Племето Батек, едни от последните ловци-събирачи и нощното дебнене на животни

Orel

 

07.03

 Сутринта се запознахме с пенсиониран американец, фотолюбител и приятелката му тайландка. Те бяха и единствените туристи тук. Подариха ни яйца и няколко филии хляб за закуска, а по-късно се разбрахме да ни закарат до най-близкия град Гуа Мусанг, от където минаваше пътят им. Pilence

Цялата сутрин се отдадохме на почивка, но все пак направихме кратка разходка по една от пътеките и видяхме невероятна, гигантска смокиня. Американецът пък прекара няколко часа в снимане на птичките по дърветата. Разказа ни, че от седем години не е спирал да пътува из Югоизточна Азия с джипката си и никак не можел да разбере хората, които прекарват целия си живот на едно място.Smokinq 2

Гигантска смокиня

Следобедът се завърнахме в Гуа Мусанг, градчето от което беше ни взел богатия индиец преди девет дена. Нямахме абсолютно никаква храна в себе си и бяхме останали с жълти стотинки. Пари щяхме да можем да изтеглим чак след няколко часа и след като хапнахме пържени нудъли в едно заведение, седнахме да чакаме в един интернет клуб.Papagalche

Папагалче

Вече по тъмно успяхме да изтеглим парите, напазарувахме от супермаркета и се почерпихме в едно ресторантче по случай поредното оцеляване. След толкова дни спартанско меню най-сетне нормална вечеря.Излязохме пеша от градчето и се установихме в палмова плантация в близост до хиндуистки храм.

Bivak v palm oila

Бивак в плантацията с маслодайна палма

Hindu temple

 Хиндуисткия храм

08.-12.03

 Днес стопът вървеше най-добре от всички дни и успяхме да изминем 89 км до северния вход на същия национален парк Таман Негара. Тъй като се чувствахме крайно преуморени имахме въпиюща нужда от няколко дни неправене на нищо. Надявахме се в базата на парка да успеем да си починем добре. След това щяхме да продължим към източното крайбрежие и по-точно щата Терангану (Teranganu). Двата щата, заедно с Келантан (Kelantan) се водеха едни от най-традиционно мюсюлмански в Малайзия и с най-слаб туристически поток, с изключение на Перентианските острови (Perhentian islands). Със сигурност щеше да е много автентично и запазено.

Gushterche

Първият ни стоп беше до градчето Чику (Chiku town), от където напазарувахме малко храна за парка. До тук ни докара пакистанец, който с камиона си продаваше килими. От отбивката, по значително неизползван път трябваше да сменим три коли, докато стигнем разклона за Куала Кох (Kuala Koh) – входа на парка. Качи ни първо баща с детето си, после момче компютърен техник и накрая отново човек с камион.Na stop v plantaciite

На стоп в плантациите

Зоната през която стопирахме, беше цялата в палмови плантации, не беше останало и едно дърво неотсечено. Навсякъде имаше заплашителни табели, че ако влезеш в плантациите ще те гръмнат или че има ограда с ток. Притеснявахме се, че последните 16 километра до парка съвсем няма да има коли, но за късмет един камион от плантацията с работници индонезийци ни качи и хората специално заради нас продължиха още няколко километра, за да ни оставят близо до входа. Шофьорът дори ни почерпи безалкохолни напитки.Palm oil do kudeto pogled stiga

Палми за олио докъдето поглед стига

Извървяхме последния километър до входа на парка. На гишето ни очакваше изненада. Заради голямото наводнение преди година 90 % от базата не функционираше и официално беше затворено за туристи. Въпреки това ни оставиха да къмпингуваме, като не пропуснаха да ни таксуват вход и такса за палатка по 1 рингит на ден (около 40 стотинки).Zapustqlata baza

Почивната база на парка

Бунгалата и лагера бяха изцяло запуснати, матраците мухлясали, някои тоалетни извън строя, моста към джунглата отнесен от реката, табелите и маркировката прогнили и изпопадали. Казаха, че чакали средства от правителството за да го оправят. Въпреки това не им пречеше да си развиват далавери с рибари и паркинга беше пълен с джипове. По реката пърпореха лодки и риболова по дълбоките вирове беше разрешен, като ловяха същата риба, която от другия вход на парка беше изцяло защитена. Имаше поне 15 човека персонал, но казаха че нямали хора които да подържат пътеките. На нас ни намирисва на игри за фондове и поддръжка на офиса нелегално за риболов.

Lageryt

Лагер в запуснатата база

Намерихме си едно отдалечено от офиса местенце и опънахме палатката върху дървена тераса на западнало бунгало. Намерихме и работещи тоалетна и баня. Това беше всичко, което ни трябваше. Следващите дни така и никой повече не дойде да ни притеснява.

Gecko

Уникален гекон

Заехме се усърдно с писане, пране и почивка. Готвехме си ориз в бамбук на огън под едно дърво. Когато имахме сили пресичахме реката, която слава Богу достигаше само до кръста и изследвахме някои от късите маршрути. За съжаление доста от тях бяха запречени от клони и беше трудно да се следва пътеката. Намерихме всевъзможни следи от слон, тапир, глигани, елени, гаур и какво ли още не.

Sleda ot tapir

Следа от тапир

Sleda ot slon

Слонска следа

Тук също имаше въжена пътека в короните на дърветата (canopy walkway). Въпреки че беше доста рисковано да се качим, защото установихме че не е поддържана от над година, все пак решихме да се пробваме.

Vujen most

Въжен мост в короните на дърветата

Canopy walkway

Въженият мост на височина 20 метра

Оказа се, че на близо има село на племето Батек. Толкова дълго ги бяхме търсили и най-сетне ни се усмихна щастието. Някаква неправителствена организация им беше построила ужасни къщи без капчица сянка в палмовата плантация и си личеше, че хората никак не могат да се приспособят към предлагания им нов начин на живот. Бяха си построили до тях традиционните си къщи-навеси и бяха изоставили бетонните къщи. Всичко беше в боклуци и като всички подобни племена, опита да ги „цивилизоваш“ щеше да се превърне в създаването на маргинализирани от социума групи, напълно неадаптивни към нашия начин на живот.

Selo na Batek

Колиби на племето Батек

 

Все пак тези тук живееха на ръба на гората и все още изцяло се прехранваха от лов и събирачество. Бяха адски интересни, досуш като африканци, с някакви клечки забучени в косите и в ушите. Повечето бяха загърнати само с парче плат. Мъжете ходеха по къси панталонки, полуголи и боси. Явно им бяха направили дарения и разполагаха с доста вещи като чайници, тенджери, фенери, дрехи и дори едно моторче.

Maika s bebe

Жена батек

В селото нямаше ток и за разлика от селата вътре в джунглата цареше мизерия и мръсотия. Държаха се много приятелски и бяха благоразположени към нас. Нямаха нищо против и да ги снимаме. Но все пак не можехме да разберем напълно реакциите им. Когато ги поздравявахме се усмихваха, но иначе ни игнорираха и никой дори и не ни поглеждаше, не знаехме дали не се срамуваха. По време на нашата разходка в селото имаше само жени, всичките задължително с бебета на ръце. Zadushavashta liana

Лиана удушвач

Мъжете бяха изчезнали в джунглата за риба или на лов. Намерихме един възрастен мъж и проведохме нещо като разговор на тема тигри и глигани. Разпитвахме го и какво ядат. Каза че не ядат ориз, а разчитат само на диви корени, плодове и месо. Една от жените дори точно тогава засяваше по много особен начин стръкове от растението, чиито корен основно ядат. Detence

Бебе и майка садяща ядливи корени

След като напуснахме селото по тъмно се сблъскахме с голяма група жени и деца, които мъкнеха торби пълни с какво ли не от джунглата. А ние двамата за толкова време прекарано вътре едно нещо за ядене не бяхме видели или поне разпознали 🙂

Naves za spane

Навес за спане

Стана ни жал за тези хора и бъдещето им. Вместо да са в праисторическата си хармония с гората и да не зависят от нищо, скоро цивилизацията ще ги засмуче и може би ще станат просяци, проститутки, чистачи и криминални типове. Ценните знания, които притежават за оцеляване в джунглата също ще изчезнат. Доколкото разбрахме заради изсичането и смаляването на площта на джунглите повечето батеци вече не са способни да оцеляват от лов и риболов и в последните десет години масово са преминали към нашия цивилизован начин на живот.

Baba s vnuche

Баба с внуче

Останахме общо пет нощи в парка и успяхме да се възстановим напълно от експедицията до връх Тахан. Последната нощ навлязохме на километър и половина в джунглата и преспахме в къщичката за наблюдение, около която беше пълно със следи. Въпреки че дебнахме и се ослушвахме цяла нощ и цяла сутрин, не засякохме никакво животно. Наблизо имаше и камера, така че ако нещо дойдеше камерата щеше да светне и да го засече. Все пак беше много вълнуващо. В къщичката живееха много сладки прилепчета.

V kushtichkata za nabludenie

Дебнене на диви животни от наблюдателния пост в джунглата

Prilepi

Прилепчетата от наблюдателницата

13.03

 В късния следобед напуснахме джунглата.

Dyrvo

Предстоят ни дълги стопове, градове, история, гастрономия и скоро едва ли ще имаме възможност да сме сред дивата природа. Вървим километри през палмовите плантации, но коли не минават. Най-сетне мърлява джипка с двама железари от парка ни взима до главния път за 10 километра. От тук вече е лесно, край на вървенето. Не минават и пет минути и тир с индийско семейство ни спира. Съпругата и чичото на шофьора са се излегнали на задната кушетка. Пътуват директно за град Куантан (Kuantan) , за където сме и ние. Но градът е твърде далеч, камионът бавен, а ние уморени след вчерашното дебнене на диви животни. Така че след като се стъмва слизаме след 70 км, на езерото Тасик Кенир (Tasik Keniyer). Близо до пристана има безплатен къмпинг и с удоволствие се размазваме в палатката.

Tasik Kenyir

Езерото Кенир

14.03

 Тасик Кенир е най-големия язовир в Югоизточна Азия. По брега му се редят бунгала, резорти и ресторантчета. За туристите се предлагат всевъзможни атракции – разходки с лодка, водни спортове, риболов и др. Все пак е изумително, че в такова комерсиално място има безплатен къмпинг. Явно само в Европа свободното къмпингуване се възприема като престъпно. Още сутринта се омитаме, не ни се нрави твърде много туристическия поток и разрушаването на красивата природа около езерото, с цел застрояване на още хотели.

Reka do ezeroto

Река до язовира

Стопът окончателно се отпушва. Няма и помен от куцузлийските първи дни около Пинанг, където никой не спираше по час, два. Закарват ни до градчето Куала Беранг (Kuala Berang) и от там се добираме до магистралата след кратък стоп за 5 км. Първият мъж дето ни спря, точно отиваше да прибере сина си от медресето (училище за ислямски религиозни учения). Като по чудо и малаите започнаха да ни спират.

Kotence

Приятелят ни от базата в националния парк

На магистралата успяваме да си стопираме тир превозващ дини. Шофьорът е индиец, пътува от най-северния град Кота Бару (Kota Bharu) към най-южния Джохор Бару (Johor Bahru). Отказваме се от идеята за разглеждане на щата Теренгану и решаваме да се възползваме от офертата и да изминем поне 200-300 км. Камионът хвърчи и дори след като спряхме да се тегли и объркахме лентата, та се наложи да караме 40 км на обратно до следващия изход на магистралата, за да можем да обърнем и да се върнем в правилната посока, дори и с това отклонение от плюс 80 км, успяваме да изминем огромно разстояние. Слизаме в покрайнините на Муадзам Шах (Muadzam Shah). Шофьорът ни подарява една 4-5 кг диня и се насочваме към разклона за Куала Ромпин (Kuala Rompin), малко градче на крайбрежието, от където ще се наложи да работим в интернет следващите 2-3 дена. Пазаруваме от веригата супермаркети „Тунас манджа“ 🙂 и се позиционираме на пътя.

Djamiika

Селска джамия сред оризищата

Спира младеж в традиционна ислямска роба и загрижено настоява да ни плати автобуса до Куала Ромпин, изобщо не проумява, че сме на стоп. Ние твърдо отказваме и почти веднага след това ни взимат двама веселяци директно до Куала Ромпин. Изминаваме оставащите 70 км и по тъмно се стоварваме в центъра. Насочваме се към плажа на километър от главния път. За щастие се оказва, че градчето е съвсем малко и сгради има само на главния път, а към плажа почти няма постройки.

Na plaja

Плажът на Куала Ромпин

С последни сили след дългия ден и изминаването на близо 400 км се довлачваме до плажната ивица, но там ни очаква изненада – десетки паркирани коли, сцена с музика, няколко дузини шатри където се продават всевъзможни стоки вариращи от хиджаби (мюсюлмански шалове с които жените се забулват), ролери, мъжки роби, плодни дръвчета за разсад, ориз с пилешко, копи, кокосов шейк … Тълпи от семейства с деца и младежи обикалят из панаира, изтъпанчен насред плажа. Отдалечаваме се от лудницата и опъваме лагера в малка горичка до морето.

Lageryt

Лагер на плажа

15.-17.03

Следващите три дена се отдаваме на работа в интернет, в единствения клуб в градчето. Скоростта на нета е убийствено бавна и всеки ден е мъчителен, оказващ тежко влияние на нервите ни.

Interesen plod

Непознат плод/зеленчук

Куала Ромпин е крайно незаинтригуващо градче, като броя на постройките е толкова малък и така са разпръснати, че човек се чуди къде точно е самия град. Въпреки това, дори тук могат да се случат вълнуващи неща. Всеки ден на път за клуба дебнем гигантски еднометров варан, който живее в един от каналите, но той все успява да ни избяга.

Varan

Варан

Попаднахме на седмичния пазар и това страшно ни въодушеви, тъй като до сега в Малайзия не успяваме да намерим локален перманентен пазар и все пазаруваме от големите супермаркети. Продаваха се всякакви видове риба, гигантски банани и местни деликатеси. Ние опитахме сладки от лепкав ориз с кокос, нещо като банички с праз лук, но залети със сладка глазура. Опитахме и палачинки с фъстъчено масло. Купихме си няколко причудливи зеленчука, които сготвени се оказаха доста вкусни.

Sutreshna gledka

Утро от палатката

Впечатли ни и това, че въпреки, че по плажа няма никакви хотели и дори ресторанти, а минава машина за почистване. Пясъкът се подържа чист за малайзийските семейства, които идват на пикник. Въпреки, че жените се забулват, това никак не им пречи да си плуват с всички дрехи и забрадката. Много весела гледка.

Momicheta v moreto

Жени в морето

18.03

 Запасяваме се от супермаркета „Тунас манджа“, тъй като знаем, че в Сингапур е безбожно скъпо и се устремяваме право на юг към града-държава, известен с това че е световен икономически център и най-заетото пристанище в света. Качва ни камион до градчето Ендау. Петък е. Всички са се пременили с традиционни одежди за обедната молитва – дълги, изгладени роби и фесове. Паркингите пред джамиите са пълни. За втори път от както сме в Малайзия срещаме други стопаджии. В Гуа Мусанг срещнахме французойка и чех, а сега се засякохме с един руснак тръгнал към национален парк Ендау Ромпин .

Sreshta v Gua Musang

Среща със стопаджии

От Ендау ни взима бивш военен или както той сам се определи като командос, пътуващ с детенцето си. След като пристигнахме в град Мърсинг (Mersing) се оказа, че той просто ни е докарал до тук за да ни услужи и сега ще се връща до Ендау, където живее. Стана ни адски неудобно.Следващият стоп е с китаец, който много държи да види паспортите ни преди да ни качи. Пътува директно за граничния град Джохор Бару. Градът е голям, комерсиален център, без особени забележителности. От другата страна на протока е Сингапур. Човек може да мине и пеша по моста, който свързва Малайзия и Сингапур. Но тъй като от другата страна директно започва града и стопът няма да е лесен, а центърът е на поне 20 км, решаваме да си хванем автобус от гарата в близост до моста. Ще ни откара директно до центъра.

Kingfisher

Земеродно рибарче

Китаецът ни оставя на терминала и се запътваме към митниците. От другата страна на моста автобусът ни оставя до имиграционното и след като ти бият печата, може да продължиш със същото билетче по същата линия до центъра. Билетът е едва 2,5 рингита (80 стотинки), а пътуването напълно си заслужава.

Unikalno listo

Уникално листо

Филмче на Кервана за племето Батек (4 мин) можете да гледате тук:

„Батек – праисторическа хармония“

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s