Соломонови острови – кирибатски живот в рая

harapa-2

Соломонови острови

 Столица: Хониара (Honiara)

Население: около 640 хиляди човека

Площ / брой острови: 28 хил. куб.км / 6 големи и 900 малки острова

Парична единица: соломонов долар

Език: соломонов пиджин

 

Сведенията ни за Соломоновите острови са крайно ограничени. Това, което научихме и подочухме пътьом се обобщава в едно изречение: островна тихоокеанска държава с меланезийска култура и етноси, не особено развита, без особени индустрии, бивша английско-австралийска колония, в която и до сега има австралийска полиция.

Меланезия идва от латинското меланос – черно. Меланезийската географско-културна зона включва няколко държави – Папуа Нова Гвинея, Соломонови острови, Вануату, Нова Каледония (френска територия) и Фиджи. Обитавани са от хора с черен цвят на кожата, със ситно къдрави коси, въобще имащи африкански вид. Макар всяка една държава и остров да е обитавана от различни етноси, със собствени езици и особености, се наблюдават някои общи характеристики, както е при различните европейски народи. Клановата система, правото над земята, земеделието, храната, начина на строене на къщи и други са подобни и за Соломоновите острови, но по свой характерен начин, различен от този в ПНГ.

plajche-i-palmi

Морето е спокойно и за под половин час лодката пресича протока между Шортланд и Буганвил. Първоначално се отбиваме до съвсем мъничко островче встрани от Шортланд, където живее само едно семейство със свой собствен магазин за бира. Не можем да повярваме къде сме се озовали. Водата е светло синя, пясъкът е бял, с надвиснали кокоси, а самият остров тъне в гъста тропична джунгла. Между гигантските дървета се гушат само няколко къщички до сами плажа. Хората весело поздравяват неочакваните гости.

map sol golqmaКарта на Соломоновите острови

map solomonОстров Шортланд и село Харапа

Кирибатски сън

След като оставяме покупките от града, лодката ни откарва на главния остров, в малко селце на име Харапа. Повечето къщи тук са с покриви и стени от листа от палмата саго. Селото е съвършено чисто, с екзотични цветя, засадени навсякъде и традиционни, спретнати къщички в две редици покрай централната и единствена улица. Момичета по шарени парчета плат (тук се наричат лава лава) и потници, с цветя в дългите до кръста прави черни коси се разхождат нагоре, надолу. Морето е като огледало, а на хоризонта се виждат нереални пухкави облаци. Може би все пак сънуваме, не е възможно да съществува такъв рай на Земята. С Цветин се ощипваме, но сънят продължава. Мощни дози ендорфин се отделя в кръвта ни и не можем да спрем да се смеем. До сега където и да бяхме, не можехме напълно да си харесаме място за живеене – или ще е пренаселено, или религията ще повелява да се навличаш и да си стоиш в къщи, или пък ще е пълно с туристи, или няма да има грам дива джунгла, или ще е опасно от племенни войни и разбойници …

ostrovche

Тук обаче всички фактори се съчетават идеално – море с корали, неземна красота, почти ненаселен остров с джунгла и никакви пътища, миролюбиви, весели хора в постоянен екстаз от живота. Загадката се криеше в това, че жителите на селото изобщо не бяха меланезийци. Бяхме попаднали на преселници от Кирибатите. Всеки, който си направи труда да издири Кирибатите на картата ще установи с почуда, че тази микронезийска държава се намира на екватора, по средата на Тихия океан, далеч от всякакви други острови и се състои от няколко микроскопични атола, трудно забележими. През 1962 г. британският протекторат на Кирибатите изселва някои хора на Соломоновите острови, уж като превантивна мярка срещу пренаселването на атолите. В село Харапа, след почти две седмици плаване пристигнали 12 семейства и основали общността, която и до ден днешен следва всичките си традиции. Освен Харапа на Шортланд има още две такива селца. Както и сами имахме възможността да се убедим културата им се оказа уникална.

selotoКъщи в село Харапа

Всъщност ние още в самото начало бяхме забелязали, че катехиста и някои от другите хора в лодката имаха коренно различни лица – тези бяха с по-светла кожа, дръпнати очи и прави коси, но си помислихме, че сигурно са се омешали с някои от китайците тук. После се оказа, че кирибатците са именно такива, с азиатски черти и сходни с полинезийците. Момичетата бяха невероятно красиви, слабички и с цветя в косите. Всички хора ухаеха приятно, на къпано и парфюми. От всякъде се носеше музика и смях и енергията на леност изобщо отсъстваше. Един метеше, друг плевеше, трети беше излязъл за риба, четвърти строеше нещо, въобще кипеше голяма дейност и имаше ред.

kiribatkaКирибатка

За такова малко село, на остров насред океана беше уникално колко много неща имаше – три църкви (католическа, адвентистка и методистка), бахайски център, детска градина, начално училище, клиника и магазинче, в което основно продаваха сладолед. Трябва да се има предвид, че се намирахме на поне шест часа път с кораб или лодка от провинциалната столица Гизо и на два дена от столицата Хониара. Освен Буганвил наоколо нямаше нищо друго. На самия остров въобще нямаше пътища, нито нещо като по-главно село с пазар. Единственият начин да се придвижиш бе с моторна лодка, като до Шортланд не идваха дори пътнически кораби, толкова бе отдалечен от всичко. На острова нямаше обхват на телефон, нито интернет или ток. Нямаше и нито един супермаркет, никакви коли или мотори, абсолютно нищо такова. Не знаехме какъв е живота на същинските шортлендъри меланезийци, но на кирибатците беше изумителен. Сякаш като в приказка си взел хората от някакъв голям град и си ги пуснал в Рая. Точно така се държаха всички. За тези, които знаят за какво говоря – това си беше едно перманентно Иракли 🙂

seloto-2Селото

Въпреки, че нямаха никакъв достъп до каквото и да е, всички говореха добър английски, бяха съвършено учтиви и подредени и не зависеха от нищо. Като умели рибари те изкарваха доста пари продавайки рибите си на пазара в Буин. Всеки си имаше слънчеви панели, уредба за музика, моторна лодка и пари за сладолед, с което всички основни нужди се задоволяваха. На острова всяко село си имаше начално училище, като имаше и две гимназии. Ние бяхме във възторг.

centralnata-ulicaЦентралната улица на селото

Катехистът ни настани в празния свещенически дом на селото, приятна дървена къщичка зад католическата църква, с хол и две стаички. На Шортланд понастоящем няма нито един свещеник, след като мисията в село Нила изгоряла преди година. Един път в месеца идвал някой да отслужи литургия, през останалото време катехистът  има задачата да отслужва частта, която може и без свещеник, тоест четения от Библията.

dvuetajna-kushtaСвещеническия дом, където живеехме

sveshtenicheskiq-domХолът ни

nashata-spalnq-v-sveshtenicheskiq-domСпалнята

Тази вечер сме поканени в къщата на традициите, на вечеря със старейшините. Кирибатците, както вече споменах, страшно държат на традициите си и въпреки, че много от кирибатците имат бракове със соломонски жени и мъже и популацията им значително е почерняла, все пак всичко си е като на самите Кирибати. В началото черни хора не са били допускани в общността, но поради липса на себеподобни, се наложило да разрешат смесените бракове.

v-selo-HarapaЖивот в селото

Къщата на традициите (манеаба) представлява широк навес, но циментиран и с ограда, нещо като къща без стени. В нея се събират единствено старейшините да обсъждат проблемите на селото, като най-старият е с най-тежката дума. Големи чествания също се празнуват тук, като тогава участват всички. По Коледа и Нова година старейшините правят нещо като безспирен едномесечен къмпинг, където всички заедно закусват, вечерят и се забавляват. Спи се на рогозки и дюшеци из ъглите. Обикновено след вечеря младите са поканени вътре да пеят и танцуват. Ние попаднахме точно на последните два, три финални дни от тези празненства и така имахме привилегията да видим и усетим от близо кирибатската култура.

Към осем вечерта надуха първият рог (раковина). До третия се очакваше всички да са дошли. Тук всяко нещо се прави абсолютно спокойно, никой не бърза. Така, че след първия рог имаше поне още 30-40 минути време човек да се накани и да заповяда. Ние с катехиста успяхме да отидем малко преди третия. Той ни настани до (както после разбрахме) най-важният старейшина. Тетеки беше адски симпатичен и веднага завързахме интересен разговор. Той ни разказа кой с каква длъжност е. Имаше дегустатор на храната, обслужващ събранието, церемонял майстор (в случая беше катехиста Токи) и др. Хората тук изпитваха голяма почит към предците и старите хора и по тези, а и поради други причини също, се зачудихме дали пък наистина в древни времена не са доплавали до Кирибатите някакви японци всъщност.

Токи откри вечерята с молитва на кирибатски, представиха ни и нас и след специално пляскане с ръце храната бе сервирана. Хората тук основно ядат ориз (който е вносен) и риба. Кирибатците много ги няма в земеделието и не си отглеждат нищо освен кокос и банани, тъй като основно са рибари. На нас ни сервираха много вкусно сготвена тиква, имаше и мариновани сурови миди и огромни риби. На предната сутрин старейшината Тетеки се успал и събрнието го наказало да събере миди и да нахрани всички с тях. Така че той цял ден беше събирал миди.

След страшно вкусната вечеря всички си полегнаха на матраците. Бабите си спяха само по парче плат, без горнища. Младите бяха поканени да танцуват традиционния танц с бамбукови пръчки. От тон колоната загърмя полинезийска музика и напарфюмирани и нагласени младежи започнаха да прииждат постепенно. Танцът бе наистина уникален и се състоеше от сложна серия от удари с пръчки. Всички седяха в две редици, един срещу друг и всеки танцуваше с всеки, периодично сменяйки се. Те си го бяха адаптирали с модерни движения и вървеше на всякаква музика. По някое време и ние се включихме, но в началото ни беше доста трудно да запомним сериите от удари. С времето свикнахме и стана много забавно. Хората останаха да танцуват до ранни зори в „кирибатската дискотека“ под звуците на веселата музика, но ние след като се поуморихме, решихме да се прибираме. Вече наближаваше полунощ и ни се спеше. Старите толкова се кефеха на младите, че въобще не им хрумваше да ги изгонят и си спяха по ъглите въпреки лудницата, създавайки атмосфера на задружност.

Пълната загадъчна луна огряваше палмите с магичен блясък. Часове и дни на пълна еуфория … Значи Раят на Земята бил възможен !!!

08.01

Събуждаме се от песните на папагали и гугутки. Една от жените пристига с термос с вряла вода, какао и бисквити за закуска. Хората са страшно гостоприемни. Погрижиха се да ни пуснат ток с помощта на една слънчева батерия, донесоха ни кофа за пране, чисти чаршафи, изметоха къщата. Дори самите соломонки са жизнерадостни и отворени, за разлика от особените си буганвилски събратя, които сякаш винаги са отнесени и леко сериозни.

gigantski-ananasЗакуска

Днес е неделя и хората се приготвят за служба. И за църквата се бият три камбани, като службата започва когато всички са готови. Токи, катехистът, се е изтупал с нещо като пола кимоно, бяла риза, огромен кръст на врата и окъсана Библия под мишница. Децата пеят и свирят весели песни, крещейки с пълен глас. Литургията се провежда вместо на соломонов пиджин (подобен е на този в ПНГ, но прилича повече на английски), на кирибатски, като катехиста през цялото време пуска шеги. Въобще тук всяка дейност е повод за голямо веселие.

След литургията научаваме, че на малко островче отсреща имат един лаптоп и тъй като паметта на фотоапарата ни е пълна, решаваме да отскочим с лодката. Оказва се, че там живее семейство дошло на гости от остров Ню Джорджия, на който е  провинциалната столица Гизо. След като са изкарали близо месец тук, вече планирали да се връщат до няколко дни в дома си. Уговаряме се с тях да ни вземат, което всъщност е единственият ни шанс да напуснем Шортланд. Кораби скоро няма да има, обикновено един път месечно идвал някакъв, на някаква компания, но кога точно беше неясно. Ние от друга страна все пак бързахме, защото още нямахме входен печат, тоест бяхме нелегални в страната. А и за други хора пътуващи за Гизо не бяхме чували. Единственият проблем беше, че щяхме да пътуваме в открито море с моторна лодка 6-7 часа, а и за такова голямо разстояние бензинът бе адски скъп и трябваше да се включим с пари. Официалната тарифа за това разстояние бе 500 соломонови долара на човек (т.е. по 125 лв.), но хората склониха да ни вземат и двамата за тази цена.

Успяхме да прехвърлим всички снимки на USB-та и се заехме с по-важни задачи, а именно гребане с кану около острова и гмуркане 🙂 С нас бяха още две момичета събиращи миди и раковини. Коралите бяха невероятно пъстроцветни. Красиви, искрящи рибки плуваха наоколо. Ярко сини морски звезди си почиваха по дъното, заедно с морски таралежи и краставици. Имаше и гигантски миди, по метър черупката. Не можахме да излезем от водата до вечерта.

gigatnski-midiМидички

Мъжете бяха отишли до Буганвил за резервни части за мотора, така че се наложи да ги чакаме до посред нощ. Лежахме си по пода, слушахме надута на макс музика и си говорехме. По едно време заваля страшен дъжд и по-късно се разбра, че те са изгубени в гъстата завеса, а на всичкото от горе им свършил и бензина и трябвало да гребат. Така, че се върнаха след като всички бяхме изпозаспали. Заради липсата на телефони обаче човек няма как да разбере какво се случва и просто си чака.

vecherno-kupaneВечерно киснене в  морето

09.01

Днес предприехме малка разходка из кокосовите плантации покрай брега и се натъкнахме на катерещ се по палмите варан, ята от червени папагали и много разнородни птици. Макар да няма голямо разнообразие откъм бозайници е пълно с други какви ли не интересни животинки, като може би има и неизследвани видове. Особено внимавахме и за стария ни познайник – соленоводният крокодил, който преди две, три години изял едно дете, което се гмуркало до селото.

varan-na-dyrvoВаран

cherveni-papagaliЧервени папагали

На обед семейството от магазина за сладолед ни извика да си сготвим в тяхната външна кухня на огън, като ни бяха опекли и две риби. И тук хора се учудваха на пътешественици, които искат да си седят и приказват с тях, вместо да предпочитат луксозните си яхти или резорти. Много ни се радваха.

tsvetin-i-pasi-gotvqtЦветин готви в кухнята с Паси

Тази вечер щеше да се проведе финалната вечеря от едномесечните коледни празници и кипяха големи приготовления. Старейшините бяха изпратили три лодки за риба, а младите подготвяха специална програма. Към 8-9 отново се събрахме в къщата на традициите. Местните ни разказаха, че тази къща имала огромна важност за кирибатците. Даже когато на Кирибатите минавало бусче покрай нея, хората слизали и го избутвали докато я подминат, за да не се вдига шум с мотора и пречи на духовете на предците. Едно време кокалите на някои от умрелите предци бивали слагани в корубата на морска костенурка под покрива на къщата на традициите.

pushene-na-ribaПушена риба

Стичаха се хора от цялото село.   След изсвирването на третия рог хората започнаха да си сипват от приготвената за случая храна. Тя беше в огромни количества. Имаше ястия от свинско, ориз, риба, приготвени по различни традиционни рецепти. Някои от рибите бяха сурови в марината от лимон и кокос. След хапването последва програмата на младежите – танци с модерни елементи, скечове и малка сценка, в която всички момчета бяха се облекли в женски дрехи. Беше изумително, как в толкова малка общност бяха измислили и координирали така хореогравски изпипано (и то по доста професионален начин) даже и театър. Гвоздеят на програмата бе уникално кирибатско пеене с барабани и традиционен танц. После разбрахме, че тематиката не е за лунни нощи и ром, както си мислехме, а за Рождество Христово. Вечерта завърши с вече любимият ни танц с пръчки, който продължи до малките часове на нощта.

baraban-v-maneabataТрадиционен барабан в манеабата

10.01

 Макар да не ни се иска да пропиляваме и секунда от райските дни на острова, този ден преминава в спане чак до ранния следобед. Умората натрупана от пътуванията из ПНГ и Буганвил си казва думата.

djunglataДжунглата на Шортланд

Следобед решаваме да се поразходим около селото. Както е обичайно тук, хората се занимават с неща от рода на танци под звуците на весела музика, лежане в хамаците, плетене на покриви от листа от пандапус, игра на волейбол или пък покер със залагания в „манеабата“.

pasi-meteЖена мете двора

Единственото гадно нещо в цялата идилия бе дървосекаческата компания дошла да цепи вековните дървета и да унищожава корала. Както бихте се досетили, това бяха старите ни малайзииско-китайски познайници, вдигнали ръка над всички гори в Азия, а очевидно и не само там, а и на Пасифика. Те старателно се грижеха да не остане нито едно дебело дърво в тази част на Земята, да се унищожат и избият до крак малко изследвани екосистеми, като същевременно се съчетава с прецакване на местното население, като се заплаща свръх скъпата дървесина с жълти стотинки (Не е за вярване, но на местно ниво се заплаща по 4 лв. на кубик при положение, че се продава в интернационален план по 2000-3000 лв. на кубик тропична твърда дървесина !!!).

dyrvosekarskiq-putПътят разкопан от дърводобивната компания

Кемпа на дървосекачите беше на двадесетина минути от селото, по широк път застлан с корали. Тръгнахме да разучим положението и да разгледаме уникалната джунгла. През целия път се надъхвах как като срещна китайците хубавичко ще ги насоля на китайски, но ето че съдбата ни извъртя поредната си парадоксална шега. След като пристигнахме в лагера, китаецът сякаш беше ни очаквал цяла вечност, така се зарадва и засуети, че останахме като попарени и безмълвни 🙂 Държеше на всяка цена да ни нагости и дори заяви, че бил будист и вегетарианец. Замислих се, че въпреки отвратителната си работа, въобще нямах право да го мразя. Човекът си беше много свестен и мил и в неговите очи това си беше работа, като всяка друга. В края на краищата, нямахме право да генерализираме и да си мислим лоши неща за китайците или други хора, които дори не сме виждали. За съжаление проблемът е всеобщ. Повечето хора са без никакво осъзнаване, единствената им цел е материално благополучие в живота. Техният брои е критично по-висок от този на хуманистите, духовните и осъзнатите личности, обичащи и заинтересовани за Земята. Това разбира се не значи, че едните са по-добри от другите, но води до драстично унищожение и разруха. Тръгнахме си от лагера по здрач с натежали мисли за съдбата на това райско местенце.

11.01

 Докато ние сладко сме си спали в дървената къща, вън се е извършвала важна за живота на селото дейност. Момчетата са излезли на нощен риболов – гмуркане в корала с фенери и харпуни или хавайски копия. Прибрали са се чак към 4 сутринта с доста успешен улов, така че когато сутринта отивам до откритата кухня на Джак за гореща вода, всички огнища са заети. Над множеството огньове, на решетки покрити с ламарини се опушват огромни риби. Това е важен елемент от икономическия живот на кирибатското село, защото утрешния ден е пазарен и рибата ще бъде продадена в Буин, на отсрещния остров Буганвил. Това пък ще донесе необходимите им средства за оцеляване.

Кълбата пушек излизат от всички страни на сламения навес на кухнята. С Джак запалваме огън отстрани, слагаме опушения чайник с вода и сядаме, както обикновено на сутрешна раздумка. Започва един напрегнат и „зает“ островитянски ден 🙂

kushtaКъща в селото

Днес планът е с едно детско кану да догребем до отсрещното островче и да прекараме деня в гмуркане сред коралите. Тръгваме, като неловко се настаняваме в клатушкащото се кану и внимаваме да не се катурнем. За наш срам и смях на останалите кануто не иска да се движи в права посока – когато гребем и двамата от ляво, завива на дясно, но когато гребем от дясно, не иска да завива на ляво. Така на зиг-заг, като по някога се налага да го спираме за да изправим посоката и да не отплаваме в открито море, стигаме до островчето. Августин, брата на Джак, с който ще пътуваме до град Норо, прави кей от корали. Жените на острова чистят, а децата лудеят наоколо. Като ни виждат веднага отмъкват кануто. Между другото те са съседски деца от град Норо, остров Ню Джорджия и Августин ги е взел на едномесечна ваканция, просто ей така за тяхно удоволствие. Сядаме на сладки приказки с жена му Сара и докато децата си играят с кануто, ние за пореден път обсъждаме кога точно ще тръгнем. Следващите няколко часа прекарваме в гмуркане сред невероятните корали и рибки, които са така прекрасни и невероятни, че няма как да бъдат описани. Прибираме се в къщата на братята точно преди да се изсипе проливен дъжд. На свечеряване загорели и щастливи сърфираме по големите вълни с кануто към село Харапа. Този път се справяме с гребането доста по-добре от на идване, въпреки че на финала една вълна едва не ни обръща.

s-deteto-na-avgustinЦветин със сина на Августин

Докато си говорим с Джак и жена му Паси бие камбаната на църквата. Решаваме да я посетим и да се присъединим към седмичното споделяне на Библията. Учудващо е как религиозният живот в селото продължава с пълна сила, въпреки че свещеник идва само веднъж в месеца.  Хората са силно религиозни и след редуване на песни с китара и речи, после прочувствено се молеха със затворени очи. Всички се молеха горещо, леко се поклащаха, а по време на речта Паси даже почти се разплака.

harapaСело Харапа

На излизане от църквата огромната луна надвиснала над главите ни грееше с ореол от разноцветна дъга. За първи път виждахме такъв феномен. Доста изморени се прибрахме в къщата, но точно преди лягане катехиста Токи ни дойде на посещение. На утрешния ден щеше да ходи до съседен остров, който бил населен с японско малцинство останало от Втората световна война. Покани ни да отидем с него. Докато си бъбрехме къщата се разтресе от страшен трус. Ние се спогледахме и го попитахме дали не е добре да излезем на вън. Той отговори, че това земетресение било слабо и нямало смисъл. Беше преживял през 2006 г. такова със сила 8,6 по скалата на Рихтер. Разказваше със смях, как след това имало цунами, което помело Гизо. Той лично оцелял, като със сина си се метнал на лодката си и отпрашил навътре в морето. За късмет отсреща има друг голям остров, така че вълната не била една и висока, а имало каскада от ниски вълни. През нощта се събудихме от друг по-силен трус, но за щастие и този път нямаше цунами.

12.01

На сутринта весело се появява китаецът мениджър от дървосекаческата компания. Носи къси гащи и смешни сини чорапи до колената. Донесъл ни е торбичка с понички и се оказва, че до летището ще пътуваме с него, защото той ще посреща там двама нови работници (багеристи) от Индонезия. Докато чакаме лодката да зареди отивам в кварталчето на катехиста, където се настаняваме под навеса на малката схлупена къщурка на брат му.

s-toki-i-kitaecaС катехиста Токи и китаеца от дървосекарската компания

Група дечица скачат на вътрешна гума на трактор, други играят на непозната за нас игра, като мятат разноцветни ластици на земята. Под навеса в кухнята се опушва риба. Повечето рибари рано призори са отишли на пазара в Буин, но брата на нашия човек ще ходи за следващия, който е след няколко дни.

deca-na-gumaКирибатчета си играят

Тръгваме след около два часа, след подмотване и приказки с този и онзи. Токи катехиста внимателно заобикаля коралите покрай селото и после в дълбоки води набичва мотора на пълна газ. Пред нас започват да се разкриват заливче след заливче, прелестите на остров Шортланд. Морето е спокойно, слънцето се отразява в кристалните му води и ни заслепява. От лявата ни страна се вижда силуета на Буганвил. На хоризонта се появяват малки островчета и скоро лодката заплува в проток между главният остров и мангровите гори на островчетата. Джунгла, жълти плажчета с надвиснали кокоси и коралови рифове с пенещи се води ни пълнят очите. Минаваме покрай плоският остров с летището Балалай и завиваме през проток, който колонизаторите са оприличили с река Нил, а местните впоследствие са видоизменили леко името, така че едноименното село станало Нила.

cyrkvata-v-nilaМисията в село Нила

Акостираме на малък пристан, пред голяма красива църква. До нея се строи новата къща на епископа, тъй като старата е изгоряла по незнайни причини. Има още няколко постройки, между които и сравнително голяма дървена клиника. Правим си разходка през малко селце, което е абсолютно различно от кирибатското село, където сме отседнали. Къщите също са дървени с покривчета от листа, но изглеждат по-различно, по-големи са и са разпръснати, на разстояние една от друга.

kushta-v-nilaСоломонска къща

Хората са любезни и усмихнати. Един човек ни закарва до останки на японски самолет от Втората световна война. Американски самолет успял да се промъкне, прелитайки съвсем ниско през протока и разцепил японската база. Останките от самолета, паметник на човешката глупост, сега са обрасли целите в растителност.

ostankite-ot-samoletaОстанките от самолета

Правим  си разходка и до единствената гимназия на остров Шортланд, създадена от мисията „Дон Боско“. Това е едно от най-големите училища, които сме виждали до момента. Десетки големи постройки са разположени по целия хълм, но сега е лятната коледна ваканция и само няколко бездомни кучета обитават сградите.

shortlanderkaСоломонка от остров Шортланд

Слизаме на пристана, разделяме се с местния соломонец, който ни придружаваше. Нашите хора ни очакват в лодката, притеснени са, защото са чули как пристига самолета, който очакват. Пътниците обаче нямат късмет, защото трябва да почакат да заредим гориво за на връщане, което се оказва бавен процес. Обикаляме по разни крайбрежни бензиностанции и кейчета, където под навеси има варели бензин. Но се оказва, че или няма бензин или не намираме собствениците. Все пак накрая намираме такова, където има и двете неща. Започваме да пълним тубите. Цената зависи, от това колко си отдалечен от големите пристанища, като варират от 7,5 соломонски долара до 20. Широко разпространените тук лодки  са с двигатели от по 40 коня и консумират по 20 литра на час, с които могат да изминават само около 20 км. Всъщност единственият възможен транспорт е доста скъпичък.

benzinostaniqБензиностанцията за лодки

Обаждат ни се да кажат, че индонезийските багеристи са пристигнали до близката база на дърводобивната компания и отиваме да ги вземем от там. Очаква ни покъртителна гледка – грозното бъдеще на острова и може би на цялата държава. Огромни камари с хиляди дебели трупи дървета очакваха съдбата си да бъдат погълнати от безпределно алчния Мордор (Китай). След като бяха унищожили цялата си природа, сега китайските бизнесмени бяха протегнали червени ръце и към последните джунги на Земята. Няма много останали дървета в Лаос, Камбоджа, Малайзия и Индонезия. Беше дошъл реда и на Пасифика. Заради тези размисли на връщане настроението ни рязко се промени. Мълчаливо наблюдавахме другите бази на компанията покрай брега. Бяха подпукали острова от всички страни. По пътя ни спря лодка с местни дебелаци, за да вземат телефона на китайско малайзийския мениджър. Бизнесът се разрастваше и местните с радост предоставяха земите си за жълти стотинки.

dyrvosekarski-campСеч на джунглата

Върнахме се в приказното село и бяхме буквално сломени. Скоро приказката и тук щеше да свърши, джунглата щеше да бъде икономически развита, т.е. дезинтегрирана. Навсякъде щеше да има поля с палми за олио. Местните щяха да работят в тях като роби, защото коралът щеше да е мъртъв и нямаше да има риба за препитание. Отидохме да говорим с местния лидер Тетеки. Той дори не знаеше, че желязното дърво, от което имаше в джунглата, е невероятно скъпо и сеченето в останалите държави е абсолютно забранено. Договорите с местните бяха чиста кражба, с елемент на гавра. На тях им се плащаше на кубик около 16 соломонови долара, а някои от дървесините всъщност струваха по над 20 000 соломонови долара на кубик. Само една от гигантските трупи е около 40 куб.м. !!! Трябва да се направи нещо в световен мащаб … Неприятното е, че според местните соломонското правителство е второто най-корумпирано правителство в света, а китайците са виртуози в изкуството на подкупването и манипулацията. Чухме, че правителството не било дало лиценз на шведска дърводобивна компания, която е искала да прави избирателна сеч и залесяване на всяко отсечено дърво, освен това на много по-изгодни цени за местните …

В селото всички са се върнали от пазара в Буганвил. Паси, жената на Джак е щастлива. Продала е всичката риба успешно и е напазарувала каквото й трябва. Взела е и за нас голям ананас и ни е сменила последните папуаски кини за соломонови долари, при това на доста по-изгоден курс от официалния. Тъй като разликата е около 40 %, за бъдещите пътешественици би било по-изгодно да си изтеглят кините от Буганвилски банкомат и да си ги обменят на черния пазар.

Вечерта си оправяме багажа. След незабравима седмица прекарана в кирибатското село Харапа е време да отплаваме към други непознати острови. Надявахме се на утрешния ден времето да е добро и всичко да бъде наред. Щяхме да пътуваме около седем часа със семейството на Августин и Сара, четири от които в открито море.

kushtichkiКъщичка в рая

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s