Колоритни сватби по фиджийски, кирибатски сърцатости и инфарктни обрати водещи към неизвестното

LRM_EXPORT_20180406_232744Зъб от кит

15.06.2017

Към 5 следобед сме обратно в Сува при старата ни коучсърфинг домакиня (www.couchsurfing.com), която междувременно е забременяла. Луксозният апартамент незнайно защо ни смайва много повече от първия път, може би като контраст с другите фиджийци, които живеят в ламаринени бараки. Е, все пак е нормално диванът ти да струва 10 хиляди долара, ако си племенница на премиер министъра, както този път Франсис ни сподели. Оказа се, че тя е истинска фиджийска принцеса както си казвахме на шега. Късно вечерта пристига още една гостенка, хипарлива, много симпатична германка, с която си бъбрим за Индия до посред нощите.

LRM_EXPORT_20180406_232357С Франсис

Следващите два дена посвещаваме на обиколки из града и най-вече по пристанището и яхт-клуба, където се срещаме с възрастен холандец, който си търси екипаж за Австралия, но планът му е да потегли до час. Е, няма как да тръгнем с него, още повече че за вадене на виза ще ни трябва време, да не говорим, че вече бяха ни отказали веднъж и беше доста рисковано. От порта разбираме, че след десет дена пристига кораб, който ще тръгва за Самоа и можем да се опитаме да говорим с капитана, когато дойдат.

Налага ни се и един медицински преглед. За наша приятна изненада в държавната болница в Сува всички прегледи, изследвания и лекарства са безплатни и то не само за фиджийци, а за който и да е, бил той и без никакви застраховки. Това е повече от страхотно за нас. Успявам да се снабдя и с нови контактни лещи, артикул почти ненамираем из Пасифика.

Последната ни мисия е да се отбием при възрастен ирландец, католически свещеник, дошъл на Фиджи 60-те години, за да му предадем поздрави от архиепископа на Соломоновите острови, с който са били съученици. Отец Джим Рос ни посреща топло. Побъбрихме си за старите времена и така изпълнихме поръчението на нашия добър приятел архиепископ Адриан.

16.06

Потегляме към На(н)ди (Nadi), най-туристическото място на Вити Леву, пълно с всички световно известни хотелиерски вериги. Две от най-важните марини във Фиджи са там. Така че планът ни е да се закотвим в На(н)ди, докато някой не ни понесе към следващата държава, която и да е тя.

Хващаме си автобусче до села сравнително далеч от Сува, за да избегнем градския трафик (4 фиджийски долара са приблизително 4 лв, колкото струва до село Галоа на 70 км). От там стопът бая се закучва. Всички коли, които ни спират са нелегални таксита, превозващи пътници между Сува и На(н)ди. Повечето хора от селата в тази отсечка също „стопират“, но си плащат, тъй като автобусите не са твърде на често. Лошото е, че някои от тези таксита ни казват, че ще ни качат безплатно и след като сме в колата се разбира, че всъщност очакват заплащане, както казват „поне за горивото“. В първата кола, спомняйки си неприятния опит от първия път, когато стопирахме по този път и шофьорът на слизане ни се развика да плащаме, изпадаме в нервност и му казваме веднага да ни сваля, тъй като наистина не можем да платим. Този човек се оказва по-разбран и ни сваля след 10-20 км.

От там ни провървя със строителни работници, пътуващи директно за На(н)ди. Те се навиха да ни качат без пари, въпреки че обикновено качвали платено разни хора по пътищата. С времето се сприятеляваме с тях. Шофьорът въодушевено ни разказва как човек трябва да чете Библията ежедневно, за да си спаси душата. Вече по тъмно те ни оставят  пред къщата на кирибатските ни приятели от Ра(м)би, където ще живеем в следващите дни. Вечерта е ледена, зимата настъпва осезаемо. За първи път от месеци насам сме на 16 градуса и умираме от студ.

В къщата на Рея, майката на нашия приятел Тебеке са отседнали още редица роднини. Рея, на 40 години е майка на 11 деца, но в къщата живеят само 7 от тях, заедно с две, три братовчедки и децата им, както и майката на Рея, грижеща се за праправнучето си на годинка. Направо ни става родно, като виждаме рогозките по земята и всички налягали, заливащи се от смях със саморъчно свитите си цигарки тютюн във вестникарска хартия. Рея ни настанява в най-хубавата си стая, с чисти чаршафи, но претрупана с куфари и багажи, точно като в къщата на Тебеке, синът ѝ. На секундата ни канят да ядем. За вечеря сме сигурни какво ще се яде по кирибатски – ориз и риба (Завинаги!!!). Вечерта прекарваме на верандата, застлана със сламени рогозки. Всички сме насядали на земята. Дебеличката прабаба е гушнала внученцето си, а ние разказваме как сме си прекарали с другите кирибатци на остров Ра(м)би. На всички им е много интересно, още повече, че Рея не се е прибирала там от десетилетия и не е виждала съответно най-големия си син от дете.

LRM_EXPORT_20180406_232702Рея

LRM_EXPORT_20180406_232613На верандата на сладки приказки

LRM_EXPORT_20180406_232622Кирибатче

17.06

И днес (събота) програмата е пълна. От сутринта отиваме на рожден ден на едногодишно момиченце от смесен брак между кирибатци и фиджийци. Този първи рожден ден е особено важен за фиджийците, както вече имахме удоволствието да забележим. Ще присъстват над стотина човека. С идването веднага ни предлагат да си поседнем или полегнем на някоя рогозка. Цари атмосфера на лежерност и задружност. Без никакво напрежение тече подготовката за партито.

LRM_EXPORT_20180406_232502Плетене на кошници от палмови листа

LRM_EXPORT_20180406_232401Мъже свиват „сърмички“, традиционно ястие“палюсами“ в листа от таро

Възрастен мъж плете кошници от палмови листа за лово-то (традиционна храна, приготвена върху нагорещени до червено камъни покрити с бананови листа). В единия ъгъл на двора гори огън с необходимите за ловото камъни, а в другия се сушат корени янгона за неизбежното пиене на кава.

LRM_EXPORT_20180406_232431Огнището с нагорещените до червено камъни за лово-то

LRM_EXPORT_20180406_232442Кава за рождения ден

LRM_EXPORT_20180406_232416Цветин се включва в стриването на кавата с тежък метален лост

Едната леля кирибатка, дошла от Америка пържи кофа с риба, други две фиджийки пък разфасоват двадесет килограмова риба тон. Едно момче настъргва двадесетина кокоса, за да се изстиска кокосово мляко за приготвянето на традиционните ястия. Повечето хора просто си седят и си бърборят.

Как се приготвя лово в картинки?

LRM_EXPORT_20180406_232437Месото и зеленчуците се поставят на дървена скара (в Папуа Н. Г. се изкопава дупка)

LRM_EXPORT_20180406_232448Нагорещените камъни  се  покриват с палмови листа…

LRM_EXPORT_20180406_232410… а после със зебло и дори пръст

LRM_EXPORT_20180406_232421… и след няколко часа задушено- печената вкусотия е готова

След като хапваме малко преди официалния банкет, не се сдържаме и се търкулваме да подремнем до дебеличките кирибатки. Ето, че времето за официалната част настъпва. Всичко е украсено и  ястията готови. Храната бе подредена като за царска трапеза пред малкото момиченце, което е облечено като принцеса с тапа рокличка.

LRM_EXPORT_20180406_232353Хапване преди хапването

Старейшината на клана и пастора дръпват приветствена реч и след последвалата гореща молитва банкета започва. Ако по време на речите на някой му се наложи да премине пред старейшините, не само се извинява и навежда, но и пълзи на колене пред тях. В последствие се оказа, че въпросния рожден ден е продължава два дена, но ние трябваше да тръгнем по-рано, защото щяхме да присъстваме на традиционен кирибатски танц, в който участваха Рея и най-голямата ѝ дъщеря, 18 годишната Ана, красавица спечелила титлата Мис На(н)ди миналата година.

LRM_EXPORT_20180406_232405На рогозки в двора

LRM_EXPORT_20180406_232454Рожденничката пред изобилната трапеза

LRM_EXPORT_20180406_232458

И така, без да го предвиждаме, на свечеряване се озоваваме в модерната Денерау марина (Danarau marina), заобиколена от световно известни петзвездни хотели. Получаваме силен културен шок от сблъсъка с лукса и туристите. Ето къде се били скрили всички белуги на Фиджи. За почти три месеца не бяхме видели толкова туристи, колкото тук за една вечер. Луксозни магазини, ресторанти, туристически компании и супер яхти идващи и отиващи до туристическите острови Ясава (Yasawa), както и близкото летище със самолети във всички посоки бяха направили това място събирателна точка на всички туристи.

LRM_EXPORT_20180406_232617Дъщерята на Рея и нейната група за традиционни кирибатски танци

Скоро нашите кирибатци насядаха по земята и започнаха да пеят традиционни песни и да танцуват танци от не чак толкова далечната Микронезия. След леко размотаване се прибираме в къщи, но тъй като частният таксиметров шофьор на нашите хора, индиец, който те бяха приютили в тяхната къща, ги издъни и не дойде, трябваше да се приберем с автобуса. Случаят с този индиец беше доста интересен и характеризираше „болестната“ степен на доброта, която притежаваха кирибатците. В къщата, в която живееха под наем имаше една истинска стая, в която спяхме в момента ние, другата стая беше нещо като навес пристройка с две, три легла и мини кухничка с едно легло. През времето през което бяхме там обикновено имаше минимум 15 човека, но постоянните жители всъщност бяха 12. Всеки роднина беше добре дошъл, но очевидно и не само роднини. Преди две години индиецът, след проблеми със семейството си останал без подслон и се помолил да остане за малко. Така от тогава до сега той си живееше при тях. Понеже нямаше къде да спи, спеше в таксито си. Но те му перяха дрехите, ползваше банята и хапваше от време на време с тях. Естествено не плащаше нищо, правеше им услуга като таксиметров шофьор да ги закара до някъде, като си плащаха обаче и за най-кратката дестинация. Понякога, както тази вечер, когато той не дойде да ни вземе му се разсърдваха и слагаха два чувала пред дворчето си, за да не може да си паркира колата вътре. Той обаче си я паркираше отвън, на другия ден на тях им минаваше и той си заживяваше по старому.

LRM_EXPORT_20180406_232426Автобусна спирка във Фиджи “ Щастливото сърце“

Поради близостта на къщата им до летището през ден, два идваха различни кирибатци на гости, чакащи прекачване или просто за да погостуват. Не видяхме през времето, което бяхме, да възникне скандал или проблеми или да се сърдят за малкото храна и неудобствата причинени поради многото гости. Една вечер например (по библейски) се нахранихме 18 човека с две консерви риба, два малки пакета инстантни нудъли и купа ориз. Уникално! Всеки си сипваше по съвсем малко, тъй като ядяхме на групи, за да има и за другите. На нас, като особени гости ни сипаха първи. Тебеке беше заръчал да се грижат за нас като за роднини. Често оставахме онемели от добротата им. Рея държеше да ни пере дрехите постоянно. Подариха ни хавайска блуза за мен и кирибатска блуза за Маги. И дума не даваха да се издума да си опъваме палатката. Това, което единствено ги правеше тъжни бе, че един ден ще си тръгнем.

LRM_EXPORT_20180406_232603

18.06

В неделя решаваме да посетим старите си приятели отец Бартоломей от гръцката църква и семейството му в Сауени. Заварваме го да мете стълбите на църквичката. Като ни вижда се разплаква. Прегръщаме се сърдечно. След службата се изкачваме към къщичката му. Цялото семейство е радостно да ни види отново. Минали са повече от два месеца, откакто бяхме тук за последно. Разказваме им приключенията си из другите острови. Попадията ни подарява сватбен подарък – скъпо парче тапа плат, изрисувано с традиционни фиджийски мотиви с бои добити от различни растения.

LRM_EXPORT_20180406_232642С Фейт, Джорджи и кучето Почи

На връщане се отбиваме до Ву(н)да марина, най-популярната на Фиджи, нашата последна надежда да си намерим яхта за Самоа или Тонга. Положението е доста обнадеждаващо, пълно е с яхти и хората, с които говорим са отзивчиви и любезни. Слагаме си обявата и по тъмно тръгваме пеша към разклона за На(н)ди. Качват ни на стоп полинезийци и белуга, живеещи на Фиджи от десетилетия.

LRM_EXPORT_20180406_232647Обичаните ни Фейт, Джон и Джорджи и ние облечени във фиджийски костюми чамба

19.06

Завладени от безвремието на кирибатците, тръгваме към града едва към обяд. Днешната мисия е да изпратим пакет за България и то не с какво да е, а с изписаните тетрадки от блога, които бяха се превърнали в тежък кютук увит в наилонови торби. Удоволствието ни излезе 200 лв за 5 кг, тъй като фиджийската поща беше премахнала наземните пратки и трябваше да ги изпратим с въздушна. Бяхме решили да го направим отдавна, от една страна нямаме особено доверие на електронните носители на информация, а може би и един ден ръкописите ще са безценни 🙂

LRM_EXPORT_20180406_232630

Намираме евтин интернет – левче за час, така че останалата част от деня прекарваме в работа по блога.

20.06

Пак сме във Ву(н)да марина. Обикаляме, разпитваме и разговаряме наред, с когото видим. Посоката, в която искаме да плаваме обаче е срещу така наречените trade winds или пасати и срещу типичните маршрути на яхтаджиите. Всички идват от югоизток (Тонга, Самоа) и отиват на запад и северозапад към Нова Каледония, Вануату и Австралия. Намираме все пак яхта, плаваща за Самоа, Хавай и САЩ, но за нещастие е пълна и няма място за нас. Научаваме обаче нещо важно, а именно, че през септември, тъй като започва сезона на циклоните всички тръгват да се изнасят към Нова Зеландия и тогава е много лесно да се намери яхта, нуждаеща се от екипаж. Само че не ни се седи още два, три месеца на Фиджи.

На свечеряване симпатично момче спира с колата си до магазина пред нас и ни предлага да ни закара до На(н)ди. Така се запознаваме с южноафриканеца холандер Майк. Той живее на острова от две години, има си малка яхтичка и обикаля по марините. Обещава, че ще ни помогне и ни обнадеждава, че със сигурност ще си намерим превоз в нашата посока.

21.06

Кирибатският живот ни завладява и става все по-трудно да вършим каквото и да било, освен да седим и да си бърборим. Все пак успяваме да свършим доста работа в нета. Понеже имаме компютър в нашата стая, започваме да монтираме филмчетата от многобройните видео материали, които сме натрупали.

Отдалечеността на кирибатците от света, ограждайки ги отвсякъде с вода, може би е причина те да развият толкова силно чувство за сплотеност, споделяне, доброта и съответно неправенето на твърде много дейности. Това, от което имат нужда природата им го е дала в изобилие – кокоси и риба. На ато0лите, на които живеят липсват всякакви зеленчуци. Те са един от малкото народи по света, за които консервите телешко с царевица, внос от Австралия се е превърнало в традиционна храна 🙂 Рея ни сподели, че когато за първи път опитала къри от патладжан щяла да повърне. Богатството, което им е носила фосфорната мина на острова им, ги е направило небрежни към парите и за тях те нямат особено значение. Когато ги има, ги има, когато ги няма, ги няма – няма драма. Нашите хора нямаха постоянна работа от седем години, понякога нямаше много неща за ядене, но всеки имаше айфон и в къщата се търкаляха няколко лаптопа. Те имаха и доста интересни вярвания, като например, че прането не трябва да се оставя на простора отвън след 6 ч вечерта, за да не се урочаса. Друго – косите на неомъжените момичета не трябва да се подстригват или ако искаш да си подсилиш косата, трябва да си направиш отвара от прясно подстригани връхчета (от коса) на някой, който е със здрава такава и да ги накиснеш в кокосово олио. Намазваш си главата с това чудодейно олио и тя започва да расте бързо и здрава.

LRM_EXPORT_20180406_232609Завода за захар и теснолинейката с композиция от захарна тръстика в Лаутока

22.06

Отиваме отново до луксозната марина Денарау в туристическия На(н)ди, където има много пари, но няма човешко отношение. Служителката от марината с голямо нежелание ни разрешава да си залепим обявата на тяхното табло. Няма много яхти и достъпът до тях е ограничен със заключена врата, така че не можем да разпитваме. В задния двор намираме холандера Майк, който подготвя яхтата на чичо си за пускане във водата. Разговаряме и се запознаваме с чичо му, който се оказва невероятно симпатичен човек. Двамата ни канят да отплаваме с тях към близкия остров Малоло след два дни, но ние не можем, защото имаме уговорка с капитана на карго кораба, който ще плава на изток, за да го питаме дали ще може да ни качи до Самоа.

23. – 25.06

Следващите дни прекарваме в работа по блога. Отиваме отново до Ву(н)да марина и разговаряме с доста хора, за да разберем това, което вече знаем, че в посоката която желаем плават изключително рядко. Остава ни надеждата за карго кораба.

В понеделник рано призори се изтърсваме на пристанището в Лаутока. Говорим със спедитора по телефона. После се залостваме на бариерата, където след известно време се появява изтупан в бял костюм капитана, който се оказва братушка 🙂 Той естествено е бил няколко пъти в България и с умиление си спомня пикантни случки. От ризата му се показва голям сребърен кръст и на въпроса ни дали е православен християнин, той се опулва засегнато: „Разбира се, че съм православен!!!“ Капитанът Юри ни хареса и каза, че ако зависело от него щял веднага да ни качи, но трябвало да имаме разрешение от компанията собственик. Разделихме се сърдечно и се емнахме да пращаме емайл с обяснение на ситуацията. Понеже офисът се намираше в Кипър и часовата разлика беше голяма се наложи да чакаме известие десет часа. Обнадеждаващото беше, че мениджърът пък бе поляк. Получихме отговорът му вечерта. Казваше, че е много впечатлен от старовремския ни начин на пътуване, но за съжаление процедурата по вписване в необходимите списъци е прекалено сложна и бавна и компанията не може да го свърши за оставащия един ден преди отплаването на кораба. Сломени сме! Разбираме, че в следващия месец няма други търговски кораби в тази посока … Визите ни изтичат след по-малко от месец, а ние сме закотвени на островна държава насред океана.

27. – 28.06

Решаваме да се преместим в къщата на нашия приятел отец Бартоломей в Сауени, така ще сме по-близо до Ву(н)да марина, където ще проверяваме за новопристигнали яхти. А добре е и да променим малко обстановката. Посрещат ни с огромна радост дъщеря му Анастасия с бебето Джордж и малчуганите Фейт и Джон. Днес имам рожден ден, така че си устройваме тържество с кутия сладолед вместо торта и запалена църковна свещ поради липса на обикновена, пакет фъстъци и фурми. Радостни сме от срещата си със старите приятели, но неопределеността на даденото положение ни прави леко потиснати.

LRM_EXPORT_20180406_232558Рожден ден

Каква е радостта ни на следващия ден, когато получаваме неочаквано телефонно обаждане от сръбския монах отец Мелетий, който е дясна ръка на архиепископа на църквата в Нова Зеландия и ни съобщава, че имат нужда от нашата помощ там, ще ни уредят престоя за три месеца и ще ни купят билетите. Плановете изцяло се преобърнаха, вместо на изток ще пътуваме на юг към Нова Зеландия. Там обаче започва зимата, а ние нямаме нито една зимна дреха. Същата вечер получаваме на пощата си билетите за Уелингтън, столицата на Нова Зеландия. Все още не можем да повярваме какво се случва. Остават ни само седем дни на Фиджи.

LRM_EXPORT_20180406_232657С отец Бартоломей, попадията Лидия и Фейт

29. – 30.06

Последната седмица не минава без интересни случки. Заедно с попадията се местим за два, три дни в голямата им, доста хубава къща в Лаутока, за да я подготвим за бъдещите наематели. След близо четири месеца на Фиджи, Лаутока вече не ни изглежда като едно време голям и модерен град, а като малко индийско градче. Съвсем случайно, докато вървим по улиците се срещаме с Бен, учителят, който ни беше приютил първата нощ когато стъпихме на фиджийска земя и който всъщност беше ни казал за гръцката православна църква, въвличайки ни без сам да знае във всички последвали събития, свързани с нея – а именно сватбата ни, запознанството с най-страхотните свещеници на света отец Бартоломей, Варнава и Мелетий и заминаването ни към Нова Зеландия. Колко странно, как една случайна случка поражда след себе си низ от най-неочаквани събития, влияещи на курса на целия ти живот! А дали наистина е случайно …

LRM_EXPORT_20180406_232638Вечеря вкъщи

01. – 05.07

Тече усилена подготовка за заминаването. Попадията ни намира някои дебели дрехи, от тези които те не ползват. Обикаляме по втори употреби за това и онова. Купуваме си кецове и чорапи, за да имаме някакви затворени обувки. Изхвърляме всичко, което строгите митничари в Нова Зеландия биха ни конфискували. Перем палатки и раници, тъй като е всеизвестно, че е голям проблем, ако те хванат с кал и пръст по екипировката. Изхвърляме бамбуковите си рейки. Нафтечко е надлежно измит и опакован … и пребоядисан. Всички хранителни запаси са извадени. Сбогуваме се с приятелите. Посещаваме за последно нашите верни кирибатци, които ни затрупват с подаръци – ръчен часовник (Не щяха и да чуят, че такива съоръжения не използваме от детските си години.), парфюм и дебели суитчъри. Нагостяват ни с най-хубавата възможна риба. Толкова любвеобилни хора, няма как да не ги обичаме от все сърце!

Всичко е готово. Идва и последният ден преди полета. Попадията Лидия ни подарява фиджийски костюм „чамба“, състоящ се от блуза и дълга пола „сулу“ и „була“ (при нас известна още като хавайска риза), ушити специално по поръчка за нас. Вечерята е грандиозна, с какви ли не вкусотии. Съседката индийка също се присъединява, сготвяйки пълен асортимент от кърита. Танцуваме на фиджийска музика и се заливаме от смях. Последна вълшебна вечер на Фиджи, островите на щастието.

06.07

Нощта минава много тежко. Въртим се и сънуваме кошмари. Завладява ни чувство на нервност, тревожни мисли нарушават съня ни. Какво ще правим посред зима в Нова Зеландия?! Нямаме почти никакви пари в себе си, а само автобуса от летището до жп гарата струва по 9 долара на човек (около 12 лв) за 6-7 км. Иска ни се да вървим пеша, но човекът, при когото ще живеем ще ни чака на гарата в уречен час за влака и няма да имаме време за такива волности. Още по-ужасяващо ни действа мисълта, че не можем да стопираме до градчето Левин, на стотина километра от Уелингтън, защото хостът ни е поел отговорност за нас и ще пътуваме заедно с него с влака. Билетът обаче е по 25 $ на човек, тоест ще ни излезе близо 60-70 лв, за някакви си жалки 100 км, горе-долу 1/3 от бюджета ни за месеца. Все пак успяваме да се насилим да заспим. Нощта винаги поражда необосновани притеснения.

Попадията се събужда още в 4 сутринта и започва да шета. Изпиваме набързо по чаша чай с бисквити, хващаме автобуса до летището в На(н)ди, който е съвсем наблизо от къщата и в 6:30 сме готови за чекинг. Фиджийските служители са учтиви, но много държат да видят изходният ни билет от Нова Зеландия. За щастие такъв имаме за след три месеца, също осигурен от църквата. След като минаваме проверките, имиграционните трябва да ни бият печат за излизане от Фиджи, но изведнъж нещо започват да се суетят и ни откарват в отделна стаичка. Започват да ни разпитват. Оказва се, че ни няма в базата данни на летището, понеже сме дошли с яхта. Може би им се струваме подозрителни. Държат да разгледат подробно съдържанието на ръчния ни багаж. Чуваме имената си от високоговорителите за последно повикване. Успяваме да ги убедим, че не сме нарко дилъри, терористи или за каквито там ни взимат и в последната минута ни бият печатите.

Хукваме към гейта, облечени с червените си нови костюми на цветя, привличайки одобрението на полицаите, възхитени от това, че носим фиджийско облекло. Ние двамата всъщност винаги тайничко сме се присмивали на двойки облечени в еднакъв цвят дрехи, но в случая Лидия много държеше да си облечем новите костюмчета, така че срам не срам, не можехме да ги обидим. Последните пътници вече вървят по рампата към самолета. Жената на гишето ни скъсва бордните карти и точно да потънем в самолета, разтреперани от това, че за първи път от година и половина ще летим, когато една от служителките ни спира. Обадили са се на новозеландските имиграционни служби да питат дали наистина сме безвизови. Подават ни телефона за кратък разпит. Жената от другата страна започва да ми задава полицейски въпроси-капани с ехиден, уж вежлив тон от типа: Кой ви чака, при кого отивате, какво ще правите в Нова Зеландия, как ще стигнете от летището до града и после до Левин, къде ще спите, колко плащате на човека при когото ще отседнете, за кога е билета ви за връщане, след като се върнете във Фиджи коя е следващата ви дестинация, имате ли билет за нея, с какви налични средства разполагате … Опитвам се да запазя самообладание. От самолета дават зор, тъй като вече закъснява, но гласът ми трепери от неочакваната атака. Отговаряме честно на всички въпроси. Казвам им, че имаме само няколкостотин долара в сметката (всъщност имаме само 100 :)), но че престоят ни е изцяло покрит от гръцкия архидиоцез и че носим писмото за спонсорство с нас, което си е и самата истина.

Служителката ни казва да почакаме за минута, след което отново се включва безцеремонно: „Влизането в НЗ ви е отказано, тъй като нямате налични средства да се издържате в страната, нямате билет за излизане от Фиджи (става въпрос за след шест месеца!!!) и имиграционните там няма да ви пуснат.“ Ченетата ни увисват. Започвам да протестирам, казвам ѝ че имам кредитна карта, от която мога да изтегля необходимата сума, но тези думи автоматично са взети за лъжа (реално легално няма как да сметнат нещо за лъжа без да са го проверили черно на бяло, но явно новозеландците действат с пълен субективизъм). В слушалката се чува сухо:“Съжалявам, решението вече е взето.“

И така ето ни изритани като мръсни котета, гледащи с изумление затварящата се врата на самолета. Е, ясно ни е, че в света на белугите всичко опира само до пари и правила, действащи срещу самия човек … но чак пък толкова ?! (* малка статистика според сайта на имиграционните на НЗ, в държавата влизат около 150 хил. китаеца на година, докато българите не надвишават 100, но явно прецениха, че сме от особена икономическа заплаха и в голям ущърб за тях.)

Нашият отговор към новозеландските имиграционни служби:

В особено понижено настроение тътрим крака обратно към фиджийските полицаи. Там сюрпризите продължават. Не искат да ни пуснат да излезем, ако не представим изходящия си билет от Фиджи, да наистина звучи като безумна шега. Но нали току що ни изгоря билета и то не по наша вина??? От къде да имаме друг билет??? Още по-безумно е, че не ни пускат да отидем до офиса да презаверим този билет, ако въобще е възможно това. Може би се очаква да владеем някакви телепатични свръх умения за резервиране на билет духом?! Все пак ни позволяват да ползваме телефона в офиса. Лидия вдига и след кратък разговор на фиджийски ни освобождават, успокоени че за нас гарантират от църквата. На Фиджи всяка църква е с такава тежест и толкова високо в очите на хората, че никой не смее да злепостави църковни гости без реална причина.

Преди да напуснем летището така ни изтарашват багажа, че игла да бяхме скрили (ако иглите бяха забранени) пак щяха да я намерят. И така, ето ни пак на острова на щастието, полу разревани, потейки се в дебелите дрехи, с които се бяхме навлекли. Безславно се завръщаме при нашите хора. Те също се разгневяват от несправедливостта, след като чуват историята. Прекарваме деня в телефонни разговори до НЗ и църквата. Става ясно, че единственият начин да ни пуснат е, само ако получим туристическа виза, струваща 165 долара на човек, която се издава за срок от 20 работни дни. От църквата ни успокояват, че ще ни снабдят с всички необходими документи за спонсорство и ще ни помогнат. Датата на загубения полет може да се смени за бъдеща дата без допълнителни разходи, така че поне билетите не са опропастени.

Както и преди, когато ни отказаха виза за Австралия, отново си мислим, че всъщност нямаме работа в страни на консумеризъм и милиони правила. Може би нещата ни се случват по този начин за наше добро. Ние просто не сме за държави, в които човек трябва да е машина за правене и консумиране на пари и ако случайно животът му е малко по-различен е третиран като нежелан елемент. Ако не беше обещанието ни към църквата и вече похарчените от тях солидни суми пари за нас, изобщо нямаше да се замисляме. Просто щяхме да се метнем на първата възможна яхта, за където ни видят очите. Но сега трябваше да изчакаме още месец и да видим как ще се развият нещата. Междувременно щяхме да търсим и яхти, ако все пак ни откажат визата. Няма какво повече да се оплакваме, когато сме не къде да е, ами на любимото ни Фиджи 🙂

07. -21.07

Дните се заточиха бавно. Понякога се чувствахме угнетени, несвикнали да прекарваме дълго време зад четири стени, да спим на легло, да ядем непрекъснато, да знаем как ще мине денят. Болезнено ни липсваше пътят, палатката, огъня, часовете вървене под слънце и вятър, непрестанните изненади на стопа, рисковете, опасностите, красотата на света, изпитанията на волята …

Все пак бяхме щастливи с отеца и семейството му. Отдавна виковете на децата, ревовете, шума, липсата на каквото и да е лично пространство (с всички спяхме в едно помещение, а когато отивах до тоалетна, бебето Джордж ме преследваше и започваше да блъска по вратата) не ни пречеха. Тези хора вече ни бяха много близки. Налагаше се да седим в Сауени, докато ни изпратят специалното писмо за спонсорство от Нова Зеландия и докато подадем всички необходими документи. Това ставаше през онлайн системата за визи, така че нямаше да е добра идея да тръгнем да обикаляме без постоянен нет преди всичко да е готово. Обаче и през следващата седмица ни се случиха някои интересни нещица, колкото да не залинеем съвсем от еднообразие. Срещнахме се с епохалното семейство българи The Life Nomadic , обикалящи с яхта света в последните пет години. Те ни дойдоха на гости и прекарахме страхотен ден в приказки и споделяне на страхотни история и приключения. Заедно навестихме и индийска сватба в квартала.

LRM_EXPORT_20180406_232825Емблематичните пътешественици Иво, Мира и Мая от Лайф Номадик

Тъй като и на нас ни беше за първи път, гледахме в захлас дългите хиндуистки ритуали и зашеметяващо нагиздени младоженци. От тонколоните гърмяха мантри и песнопения изпълнявани от свещеника-пуджари.

LRM_EXPORT_20180406_232626Булката

След церемонията имаше почерпка с вегетарианска храна за всички присъстващи. Ние всъщност бяхме станали свидетели още предишната вечер на един от ритуалите – булката през тази втора вечер (от общо три) беше облечена в жълто сари и всички лели се изреждаха да я благославят, мажейки я с паста от жълт турмерик по ръцете и лицето. След това беше изпечен на огън специален ориз за религиозните действия на идния ден, докато гостите „чупеха кълки“ на традиционна индийска музика на живо. Вечерта също имаше сервирана храна за всички. Третият последен ден бе най-важен, защото тогава идваше младоженеца да отведе бъдещата си булка от майчиния ѝ дом. Семейството на момичето, въпреки че се радва за женитбата, жалее за него и жените леят сълзи от мъка.

LRM_EXPORT_20180406_232634Гостите

LRM_EXPORT_20180406_232652Младоженецът и булката участват в безкрайни ритуали 

Писмото се бави цяла седмица, което ни действаше потискащо. Един ден Цветин реши да слезе до Ву(н)да марина, да разучи какво е положението с яхтите. Върна се след няколко часа и шеговито заяви:“Намерих яхта за Южна Корея.“ Колкото и да беше трудно за вярване, в последствие се оказа истина 🙂 Яхтата тръгваше след седмица и щеше да прекара сезона на циклоните във Вануату, преди да потегли на север към Корея. Освен това капитанът беше навит да ни вземе с тях. Заподскачах от щастие. Не си бяхме и мечтали да се върнем отново в Азия без да летим. Решихме, след като прекараме два месеца да помагаме в манастира в Нова Зеландия, да летим до Вануату и де се присъединим към тях. Следващите дни посещавахме често яхтата „Алабама“, опитвайки се да помогнем с това, онова на борда.

LRM_EXPORT_20180406_232912Алабама, 80 футовa двумачтова яхта кеч

„Алабама“ беше всъщност огромна яхта, дълга над 30 метра. Понастоящем господин Вятърко (или още мистър Уинди), корейски богаташ я беше закупил и искаше да му бъде закарана до Корея. За целта беше нает екипаж, който обаче беше твърде странен. Група хипари, морски цигани, доплавали някак си до Южна Корея преди месеци се срещнали с Чой, мениджърът на начинанието.

LRM_EXPORT_20180406_232801Мениджъра Чой, Фейт и Цветин чагърка нещо

Сега тази пъстра група авантюристи имаше за задача да закара лодката там. Капитанът Том бе англичанин от някакво движение за алтернативно плаване. Гаджето му Афра беше тайванка. Инженерът на лодката беше фиджиец, останалите членове бяха французин и французойка, маорка от Нова Зеландия, приятелка на брата на Том и корейски мениджър. Всички бяха много интересни индивиди. На яхтата цареше пълен хаос, тъй като не беше плавала от години и имаше ужасно много неща за ремонт. Ние бяхме страшно ентусиазирани от откриването на това невероятно корабче и екипажа му, дори ни се стори, че е едва ли не специално предопределено за нас от провидението.

LRM_EXPORT_20180406_232806Алабама с Фейт, паркирана на Вунда марина

Най-сетне получихме и писмото. Подадохме си документите за виза онлайн и зачакахме. Междувременно, както ни беше тръгнало на сватби – от нашата, после хиндуистката, а сега роднини на попадията ни поканиха на фиджийска. Сватбата се състоя в голяма методистка църква в центъра на Лаутока. Когато пристигнахме вече беше претъпкано. Пасторът чете дълги молитви, всички се молеха със затворени очи и с видимо старание. В този ден се женеха две двойки. Младоженците и кумовете седяха най-отпред облечени в уникални традиционни костюми от кора на дърво „тапа“, оцветени с натурални бои.

LRM_EXPORT_20180406_232834Двете двойки младоженци

LRM_EXPORT_20180406_232757

LRM_EXPORT_20180406_232838

От врата на булката висеше високо ценения зъб от кит „тамбуа“, който се използва като подарък при сватби или племенни ритуали. След службата всички гости се преместихме в близък ресторант. Количествата храна бяха безумни. Няколко прасета и една крава изпечени на огън, риби увити в бананови листа, приготвени на традиционна пещ „лово“, купища с печена касава, таро, сладки картофи. Имаше и някои чуждоземски ястия, като плодови салати, картофена салата с майонеза, торта и др. Алкохол не се сервираше, но за сметка на това всички мъже се наливаха с кава, под отделен навес.

LRM_EXPORT_20180406_232820Хапването

LRM_EXPORT_20180406_232815Няколко печени прасета и една – две крави

Гостите бяха толкова шарени и засмени, настроението беше приповдигнато. Няколко часа по-късно големият банкет лека полека приключи и хората започнаха да се разотиват.

LRM_EXPORT_20180406_232830Гостите пременени в пъстри одежди

LRM_EXPORT_20180406_232752

 

Интересно да се знае:
Основната разлика между индийските и фиджийските сватби са различните акценти. По-голяма част от разходите при индийците са за ултра скъпи, ръчно везани костюми, прически, грим и бижута. Храната не е в толкова големи количества, по-проста е и винаги вегетарианска. При фиджийците е точно обратното, най-големият разход е храната (на сватбата, на която ние присъствахме струваше над 10 000 лв) и не се минава без тонове месо, докато сватбените дрехи не са скъпи, булките често изобщо не носят украшения и грим или специални прически. При тях акцентът е върху гощавката и впечатляването на гостите, когато се изграждат клонови и семейни отношения. При индийците вниманието е изцяло към гизденето, към двойката и подготвянето им за бъдещия брачен живот чрез серии от сложни и дълги ритуали.

LRM_EXPORT_20180406_232737Младоженецът и булката облечени в традиционни дрехи „тапа“

Интересно е как при нас в опит за еманципация, от традиционното, строго определеното, колективното, ритуалността е загубила първичната си стойност и всички важни житейски преломни моменти в голяма степен са се обезценили. В следствие на това опората е изчезнала и е настъпило тотално объркване. Традиционните ритуали всъщност играят много важна психологическа роля в живота на индивида. Те са се обособявали и канализирали със стотици години, за да имат необходимото въздействие и да дават определена насока. За съжаление в съвремието ни сме лишени в голяма степен от тях и заради това нещата се случват повърхностно и то не само по време на церемонията, но и преди и след нея. Бракът няма стойност, освен като лична любовна авантюра с големи изгледи за скорошен развод и така се оказва, че няма особено значение нито за младоженците, нито за обществото. Сватбата се оказва просто харчене на пари, гарнирана с някоя и друга скучна, претупана църковна служба, накисната в солидни количества алкохол. Същото е положението и с останалите ритуали – за новородени, пръщъпулници, курбани, погребения и т.н. Така постепенно традициите се обезценяват, стават повърхностни, незначими … и изчезват. А ние нямаме истински бракове, истински погребения, истински преходи. От прекаленото софистициране на живота, важните неща се губят и оставаме самотно объркани с пет развода, неканализирана скръб и ужас от смъртта. Оказва се, че никога не помъдряваме и не успяваме да добием отговорност, макар и с деца. Забравили за себе си сме развили вулгарно отношение към целия живот, към смъртта и самият извор на същността.

LRM_EXPORT_20180406_232748Кумата

LRM_EXPORT_20180406_232741Булката

22.07

Денят на Голямата Изненада и започването на един нов етап от пътуването ни.

Сутринта отиваме до имиграционното на летището, за да си удължим визите. Налага се, защото очакваме новозеландските да се бавят още седмица, две, а пък фиджийската ни изтича след броени дни. Както с всяка бюрокрация и сега се проваляме с гръм и с трясък. Изискват ни потвърждения от мястото, на което сме отседнали и доказателство, че наистина чакаме визи. Така че, подаването на документи остава за понеделник.

Информация за пътуващи:
Четиримесечната фиджийска виза (за граждани на ЕС) може да се удължи еднократно за максимум два месеца. Струва 95 фиджийски долара (около 80 лв). Трябва да представите изходящ билет или резервация за след два месеца (иначе ще ви я удължат само до датата на излизането ви) и да попълните формуляр. Имиграционно има на летището в На(н)ди, в град Лаутока и в град Сува. Като цяло се предполага, че процесът е лесен, отнема 4 работни дни.

Прибираме се вкъщи в помрачено настроение. Така ни е писнало да се занимаваме с бюрократщини и вземащи се на сериозно чиновници. Ходенето до Нова Зеландия май ще ни излезе през носа, ако разбира се Вселената не се грижеше за прашасали пътници. Отваряме си имейлите със затаен дъх и какво да видим – писмо от новозеландските имиграционни. Минали са едва три дни, откакто пуснахме документите, но ето че те действат бързо. Писмото обаче, не е учтива покана да посетим кивитата, а отказ за виза. Сухо и неподлежащо на опровержение декларираха, че сме ненадеждни потенциални имигранти, защото в България нямаме постоянна работа !!! Мислели, че нямаме мотивация да се върнем в родината си и ще останем да си живеем в НЗ, при маори и пухкави овчици. Всичко преминава като на екран пред очите ни. Пулсът ни се забързва, паника, какво да правим сега, накъде … Добре, ясно е вече, че няма да се ходи в Нова Зеландия, но „Алабама“ замина преди ден или два и сега ние трябва възможно най-скоростно да търсим друга яхта, за където и да е. Все пак решаваме да погледнем във ФБ къде са. Може би ще можем да ги настигнем някак си до Вануату. Още по-голям шок – кореецът Чой ни отговаря, че все още са тук в Лаутока и всеки момент ще се чекират. Трябва възможно най-бързо да се изстреляме към порта, за да ни подпечатат паспортите, ако желаем да се присъединим към тях. Направо се мятаме на първия автобус към града. Колко невероятни събития едно след друго! До сега всеки ден бяхме си представяли живота ни в Нова Зеландия и какво би ни очаквало там, а ето че сега всичко се преобърна за секунди и вместо в манастир щяхме да прекараме месеци в океана, след което да се озовем в Далечния изток.

LRM_EXPORT_20180406_232908На раздумка на сянка с отец Бартоломей и семейството

Пристигаме на порта. Оказва се, че има леко забавяне с документите и потеглянето се отлага за утрешния ден. Това ни е добре дошло, тъй като още дори не сме си оправили раниците, а и за отец Бартоломей и Лидия щеше да е шок да потеглим след час. В автобуса на връщане все още се чувстваме като в сън, обливат ни вълни на екстаз. Започва едно истинско, непредвидено и екстремно приключение, точно по керванджийски. А това, че тази сутрин ни забавиха с удължаването на визите също бе магическа случайност, която ни спести 190 фиджийски долара, без които щяхме да сме разорени.

Тази вечер настроението е много специално. Всички усещат, че този път наистина си заминаваме. Даниел и Джоти, милите ни индийски съседи ни канят на вечеря в тях. Последна гощавка и превкусни индийски кърита. Тъжно ни е, това са може би най-близките ни хора от цялото пътуване. Прекарахме в дома им (с първия и втория престои) цял месец, както и при отец Варнавас в Ла(м)баса близо 20 дни. За цялото пътешествие никога не бяхме оставали при някого за повече от седмица или максимум десет дена. Така, че сега беше наистина мъчително да се разделим. Вечерта се сбогуваме и с другите хора от църквата. Стягаме раниците и си лягаме късно, късно.

LRM_EXPORT_20180406_232811Прощална вечеря с Джоти и мъжът и

23.07

Сутринта настава финалната треска преди заминаване. Струва ни се, че никога не сме пътували през живота си и сега за първи път потегляме към неизвестното. След закуска заедно с Лидия, малчовците, Даниел и Джоти слизаме до центъра. Правим малък пазар за лични неща. Храна няма нужда да купуваме, защото всичко е осигурено за екипажа. Последните си пари искаме да сменим в американски долари, но това се оказва трудна задача. Не можеш да смениш пари, ако не покажеш изходен самолетен билет, а това че сме с яхта не ги интересува. В крайна сметка Даниел успява да ги смени вместо нас. С тичане се спускаме към порта. Другите от екипажа вече ни очакват там. Разделяме се с фиджийските ни приятели с истински сълзи на очи, дори Даниел, въпреки че е мъж се просълзява.

LRM_EXPORT_20180406_232903По пътя към Алабама

Дингито (гумена моторна лодка) ни откарва към „Алабама“ с багажите. Изумително, но се отделяме от брега от същото място, на което стъпихме за първи път на фиджийска земя преди четири месеца. Странни случайности.

В 3 следобед капитанът Том се връща с подпечатаните паспорти и сме готови за отплаване. „Алабама“ вдига котва и бавно се отдалечава от брега на Вити Леву. Мисля си за Фиджи, наблюдавайки сухите, хълмисти брегове и дългата верига на Спящия гигант. Наистина уникална тихоокеанска държава! Хората са толкова добри, без предразсъдъци, готови да споделят всичко с теб, с открити сърца и прости мисли. Не бяхме срещали такива досега, въпреки че папуасите са много подобни, но заради постоянното усещане за опасност там, човек не можеше да се наслади пълноценно.

LRM_EXPORT_20180406_232923Тежка раздяла

Фиджи е толкова спокойно и сигурно място. Всичко се случва без напрежение. Хората са крайно доброжелателни. Природата е изключително красива и почти няма туристи, с изключение на На(н)ди и островите Ясава. Автостопът върви идеално. Не е населено, но не е и свръх диво. Има доста удобства откъм храна и лекарства. А и е толкова лесно да си намериш приятели. Усмивките никога не слизат от лицата и всеки се провиква „Була“ (Здравей!). Със сигурност ще ни липсва това райско местенце.

Сбогом Фиджи, острови на сърцата ни! Може би, един ден някоя лодка пак ще ни довее в центъра на Тихия океан …

LRM_EXPORT_20180406_232917„Алабама“

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s