Сибирско лято на езерото Байкал – бурятски живи мумии, евенки и староверци

Русия

Столица: Москва

Население: 146 млн. души, съставено от 160 етнически групи (81% от които етнически руснаци)

Площ: 17 млн.кв.км., първа по площ в света

Парична единица: рубла (100 рубли – 2,70 лв.)

Държавно управление: федерална полупрезидентска конституционна република

03.07.2018

За много малко хора Русия е привлекателна дестинация за пътешествия и изследване и то главно заради негативните спомени от миналото, асоциацията с комунизма, СССР, грозни панелки и соц. градове, тежки индустрии, алкохолици, опасности и жестоки студове. Но за един запален пътешественик няма места, които да не са интересни и да не си заслужават вниманието му. Природата и културните различия по цялата Земя винаги са красиви и интригуващи. Често предразсъдъците ни, базирани основно не на собствен опит, а на чужди разкази, образи от масмедиите и измислици, могат да ни попречат да открием неподозирани съкровища и да изживеем невероятни моменти. Така че за пътешественика най-добре е да подхожда единствено с любопитство, но не и с предварителни очаквания за даденото място.

И така, ние поемаме в търсене на една друга Русия, която би трябвало да съществува паралелно на панелките и индустриите – Русия на Толстой и Достоевски, една царска Русия, Русия на оптинските старци и чудотворни икони, на тайгата и северните елени, на северняшки номади – якути, евенки, чукчи и други изумителни народи, прекарващи зими на по – 50 С, Русия, която не познаваме и крие какви ли не чудатости и загадки.

Първата територия, която ще изследваме е Република Бурятия, сама по себе си по площ колкото една европейска държава. Населена е от буряти, етнос сходен на монголците, до скоро номади, изповядващи тибетски будизъм. Разбира се в градовете живеят и не малко етнически руснаци.

Граничното градче Кяхта ни учудва приятно с две големи красиви църкви и множество дървени, сибирски къщи с дърворезбовани цветни рамки на прозорците. Заедно със семейството, което ни бе взело на стоп през монголската граница, се отбиваме през супермаркета. Те отиват на гости на приятели в близко село и за целта им трябват няколко каси с водка. Ние пък въртим очи като побъркани. Руснаците ни се струват страшно интересни, още повече след три години прекарани само сред азиатски народи. Баби, забрадени с пъстри забрадки и чорапи до под коленете, щъкат из магазина. Като излезли от някакво далечно минало са. Погледите ни са приковани и от ококорени синеоки момичета с отнесено излъчване и пияни буряти. В магазина е пълно с всякакви евтини вкусотии – пълнени пирожки, салати, прясно изпечени руски хлябове, сирена, кефир, десетки марки масла и мляко. Теглим си малко рубли от банкомата и си купуваме ябълки за из път.

Възрастният мъж и жена му ни предлагат да ни оставят на разклона след града, тъй като те самите са в друга посока.

Сблъскването със славянско начумерено поведение, агресивно шофиране и изблици на гняв на пътя страшно ни шокират, след прекараното толкова дълго време сред усмихнати, хармонични народности. Но решаваме да го приемем просто като културна обусловеност. Мъжът и жената се държат троснато един към друг. Той почти сгазва пешеходка на улицата и за капак я напсува. Но пък с нас се държат много мило. Личи си, че хората са добри по сърце. Заученият модел на поведение и неосъзнатото програмиране на такъв тип действия и реакции (както при нас в България) ги е направило такива.

Слизаме  в гъста борова гора. Макар в източната част на Бурятия да преобладават все още степи, тайгата също се забелязва в определени местности. Усещането на севера е страхотно – безкрайни километри с див лес и липса на хора. Само мисълта, че от тук във всички посоки се простират над 3000 км тайга и тундра ни действа еуфорично.

Скоро ни качва много мил едър руски мужик за около 50 км. На сбогуване, грейнал от срещата, възкликва:”Бъдете щастливи!” и изчезва по черен път в дивото.

По пътя не минават коли през доста дълги промеждутъци. Но ето, че скоро ни качва симпатично, образовано семейство на бивш полицай и аптекарка и то право за Улан-Уде, столицата на Бурятия (за около 200 км). През целия път не спираме да си говорим за пътуването, към което проявяват голям интерес. Те от своя страна ни разказват какви ли не интересни факти и историйки за Бурятия. Накрая ни канят на вилата си на езерото Байкал. По някое време спираме в монголско крайпътно заведение, където ни черпят пирожки, картофено пюре и салата. Не очаквахме, че и руснаците ще са толкова гостоприемни. Учудва ни и това, че са толкова любознателни и информирани за какво ли не.

Паркираме в центъра на Улан-Уде, където имат апартамент. Докато товарят багажите си за вилата заедно с деца и внуци, ние се разхождаме по улиците за петнадесетина минути. По принцип не очаквахме нищо интересно в голям сибирски град. Обаче страшно се изумяваме от наличието на по над сто годишни къщи от царско време. Вървим омаяни от тези къщи (като във филм), направени от цели, масивни трупи и невероятните дърворезбовани прозорци в ярки цветове. Бялата катедрала със сини кубета, от времето на цар Николай, старите помпи за вода по улиците, едрите синеоки мъжаги надничащи през дантелените пердета на тези чудни къщички, нееднозначно ни показват, че намерихме тази старинна, непроменена Русия, която търсехме.

През това време нашите хора вече са натоварили багажа. Разбираме се след няколко дни да им отидем на гости на Байкал, след което синът им ни откарва на адреса на хоста ни от couchsurfing.com и ни купува шоколад.

Олег, бурятският ни домакин, фризьор, ни очаква със салата и билков чай. Настаняваме се в хола на приятното му апартаментче и след сладки разговори, сварваме да си легнем чак в 2 през нощта, с мозъци експлодиращи от нови впечатления.

04.07

Кварталът на Олег не е много близо до центъра, така че си хващаме маршрутка (цени на градския транспорт 20 рубли – 60 ст.). Движението е спокойно, стриктно се спазват правилата, транспортът е  редовен и на често. От малка автогаричка в центъра (площад Банзарова) тръгват маршрутки по лев и нещо (50 рубли) до място, което искахме да посетим,на 30 км извън града. Но преди да скочим в една от маршрутките се изкушаваме да пробваме традиционният руски квас, който се продава в дървени колички, тип цистерна, на всеки ъгъл из центъра. Квасът е студен, безалкохолен, леко ферментирал, сладък на вкус и по нещо напомнящ ни на разгазирана кола. Прави се от вкиснат, ферментирал хляб. Очертава се да стане новата ни любима напитка. Обикновено във всяка страна си имаме нещо традиционно, към което сме пристрастени, а след това внезапно изчезва от менюто ни. (Югоизточна Азия, Фиджи – шейк от авокадо, какаова напитка Milo, на яхтата “Алабама” – топъл шоколад и кампуча, Япония – чай мача, Корея – кафе, Тайван и Китай – зелен чай, Виетнам – айс кафе с кондензирано мляко, Монголия – солен чай, Русия – квас 🙂 ).

Маршрутката ни отвежда в село Иволгинск и по-точно в най-важния и голям център на будизма в Русия, бурятският ваджраяна манастир “Иволгински датсан”. Манастирът крие никога не разгадана от никого тайна – нетленното тяло на Лама Итигелов, починал 1927 г. по време на медитация в лотос, като предварително се разпоредил монасите да започнат да пеят заупокойни мантри и след като умре да сложат тялото му в боров ковчег. Тялото никога не започнало да се разлага. Било извадено на два пъти по комунистическо време от потресените да го намерят непокътнато монаси. Тайната строго се криела до 2002 г., когато пред голямо събрание от монаси, учени и лекари било официално изследвано. Експертизата доказала, че тялото е в състояние на току що починал човек, с мека кожа и сухожилия, без следи от процеси на разложение, естествено без да е било някога мумифицирано или да са използвани каквито и да е специални условия на съхранение. Този феномен оставя всички присъстващи шашнати. Преди няколко години самият Путин дошъл да си “поговори” с Ламата, който се счита за не точно умрял, а във вечно състояние на нирвана (линк списание Осем– за повече детайли). Тялото продължава да се съхранява тук в Иволгински датсан, но се излага на показ само на определени чествания и празници. Май и Русия ще се окаже като Индия, страна на невъзможни чудеса.

Обикаляме дузината различни храмове, из които цъкат официално облечени с копринените си традиционни костюми монголци и буряти, дошли на поклонение. Интересно нещо се случва пред голямо парче полускъпоценен камък, сложен в олтар на двора, с малка статуйка на зелена Тара отгоре. Поклонниците се нареждат на опашка, затварят очи и с протегнати ръце слепешката тръгват към камъка, отстоящ на 20 метра от стартовата линия, опитвайки се да налучкат местоположението му, а после го целуват.

След интересната обиколка решаваме да стопираме на обратно към Улан-Уде и късметът ни се усмихва с първата кола. Вземат ни две жени и то тръгнали към етнографския музей, към който сме и ние. Намира се в друга част извън града. Освен, че изваждаме такъв късмет, се оказва, че жените са с доста забележителен произход. Едната е германка, католичка от немските общности, установили се в Русия по времето на Екатерина Втора, а след това изселени в Сибир. Все още си спомня старинният германски, запазен в тяхната общност, съвсем различен от съвременния. Приятелката ѝ пък е родена в старообрядно семейство и макар през комунизма да са изгубили традициите си, ясно помни как баба ѝ спазвала строго всички пости и не пазарувала нищо от магазини. Двете жени са много интересни и не спират да ни разказват разни истории – за шамани буряти и къде има такива около Байкал; за тяхна позната припаднала в пещера и получила ясновидски дар, след като имала привидение бурятка облечена в бяло; за забележителностите в региона; за бита и културата на тукашните … Впрочем в датсан-а беше пълно с дузина къщи, може би на монаси, с табели за консултации по астрология. Изглежда, че в Сибир хората много си падат по метафизичната страна на живота 🙂 А не един и двама от стоповете свързваха името на България, не както обикновено със Стойчков, ами с Ванга!

Музеят се оказва страхотен. Разположен е на открито, но в гора. Има различни секции, пренесени стари къщи и юрти от различни села в региона, с цялото им обзавеждане и уреди на бита. Входът е 200 рубли/5,40 лв. Пренасяме се в миналото, едно от любимите ни занимания, изследвайки дървените бурятски юрти, старообедническите декорирани къщи, градската сибирска архитектура от 19 век със страхотни, огромни печки, върху които може да се спи. В края на обиколката попадаме на комплекс, в който направо ни спират умовете – кемп на евенки.

Евенките до съвсем скоро, преди да ги насилят към уседнал живот, били ловци и скотовъдци, но единствено на северни елени, които никога не убивали, след като ги удомашнят. Ползвали ги за мляко и транспорт, като дори можели да ги яздят с помощта на специално седло. Къщите им представляват конусовидни типита, като на северноамериканските индианци. Направени са от кора на бреза, като зимните са покрити с дебели кожи на диви животни. Кемповете им обикновено се състояли само от няколко типита, тоест живеели на съвсем малки групи. Страстта и преклонението ни към номади и хора, живеещи в съвсем тясна връзка с природата, извън уседналата цивилизация, тук вече съвсем избухва. Как е възможно изобщо да оцелееш в това малко типи насред тайгата на   – 40 С, без да отглеждаш никакви животни и без да обработваш земя, само с лов и връзка с дивите северни елени?! За секунда се опитвам да си представя какво е усещането насред пустоща, в пространство метър на метър, без мебели, в малка колиба от кора на дърво, в тясно единение с живота, с тайните на природата и смъртта на крачка от теб … Монголците с техните юрти изглеждат направо, като добре подсигурени в палати уседнали хора на фона на тези екстремни евенки. Новата ни мечта е да се опитаме да оцелеем в такова типи с евенки, някоя зима в далечния север … Все повече и повече изпитвам странно притегляне към Севера, зимната тишина и далечните 60-70 паралел. Това е първото ни пътуване толкова на север и съвсем неочаквано се оказва, че освен тропиците и екватора, тези северни ширини на тайга и тундра крият не по-малко очарования.

Връщаме се обратно в центъра, за по-обстойна разходка из старинните улици. Красиво облечени хора, празнуващи краткото лято, се разхождат около фонтани по Арбат-а, (пешеходната улица), покрай сградите на опери, балети и театри. Ние се черпим квас, други пък вече солидно са се почерпили с водка. Разни изпаднали пиянки си седят на раздумка из градинките, точно като в Бг.

За недолюбващите Русия също сме събрали информация и интересни факти. Разбира се, не всичко е толкова романтично и красиво, има и леко потресаващи неща. Например, на централния площад на града се мъдри най-голямата статуя на глава на Ленин в Русия. Повечето улици в центъра са с имена като “Комунистическая”, “Комсомолская”, “Пионерская”, площад “Революция”и други подобни. А в последвалите обиколки из селата видяхме още статуи на Ленин и то окичени с пресни венци. Имаше и обявления за някакъв марш на селяните в негова чест и въобще всякакви белези, че за разлика от Източна Европа тук комунизмът си вирее най-стабилно 🙂

Вечерта Олег прави нова фризура на брадата на Цветин и остава очарован от нашата манджичка от грах, сготвена по индийско-български тертип. Отново приказки до 2 през нощта и лягане в малките часове.

05.07

Тотално недоспали, след закуска с мекички, се изстрелваме с Олег към центъра на града. Той да посреща майка си, а ние към близки села, обитавани от старообрядци.

Интересно да се знае…

Старообрядството се заражда в средата на 17 век, когато руският патриарх Никон решава да уеднакви някои различия между руската и гръцката православни църкви. Това обаче било посрещнато с невероятен отпор сред някои среди на силно вярващи християни. Стига се до там да твърдят, че е слязъл Антихристът на Земята и иска да заличи истинската вяра. Така се стига до разкол в руската православна църква и старообредците стават обект на преследване и терор. По-голямата част от тях бива изселена в Сибир, а гоненията стават още по-жестоки по време на комунизма, когато повечето свещеници биват разстреляни. Старообредците се делят на множество подгрупи: семейски, безпоповци и т.н. Те запазват традициите отпреди Никонската реформа (например кръстят се с два пръста, а не с три). Много са консервативни и отказват да ползват придобивките на съвременната цивилизация и дори да пазаруват от магазини. Пример за силната им вяра е, че когато посещават дома на близки роднини или приятели, преди да се поздравят с домакините първо отиват пред иконостаса на къщата, където правят три дълбоки поклона с прекръстване. Разбира се, след близо сто години системно преследване, много от обредите и традициите са загубени. В момента се наблюдава възраждане на старообредството и в много от техните села се строят нови църкви.

Насочваме се към едно от най-известните села в Бурятия – Тарбагатай, намиращо се на около 30 км от Улан-Уде. Излизаме от града с маршрутка, след което учтив мъж ни изкарва до края на последното село край града с квартал от дървени дачи (къщи). До следващото село ни качва пенсиониран ловец на мечки, от когото разбираме, че само на двадесетина километра от населените места, в отсрещната планина, тайгата гъмжи от мечки, рисове, елени и всякакви диви животни. Сибир е голям по площ, с малко населени места и безкрайната тайга е убежище най-вероятно на повече живот, отколкото която и да е джунгла в пренаселените тропици. Последно ни качва натокана дама от администрацията на общината, която кара като състезател и ни стоварва пред един от музеите на селото.

Оставаме очаровани от редицата дървени къщи, изящно дърворезбовани и с оцветени корнизи и первази на прозорците, характерни за старообредците. Намираме църквата и главния музей, в който има цял автобус китайски туристи. Музеят не е голям, а входната такса е доста висока. Решаваме да не влизаме, още повече, че етнографският музей в Улан-Уде беше доста богат на информация и експонати за техния бит. Църквата, построена 2001 г. е изключително интересна, с икони на по 200-300 години, най-старата на 600 г. Китайските туристи слушат с интерес разказите на брадатия уредник на музея, който показва и 300 годишна инкрустирана Библия на старославянски, с кожена подвързия.

До следващото старообредно село Большой Куналей вървим дълго, преди да премине първият автомобил по пътя, камионче с весел младеж, който ни оставя на разклона към селото. От там ни качва възрастен мъж, не с каква да е кола, а със старовремски москвич. В Сибир наред с новите японски и западни автомобили често срещани, по доста добрите пътища, са познатите ни от миналото жигули, лади, джипки УАЗ и Нива или микробусчета УАЗ, наричани тук “буханка” (хлебче). Това ни създава усещането, че пътуваме не само през пространството, но сякаш и във времето 🙂

Човекът е невероятно сърдечен и добър и се чуди къде точно да ни закара, кое е най-подходящото място с вода. Караме между два гористи хребета в долина с половин метрова трева, ливади с цветя, като от руски филм. Човекът ни осведомява, че коситбата е август месец и вече никой не коси на ръка. Изразява политическите си виждания и се вайка как “Мать Россия” трябва всичко да изтърпява 🙂

Навлизаме сред високите треви и си правим лагер зад горичка от ниски върби. Сред тревите съвсем до нас има извор, с най-вкусната вода, която сме пили. Над главите ни има дървена къщичка на кукувица, която ни пее от време на време. Преуморени заспиваме до раниците. Впоследствие разпъваме палатката, точно преди да ни удари гръмотевична буря с дъжд. Настава сибирски летен студ 🙂

06.07

Вали на пресекулки до обяд. Студено е. Лежим в чувалите и не ни и хрумва да излизаме от палатката. Със спирането на дъжда, две момчета от селото се задават по отъпканата от нас пътечка. Остават втрещени, като ни виждат. Изключително учтиви и притеснителни, ни казват, че са тръгнали да търсят диви ягоди. По-късно спират да си поговорим. Любознателно разпитват за пътуването. Черпим ги грах с индийски подправки. Заявяват, че не знаели, че грахът можел да бъде толкова вкусен.

Пресичаме селото, състоящо се от две дълги улици, с къщички от дървени трупи и красиви прозорци. Селото е толкова дълго, че хващаме стоп с местен, който ни закарва до края му, спестявайки ни 3-4 км. Животът тук изглежда замрял. Няма никакви коли, така че не се поколебаваме да се качим на минаваща маршрутка, която директно отива до следващата ни дестинация – село Десятниково, само за левче.  

Като пристигаме вече се свечерява. Минаваме по улиците, където си играят руси дечица с лунички, като елфчета и се отправяме към гората, в която бракониерстват ловджии. Викачите обикалят и крещят.

Палим си огън. Студът е сковаващ. Непредпазливо стоя обърнат само с едната си страна към огъня, а другата ми се вледенява. Получавам бъбречна криза, с пулсираща, нечовешки силна болка. Гърча се и се опитвам да загрея болящата ме част, докато болката поутихне. Прибирам се, като пребито куче в хралупата си.

07.07

За закуска – нова бъбречна криза. За щастие слънцето се показва за малко и успявам да понагрея болящата ме страна. Маги оправя палатката и багажа сама. Бавно тръгваме към селото. Пред някои от красивите къщи има пейки за раздумка. Спираме до една, да си поговорим с хората, които са общителни и благоразположени, даже самите те ни заговарят. Проявяват голям интерес към нас, чужденците.

От местно магазинче си купуваме хляб и ябълки, а от сергия по пътя доста вкусен домашен мед.

Зареждат се стопове с хора от различни интересни националности. Първо ни качва, без да махаме, арменец роден в Грузия, до
много подходящ разклон след Улан Уде. После две сестри наполовина молдовки, наполовина бурятки. По пътя се разминаваме с православно шествие- поход за празника на Иван Купала (свети Йоан Кръстител). Над 300 човека с кръстове и икони в ръце вървят с бодра крачка, пеейки религиозни химни. Отчетата освещават наред със светена вода. Забрадени жени с дълги шарени поли ни подвикват :”С праздником”.

Сестрите ни оставят до разклона за село Кудара, където ще се срещнем с нашите приятели Галя и Дима, фармацевтите от един от първите ни стопове в Русия.

Налага се да вървим 2-3 км пеш, защото пътят се стеснява, има мантинели от двете страни и става крайно неудобно за стопиране. Така обаче имахме щастието да преминем пеша дългият мост над река Селенга и да се наследим на красивите гледки. Реката се влива в Байкал. Степите на Южна Бурятия отстъпват пред гъстите гори на тайгата. Тук за първи път виждаме истинска сибирска тайга.

Малко след моста ни качва младо семейство буряти, които ни оставят пред селската закусвалня в Кудара. Дима ни посреща с колата и ни откарва в къщата им, където е и аптеката им. Докато чакаме да свършат работа, дъщеря им Лера ни черпи чай и сладки, развежда ни до селската църква и пекарната, от където купуваме цяла торба с хлябове и кифли. Ухае точно като в пекарните в България от едно време, миризма каквато вече почти не се подушва у нас. Дима и Галя държат да ни закарат до специален къмпинг на около 50 км от селото им, на брега на Байкал и не искат и да чуят да ходим на стоп до там. На тръгване ни набират копър и марули от градината си, а Галя подарява на Цветин лекарства за бъбреците и връзка банани. Толкова мили хора, просто не знаем как да им се отблагодарим.

Пътьом спираме до дървена статуя, изобразяваща бурятски бог на Байкал, свещено място за местните.

Дима и Галя ни оставят в детски палатков лагер след село Нови Енхалук, където техен приятел е разпоредител. В лагера има и двама чуждестранни учители по английски – бразилец и ганаец. От лагера веднага ни канят на вечеря в столовата на гречка и макарони, като ни казват, че можем да ги посещаваме винаги когато си искаме. Опъваме си бивака в боровата гора, малко встрани от детския кемп, на тишина, върху белия пясъчен плаж. Байкал е като същинско море, с вълнички и дори километрични плажове от фин пясък, чиста, прозрачна вода и омагьосващо излъчване. Единственото, което те кара да не се чувстваш като на море е кучият студ. Температурите са около 10 С.

Интересно е, как руснаците се грижат за природата и хората си. Мястото, на което се намираме е защитена зона, но къмпингуването е позволено. През 100 метра са издигнати дървени триъгълни кабинки-тоалетни и са поставени големи контейнери за боклуци, като естествено нищо не се заплаща да си в зоната. Наоколо няма никакви бетони, асфалти и постройки. Единствено горски път, дълъг няколко километра, върви зад плажа. Дори Русия може да ни е пример за културно природолюбителско отношение и устойчив туризъм. При нас в България палатките са забранени, за да може тайно да се застрояват резерватите … Просто тъжна история на крайна диващина 🙁

Вечерта се присъединяваме към шоуто, което тече в лагера. Децата изнасят представление с песни, танци и сценки. Нагласените тинейджърки изглеждат като северни елфи с огромните си сини очи и руси коси. Невероятни красавици. Всички се държат много възпитано и за пореден път ни учудват с маниерите и сърдечността си, както и с креативността на шоуто, което изнасят.    

08. – 09.07

Оставаме още два дни на езерото, за да си починем и презаредим с енергия. Всички, които срещнахме, до един ни обясняваха колко енергийно място било Байкал, а и самите гледки и спокойствие допълнително ни убеждават да се поспрем най-сетне за малко повече от ден на едно място.

Интересно да се знае…

Байкал е най-дълбокото (–1600 м) и геологически старо езеро на планетата. Също така, е най-голямата по обем сладка вода, съдържа 23% от сладката повърхностна вода на Земята, като се води и една от най-чистите. Дълго е 635 км (тоест по-дълго от България!!!). 80 % от флората и фауната на Байкал са ендемични, срещат се само тук. Езерото е обитавано и от сладководен тюлен (Байкалска нерпа).

Водата не е ледена, но отвън е толкова прохладно, че не ни и хрумва да поплуваме, както руснаците около нас правят по обед. За сметка на това се разхождаме из боровата гора, с надеждата да видим мечка (Дима ни разказа, че бил виждал точно тук да идват да ловят риба в езерото) и да намерим узрели боровинки, за които обаче май все още е рано. Гората е много интересна – борове поникнали върху пясъка, има причудливи лишеи и мъхове от север.

Не малко семейства са дошли на почивка на “Сибирското море”, с палатки и гумени лодки с мотори. Както във филмите, почти всички са облечени с камуфлажни дрехи и са увлечени по риболова. Всеки поздравява, а едно семейство даже ни кани да пробваме домашните им ликьор от малина и “самагон” от сливи. Учудващо е, колко са общителни и гостоприемни руснаците. Всеки черпи с каквото има и проявява голям интерес към чужденци.

Следобеда съзерцаваме ята от прелетни птици над езерото, докато се тресем от студ, въпреки запаления огън.

10.07

Тръгваме доста късно от лагера, заблуждавайки се, че за нула време ще достигнем южния край на езерото и по-точно град Байкалск, където ни очаква хост от couchsurfing.com. Той сам беше ни намерил и поканил в тях.

Още от село Нови Енхалук, не сме вървели и две минути, ни спира симпатична жена с бусче, която предлага да ни изкара до главния път на няколко километра. Като разбира, че не сме посетили горещите извори на 5-6 км. в обратната на нашата посока, решава да ни закара до там. Ние пък не се възпротивяваме. Оказва се, че на изворче е построена къщичка и се таксува 250 рубли (~ 6 лв.) на човек. Точно смятаме да си тръгнем, но милата жена твърдо заявява, че ще ни плати входа. Докато протестираме, ето че тя вече го е направила и си заминава с усмивка. Оставаме отново шашнати от добрината и гостоприемството на хората.

Във водата със сероводороден мирис не е препоръчително да се седи дълго време, така че скоро отново сме на пътя. Стопът обаче се закучва ужасно. Сменяме места, вървим с раниците, но близо два часа никой не спира. Момчета със сухоземни ски минават покрай нас, развявайки щеки, за да ни разведрят. Най-сетне спира бурятец с приятелката си рускиня и ни извозват до федералния път, за 70 км. Неусетно стигаме до разклона, докато той критикува незагрижеността на правителството към другите етноси, Путин и лошите пътища, както впрочем не един шофьор до сега.

От голям супермаркет се запасяваме с ръжен хляб, кашкавал и пирожки със зеле. Хапваме набързо до пътя и продължаваме със стопа. Почти веднага ни взема рейнджър от резервата Байкал, за около 120 км. След като пристигаме до река Мишиха в нищото, обградени от безкрайна тайга и планини, стопът отново се закучва и до 22 ч., когато мракът вече се е спуснал, никой не спира. Става ясно, че няма да успеем да изминем последните 150 км. до Байкалск днес. Още повече, че се тресем от студ на “летните” 10 градусови температури. Установяваме се в резервата до река Мишиха, чудейки се дали някой мечок няма да изскочи от някъде.