Седмица в рая на самотен плаж, Пукет – безумието на масовия туризъм и историите на стария капитан

karta-1-copy

26.01

 Днес решаваме да потеглим към следващия плаж. Южен Тайланд представлява тънка ивица земя, не по-широка от 100 км, дълга над 1000 км. От източната страна е Тайландския залив, на който бяхме до сега, а от западната Андаманско море, част от Индийския океан. Плажовете на Андаманско море са известни с красотата и прозрачната си вода. Така че вече нямаме търпение да прекосим от другата страна. Стягаме си багажа. Целите сме нахапани от ужасяващи дребни мухички, които дори не се усещат докато те хапят, но после ти оставят червена подутина, която сърби нечовешки през следващите няколко дена и ти оставя белег.

Качва ни човек, който превозва някакви смрадливи гадости от морето и едвам издържаме да не повърнем, докато изминем 20-те км до магистралата. Минаваме покрай съседния залив на плажа Арунотай (Arunothai beach), но целият е заринат в боклуци от бурята. Почти до пътя е и има повече заведения и къщи, така че не ни се стори толкова привлекателен. На кръстовището на магистралата, където ни оставя човека има голям пазар и се зареждаме здраво за следващия плаж.

Оттам ни взима семейство с няколко деца, до нашата отбивка, по която продължаваме право на запад през хълмист регион към западното крайбрежие. Качва ни симпатичен човек за 40 км до градчето Пато (Phato) насред планините. Малко преди Пато спираме в службата му за малко и за моя голяма изненада се оказва, че сме в полеви лагер на ентомолози събиращи данни за маларийния комар.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В полевия лагер на ентомолозите

Под голям навес са опънати 6-7 палатки и екипът точно си почива преди вечерна експедиция. Тъй като по образование съм зоолог, просто нямаше как да не останем при тях за една вечер. Те на драго сърце ни предложиха да си опънем палатката при техните, след което набързо се оправихме, защото в 6 ч трябваше да започнат работа.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Готови за лов на комари

Натоварихме се и ние в джипа и отидохме в малко село в планината, като се разделихме на два екипа, всеки в различна къща в непосредствена близост до реката. Трябваше да хващат комари, като самите хора служеха за примамка с разголени крака. Нас ни закараха обратно към 10 вечерта, те останаха до 12. На следващия ден хванатите комари в епруветки се идентифицират и маларийният комар се изпраща за изследване до Бангкок да се види дали е преносител на маларийния плазмодий. Като цяло в Тайланд маларията е почти преборена.

27.01

 На сутринта сготвиха страхотна закуска в полевата кухня.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Закуската – макарони, пресни зеленчуци и кърита с кокос

След това изчакахме да свърши работната среща с някакви други хора и се заехме с идентифицирането. Научих се да разпознавам доста видове комари и тази практика ми беше много ценна. След обяда продължихме към Андаманско море.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

По пътя

След два бързи стопа стигнахме до следващия плаж, който си бяхме набелязали – Хат Прапат (Hat Praphat), част от национален парк Лем Сон (Leam Son). През целия път имаше табели за плажа и малко се притеснихме, че ще е пълно с хора или че от парка ще искат вход, но за голяма изненада пристигнахме на дълъг красив плаж с гора от екзотичното дърво Casuarina. В началото на плажа имаше бани  и тоалетни до офиса на парка, заедно с беседки на сянка в гората. В далечината се виждаха острови, а по плажа нямаше абсолютно никой. Не можехме да повярваме, че сме се озовали на такова приказно място.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Добре дошли на двадесет километровия плаж Хат Прапат

Повървяхме няколко стотин метра и на първото място, на което спряхме да се къпем, си и останахме. Единственото, което не ни харесваше, беше, че точно зад дърветата минаваше малко асфалтово пътче, по което често бръмчаха моторчета. Местните явна не бяха свикнали на туристи и някои бая се зазяпваха. Регионът, в който се намирахме, беше населен основно от мюсюлмани и се чувствах малко неудобно по бански, но все пак още сме в Тайланд и решихме да не се съобразяваме.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тай мюсюлманка дойде да си побъбрим

Само на 200 км по на юг от тук е Пукет (Phuket), най-мощният плажен курорт в цял Тайланд, така че не е като да не са свикнали с туристи. Хората тук ни изглеждаха и доста по-различни. Често имаше младежи с огромни къдрави кичури, щръкнали във всички посоки. Повечето бяха рибари, но имаше и такива с кокосови плантации. Забелязахме, че използват дресирани маймуни да им свалят кокосите.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Късоопашат макак трениран да сваля кокоси от високите палми

Вечерта беше страхотна, с милиони звезди и по някое време неусетно заспахме на огъня.

28.01 – 05.02

Седмица в рая

На следващия ден решихме да се преместим, тъй като не ни харесваше, че асфалтът минава съвсем близо до палатката и мотористите, повечето мюсюлмани ни зяпаха с голям интерес. Първо оставихме багажа в офиса на парка, след което си направихме няколко часова разходка до другия край на плажа и стигнахме до малка рекичка, на която местни рибари ловяха риба. На връщане минахме през горичката по асфалта и с изненада открихме малко рибарско село от двадесетина къщи. Помолихме в една къща за малко вода и хората настояха да вземем и един хляб. В селото изработваха гигантски капани за риба и май единственото им препитание беше риболова.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Капан за риба

Достигнахме до арка и останки от къща, възпоменаващи жертвите от цунамито 2004 г. Става дума за земетресението Андаман Суматра 2004 година, най-разрушителната природна катастрофа в човешката история. Трусът, 9 по скалата на Рихтер, с хипоцентър на стотина километра от северната част на остров Суматра в океана, предизвикал невъобразимо цунами, като вълната ударила освен Индонезия, Тайланд, Малайзия, Мианмар, Бангладеш, но също така и страни от другата страна на Индийския океан като Индия и Шри Ланка с унищожителни поражения, а след часове достигнала и източното африканско крайбрежие. Жертвите са над 240 000.

Никой не очаквал цунами в Индийския океан (близо 90 процента са в Тихия океан) и съответно нямали станции и сателити за засичане. Вълната пристигнала неочаквано, като на места достигала над 30 метра височина.  Някои племена и аборигени от различни острови оцелели, тъй като веднага след като усетили труса избягали на високо във вътрешността на островите, според съветите на старите устни предания, приказки и легенди.

По време на труса цялата Земя извибрирала  и формата й се променила леко с един сантиметър, в резултат на което сега се върти по-бързо и годината е намаляла с 2 секунди приблизително. Един интересен прецедент от това време е как едно момиченце англичанче на плажа в Тайланд забелязало, че водата рязко се отдръпва навътре (феномен предхождащ цунами) и си спомнило урока за цунамито, който били учили в училище. Предупредило веднага техните, в резултата на което целия плаж бил евакуиран и спасен успешно. В Тайланд станали жертва и 500 шведски туристи, което е най-големия брой шведски граждани умрели наведнъж след битка през 1700 година, което е рефлектирало много негативно върху шведските управници.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Остатъци от разрушенията

В късния следобед се върнахме до офиса, напълнихме си вода и се насочихме към съседния южен залив, който за да достигнем трябваше да преминем по скали. Озовахме се на абсолютно див плаж преграден с естествена планинска бариера отзад и гъста гора. Плажът се простираше на поне пет километрова ивица бял, чист пясък и море като тепсия. Бяхме попаднали в рая.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Залеза в казуариновата горичка

На следващия ден се оказа, че в гората има малко черно пътче, но хора минаваха изключително рядко. Отдадохме се на обичайните плажни дейности – плуване, гмуркане с шнорхел и маска, готвене на огъня, четене на книги, разходки из джунглата, спане под дебелата сянка на казуарините.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бивака на плажа

Наблизо имаше и малък водоем, в който живееха еднометрови варани, които често ходехме да наблюдаваме. Гората беше пълна с всевъзможни шарени птици, катерици и други животни. Един от рейнджърите често минаваше с моторчето си из гората и по време на една разходка стигнах до централната част на плажа, където намерих дървена постройка с бар, кухня и баня с тоалетна, в леко запуснат, но очевидно поддържан вид.

Рейнджърът беше вътре и ми каза да се преместим в къщичката безплатно. Мястото беше райско и на следващия ден се преместихме. Не знаехме, че съществуват и такива неща като безплатни туристически бунгала. Под покрива на постройката, на втория етаж, имаше нещо като открита стаичка с легло. Единственият начин да се изкатериш до там беше с помощта на два стола един върху друг, подпрени на опорната колона, тъй като дървената стълбичка беше отдавна отчупена. Да спиш горе беше като да спиш в къщичка на дърво.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Дървесна обител 

В кухнята пък имахме всевъзможни съдове за готвене, чинии и най-важното течаща вода. В двора беше засадена горичка от кашу и уханни франгипани. Имаше масичка и множество беседки.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Плодът на кашуто, с ядката растяща отдолу

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Кашуто с черупката

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Имаме си и собствен бар

Плажът, с иглолистна гора отзад, беше буквално на 10 метра от къщата. От всякъде бяхме обградени с джунгла и вечно спокойствие. Хора изобщо не идваха насам. Отново ни учуди това, как тук никой не краде. В къщата имаше какви ли не неща оставени за общо ползване – дървени шезлонги, тигани, възглавнички, чаши, подправки и какво ли още не. Решихме, че на по-страхотно място не сме стъпвали и ще останем поне няколко дни.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гледка от къщата

Затворихме раниците на втория етаж и тръгнахме към Сук Самаран на стоп за припаси. Трябваше първо да стигнем до плажа Прапат и до асфалта и от там градчето ни беше на 3-4 км. Извървяхме разстоянието от 2 км през гората до пътя и от там веднага ни взе едно моторче, без дори да сме го стопирали.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Мангрова гора по пътя

Направихме мощен пазар за следващите дни, защото сега имахме условия и да готвим, така че накупихме каквото ни падне. Отидохме до интернет клуба докато отминат жегите и следобеда поехме на обратно, като отново ни взе моторче без да махаме, щом ни видя, че вървим пеша.

Вечерно време в градината и из цялата къща започваше нещо като междузвездни войни. От под дърво и камък изпълзяваха със скрибуцане и потропване десетки грамадни раци отшелници и се нахвърляха върху боклуците на кофите зад къщата, както и върху всяка паднала троха. Човек трябваше да си мери всяка крачка, да не би да стъпче някой в тъмното. Наблюдавахме битките и взаимоотношенията им.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Домашните ни любимци раци отшелници

Този вид са изцяло приспособени към сушата и се давят във вода, но ларвите им живеят в океана. Бяха наситено лилави, като отделни индивиди достигаха по над 10 см дължина с черупката. Освен тях имаше и всякакви видове жаби – дървесни и крастави, гекони и сцинки, малки тарантули. Имаше и кошери на гигантски черни оси. Нощно време кипеше живот и ние бяхме заобиколени от какво ли не. Докато спяхме се чуваха всевъзможни топуркания и кукания на нощни птици. Добре, че имаше шкафове да затваряме храната.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Оси пазители

Следващите дни минаваха неусетно, кой от кой по-интересен. Всеки ден се разхождахме по различни пътеки из джунглата отзад, гмуркахме се или готвехме засукани манджи по сто часа – бухти, пици и какво ли не.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бухти и крем супа от тиква

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Мекички и печени сладки картофи

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Катми

Горещите следобеди спяхме и четяхме на сянка върху дървените шезлонги на барчето. Понякога сутрин минаваше да ни види рейнджъра и ни носеше мекички за закуска. Той гледаше крави и кози в малка ферма в съседство и идваше да пусне на паша животните.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Кравите ни идват на гости

Освен него жив човек не се вясваше с часове и дни. Рядко минаваха рибари да си оправят мрежите по плажа или един тип, който събираше някаква специална трева от гората. Един ден се появи и един самотен рибар, който си падаше малко аутист, живееше сам в барака в гората, взе си един душ и си тръгна. С това се изчерпваха социалните ни контакти. Една сутрин се наложи да отидем до Сук Самаран на интернет, защото чакахме вести от приятел, който щеше да идва на почивка в Тайланд и трябваше да се разберем къде ще се срещнем. Тръгнахме с джипката на рейнджъра, дошъл и тази сутрин да храни животните. Той предложи да му отидем на гости и се съгласихме без да очакваме, че живее на 15 км от Сук Самаран.

Къщичката му беше далеч от главния път, много бедна, неизмазана, на тухла. Вътре двамата му сина гледаха футбол на стар телевизор. Като ни видяха се разтичаха, сервираха коли, сокове и кафета. Разбирайки, че сме от България и двамата възторжено възкликнаха „Бербатов“. По-късно ни сервираха и някаква горчива напитка от смлени листа, която смесваха с кола и я изпиваха цялата наведнъж по доста ритуален начин.

Цветин я пробва и после твърдеше, че не е могъл да мигне цяла нощ, явно заради нея. Точно се чудехме как да се върнем по тези забити пътища и хората ни предложиха да вземем едно от моторчетата им. На тръгване ни дадоха цяла торба с яйца, като едвам ги склонихме да я платим. След няколко часа в интернет клуба, където успяхме да си изпринтим огромно количество информация за местната фауна, тръгнахме. По разбитото нанагорнище на пътя, водещ към нашия плаж, моторът поднесе и яйцата за малко да станат на омлет, но за щастие само едно се помля.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Плажът

По тъмно си стигнахме до къщичката, но какво да видим там – лампите бяха запалени. Досега изобщо не знаехме, че има ток и я карахме на свещи и челници. Някакви хора бяха идвали, местни или туристи и целите маси бяха отрупани с празни чаши, бутилки и остатъци от храна. Почувствахме се като седемте джуджета от приказката за Снежанка, „кой ми е ял от чинийката… кой ми е пил от чашката…“. Нашите припаси не бяха пипали, освен кутията с бисквити. Чудехме се дали ще се върнат, след като бяха оставили такава кочина и запалени лампите, но така и никой не се върна. Заехме се с чистене и подреждане.

На следващия ден дойде един джип пълен с рейнджъри от парка, оглеждаха нещо с чертежи, а това че спим в къщичката изобщо не им направи впечатление, само ни питаха имаме ли достатъчно храна. Следващите дни минаха необезпокоявано, като единствено чалнатия рибар идваше понякога за кафенце или вафличка. Продължавахме с изследването на морския и горския живот. Обикновено излизахме на смрачаване и се забивахме из шубраците с надеждата да видим нещо по-голямо, но освен вараните и маймуните нямахме късмет с друго.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

По пътя към джунглата

Лошото беше, че нямахме обувки освен сандалите и ходенето из джунглата така беше крайно непрепоръчително. Тук всички местни ходят с високи ботуши из гората. Налагаше се да правим повече шум за да избегнем змиите, но това издаваше присъствието ни. Нямахме и бинокъл, така че задачата ни съвсем се усложняваше. Въпреки това всеки път ни беше адски интересно. Виждахме какви ли не странни растения и чудеса на природата.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Аха, аха да залитнеш и се хващаш за….

Последната ни разходка претърпя неочакван обрат. Бяхме леко уморени и бяхме решили да не се разхождаме надалеч. Отидохме до блатото с варани, но се оказа че е пресъхнало и вараните разбира се никакви ги нямаше. Забелязахме нещо като пътека по тясното корито на рекичката, навлизаща дълбоко в тропичната гора. Тръгнахме, уж да погледнем десетина, двадесет метра навътре, но ставаше все по-интересно и продължавахме все по-навътре в джунглата.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Джунглата

Този път изобщо не се бяхме подготвили, тъй като мислехме да видим вараните и да се връщаме. Нямахме репелент против комари, нито дълги панталони, нито каквото и да било друго с нас. Отвсякъде висяха лиани и папрати. На всяка крачка прошумоляваха гущерчета и Бог знае още какво из листата. Изненадахме стадо лангури, които с крясъци избягаха по короните на дърветата далеч. Беше много влажно и комарите не спираха да ни хапят. След около двадесет минути достигнахме до върха на едно възвишение и пътеката започна да се губи. За зла беда фотоапаратът отказа да работи и тотално сдаде багажа докато се опитвахме да заснемем храсталаците, в които се бяхме зачукали.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Последната снимка преди вярното ни апаратче да умре

Изведнъж между дърветата забелязахме ловджийски капан висящ между два ствола, чиято примамка обаче беше изядена. Очевидно беше предназначен за някакъв по-едър бозайник. Голямо разочарование за нас е, че във всички национални паркове в Тайланд не се предприемат някакви мерки срещу бракониерите и всеки си ловува застрашени видове на воля. Няма парк, в който да сме били и да не са гърмели ежедневно, да не е било пълно с ловджийски пътеки осеяни с редбулове и примамки. Просто е ужасно тъжно и безобразно!

Реших да съборя капана, въпреки че нямаше опасност да се хване нещо без стръвта. Бутнах го и тежкия метал издрънча в земята, раздрусвайки околните дървета. Обърнах се да си тръгваме, изпълнена със задоволство и в същия момент Цветин изви на умряло. Държеше се за врата и подскачаше с викове, нещо го било ухапало. В следващата минута забелязах 5-6 озлобени черни стършела, дълги по близо 6-7 см, кръжащи около главите ни.

Изкрещях „Бягай!“ и хукнахме без дори да гледаме къде стъпваме и без посока. След като се отдалечихме на безопасно разстояние погледнах врата му, ужилването беше почти до самата артерия и вече беше се образувала огромна, морава подутина. Опитах се да изсмуча нещо с цел да се понамали поне малко количеството на токсините. Най-страшното в случая беше да не се получи алергична реакция. Слизахме припряно по стръмнината надолу без пътека. По едно време уцелихме сухо дере и тясна животинска пътечка, като подминахме и мястото за спане на въпросното животно, отъпкано във високата трева.

От бързане и невнимаване Цветин за малко да се забие в гигантски паяк голям близо педя, опънал мрежата си насред пътеката и то точно на нивото на лицето. За щастие достигнахме бързо главния път и се прибрахме скорострелно вкъщи. Подутината се разду още малко, но болката беше отминала и нямаше признаци за алергична реакция. Цветин описа усещането като електрошок и непоносима болка, много по-силна от ухапване от оса. Добре че по времето когато живеехме в Южна Испания на палатка имаше един период, когато почти всяка сутрин ни жилеха оси кацнали по чашите за кафе и чай и сме развили доста добър имунитет. Вечерта мина добре, с изключение на това, че той се чувстваше леко трескав и отпаднал. На следващия ден нямаше и следа от ужилването, освен една малка червена точица.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Франгипани

06.02

Стана време да напуснем нашият райски плаж. Бяхме се застояли цели десет дена, което е и едно от трите ни дълги престоя в цялото пътуване, заедно с 11-те дена в Ришикеш, където изучавахме духовните йога традиции на индийските садута и седмицата в Калкута, където чакахме за мианмарски визи. С изключение на тези три застоя никога не сме оставали повече от два, три дена на едно място.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Любимият ни плаж

Натоварихме се на моторчето, върнахме го на рейнджъра и поехме на стоп. За първи път ни беше тъжно като напускаме някое място, толкова се бяхме привързали към живота на райското плажче. Още по-малко стимулиращо да тръгнем ни действаше следващата ни дестинация – Пукет (Phuket), най-големият плажен курорт в Тайланд. Нашият приятел обаче беше на хотел там и се налагаше да го посетим. Пукет беше на 200 км на юг от нас и общо взето ни беше в посоката, трябваше да се отклоним само 50 км от пътя си. Самият град се намира на остров свързан с мост със сушата, като целия остров е опропастен от туризма.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Прародителят на земноводните, сухоземна подскачаща рибка ( Periophthalmus spp)

Започнахме стопа към 2 следобед, но се надявахме, че ще стигнем по светло. След няколко бързи стопа достигнахме острова. Последният човек, който ни взе, беше луксозно такси, имаше клиенти от летището на Пукет и каза, че ще ни метне до там без пари. Остави ни на 20 км от града и зави към летището. В същия момент започна невъобразим порой, от небето се изсипаха тонове вода. Скрихме се под голям навес и докато чакахме да спре си направихме по един сандвич. Както не бяхме яли цял ден излапахме цял хляб. През това време се мръкна, а пороят не спираше.

По време на едно затишие, докато ръмеше,  оставихме раниците на сухо и излязохме да стопираме. Бая си почакахме, но накрая ни спря много симпатично младо семейство. Точно се натоварихме и отново заваля бясно. Ние трябваше да стигнем до най-комерсиалното място – плажа Патонг (Patong beach), който се намира на 15 км встрани от самия Пукет. Нашите хора отиваха към Пукет, но се оказа, че ще купуват само нещо от там и след това се връщат наобратно, така че можели да ни оставят в Патонг на връщане. Това беше страхотно, тъй като другата алтернатива беше да слезем на разклона в тъмното, в дъжда и да чакаме кой знае колко време за последните 10 км.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Рак отшелник  (Coenobita spp)

Оставиха ни точно пред хотела на нашия приятел, който беше излязъл и го изчакахме да се върне във фоайето. Самото градче Пукет ни се стори като обикновен град, поне улиците по които минахме, но Патонг Бийч беше нещо потресаващо, нещо като Слънчев бряг (на стотна или на хилядна степен по-скоро). Тълпи от западни и китайски туристи задръстваха улиците и хотелите, които са милиони. Мисля си, че за да има такива места и хората да предпочитат да си „почиват“ тук, означава, че това е просто, което се търси. Не са самотни плажове с джунгли, каквито изобилстват в Тайланд, ами бетонни градове и лудница. При всички положения Патонг няма нищо общо с истинския Тайланд, който видяхме тези два месеца и дошлите тук туристи си тръгват с изцяло грешни впечатления за държавата.

karta 2

Нашият приятел се върна, оставихме раниците в неговата стая и излязохме да се разхождаме. Докато вървяхме по крайбрежната, болезнено познат звук достигна до ушите ни – виенето на Слави Трифонов, а на 10 метра от плажа опъната софра. Дванадесетина българи пияни заляни бяха надули чалгата, някои танцуваха с чаши на главите, а една жена дори си вдигна крака до главата. Шоуто беше пълно, тайландци и други преминаващи се подхилваха изумено. По обясними причини не им се обадихме, въпреки че толкова бяхме зажаднели да си поговорим с българи. Преди това в магазина също бяхме видели една двойка, нагримирана като плашило жена с възрастен мутряга. Нашият приятел също сподели, че предишните дни е засякъл поне 5-6 типа нашенци. Явно Патонг Бийч е любимо място на българския турист …

Седнахме на една пейчица на плажа и не станахме до пет сутринта и то без да пием и ядем нищо. Не можехме да спрем да си говорим. Приятелят ни е българин, живеещ в Норвегия, стар морски вълк, кръстосвал Атлантика 4-5 пъти, плавал из цяла Южна Америка, Карибите, Бермудите и къде ли още не. Говорихме си за лодки, яхти, бури, китове и невероятни морски приключения. Така се надъхахме, че вече нямахме търпение да започнем плаванията из Индонезийските острови. Ето една от вдъхновяващите истории, която чухме от него:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Яхта „Търпон“

Той се суетял в неговата си яхта в една от марините на Канарските острови, готвейки се за поредното презокеанско пътешествие. Изведнъж в далечината се появила черна яхта, неприличаща на нищо, което човек някога е виждал. Платната й били черни, направени от зебло, през което вятърът си преминавал директно. Цялата била скалъпена от ръждясали железа и вторични суровини, а люковете били заковани парчета шперплат. Изглеждало невъзможно да може да измине и една миля.

Яхтата акостирала в марината и отвътре изскочили четирима типа целите в черно, с огромни коси и бради. За учудване на нашия приятел се оказали българи, варненци. Яхтата се казвала „Търпон“. Това били четирима несравними ентусиасти, които сами си сглобили лодката от каквото им падне и тръгнали само с компас и хартиена карта, както каза нашия приятел  „като тези от учебника по география“, която само ти дава груба представа къде може да си.

Средиземно море го били преминали за три месеца (обикновено се минава за 20 дена, но не и без никакви навигационни уреди на борда). Люковете направени от плексиглас се счупили още при първите бури и затова сега били заковани с шперплат. Вътре си готвели в една поцинкована кофа за строителни материали и то на нафта и затова целите им дрехи и всичко било черно.

Дълго време след това приятелят ни дочул вести, че достигнали Флорида след четири месеца плаване (вместо за стандартните 30-40 дни) и там си намерили работа нелегално. За пореден път се убеждавам, че единственото което му трябва на човек за да изпълни мечтите си е истинско желание и ентусиазъм. Ако някога срещнем яхта „Търпон“ и за секунда няма да се поколебаем да се качим на борда й. Какво щастие е, че има хора с такава сила на духа!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Преди да се съмне се прибрахме нелегално в луксозната стая на хотела, подремнахме малко на шалтетата и се приготвихме да продължим на юг.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s