Живот сред мечки и вълци във вълшебните планини Фан

LRM_EXPORT_20190603_135445-1024x768Езерото Искандаркул

11-12.09. 2018

Следващите два дена прекарваме в Душанбе, като първият посвещаваме изцяло за почивка, без никакво излизане от хостела. Изпираме дрехите си, работим по блога, подаваме по интернет за узбекистански визи и от време на време изучаваме поведението на другите странни птици, отседнали в хостел „Латифа“.

Възрастен австралиец, който пътува със собствения си джип през цяла Азия към Европа е взел със себе си на стоп млад хърватин, израснал в Италия. Те са тук вече от седмица, борейки се с бюрократщини по туркменистанските си визи. Австралиецът е улегнал мъж, който на пръв поглед излъчва спокойствие и добро настроение, до момента в който хвърля всички ни в недоумение с псувни и мятане на очилата си на пода при поредния неуспешен опит да си закупи билет по интернет. Такъв тип невротичност и пориви на гняв са крайно нетипични в Азия, а и ние до такава степен сме отвикнали от прояви от този род, че дядката направо ни уплашва. Освен тях се появява и двойка холандец и англичанка. Холандецът си е купил УАЗ от Киргизстан и го е превърнал в нещо като каравана, в която смята да живее следващите две години. Проблемът е, че се чупи постоянно и сега за пореден път е аварирал. Странното при всички тези пътешестващи от месеци хора е, че липсва ентусиазма. Сякаш винаги са отегчени, нищо не им прави кой знае какво впечатление, не обичат да слушат събеседника си и се взимат за нещо повече от другите. Срещнахме не един и двама поразени от тази страшна болест на дългогодишния пътешественик – надменност, безразличие, нежелание за общуване с местните и винаги леко недоволни. Най-забавен от цялата група беше руският военен, алкохолик, живеещ от година в хостела.

Вторият ден разглеждаме Душанбе. В превод името на столицата означава понеделник, кръстен на организирания всеки понеделник голям пазар. Няма особено интересна архитектура или стари сгради, но пък хората по улиците са изключително колоритни. Това е мястото с най-висок процент костюмирани хора, което сме посещавали – почти 80% от мъжете, включително и учениците са с риза, сако и вратовръзка. Жените също са много нагласени – с шарени, блестящи курти (понякога дълги до глезените, като рокля, но в повечето случаи до коленете), с широки деколтета  и панталони в същия тон. С кърпи на главите, но с коси разпилени свободно до кръста изпод забрадките. Като цяло доста предизвикателна мюсюлманска мода.

Обикаляме из прашните, сякаш пусти улици в жегата, с надеждата да открием нещо интересно. Но се оказва, че музеите са твърде скъпи, не са по нашия джоб (по 50 сомони – 10 лв.). Исмайлитският център, който искахме да посетим пък е затворен за посетители през седмицата (В света има само шест такива). Не сме твърде впечатлени от столицата, макар парковете в центъра да са приятни за разходка.

Чакаме автобус на спирката, когато мъж сам предлага да ни откара с колата си до нашия квартал, просто така приятелски. Таджиките са смайващо гостоприемни към чужденците. Направо се чудим как ще го караме после в държави, където на никой не му пука за странници и пътешественици 🙂

13.09

До обяд прекарваме на миндерчето в градината на хостела, който се напълва с група колоездачи, възрастни италианци тръгнали към Памир. Решаваме да си хванем автобус до края на града, но по пътя не устояваме на изкушението да поспрем в един от най-старите чайхани – „Рохат“, в центъра на града, за по сладолед на „разоряващите“ 40 ст. за фунийка 🙂

Излизаме от покрайнините на града с два кратки стопа – полицай, който услужливо ни закарва до кантона за плащане на пътна такса (въпреки че не е магистрала) и правителствен чисто нов джип Ленд Роувър до база за отдих, каквито има много покрай река Варзоб, в близост до столицата. Камион ни качва до мина за въглища. Време е да навлезем в планината Фан. Преди да се разделим за дълго време с планините сме решили да направим два прехода: до езерото Искандаркул и веригата от седем езера Хафткул. Шофьорът е страшно симпатичен, кара като състезател по виещия се асфалтов път, като от време на време минаваме покрай ръждясали останки на самосвали, метнали се в реката.

Както често се случва с камионите, не минаваме дълго разстояние преди нещо да се счупи. За щастие този път повредата е малка и шофьорът бързо я отстранява. Но както също често се случва при стоп с камиони, малко след това отново спираме, този път за почивка и похапване. Възрастни баби, досущ като българските, продават билки с лечебни свойства на вързопи. Въпреки, че отказваме да ядем, без да ни пита шофьорът ни поръчва две порции „куртоб“, сервирани в дървени чинии. Сервитьорката с весела усмивка ги поднасия, докато мъжете ожесточено хвалят дебелите й вежди, изрисувани като една слята – признак за голяма красота сред таджиките.

Националното ястие „куртоб“ е точно като българската попара, но вместо хляб нещо като надробена баница, катък, пресни домати, краставици, лук и е доста вкусно.

LRM_EXPORT_20190603_133952-1024x768Традиционно вегетарианско ястие – куртоб

Слизаме на разклона за мината, където десетки чакащи камиони ни обгазяват. За щастие първият преминаващ камион ни качва. Тази въглищна мина, както и всички останали се оперират от китайци. Президентът диктатор, който всички уважават, е продал не само част от територията на Таджикистан в Памир на Китай (след което станал международен скандал), но и всички природни богатства от въглища, злато и рубини при неизвестни финансови условия с оправданието, че в Таджикистан нямало специалисти, който да разработват залежите. Очевидно да се копаят въглища с багер от откритите рудници е софистицирана технология, свързана с раздаване на червени пликове на този и онзи, до която има достъп само Китай 🙂

Малко след това камионът ни оставя на разклона за езерото Искандаркул, а той продължава към втория по големина град в страната, който е считан за по-богат дори от столицата – Кходжент. Преминаваме пеш по въжен мост с разкривени ламаринени листове, по които ако не внимаваш можеш да се изсипеш директно в реката, но това очевидно не пречи по него да минават камиони и коли. Вече се свечерява. Любезни местни ни качват с кола до първото село.

LRM_EXPORT_20190603_134644-1024x767Селската джамия

LRM_EXPORT_20190619_145045-768x1024Баща и момиченце на разходка из селото

Сега е часът за седенки и раздумки и всички мъже са се събрали на групички и си говорят. Отклоняваме учтиво няколко предложения за пиене на чай или пренощуване. Към края на дългото село обаче отново ни спират мъже и единият от тях настоява: „Аз наистина ви каня, утре ще продължите.“ Вече е тъмно и склоняваме. Извървяваме отново цялото село, за да влезем в огромния двор, в който той живее с фамилията си и семейството на брат си. Двамата му сина имат бизнес – търговия с домашни потреби на пазар в Москва. Посрещат ни децата и жените им. Влизаме в едно от крилата на дългата къща. Сядаме на застлания с килими повдигнат под. Всички са свръх превъзбудени да имат гости, което очевидно е голяма чест за тях. Забраняват да им благодарим, защото за таджиките гостите били изключително важни и с отривист жест извиква, за наш ужас: „Храната не е достатъчна и ей сега ще отида да заколя една коза.“ За щастие не се стига до там. Като разбират, че сме вегетарианци веднага ни подменят купите с мазна месна чорба с пържени яйца. Предлагат ни и водка, но разбрали че не пием, гаврътват по една купичка и скриват бутилката. Гостят ни и с пресен хляб и катък, който и на таджикски се нарича така. Говорим си до късно. С учудване разбираме, че дядото и засмяната, пълничка баба са само на по 50 години.

Застилат ни в самостоятелна, хубава стая върху килима на пода меки дюшечета, покрити с чисти чаршафи и кадифени възглавнички.

LRM_EXPORT_20190603_134347-1024x768На гости в таджикско семейство

14.09

В къщата всички вече отдавна са станали, но ние като поспаливци се събуждаме чак в 9 сутринта, след поканата на дядото за закуска.

LRM_EXPORT_20190603_134533-1024x1366Дядо и внуче

Навън вали, но тръгваме пеш към Искандаркул, от който ни делят 18 км. Почти не минават коли. Мъж ни спестява 3-4 км. Малко по-късно ни забира дядка, живеещ в селце над езерото. Изкачваме се по черен път до малък превал и ето, че пред нас се открива кристалното езеро и заснежените, остри четирихилядници.

LRM_EXPORT_20190603_134903-1024x793Ученическа радост по пътя към езерото

Слизаме в далечния край и поемаме по неизползвано пътче откъм дивата страна на езерото. Вече е хладно, сезонът е отминал и туристическите бази от северната страна пустеят, но ние предпочитаме да се усамотим максимално далеч от хората.

LRM_EXPORT_20190603_134940-1024x768Водите на Искандаркул

LRM_EXPORT_20190603_135111-1024x768Планините Фан

Достигаме широколистна гора и ромолящ поток, вливащ се в елмазено синята вода. Идеално място за бивак. Докато вървим по пясъчния бряг забелязваме изпражнения, на нещо което е похапвало солидно шипки, а не след дълго и следите му. Целият плаж е осеян с огромни мечи следи и няколко вълчи. Намираме и отъпкана трева, където мечокът е лежал съвсем скоро. Във въздуха се усеща, че сме на меча територия. Чувстваме се като във филма „Grizzly man“. Никога не сме били толкова непосредствено близо до дивите мечки. Много сме превъзбудени и се чудим колко ли е опасно да спим тук. Лошото е, че има следи и от малко мече, а и изобщо не познаваме нрава на тукашните мечки 🙂 Решаваме да установим лагера на малко възвишение до вила в строеж, от където имаме добра видимост към брега и гората, а и ще сме извън мястото им за хранене и риболов. Няма да ги смущаваме. Опъваме си палатката и си палим огън. От време на време притичваме до наблюдателния пункт, изгарящи от нетърпение да видим някой мечок. Но така и не ни се усмихва щастието.

LRM_EXPORT_20190603_135531-1024x1365Неземното езеро- гледка от бивака

LRM_EXPORT_20190603_135608-1024x768Мечата гора, която дебнем от възвишението за мечоци

LRM_EXPORT_20190603_135303-1024x768Вълчи лапички

LRM_EXPORT_20190603_135202-1024x768Прясна следа на мечок

Вечерта под звездното небе на това диво, изумително място на самотна красота и зъбери на омагьосващи планини, усещаме връзката с живота по особено наситен начин. Това, че мечките и вълците са толкова наблизо ни носи дълбоко спокойствие. Светът е в изначална хармония. Щом те са тук, всичко е наред – сърните, рибите, горските плодове, тишината и нечутата от никого песен на скалите, нощната гора … пълен баланс на живот и смърт. Техният свят се слива с нашия – цялостност. Изначалната хармония все още е тук!

LRM_EXPORT_20190603_135347-1024x768Залез във Фанските планини

15.09

Разбуждаме се щастливи в ясния ден с искрящ въздух. С нетърпение хукваме да търсим мечките. Това е едно от любимите ни начала на деня – преди да си си умил очите, помислил за закуска или каквато и да е утринна рутина, има нещо толкова вълнуващо и интересно, скрито в раждащия се ден, че просто хукваш да се потопиш в него по пижама. Ежедневието на всяко дете, а и на някои възрастни 🙂

LRM_EXPORT_20190603_135730-1024x768Мечата гора от друг склон

Изобщо не ни се тръгва от това вече любимо място и отлагаме прехода до два следобед. Все пак не можем да се бавим безкрайно из планините на Таджикистан, защото зимата настъпва лека полека, а ни чака дълъг път до България. Спускаме се в мечата гора и прекосяваме ледения поток, загубвайки чувствителност на краката от смразяващата вода, докато пресичаме буйните му бързеи. Следват стотици серпентини по стръмния рид над езерото. Но пък пейзажите са едни от най-приказните, които някога сме виждали. Наистина има нещо нетипично в тези зъбери и тишина – прекалено са нереални. Ако съществуват царства на феи и джуджета, то е точно на такова място.

LRM_EXPORT_20190603_135656-1024x768През смразяващата река

LRM_EXPORT_20190603_135038-1024x768Черни красавци накацали в езерото

LRM_EXPORT_20190612_215343-1024x768Четирихилядниците на планината Фан

LRM_EXPORT_20190612_215502-1024x768Главният път към езерото се намира долу на дъното на урвата

LRM_EXPORT_20190612_215614-1024x768Последен поглед към езерото

LRM_EXPORT_20190612_220452-1024x768Мъгли

LRM_EXPORT_20190612_220547-1024x768Свят на джуджета и феи

LRM_EXPORT_20190612_215756-1024x767

LRM_EXPORT_20190612_220707-1024x768Безумна красота във всички посоки

Три часа по-късно сме отново на черния път, спускащ се надолу по долината. Хващаме кола за 6-7 км., като шофьорът настойчиво ни кани да спим в тях. Но решаваме да се опитаме, докато още е светло да слезем на главния път. Започва да се стъмва и всички коли внезапно изчезват, така че не успяваме да изминем оставащите 10 км. до разклона. Опъваме палатката на скрито, върху възвишенийце с няколко дървета и чист напоителен канал. Нощта минава необезпокоявано.

LRM_EXPORT_20190612_220748-1024x768Последен лагер в долината

16.09

Отново вървим пеша няколко километра, преди да хванем стоп до главния път. От село Сарвода си купуваме грозде и кисело мляко. Няколко минути по-късно се клатушкаме в камион, превозващ цистерна газ. Обикновено този тип камиони имат изключително строги забрани за качване на пътници и до сега никога не бяхме успявали да стопираме такъв. Чувстваме се големи късметлии. Все още не знаем, но следващият стоп ще е още по-изумителен. Слизаме след град Айни, разположен в широката част на река Зеравшан. От завоя се задава зелен военен джип от Втората световна война, без прозорци, с платнен гюрук. Спира до нас. Качва ни италианец, участник в известното рали Монголия (Mongol rally), което тръгва от Прага и е до Улан Батор. Участват всякакви странни автомобили, за което бяхме чували и от други стопаджии. Радваме се страшно много, че се возим в тази антична кола, с почти напълно открита каросерия, макар натъпкани на единична седалка и движещи се с максимална скорост 60 км/ч. Шофьорът на возилото е не по-малко странен. Живял и работил две години като адвокат в Момбай, той е заклет пътешественик и е единственият човек, който сме срещали до сега, пътувал в Афганистан. Влязал в страната с мотоциклет миналата година, преоблечен като афганец.

LRM_EXPORT_20190612_221014-1024x768С италианският адвокат и возилото му от корейската война 1952 г.

Слизаме, с бръмнали от шумния двигател уши, на разклона за седемте езера Хафткул, след село Суджина. Мъж с мерцедес ни закарва по новичкия асфалтов път до завода за злато, на 12 км., който е експлоатиран от китайци. След завода асфалтът изчезва и по разбития път нагоре ни качва мъж с малка количка, работещ принципно като такси, но навил се да ни качи безплатно. Откарва ни още десетина километра нагоре в планината по виещият се път, до място където долината се стеснява. Разминаваме се с десетки камиони, натоварени със златна руда.

LRM_EXPORT_20190612_221713-1024x768Пътят към Хафткул – „седемте езера“

Следващите десетина километри до село Шинг изминаваме, поклащайки се в откритата каросерия на малко камионче.  Там шофьорът и спътникът му  излизат и си обличат традиционни сиви кафтани като си привързват шарени пояси през кръста. На площадчето, където сме спрели, започват да прииждат и други автомобили. Всички мълчаливо се преобличат официално и се отправят към самотна къща, разположена в близост, за да изкажат съболезнования на скоро починал човек.

LRM_EXPORT_20190612_221253-1024x768Официално  таджикско облекло за специални случаи

LRM_EXPORT_20190612_221422-1024x768Мъжете се отправят към къщата на покойника

LRM_EXPORT_20190612_221621-1024x768Опечалени жени в траурно облекло

С камиончето продължаваме по долината нагоре, почти до селото под първото езеро. Тук хората също са в траур. Мъжете са облечени по същия начин с кафтани, а жените с традиционни носии, с фесове и кърпи върху тях. Децата ни подвикват: „Hello, Hello“ или тичат засмени към нас. Поздравяваме се с всички по пътя. Отново е късен следобед и отново сме в неудобната ситуация, когато всички ни канят да останем да пренощуваме в тях. Питаме един мъж къде е селският магазин, за да си купим хляб, а той ни донася питка от къщата си, с няколко домата.

LRM_EXPORT_20190612_222035-1024x767Събрание на старейшините

Малко над селото, над възвишение образувано от свлачище вследствие земетресение, се намира първото езеро. Слънцето е залязло. Водата е с магичен виолетов цвят. Отраженията на склоновете се преливат със скалите от дълбините на кристално прозрачното езеро. Докато вървим по пътя ни настига буханка (вседеход микробус УАЗ) натоварен с какво ли не от близкия град. Шофьорът усмихнат ни казва да се качваме безплатно, въпреки че е такси. По пътя дърпат аварирал камион, дошъл чак от Русия и предал новият си собственик точно преди селото му. Докато го дърпат със ЗИЛ въжето се откача и камионът без шофьор се засилва срещу нас, докато разни хора мятат камъни под гумите му в опит да го спрат. За щастие той се запира на задна в стръмния склон преди да ни събори в пропастта.

LRM_EXPORT_20190612_222248-1024x768Пътят под първото езеро

LRM_EXPORT_20190612_222344-1024x768Първото езеро

LRM_EXPORT_20190612_222509-1024x768Прозрачна виолетова синя вода

LRM_EXPORT_20190612_223340-1024x768Серпентината към петото езеро, на която щеще да ни отнесе авариралия УАЗ

Изкачваме едно след друго четирите езера и спираме пред петото. Тук обстановката е още по-традиционна и леко дива. Децата са мърляви, а жените не само че не поздравяват, но скриват лица с кърпите си, когато се разминаваме с тях. Намираме се на 50 км. от главния път, високо в планините Фан и отдалечеността и изолираността на селото са от значение.

LRM_EXPORT_20190612_223138-1024x768Селище на шестото езеро

LRM_EXPORT_20190612_221855-1024x1364Жена се прибира към къщата си с вързоп на глава

LRM_EXPORT_20190612_222153-1024x768С местните жени

Изминаваме последните няколко километра до началото на шестото езеро доста изморени. Поздравяваме се с мъж в кола, слизаща надолу, който ни информира, че можем да спим в безплатния хостел до езерото. Но ние разпъваме бивака пред обгърнатото в мрак езеро, със закачени полумесец и звезди над него 🙂

17.09

Днес е последният ни ден в планината, освен ако не успеем да направим някой преход из Кавказ след месец-два. Затова въобще не ни се тръгва от вълшебните Фански планини.

LRM_EXPORT_20190612_222612-1024x768Утро на шестото езеро

LRM_EXPORT_20190612_222816-1024x768

След като се разхождаме до края на шестото езеро и малкото селце в края му, с голямо нежелание поемаме надолу по пътя. Сутринта изпуснахме всички коли, така че сега стигаме чак до средата на дългото четвърто езеро, преди да ни забере КАМАЗ самосвал и да ни свали до второто. Забавното е, че се возим отзад в самосвала и изглежда ,че всеки момент ще се катурнем по стръмните серпентини надолу.

LRM_EXPORT_20190612_223432-1024x768Шестото езеро

LRM_EXPORT_20190612_223253-1024x767Ученици след училище пият вода от маркуч

LRM_EXPORT_20190612_222939-1024x768Местни хора от селото над шестото езеро 

LRM_EXPORT_20190612_223711-1024x768Мъж с магаренце преминава по мост

LRM_EXPORT_20190612_223553-1024x768Портрет на момиченце

LRM_EXPORT_20190612_223941-1024x768Тези хора празнуват, че УАЗът от Русия е пристигнал успешно в селото и най-накрая селото ще си има собствен камион

LRM_EXPORT_20190612_224130-1024x768Екстремното завръщане наобратно

Привечер достигаме някъде по средата между първото езеро и село Шинг. Докато се оглеждаме за подходящо място за бивак ни се усмихва късмета. Симпатичен мъж, разхождащ три руски туристки по езерата ни качва в джипката си право за граничния град Пенджикент. Кани ни на гости в тях и така последната ни вечер в Таджикистан отново сме облагодетелствани от нечуваното гостоприемство на тукашните хора. Човекът живее в огромна луксозна къща. От род на интелектуалци е – на доктори и икономисти.

LRM_EXPORT_20190612_224036-1024x768Планинско село

LRM_EXPORT_20190612_224239-1024x768Дечица ни позират за снимка

LRM_EXPORT_20190612_224344-1024x1365Сбогом Фански планини!

Взимаме си горещ душ и дори изпираме дрехите си в пералня – приспособление, каквото не бяхме виждали от два месеца. На вечеря масата е отрупана с домашно приготвени храни – разни видове кьополо, пържени яйца, мед, пресен хляб, сладки … Не можем да повярваме, че Вселената ни е приготвила такъв царски завършек на престоя тук.

LRM_EXPORT_20190612_224509-1024x768В къщата на господин Далер Камаров с него и майка му

18.09

Пенджикент е древен град, от който са останали руйни, датиращи от кралство Согдиана и Балхаш, на повече от 1300 години. За съжаление бързаме да минем границата и не се отбиваме през археологическите разкопки, но зърваме за кратко шарения, кипящ от живот базар. Домакинът ни ни оставя пред офис за ксерокопиране и на раздяла ни връчва 50 сомони (~10 лв.) подарък.

Разпечатваме електронните узбекистански визи и се насочваме към отстоящата на 20 км. граница. Точно се чудим кой автобус да хванем до края на града, когато се появява такси с момиче германка, с която бяхме се запознали на езерото Искандаркул. Решаваме да ѝ правим компания и да платим по 2 лв. на таксито до граничния пункт.

2019-06-19 16.04.34Маршрутът от този пост Душанбе- Искандаркул-Хафткул- Панджикент- граница Узбекистан

Ето, че дойде време да напуснем и Таджикистан, който се запечата много дълбоко в сърцата ни с една от най-извънземните планини на Земята – Памир и с хора, които ни показаха как можеш да се отнасяш истинно с всеки непознат, като със свой брат. С нетърпение ще се върнем за по-екстремни и дълги преходи из Памир и вълшебните планини Фан!

LRM_EXPORT_20190612_220341-1024x768

5 thoughts on “Живот сред мечки и вълци във вълшебните планини Фан

  1. Исмайлитски център ….какво означава ? А има и само 6 в света 😉
    Моля за извинение , че първо зададох въпроса 😉 Не бях сигурна , че ще го запомня 😉
    Сега по същество ….изключително удоволствие за мен да чета Вашия блог !!!
    Толкова съм щастлива , че Ви има ! А това , че пишете всичко в подробности Ви прави още по ценни за нас !Бъдете здрави и все така пътуващи 😉

    Liked by 1 person

    • Исмаилитите са клон на шия исляма (исляма има две основни разклонения- шия и суни). Интересното при исмалитите е, че поддържат мн различна форма на ислям от ортодоксланта с мистични суфи традиции. Хората от коридора Вахан, за който писахме в предния пост ни бяха казали, че религиозният им лидер 49-тия имам Ага Хан е построил мн красив, впечатляващ център в Душанбе и ни стана интересно. Решихме да потърсим там почече инфо за общността и практиките им. Ето статията в Уикипедия за исмиалитите на английски: https://en.wikipedia.org/wiki/Isma%27ilism

      Liked by 1 person

  2. „Слизаме в далечния край и поемаме по неизползвано пътче откъм дивата страна на езерото. Вече е хладно, сезонът е отминал и туристическите бази от северната страна пустеят, но ние предпочитаме да се усамотим максимално далеч от хората.“ – какво единоусещане 🙂 А и мястото, което сте избрали за бивак е УНИКАЛНО.
    Мечоците и вълците имат перфектно обоняние и ни надушват от голямо разстояние, та не е толкова опасно… поне у нас.
    Г-н Камаров трябва да е рода на Веско Моринов. Не знам само на влага дали го докарва… 🙂
    Поздрави!

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s