20.08.2021
Сутринта се събуждаме сред пясъците на Калахари без капчица вода. Закусваме и си мием чиниите с пясък.
Позиционираме се на пътя за стоп, но понеже сме прекалено далеч от града, решавам да пообиколя района в търсене на вода. С изключение на занемареното гробище до нас и изоставен къмпинг от другата страна на пътя други постройки няма. Питам пастир с малко момче, които натирват голямо стадо от крави към буша, за вода и след като първо ми отговарят, че няма, в крайна сметка се съгласяват да ме заведат до някакво място с вода. Човек може да оцени безценността на всяка капка вода само в такива ситуации.
Слънцето започва да напича. Вървим повече от километър, пресичайки корито на пресъхнала река. Локвите в коритото са прекалено замърсени от животните. Стигаме до конусовидно издълбана дупка в пясъците и човекът кляка в нея. Дълбае известно време с доста ловки, премерени движения, но вода няма. Вървим още километър покрай пресъхналото корито и стигаме до издълбан кладенец, отново в пясъците на реката. Тук конусовидната дупка е значително по-голяма и гърлото на кладенеца е заградено с ламарина. Ура! Вода има! Човекът пие жадно от срязаната бутилка и пълни нашите бутилки. Благодаря от сърце и тичам към раниците, където Маги е припаднала от жажда, под една сянка.
Правим си трика за бърз автостоп, а именно чай на пътя все едно че никой няма да спре и ще пием бавно глътка по глътка часове наред. Обикновено още докато палим котлона или сме на половината на приготвянето някоя кола спира. И този път веднага ни спира луксозен джип със служители от службата по поддръжка на пътищата, директно до град Касане (Kasane) на 300 км.
Градът е изходна точка за посещение на националния парк Чобе (Chobe nat. park) и съвсем близо до тройната граница със Замбия и Зимбабве. Мислим да си опитаме късмета и да посетим за последен път национален парк, тъй като това е последна възможност за паркове с евтини входни такси в Африка. След като напуснем Ботсвана такива няма да има. Тук цените са около 120 пула (18 лв), а в Зимбабве, Мозамбик и Танзания цените започват от 30 долара нагоре.
От друга страна имаме огромен проблем с влизането в Зимбабве – официалната информация твърди, че може да се влезе в страната само след двойно ваксиниране, нещо което ние не сме извършили и не мислим да правим до края на живота си. Планът ни обаче е да си направим PCR тест в Касане и ако не ни допуснат в Зимбабве, в същия ден да влезем в Замбия, границата с която е на по-малко от 10 км, на новопостроения мост над река Замбези в Казунгула.
Не сме изминали и десетина километра и отстрани на пътя се появява стадо слонове. Не можем да повярваме на очите си. Нашите спътници обаче толкова са свикнали с гледката на слонове, че даже и не намаляват. Не минават и няколко минути и отново виждаме слонове. Този път те пресичат пътя, така че се налага да спрем. Обземат ни вълни от дива радост. Гледката на слоновете е невероятна. Спътниците ни усещат, че сме въодушевени и намаляват на местата с водоеми. На един по-голям такъв виждаме поне 100 слона, прилежно омазани с черна глина за защита от слънце и насекоми. В Ботсвана е най-голямата популация на слонове – 120 000. Само в такива моменти настина съжаляваме, че не сме със собствен транспорт. Сигурно щеше да ни отнеме дни, за да изминем стотина километра през такива места, спирайки непрестанно за снимки и съзерцание.
Караме през териториите на различни резервати до парка Чобе, около 200 км, без да видим нито едно селище или колиба. Интересни са табелите на отбивките за почивка, които предупреждават, че се намираш в дива територия и че отговорността да бъдеш изяден си е изцяло твоя. 🙂
Минаваме през градчето Пандаматенга. Градчето така и не виждаме, но за пръв път в Ботсвана се виждат огромни ниви с екстензивно земеделие – посеви от сорго, царевица и напредничави системи за поливане.
Нашите хора ни оставят в центъра на Касане, доста приятно туристическо градче, спокойно, очевидно силно ефектирано от ковид пандемията, ако се съди по липсата на каквито и да е туристи. Хапваме от улична сергия спагети с някакви зеленилки и посядаме, за да си починем и пийнем чай между няколко фургона, в миналото туристически агенции за сафари. Докато се разправяме с груба полицайка, която ми прави забележка, че не съм се научил да си пия чая със сложена маска, се появяват момчетата от една от агенциите. До такава степен сме влюбени в дивите животни, че въпреки че спестените пари са ни пред свършване, сме решени ако ни предложат нормални цени, да се бухнем за последно в прегръдките на дивия свят.
Момчето от агенцията се оказва много приятно. Разбира що за пътешественици сме и ни предлага невероятно изгодна цена за сафари с джип за три часа – 235 пула с включени в цената вход за парка който е 120 пула (~ 35 лв на човек). Съгласяваме се с радост. Купуваме малко дреболии от супермаркета и с раниците се отправяме на разходка покрай реката.
Река Чобе всъщност е река Куандо, същата река на която се бяхме установили в Намибия в коридора Каприви на острова с хипопотамите, на който карахме Ковид. Още докато си пиехме чая забелязахме едно брадавичесто прасе да рови из бунаците и да си чеше задните части на една стълба. Като явен знак, че се намираме на сред парка, виждаме още няколко прасета без никакъв страх да си обикалят по улиците на града. Промъкваме се през една ограда до гористата ивица покрай реката. Река Чобе се е разляла като течно огледало, отразяваща сенчестите разкривени дървета и тръстиките на намибийския бряг отсреща. Покрай брега има акостирали множество прашасали и покрити с листа лодки за разходка и платформи ресторанти. Въпреки колапса на туризма, все пак някои от лодките с малко пасажери в тях разцепват повърхността на реката, предизвиквайки редици от вълнички.
В плетеницата от корени са скрити рибари, двойка момче и момиче, които се опитват да извадят някоя рибка. Остават изумени, че ще спим в дивото. Твърдят, че вечерно време из шубраците често обикаляли африкански биволи и слонове. Африканският бивол може да бъде едно от най-опасните животни, тъй като напада без предупреждение или определена причина. Все пак преценяваме, че мястото е безопасно, тъй като достъпътза такива едри животни е прекалено ограничен от огради и преграждения и се заемаме с готвене на лещичка и разпъване на палатка.
Точно преди да си досготвим се появява изплашен пазач от съседната сграда, който ни е изпортил на двама цивилни полицаи. Полицаите са възпитани и учтиви, но все пак става ясно, че няма да можем да си спим спокойно покрай реката, а че ще трябва да се преместим. Тъй като отказваме да се преместим в какъвто и да е лодж или хотел, полицаите ни заявяват, че ще може да спим в полицията. Обещаваме, че след като си сгънем палатката и си досготвим, ще отидем самички до полицията и те ни оставят на мира.
Точно приключваме с яденето и се каним да тръгваме, когато виждаме други светлини да ни наближават. Този път униформените са малко грубички и ни изброяват какви ли не абсурдни опасности за спане около реката. Имало питони, крокодили, щели да се покатерят по-високия бряг, леопарди, слонове, биволи и на първо място нелегални имигранти от Ангола, които щели да пресекат реката точно на това място пред граничния пункт и да ни нападнат палатката, за да ни оберат!!!
Качваме се в джипката и ни откарат в полицията, където изведнъж полицаите сменят тона и стават мили. Настаняват ни в собствена стая с надпис на вратата “стая за разпити и пръстови отпечатъци”. Е, какво да се прави, поне имаме ток и вода. Така че разпъваме шалтетата в единия ъгъл и след кратко суетене си полягаме. Толкова сме превъзбудени от предстоящото сафари в утрешния ден и притеснени да не се успим, че не можем да мигнем цяла нощ.
21.08
Ставаме след неспокойната нощ в 4:00 сутринта. В 6:00 сме пред офиса, където се появява гидът Джеф, който е страшно симпатичен и по съвпадение, отново е цветнокож и отново сме само двамата единствени участници в сафарито както и това в Намибия. Качваме се в откритата джипка с раниците и поемаме по тъмните улици. С още няколко джипа преминаваме през входа на парка в близост до летището и се озоваваме като с машина на времето в един праисторически свят. Първото, което ни шокира е невероятната красота на абсолютно девствената савана. Огромни дървета, паднали разкривени стволове, гъсти храсталаци. Още в самото начало се срещаме със стадо красавци антилопи куду, които въобще не се страхуват от колата и може да ги наблюдаваме от съвсем близо. Гледката на река Чобе е направо разтърсваща.
Слънцето започва да огрява безкрайната савана около реката и десетки, може би стотици хипопотами погризващи тревичка и широко прозяващи се с огромните си усти. Пълзим по виещите се песъчливи пътища покрай стада със стотици импали и изведнъж странна мъка свива гърлото ми. Внезапно осъзнавам, че тази неземна красота и огромно изобилие от животни е всъщност нормалното състояние на Земята и че хората колкото и бавно и неусетно да е станало, сме всъщност виновни за унищожаването на природата и избиването на всички животни в чудовищни размери. Цялото това богатство на животински свят живеещ в абсолютна хармония е била една движеща се картина по всяко кътче на земята.
Появява се стадо слонове, които с величествени и изящни крачки пристъпват и си подръпват с хоботи от храстите по земята. Стоим на два метра от тях и изпаднали в захлас ги наблюдаваме как преживят с притворени очи от удоволствие и си побутват с крака нови клонки. Това ли са свирепите убийци от селата покрай Окаванго делтата? Не може да бъде, толкова са сладки и мили. Антилопа притичва покрай тях без никакъв страх. Попаднали сме в един приказен свят. Стада африкански биволи пасат на островите на реката. По пътя притичват бабуини и брадавичести прасета.
Галерия слонове. На снимките се вижда как някой от слоновете са разгонени и от темпоралната жлеза между окото и ухото се отделя секрет. В този период са особено опасни и агресивни.
Имаме невероятния късмет да видим група чакали наобиколили жертва импала наполовина потънала в реката. Чакалите се бият за право кой първи да яде. Толкова сме близо, че чуваме мляскането им и звуците от разкъсването на месото. Докато чакалът се опитва да измъкне антилопата от водата като бавна подводница, се приближава крокодил.
И часовете минават неусетно. Богатството на живот е умопомрачаващо. Виждаме от любимите си жирафи при това десетки, които си подръпват клонки от високите корони на дърветата. Стадо зебри ни гледа изумено, налягали импали, отново кудута … и така до безкрай. Изначалната красота на земята ни обгръща напълно.
Спираме за кратка почивка с кафе и бисквитки. Изхитрели маймуни вервети ни наобикалят. Едно палаво маймунче разбира, че Маги е безопасна и започва да я заплашва със смешни стойки, а малко по-късно успява да излъже небрежни местни туристи и да им открадне парче кашкавал.
Обикаляме в търсене на царя на джунглата, но очевидно в този ден му е писнало от туристи и откриваме само негови следи. Навсякъде са разпръснати скелети и черепи на биволи и хипота, любима плячка на лъва. На нашия гид сякаш въобще не му пука за времето. Пресрочваме уговорените три часа с повече от час. Така ни се приисква да можем да останем в парка не за часове или дни, а за месеци. Но може би ще се върнем тук някой ден и тогава със сигурност ще осъществим тази си мечта.
Джеф живее в граничното селище Казунгула (Kazungula) и решаваме, че ще трябва да се сбогуваме с Ботсвана и продължаваме с него. Оставя ни в центъра до мол-а на градчето. Тук имаме важна мисия. Трябва да изтеглим пари и да си ги обърнем в долари, тъй като Зимбабве от дълго време е фалирала като държава, няма собствена валута, а някакъв заместител “бонове” и широко се използват американски долари. Има огромни разлика от официалния и курсът на черния пазар на американския долар, така че ако на човек му се наложи да тегли пари или да плаща с карта ще губи по над 40%.
Следващата задача е да си направим PСR тестове. За целта изминаваме последните два километра пеша до границата, където сме проучили, че тестовете са най-евтини – 500 пула (около 75 лв на човек). Вървим през националния парк, абсолютна лудост според местните, тъй като те имат някакъв пресилен страх от дивите животни. Озъртаме се наляво, надясно и виждаме стада импали, десетина брадавичести прасета и множество, но изсъхнали изпражнения на слонове.
Пристигаме вече леко изморени на границата, за да разберем че тестовете са им свършили и ще трябва да извървим обратно цялото разстояние до Казангула, за да си направим тестовете там. Тестването се случва с африканска скорост в малка, мръсна лаборатория до кантара за камиони, окичена цялата със страховити плакати с всички възможни венерически болести, които могат да сполетят небрежния шофьор. Резултатите ще са готови на следващия ден, така че се налага да преспим още една нощ в Ботсвана.
За да избегнем близки срещи с нашите приятели от полицията, решаваме този път да питаме за разрешение за място за спане. Намираме чудесен изоставен парцел на сами края на града и питаме хората от някаква църква, приличаща на производствено хале. Хората са мили и взимат проблема присърце, но са страшно притеснени от слонове, змии и какво ли не, включително и лъвове. Мястото е разградено и опасно според тях и ни дават малка стаичка в двора на църквата, като ни молят да спим за тяхно успокоение в нея.
Всичко е чудесно, само където тече репетиция за утрешната служба и въпреки че пеят госпъли доста професионално, уредбата е надута до край и се чувстваме доста откачалски сред крясъците “Алилуя”. Разхождаме се за кратко сред импалите покрай пътя, но сме толкова изморени от емоциите, че се прибираме в стаичката и разпъваме долния слой на палатката срещу комари. Нашите приятели си тръгват по тъмно и ни оставят сами с боботенето на Нафтечко.
Хапваме и се понасяме сред стадата слонове, антилопи и жирафи в царството на сънищата.
22.08
Закусваме скорострелно, преди да са дошли хората от църквата. Днес е неделя и сигурно ще избухнат. Църквата е някаква местна африканска протестантска секта, въпреки че се помещава в адвентистка постройка и си имат дори пророк от Малави.
Отиваме да си вземем тестовете от кантората за камиони, след което се връщаме да си приберем раниците. В църквата, както и предположихме вече са надули тонколоните и се чува страховит мъжки глас, като обсебен от демони, който се дере и крещи. Благодарим им и се омитаме набързо.
На границата всичко изглежда леко заспало. От ботсванска страна ни бият набързо по един изходен печат и ни пускат да си ходим.
Ето, че напускаме Ботсвана, след 25 дена престой. Страната ни хареса с изумителната делта на Окаванго, река Чобе и пустинята Калахари, както и с ненаселеността си и сигурността. Това, което не ни допадна особено, е студеността и незаинтересоваността на местните, както и това че са като програмирани от държавата, безропотно изпълняващи безумни правила, наплашени от всичко и маниаци на правилата. За 25 дена така и не успяхме да станем истински приятели с някой. Освен всичко са и страшно материално настроени, цените са много високи, а стопът най-трудният и бавен досега в Африка (след това е този в Намибия). Бихме се върнали само заради страхотната природа и това, че тук парковете са може би най-евтините и достъпни от цяла Африка и са пълни с животни.
Чао, Ботсвана! ❤️
От зимбабвийска страна на границата удряме на камък – двамата служители проверяващи ваксинациите на туристите, хич не са доволни когато им казваме, че нямаме ваксини. Опитваме се да ги забаламосаме като им обясняваме, че в последните шест месеца сме в Африка и не е имало как да се ваксинираме (в Африка по това време нямаше почти никакъв ваксинационен план и малцина хора имаха достъп до ваксини). Най-накрая единият чичо се смилява и ни пуска. Митничарят ни удря печат и входна виза (30 $) за месец. Никой не ни разпитва повече, нито проверява багажите. С ликуване влизаме в петата държава от това пътуване – Зимбабве.
В следващия пост четете: Първи стъпки из Зимбабве, една от най-чудатите и магични африкански страни, в които сме били.
Керванските книги с пътеписи, описващи пътя по земя от България през Индия до далечна Индонезия и стотици приключения на ръба на оцеляването можете да поръчате ТУК.
