Дар ес Салаам

Дар ес Салаам – танзанийска любов

Африка

Начало на второто африканско пътешествие, след единадесет месечна пауза. Време е да се завърнем в Африка като този път стартираме от Танзания.

26.02.2021 г.

Полет София – Дубай.

Още на софийското летище започваме стопа. Тати и Жоро ни оставят на терминал 2 вместо на 1. Мил човек веднага се съгласява да ни откара до нашия терминал.

Петчасов полет до Дубай – в самолета има потресаващо изглеждащи българки, доста “ориенталски”. Страхотно усещане да видим “шейховете” на гранична полиция в Дубай. Минаваме без никакъв проблем. Следващият ни полет е в 5:40 сутринта. Имаме цяла нощ за разходки.

Излизаме пеш от летището . Напълно еуфорични сме. Върнали сме се “у дома”, с раница на гърба и сърце преливащо от радост и свобода. Крачим близо 7 км. до Dubai Creek и зоната на wharf-a. От индийски магазин си купуваме сирене за мазане, кисело мляко и арабски питчици, които изяждаме в малък парк. Опияняват ни палмите, цъфналите франгипани и жасминови дървета. Сякаш се събуждаме от един летаргичен сив сън обратно в живота.

Джамия в центъра

Невъобразими сгради се издигат отвсякъде, пресичаме магистрали, реки от коли и светлини. Дубай е впечатляващ (точно както го помним), особено ако човек идва от страна като България. По улиците ги няма веещите се бели роби и кърпи за глава на шейховете, но пък хора от цял свят крачат забързано в прохладната нощ. (Тук е около 20 С). На доковете вече усещаме, че силите ни напускат, въпреки че духът ни е изпълнен с такава сила, че ни се иска да изминем оставащите 2-3 км. до Златния сук (пазар). За съжаление и времето напредва, така че се връщаме към летището.

Чудовищни сгради
Дока за рибарски лодки на Дубай

В 2:00 през нощта си лягаме на зелената трева под полюшваща се палма, на паркинг до летището. Вървели сме 5 часа, 15 км. Имаме един час почивка преди следващия полет. В 3:30 сме обратно на терминала. Окончателно сме извън познатия ни свят. В залата няма нито един европеец, само африканци с шарени роби, индийци и азиатци. Сякаш някакъв огромен товар пада от нас – ето го света на усмивките, спокойствието и приключенията. Край на стреса породен от отчужденото, неприятелско общуване, крясъци и мрачни лица, правила и паранои. Дано не трябва скоро да се връщаме в Европа.

Следващият полет е с голям Бойнг на етиопските авиолинии, с прекачване в Адис Абеба. На гишето етиопецът кимва “Еши, еши” ( в превод – да, да) и разсеяно предлага да не чекираме раницата, а да си я вземем в самолета. Бяхме изтръпнали, че ще я изгубят както миналата година на връщане от Етиопия.

В 9 сутринта се прекачваме в Адис Абеба. От самолета се виждат безкрайните поленца и ламаринени покривчета на една от най-населените страни в Африка. Радваме се, че африканското ни пътешествие няма да продължи от тук, а от Танзания.

На обед успешно кацаме в Дар ес-Салаам, най-големият и важен град (но не и столица) на Танзания. Раницата също е тук и сме готови за приключения.

Танзания

Столица: Додома

Население: 59 млн. души

Официален език: суахили (банту език, силно повлиян от арабския)

Територия: 943 хил.кв.км.

Религия: християнство ~ 61%, ислям ~ 35%, други ~ 4%

Форма на управление: утилитарна президентска република

27.02.21 г.

Излизаме от летището на Дар ес-Салаам в приповдигнато настроение, въпреки че почти не сме спали от близо две денонощия (Последната нощ в София имахме само няколко часа сън.). От зеленината получаваме ендорфинов шок – бутилкови и ветрилообразни палми, дървета манго и храсти алое … Топлият, влажен въздух (33 С) полепва по кожите ни. Нямаме по-любим климат от тропичния. Над три години по тропиците и екватора са ни убедили в това. Всичко ни е толкова фамилиарно и любимо. Отчасти се чувстваме и както в Меланезия.

Въпреки опитите на всички да ни разубедят да използваме местния транспорт – микробусчета “дала-дала”, твърдо сме решени да си хванем точно тях до центъра. Излизаме на главния път и махваме на първата “дала-дала”. Оказва се съвсем лесно, особено ако човек е минал хардкор школата на градския транспорт в Хартум, Судан. Бусчето е раздрънкано и вътре гърми африканска музика. Момчето с билетите се е провесило от отворената врата. Билетчето струва 450 шилинга – 30 ст. Почти никой не носи маски. Това е наистина нашият любим свят. Всички се усмихват и са учтиви.

Слизаме в центъра, до красива англиканска църква. Твърде сме уморени, за да разглеждаме, но се изтърсваме в първото улично заведение под гигантско мангово дърво, за по един сок от захарна тръстика. Време е да натрупаме имунитет. До нас се продават пилешки шишчета с печени банани вместо хляб. Има и ориз с пилешки сос, които пълничка танзанийка с шарена рокля и тюрбан сервира от свръх мръсни легени.

Англиканската църква
Танзанийка с леген с касава и фъстъци на главата

Продължаваме по главната улица. Трябва да си хванем друга “дала-дала” до квартал Микочени, където живее хостът ни от каучсърфинг. Забелязваме един масаи на улицата, който за наша най-голяма изненада завива и влиза в двора на гръцката православна катедрала. Охраната от масаи ни я отключват, за да я разгледаме.

Гръцката православна църква в Дар ес Салаам
Улица в квартал Микочени, градът е зелен

Следващата “дала-дала” ни откарва до Микочени. Последните 2 км. до къщата ги извървяваме пеш. С последни сили стигаме до няколко къщи оградени от стена с видеокамери. Хостът ни Майк е в командировка до понеделник, но се е разпоредил на жените от поддръжката да ни отключат луксозно студио. В двора е пълно с мангови дървета и палми. Над леглото ни има балдахин с мрежа за комари. Имаме дори уайфай. Силата отново се грижи за Кервана – не можем да повярваме какво ни се случва. Успяваме само да се изкъпем и се строполясваме за 16-часов непробуден сън.

В двора на хоста
Квартирата и нашата врата

През нощта сънувам, че всичко е било само сън и изобщо не сме в Африка. Става ми лошо в кошмара, но в полусъница някак си се убеждавам, че би трябвало наистина да сме в Африка.

28.02

Ставаме чак към 10 сутринта. Вече е горещо, както впрочем беше и цяла нощ, но все пак успяхме да спим без да включваме вентилатора. Имаме и климатик, но него не бихме пуснали и на 40 С. Колкото по-бързо човек свикне към външната температура, толкова по-добре.

Днес ще си почиваме, за адаптация. Ще се разхождаме само из квартала. Хапваме “чипси маяй” (омлет с картофи) купени от улична сергия и пликче с кисело мляко, докато си лежим на близкия плаж. Ето ни отново на Индийския океан – водата е чай, а пясъка бял. Плажът е дълъг няколко километра и има само местни, които си седят на сянка под дърветата. Единствено децата се къпят или играят футбол.

Жени на плажа
Момче играе футбол на плажа

Правим няколко километрова обиколка из квартала. Забелязваме доста чужденци – европейци, индийци, араби, китайци. Луксозни къщи и спретнати улици, пълни с екзотични растения правят разходката ни много приятна. Откриваме и малък мол със супермаркет, където са налични всичките ни любими плодове, зеленчуци, подправки от Индия и Югоизточна Азия.  На връщане към вкъщи изпиваме по един кокос на улицата.

Вечерта няколко комара се вмъкват под мрежата и ни разбиват съня.

01.03

Натъпкваме се в една претъпкана дала-дала. Всички сме потни и чуждата миризма полепва и по нашите дрехи. Отново гърми африканска музика. Въпреки лудницата всички пътници са съвсем спокойни.

Слизаме на пазара Кариако (Kariakoo). Мелето е брутално. Продава се абсолютно всичко възможно от дрехи, електроника, домашни потреби до храна, плодове … Въпреки препоръките да не се носят ценни вещи тук, не само че носим, но и си купуваме идеален калъф и стъкло за таблета, каквито цяла седмица не можахме да намерим в София. Има абсолютно всичко. Малко преди да припаднем от блъсканицата и топлината изпиваме по една захарна тръстика и кафе от амбулантен търговец, който мъкне съд с горящи въглени, върху който има огромен чайник с кафе. Чашката с кафе струва 100 шилинга (7 ст.).

Кафе с поднос с въглени отдолу

Старата историческа част е много приятна за разходки. Разглеждаме готическата катедрала “Св.Йосиф”, строени от германците и лутеранската църква. (Танзания е била немска колония и за малко британска.) По крайбрежната улица има интересни германски колониални сгради. По някое време стигаме и до Рибния пазар. Килограми с риба и морски дарове се продават насред зловония, вади от мръсна вода, люспи, кървища и костички по земята. Няколко окъсани типажа ни се лепват, което до сега в Дар ес Салам не ни се беше случвало. Цветин снима дървена лодка в морето и изведнъж охраната на пазара ни се нахвърля защо сме снимали. Оказва се забранено, заради близостта на президентския дом. Минаваме покрай секция от пазара, където се пържат купчини с октоподи, но обстановката и наличието на съмнителни типове ни кара бързо, бързо да се ометем.

Католическата църква “Св. Йосиф”
Лутеранската църква, строена от немците по колониално време
Колониална сграда
Върховният съд
Традиционна лодка “доу”

Докато вървим към автобусната спирка за към вкъщи срещаме южноафриканец, който точно си е продал имота в Кения и смята да се мести в Занзибар. Както си бъбрим с него военната правителствена охрана за малко да ни застреля, защото сме били влезли в градината на президентския дом, погрешно прескачайки една верига. Докато ни крещят френетично, ние скоростно се връщаме на пътя и всичко приключва благополучно.

Парк до крайбрежназта улица
Модерни сгради на крайбрежната улица, в дъното католическата катедрала

Пътьом се отбиваме през така наречената Ботаническа градина – малка, зле подържана градинка. Но пък центъра е много приятен, обрасъл с палми и зеленина. Хостът ни Майк ни чака в елитния квартал Мсасани (Msasani) за вечеря. Падат ни шапките, когато ни откарва до луксозен ресторант на брега на морето (Slipway) и ни черпи, без да иска и да чуе да делим сметката, която възлиза на над 100 лв. Майк е страхотен човек. По професия е банкер и всяка година пътешества из Европа. Разказва ни, че в Унгария не можел да пита нищо на улицата, защото хората бягали като ги доближел !!! (А европейците били уж цивилизованите 🙂 ) Оставаме още по-шашнати, когато ни докарва до вкъщи с джипката си и си тръгва. Потвърждава се хипотезата ни, че всъщност ни плаща хотел.

Как е възможно, скъпи европейци, непознат африканец да плати хотел и луксозна вечеря на някого, когото вижда за първи път в живота си, без да очаква нищо в замяна? Май, това хората в нашата страна никога няма да разберат. А тази история не е единствено случайност, по скоро е факт върху който би било хубаво да се размишлява дълбоко.

Вечеря с хоста ни Микелмас

02.03

Майк (цялото му име е Микелмас) идва да ни вземе в обедната си почивка. Не искаме да сме му в тежест много дни, а все още ни се иска да поостанем в града, така че се местим при друг хост. Майк ни откарва до станция Убунго, в друг квартал сравнително далеч от центъра. Караме по виещи се неасфалтирани улички на нещо като гето. Чудим се как ли ще се придвижваме до тук всеки ден. Посреща ни Лукас, симпатично момче, певец в караоке бар. Ето че отново сме се преместили от лукс в гето – любимите ни прехвърляния през живота на хора от всякакви прослойки.

Настаняваме се в двустайна къщичка с ламаринен покрив, дървено легло и паянтов вентилатор. Няма течаща вода. Банята и тоалетната са общи за няколко къщи. Имаме и обща помпа, но водата тече само в определени часове, така че всички се запасяват с кофи с вода предварително.

Новият ни дом в Убунго

Оставяме раниците и заедно с Микелмас и Лукас слизаме с джипа до центъра, където се разделяме. Ние двамата посещаваме Националният музей. Старата му част е построена от англичаните в чест на крал Джордж V. Сбирката основно е посветена на еволюцията на човечеството. Има реплики на черепи на по 2-4 млн.г. от Олдувай (Серенгети). Като цяло е доста занемарен и не твърде интересен. Входната такса хич не си заслужава (12 хил. шилинга – 8,50 лв.)

Националният музей
Череп на австралопитек
Центърът на града е адски зелен, на преден фон дърво папая

След музея се озоваваме на улица Кисуту, почти изцяло населена от индийци. Изпадаме в екстаз при вида на храмовете, типичните индийски търговски сгради, магазинчета и ресторанти. На улицата има поне четири, пет хиндуистки храма и вишрама. Вегетарианският ресторант ни изкушава и без да се замисляме нахълтваме вътре за едно тали (пълно меню с леща, кърита, чапати, ориз и сладки). На съседната маса се храни пенджабец. Сякаш сме си в Индия.

Хиндуитски храм
Още един от храмовете по улица Кисуту
Индийска библиотека
Ведически храм на Ариясамадж

Изследваме и съседните улички, където араби пекат шишове отвън. Има джамии на всякакви общности – сунити, персийска шийтска и дори исмаилитска джаматхана. Арабите продават и бижута със скъпоценния камък танзанит. Сградите са на по 100-150 години и е много автентично.

Джамия в арабската част
Шийтска джамия на персиийските изселници
Индийски сгради и магазини

Привечер се прибираме с BRT (бърз автобус със собствено платно) до Убунго. В града няма метро, но бързите автобуси са значително по-удобни от дала-дала и не толкова претъпкани. Хапваме диня на парче на улицата и решаваме да извървим двата километра из тъмните улици на гетото пеш. Експериментът се оказва успешен и се прибираме безпроблемно.

Терминал Убунго на бързите автобуси

Лягаме си под мрежата за комари. Отвън някой гори пластмаса, моторчета бибипкат, музика, смях и викове, които ни пречат да заспим. По някое време се прибира и Лукас с приятелката си рускиня и си лягат в съседната стая. Сега вече става наистина кошмарно. Тъпчем си чаршафите в ушите, за да не ги чуваме. На сутринта сме като пияни моркови.

03.03

Първата ни работа, разбира се, е да си хвърлим по една кофа вода в тоалетната – импровизирана “баня”. Закусваме ориз с боб и манджа от листа от тиква, закупени от сергиите на улицата. После Лукас ни качва на една бода-бода (моторче такси) до автобусния терминал, за да не закъснеем за срещата си със Светла – българка, която е женена за пакистанец, с който експлоатират златна мина тук в Танзания. Срещаме се на басейна пред блока, където е апартамента им, в елитния квартал Мсасани. Бъбрим си цял следобед за живота в страната, а после вечеряме в индийски ресторант наблизо.

Баобаб

Тази вечер отново вървим пеш двата километра в гетото и дори започва да ни се струва, че не е гето, а обикновен квартал. В къщи няма никой. Късно през нощта Лукас се връща с приятеля си Браян и някакви жени.

04.03

Сутринта прекарваме забавно, бъбрейки си с Лукас, Браян и годеницата му, сестра му и леля му. Понеже няма вода се снабдяваме със солена такава от друга помпа, за да можем да си изперем дрехите. Перем на ръка в леген над голям гроб, който е точно под къщата. Имаме си и бананово дърво до вратата. След закуската с боб, чапати и пържени бухти сме готови за последна разходка из центъра. Откритията и забавленията днес са: сикхски клуб, джайнистки храм, ведически храм на общността Ариясамадж и чайна, в която се сервира масала чай.

Гробът и магазина за закуски отсрещагледка от къщата на Лукас
Лукас (до Цветин), Браян и роднини
Танзанийка портрет
Маги и гаджето на Браян
Котенце в дома на Лукас

Правим малък пазар за Занзибар, където казват всичко било по-скъпо. Дори се снабдяваме и със силикон, за да поправим котлончето Нафтечко (за тези, който са чували за него и го познават – ДА! отново е развален 🙂 ). Днес е последният ни ден в Дар ес Салам.

Наедрели папаи

Вечерта пристига друга каучсърфърка – Марин. Тя е французойка и вече от три месеца живее в Занзибар. Сега се връща от едноседмичен престой в масайско село в Северна Танзания. Страхотен човек е и цяла вечер си бъбрим. Лукас и Браян отново са по караоке баровете.

В следващия пост... Различният Занзибар, непознат от туристи и щастие насред Индийския океан.

С всяка покупка на книгата на Кервана “Палецът на свободата” подкрепяте Африканското пътуване. Можете да я поръчате тук. Благодарим Ви!

You may also like...

Leave a Reply