Стопаджийски късмет, мистичните пещери за медитация, сред градина от диви рози, и посещение на тайнствения манастир Хемис

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Проходът Канда Ла – 5000 м.

04.07

Ставаме в 6 сутринта, сваряваме си 15 яйца, после закусваме и прибираме палатката. Хората от къщата за гости се оказаха изключително мили, не ни поискаха пари дори за закуската от първия ден, всеки ден им ползвахме тоалетната, даже успяхме да си вземем душ с гореща вода и да изперем малко дрехи. Къщата им се казва Zal Guest House – ако някой минава през Лех и търси хотелче с изцяло домашна обстановка.

Раниците са убийствено тежки и докато стигнем до маршрутките краката ми вече се подкосяват – май се презаредихме с продукти. Взехме си маршрутка за 20 рупии (60 ст.) до селото, където започва трека – казва се Спитук (Spitok), понеже искахме да започнем възможно най-рано прехода. Височината тук е над 3500 м., слънцето е адски силно и наобяд става непоносимо горещо.

След Спитук се оказва, че асфалтовият път продължава още 15 км. до село Зинчен (Zinchen). Първо ни взе един камион до малко след Спитук и след това тръгнахме пеша. Наоколо нямаше абсолютно никаква сянка – само скали и пустиня. Почти не можехме да вървим от тежестта на раниците и слънцето също взе да напича доста, наложи се да спрем на една мини сянка до скалите. Коли естествено не минаваха, а автобус от Лех до Зинчен има само два пъти в седмцата.

Но ето, че отново стопаджийският късмет проработи и един пикап с местни мина и ни взе. Пътят рязко завива по дефилето на една малка рекичка и се отделя от Инд (забравих да спомена, че където и да ходим все сме си на Инд от последните два месеца и тук не е изключение – Лех се намира точно на Инд).

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Река Инд

Малко преди Зинчен пътят стана черен, нашите хора продължиха по него и за наше облекчение ни оставиха където свършва – малко преди село Румбак. Отново извадихме невероятен късмет, после така и не мина друга кола за насам. Спряхме да хапнем на една полянка с тополи (приличаше на оазис) сред пустошта и даже поспахме малко.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Преди село Румбак

Продължихме след час и големите жеги вече бяха отминали. Пътеката продължава по нещо като каньон нагоре по реката. След около час стигнахме до село Румбак (Rombak), но не спряхме, а продължихме още час-два нагоре до последното село преди прохода – Юруце (Yurutse). Вървим много бавно и добре, че пътеката е с малък наклон и има сянка. Вече в късния следобяд подминаваме Юруце и се установяваме на лагер малко след него на една полянка, обитавана от дебели мармоти, в близост до поточе.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

По пътя

Сготвяме си картофена манджа БЕЗ котлончето да избухне и сме доволни от това. През нощта температурите рязко падат (нормално, все пак сме на 4200 м.), но засега дрехите ни са достатъчно топли.

Искам да разкажа малко за чувството, което изпитва човек, когато върви из тези места, но не съм сигурна, че въобще е възможно да го опиша, а за съжаление снимките са далече от реалността.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Планините

Никога не сме били на толкова нереално място, всичко изглежда като в сън – небето е най-наситеното синьо, което съм виждала, наоколо всичко е в странни ярко червени, оранжеви и жълти пясъчни скали, все едно сме на луната. Пустинният пейзаж контрастира със снежнобели върхове и наоколо не се вижда жив човек, само от време на време притичват снежни кокошки и някой и друг тлъст мармот. Мозъкът не може да осъзнае съноподобния пейзаж и всичко това се случва на над 4000 м. надморска височина – омагьосани сме от Ладак.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

… и луната

Абсолютно си заслужава човек да си зареже работата и всичко и да се озове на това магическо място, по-реално и истинско от който и да е задушен офис.

05.07

Втори ден от трека. Сутринта атакуваме прохода Канда Ла (Kanda La) 5000 м. Изкачването е лесно и сравнително кратко – към 3 часа. Този път нямаме височинни симптоми, но последните метри се задъхваме ужасно. Трекът е доста популярен и се появяват още 10-15 туриста, всички до един с водач. Направи ни впечатление, че няма нито един индийски планинар, само чужденци.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Прохода

Пътеката е лесна, но ние се уморяваме заради тежките раници. След още 2 часа излизаме на първото село, състоящо се от 4-5 къщи – Шинго (Shingo). По пътя все така тичат снежни кокошки (snow cock) – специалитетът им е да вървят 10 м. пред теб и ако ти спреш и тя спира, като тръгнеш, тръгва и тя. Тлъстите мармотчета въобще не ги е страх от хора и понякога можеш да ги доближиш на 15-20 метра.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пресичане на реката

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Село Шинго

След Шинго си правим дълга почивка за чай и обяд и си поспиваме, докато чакаме да отминат жегите. След обяд вече има сянка и търгваме да слизаме по каньона на р. Шинго, която се влива в р. Марка. Когато достигнем до река Марка ще вървим няколко дни по нея и после ще направим завой към Лех, преминавайки още един проход на 5200 м. Долината на река Марка е успоредна на Лех, но е разделена от него с планинската верига Сток (Stok), която днес прехвърлихме. Целият преход преминава през национален парк Хемис (Hemis National Park), който е пълен с животни.

Слизането е тежко, макар пътеката да не е много трудна. Стигаме до село Скю (Skyu) за три часа и половина. На места каньонът е изключително тесен и много красив, като навсякъде цъфтят диви рози. Трябваше да преджапаме реката поне 20 пъти, понеже се обърквахме. На места течението беше силно, а водата ледена.

В един момент каньонът започна да ни се струва безкраен, сякаш има само още един завой и после още един и после пак. Това качество на каньоните го бях забелязала още при първата ми среща с тях преди 10 години на остров Тенерифе – тогава бях направо сигурна, че каньонът (barranco на испански) има магическата способност да се удължава.

Пристигнахме супер смазани на свечеряване след 10-часов преход. От умората имахме лек психически срив и препирня къде да си опънем палатка и впоследствие директно заспахме, без дори да вечеряме.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къмпингуване в Скю

06.07 – 07.07

Тези два дена все не можем да сварим да тръгнем сутринта и походите ни започват наобяд. Продължаваме нагоре по река Марка. Общо взето трекът изобщо не е в дивото, през 2-3 часа има или къмпинг за туристите или селце от 4-5 къщи. По долината на реката има много растителност, така че усещането за пустиня и луна силно намаля, но все пак е много красиво. Групите от туристи с леки ранички и водачи така и не спират. Повечето от тях не носят никаква храна, защото ядат в къмпингите и спят по селата в така наречените home-stay (нещо като платено гости). Все пак срещнахме няколко големи симпатяги.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Среща с турист от Нова Зеландия

Опитваме се да вървим по 5-6 часа на ден, но днес се чувстваме уморени и направихме само един тричасов преход до Марка – главното село на долината, където има около 25 къщи и малък форт, и се отдаваме на почивка и готвене следобеда. В селото срещнахме момиче, което стоеше на пост и когато минат туристи ги пренасочваше по различните къщи из селото, да не остане някой ощетен и всички да имат еднакъв брой гости.

Другото характерно за долината е наличието на десетки коне, с които се извършва целият транспорт на стоки от село до село, както и високите температури през деня, но тук за разлика от другите места из Ладак вечер също е доста топло и температурите не падат рязкно, въпреки че сме на 3800 м.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Буда в манастира в Скю

Имаме лек проблем с водата, тъй като ни свършва обикновено преди да сме стигнали до някое населено място (имаме две бутилки от по 1 л.) и днес сутринта щяхме да пукнем от дехидратация, докато намерим един поток с поне на пръв поглед чиста вода. Добре че минаха едни белгийци и им поискахме няколко глътки. Тук никой чужденец не би му хрумнало да пие нефилтрирана вода, дори да е от най-чистия извор. Ние обаче не искаме да увеличаваме тоновете пластмаса от използвани бутилки, пък и вече толково пъти ни е хващало разстройството, че ми се струва, че вече имаме имунитет : )

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Ступи в село Скю

Нещо, което много ни допадна в Кашмир и Химачал Прадеш, е, че е забранена употребата на пласмасови торбички и всичко се продава в хартиени или платнени, така че хората са се настроили доста екологично.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Долината на река Марка

08.07

Днес ставаме в 6 ч., за да ходим по хладно. Вървим около 4 часа и минаваме през един мъничък будистки скален манастир и едно селце. Накрая стигаме до Ханкар (Hankar), което е последното село от долината на р. Марка. След селото дърветата и храстите рязко изчезват и остава само трева. Доста уморени спираме на една полянка за обяд, тъй като слънцето започна да пече жестоко, добре че днес сме се заредили с вода.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Село Марка

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Изглед към Канг Ятце

Хапваме набързо и продължаваме. Пейзажът около нас отново започва да става пустинен и след два часа стигаме до палатковите лагери на тучните пасбищата Тачунце (Tachuntse) и си опъваме палатката на една полянка след къмпинга.

Още от вчера ми излязоха грамадни мазоли, пълни с вода, на кутретата на краката и последните два часа куцам по пътеката. Вчера вечерта си ги бях спукала, но днес отново се издуха и е много болезнено. Подозирам, че са се получили от множеството пресичания на реката и последващото ходене с мокри сандали.

Цял следобед спим като пребити и когато се събуждаме започваме да приготвяме чай. В този момент се появява един местен и заявява, че трябва да платим 150 рупии (5 лв.) за палатката и, че, на която и полянка да си я опънем, се плащало. Нямаме намерение да плащаме за нищо, първо че сме извън самия къмпинг и второ няма нито тоалетни, нито каквото и да е, за което да трябва да плащаш.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къмпинг на Тачунце

Прибираме палатката и се изнасяме, но ни чака малка изненада – веднага след полянките има пресичане на река, а тук пресичания след 3 следобед са много опасни, тъй като през деня слънцето разтапя снеговете на високото и след обяд нивата на реките силно се покачват. Сутрин малката рекичка следобед става бучащи тонове черна вода.

Около 20 мин. търсим подходящо място за пресичане и накрая успяваме. Водата е ледена и много силна, но все пак се получи. Изкачваме хълма пред нас и намираме една невероятна изоставена каменна колибка и доволни, че се махнахме от къмпинга на белугите (европейците), се заемаме с вечерята.

09.07

Шести ден от прехода. Днес имаме само едно тричасово изкачване до последния палатков лагер Нималинг (Nimaling), който е в подножието на прохода, водещ към долината на Лех. Денят открива един местен, който ни буди да иска пари за палтката и ние категорично му отказваме. В нашия лагер няма дори питейна вода, даже никаква вода, все пак сме в развалините на овчарска колиба на върха на хълма. Той обаче не настоя много и си тръгна.

Още отначало ми става лошо и се задъхвам ужасно. С големи усилия изкачваме стръмната част и следващите час и половина е почти равно. Стигаме до едно езерце, където се засякохме с останалите трекъри, които вече бяхме виждали. Немалко от тях са американци. Хубавото е, че следващите два прехода, които мислим да правим, са непопулярни и ще има само истиниски планинари.

Наближаваме Нималинг и стигаме до една полянка със стотици миши дупки и навсякъде прибягват дебели хималайски мишоци. Розови заснежени планини се издигат отляво, а в дясно е масивният връх Канг Ятце (Kang Yatse).

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Връх Канг Ятце

Виждаме палатки в далечината и веднага кривваме встрани, за да не ни видят местните, Последните метри отново са мъчителни, най-вече заради мазолите и с голям облекчение опъваме палатката до реката и лягаме да поспим. Странната умора от последните два дена може да се дължи и на увеличаването на надморската височина – вече сме на 4700 м.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бивакуване на Нималинг

10.07

Седми и на тероия последен ден от прехода. Цяла нощ не можахме да спим от липса на кислород и главоболие. Събуждах се често и всеки път, когато се унасях, сякаш забравях да дишам – много неприятно усещане. Сутринта симтопмите бяха изчезнали. Бая се забавихме преди тръгване и към обяд времето, което вчера беше облачно, съвсем се развали.

Започнахме изкачването на прохода Конгмару Ла (Kongmaru La) 5200 м., но още в началото все едно някой ми седна на гърдите и трябваше да спираме на всеки 5 м. Накрая се пооправих чрез дълбоки вдишвания. Цветин нямаше никакви усещания днес, пък и вчера беше тичал нагоре към върха Канг Ятце, силно привлечен от него. Отне ни към два часа да стигнем до горе.

Още в подножието на прохода ни заваля дъжд, който после прерастна в сняг и мъгла. Целите се намокрихме и побързахме да слезем от другата страна. Мисля, че все пак дъждът и мъглата са си за предпочитане пред изгарящото слънце и километрите отсъствие на сянка

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Проходът Конгмару Ла – 5200 м.

Гледката от другата страна беше съвсем различна – ярко зелени и червени скали наоколо, а земята покрита с килим от зелена трева и супер уханни билки. След час слизане стигнахме до първата палатка мокри като кокошки. Последните метри всичко стана в кал и замалко да се пречукаме. В палатката имаше група чешки студенти и една откачена полякиня, която беше тръгнала да изкачва абсолютно сама Канг Ятце – 6400 м.

Много ме изкефи, че всички славяни бяха тръгнали без водач, с тежките раници и не спазваха никакви програми. Чехите тамън се готвеха да купят бутилка ром и да се запият, но в псоледния момент се отказаха.

Дъждът поспря и тръгнахме да слизаме към следващите палатки на още 2 часа надолу. Със съжаление вече си мислехме, че преходът е свършил едва ли не, но се лъжехме. Навлязохме в тесен каньон с причудливи гигантски скални образувания. Беше към 4 следобед и реката беше придошла с пълна сила. Трябваше да я пресичаме 15-20 пъти, тъй като пътеката минава ту отляво, ту отдясно заради стръмните скали.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Надолу по каньона

Водата, тъмно розова на цвят, беше адски силна и камъните, по които се преминава, бяха изцяло залети и трябваше да правим огромни скокове от камък на камък, като повечето камъни бяха мокри, с бутаща струя, минаваща над тях.

Надолу взе да става все по-екстремно и ни отнемаше все повече време да намерим що-годе приемлив борд. Заедно с чехите се кооперирахме за намирането на пътеката. По едно време тръгнахме нагоре по една стара каменна пътека, направена в скалата нависоко, за да избегнем поредното супер-екстремно преминаване на реката. Оказа се, че пътеката е разбита и неподдържана и на места трябваше да правим леки скални катерения с пясък, поднасящ надолу. След около два часа каньонът свърши и със замръзнали и абсолютно мокри крака стигнахме до палатките.

С Цветин продължихме напред и си намерихме нова разрушена колиба на едно възвишение – перфектна за бивак. Целите треперихме от студ и след една бърза манджа с нудъли се ориентирахме към лягане. Чувалите бяха влажни, на места даже мокри, както и повечето ни дрехи, но два нагорещени камъка, пъхнати в чувалите ни спасиха от нощно мръзнене.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В овчарското убежище

От сегашния ни лагер до първото село, до което достига асфалтов път, ни оставаха два часа лесен преход и решихме да го оставим за утре. Денят беше просто разбиващ: с две думи – 5200 м. висок проход, последван от каньонинг, сняг и мокри чували.

11.07

Извървяхме последните два-три часа до село Шан Сумдо (Shan Sumdo) отново през невероятно красива долина с винено червени пясъци, на места контрастиращи с обагрени в яркозелено скали. Нямаше никакви трудности на пътя. Единственият проблем беше, че прозвизиите ни бяха свършили и когато достигнахме селото в късния следобед имаше само две шатри, които предлагаха инстанти нудъли на двойни цени. За закуска и за вечеря бяхме яли единствено „рибчета“ – варено тесто с лук и подправки, като тестото се оформя на малки лентички – рибчета.

Купихме си два пакета солени бисквити и продължихме да вървим вече по асфалта към главния път. Самото село беше на десетина километра навътре в долината, имаше само 7-8 къщи и поради тази причина абсолютно никакви коли не минавах в селото. В него имаше паркирани две микробусчета, чийто шофьори спяха в шатрата и ни казаха, че чакали група трекерчета да слезе отгоре (от тези, които си поръчват турове).

Вървяхме около 20 мин. и изведнъж едно ванче пълно с нагласени млади ладакци мина и взе че ни  спря. Отново извадихме нечуван късмет. Оставиха ни на разклона за манастира Хемис (Hemis Monastery), където искахме да пренощуваме. В далечината на километър-два се виждаше някакъв много тесен каньон с няколко дървета и една ступа отпред. Чудехме се къде ли ще да е манастира, но наоколо нямаше нищо приличащо на манастир, така че се запътихме към каньона.

Наближавайки се появиха огромни стени с натрупани камъни с изгравирани върху тях мантри, най-често „Ом мани падме кум“ – най-свещената и най-често рецитирана тибетска мантра, както и гигантски чортени (ступа с тленните остaнки на лама или други духовни лица). Зад първия завой, залепено за скалата се появи селцето Хемис, а зад следващия, скрит от хорските очи, изникна и самия манастир. Това е най-важният манастир в Ладак, построен 17-и век и е под патронажа на ладакското кралско семейство. Тук се обучават лами за царските манастири и всички останали манастири са под администрацията на Хемис. Принадлежи на сектата Друкпа (Drukpa order).

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Молитвени камъни

Започваше да се мръква, в селото имаше само един суперскъп ресторант и не можехме да намерим място за палатката. Пътят нагоре по каньона беше преграден и докато се мотаехме наоколо забелязахме един монах, застанал до ламаринена вратичка пред къщичката си. След портичката продължаваше бетонна пътечка, която сякаш тръгваше към каньона. Попитахме монаха накъде води и той ни пита дали искаме да отидем в „Готсанг“, нещо не се разбрахме и му казахме, че искаме да отдем в Готсанг или каквото и да е това.

Той ни пусна и продължихме през горичката нагоре, не след дълго се появиха запустели манастирски ливади, перфектни за къмпинг – имахме си ручей с водопадче точно до нас. Сготвихме си „рибчета“ за пореден път и си легнахме пребити, както обикновено.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Километрична стена „мани“

12.07

Сутринта, треперещи от глад, се затичахме към селото, като оставихме палатката с всичко в нея на полянката (надявахме се, че в пределите на будистки манастир няма да има крадльовци, което се оказа така впоследствие).

Решихме да минем през манастира за кратко и вътре се изгубихме в лабиринта от коридорчета, стълби и стаички. Беше толково мистично и странно, че забравихме за глада и започнахме да го изследваме. Навсякъде имаше молитвени цилиндри (praying wheels), направени от кожа, каквито не бяхме виждали. Някои от тях бяха доста протрити и разкъсани от въртенето и вътре се виждаха стотиците листа сутри (свещени будистки текстове), навити на руло и изписани на ръка, оформящи цилиндри – наистина изумително.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Дървено молитвено колело, направено от свитъци със сутри

Ако някой не знае: смята се, че завъртайки молитвените колела, мантрите, скрити вътре се повтарят и разнасят в пространството молитвите, според броя завъртания, спомагайки за просветлението на всички чувстващи същества. Вмъкнахме се в манастирската кухня, в която имаше огромни казани с пещи на дърва под тях. На горните етажи пък имаше малки стаички-храмове със статуи на различни бодхисатви – Падмасамбава, Авалокитешвара, Манджушри и други.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Манастирът Хемис

В главното храмово помещение стените бяха изрисувани адски красиво с будистки картини – колелото на живота или самсара, държано от бога на смъртта, напомяйки на всички, че от съществата в ада, през животните и хората са подвластни на вечни промени и смъртта, от която никой не може да избяга. Ясното виждане на илюзорната природа на света и празнотата на концептуалните структури на ума остава единствения път извън раждането и смъртта или самсара. В храма имаше и позлатени ступи, огромна статуя на Буда и някакъв демон-чучело.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Главната зала на манастира

След обстойно разглеждане (оставихме си само музея за по-късно, тъй като вече бяхме на път да припаднем от глад) се намъкнаме в ресторанта и решихме все пак да си направим една почерпка след прехода, на който не бяхме харчили никакви пари. Поръчхме си картофени кюфтета с млечен сос и подправки, стафиди с бадеми и направо си облизахме пръстите.

После слязохме до самото село и двете прашасали магазинчета бяха затворили, така че добре направихме с обяда в ресторанта. Върнахме се до палатката и решихме да изследваме каньона нагоре по пътеката. Малко по-нагоре имаше голяма ступа в гората, а след още 15 мин. стигнахме до голяма пещера-навес за медитации, разделена с камъни на малки кутийки за седене.

Атмосферата беше странна, точно пред пещерата имаше няколко храста, обсипани с диви рози и на човек му идеше просто да седне в някоя кутийка и да си медитира до самозабрава. Катерихме се още час нагоре, но пътеката стана много обрасла, облаци покриха небето и решихме да се връщаме. На връщане искахме да разгледаме малката бетонна пътека, водеща нагоре по едно дере.

След няколко метра съзряхме, че почти на върха, сгушени в скалите, се виждат няколко манастирски постройки. За около половин час се изкачихме догоре. Ръмеше и беше мъгливо, изглеждаше пусто и изоставено. Изведнъж на покрива се появи монах и ни привика вътре. Показа ни малко храмче с много силна енергия, после ни викна за чай в една странична стаичка.

Свечеряваше се и нямаше ток, всичко изглеждаше отнесено и светът отдалечен на хиляди ли разстояние (1 ли = 500 метра). Английският му не беше много добър, но ни обясни, че сега той е на служба в манастира и се грижи за готвенето и церемониите, в манастира имало още девет монаха, които медитират с почивки само за хранене. Един от тях медитира без прекъсване вече шест години, остналите за период от три години.

Научи ни и на малко ладакски. Оказа се, че това било мястото, наречено „Готсанг“. В тишината на заздрачаването и под усливащия се дъжд си слязохме обратно, мислейки си за странния свят в манастира Готсанг (готсанг означава орлово гнездо, ни каза монахът).

Дъждът се засили и отново влязохме в ресторанта, тъй като нямаше как да си готвим. Докато си хапвахме друга невероятна манджа с чапати и струи от вода се изливаха от ламарината, под която беше нашата маса, си мислихме за групите от туристи, които всеки ден посещават манастира Хемис, но повечето от тях не бяха видели дори горните етажи с мали храмчета, пък в пещерите за медитация и Готсанг се случваше с дни никой да не дойде. Място, пълно с тайни за нас, за друг може би беше поредния манастир с една зала, в чието дъно се извисява позлатен Буда и за която не си заслужава човек да отдели повече от 15 мин. и няколко набързо нащракани снимки.

Навлякохме дъждобраните и в нощния дъжд се завърнахме в палатката.

13.07

Дъждът продължава цял ден, нещо нетипично за Ладак. Следобеда се оправя, но вече е късно да правим каквото и да е. Качваме се до позлатената статуя на Буда на отсрещната скала на манастира и се открива красива гледка към него. От два дни няма ток в селото и батерията на фотоапарата свърши изцяло, така че не можахме да направим снимки от Хемис, с изключение на първия ден. Така тайнствения манастир и пещерите за медитация остават само за нашите очи.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Село Хемис

 

 

Advertisements

One thought on “Стопаджийски късмет, мистичните пещери за медитация, сред градина от диви рози, и посещение на тайнствения манастир Хемис

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s