Етиопия – първи дни сред пустинни отшелници и хиляда серпентини в планините Симиен

Етиопско село

Етиопия

Столица: Адис Абеба (население 3 041 002 души)

Население: 110 млн. жители, което я прави втората най-населена държава в Африка след Нигерия. За последните 21 години населението се е увеличило със 70 %.

Площ: 1, 104 300 кв.км. (почти 11 пъти колкото България)

Език: официален е амхара (семитски език), но се говорят още десетина различни езици

Религия: християнство (Етиопска Ортодоксална Тевахедо Църква) Има и не малък процент (33%) мюсюлмани

Парична единица: бир

Държавно управление: Федерална парламентарна република. До скоро комунистическа страна, сега Етиопия е в преходен период след падането на правителството 2019 г.

2020-07-21 17.27.11Географско положение на Етиопия

13.02.2020

От толкова време си мечтаем за Етиопия – високи планини, старинно християнство, всякакви племена, невероятно кафе, култура запазена непокътната … Етиопия заедно с Либерия са единствените две държави на африканския континент, които не са били колонизирани. Макар че италианците са успели да я окупират за няколко години през Втората световна война.

Като с магическа пръчка още на първия метър след прекосяването на границата попадаме в нова атмосфера, в нова реалност със собствени закони. Малко се притесняваме, защото нямаме виза от посолство, а във всички интернет страници се твърди, че с електронна може да минеш само на летището. Все пак в посолството в Хартум бяха ни потвърдили, че няма да имаме проблеми, но в Африка никога не знаеш. Служителите на границата са много учтиви. Има компютри и ток. След едно обаждане до Адис Абеба потвърждават визите и ни бият входни печати. Камък ни пада от сърцата!

На излизане трябва да минем и през митницата. Но всичко е толкова неорганизирано, че никой всъщност не е сигурен къде и дали въобще трябва да ходим. Още на митницата установяваме, че милионите деца, от които се оплакват пътешествениците, че са били понякога агресивни и са хвърляли дори камъни по тях, вече са се успокоили, защото са превзели властта в Етиопия. 🙂 Всички служители на границата са като деца. Не носят униформи. Не знаят какво става и какво трябва да правят. Оказва се, че напразно сме чакали в една от лабиринтно разположените сгради на митницата, тъй като не сме с превозно средство. Децата митничари се съгласяват радостно да ни пуснат и ни закарват под едно дърво в градината, където заявяват, че точно тук на тревата ще ни проверяват раниците. Толкова сме изумени, че се зачудваме дали не е някаква измама, но едно от „децата“ си показва картата. Така или иначе въобще не ни тарашат старателно. И ето ни нарамили раници прекрачваме на главната улица на градчето Метема (Metema), която буквално започва след границата.

LRM_EXPORT_20200718_154211-1024x683Изглед към село Метема

Всеки път като преминаваме сухоземните граници се изумяваме как само няколко крачки разделят два напълно различни свята. А тук разликата е фрапантна. Улицата е пълна с множество магазинчета и заведения, в които клиентите небрежно облечени, седнали на пластмасови столчета, посръбват първите си бирички. Нещо невъзможно за мюсюлманския свят. Тълпата на улицата наполовина е от жени, незабулени и „предизвикателно“ облечени в рокли и тениски с къс ръкав. Изумени сме и от свободната комуникация, която протича между двата пола. Явно мозъците ни са се помюсюлманчили 🙂 

Прави ни впечатление, че пазарчетата са с доста по-беден асортимент на зеленчуци. Плодове почти няма. Често сергиите са разпънати на колички за строителни материали. 

За съжаление още от митницата бяха ни се залепили двама местни бабаити, които вече започват доста да ни досаждат с офертите си за хотели и неизгодни курсове за обмяна на валута. След като им даваме да се разбере, че не искаме каквото и да било от тях, Цветин слиза надолу по оживената улица, за да намери място за обмяна на пари, докато Жоро и Маги чакат с раниците в една ниша между заведенията. Всички ни се радват неподправено. Викат „Welcome“ и ни питат дали имаме нужда от помощ. Един от служителите на митницата небрежно положил „калашников“ на коленете си кани Цветин да пие бира с него. Оказва се, че смяната на валута, обаче, не е толкова лесна задача. Цвети сменя само 1 $ в златарски магазин и трябва да измине 2 км., почти до границата, където е единственият сараф. Там той иска да обмени минимум 100 $ и то на крайно неизгоден курс. Официалният на банките се разминава от реалния с от 10 до 17 бира за $. Местните дилъри използват дефицита на места за обмяна и в желанието си да реализират големи печалби предлагат ужасно неизгодни цени. По тъмно Цветин се връща при другите без да е обменил пари. Заведенията се пълнят с хора. Група младежи са наобиколили Маги и Жоро и си бърборят с тях. Едно от момчетата услужливо предлага да ни помогне и ни сменя 10 $ на по-приемлив курс.

Етиопска църква в Метема

На излизане от града се спираме до прихлупено заведение с кирпичени стени, за да пробваме етиопските специалитети „широ“ и „инджера“. Инджерата е вид голяма пореста палачинка направена от вкиснато тесто от теф (житно растение, което се отглежда предимно в Етиопия). Широто е каша от смлян нахут и паста от лют червен пипер. Засмяната жена ни полива с кана над легенче, за да си измием ръцете. След това ни сервира на общ поднос, където инджерата е постлана отдолу като чиния. Късаш с пръсти части от „чинията“, топиш ги в кашата широ и лапаш. Директно с ръце, няма прибори. Много ни е вкусно. Още не знаем, че всъщност това ще е една от малкото вегетариански опции за ядене тук. Цената е 75 бира/3 лв. за тримата.

Палачинка „инджера“ с широ

Докато вървим по улицата, група младежи тръгва с нас. Както си говорим едно от момчетата ни предлага да спим във висока сграда в строеж, защото според него спането отвън било твърде опасно. Така разпъваме бивака на покрива на строежа. Нощният живот по улицата постепенно затихва. Сънят ни е обезпокояван само от откъслечна стрелба с автомат.

14.02

На сутринта разбираме защо е било толкова „опасно“ да спим в полето около къщите. Поради липсата на тоалетни, десетки блуждаещи силуети обикалят насам натам, току приклякат до някое по-високо храстче и си свършват работата. Явно момчето се е притеснявало да не попаднем на някоя „мина“  🙂

Утро на последния етаж на сградата

LRM_EXPORT_20200718_154122-1024x683

Купа сено в полето под сградата


LRM_EXPORT_20200718_154300-1024x682

Сградата и уникалното й скеле

Момчето ни навестява да ни види как сме. Крайно деликатен и притеснителен е и не иска да пие чай с нас. А когато вижда, че сядаме да ядем ни оставя сами.

Пред строежа има малка автогара с микробуси и няколко сергийки. Не минават никакви автомобили освен тук-туци и микробуси. С притеснение виждаме как докато се мотаме, няколкото камиона натоварени с лук, които вчера видяхме спрели на границата, отминават. Очертава се автостопът да бъде доста тежък. За успокоение си взимаме по един „душ“ от цистерната с вода пред строежа.

LRM_EXPORT_20200718_154136-1024x1536Душ преди тръгване

LRM_EXPORT_20200718_154226-1024x682Гарата под сградата

LRM_EXPORT_20200718_154256-1024x683Единственото МПС по пътя са маршрутките

Вървим под жаркото слънце по пустия път около 7-8 километра. От време на време минава само по някой тук-тук. Спираме омаломощени под сянката на едно дърво. Шофьор на тук-тук ни подава бутилка студена минерална вода. Ситуацията е безнадеждна и решаваме да си хванем маршрутка до следващото селище Шеди, на 30 км., за 60 бира (по 80 ст. на човек).

LRM_EXPORT_20200718_154130-1024x683Пътя след границата

LRM_EXPORT_20200718_154218-683x1024Червени дървета в пустошта

LRM_EXPORT_20200718_154202-1024x682

Шеди изглежда покъртително бедно и същевременно екзотично. Сергиите по пазарите и магазинчетата са с крайно ограничен асортимент. Улицата е без асфалт. Всички къщи са традиционни – дървени конструкции от пръти, измазани с глина, често напльокана на топки. Сякаш някое дете си е играло, правейки кюфтенца от глина, които после е мятало по къщата.

LRM_EXPORT_20200719_112152-1024x682Типични етиопски къщи

Влизаме по тясна уличка и сядаме под навеса на малка къщичка – заведение за кафе („буна бет“). Времето е спряло. Никой не бърза за никъде. Всички хора изглеждат дружелюбни, засмени и щастливи. И ние включваме на африканско време и спокойно си бъбрим с местни, докато възрастна жена смила току що изпеченото кафе в голямо хаванче под ударите на масивен метален прът. Дъщерята, етиопска красавица с пищен бюст, през това време разпалва малка печица с дървени въглища. Пием най-вкусното кафе, забиващо всяка „Lavazza“ в земята. Гъсто е като мляко и е със страхотен аромат. Цялото удоволствие струва 5 бира (20 ст.) чашката. 

LRM_EXPORT_20200718_154514-1024x683Първо етиопско кафе

LRM_EXPORT_20200718_154341-683x1024Етиопките си падат по татуировките

LRM_EXPORT_20200718_154526-1024x682Дечица

Преминаваме града, като повличаме няколко симпатични дечица със себе си. Докато разрязваме зряла папая, пред нас се появява спасението ни под формата на бял старовремски самосвал Нисан, сякаш останал от италианската окупация на Етиопия през Втората световна война. Завтичвам се да питам шофьора дали ще ни вземе. От вратата се подава засмян мъж със светещи очи и религиозна шапка. Подканя ни да се качваме – Цветин и Маги в кабината, а Жоро с още едно момче в каросерията. Така съдбата ни събира с отец Хабте Селаси. В буквален превод името му означава Богатството на Светата троица. Той може да ни кара 15-тина км., след което ще се отклони за манастира си на около още 20 км. по черни пътища, насред планините. Отецът е от Адис Абеба и говори много добър английски език. Монах е от 15 години. Разказва ни за монашеския живот в отшелничество и аскетизъм, който водят в според него, най-добрия манастир в Етиопия. Пита ни колко манастира има в България. Гордостта ни, че сме страна богата на православни манастири леко се изпарява, като ни съобщава, че в страната му има 1540, като само неговият е обитаван от около 500 монаха! И ето, че постепенно в нас се поражда желание да посетим пустинната обител на монаха. Веднага се съгласяваме след като ни предлага и уверява, че няма да нарушим единението на монашеския им живот.

LRM_EXPORT_20200718_154844-683x1024Отец Хабте Селаси

Спираме в малко селце на разклона, за да натоварим чакъл за строеж в манастира. Докато чакаме моментално ни наобикалят петдесетина симпатични мърляви дечица. Гледат ни с изумление, сякаш сме първите чужденци, които виждат. Отецът ни черпи безалкохолно и ядем леща с инджера под навеса на една къща. 

LRM_EXPORT_20200718_154433-1024x683Разтоварваме провизии в селото

LRM_EXPORT_20200718_154411-1024x683Етиопчета

Излизаме от главния път и античният камион с боботене тръгва по страшно разбит черен път. Клатим се и подскачаме неистово, като внимаваме някой от надвисналите бодливи клони да не ни свали кожата на ръцете или лицето. Пейзажът е необичайно красив – планинска савана с невиждани досега дървета. Минаваме покрай кръглите къщички със сламени покриви на пастири, които живеят насред саваната. Пътят на моменти става екстремно стръмен, с големи камъни. Пресичаме няколко сухи корита на реки. 

LRM_EXPORT_20200718_154401-1024x683Растителността по пътя

LRM_EXPORT_20200718_154406-1024x683Колиби в дивото

LRM_EXPORT_20200718_154354-1024x682Пастирска идилия

LRM_EXPORT_20200718_154336-1024x683Типична етиопска къща за този регион

LRM_EXPORT_20200718_154423-1024x683Кравички

LRM_EXPORT_20200718_154501-1024x683LRM_EXPORT_20200718_154508-1024x683LRM_EXPORT_20200718_154520-1024x682Реката на манастира

След около три часа кандилкане, напълно разбити, вече по тъмно пристигаме до първите постройки на манастира. Постройките всъщност са временни сламени колиби, построени под сенките на големи дървета. Всички монаси много ни се радват. Поздравяват ни с дълбоки поклони, от които ни става леко неудобно. Запознаваме се с инженер кандидат монах, който помага в строежа на каменни хамбари за съхранение на реколтата от сорго. Всичко изглежда толкова странно и мистично. Монасите старчета живеят в самостоятелни колиби. Някои от тях изпадат в неподправен екстаз и по детски ни подвикват с фалцетни гласове.

LRM_EXPORT_20200718_154832-1024x683Възрастен монах

LRM_EXPORT_20200718_154903-1024x682Послушник пред колибата си

LRM_EXPORT_20200718_154919-1024x683Кухнята и колибата, в която ни настаняват

Отчето ни закарва до предвидената за нас колиба. Замаяни сме. Тук ни очаква най-голямата изненада. По манастирска традиция, неподлежаща на оспорване, един монах започва да ни мие краката, по подобие на това както Исус Христос е измил краката на учениците си. Пръв сяда Жоро, като от време на време си дърпа краката в желанието си сам да ги мие. Но монахът непоколебимо най-старателно ги измива един по един с масажи на прасците. За най-голям наш ужас най-накрая ги и целува.

LRM_EXPORT_20200718_154929-683x1024Ръчно изработено столче

LRM_EXPORT_20200718_155010-1024x682Монахът, който ни изми краката

Колибата ни е невероятно уютна. Стените са от слама приклещена на три места с клони от двете страни, за да седи изправена. Има слама и по пода. Малката кухничка е в отделен навес, с две огнища и почти никакви съдове и прибори. Вечеряме широ и инджера. Пием домашна бира „тела“, която е направена от сорго. Оказва се, че това място е временен лагер на монасите, а самият манастир е на още около 5 км. Тук те живеят само два месеца в годината, в които не се пости и може да се яде месо и пие леко алкохолната напитка, приличаща малко на боза. 

LRM_EXPORT_20200718_154850-1024x683Манастирска инждера от сорго и квасен хляб

Лягаме си, незнаейки къде точно се намираме. Очаква ни тежка нощ. В манастира се отглеждат магарета, по правило само мъжки. Те са леко подивели и цяла нощ обикалят, надавайки мощни ревове и ръмженета. Преследват се и издават невъобразим шум, бият се и въргалят пред нашата колиба. От време на време шумно пада и някоя смокиня от дървото над колибата, като ни стряска. За капак Жоро получава стомашна криза и се гърчи и пухти цяла нощ. 

LRM_EXPORT_20200718_154839-1024x683Стадото полудиви мъжки магарета

LRM_EXPORT_20200718_155018-1024x683

Преди лягане Жоро запалва цигара далеч от колибата, но бива забелязан от един монах, който веднага скоква и му прави забележка да не пуши на територията на манастирския лагер. По-късно разбираме, че в цяла Етиопия пушенето се счита за голям грях. Почти никъде не се продават цигари и е невъзможно да видиш пушещ човек на улицата или всъщност където и да е.

15.02

Събуждам се (Цветин) в 4 ч. сутринта от пляскането с ръце на младия монах, знак че е време за молитва. Загръщат ме старателно с бяло наметало от памук, традиционното облекло за молитви или посещение в църква в Етиопия. От сламените къщи се стичат прегърбените сенки на другите монаси, всеки със закривена гега, жезъл или бастун, очевидно също част от религиозните атрибути. Събираме се пред главната постройка на кухнята. Молитвата протича на открито, като върху постелка е поставена стойка за четене. Библейското четене и молитвите се извършват с приглушен глас под светлините на свещи. Всички монаси стоят прави, облегнати на закривените си геги. Обстановката е много мистична. 

След молитвата си полягам, но не за дълго. По изгрев Раб на Светата Троица (както в буквален превод е името на момчето монах) ни събужда. Готвим си и си бърборим с него в малката кухничка. Той с изумление разглежда патладжаните ни, очевидно непознат зеленчук за Етиопия. През това време на посещение идват различни старци монаси, включително и абатът на манастира, в чиято колиба се оказва, че всъщност сме настанени. Абатът е с искрящ поглед, непресторен. Смее се, шегува се и гласът му се издига от превъзбуда във фалцет.

LRM_EXPORT_20200718_155014-1024x682Раб на Светата Троица готви за обяд

LRM_EXPORT_20200718_155021-1024x683LRM_EXPORT_20200718_155036-1024x683LRM_EXPORT_20200718_154912-1024x682Невероятни искрящи птици

Потапяме се в монашеския живот. Чувстваме се сякаш сме попаднали в света на пустинните светци от египетските и асирийските пустини от 4-5 век. Монасите живеят скромен живот, отдаден на молитви, които извършват по 7 пъти на ден. През десет месеца от годината се хранят само с инджера (палачинка от сорго) и къри от леща. Никакви зеленчуци, дори картофи, освен ако някой не им донесе като дар. В манастирските земи се ходи само бос. Неделната служба продължава десет часа – от събота през нощта до неделя сутринта. Времето се мери в стъпки (по дължината на собствената сянка). Някои от монасите свещеници крият, че са свещенослужители от скромност и послушание. Да станеш монах отнема около десет години, а за да станеш свещеник трябва да научиш античния амхарски език за богуслужение „геез“ и няколко книги наизуст, чиито брой се увеличава според ранга, като етиопският патриарх трябва да знае 81 книги. За целта се използват и някакви специални билкови отвари за подобряване на паметта.

Абатът предлага да останем още един ден. Тъй като неговата дума е закон, се съгласяваме. Отиваме до помпата на лагера, където първо трябва да напоим стадото диви магарета, които въвеждат йерархичен ред с мощни къчове и захапвания на вратовете. Такива луди магарета не бяхме виждали. После се къпем и перем. Следобед си правим разходка с инженера, който ни разказва за очарованието на манастирския живот, което го е откъснало от забързания живот на столицата. Тук е истинският живот, на простота, в пълна естественост и единение с природата и братството.

LRM_EXPORT_20200718_154855-1024x683Раб на Светата Троица ни пече кафе

LRM_EXPORT_20200718_154828-683x1024После го смила на ръка с камък

LRM_EXPORT_20200718_154908-1024x683

Вечеряме в колибата с абата, неговият заместник – секретарят, който е пълен веган и нашето отче. Момчето монах със завидно послушание прислужва на всички и сяда да яде, чак когато всички са се нахранили. Чаша бира се разлива, при което абатът подскача като ужилен. Случката става повод за дълъг смях. Толкова смирени и щастливи хора не сме срещали до сега.

16.02

На сутринта абатът ни прочита специална молитва, докато сме коленичили в краката му. След закуска се сбогуваме с просветените монаси. Всички са щастливи от гостуването ни и ни канят да дойдем пак. Натоварваме се на високо проходимия самосвал и се отправяме на три часово екстремно пътуване към главния път. По някакъв нов маршрут сме и заместникът на абата, който знае пътя, тича като козле пред камиона и чисти по-големите камъни с помощта на две-три момчета. По пътя срещаме пастир с „калашник“ и разтревожено изражение. Преди два дни някой му е откраднал 40 крави и с още един братовчед, също въоръжен, се качват на камиона с надежда да намерят стадото. Клатенето е нечовешко. Настава адска жега. Стигаме до главния път разбити. 18 километра за три часа! 

LRM_EXPORT_20200718_155047-1024x683Камионът, готов за тръгване

LRM_EXPORT_20200718_155040-1024x682Интересен плод

За щастие отчето е в нашата посока – към градчето Гондар, на около 100 км. По пътя не минават почти никакви автомобили и камиони. Маршрутките също са голяма рядкост, така че отчето спира и качва в каросерията почти всеки махащ. Минаваме покрай потресаващи села, с колиби направени от колове и глина, със сламени покриви, плетове от бодливи клонаци и прашни улици. Африка е наистина отвъд „последната граница“. Всичко е толкова различно, не само от нашия свят, но сравнено дори с най-екзотичните азиатски държави. Пътят се изкачва към етиопското плато. Става все по-високо и през прозореца започва да се усеща по-хладния въздух, влизащ от вън. Планинските пейзажи са запленяващо красиви. 

Стигаме до град Гондар (Gondаr). Изненадани сме от подредеността, чистотата и зеленината. Отец Хабте Силаси ни кани да гостуваме в неговата къща. Около малко дворче са подредени десетина стаички, в които живеят различни семейства, наематели на манастирския имот. Всички са засмени. Посрещат ни дружелюбно. Стаичката на отеца е тясна и тъмна, но има две легла и е точно това, от което имаме нужда. Запознаваме се с почти всички приятели на отеца. Учудваме се колко са информирани и колко добър е английският им език. Още с идването ни сервират инджера, широ и чай. А за капак в стаята имаме и цяла кофа с див мед от манастира, от която отчето непрестанно ни предлага да ядем.

LRM_EXPORT_20200718_155258-1024x682Така наречения compound, където живее отец Хабте Селаси и където отсядаме и ние

17.02

На сутринта, след станалата за нас класическа етиопска закуска от инджера и леща, Соломон – съседът от втория етаж, ни кани на церемония по пиене на кафе. В луксозния му апартамент виждаме жена му, която е седнала на ниско столче. Върху разстланите по земята ветрилообразно листа от кафе е поставена малка дървена масичка. Наблюдаваме всички етапи на приготовлението, които са извършени с бавни, отмерени движения и известна доза артистизъм. Първо зеленото кафе се пече в малко тиганче. Официално след това кафето трябва да се счука в малко чукало и да се вари на дървени въглища в малки глинени стомнички, но заради градските условия жената на Соломон го смила в електрическа мелачка и го кипва в малко чайниче. Въпреки това вкусът на кафето е невероятен и доста превъзхожда познатите ни в Европа. Очевидно известните марки италианско кафе не растат в Италия, а идват от някоя етиопска плантация  🙂

Натоварваме се с отец Хабте Силаси на един тук-тук (в Етиопия са известни с индийското им название „баджадж“) и се отправяме към центъра на града. Гондар ни изумява със спокойствието и зеленината си. Няма лудница, никой не ти досажда, даже няма и бандички от деца, които да те преследват. Сградите са ниски и спретнати. Улиците са чисти, с алеи от джакаранда – дървета в лилави цветове и много зеленина. В центъра се издига древната крепост на император Фасилидас. Замъкът е построен от португалците през 17 в. и е доста запазен. Но заради входа от 200 бира (~ 9 лв.) за съжаление не можем да го посетим.

LRM_EXPORT_20200718_155206-1024x683LRM_EXPORT_20200718_155246-1024x683LRM_EXPORT_20200718_155234-1024x682LRM_EXPORT_20200718_155655-1024x682Замъка на император Фасилидас

Тръгваме по малките улички към старинната църква със запазени стенописи – „Дебре Бирхан Селасие“. И тук всички мъже са облечени в традиционни облекла. Момичетата са в цветни рокли с къс ръкав, а по-възрастните жени са наметнати с покривала от бял памучен плат с бродирани краища. Свещениците се разпознават по специфично завитите си бели тюрбани и дървени или метални жезли. Успяваме да надникнем в църквата докато злобен чичко, облечен в костюм, тича към нас с риск да се спъне и разбие главата. Преговорите да ни пусне, защото и ние сме православни християни не водят до никакъв успех. Църквата имала входна такса и ако искаме да я посетим трябва да се върнем след обедната почивка и да си купим билетче за 200 бира (~ 9лв.). Успокоителното е, че с билета за крепостта Фасилидас може да се посети и църквата. Но ние без това нямаме такъв, така че си тръгваме. Все пак сме доволни от нашия начин на пътуване, въпреки невъзможността да посещаваме някои туристически забележителности. Тези малки препятствия не могат да ни отнемат нито специалните ни преживелици, нито усещанията и досегът с държавата, нито връзките и общуването с местната култура. 

LRM_EXPORT_20200718_155240-1024x683Изглед към Гондар

LRM_EXPORT_20200718_155749-1024x683Пазар за лук и картофи

LRM_EXPORT_20200718_160312-1024x683Местни жени

LRM_EXPORT_20200718_160308-1024x683Жена пече някакво житно растение на улицата

LRM_EXPORT_20200718_155743-1024x682LRM_EXPORT_20200718_155223-1024x683Магазин за кожени табуретки

LRM_EXPORT_20200718_155228-1024x683По улиците на Гондар

Посещаваме още няколко местни църкви. Всички са кръгли, боядисани в растафарайски цветове, тоест в цветовете на етиопското знаме – зелено, жълто и червено. Етиопците са страшно религиозни и всички, които минават покрай църква се покланят или кръстят. Някои даже падат и целуват земята. Доста често се виждат и жени с татуирани кръстове на челата. В сряда и петък, постните дни според православието, почти никъде не се продава или сервира месо. А по големите коледни и великденски пости цялата държава (с изключение на мюсюлманските региони) пости. 

LRM_EXPORT_20200718_155650-1024x683Етиопска православна църква

LRM_EXPORT_20200718_155659-1024x683Жоро си бъбри с момче в двора на църквата

LRM_EXPORT_20200718_155218-1024x683Старинна църква до замъка на Фасилидас

LRM_EXPORT_20200718_155212-683x1024Пазач на забележителност

LRM_EXPORT_20200718_155704-1024x1536

LRM_EXPORT_20200718_155738-1024x682

Интересно да се знае…

Етиопската Тевахедо Православна Църква е древна ориенталска църква, която се е отделила от Източната Православна на Халдейския събор, поради различия във вижданията за божествената и човешка природа на Исус Христос. Етиопия е втората държава след Армения, която е приела християнството за държавна религия. До скоро е била дъщерна на Александрийската патриаршия, като и до сега етиопския патриарх се ръкополага от египетския.

Етиопският календар е с 13 месеца и е 7 години назад от Григорианския.

Разхождаме се дълго из очарователното градче. В пощата, където си купуваме сим карта за да имаме интернет, срещаме отново руският пътешественик Алексей и неговия приятел. Явно малко са му поотпуснали краят и смърдят яко на алкохол. Разказват ни за преживелиците си из нощните барове. Чакали две седмици в Хартум за еритрейска виза и след като не им дали, решили да тръгнат по нашия път, към Етиопия.

LRM_EXPORT_20200718_155252-1024x683На главния площад „пиаца“ на Гондар

LRM_EXPORT_20200718_155606-683x1024Император Фасилидас

В късния следобед минаваме през последната забележителност на Гондар – кралските бани на крал Фасилидас. Този път имаме късмет. Любезен местен учител ни помага да влезем без билет. Разглеждаме старинната постройка по средата на изпразнения басейн, който по време на църковния празник Благовещение (на етиопски „Тимкат“) на 11-ти януари се пълни с вода и хиляди хора се потапят за благословия. 

LRM_EXPORT_20200718_155811-1024x682аните на Фасилидас

LRM_EXPORT_20200718_155805-1024x683LRM_EXPORT_20200718_155759-1024x683LRM_EXPORT_20200718_160303-1024x682

Прибираме се в нашата обител, в дворчето със стаичката на отеца. Обитателите ни посрещат радушно. Някои току що са се завърнали от работа, жените перат в големи легени или готвят … Въобще цари дух на весело и хармонично съжителство между многобройните съседи. Вечерта отец Хабте Селаси ни подарява голяма торба с яйца. Вечерята (по етиопска традиция) е с инджера и широ, което ни идва малко прекалено за пореден ден. През нощта, този път Маги получава стомашна криза.

LRM_EXPORT_20200718_155816-1024x683Гвинейски гълъб (Columba guinea guinea)

18.02

След целонощната треска Маги едва не припада от обезводняване, поради което успяваме да се приготвим за тръгване чак към обяд. Разделяме се с нашия отец благодетел, който на изпроводяк ни купува торба с хляб и ни напълва кофичка с дивия мед. Сбогуваме се и с останалите обитатели на дворчето. 

LRM_EXPORT_20200718_155826-1024x683На раздяла с отец Хабте Селаси

Хващаме маршрутка до „пиаца“ (площадче) в центъра на Гондар, чието название е останало от италианците. Минаваме покрай замъка на император Фасилидас, който всъщност е първият етиопски владетел, установил се на едно място през 17 век. Предишните са обикаляли територията на страната с огромна армия и са се устройвали в охраняеми лагери за кратко време. Императори номади  🙂 

Подкрепяме се с един сок от манго и авокадо и поемаме пеш в търсене на маршрутка до края на града. Но така и не намираме и излизаме пешком. Както обикновено не преминава почти нищо. За щастие камион предназначен за пътници, което се разбира по монтираното в средата на каросерията желязо за държане, се навива да ни качи без пари, за 4 км., до разклона на село Уолейка (Woleika). Там живеят етиопски евреи, които някои считат, че са едно от десетте изгубени еврейски племена „фалаша“ или „бета израел“. Момиченце ни разказвана перфектен английски историята на селото и ни информира, че по-голямата част от тях вече живеят в Израел.

LRM_EXPORT_20200718_155728-1024x682Вместо пътници сега камионът превозва в каросерията си безалкохолни и нас

 

LRM_EXPORT_20200718_155733-1024x683Момиченце, което иска да стане юрист като порасне, ни разказва историята на селото

LRM_EXPORT_20200718_155723-1024x682На разклона в село Уолейка има Богородица под навес

Тръгваме по пътя и скоро сме заобиколени от банда дечица. По пътя се стичат малки групички хора, сякаш селата и самотните къщи в Етиопия никога не свършват. Жени си пълнят вода в характерните за тук оранжеви туби от малко изворче на пресъхнала река. Останалите локви на реката се използват за къпане и пране. И понеже водата не е течаща са станали мръсно сиви от сапуните и прахът за пране.  

LRM_EXPORT_20200718_155754-1024x683Жени си пълнят вода от извор

По принцип децата са ни много симпатични и вече успяхме да си изработим общ език за комуникация, но по някога е много уморително да не можеш да си самичък дори и секунда и да си заобиколен от петдесетина викащи деца.  🙂  Въпреки, че сме доста изморени завързваме весел разговор с тях. След като разбират начина ни на пътуване десетина ентусиаста се захващат да ни помагат. Остават покрусени, след като една линейка и джипка отказват да ни качат без заплащане. Даже един случайно преминаващ човек ни пита дали да не ни даде пари. Само това остава! След като имаме вече осем излъчени филмчета по БНТ, за които дори и стотинка не са ни отпуснали, може би пък е време да започнем да припечелваме от бедните етиопци?!!!

LRM_EXPORT_20200719_112236-1024x682Децата ни махат на изпроводяк

Въпреки тълпата около нас, знаем от опит, че по никакъв начин не бива да се раздразваме и продължаваме търпеливо да чакаме. Всички се втурват към спрелия камион с пепси и бира. Поради ентусиазираното увещаване на един младеж в крайна сметка шофьорите се навиват да ни качат на стоп. Настаняваме се с Жоро до няколко смърдящи чувала със сушена риба, а Маги сяда в кабината, при както се оказва доста неприятни субекти, които през целия път не престават да дъвчат „кат“ и да говорят за Бог  🙂

LRM_EXPORT_20200719_111934-1024x683Натоварени върху чували със сушена риба

LRM_EXPORT_20200718_163718-1024x683Параклис на пътя

LRM_EXPORT_20200718_163723-1024x683Етиопки с бебе

LRM_EXPORT_20200718_163655-1024x683Селска картина

LRM_EXPORT_20200718_163701-1024x682В долния ляв ъгъл се вижда извора на селото със зелен нюанс по сухата трева

LRM_EXPORT_20200718_163708-1024x683Колкото и да пътуваме, винаги има някоя къщичка по хълмовете

LRM_EXPORT_20200718_163713-1024x682В далечината вече се виждат планините Симиен

 Интересно да се знае:

Листата на растението „кат“ съдържат алкалоид с наркотично действие, поради което консумацията им води до лека еуфория, слабо обезводняване, загуба на апетит и съответно психическа зависимост. Растението е разпространено из държавите на Африканския рог. Според статистика в Йемен се изразходва за поливане на насаждението над 60% от водните ресурси на страната !!! 

Потребителите на кат са пристрастени и дъвчат свежите листа непрестанно, като козички.

Въпреки, че се опитват да ни свалят на няколко пъти, в крайна сметка успяваме да минем с тях 100-тина км. и стигаме до градчето Дебарк (2900 м.н.в.)/ Debark.

LRM_EXPORT_20200718_163730-1024x683Стада по каменистия терен на Етиопия

LRM_EXPORT_20200718_163736-1024x683Планински селца

LRM_EXPORT_20200719_111938-1024x683Къщи и купи сено

LRM_EXPORT_20200719_111942-1024x682Семейство етиопци

LRM_EXPORT_20200721_165503-1024x683Ето как се строи етиопска къща

LRM_EXPORT_20200719_111956-1024x682Мъже носят сено

LRM_EXPORT_20200719_112001-1024x682Характерния за северна Етиопия пейзаж

LRM_EXPORT_20200719_112004-1024x683Някой се прибира дом

LRM_EXPORT_20200719_112009-1024x682Човек се прибира със строителни материали на гръб

LRM_EXPORT_20200719_112014-1024x682Етиопските пътища има хубав асфалт в по- голямата си част

LRM_EXPORT_20200719_112017-1024x683Къща с ламаринен покрив

LRM_EXPORT_20200719_112028-1024x682Още едно етиопско село

LRM_EXPORT_20200719_112022-1024x683Деца забелязват Цветин и Жоро в каросерията

Дебарк, въпреки че има университет, изглежда доста занемарено. Тъй като обаче от тук е изходната точка за „Симиен Национален парк“, хората са доста увълчени за пари от туристи. Децата непрестанно просят . Някакъв гид даже има наглостта да ни заяви, че не можело да си обикаляме самички и да спим извън хотелите на палатка. Било опасно и ако нещо ни се случело това щяло да навреди на туристическия бизнес.

LRM_EXPORT_20200719_111948-1024x683Етиопци в религиозни бели наметала

Вече започва да се мръква и заобиколени от 50-тина деца тръгваме да търсим място за бивакуване. Доста трудна задача, тъй като цари ирационална африканска атмосфера придружена с голяма езикова бариера. Отчаяни тръгваме да излизаме пеш от града. Към края на квартала си една група от деца престава да ни следва, след което с дива радост в следващия квартал се втурва друга към нас. Без сили стигаме до малко селце в близост до града. За нас се залепва местен, който без никакъв ред или смисъл изрежда малкото английски думи, които знае. Не иска да ни остави на мира и с фалцетно детско гласче се опитва да изкрънка нещичко от нас – я пари, я химикалка, защо пък не и панталон. В отчаянието си решаваме да потърсим църквата на селцето, с надежда че ще можем да спим в двора ѝ. Натрапникът не ни оставя, колкото и да се мъчим да го разубедим да не ни следва.

LRM_EXPORT_20200719_112104-1024x682Селище по пътя

LRM_EXPORT_20200719_112157-1024x682Новопостроени къщи

В тъмния двор на църквата обикалят само групи самотни дечица. По някое време се появява дякон. След някакви обяснения от страна на смахнати човечец, който все ни следва, дяконът се ядосва и започва да размахва заплашително бастун към нас. За щастие се появява отчето, като че ли най-нормалния от всички наоколо. В племенните общества с падането на мрака хората стават доста странни. С неподлежащи на оспорване резки движения един от местните ни задърпва към неговия двор, разгонвайки с крясъци всички, включително и отчето. Настаняват ни под груб навес от клонаци с листа, на дървена пейка и ни сипват по чаша домашна бира „тела“. Разпъваме палатката в по-далечната част на двора, след което се връщаме при собственика на имота. Събира се тълпа от роднини, свещеника, натрапника и няколко човека с автомати. Докато говоря с един от племенниците, който поназнайва английски, на географски теми (предимно колко е велик парка Симиен) се приближава голяма група жени с подобни на индиански викове. Разнасят се звуците на тъпан и се започват песни и танци. Оказва се, че сме попаднали на сватбено тържество. Но изморени от деня и чувствайки се леко странно, решаваме да си легнем. Звуците на тъпана се разнасят до зори.

19.02

Наслаждаваме се на спокойна сутрин в селската къща. Дядото внимателно брои пластмасовите чинии и чаши, които бяха ползвали за партито. След това жена му ги брои пак. Идват двама братовчеди да помагат. Мият огромния казан с листа от някакво растение. Докато Цветин прави кафе на огъня им, дядото се порязва и се налага да го превържем с бинт. Изглежда много доволен от това, че трима „фаранджи“ (чужденци) се занимават с порязания му пръст.

LRM_EXPORT_20200719_112050-1024x683Утро в двора на дядото

LRM_EXPORT_20200719_112133-1024x682Гледка от палатката

LRM_EXPORT_20200719_112054-1024x682Къщата на дядото

LRM_EXPORT_20200719_112114-1024x683Цветин вари кафе

LRM_EXPORT_20200719_112118-1024x682Семейството, в чийто дом сме

LRM_EXPORT_20200719_112146-683x1024Главата на рода

LRM_EXPORT_20200719_112058-1024x682Дядото гордо ни показва ножовете си

LRM_EXPORT_20200719_112122-1024x683Малките сладурчета ни гледат в палатката

LRM_EXPORT_20200719_112139-1024x683Етиопка от амхарския регион

През цялата сутрин, докато сме в къщата, над двора пикират хищно орли и се опитват да сграбчат някоя мръвка от сушащите се под навеса грубо нарязани парчета месо.

LRM_EXPORT_20200719_112142-1024x682Още един зяпач на палатката

LRM_EXPORT_20200719_112127-1024x683Околностите на селото

LRM_EXPORT_20200719_112109-1024x683Извор за вода

Тръгваме по черния път. Пред нас постепенно се разкриват прелестите на планините Симиен, високи над 4000 метра. В екстаз гледаме невероятните скални отвеси, обрасли със зеленина. Качва ни камион с открита каросерия, пълен с хора тръгнали за близкото село. Пътуваме 35 км. по прашния неасфалтиран път, обградени от все по-величествени пейзажи. Слизаме малко преди селото и се отправяме пеша към центъра му.

LRM_EXPORT_20200719_112305-1024x682Ето какви емоции предизвикват у децата „фаранджите“

LRM_EXPORT_20200719_112231-1024x682Дом

LRM_EXPORT_20200719_112422-1024x683Кръгла къщичкаLRM_EXPORT_20200719_112418-1024x682За нас изворите също бяха много важни и се стараехме винаги да ги забелязваме

LRM_EXPORT_20200719_112242-1024x683Планината Симиен

LRM_EXPORT_20200719_112251-1024x683Вървяхме час два из национален парк Симиен преди да хванем стоп

LRM_EXPORT_20200719_112225-1024x683Единственият главен път в региона

LRM_EXPORT_20200719_112220-1024x683Пътят се вие и слиза в ниското

LRM_EXPORT_20200719_112300-1024x683Серпентини до безкрай

Както обикновено към нас се присъединяват многобройни, все по-нарастващи групи деца. Сядаме да пием кафе и тълпата се увеличава още повече. Всички гледат фаранджите с интерес – подвикват, поздравяват, ако знаят английски ни заговарят. Жените приготвят кафето в класическата специална пръстена делва, на огън. После едната го сипва в чашите с бавни, отмерени движения. Маги си поръчва напитката „лос“, която е направена от сварени смлени печени житни растения. Доста е вкусна и напомня на смлян сусам. 

LRM_EXPORT_20200719_112246-1024x683Етиопско кафе

LRM_EXPORT_20200719_112309-1024x682Винаги се сервира с димящ тамян

LRM_EXPORT_20200719_112256-1024x683Напитката „лос“

Излизаме от селото. Качва ни камион. Маги се вози вътре с шофьора и бременна жена, която се връща от преглед при доктор. Цветин и Жоро са отгоре на камиона. Гледките към планините стават все по-изумителни. Изглеждат като от „Властелина на пръстена“. Пътят тук е асфалтиран. След 40 км. стигаме до Ади Аркай (Adi Arkay), последният град от провинция Амхара. Отново се оказваме обградени от десетки деца, всяко от които изисква своята доза внимание, като ни говори разни неща. 

LRM_EXPORT_20200719_112311-1024x683Обичайната свита

LRM_EXPORT_20200719_112215-1024x683Отново с тълпите дечица

LRM_EXPORT_20200719_112448-1024x683Из планините Симиен

LRM_EXPORT_20200719_112526-1024x683LRM_EXPORT_20200719_112515-1024x683LRM_EXPORT_20200719_112510-1024x683Отново стотици серпентини

LRM_EXPORT_20200719_112520-1024x683LRM_EXPORT_20200719_112457-1024x683

Лъскав мокър път, по който дойдохме, след като поръмя за малко

LRM_EXPORT_20200719_112443-1024x683LRM_EXPORT_20200719_112453-1024x683LRM_EXPORT_20200719_112502-1024x683LRM_EXPORT_20200719_112531-1024x683Уникалните скали на Симиен. Забелязвате ли малките къщички?

Излизаме от града и на свечеряване се спускаме към близката река. Вече по тъмно сме долу. Обхванати сме от параноя дали някой не ни е видял, че ще спим тук. Стоим близо един час с изгасени челници, ослушващи се като диви животни за най-малкия шум или преминаваща кола. Най-сетне разпъваме палатките, но спим неспокойно. В 4 ч. сутринта покрай нас започват да минават хората от селото.    

2020-07-21 17.31.07Маршрутът от този пост

LRM_EXPORT_20200718_154416-1024x683Любимите ни африкански къщи

Следва продължение... В следващият пост Вълшебния Керван се изгубва в област Тиграй, спи по строежи с еритрейски бежанци, върви няколко дена пеш в търсене на скални манастири, бива заобграден от местни с калашници посред нощ и то на три пъти и опъва палатката си в очакване на хиени.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s