Свещеният град Лалибела, водопадите на Сини Нил и потъване в етиопския бит

01.03.2020

Напускаме Мекеле сутринта. Хващаме маршрутка до главния път за десетина километра и преди да са минали и пет минути – ето, че вече ни е спряло камионче. Пътува за последния град от провинция Тиграй – Аламата на 180 км. Шофьорът е много мил. Купува ни печен ечемик и ни черпи кафе на една от почивките. Товарим торби със зърно в каросерията и с бавно влачене по планинските завои 180-те километри ни отнемат няколко часа. Гледките както винаги са страхотни. Слизаме в центъра на Аламата (Alamata), малко градче, в което забелязваме и не малко мюсюлманско население – мъже с поли тип „сарунг“ и фесчета или кърпи на квадрати омотани около главите. По принцип тук има голяма неприязън между мюсюлмани и християни и се чудим как съжителстват в ултра християнския Тиграй. 

Жени пресяват някакво житно растение

Докато излизаме пеш от града започва да се стъмва. Отново нямаме идея къде ще спим. Но провидението се оказва благосклонно за поредна вечер. Достигаме до военен пункт в покрайнините на града и обширно поле до голямо училище. Това просто е идеалното място – военните ще ни пазят, няма фермери, къщи или църкви и изглежда чисто. Военните ни се радват много и веднага ни дават разрешение да спим близо до тях. Установяваме се под едно дърво на двеста метра от тях и направо се трупясвяме уморени.  Разбира се етиопските нощи никога не са съвсем леки.  🙂  Оказва се, че сме опънали над мравуняк и поток от дребни мравчици ни гъделичка цяла нощ. Към 4-5 сутринта и етиопците започват свръх активният си ранно утринен живот с викове, рикши, новата смяна военни, която идва да ни поздрави и още какви ли не шумове. Явно тук никога няма да си починем съвсем добре.

02.03

Оставаме до обед под дървото, за да пишем блога на спокойствие. Военните плашат децата, за да не ни приближават, което си е рядък лукс. Да останеш само за няколко часа сам! Подвикват ни отдалеч „фаранджи“ (чужденци) или „чайна“ (китайци), тъй като явно са виждали само китайски инженери и работници по пътищата и не знаят, че освен Китай и Америка има и други държави.

Когато поемаме по пътя вече почти не минават камиони. Планините тънат в мараня и е доста горещо. Вървим няколко километра преди да ни спре маршрутка, която иска да ни вземе безплатно. Неудобно ни е, че ще заемем място на платени пътници, но шофьорът много държи да ни качи. Ето, че напускаме Тиграй след петнадесетина километра и се завръщаме в област Амхара. Имаме някои опасения, че отново ще сме нон-стоп обградени от тълпи с деца. Но след като маршрутката ни оставя в първото градче Кобо нещата се развиват доста добре. Няма просещи деца, а възрастните ни приветстват много сърдечно. Сядаме да хапнем една папая и дори от близкото заведени ни носят чинийка и лъжички. 

След като излизаме пеш от Кобо хващаме първият си джип в Етиопия. До сега винаги са ни качвали изключително само различни видове камиони – тирове, самосвали, камионетки и цистерни. Джипът е на някакъв тип от правителството. Има и един човек охрана с калашник в каросерията. До него се настаняваме и ние и политаме към Уелдия (Weldya) – голямо градче, на което се намира разклона към град Бахир Дар. 

Оставят ни в началото на града. Хващаме си рикша до центъра за по 2 бира (8 ст.) на човек. Искаме да понапазаруваме нещо, но изборът на зеленчуци е малък. Все пак купуваме малко хлебчета и домати. Точно се чудим какво ли място за спане ще успеем да намерим тази вечер, докато постепенно излизаме от града, когато симпатично момиче ни застига и ни предлага да спим в тях. Решаваме този път да последваме знаците. Още повече, че в близост до града не е кой знае колко безопасно.

Мулие е на 18 г. и учи строителство в колежа. Живее със сестра си и мъжа ѝ под наем и държат малко капанче за кафе и бира. Отиваме първо в заведениицето им да вечеряме. Храната разбира се е неизменната инджера с широ (сос от брашно от нахут). Изваждаме от нашите провизии зелена салата и домати. На тях им се струва разхищение да нарежем повече от два домата за шест човека. Широто например се прави с няколко лъжички нахутено брашно във вода за цяла тенджера, едно лукче и един домат запържени в малко олио или масло, като това стига за цялото семейство и се яде на закуска, обед и вечеря. Придружено е от две-три палачинки инджера.

Мулие и Маги
Сестрата на Мулие
Сестрата на Мулие ни приготвя кафе
Добавихме салата към инджерата – нещо нечувано тук

След вечеря започват луди танци по амхарски, с всякакви видове движения с раменете. Мулие ни обучава и се заливаме от смях. Вечерта отиваме да си легнем в стаичката им под наем. Така имаме възможност да разгледаме отвътре типичния амхарски дом, в какъвто живеят по-голямата част от населението. Представлява колиба от тънки пръти наплескани с кал, само с един прозорец без стъкло. Понякога къщичките са измазани с боя. От вътре върху пръстения под е постлано платнище, а друго е опънато за таван. По олющената мазилка в розово висят огромни плакати на Исус Христос. Тоалетна и баня разбира се няма. Ползва се някъде обща из квартала или в храстите наоколо. Кухнята също винаги е отделна, най-често в кръгла колиба отстрани на постройката за спане. Нашите хора ползват кафенето за кухня. Тук също така не е популярно да се правят повече от една стая. Всички спят заедно в обща, на матраци по земята. Мебели, освен някое столче или ниска масичка, няма. 

Къщата на Мулие и сестра й
В къщата

Лягаме си кой където свари по земята. Нощта разбира се не минава без произшествиице. Комари, може би и бълхи, както и тлъст плъх, който се опитва да добара хляба, се включват в сънищата ни и поразбиват не особено крепкия ни сън.

03.03

След закуска в кафенето се сбогуваме с Мулие и тръгваме към края на града. Още в самото начало спираме тежък камион, който едва се влачи. Трафикът по този път е доста слаб, така че и това ни идва идеално. Шофьорът кара изкуствени торове от пристанището в Джибути за Гашена на 100 км. Мюсюлманин е и е много мил. Не спира да дъвче кат, черпи и нас. Малко ни е яд, че няма да можем де идем до Джибути и Сомалиленд, но етиопската ни електронна виза е само с едно влизане. Би ни излязло твърде скъпо да вадим нови визи за по 70 $. 

Излягаме се на леглото зад седалките и поемаме с 10 км/ч по стръмния планински път. Отнема ни часове да издрапаме до върха на платото, на височина 3900 м.н.в. На всичкото отгоре пътят е необичайно лош за региона. На върха на платото става по-равно и изминаваме следващите 60 км. с по-нормална скорост. Всичко е в кафяви обработваеми площи с ечемик и обичайните къщи от прътове и кал, който са непропорционално високи, но същевременно тесни като площ. Тук таме се виждат и горите от тънки евкалипти, които служат като строителен материал за къщите, за дървени въглища и разбира се като тоалетна. Дива растителност изобщо няма, както и километър без къща или полета. Етиопия е втората най-населена държава в Африка и това се усеща постоянно.

Шофьорът спира за обяд с инджера и някакви странни меса
Продавачи на захарна тръстика по пътя

Пристигаме в селището Гашена (Gashena) след близо 5-6 часа. Тук е разклонът за Лалибела, където се намират известните монолитни църкви, които са в списъка на ЮНЕСКО.  До там ни остават 65 км., но днес вече нямаме шансове да ги минем по светло. Симпатичният шофьор решава да ни помогне да си намерим място за палатка и се обажда на негови познати. Пристигат няколко мъже, които с голямо разбиране ни отвеждат до близката църква. Отчето веднага се съгласява да преспим там и ни поставя на верандата на малка къщичка. Хубавото е, че църквите в Етиопия винаги са извън селото и са обградени от обширни площи чисти поляни и гори, за да не се замърсяват от ежедневния живот.

Точно тече вечерната молитва. Десетина мъже и жени в белите си молитвени шалове се кланят и кръстят в двора около църквата. Скоро всички си тръгват и оставаме сами, на спокойствие. Вече спим от близо час, когато се появява друг млад свещеник, който не знае за нас и притеснено ни иска паспортите. В крайна сметка бързо ни оставя да си почиваме. 

04.03

Имаме притеснения, че високоговорителят на църквата ще затръби молитви в 4 сутринта, но изваждаме късмет, днес няма служба. Все пак младият свещеник идва да ни събуди в 6:30, на развиделяване, когато много хора идват да се молят индивидуално. Оправяме бързо палатките и се изнасяме в едно поле встрани, извън църквата, за да си приготвим закуска. Единственото неприятно е, че от близките горички полъхва ужасно на тоалетна. Но поне няма твърде много хора да ни зяпат. Разминаваме се само с няколко любопитни деца. 

Утро до църквата в Гашена
Рано сутринта всички се молят притихнали и обвити в белите си молитвени шалове
Две жени от Амхара
Изнасяме се до близките еквалипти за закуска
Днес имаме само две гостенки
Момичета отиват за вода с пластмасови бидони на гръб
Майка с дете

Минаваме напряко през Гашена. Младеж кани Жоро да му покаже къщата си, кръглата кухня и огнището с големия сач за инджера. Подминават ни няколко автобуса с наметнати с бели наметала пилигрими. Нашето „поклонничество“ продължава обаче пеш, докато не ни качва джипка за 12 км. до база на US Aids. Доста често срещаме табели за американски помощи. Пътят е в ремонт и напредваме бавно. След джипката ни качва тир с контейнери от Китай. Движим се бавно по виещия се път през планинския терен, покрай малки селца с доста бедно изглеждащи деца. Камионът спира до златна мина, оперирана от китайци. През последните години „Мордор“ протяга черни нокти не само към Югоизточна Азия и Тихоокеанските държави, но и към Африка. С големи обещания, корупционни схеми и неограничен финансов ресурс е лесно да подкупваш цели държави.

Ето как изглежда къщата преди да бъде измазана
Вече завършен вид
По-бедните си живеят в кръгли колиби
Кръгли къщи и по-модерните четириъгълни
Баба преде пред къщата си
Време е за пресяване на зърното
Няколко колибки
Жени вървят натоварени по пътя
Група деца, които срещаме по пътя
Момиченце от региона на Лалибела
Къщичка
Китайска златна мина

От мината, бълваща отровни облаци си хващаме камион пълен с чакъл за Лалибела. Слизаме в центъра на градчето. Много сме ентусиазирани, тъй като това се води едно от най-интересните места в Етиопия. 

Интересно да се знае …

През 12 век край Лалибела се построяват 11 църкви, вкопани изцяло в скалите. Наричат мястото Новият Йерусалим, тъй като по това време самият Йерусалим е превзет от мюсюлманите. Градът е втори по свещеност за Етиопия след Аксум. Към него се стичат стотици етиопски поклоници ежедневно.

Тръгваме към църквите. Но скоро откриваме, че входът за чужденци е 50 долара на човек и съответно не е по джоба ни. Спираме да си отдъхнем близо до една от тях и до нас в тръст дотичва пазач, който заявява, че не можем да продължим без билет. Заговаряме се с него на темата за билетите и той демонстрира своите ограничени виждания с изказвания от сорта: „Тук идват само богати чужденци. Ако не си богат няма да дойдеш. Тук е истинският Йерусалим, онзи там е фалшив защото е бил превзет от мюсюлмани и нашият крал Лалибела го е пренесъл тук …“ Ние само му махваме с ръка и продължаваме разходката си. Непрекъснато се залепва по някой младеж с оферти за хотели, турове, отстъпки за билетите за църквите. Доста са досадни и не се отказват лесно. Поредният младеж се оказва по-интелигентен и говори за Ницше и агностицизъм.  Уж иска да ни помогне да намерим място за палатките, като ни посочва близкия хълм. Мястото е крайно неподходящо, защото е в близост до една от църквите. Изкачваме се. Докато си почиваме към нас идват 7-8 младежа. Постепенно разбираме, че всички се познават и са „на лов“ за чужденци. Хич не ни се нрави тази работа  и решаваме сами да си търсим място. 

На излизане от северната група виждаме от пътя внушителната „Бет  Медхани Алем“ („Спасителят на света“). Маги и Цветин се покатерват по скалите и виждат и „Бет Аба Либанос“. По пътя срещаме французин с намотан на главата шал, досущ като етиопски свещеник, който решил да се покръства в етиопската православна църква. Споделя, че трябва да се пазим от младежите „помагачи“. Той също не можел да си позволи вход от 50 долара и за две години успял да види само една църква тайно, като се увил като етиопец и се смесил с тълпата в 5 сутринта. Интересно, че все пак продължава да е мотивиран да се покръсти в църква, която никога няма да го допуска до молитва, ако не плаща като турист.

Етиопски пилигрими излизат от една от монолитните църкви
Баба пилигримка
Задната част на „Бет Аба Либанос“
Бет Аба Либанос
Бет Медани Алем

Все пак успяваме да попогледнем от отвън 5 от 11-те църкви. Но към най-известната „Св. Георги“ във формата на кръст, вдълбана в земята, всички пътеки и подстъпи се охраняват добре от всякакви типове и за съжаление не успяваме да я зърнем. 

Свети Георги се вижда съвсем мъничко в храстите

Опитваме да хапнем в скромно заведение, но се пробват да ни прецакат с цените. Отвратени сме от този комерс и тръгваме да бягаме от Лалибела. Минаваме през центъра, където отново има натрапници. В началото на хълма, върху който се намира манастира „Ашетон Мариам“  към нас се затичва красиво бежово-бяло куче, което ни се радва като на стари приятели. Кръщаваме го Съни. Тръгва нагоре с нас. Гледките към града, огрян от лъчите пронизващи рехавите облаци, са с библейска внушителност. 

Вървим нагоре и си говорим с човек, който живее в селото на върха на хълма Ашетон. Казва ни, че горе няма вода, което е странно, но той ще ни даде. Стигаме до къщата му. Тъй като се мръква го питаме дали не можем да спим на поляната пред оградата му. Той го увърта и след като го питаме директно заявява, че иска пари. А няма да сме дори в двора му … Пожелаваме му всичко добро и отиваме да сипем вода от извора, който всъщност си тече наблизо. Сигурно е мислел да ни иска пари и за водата. Ех, ех!

Нагоре към платото на хълма Ашетон
Лалибела под лъчите на залязващото слънце
Красавци на близката скала

Продължаваме със Съни, които ни следва неотлъчно. Оказва се, че етиопците доста ги е страх от кучета и той ги респектира с ръмжене. Само дето трябва да го пазим да не хвърлят камъни по него. Разпъваме палатките на ръба на една скала, извън всякакви села, къщи и хора искащи пари. Прекарваме блажена спокойна нощ под охраната на Съни.

05.03

За наша безкрайна радост и сутринта никой не идва да ни вика „Where are you go“ в 5 сутринта, да тропа по палатката или да ни гледа втренчено. Прекрасното куче Съни още е при нас. Наслаждаваме се на рядкото спокойствие и невероятните гледки от ръба на пропастта към Лалибела. Тръгваме надолу пак към обяд.

Утро над Лалибела
Лалибела
Манастирът Ашетон Мариам е под тази скала, но разбира се е повече от скъпо платен и не го посещаваме
Главният път в ниското
Близката до лагера ни къща, от която за щастие не ни забелязаха
Трябва да слезем по стръмната пътечка надолу
Чадъровидна акация
Селцето, в което свърша прехода ни

Когато стигаме на пътя отново сме обградени с традиционната тълпа от десетина деца, с които водим бодри разговори от рода на „дай ми бир (наименованието на етиопските пари)“, „дай ми кока кола“ или „дай ми каквото можеш“. Доста бързо ни спира самосвал за златната китайска мина. Натъпкваме се вътре с още четири човека и с тъга се разделяме със Съни.

На мината ни спира джип. Вътре се возят хора от правителството, които също не пропускат възможността да ни поискат пари. Но в крайна сметка се навиват да ни качат на стоп и политаме по завоите на планината. Стигаме обратно в Гашена, където след кратки разговори с обичайната тълпа от деца, с обичайните си искания, на излизане от града ни спира камион със симпатичен шофьор. 

Пътят е планински и пътуването е бавно. Но натуралните красоти на Етиопия компенсират за бавното придвижване. Вече по тъмно стигаме до град Дебре Табор. Спираме на 2 км. преди града. Сбогуваме се с милия шофьор, който през целия път нон-стоп ни черпи – купи ни банани и по 2 литра вода на човек. 

Етиопските планини
Селце на ръба

Пред нас са портите на университета, където ще се опитаме да пренощуваме. Питаме охраната дали можем да спим на поляната вътре. След кратко съвещание и 1-2 телефонни разговора ни разрешават. Разпъваме лагера. Купуваме инджера (местният хляб тип палачинка) и широ (люта паста от нахут) от близкото заведение, хапваме и се трупясваме.

На палатка в университета на Дебре Табор

06.03

На сутринта, още по тъмно „джазът“ започва, както доста често ни се случва в Етиопия. Началникът на охраната пристига, подритва палатката и с грубиянски жестове ни посочва да се разкарваме от поляната. Не търпи никакви възражения. Малко по-късно пристига и любезното момче от заведението срещу университета, което ни помогна вечерта с преводите. Извинява ни се от името на пазача, като ни казва, че е имал наглостта даже да го кара да ни иска пари. За какво? За земята на университета или за любезното събуждане, незнаем.  🙂  Като ударени с мокър парцал сядаме в заведението да пийнем поне по едно кафе. На всичкото отгоре ни свършиха бировете, а всяка смяна в Етиопия на пари е голяма борба за нормален курс. Нямаме и бензин за Нафтечко, за да си сготвим. Не сме се къпали от 3-4 дена. Болят ни глави и стомаси … Въобще кеф!  🙂  

Тръгваме пеш към центъра на градчето Дебре Табор. За щастие ни качва младеж с джипка, който ни откарва почти до края на града. Остават ни само 100 км. до столицата на провинция Амхара, която е и наша цел – град Бахър Дар (Bahir Dar). Почти веднага ни спира празно камионче, което направо лети по завоите надолу. Минаваме за първи път през диви, ненаселени места, покрити с истинска гора, а не с насаждения от дървесина за строителството. Изумени сме от красотата на дърветата с причудливи форми. Чудим се как ли е изглеждала планинска Етиопия преди да се пренасели до толкова висока степен.

Пейзажи по пътя
Единствената дива гора, която видяхме в Северна Етиопия
10 километра по-късно, отново започнаха добре познатите ни ниви и евкалипти

Камиончето ни оставя след 40 км. на бензиностанция на кръстовището с главния път от град Гондар. Има някаква криза с горивата и точно се разбираме с един шофьор да ни капне половин литър нафта, когато бензинджийката врътва ключето на колонката и изчезва. Изумено наблюдавам как етиопците се разправят със завидно спокойствие, дълги обяснения с гласове във фалцетни гами, жестове и потупвания. Все пак успяваме да сипем малко нафта на съседната бензиностанция. С друго камионче, натоварено със зърно отпрашваме към Бахър Дар. Жетвата е минала и тече усърдна търговия с теф и ечемик. От вчера наблюдаваме как местните с воловете си се завръщат от далечните си ниви, нарамили дървени плугове. Изумително е колко натурално е всичко в Етиопия. Как земята се обработва по старите начин, вече забравени в Европа. 

Оран с волове

Слезнали сме от планините и пътят няма завои. Въздухът е значително по-топъл от високопланинското плато на над 3000 м.н.в. Поради наличието на напоителни системи нивите са изцяло зелени. Посети са всякакви зеленчуци. По пътя се виждат селяни пред камари с огромни чували с лук. Минаваме през градче, което е царството на доматите. Всеки пренася, разнася или продава на камари червени или въззелени домати.

Невероятна вкусотия – картофено пюре със запържен пипер
Етиопско градче
Манго и банани на пазара
Из пазара
Лук и домати покрай пътя
Кафеджийка
Друго типично кафене
По етиопските пътища
Както се забелязва липсват частни коли
Покрай пътя се случва какво ли не
Ето защо скоростта ни обикновено беше потресаващо бавна
Кладенец за вода
Жена пред къщата си
Може би кожи?
Етиопци
Една красива амхарка
Типично заведение за кафе

Сравнително бързо пристигаме. Камиончето ни оставя в самия център на Бахър Дар – третият по големина град в Етиопия. Всеки път се изумяваме, колко различен е животът на големия град от този на провинцията и малките села, но този път сме направо в шок. Високи сгради, магазини, ресторанти и добре облечени хора в доста по-чисти и нови дрехи от нашите. Изнурени и все още замаяни от ранното ставане посядаме докато Цветин се опитва да смени последните 60 долара, които имаме. След тези пари ще трябва да теглим от картата по официалния курс, който се разминава с 20-тина % от реалния. 

Маршрутки се мият на изворите на Сини Нил

Сядаме да се почерпим в широко разпространените заведения за натурални сокове. Взимаме си едно смути на слоеве от авокадо, папая, манго, портокал и гуава за „баснословната“ сума от 1 лв. за сокче. Ядем и постно кексче, без мляко и масло. Постенето в Етиопия е лесно, тъй като цялата държава пости, с изключение на мюсюлманите разбира се. 

Тръгваме по широките и чисти улици, по средата с високи палми и десетки ваксаджийчета, които в случая старателно мият със сапунена вода маратонките на клиентите си, насядали на симпатични бамбукови пейчици. Улицата ни отвежда до голямото като море езеро Тана – източникът на Сини Нил. Няколко мошеника се опитват да ни се залепят, но след опита от Лалибела бързо ги усещаме и разкарваме. Един започва с това, че работи с правителството, друг се обижда на расизъм, трети твърди, че лодката му е пълна с местни и аха, аха да тръгне, само ни чакали … В интерес на истината има и разбрани хора, на които след като им обясним, че не сме туристи, а пътешественици бързо ни оставят на мира. 

Вече е 4 следобед, или 10 етиопско време, а не сме хапвали нищо освен кексчето за трима и смутито. Сядаме в най-луксозния ресторант в крайбрежния на езерото парк.  В Африка по някога се наблюдава даден вид ирационалност при определянето на цените. Питаш например колко струва кило от нещо, после си взимаш половин, но то струва не два пъти, а четири по-евтино от обявеното. Така е и с този ресторант. Цените са като на някое забутано селско капанче, като порцията инджера с множество вегетариански кърита е двойно по-голяма. 

Вкусен обяд в ресторант
Църква в Бахър Дар

Остава ни последната и най-трудна задача, винаги с непредвидим край – да намерим място за спане. Тръгваме през парка, където е пълно със съмнителни типове, които не искаме да си представим в какво точно ще се превъплътят след залез слънце. Както обикновено всяка по-зашумена площ се използва за тоалетна и вонята нееднозначно говори за това. Вървим над 3-4 км. Минаваме през бедно кварталче, с голяма църква и леко съмнителни заведения, в които въпреки поста се предлага пържена риба и алкохол. Стигаме до малко полуостровче. Собственикът на множество подредени камари с дърва за готвене, с надута от кат уста, ни уверява че мястото било абсолютно безопасно за спане. Имало и въоръжена охрана. 

Но ние продължаваме търсенето на по-чисто и подходящо място. Преминаваме каменна преграда за коли и попадаме на доста диво местенце, покрито със зелена трева. Подминаваме група младежи, които играят футбол и се забиваме максимално напред в полуострова, където започва тресавище. Местните обитатели са изумителни водни птици. Удивително, че съществува такова диво място до сами града. Залезът огрява синята повърхност на езерото, тръстиките и самотните разкривени дървета. Опъваме палатките точно преди да ни връхлети поредната изненада. Със скриването на слънцето ни заливат рояци комари. Не можем да сварим да се облечем. Влизат даже в никога неизползваните мрежи за лице от Виетнам, които се наложи да си нахлузим. Лягаме си върху райската земя. Само Цветин не може да заспи, чудейки се дали няма крокодили в езерото. Една полезна информация, която си заслужаваше човек да провери в нета.  🙂

На езерото Тана
Африканска змиешийка (Аnhinga rufa)
Ибис
Свещените ибиси
Прекрасни дървета и растителност
Езерото Тана на залез

07.03

Невероятно, но факт. Ето, че отново се събуждаме в 4 сутринта от високоговорителите на няколкото манастири и църкви по брега и отсрещния остров. Молитвените звуци се разпространяват перфектно по гладката водна повърхност на езерото и отекват отчетливо в мозъците ни. Разбира се не закъсняват и първите посетители – група младежи, които забелязахме още първия ден. Вече бяхме споменали, че Етиопия е държавата превзета на всички нива от пораснали деца и съответно всички жители са младежи. И така групата започва да работи по ландшафта на езерото още по тъмно. Изкоренява тръстика от единия край на носа и ги засажда на другия. Работата е свързана с много шум и подвиквания, като накрая завършва с групово изкъпване точно до палатките ни. Чисто голи са, както всъщност вчера видяхме да се къпят десетки хора – със сапун, в езерото покрай парка. Перат си и дрехите след това. 

Цветин използва ранното събуждане за да наблюдава и снима изумителните езерни птици от палатката. Ибиси със закривени клюнове, приличащи на Гонзо, огромни дебели гъски, шарени патици, множество по-малки разноцветни дългокраки рибарчета, бели пеликани и още десетки други видове, които крякат и пеят, някои на няколко метра от палатката ни. 

Пеликани
Красиво дърво и птица

Скоро полянката се напълва с ученици от близкото религиозно училище, които си носят християнски книжки за четене или подвързани като малки чантички молитвеници на презрамка. Момченцата са много симпатични и дружелюбни, но на нас тази пренаселеност и липса на усамотение ни идва нанагорно. Но какво да се прави, примиряваме се с даденостите. Още повече, че малко по-надолу се къпят и перат тълпа от стотина ученици, така че нашите десетина си е направо самота.  🙂  Младежите учат усилено на глас. По-ентусиазираните се покатерват по близките дървета и пеят със силен глас акатисти и църковни химни.  

Ние също се възползваме от райската възможност да се изкъпем в топлите води на езерото. Възможността да плуваш целия потопен във вода е нещо страхотно в Африка. Със съжаление към обяд напускаме райското ни местенце. С помощта на маршрутка (2 бира/ 8 ст. на човек) се телепортираме в центъра на града. Поддаваме се на изкушението да изпием по смути в заведение, докато Жоро се потапя в дебрите на огромния пазар, за да напазарува за следващата ни експедиция. Планираме да се отправим за няколко дни в дивото, около известния водопад на село Тис Абей на Сини Нил. 

Магазин за табуретки от кожа в Бахър Дар

Водопадът е по глух черен път. И тъй като вече е следобед взимаме компромисно решение вместо на автостоп да се качим на автобус. Още повече, че и цената е напълно разумна – 20 бира + 10 за раниците, което е около 1,20 лв. за 30 км. Обаче пътуването се оказва пълно приключение.  Рейсът е стар и раздрънкан, сякаш останал от италианските нашественици през Втората световна война. Отново сме шокирани от разликата между градското и селското население. Сякаш за да я засилят, всички пътници са с окъсани дрехи и гледат диво и ококорено. Част от тях са еднооки и за допълнение през претъпкания автобус минават няколко сакати просяка. На покрива на автобуса също е пълно с пътници, които крещят на всяко застрашително залюляване и със смях замерят с обелки от тръстика пешеходците. Трийсетте километра минаваме за кошмарните час и половина, тресейки се в жегата върху избушените седалки, пресовани от правостоящите. Все пак успяваме да преживеем друсането, прахта, забитите във врата лакти и кашлянията с елементи на наплюване право в лицето … 

В целия регион и съответно в селата по пътя цари тръстикова мания. Всички разнасят, продават или с мощни захапвания обелват захарната тръстика и дъвчат с наслаждение сладостната сърцевина.  Очевидно вкусът към сладкото е заложен дълбоко в човешката същност.  🙂

Тръстикови строителни материали
Учениците точно свършват училище

На свечеряване се изтупваме насред главната улица на прашасалото селце. Пълно е с хора, по къщите са се събрали на  малки групички, щъкат деца. Веднага ни наобикалят десетина младежа с прокъсани шалове „кута“, подпрени на неизменните мъжки атрибути – дълги до очите тояги. Гледат ни из под вежди. Чувстваме се като извънземни попаднали по погрешка на неподходяща планета или в неподходящ исторически период. Поздравяваме с усмивки един по един всички с традиционното здрависване с побутване на раменете. Ледът сякаш се разчупва. Жоро отива на мисия за търсене на бензин. Цветин пълни бутилките с вода от съседната къща.

Поемаме към брега на Сини Нил, за да проверим има ли лодка по това време. Реката не е много широка и е с бавно течение. На брега стоят само дядо с внучето си. До скоро е пренасял захарна тръстика от другия бряг посредством вътрешна гума на камион. Нямаме шансове да прекосим реката с тежките раници на малката гума. Така че се отправяме да търсим място за спане от тази страна на реката. 

С помощта на любезен местен, леко недочуващ, с изцъклени от дъвчене на кат очи, намираме подходящо място до селския стадион. Човекът ни посочва полянка под едно дърво, но правим фаталната грешка, както се оказва на следващия ден, да опънем палатките на мека тревичка точно зад футболната врата. Никой не идва да ни безпокои, поне до още недошлото утро на следващия ден.  🙂

08.03

Кошмарите започват още в тъмни зори. Време е не само за неделна литургия, но и за футболна загрявка. Палатките са наобиколени от деца в спортни екипи, които тичат, крещят и се смеят. Налага се да се преместим, тъй като сме точно зад футболната врата. С олюляване, като пияни моркови влачим нещата триста метра по-встрани и лягаме да си доспим. Постоянната глъч обаче не ни дава тази възможност. Поне службата, след 3-4 часа напевни мантри свършва към 8 ч. 

Футболно събуждане в ранни зори
Тренировките са сериозни
Сини Нил
Деца се къпят в реката

Цветин изобщо не си е лягал, а вместо това е учил децата на „прескочи кобила“. Сред такива тълпи няма как да си правим закуска и решаваме директно да се прехвърлим на другия бряг на Нил. Туристическите лодки ни искат по 20 бира (80 ст.) за петдесетте метра пресичане, а за етиопците е само 10. Група младежи от града ни помагат да минем на реалната цена. След километър вървене стигаме и до водопада. Въпреки, че сме в сухия сезон струята е доста внушителна.  Има бая ученици и студенти от Бахър Дар, някой и друг белуга с гид и не твърде настоятелни деца, които продават сувенири. Любуваме му се доста време, като почти се изкъпваме от капчиците вода, развявани от вятъра. 

Водопадите Тис Абай
Забележете хората на скалата
Красота

Страшно сме прималели от глад и решаваме да потърсим някое сенчесто местенце на близкия хребет с гледка към водопада. Изкатерваме се нагоре по хълма, далеч от всякакви хора и се заемаме да готвим. Последните две сутрини ни се отразиха толкова зле, че мозъците ни почти отказват да работят. 

На върха на хребета е спокойно и безлюдно, все едно не сме в Етиопия. Днес ще си дадем ден почивка, тъй като рядко откриваме подобни места. Заемаме се с писане на блога, шиене и кърпене на скъсани дрехи и лежерно съзерцание към Сини Нил. За цял ден минава само един мъж, въоръжен с калашник. Но тъй като тук са свикнали с туристи, не го впечатляваме особено.

Залез над Сини Нил
Златна река

Вечерта група младежи от близките къщи, забелязали светлината от челниците ни идва да види какво се случва в територията на селото им. Държат се мило и ни оставят веднага. Най-сетне една тиха, необезпокоявана вечер!

09.03

Събуждаме се от джавкоподобното крякане на леко приличащи на свраки странни етиопски птици. Водопадът все още е на мястото си, огрян от изгряващото слънце. Наслаждаваме се на спокойствието и липсата на хора. Закусваме бавно. 

Утро над водопадите
Забелязвате ли огромната тъпла хора под дървото? Това е помпата за вода на селото
Eastern plantain eater (Crinifer zonurus)
Ято блестящи сини птици
Double toothed barbet (Lybius bidentatus)
Пчелояд

Тръгваме надолу от нашето гнездо на върха по хълма. Спираме за почивка на реката, където бетонен бараж я разделя на две – половината за електрическа централа, другата за водопада. Пия вода от широко място по подобие на майка и дете, директно от реката, докато Жоро помпа с филтъра и пълни бутилките.  От вчера, както повечето местни по протежението на Сини Нил, пием и ние вода от реката. За съжаление тукашните нямат елементарна екологична култура и не са чували за принципа: „Don`t shit where you eat.“  На самото езеро Тана от сутрин до вечер е пълно с хора, които се къпят и перат със сапун. А на самото начало на Сини Нил освен прането и къпането има и нещо като автомивка и десетки маршрутки се мият директно в реката. В последствие, 30 км. след извора на Сини Нил реката е бистра, но с леко странен, най-вероятно сапунен вкус, нещо което не може да се филтрира с филтрите, които имаме. Жаждата ни гори така, че се абстрахираме от този факт и си пием безпроблемно. Допълнително се хидратираме, като се потапяме в бързеите на реката, седнали като мокрици върху подводните камъни, за да не ни отнесе течението към водопада. Удоволствието е неописуемо.

Майка и дете ядат захарна тръстика

Влизаме в село Тис Абай, което изглежда по-нормално през деня. Естествено ни наобикалят десетки деца, които повтарят безспир: „Бир, бир, бир“ или „Pen, pen, pen“. Качваме се в раздрънкана старовремска  маршрутка, която отново се претъпква до дупка. И естествено получаваме доста удари с лакти и настъпвания, но поне сме седнали. Местните са страшно интересни. Жените са с татуировки по шиите или кръстове по челата. 

В Бахър Дар пием от любимите ни сокчета. Зареждаме малко батериите. Не се въздържаме да пийнем и по едно кафе, докато пазаруваме необходимите зеленчуци. За да си спестим трудното излизане от големия град, хващаме маршрутка за 20-тина километра до село Мешенти, за по 15 бира (60 ст.) на човек.  Тук се опитваме да се справим с огромната трагедия, която ни сполетя на тръгване от водопада, а именно запушването на Нафтечко. Цветин омазнен до уши в нафта се опитва да отпуши тръбичката на горелката в една гумаджийница. Наобиколен от десетина младежа го разглобява напълно, като ръга жици и жила на мотори, но усилията са неуспешни. Хората са много мили, ненатрапчиви и се опитват да помогнат. Но понеже вече се мръква нарамваме раниците и тръгваме да излизаме от селото в търсене на подходящо място за бивак.

Намираме идеална горичка с полянка. Но попадаме на друга беля – находище на хапещи мравки. Маги с крясъци изоставя раницата си и хуква към спасителната пътека. Дете, което ни подминава, като разкрива „ужасяващия“ факт, че сме чужденци хуква да бяга с все сила. В тъмнината се разминаваме с групичка местни. Възрастен мъж от тях поназнайва английски и макар и леко дъхащ на алкохол е адски дружелюбен и мил. Докато вървим с тях в търсене на друго място, човекът ни поканва в неговата ферма. Вървим близо половин час по тъмната пътека. На местните не им трябва никаква светлина и са толкова бързи, че едвам ги догонваме. 

Къщата на нашия домакин е традиционна, дори не сме си и мечтали за такава чак. Изцяло е направена от дърво и е измазана с глина. Подът също е глинен. Върху релефната и разкривена стена има закачена традиционна сламена масичка за ядене и кошничка за пренасяне на обяд, редом с няколко икони. На централно място е и портретът на нашия домакин Балачо. Цялата тази обстановка се осветява от светлината на една единствена свещ. Няколкото кравешки лайна на пода и тежкото дишане от съседната стая издават, че там се помещава обора с кравичките.  Балачо беше се обадил на жена си и тя вече е приготвила вечерята. Сядаме в сумрака в ъгъла на нещо като кирпичен миндер. Възнисичката жена, облечена в парцалива рокля поставя пред нас сламената кръгла масичка, обща чиния с постлана отгоре инджера. Балачо сипва един след друг черпаци с превкусно широ и ни подканя непрестанно: „Бъльо, бъльо …“ (яжте, яжте). По встрани са големите синове. По-малките и другите десетина членове на фамилията ядат последни. Не можахме да разберем кога яде жената или само служи на другите.  🙂

След вечеря Балачо поръчва кафе, нещо което тук си е цяла церемония.  Пъргавата жена изпича пред очите ни растящото в задния двор кафе. Поднася ни го да го помиришем, ухаещо, още димящо направо от тигана. После с невероятно умение го смила с бързи и ловки движения посредством кръгъл камък. Невероятно! 

Удряме по няколко чашки от гъстата течност за „по-добър сън“ и разпъваме палатките в ъгъла на голямото помещение. Живата къща продължава да потропва още известно време. Хората се движат тихичко. Подрънкват чинии. Няколко човека си лягат точно до нас. А усещането да чуваш тежкото дишане и потропването на кравите през един плет от теб е приятно по странен начин. Единственият проблем е, че в палатките са се намърдали неканени гости и ние цяла нощ се въртим гъделичкани и похапвани от стотици бълхи.

Палатките в къщата на Балачо
Балачо
Обора за кравите е в самата къща
Декорация, икони и снимката на Балачо
Вечерята

10.03

Селски живот в Етиопия

Животът започва към 4 сутринта, още преди изгрев слънце, в танца на неведоми за нас домашни ритуали. След изгрев на двора върху огромен глинен сач спираловидно се разлива течността за инджера, която предварително е забъркана в голяма колкото снежен човек кратуна. Черпакът пък е по-малка кратуна. Захлупва се с глинен похлупак, за да се изпече добре и отгоре. Сачът се поръсва със специални семена, съхранявани в кравешки рог и се забърсва с мръсен парцал.  Жената сръчно разпалва огъня със съчки и царевична шума.

Време за закуска
Голямата кратуна е пълна със смес за инджера
Сачът с инджера на огъня
Инджерата е готова

Влизаме в съседната къща, където е спалнята на Балачо. Той и жена му си спят в една стая със симпатична петниста кравичка. До леглото му са иззидани двуметрови глинени делви, в които се съхраняват годишните запаси от теф, ечемик и царевица. В ъгъла е изваяна глинена етажерка, приличаща на арт инсталация.  В другия край на стаята има преграден допълнителен обор. Балачо с радост бръква под леглото си и ни показва личният си калашников със сгъваем приклад, с който охранява собственото си царство. Разхождаме се из къщата и двора. Даваме си сметка, че единствените продукти от цивилизацията тук са алуминиев чайник и тенджерата за широ. Уникално!

Глинен долап
Кухненски принадлежности
Глинени делви за различни видове зърнени култури

След закуска Балачо и жена му натоварват две магаренца със зърно за мелницата и тръгваме заедно по пътеката. Уникална е и хармонията и любовта, с които местните се отнасят и грижат за животните си.

Къщата отвън
Дете храни кокошките
Балачо и жена му
Тръгваме с Балачо и магаренцата към главния път на половин час

Разделяме се с милите ни домакини. Позиционираме се на пътя, където ни качва камионче за Адис Абеба (на 80 км.) Решили сме преди столицата да поспрем до интересно място с древен мост от португалците и известен манастир – Дебре Либанос. Напредваме бързо и в позитивно настроение се съгласяваме да се отбием с шофьора за 12-тина километра, за да натоварел още малко яйца. По черния път едвам стигаме до селото за почти час. Тук живеят хора от етноса Агау, които говорят на език различен от амхарския.

Селото изглежда абсолютно автентично и традиционно. Хората сякаш не са виждали никога чужденци и са изумени от вида ни. Влизаме в една от мелниците, пред която са насядали жени с интересно увити черни кърпи около главите си, каквито не бяхме виждали до сега. Наблюдаваме как се смесва и смила есенциално важното брашно за инджера за цяла Етиопия. Хората приятелски ни поздравяват и се смеят. А ние снимаме и кихаме от лютия прах полепнал по съседната машина за смилане на лют червен пипер.

Кошници за продан
Тук се продава прах за пране и кожени табуретки
Коне на етноса агау
Жена от мелницата за брашно
Жена от етноса агау
Носят характерни черни кърпи
В мелницата

Времето се проточва по африкански. Започва се едно безкрайно чакане, суетене, супер бавно товарене на огромните дървени касетки с по 900 яйца вътре, увити в слама. Тръгваме след часове. За нещастие се оказва, че ще товарим яйца и от друго място, което сигурно пак ще е с присъщата доза африканско помотване. Накрая, на трето място, завършваме товаренето с няколко чувала с краве масло и докато шофьорът притяга платнището на една бензиностанция започва да се мръква. Не можем да повярваме как за 7 часа сме изминали под 100 км.

Карта на маршрута от този пост

Шофьорът се запасява с няколко торбички кат и започва мощно да пасе като козичка. Твърди, че ще кара цяла нощ докато стигне Адис Абеба, която е на около 400 км. Но скоро след настъпването на нощта, може би поради дъвченето на кат, той нещо изтрещява и го хваща параноя, че улични разбойници можели да се метнат в каросерията от някое възвишение докато бавно пълзим по нанагорнищата. Изкривени от многото часове седене и леко изнервени от полудяването на шофьора, който от всичкото на горе започва да кара на зиг-заг, като непрекъснато се озърта в огледалата, го помолваме да спре на едно по-диво местенце между две села, след като сме гледали сателитни карти и дебнали за подходящото ненаселено място почти час. Намираме страхотна полянка за бивак, която е закътана в гънките на нивите, до малка рекичка.

Усамотено местенце за бивак

Следва продължение… В следващия последен пост за Етиопия четете за приключения в етиопската столица Адис Абеба, оцеляване в южна част на страната и как пандемията прекъсна по-особено луд начин това африканско пътешествие.

Пред водопадите на Сини Нил

Инстаграм профил:

One thought on “Свещеният град Лалибела, водопадите на Сини Нил и потъване в етиопския бит

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s