил Самарканд своя столица и като поддръжник на изкуствата и науките построил невероятни джамии, мадраси, мавзолеи.

Мадраса Тиля-кори

Вътрешен двор в една от мадрасите

Младоженци

Детайл от арка

След разходката из Регистан се налага да си купим сим карта, за да се свържем с хоста ни от couchsurfing.com. Хапваме “нан” или на руски “лепьошка”, продаващ се на всеки ъгъл, който е прясно изпечен в каменните пещи тандур. Споделяме хляба и сиренето си с клошар, отбил се случайно при нас, преди градинарите в парка възмутени, че ни е смутил, да го изгонят. Уговаряме се с хоста да се чакаме привечер някъде из центъра. Докато се шляем из новата част на града попадаме на улица с арменска, католическа и православна църкви, строени в началото на 20 век. Продължаваме да се учудваме на облечените с бални рокли момичета и жени и на безумния им грим, пред които нашите чалга певици направо бледнеят. И тук, като в Таджикистан дебелите черни вежди (вежди гайтани 🙂 ) се считат за особено красиви. Всички са с изрисувани такива, като някои даже си ги правят свързани в една вежда. Почти не се забелязват забулени жени.

Монументалната джамия Биби Ханъм

Друг кичозен елемент са огромните ориенталски ресторанти, с такива колони, полилеи и килими, че се чудим вътре шейхове ли се хранят и от къде ли има толкова пари, като повечето хора работят за под 100 долара на месец. Такъв тип ресторанти има на почти всяка улица.

Ресторант в Самарканд

След обхода на новата част се озоваваме пред мавзолея на Тимур от 16 век, искрящ под лунната светлина, по-нереално замайващ дори от Регистан. В тъмното успяваме да се промъкнем без никой от охраната да ни забележи. Виждаме гробът и невероятно красивата вътрешност на мавзолея, където няколко баби се молят в тихата нощ.

Мавзолея на Тимур

Вътрешността на мавзолея

Не след дълго се появява хостът ни Андрей, узбекистански руснак, невероятно мило момче, придруцен от няколко стопаджии, други гости от Казахстан. Андрей ни води в заведение за хранене до централния парк, където всичките шест човека се нахранваме с пържени картофи, салати и бира за общо под 10 лева! Мислехме си, че не съществува по-евтино място от Таджикистан, но се оказа, че Узбекистан във всяко отношение е по-евтин, до такава степен, че за 3-4 лв. можеше да напълним бая торби с какви ли не неща.

Вечерта приятел на Андрей ни откарва в къщата му, която се намира до иранското гробище и джамия на Самарканд. В градината, отстрани на къщата има отделна постройка, служеща за гости, където се настаняваме по леглата и по земята с останалите шемети, всички художници и алтернативни хора.

Заедно с Андрей и компания

19. – 21.09

Следващите три дни в Самарканд не спираме да разглеждаме всевъзможните уникални забележителности, пръснати из града. Всичките са платени, но някак си магично успяваме да ги посетим безплатно до една. Особено главозамайваща е джамията Биби Ханъм, за съжаление в доста лошо състояние отвътре, но пък е в процес на реставрация.

Биби Ханъм

Двойната порта на джамията Биби Ханъм

Пазарът с тоновете си вкусен нан, локуми и подправки, смокини, дини и пъпеши също задържа интереса ни за дълго, преди да попаднем в старинна джамия с дървени колони, където в новопостроения в двора ѝ мавзолей на бившия президент се четат молитви през 15 минути в негова памет.

Продавачки на смокини

Обущар и кожар

Джамията Хазрат Хизр, където е и гробът на последния президент

Разглеждаме комплекса Шахи Зинда с няколко мавзолеи на приближените на Тимур и мисионер от рода на пророка Мохамед, донесъл исляма по тези земи. Пълно е с местни поклонници. На табела пред входа пише, че човек трябва да се настрои духовно преди посещение на мястото и да медитира над смъртта. Обиколката ни завършва с разглеждане на гробницата на библейския старозаветен пророк Даниил, чийто останки, гласи историята, Тимур донесъл от Месопотамия.

Гробниците в Шахи Зинда

Селфи пред гробница

Шахи Зинда

Пещери служещи за складове или гробници покрай пътя

Градът страхотно ни допада с ниските си къщи, спокойствие и екзотика. Всеки ден си намираме нови места за обиколки – стари мавзолеи, кварталчета с лабиринтени улички, където дядовци играят табла и шах по дворовете на джамиите, а дебели, шарени баби седят пред портите на къщите си. Омайват ни и кирпичените варосани стари домове, синагогата, еврейското гробище … Уникално е да си в град от древността, съчетаващ всевъзможни общности, религии, традиции.

Модерна джамия

Квартално открито място за молитви

Вечерите ни също са интересни. Андрей ни води в ателието на свой приятел кожар. Друг път пък отиваме на хамам (за по левче) или се озоваваме на служба в православната църква, където свещеникът ни затрупва с подаръци, бутилка вино, книги, иконка и разкази и истории за различните чудотворни икони в храма. На идния ден дори сме поканени на обяд след литургията, със страхотна вегетарианска храна.

Руската православна църква на Самарканд

Почивка пред минаре

Андрей ни регистрира в новата онлайн правителствена система (в Узбекистан има изискване да се регистрираш чрез хотел на всеки три дни от престоя си) директно за следващите две седмици. Така ни спестява ходенето и моленето по разни хотели, нещо за което се притеснявахме, че може да имаме проблеми.

Гур-е-амир, мавзолеят на Тимур през деня

Луна над тимуровата гробница

Така след четири нощувки в невероятния Самарканд сме готови за стоп към следващия спиращ дъха град – Бухара.

Керванът потегля към Бухара

22.09

Излизаме от града с автобус. Почти мигновено ни спира бизнесмен, който отива  директно към Бухара (270 км.). Той твърди, че е взел кредит от 700 хил. долара, за да прави парници за домати. Това не му пречи “заради спорта” да ни тества колко ще му платим. Но като му казваме, че сме стопаджии махва небрежно с ръка и ни качва. Покрай пътя се зареждат безконечни села, свързани едно с друго. Ниски постройки, костюмирани ученици и полета с памук. Узбекистан се слави като най-големия производител на памук в Централна Азия, което поради “далновидната” болшевишка мисъл е довело и до пресушаването на Аралско море наполовина и допълнително засушаване на климата в региона.

Пътят е сравнително добър, но е изпълнен с опасно заложени капани от радари, камери и милиционери. Колата ни има антирадар, но въпреки това бизнесменът към края на пътуването изгърмява с около 40 лв. от хитроумно скрити милиционери  (в Узбекистан полицията все още се нарича милиция), което доста му разваля настроението.

Последните стотина километра минават през ненаселена полупустиня. Навлизаме в оазиса преди Бухара. Човекът ни оставя на далечен разклон извън града, от където маршрутка безплатно ни откарва до автогарата. От там с автобус №9, за 20 ст. билетче, се отправяме към центъра на града. Като с вълшебно килимче от “1001 нощ”, сякаш с машина на времето се връщаме няколко столетия назад. Масивни тухлени мадраси с огромни фасади, сводести каменни порти, джамии с високи минарета, покрити тумбести пазари … Чувстваме се наистина като в приказка. Замаяни сме от нереалната обстановка.

Керван сарай в центъра на Бухара

Дюкянче за килими и черги

Вътрешен двор на керван сарай

Жени снимат статуята на Настрадин Ходжа, почитан по тези земи

Отправяме се към хоста ни от couchsurfing.com, който се помещава не къде да е, а в керван сарай от 19 век. Преминаваме през високия дървен портал и се озоваваме в широк двор, заграден от всички страни с непрекъсваща, като цитадела постройка от малки стаички с така характерните за персийската архитектура стъпаловидни сводове и дърворезбовани двукрили вратички. Срещаме се с усмихнатия и гостоприемен Джамик, който е нещо като отговорник за цялата сграда. Той ни настанява в една от стаичките със сводест таван и килими по пода и стените. Най-накрая Керванът си дойде където му е мястото – в истински керван сарай 🙂 Нямаме време да се запознаем с останалите обитатели, които впоследствие се окозват доста интересни птици, наследници на някаква арт асоциация от съветски времена – художници, фотографи, музиканти, бижутери и добряга майстор на велосипеди, тъй като чудесата на Бухара ни зоват със страшна сила. Тичешком се отправяме да ги изследваме.

Портата на нашия керван сарай

Нашето вътрешно дворче

Майстора на велосипеди в керван сарая

Нашата стаичка

Град Бухара е позициониран в оазис насред пустинята. С хилядолетна история е, като съвременната започва 8-10 век, когато става столица на персийската Саманидска империя и процъфтява като културно и религиозно средище на цяла Централна Азия. Става убежище на стотици учени, поети и религиозни светила като Авицена, Рудаки, Фирдоуси. После бива почти напълно разрушен от ордите на Чингиз Хан, след което за дълго остава в сянката на Тимуровата столица Самарканд. Второто си възраждане получава, когато узбекските племена мигрират от север до тези земи и го превръщат отново в столица, този път на така известния Бухарски хаганат. По това време градът е в центъра на Пътя на коприната. Отново процъфтява и освен множеството специализирани пазари се изграждат и над 100 мадраси, над 300 джамии и десетки керван сараи.

Базар

Керван сарай Пой Остана

Това, което днес го прави по-различен от Самарканд е, че почти липсва съвременна част. Съставен е изцяло от стари постройки, включително и къщите за живеене, които са с каменни фундаменти и кирпичено-дървени стени, измазани с глина. С типични плоски покриви и високи дувари. Така, когато пътникът обикаля из централната част, наистина може да се изгуби във времето и да се пренесе напълно в миналото.

 

Вътрешност на къща

Минаваме покрай високото като небостъргач минаре на джамията Калан, което така е впечатлило Чингиз Хан, че е заповядал да не го разрушават. Срещу джамията се намира огромната действаща мадраса Мир-и-Араб, с внушителна по размери предна фасада в персийски стил. Изписана е с приказно красиви сини керамични мозайки. Вътре учениците живеят и изучават исляма.

Действащата мадраса Мир-и-Араб

Минарето и джамията Калан

Минарето Калан от друг ъгъл

Изгубваме се из лабиринтените улички, където животът си тече бавно и спокойно, така както сякаш е било преди столетия. Попадаме на невероятно красивата джамия “Четири минарета” (Чар минар). Преминаваме покрай покритите с десетки кубета пазари, изпълнени с всякакви чудновати стоки. Мадрасите, джамиите и керван сараите са безброй и не можем да им запомним имената.

Джамията “Чар минар”

Един от безбройните керван сарай

Изумителна декорация

Детайл от арката

Същия детайл с още по-голямо приближение

На свечеряване, за да затвърди завинаги в сърцата ни приказността си, Бухара ни разкрива огромната си, висока десетки метра тумбеста крепост, където последните емири са живели и съхранявали безчетните си съкровища. Прибираме се покрай един от множеството басейни, използван в миналото за питейна вода. На сигурно в нашия керван сарай Джамик ни заключва с друг гост от Барселона.

Крепостната стена на Бухара

Главен вход към двореца на емирите зад крепостта

Старинна действаща джамия с тънки колони от чинар- Боло Хауз

Минарето Калан нощно време

23.09

Днешният ден започва с посещение на православната църква, която се помещава в бившата жп гара на града, което я прави уникална по рода си. Освен множеството руски вярващи има и няколко таджикски узбеки. Разприказваме се с отчето, който пък се оказва волжки българин. Поканва ни на скромен обяд с религиозната общност.

Православната църква в Бухара, помещеваща се в бившата жп гара

Прибираме се за кратък отдих в нашия керван сарай, където всички обитатели обядват на дълга маса. Разбира се веднага ни канят. Пием чай, разговаряме и се потапяме в атмосферата на неформалната задружност. Хората са от интересни по-интересни. Аз ставам приятел с дядо, който обича да пуска плочи на ретро грамофон. С него вечерно време играем шах. Пълен е с безконечни истории. Във фотографското ателие пък има наистина уникални снимки, дело на известен фотограф и режисьор от Бухара и негов съмишленик. По цял ден на масичка в дворчето седи мълчалив художник, който рисува миниатюрни пейзажи на града. При майстора на велосипеди не спират да идват клиенти и той не смогва да се изправи от работа. А за да ни е още по-интересно тече и трескава подготовка за предстоящо ревю на стари антикварни дрехи, за което се прави дървена сцена, кастинг за манекенки и репетиции.

Ревю на стари традиционни дрехи

Ние продължаваме с разглеждането на безбройните забележителности. Влизаме в джамията Калан, която има огромен двор и невероятни мозайки отвътре. После минаваме през парка, покрай мавзолея на Исмаил Сомони, основател на Саманидската династия. Фасадата е невероятна, сменя релефа си като холограма при промяна на ъгъла на гледане. Не далеч от нея се намира “Чешма Аюб”, където легендата разказва, че библейският пророк Йов е забил жезъла си и от мястото е бликнала лечебна вода. Минаваме отново покрай тумбестата крепост на емира на Бухара, но поради скъпичък вход не влизаме да я разгледаме. Отсреща има невероятна джамия с ориенталски орнаменти и дървени вазообразни колони от чинар, държащи високия покрив-навес пред самото помещение на джамията.

Мавзолея на Исмаил Сомони, 9-ти век

Бухара ни става толкова любим, че бихме желали да се върнем и поживеем в някой керван сарай за година. Дълго се шляем по романтичните улички, минаваме покрай най-старата джамия в Средна Азия, в която има останки от зороастрийки храм. Преди да се приберем посядаме в дворчето на малка джамийка с голям басейн, сгушени между къщите. Пазачът си е оставил чайничето и дюшечето до пейката, очевидно си спи тук под дървото, където си почиваме.

Магоки Атари, най-старата джамия в Средна Азия, постреона върху зороастрийски храм

В керван сарая оживлението не стихва до късно през нощта. Бърборим си с всички, като със стари приятели. А с Карлос каталунеца въртим манджи до късна доба. Лягаме си спокойни, че камилите и товара им са на сигурно 🙂

Нашата стаичка в керван сарая

24.09

Не можем да се наситим на древната атмосфера на Бухара, на лабиринтените улички, криещи старинни мадраси, джамии и къщи зад всеки ъгъл. Днес се разхождаме из еврейския квартал. Някога тук е живяла огромната общност на така наречените бухарски евреи, тоест персийски. Пребивавали са тук столетия. Сега по-голямата част са в Щатите или Израел, но няколко стотин продължават да живеят в града. Поддържат две стари синагоги, които ние се опитваме да издирим. След лутане напред, назад попадаме на по-отдалечената и скрита. Дървената резбована врата е открехната и влизаме в двора. По стените са закачени снимки на видни личности на общността. Докато ги разглеждаме някой ни подвиква на иврит от един закрит навес насред двора. Мисли, че сме евреи.

Както често се случва, когато човек тръгва да изследва непознатото, нищо не подозиращ какво го очаква и сега попадаме в изумителна реалност. На маса, на която е сервирано ориз с овнешко, водка и вино седят трима евреи, извадени като от филм. Представят се като директора на гробището, по-малкият му брат, точно завърнал се от Израел и равин от Ню Йорк, пристигнал за големия празник Сукот, който в момента празнуват. (Сукот отбелязва 40-те години странстване на евреите в пустинята, докато Бог ги извежда от Египет към Обетованата земя и твърдата вяра, че Бог винаги стои зад теб.) Равинът, в много автентичен вид с черно бомбе, костюм, характерни бакенбарди и очила вече сериозно се е почерпил и възторжено ни приветства на масата, учтиво молейки Цветин да си сложи шапката. След като изпяват няколко песни за величието на Израел и всемогъщия Бог на иврит, руски и испански, равинът започва да ни обяснява, че щом в този лабиринт от улици сме се озовали точно тук и сега на празника Сукот, в синагогата и в тяхната компания, това никак не е случайно. Като доказателство привежда няколко статистико-математически изчисления, за това колко е малък шансът да се случи такова нещо, и след като излезем от тук ще бъдем променени от въздействието на Сукот върху нас. Никога не сме били в компанията на религиозни евреи и не можем да повярваме, че нещата от филмите са истина. Започват да говорят за банки, милиони долари, силата на евреите, които Бог пази вече 4-5000 години, въпреки опитите на останалите да ги екстерминират, мистични тълкования на числа и кабала … Просто седим, с увиснали ченета, не вярвайки къде сме попаднали и че въобще ни допуснаха в кръга си. Става още по-откачено, когато се появява канадски турист, евреин на име Ицхак (Исаак) и всички възприемат и неговата поява като много специална, сега допълнително потвърдено и от “този, който се смее” (превод на името Исаак) – първият син, роден на еврейски родители, известно от историята. Нюйоркският равин така се превъзбужда, че вече без никакви задръжки изразява убеждението си, че еврейският народ е къде, къде по-специален от “gentiles”, тоест всички неевреи, небогопомазани. Ицхак изпълнява някакъв ритуал с трева и лимон, като е не по-малко изумен от нас.

Ако някога си бяхме мислили, че някои от религиите, като исляма или християнството например, са нетолерантни към другите хора, то сега ни се стори, че юдаизмът направо ги засенчва, до крайна сегрегация и незачитане на останалите, не само по религиозен, но и на етнически принцип. Все пак изживяването страшно ни хареса, от една страна като уникална среща за първи път с ортодоксални евреи и от друга, като възможност за невероятно интересни разговори. Особено забележителни ни се сториха непоклатимите им вяра и убеждение в специалната им връзка с Бог.

Излязохме от синагогата леко замаяни. Докато се връщахме назад към керван сарая, за да завършим безумния ден, попаднахме на дядка, пълен откачалник, който ни заведе на чай в дома на приятели, до стара разрушена мадраса. Накрая се прибрахме в тишината на двора. Зад двукрилите старинни врати на нашата килия ни очакваше уюта на червените килими, където толкова много пътешественици и търговци през последните 200 години са си почивали в същата наслада, като нас сега, замаяни от приказните истории на Бухара.

Малка крепостна порта в еврейския квартал

Разрушена мадраса

25.09

Западът ни зове. Излизаме с автобус до покрайнините на Бухара, където пътьом разглеждаме пищния дворец на последния емир, който е в разточителен, граничещ с прекомерен кич, ориенталски стил. Билетът е по 17 хил.сома (3 лв.).

Двореца на Бухарския емир

Приемна зала в двореца

Човек на улицата ни кани следващия път, когато дойдем да гостуваме в тях, посочвайки ни къщата си. Узбекистанското гостоприемство започва да си съперничи с таджикското 🙂 Стопът тръгва идеално. След два стопа за къси разстояния, успяваме да хванем тир право към следващата ни дестинация на 470 км., старинния град Хива.

Малко след оазиса на Бухара, навлизаме в същинската пустиня Къзълкум (в превод “червените пясъци”). Стотици километри без населени места, песъчлива твърда почва, сухи пустинни треви и от време на време пасящи камили … Както винаги пустинята ни действа опияняващо. Остава в нас странният копнеж да тръгнем право към нищото, отдалечавайки се в абсолютната празнота и тишина, крачка по крачка към мистичния ѝ център.

Машрутът от този пост

Вечерта, вече по тъмно слизаме 3-4 км. преди града. Оглеждаме се за място за палатка и вода около малко езерце. Докато търсим от къде да си сипем вода, до нас паркират две коли. Заговаряме се с тях и единият от мъжете ни кани да спим в къщата му, на няколко стотин метра назад по пътя. Така се озоваваме в къща, която все още е в строеж, но с една застлана с килими стая, с дюшечета и възглавници. Симпатичните хора ни оставят ключовете и си тръгват, като ни казват, че ако искаме можем да останем да спим тук и на утрешния ден. Отново изумително подреждане на събитията …

Галерия персийско изкуство, снимки на куполи на различни архитектурни паметници в Самарканд:

Следва продължение…

В следващия пост очаквайте разходка из бастиона на страховитите пустинни ханове- Хива, прекосяване на пустинята на Каракалпакстан (страната на Черните калпаци), срещи с узбекски цигaни, техните амулети от вълчи зъби и спане в кирпичен колхоз насред пустинята.

За повече информация свързана с Узбекистан натиснете линковете:

Бюджет за Узбекистан