Тиграй – кактуси, скални църкви и събуждания с калашник

Момче от област Тиграй

20.02.2020

Сутринта единствената вода, която има в близост, са дълбоки локви, останали от течащата през дъждовния сезон река. Вкусът на водата е особен, тъй като хората често перат и се къпят в тях. Пречистваме я с помпата, която ни подари Свилен, но вкусът си остава такъв. 

На стоп до реката, на която спахме

В 1 следобед тръгваме излизаме на главния път. Не след дълго ни спира камион натоварен до дупка с дърва. Шофьорът и двамата му спътници весело дъвчат кат през целия път. След като преминаваме в следващата провинция Тиграй спираме в първия град за кафе. Тук обстановката е доста по-различна от тази в област Амхара. Къщите са каменни, а и хората са по-други. Мъжете в голямата си част изглеждат леко пропаднали или поне тези в това първо тиграйско село. Жените са по-сериозни. Често едните си комуникират с другите чрез хвърляне на камъни и леко побийване. Жоро отива на пазар, където баби продават сол и домати на сергии направени от натрупани камъни, с навеси от разкривени дървета покрити с разкъсани чували. Една от жените продава току-що набран памук, натрупан на купчинка до нея и преде със старовремска хурка.

Географско положение на област Тиграй в северна Етиопия
Детенце ни наблюдава, докато пием кафе

Продължаваме с камиона нататък. Тиграй все повече ни изглежда като различна държава. Вече всички къщи са от камък, а не от кирпич и евкалипти както до сега. Жените обаче имат нов вид прическа – отгоре косата е сплетени на плитка, а отзад оставена да стърчи свободно. По-сухо и ненаселено е. Хората сякаш масово имат по 2-3 деца, а не по 8-10, както беше в Амхара. Всички изглеждат по-чисти и спретнати, а къщите в по-голямата си част са измазани.

Тиграйска прически
Косата е сплетена на няколко много специфични гребена
А отзад седи свободно пусната

По тъмно пристигаме в Шире (Shire). Градът за наше изумление изглежда като европейски – с хотели на по 5-6 етажа с диодни светлини по фасадите, с бутици с костюми, супермаркети и въобще всякакви магазини. Още докато слизаме от камиона ни заговаря един човек, с много добър английски. Представя ни се като Майкъл. Предлага да ни помогне. Споменаваме, че искаме да къмпираме и той ни дава идея да вземем тук-тук за извън града, където имало подходящи площи. По пътя забелязваме празно пространство и спираме. Докато оглеждаме поляната, от строеж в близост излиза човек и ни предлага да спим направо в самия строеж. Решаваме, че идеята е добра. Заедно с Майкъл влизаме вътре и започваме да готвим. От дума на дума става ясно, че той е бежанец от Еритрея. Дошъл е в Етиопия преди 8 месеца, бягайки от лошата икономическа ситуация в страната си. От близо 7-8 дена е напуснал лагера и се опитва да си намери работа. Спи където намери и преживява ден за ден. Майкъл е доста интелигентен и говори перфектен английски. Разказва ни, че по 300 човека на ден идват от Еритрея в Етиопия. Твърди, че причините са икономически и сякаш не смее да каже нещо лошо за правителството. Все пак Еритрея е известна като Северна Корея на Африка. Майкъл остава да спи при нас на строежа, на една рогозка, която ни постла пазача на строежа.

Лагер в строежа

21.02

На сутринта сме изправени пред сериозен логистичен проблем. Етиопците, като че ли нямат никаква идея какво е това тоалетна и почти никой не си строи такава. Хората си предпочитат да ходят по нужда в горичките или зад някое храстче, в резултат на което почти навсякъде е една голяма тоалетна. Симпатичният мъж от строежа също няма тоалетна в къщата си в съседство. Като се замисля, до сега тоалетна имаше само в Гондар, където беше потресаваща – обща, клечаща, в постройката на отец Хабте Селаси. Никъде другаде не сме виждали.  В селата категорично нямат, в манастира също нямаха, а доста често и в градовете липсва. Налага се да се скрием зад близките храсти, където още десетки хора от съседните къщи ходят по голяма нужда, като на всичкото отгоре има видимост от доста ъгли, а и постоянно някой върви на някъде. Преживяването е ужасяващо. Като капак до храстите има и разлагащ се крак на кон. Цветин ме успокоява, че всички са свикнали и никой няма да се вглежда твърде много. 

След вкусна закуска със „самбуси“ (самоси) пълнени с ориз или леща, благодарим на любезния собственик на строящата се къща и се разделяме с Майкъл. Поемаме пеш извън града. Съвсем скоро ни качва камионче за град Аксум, на 70 км.

Напускаме къщичката
Къщата на пазача в съседство

Аксум е важен религиозен център, бивша столица на царство Аксум. Тук в църквата „Света Богородица от Сион“ („Бет Мариам“ или „Our Lady of Zion“) се пази свещеният Кивот  (ковчежето с оригиналните каменни скрижали с 10-те Божи заповеди на Мойсей). 

Мъжете се връщат по домовете си след църква, покрайнините на Аксум
Гегата е задължителен атрибут на етиопците
Тиграйци – бялото наметало се слага в църква или на молитва

Интересно да се знае …

Етиопското предание гласи, че Савската царица тръгнала от Аксум на посещение при цар Соломон, от когото била прелъстена. Родила от него син Менелик, който станал първият крал на Етиопия. Той пътувал до Йерусалим и откраднал от там Кивота. 

Царската етиопска династия, включително и последния император Хайле Селасие (1974 г. свален от комунистите) се смятат за наследници на цар Соломон и носят титлата „Дом на Соломон“.

Минаваме през пазара на Аксум. Както и на другите места разнообразието на зеленчуци е бедно. Основно се продава домати, лук, чесън, картофи, зеле и люти чушки. Неща като патладжани, карфиол и тиквички изобщо няма. От плодовете най-вече има банани, манго, папая, рядко и портокали. Докато пазаруваме не можем да спрем да зяпаме уникално сплетените коси на тиграйките. Прическите им са като от „Междузвездни войни“. Някои имат сплетен централен гребен и приличат на извънземни. Всички са загърнати в белите си шалове „кута“. Личи си, че са по-традиционни от амхарците, въпреки че регионът създава впечатление за по-развит и богат. Някои тиграйки са с татуирани кръстове на челото, но и в Амхара бяхме видели такива жени. Тук християните са 95% и всички са страшно набожни. Говорят семитски език, който е доста различен от амхарския (също семитски език). Тъй като вече имаме солидни запаси от думи на арабски и иврит, изобщо не ни коства усилия да започнем да говорим и на „тигриня“.

Продавачка на люти чушки
Подправки
Пазарът на Аксум
Жените седят направо на земята под чадъри
Жена си хапва зелен грах
Някои от младите жени са модерни
Ето и един младеж
Момиченце от Тиграй
Майка с дете
Пазарът на главната улица

Сядаме да изпием едно кафе на улицата  и известно време да наблюдаваме извънземните прически на жените. Лицата им са много красиви, както и на амхарките – с тънки носове и издължени скули. Етиопците спадат към кушитските народи и са коренно различни от типичния африканец „банту“, който е с дебели устни и месест нос. Телата им също са слаби и финни, с не особено висок ръст. 

Продавач на стомни за кафе
Ръчно изработени стомни за кафе
Всеки купувач избира стомната си с часове
Пада голямо оглеждане и почукване
И в крайна сметка си тръгваш горд собственик на нова стомничка
Местна красавица
Пием кафе в навес на улицата

Отправяме се по калдъръмените, приятни улички към църквата на Кивота. Не можем да повярваме, че ги няма тълпите от деца и всичко е толкова спокойно. Около църквата виреят красиви лилави дървета – джакаранда. Постоянен поток от кланящи се и целуващи земята хора се ниже пред вратите. Етиопците със сигурност са най-благоговейните хора, които някога сме виждали. Често се мислят за недостойни да влязат в църквата и просто коленичат и целуват земята извън дворната ограда. 

Старият Аксум
Калдъръмени улички
Църквата на Кивота
Входа към църквата
Дървета джакаранда

Оказва се, че не се допускат жени в църквата и в близост до параклиса на Кивота. Никой никога до сега не го е виждал и се спекулира дали наистина е автентичния. В параклиса има право да влиза единствено един монах, който преотстъпва службата си на пазител на друг, но чак след смъртта си. Външни хора, дори етиопци никога не са били допускани вътре.  Във всяка етиопска църква се пази реплика на Кивота. В Етиопската православна църква има и други юдейски влияния, като например това, че не се яде свинско месо или че мъжете се обрязват. 

До старата църква и параклисите, последния импаратор Хайле Селасие през 50-те години е издигнал нова катедрала, в която могат да влизат и мъже и жени. За първи път успявам да вляза в етиопска църква, защото обикновено са отворени само сутрин от 5 до 7-8 ч. Туристическите исторически църкви са отворени през деня, но билетите не са ни по джоба. Тук всъщност също има билет, както ме уведомява един чичо, но в крайна сметка ме оставя да я разгледам безплатно. Има красиви шарени стенописи в стил подобен на коптския, но със собствени характеристики. 

Новата катедрала
Хората често се молят опрели лице в стената

Точно до катедралата се издигат и известните обелиски на Аксум, които са на близо 1700 години. Разглеждаме ги без проблем. Явно сме минали по странична уличка и сме заобиколили гишето за билети. Смята се, че обелиските са обозначавали подземни гробници на крале. Италианците толкова се впечатлили от най-високия, че си го разглобили и занесли в Рим през Втората световна война. Бил е върнат чак 2005 г. и отворен за посещения от 2008 г. 

Обелиските на Аксум
Паднал обелиск
Главната улица на Аксум

Продължаваме към баните на Савската царица – голямо изкуствено езеро, след което смятаме да си потърсим място за спане в полетата отзад. Няколко деца започват да ни преследват с настоятелни молби да си купим метално кръстче от тях, но накрая успяваме да ги откажем. Сипваме си вода от близкия извор, пред който има дълго опашка от хора, дошли с туби да си пълнят вода. Пускат Жоро да мине първи и да напълни нашите шишета.

Една от многото църви на Аксум
Етиопска църковна стенопис

Колкото и да се оглеждаме навсякъде има сухи полета, къщички и не толкова подходящи за уединено спане места. Питаме в няколко къщи дали можем да опънем палатката в полетата им, но сякаш не ни разбират. Някои ни питат защо не се върнем в града на хотел. За щастие срещаме симпатично момченце, което говори перфектен английски. То е и първото дете, което не ни иска нищо и страшно му се радваме. Бериху, както е името му, в превод „Светлина“, ни помага да питаме следващите фермери за място за спане. Те ни отпращат към църква на върха на близкия хълм, защото през нощта идвали много хиени и не било безопасно. 

С последни сили додрапваме по стръмната пътечка до църквата. Оказва се, че е манастир. Абатът веднага ни приема, като ни предлага да спим в тъмно складово помещение. Правим един оглед и откриваме страхотна равна площадка, сравнително отдалечена от манастира, но в територията му и то на най-високото място, с гледка към цялата околност. Разрешават ни да си опънем там палатката. Симпатичният абат, който не говори английски, ни носи няколко бутилки минерална вода. В съседство имаме само малка къщичка, в която живее възрастен монах отшелник. Бериху си тръгва доволен, че ни е помогнал. Най-накрая оставаме сами. В тъмната нощ от палатките дочуваме необичайно виене в ниското. Местните все пак са били прави, че регионът е пълен с хиени.

По пътечката към манастира
Бериху, нашата светлина за деня 🙂
Къщички на монаси отшелници малко встрани от лагера
Гледка към нивите в ниското
Тиграйските планини
Град Аксум в ниското – вижда се кубето на катедралата
Църквата на манастира
Религиозните цветове на Етиопия по-късно са плагиатствани от растафараите
Гвинейски гълъби

22. – 23.02

Следващите два дни сме в манастира. Имаме нужда от почивка, без хора, в тишина. И това място е точно необходимият ни усамотен оазис. Гледките от скалата ни са страхотни. А и през деня никой не се вясва в манастира. Абатът и другите един-двама монаси по цял ден са в молитви и по задачи по хорските домове. На „седмото небе“ сме в „Ава Ликанос“. Манастирът е бил основан от един от 9-те асирийски монаха (някои били и гърци от Константинопол и от други места), които дошли в Етиопия през 5-ти век и спомогнали за разпространението на християнството. Останалите осем манастира също са в област Тиграй. На съседното хълмче се вижда манастира „Ава Панталеон“, в който обаче не се допускат жени. 

Сутрешната гледка от палатката е страхотна
Типична тиграйска къща, погледната от отгоре
Къщите не са когломерирани в село, а разпръснати навсякъде самостоятелно
Още една селска идилия
Съседния манастир „Ава Пантелеймон“
Ден за почивка на сянка под кактуса
Пикасова дървеница

През деня седим на сянка под дебело дърво и се занимаваме с блога. Неочаквано на гости ни идва една маймунка – африканска зелена маймуна или още гриветка. Въобще не очаквахме, че тук ще има маймуни. Всичко е много красиво. Навсякъде растат гигантски дървовидни кактуси и интересни растения. Не спираме да се радваме на тишината.  

Привечер пристига Бериху. С негова помощ за преводите разбираме как и в колко часа сутринта започва неделната литургия. Първоначално ни коства доста усилия да разберем, тъй като етиопците използват друг часовник. Денят започва в 7 сутринта, което при тях всъщност е 1 ч. 6 ч. сутринта етиопско време всъщност е 12 на обяд. На всички хора часовниците са настроени по този начин и понякога е трудно да се схване в колко всъщност се случва дадено нещо. Етиопският календар също така е с близо 8 години назад. Първият месец е септември, когато започва и църковният цикъл. Днес например не е 21-ви февруари 2020, а 12-ти юни 2012 г. Пълна обърквация  🙂

Това сладурче си пази сянка с опашката
Залез в Тиграй

Молитвата започва към 4-5 сутринта (наше време 🙂 ). Всяка църква има инсталиран високоговорител (като при джамиите) и цялата литургия или сутрешни молитви се изпяват по микрофона, за да чуват и хората, които се молят отвън. Повечето стоят в двора, защото обикновено в църквите няма много място. Абатът идва по тъмно, в 4, за да ни извика, но само Цветин успява да стане. Намятат му белия плат „кута“ за молитва и го закарват в църквата. Когато ставам и аз към 7, литургията тепърва е в разгара си. Слизам до църквата, но от един час вече никой не може да влиза или излиза отвътре, защото е настъпил сублимният момент, когато се освещават даровете. Отецът ми дава едно голямо парче оранжев плат да се загърна. От близо три часа из двора стоят прави десетки хора в бяло.  Дават ми да се подпра на специална гега, тояжка за молитви. След половин час всичко приключва и успявам да вляза вътре при Цветин, който направо не знае къде се намира от няколкото часа седене на крак, под странните припеви на свещениците. После всички се завъртаме три пъти около църквата в процесия с бели красиви чадъри и кръстове. След което сядаме из двора да слушаме още някакви четения от дебела пергаментова книга, написана ръчно. Накрая една монахиня сервира на множеството инджера и хляб от сорго.  Прибираме се отмалели в палатките, да си доспим, но вече е твърде горещо. 

Вечерта слизаме в ниското, до помпа с вода в полето, за да се изкъпем и напълним бутилките, понеже не искаме да източваме бидоните на манастира. Тук никой няма течаща вода и всички винаги ходят да си пълнят от помпи и извори с туби и магаренца, като понякога разстоянията никак не са малки.  И все пак хората пият жива вода директно от извора, за разлика от нас – от хлорирани чешми по домовете. Също така няма ток в нито една къща. Виждаме го от възвишението. Нощем всичко е тъмно без нито една светлинка. Това наистина е учудващо. По тихоокеанските острови, където нямаше ток хората използваха генератори и соларни панели. Но тук явно това излиза твърде скъпо. Може би сме на едно от послендите места без ток по света.

Къщите в Тиграй са каменни
Слизаме тук, за да търсим помпа за вода
Гледка към манастира от отдолу
Абатът на манастира

24.02

Сбогуваме се с абата и другите обитатели на „Аба Ликанос“ и тръгваме по пътечка към Аксум. Със слизането си откриваме заведение за фрешове от манго и авокадо. Не можем да устоим да не поседнем за малко. Освен това сме леко замаяни от разбиването на съня ни за пореден ден от високоговорителите и нямаме никакъв тонус. 

Сбогуваме се с монасите от „Ава Ликанос“
И напускаме нашата спокойна крепост

От края на града се мятаме на едно камионче до Адуа (Adwa), което е на 30 км. Учудва ни това, че и в Адуа и в Аксум има десетки недовършени строежи на хотели и сравнително високи сгради. В Тиграй определено имат добри инвеститорски възможности. 

В Адуа се отклоняваме на юг към Тиграйските планини, за да изследваме скалните църкви в региона. Планираме да повървим 50-100 км. през планините, но до изходната точка за преходите ни имаме още 80 км. За наше учудване този южен път е добре асфалтиран и има доста трафик от камиони по него. Веднага хващаме стоп за около 20 км. Мъжете ни черпят любимата им домашна бира „тела“.  Слизаме  в малко село, но вече се стъмва и решаваме да търсим място за спане. Както обикновено навсякъде има полета и къщи и е трудно да останем незабелязани. В далечината виждаме голяма църква и се отправяме към нея. Наоколо не живеят хора и изглежда доста добре за спане. Разпъваме палатките извън двора на църквата, но близо до нея.

Тиграйка
Църквата, до която си опънахме палатката

Точно започваме да си готвим, когато група мъже се появяват в тъмното. Някои са с брадви, други с тояги, а един дори с калашник. Дружелюбни са, но идват като делегация от селото, да проверят какви сме и да ни кажат, че не можем да спим до църквата. Точно като първия път в Амхара, когато ни изгониха с гегите. Предлагат ни да спим в къщите им. Явно не е добра идея да разпъваме лагера до най-святото място на селото. Все пак виждат, че ще отнеме доста време да приберем всичко и след кратко съвещание решават да ни оставят да преспим тук, до църквата. Вечерта с нетърпение очакваме хиените, но те така и не се появяват.

25.02

Отиваме до близката ръчна помпа за вода, където заварваме обичайната гледка – жени и деца пълнят 20 литрови оранжеви туби с вода, които после или натоварват на магаретата или мятат на гръб. Както вече споменах, водата има невероятен вкус и е много плътна и пивка. Изкъпваме се всеки с по две бутилки от по два литра вода. А покрай нас прехвърчат блестящи сини птици, някоя и друга маймуна и в един момент наблизо даже кацва грамадна птица с огромен клюн. Невероятно интересно утро.

Рано сутринта една жена идва да се моли
Жени в полето

Тръгваме пеш по пътя, по който вървят десетки мъже и жени. Спира ни камион, който ни закарва директно до Уоркамба (Worqamba).  Жоро сяда в местно заведение да пие кафе, а ние се отправяме на кратка разходка до църквата „Медани Алем“ на близкия хълм. Гледките отгоре са страхотни. Навсякъде в региона кипи живот. Дебелички скални дамани притичват смешно насам-натам. В небето летят тукани … 

Гледка от скалната цървка „Медани Алем“
Тиграйската областпланираме да прексоим планините отсреща пеш
Скална църква „Медани Алем“
Един сладък скален даман (Procavia capensis)
Колко личица ни гледат от скалите?
Етиопско токо (птица-носорг на Хемприх)
Tockus hemprichii
Красиво синьо пиленцечервенобуза синя астрилда (Uraeginthus bengalus)

През това време в кафенето при Жоро идва местен пиянка и държи да го черпи бира. След като чува, че е от България започва безкрайно да повтаря Хитлер, Сталин, Ленин, Украйна, Беларус и други не много свързани думи. След малко в кафето идват няколко мъже. В промеждутъците от бръщолевенията на пиянката опитват да водят интелектуални разговори за Брекзит, световна политика и бъдещето на страната. В следващ момент съдържателката на кафенето се опитва, уви неуспешно, да изгони пияницата. Няколко деца му грабват шапката, той се ядосва и хваща шепа камъни, но все пак не ги хвърля, тъй като е незлоблив и си заминава. 

Маги и Цветин се връщат и тръгваме пеша към село Адеха, на 10 км. Заобиколени сме, както си стана традиция, от 15-тина деца, на които в един момент Цветин започва да показва кунг-фу скоци. Децата изпадат във възторг и ги повтарят със завиден атлетизъм. След малко спира частна кола – голяма рядкост в Етиопия. Шофьорът е монтьор и със спътника му ни закарват до селото. Пълним вода от помпата, докато ентусиазирани деца позират за снимка пред обектива на Цветин. Минаваме през селото, което е разположено на хълмове от червени скали. Къщите са от подредени един върху друг камъни, със сламени покриви. Всичко е някак ярко и контрастно. Изглежда като от друга планета. В почти всеки двор има обла купа със сено, а по червеникавите каменни улички припкат кози, овце, крави и бикове с дълги закривени рога. 

Село Адеха
Време е да напълним тубите с вода
Етиопски селски бит
Жоро и Цветин чакат на опашката за вода на помпата
Красиво дърво
Сянка за животните
Червеното село Адеха
Купи сено
Още един навес за животни
Отива на дъжд
И магаренцата червенеят

Катерим се по приказните хълмове след селото и немеем пред гледките около нас – отвесни скали на червени и бежови слоеве обрасли със зелена растителност, а под тях жълти полета с разпръснати ярко зелени дървета. Стигаме до скалната църква „Мариам Хибето“ и разпъваме палатките на малко плато, под една акация. 

Деца от село Адеха
Отново сме център на детското внимание
Планът е да се изкачим на високото плато в дъното
Майка с дете пред каменната си къщичка
Розова къща
По пътеката
Тези деца наблюдават как слизаме в каньона
Пътеката за скалната църква минава през пясъчен каньон
Установяваме лагер под тези скали

На стъмване към нас се доближават хора с челници. Наобграждат ни от всички посоки. От тъмнината изплуват силуетите на мъж с калашник и десетина тийнейджъра с прътове и брадви. Ние ги поздравяваме бодро и се здрависваме с тях по етиопски с три пъти бутане на десните рамена едно в друго. Не говорят английски, но успяваме да им обясним, че сме пътешественици и ще спим тук само една вечер. Мъжът иска да ни види паспортите. Заедно с другите младежи надникват в палатката и след това си заминават обратно към селото. Отдъхваме си след това леко стресиращо нощно посещение.  Знаем, че за етиопците църквите са най-свещената територия и те бдят зорко над тях, за това решаваме оттук нататък да спим по-далече от тях или задължително да искаме разрешение преди да разпънем бивака.

26.02

Още не се е развиделило съвсем, когато някой започва да вика и потропва по палатките. Свещеникът се е появил и иска да разбере какво правим на поляната под църквата. Усмихва се и изглежда благоразположен, но ето че скоро се появява едно доста ербаб старче, което хич не е доволно, че сме там. Решаваме да отидем да погледнем църквата, но той твърдо отказва да ни пусне, ако не платим.  На Цветин му кипва от това отношение и започва да ги пита дали това е църква или дом на сатаната, като им прави жестове с ръце за рога. Те го гледат смаяни, но са непреклонни. Старчето даже започва да ни маха да се разкарваме от поляната, въпреки че все още закусваме.  Следват ни неотлъчно докато вървим към селото, сякаш ще избягаме или ще направим кой знае какво. Жоро от тях дори не може да отиде до тоалетна. С голямо облекчение се разделяме при първите колиби. И те доволни ни изпращат с поклони. Вече категорично сме решени да се държим възможно най-далеч от етиопските църкви, особено що се отнася до бивакуване. Никак не е приятно да си непрекъснато нащрек всяка нощ и все да ти искат пари. 

Утрото настъпва с неприятно разбуждане
Палатките и свещеника
Свещеникът на селото
Въпросната скална църква „Мариам Хибето“, до която не ни беше позволено доли да се доближим
Растителността в региона

Продължаваме към близката помпа, за да си напълним вода и да се изкъпем, където ни очаква обичайната гледка – опашка от деца и жени. В такива условия човек оценява всяка капка вода и изключителната ѝ ценност.

Днес трябва да се изкачим до върха на стръмния рид. Вървим през малки спретнати нивички, причудливи червеникави скали и странни растения. Хората ни гледат изумено. Изобщо не са свикнали да виждат чужденци из земите си. Преходът го избрахме съвсем на случаен принцип, с идеята да прекосим планините Гералта и да видим някои скални църкви, по далеч от туристическия маршрут.  За щастие в maps.me има детайлни преходи и пътеки на съвсем зачукани места и това ни позволява да се отправим на където ни видят очите. 

Пясъчна пътека
Вървим покрай плетове на ниви
Зачукано кварталче от червени къщички
Село Адеха остава назад
Почиква на сянка преди финалното изкачване на рида
Почти на върха на платото сме

Отнема ни близо два часа да изпълзим до върха на рида. Гледките към причудливите скални образувания във всички посоки са невероятни. На рида като по чудо няма къщи. Етиопия е толкова свръх населена, че до сега не сме вървели или пътували и два километра без да има някъде къщурка или колибка. Много често селищата са разпръснати по такъв начин, че има къщички из цялата долина, далеч една от друга, всяка със собствените си ниви. Забелязваме няколко пчелина в скалите и укрития от бодливи храсти за пчеларите, когато идват да навестят кошерите. Вървим цели два часа без да срещнем никой, което също е голяма рядкост в Етиопия. Направо изпадаме в екстаз. Срещаме единствено малко дете с кравите си, което така се ужасява от нашата поява, че побягва и се скрива някъде. 

Гледка от върха на платото
Странни скални образувания
Пчелини
Укритие от диви животни за пчеларите
Каньон от другата страна на рида
Африкански крави
Още една полева къщичка

В следобедните часове наближаваме село Абуне Айезги, кацнало над отвесни набраздени скали. Крачим сред високи дървовидни кактуси еуфорбия. Има нещо фантастично в целия пейзаж. Струва ни се, че сънуваме. В селото почти няма хора по улиците. Навсякъде е аранжирано с кактуси и цветя, които образуват тунели. Къщите са необичайно големи, с високи каменни стени. Сякаш сме в „Алиса в страната на чудесата“. Усещане и атмосфера, каквато никога не сме виждали в живота си, нито дори на филм. Хора и живот в невероятна красота, за каквито никога не сме и подозирали. А на 15 км. от тук, в червеното село Адеха всичко беше коренно различно. Минаваш една планина и си в друг свят. Преходът ни наистина е вълшебен. Вчера и днес се потопихме в приказни реалности.

Село Абуне Айезги върху скалите
Различавате ли къщите насред кактусите?
Почивка на сянка под еуфорбия
Къщите тук са оградени със зид
Двуетажна колиба
Църквата на селото, този път дори не ни хрумва да доближим
Улица в селото
Иска ни се и ние да живеем в тази къща

Наближава време за бивакуване – една от най-сложните задачи в Етиопия. Тъй като няма как да се скрием из нивите, рано или късно ще дойдат с калашниците да ни проверяват, решаваме да питаме някой по светло. Бериху ни е научил как да задаваме въпроса на езика тигреня. Виждаме много приятна полянка с вековно дърво на десет метра от пътеката. Дървото е зад каменната оградка на спретната къща, в която точно се прибира тумба деца от училище. Караме ги да извикат баща си отвътре. Излиза мъж, изумен от присъствието ни. Питаме дали можем да разпънем пред оградата му, след което той се врътва без да каже нищо и изчезва в къщата. Чудим се какво ли означава реакцията му и дали сме добре дошли. Но ето, че се връща с няколко рогозки.

Разпъваме палатките. Всички са много дружелюбни. Питат ни имаме ли нужда от вода и храна. Мъжът разгонва децата, така че да ни гледат от далеч, без да ни притесняват. Най-накрая ще спим спокойно, без да очакваме нощни посещения. Когато имаш разрешение и си в територията на някой е съвсем различно.

27.02

В 4 сутринта някой тропа по колчетата на палатката с въпрос: „Къде сте тръгнали?“. Утрото продължава с малък спектакъл за цялото село. Приготвяме закуска пред близо 50 човека, стари и млади, но хубавото е че всички стоят на дистанция и не идват да зяпат съвсем близо. Радват ни се и са много приповдигнати да имат „фаранджи“ на палатка в селото си. Палатките направо им изглеждат като космически кораби, като че ли никога не са виждали. В селото разбира се няма ток и телевизори, така че външният свят, макар и само на 20 км. ходене пеш, всъщност отстои на векове от тях. Нашият домакин е особено горд от присъствието ни и ни помага да изпечем и счукаме зелените зърна кафе, които си бяхме купили. В Етиопия въобще не се продава готово смляно  кафе, задължително се пече и счуква непосредствено преди консумация. Съпругата на мъжа пък ни донася прясно изпечена палачинка „инджера“. След закуска им подаряваме картички, които си носим от Бг за сувенири. Сбогуваме се сърдечно.

Утро под дървото
Сутрешна гледка
Връхче на колиба се подава между кактусите
Време за печене на кафе
Кафето се счуква на ръка
Първата стъпка обаче е да го изпечем на тази уникална керамична мини пещ
Семейството ни изпровожда

Бавно започваме изкачването към близкия рид Цили (Tsili ridge). Обаче някои дни крият неочаквани изненади и този е един от тях. Започваме да получаваме странни знаци от пътя, които обаче на момента не разчитаме. Първо ми се скъсва сандала и се налага да го овържем с въженце. За съжаление тези сандали бях си ги взела чисто нови от Red rock в София, но за три месеца вече ги шием и лепим при обущари за не знам кой път. Цветин предлага да сменим маршрута и да слизаме към главния път на 7-8 км. Но на мен ми е удобно и с овързан сандал, така че продължаваме нагоре. 

На върха на рида има къщички и начално училище, към което се стичат десетки ученици. Една жена ни кани да ядем в тях, но отклоняваме поканата и заобиколени от петдесетина превъзбудени деца продължаваме към училището. Малко преди него идва следващият знак, когато едно момче започва да ни сочи заговорнически да минем през разораното поле, вместо по селското пътче. Не изглежда по пряко и вместо да го послушаме продължаваме покрай училището.

Къщите са просто уникални
Тази си има връхче от стомна
Ридът Цили насреща
Деца по рида
Жоро с цяла тумба ученици
Момичета вървят след Маги

Точно го подминаваме и на Жоро без причина му става лошо, но не ни казва нищо. Не сме минали и 100 метра, когато недружелюбен, окъсан мъж изскача сърдито пред нас и започва да размахва пръчката си. Не иска да ни пуска да продължим, но не разбираме защо. Учениците се хилят. Английският им е достатъчно лош, за да не могат да ни помогнат в превода. Продължаваме напред, но лудият се агресира още повече. Скоро към него се присъединяват още двама странни типа. Обясняваме, че сме туристи. Показваме паспорта и визите си. Но и това не помага. Не искат да ни пуснат и размахват прътове. Искат да видят какво носим в раниците си. Първо Жоро им показва. Нагло се опитват да бъркат вътре и ни карат да отваряме и най-малките джобове. Изнервяме се и прибираме нещата, но така са ни наобградили заедно с десетките дюдюкащи ученици, които се заливат от смях, че не можем да мръднем. Изведнъж Цветин превърта и си изсипва цялата раница на пътя с крещене. Глупаците малко се стряскат, но са решили да не ни пускат и постоянно звънят на някой. Казваме им, че ще викнем полиция и че ще разгласим за отношението им към туристи из целия интернет, но те като че ли изобщо не ни разбират.

Отново се опитваме да продължим. Изведнъж изскача възрастен мъж с калашник. Цветин иска да се здрависа с него, но той застава в заплашителна поза, с оръжието почти насочено към нас. Това вече прелива чашата и тримата откачаме. Маги през сълзи крещи и ги заплашва, Жоро извадил лист и химикалка им крещи веднага да си напишат имената, защото ще подадем оплакване в столичния град на провинцията. Въобще настава страшна драма. 

Тръгваме обратно към училището с надеждата да намерим нормален човек, който да ни помогне. До училището обаче отново ни запречват и не ни пускат да се върнем дори по пътя, от който бяхме дошли. Лудият с пръчката е настроил всички, че сме опасни нелегални субекти и тъй като не могат да четат не разбират нищо от паспортите ни. Хрумва ни да звъннем на нашия приятел Бериху от Аксум. За щастие той вдига телефона и през сълзи от гняв му обясняваме какво се случва. Даваме му да говори с мъжа с калашника. След дълги въпроси и отговори така наречения охранител на селото ни връща телефона. След кратко съвещание ни се усмихва най-мило и с поклон ни посочва, че можем да продължим на където си искаме. Толкова сме гневни и разстроени, че даже не ги поглеждаме. Нарамваме раниците и си тръгваме. Бериху отново ни спаси. Не можем да повярваме как цялото село се върза на бръщолевениците на един луд, който искаше просто шоу. Що за отношение?! Но явно от тук никой чужденец не е минавал никога сам. Общностите са много затворени и пазещи териториите си. Да вървим през тези села сигурно е както когато първите пътешественици преди няколко стотин години са минавали през нови земи с риск за живота си.

Не можем да се успокоим следващите два километра. Вече имаме фобия да се приближаваме не само към църкви, но и към села, въпреки че повечето хора са само втрещени, без да показват недружелюбност. А има и немалко мили и гостоприемни. Сядаме на сянка под един кактус да обядваме и да се поуспокоим. Наблизо има две къщи и разбира се не след дълго се появява мъж, който да види какви сме. В него слава Богу няма никаква подозрителност. Радва ни се и някак символично ни носи парче тънък селски хляб и едно яйце. Пием заедно кафе. Чудим се как само на 20 минути ходене няма и помен от побърканата шайка деца и луди мъже. Човекът съвсем ни оправя настроението, но въпреки това повече не ни се правят преходи из региона. Решаваме да се ориентираме към асфалта на десетина километра. Мъжът ни изпраща до края на селото и дори иска да ни носи раниците. Показва ни пътеката и искрено ни пожелава добър път. 

Сядаме до тези кактуси, за да се успокоим
Асфалтовият път е някъде там долу
Красива африканска порода крави
Църквата на незнайно село

Слизаме в друго село с повече къщи и голяма бяла църква, в чийто двор, от стреса, дори не ни и хрумва да влезем. Тук хората не са чак толкова диви и никой не ни зяпа втрещено. Личи си, че наближаваме асфалта. Жоро отива да пълни вода от изворчето в коритото на реката за вечерта. Както си седим на пътеката се появява възрастна боса жена и само като ни вижда изпада във възторг и се хвърля да ни целува краката. Умираме от срам и едвам я възпираме. Говори нещо за Бог и цялата искри от радост. Вади малко прокъсано кашонче от вързопа си и ни подарява единственото, което има – сушени ябълчици и шепа зелени люти чушлета. И дума не може да става да ги откажем. Дава от тях и на възрастен мъж, който беше се спрял да си говорим. Бабата толкова ни изумява, че напълно се ошашкваме. В един и същи ден някакви диваци ти вадят калашник, а после просветена бабка ти целува краката. Етиопия направо ни разказва играта.

Продължаваме още два-три километра напред, но заради всичките лудости днес, денят е към залеза си. Отново идва „любимата“ ни част – търсене на място за спане. Не щеш ли попадаме на нещо като дупка в полята, в която има място за две палатки и почти никаква видимост към нас. В далечината пробягва хиена. Най-сетне ще спим без да ставаме обект на интерес от десетки хора и може би без да ни забележат от охраната на селото.

Подминаваме внушителната църква
Красавец – син скорец (Lamprotornis chalybaeus)
Селският път е разкрасен с цветя
Залезът настъпва за наш ужас – време за търсена на бивак
Чакал (или вълк?)
Зайче до палатката

28.02

Сутринта минава спокойно. Само един случайно минаващ човек ни открива и весело ни зяпа 15 минути като трансиран. 

След 5 км. достигаме асфалтовия път и село Алайса. Веднага сядаме да пийнем кафе в малко заведенийце. Обгърнати от пушека на прясно изпечено кафе и тамян не можем да повярваме, че сме в „цивилизацията. Тук има пътища и магазини. За 8 кафета и цяла тава с пуканки и снакс милата женица взема само 80 ст. (20 бира). В Тиграй е пълно със страхотни хора, които все пак са мнозинство.

Спокойно утро в полето – много рядък лукс
Страхотно изворче, от което си пълним вода
Бик
Ето я и цивилизацията – познава се по появата на ламаринени покриви, признак на заможност
Време за кафе
Първа стъпка – печена на кафе
Втора стъпка – счукване на кафето
Трета стъпка – кафето завира в стомната
Етиопското кафе има просто уникален вкус
Много жени в Тиграй имат татуирани кръстове по лицата
Дъщерята на собственичката
Дядо, клиент на заведението

Съвсем скоро хващаме директен стоп за столицата на провинцията Мекеле (Mekele), която е на 60 км. Както винаги сме с камион. Оставят ни в покрайнините, от където хващаме маршрутка до центъра. Пълно е с ресторанти, заведения за фрешове и плодови салати, сергии с всякакви плодове и зеленчуци и какви ли не други магазини. След четири дена из планините нямаме търпение да изпием един фреш от манго. Сядаме в приятно завденийце. До нас са се настанили две жени от региона Афар (Afar) с традиционни прически и ококорени очи, които не спират да ни гледат смаяно, докато едната си кърми открито бебето.

Хората от Афар, съседният регион, са мюсюлмани и говорят арабски. В Афар се намира депресията Данакил (125 метра под морското равнище) с Далол, една от най-горещите точки на Земята и вулканичните пейзажи около вулкана Ерта Але с течаща лава и космически серни жълто-зелени наслоявания. За съжаление единственият начин да се достигне до там е с тур, струващ над 200 долара на човек. От една страна няма транспорт и коли, които навлизат в дивите части на региона, от друга местните не допускат никакви чужденци без да им се заплатят солидни суми. Въоръжени са и не ни се занимава да проникваме в племенни гранични територии, където белият човек е третиран само като банкомат. По същите причини пропуснахме и известните тиграйски скални църкви „Абуна Йемата Гух“, „Мариам Коркор“ и „Дебре Дамо“, където дори не те допускат да доближиш скалите без гид и входна такса от 200 бира (8 лв.) плюс 200 бира за ползване на въжета за катерене на скалите. Общо всичкото възлиза над 1000 бира (40 лв.) на църквичка. 

Поглеждаме отвън двореца на император Йоханес VI, който през 19 век направил Мекеле своя столица. След това се запътваме се към къщата на нашия домакин от каучсърфинг. Докато се чудим каква маршрутка да хванем до университетския район, от един ултра скъп джип ни питат дали имаме нужда от хотел. Като разбират, че ще ходим на гости в тяхната посока ни закарват безплатно до мястото на срещата.

Фуум (в превод името му означава Абсолют) вече ни чака. Закарва ни в приятна стаичка, която държи под наем. Самият той е татуировчик. После става ясно, че си изкарва и по някой и друг допълнителен лев, като урежда гостите си с турове до Данакил или скалните църкви. 

Доста сме уморени, но се очертава тежка нощ. В малката стаичка лягаме четиримата на пода – двама на матрак, двама на рогозка. И се започват нощните кошмари. Отворили сме прозорците, тъй като смърди ужасно от тоалетната, обща за целия етаж, която е в съседство. Под и над вратата има големи процепи и постоянно става течение, с потресаващи зловония. Жоро се върти и пуфти цяла нощ. Като капак през прозореца нахлуват рояци комари, които ни правят на решето …

29.02

Ставаме като пияни моркови. Фуум вече се е върнал от църква, където служба е започнала още от 5 сутринта, тъй като е събота. Съботата е също много почитан ден от етиопските християни. Фуум е младо момче, но е дълбоко религиозен, както всъщност 99 % от етиопците, които сме срещали. Ръцете му целите са татуирани с надписи „Благословен“ или „Мога всичко с Исус Христос“ или с големи кръстове.

Излизаме да закусваме навън, тъй като той много държи да ни покаже кварталната църква „Света Дева Мария“ в модернистичен стил. Хапваме „инджера фит-фит“ (накълцана палачинка с лют сос от червен пипер) и салата. Великденските пости вече са започнали (В Етиопия не са 40 дена, а 55) и навсякъде се яде само вегетарианска храна.

Модерна църква в Мекеле, тиграйската столица
Инджера фит фит

Днес сме решили да си починем най-сетне и най-важното да си изперем всички смърдящи дрехи, както и да заредим тотално източените батерии. Както навсякъде из страната водоснабдяването е на „висота“. Налага се да пълним туби от чучур в двора на сградата, който едва тече и да ги мъкнем до втория етаж, за да ги изперем в легени. Поне успяваме да се изкъпем на спокойствие в смърдящия кенеф, не както обикновено скрити в храсталаците с два литра вода, оглеждайки се дали някое дете не зяпа от някъде. За щастие и токът тръгва, след като вчера цял ден и нощ нямаше. Така че зареждаме и батериите. 

Маршрутът от този пост (синя линия – пешеходен преход)

Вечерта Фуум ни извежда до главната катедрала на града „Кидус Михаел“, където десетки хора се молят отдадено пред заключените врати. Хапваме по една плодова салата и се прибираме за нова безсънна нощ. Този път спим на затворен прозорец и с мрежи против комари, нахлузени на главите, така че нощта минава по-леко.

Все пак област Тиграй беше уникална

One thought on “Тиграй – кактуси, скални църкви и събуждания с калашник

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s