05.03.2021
Днес се насочваме към Занзибар. Хващаме ферибота на Zan Fast Ferries (30 $ – 70 хил. шилинга), който пътува само час и половина. За съжаление не успяхме да намерим друга по-евтина опция. Има само още една компания – Azam, която е по-скъпа (35 $).
Фериботът е нов и луксозен, с климатик. За нула време стигаме до остров Занзибар. Занзибарският архипелаг се състои от три главни острова и множество малки. Местното име на острова всъщност е Унгуджа, не Занзибар. Регионът е автономен, така че на пристигане получаваме по един печат в паспортите.
Оставяме раниците в офиса на фериботната компания и хукваме по улиците на така наречения Стоун Таун (Каменен град) – старият град. Архитектурата е уникална и направо ни увисват ченетата. Някога (19 век) Стоун Таун временно е бил столица на султана на Оман. Красиви арабски къщи с дърворезбовани врати и дървени решетъчни прозорци оформят лабиринт от тесни улички. Кокосовите палми и баобаби искрят в тропично зелено, а наоколо се разхождат мъже в бели роби с високи фесове. Занзибар е 99% мюсюлмански. Усещането е съвсем различно от това в Дар ес Салам.
Обикаляме, изпаднали в най-висше състояние на екстаз, покрай султански дворци, резиденции на принцове, луксозни къщи реставрирани в хотели и стар форт (основите му датират още от португалско време, 16-17 век). Попадаме и на безплатен концерт на “тараб” (традиционна занзибарска музика), където ни черпят със сладки и безалкохолни. Чудим се що за късмет отново извадихме, тъй като концертите на консерваторията по принцип са платени.
Четири часа изобщо не ни стигат да обиколим старинното градче, но поне успяваме да видим основните красоти, включително и къщата, където е живял Фреди Меркюри. Нямаме хост в града, така че се налага да си вземем раниците и да се изнасяме.
Когато стигаме до пазара и спирката на дала-дала, някакъв човек с алкохолен дъх ни се лепва, опитвайки се да ни упъти. Вече е тъмно, а извън Стоун Таун градът е голям и хаотичен. Налага се да сменим две дала-дала, като мъжът преди да ни качи на втората започва да иска бакшиш, при все че изобщо не му бяхме търсили помощта. Час по-късно вече сме далеч от града. Слизаме на разклона за град Унгуджа Уку (Unguja Ukuu) заедно с две забулени жени. Градчето е на 4-5 км., но докато вървим заедно с тях, те спират безплатно бусче до центъра. Едната решава да ни придружи чак до плажа на още 2 км, въпреки протестите ни.
На плажа има резорт. Момичето много се притеснява, че искаме да спим в дивото. Това е първата ни нощ на палатка в Танзания и все още нямаме никаква идея дали и колко трябва да се крием. Сурия ни отвежда до съседно заливче с рибарски лодки и малко хотелче, където ако нещо стане да можем да се обадим на охраната. Опъваме палатката, а тя ни напуска, като за наша изненада също решава да си иска бакшиш.
Правим първото си къпане в океана и си лягаме размазани. Вечерта изобщо не можем да заспим – идват рибари, говорят и после тръгват нанякъде с лодките си. В 2 през нощта Сурая започва да звъни. Нямаме сили да й вдигнем, но ето че се появява след пет минути с мъжа си. Твърди, че някой й бил откраднал чантата. Английският й е лош и не можем да се разберем добре. Скоро си тръгва и така и не можем да разберем дали е било измислица или истина.
06.03
Сутринта няколко рибаря бавно стягат мрежите и лодките си. Приятелски разговарят и подвикват помежду си. Палатката ни не прави впечатление на никого – добър знак! Никой не идва да ни разпитва, само няколко човека поздравяват с “джамбо” (на суахили – здрасти). Палим си малко огънче и си готвим първото за това пътешествие къри. Закусваме и се стягаме за преход към див плаж на остров Узи. Бавният и спокоен ритъм на африканското време започва да се просмуква през кожите ни заедно с тропическото слънце.
Вървим по белите пясъци покрай коралови скали в причудливи форми. Слънцето по обяд е брутално мощно и започва да прегаря спомените ни от уседналия живот, който до преди седмица водехме. След 11 месеца прекарани в България бяхме започнали да се чудим дали всички приключения от предишни пътешествия са ни се случвали наистина. Сега пък се чудим дали уседналият ни живот не е бил сън 🙂
Минаваме покрай малко пазарче за риба. Решаваме да се отбием. Повечето хора са се разотишли, а останалите в бавен африкански ритъм похапват или са поседнали небрежно под сенките на дебели баобаби. Но ние продължаваме под смъртоносното слънце, водени от изследователска треска.
Минаваме през село Угунджа Укуу, което е потопено в зеленината и сенките на 20 метрови дървета манго. Малките къщички са разхвърляни сред криволичещи улички, полузакрити от широки бананови листа. Поспираме да отдъхнем пред малко открито магазинче, в което на пръв поглед не се продава нищо. Подкрепяме се с връзка от любимите ни мини бананчета.
С изненада откриваме, че три километровия път към село Узи всъщност е коралова дига, разсичаща пищната мангрова гора. При високите приливи понякога дори и пътя се залива, като за целта местните са направили по средата на отсечката навес, в който заблеяния пътник да може да изчака няколко часа, докато водата спадне. За щастие ние минаваме по време на отлив и се разминаваме само с обезводняване и ритване на няколко стърчащи корала, с което изпитваме предимствата на новите си сандали.
На входа на селото ни причакват двама гида. Заради опита, който имахме досега обаче решаваме да се изясним с тях от самото начало, че не ни трябват никакви водачи. Едва ли не леко засегнати ни обясняват, че парите не са от значение. По-младият от тях, Маджид, настоява да ни преведе през селото, поне до разклона за плажа. Вече сме превключили на танзанийска вълна и преговорите протичат с усмивки, докато си лежим под сянката на един навес.
Селото изцяло е обгърнато в короните на огромни мангрови, бананови, хлебни дървета и папаи и създава усещането, че по-скоро си в джунгла, отколкото в село. От прихлупените къщи групичка от малчугани ни подвикват поздрави. Докато чакаме Маджид да ни донесе малко керосин за Нафтечко, наблюдаваме как магазинера ловко плете капани за риба от палмови листа.
Вървим още 4 км. през градини от касава, лимони и какво ли още не и точно преди да получим слънчев удар стигаме до голяма кокосова плантация. В края й, до сами плажа са се сгушили прихлупени колиби от палмови листа. Група рибари временно са се преселили от северната част на острова заради силния вятър, тук на юг при по-добри условия. Прекрачваме от сянката на кокосовата градина сякаш в нова магична реалност на един от най-красивите диви плажове, на които сме били някога. Тюркоазен залив обграден от коралови назъбени скали и бял пясък с разхвърляни няколко десетки канута по него.
Пльосваме се на пясъка под сянката на една казуарина. Маджид ни уверява, че можем да си останем тук колкото си искаме и че е абсолютно безопасно. Не можем да повярваме, че съществува такова място и че ние се озовахме тук абсолютно случайно. На картата даже не е отбелязано, че има плаж тук.
Реанимираме след близо 15 км. ходене пеш под палещото обедно слънце. Вторачено сме се загледали в петметровото изкопано в дънер кану точно пред нас и в екзотичните птици, които щъкат по оголената от отлива ивица пясък.
За наша радост залеза обагря завръщащото се с прилива море, в което успяваме да се изкъпем преди падането на мрака. За потвърждение, на това колко е безопасно, се появява соло пътешественичка италианка, която живее на острова от година и говори перфектно суахили. Вечерта в сладки приказки с нея наблюдаваме най-голямата падаща звезда, която някога сме виждали. Прорязва почти целия небосклон с жълто-зелена и бяла светлина. Какъв ден, каква реалност!
07.03
Събуждаме се в Рая! Кокосите и казуарината се полюшват от лекия ветрец. Непознати тропични чуруликания събуждат храсталака зад нас. Морето показва най-прекрасното си зелено-синьо. Някой и друг рибар си оправя лодката. Пием кафе и чай и закусваме с италианката Луна. Тя ни дава безценна информация за диви места, автостоп и местния живот.
Един от рибарите идва до палмовата си колибка, която е зад бивака. Предлага ни от рибата, която е уловил. Цветин си избира две рибки и за наша огромна изненада рибарят изобщо не иска да му ги платим. Целият е в дрипи и се усмихва широко. Малко по-късно на гости ни идва и Маджид. Домъкнал е една торба с подаръци – бутилка минерална вода, папая, банани и най-голямото авокадо, което някога сме виждали. Кани ни на гости в тях на следващия ден.
Залезът отново е в бебешко розово. Обхождаме целия плаж, намираме морски звезди и се веселим с Маджид. Ето, че животът е отново в хармонията си – няма напрежение, огорчение, сърдити хора. Само красота и непрестанна радост. Как тогава да ти се иска да печелиш пари закотвен в европейските структури, вместо да си просто най-щастливия скитник на света ?!
08.03
Стягаме багажа. През кокосови плантации и градини тръгваме да вървим трите километра до село Узи. Всички хора от селото са в градините си – кой събира дърва за огрев, кой кокоси или пък сади касава, авокадо или папая. Повечето хора тук се придвижват с колелета, а някои и с малки каручки с един впрегнат вол.
В селото ни чака Маджид. Въпреки, че то е доста голямо, с къщи разпръснати сред мангови дървета, банани и баобаби, някак си успяваме да го намерим. Къщичката му е от ръчно правени големи циментови тухли, без никакви мебели, с изключение на няколко дървени легла в различни стаи. Няма ток, нито течаща вода, но е чисто и подържано. Маджид живее с майка си, баща си и по-малките си шест братя. Тази сутрин с дядо си специално за нас са откъснали хлебен плод от гигантско дърво. Майка му (на нашата възраст) вече го е сготвила – предварително сварен и после леко запържен. Закуската се състои от него, печени зелени банани, авокадо и чай с джинджифил. Обожаваме хлебния плод и направо си умираме от кеф когато го пробваме. Подаряваме на цялото семейство мартеници, след което Маджид искаше той пък да ни подари тениска, която успяваме да откажем с триста зора.
След като се изкъпваме сме готови за обратния път до Унгуджа Укуу. Пътьом Маджид ни води до огромен баобаб (на 10 века), по който местните са окачили пчелни кошери за мед. Според местни легенди някога кухината му се използвала като малка джамия. Маджид ни разказва, че извън селото имало друг такъв огромен баобаб, в който имало духове. Местните по някога ходели да ги омилостивяват с дарове – сокчета и сладки. Но има хора, които били твърдо против тези суеверия, защото исляма не толерира подобни анимистични практики. До дървото живее някакъв старец магьосник-лечител.
През мангровата гора отиваме под навеса в началото на кораловия път. Чакаме известно време за дала-дала, но нищо не минава в нашата посока, така че след като събираме малко сили се сбогуваме с Маджид и тръгваме пеш.
Транспортът е толкова евтин, пък и не минават много коли, така че от село Унгуджа Укуу си хващаме дала-дала до главния път (цена 500 шилинга – 35 ст.). Тръгваме с намерението да стопираме, супер развълнувани, че най-сетне ще сме на стоп. Но скоро се задава дала-дала точно за селото, за което сме тръгнали – Кизимкази на 30 км. Билетчето този път е 1000 шилинга – 70 ст. На острова много от бусчетата са открити, с покрив и две дълги седалки, като на атракционно бусче. Возенето е супер приятно и всичко се вижда. Натъпкали сме се до няколко жени с шарени дълги хиджаби и още по-шарени роби. Макар и някои да следват арабската ислямска мода в черно облекло, дори понякога и със скрито лице, болшинството са облечени много шарено.
Пристигаме в Кизимкази – малко селце с една шепа резорти и приятен залив. От тук се организират турове за гледане на делфини, но преживяването е доста стресиращо за самите делфини. Ние се къпем в морето и се снабдяваме с вода от чешмата. В село Узи пиехме от кладенец. Набавяме си и керосин за Нафтечко. Между два хотела забелязваме празно място с кокоси и дървета, където установяваме бивака. Вечерта минава спокойно. Абсолютно никой не идва.
В следващия пост четете: Керванът среща зелена мамба, открива изоставен усамотен резорт в дивото, докато прекосява южния край на острова пеш и намира още безброй изненади по източното крайбрежие на Занзибар.
Предишен пост: Дар ес Салаам – танзанийска любов
За влюбените в Индия вижте първи том на Керванската сага из Азия тук: Книга
