Оракулите на Улан Батор, скрити в степта манастири и най-кристалното езеро на земята

Червена луна в степите

20.06.2018

Очакват ни близо 13 км обратно до главния път, през степната равнина, така че тръгваме малко по-рано от обичайното. Вървим по черния път под прежурящото слънце. С часове не минават нито коли, нито моторчета.Тишината ни бива смущавана единствено от тлъсти пустинни щурци, току прехвърчащи шумно пред очите ни. След близо четири часа достигаме главният път, в доста грохнало състояние, заради силното слънце.

Гигантски скакалец

Почти веднага ни спира камион, директно към столицата, отстояща на близо 300 км. По пътя зелени възвишения плавно се преливат до безкрай в невероятните степни пейзажи. На стотина километра преди Улан Батор спираме да помогнем на друг камион от същата компания, който е аварирал на паркинг посред нищото. Тъй като ще се забавят часове, шофьорът ни казва да продължим на стоп с друга кола.

Вълни от зелена степ

Съвсем скоро ни спира семейство столичани, майка, син и дядо, говорещи перфектен английски. Най-сетне възможност да разпитаме за толкова много неща, които ни учудваха по пътя, особено за териториалните взаимоотношения и пасищата, за номадската култура … Вече по тъмно влизаме в Улан Батор, дом на 1/3 от населението на Монголия, близо 1 млн.човека. Улан Батор също така е и най-студената столица на Земята!

Фрапирани сме от наличието на истински град, след 1500 км из пустини и степи без никаква инфраструктура. Градът е дълъг над 15 км, с индустрии в покрайнините, силно соц излъчване, почти сякаш си в който и да е руски град, като се изключат юртите из крайните квартали. Центърът е съвсем модерен, с молове, Starbucks, лъскави заведения, жилищни блокове, високи бизнес сгради и учудващо голям брой корейски ресторанти. Монголия сигурно е единствената държава в света и то с такава голяма територия, която е развила един единствен град и е оставила хиляди километри земя непроменени от стотици години. Наистина в нито едно друго селище или градче по пътя не видяхме дори бегла следа от съвременния свят, неща като Starbucks, 7 eleven, KFC, а тук си беше просто като, в който и да е съвременен обезличен град.

Централният площад на Улан Батор
Проспект „Мир“ и залата за монголска борба, характерна за всеки град

В центъра забелязваме няколко нелепи катастрофи на хора току що пристигнали от степта, все още крайно несвикнали на градско движение, номади. Семейството ни оставя точно пред бъдещата ни квартира и се разделяме сърдечно. Мястото, в което ще живеем следващите дни си заслужава специално внимание. „Дом для всех“ е проект на известния руски пътешественик Антон Кротов, създател на „Академия за волни пътешествия“, обиколил целият свят на автостоп и с палатка. С Антон подържахме връзка по интернет от година, две, обменяйки информация за редки дестинации, където почти никой не е стопирал, като Папуа Нова Гвинея например. На страницата му преди дни беше излязла новината, че „Дом для всех“ отваря врати за два месеца в Улан Батор и всеки е добре дошъл.

„Дом для всех“ представлява място/квартира, наето от някой ентусиаст и хора дарили за проекта средства, където всеки пътешественик може да остане безплатно за неограничен период от време. Разбира се ако има възможност и иска, може да остави дарение, но това изобщо не е задължително. Домовете се организират предварително, с плануване поне половин година по-рано, за да могат максимален брой хора да се възползват. Такива вече е имало из няколко руски градове, Бишкек, Мадагаскар, Индонезия и др. Отварят се за периоди от един до няколко месеца. Храната и консумативите (сапуни, тоалетна хартия и т.н.) се споделят между всички. Единствените правила са, да не се внася и консумира алкохол вътре, както и естествено наркотици. За съжаление, проектът е популярен основно за руско говорещи.

В „Дом за висчки“

На спирката ни посрещат организатора на дома Сергей Скудин и още две момчета. Не ни позволяват да си носим раниците и ни повеждат към квартирата. Апартаментът е двустаен, с wi fi, топла вода, кухня и въобще всички екстри. В момента, близо двадесет пътешественика съжителстват в него. Цари страшен ентусиазъм, темите за пътешествия не спират, планират се групови автостоп пътувания из Монголия, изнасят се лекции за различни държави. Атмосферата е просто невероятна. Всички ни разпитват с голям интерес за нашето пътуване, както съответно и ние за техните. Повечето хора са запалени стопаджии и екстремни пътешественици, пътуващи от месеци. Не сме си и представяли, че руснаците ще са толкова отворени и хипи настроени. В къщата цари разбирателство и приповдигнато настроение. Хората са на възраст от 20 до 50-60 годишни. Има дори баща с детенце, двойки, соло пътешественици, момчета и момичета. Повечето са руснаци, някои от тях башкири, якути, от Урал, от Москва и от къде ли още не, но има и казахстанци и беларуси. Ние сме единствените не-руско говорещи и всички страшно ни се радват. Общуваме си основно на английски.

На печката къкри борш и гречка, а историите не спират до посред нощите. Така сме се чувствали само едно време по хижите. Наистина страхотни, зареждащи хора!

21. – 26.06

Следващите шест дена прекарваме в столицата, макар да планирахме само три. На сутринта голяма група от осем човека тръгва на стоп към пустинята Гоби и къщата се изпразва. Сприятеляваме се с невероятно момче – Андрей, току що пристигнал, след шест месечен автостоп из Югоизточна Азия. Страшно ерудиран и скромен. Не можем да спрем с часове да си приказваме за пътешествия, философия, религия … Той ни дава и контакти на какви ли не интересни хора по маршрута ни из Сибир – свещеници, анархистични общества, арт хора и различни други общности. Самият Андрей планира трек от 200 км в монголската пустош, без никакви села и градчета, абсолютно сам, покрай езерото Хьовсгьол.

И така, време е да разгледаме забележителностите на Улан Батор. Въпреки разрушенията по време на комунизма, няколко запазени исторически места, понастоящем реставрирани, привличат туристи. Нашата квартира се намира на главната улица- проспект „Мир“, недалеч от централния площад Сухбатар, сега преименуван на Чингиз хан. Малко встрани Марко Поло, който е минал от тук, също е увековечен със статуя.

Площад Сухбатар
Площада и националния исторически музей
Смяна на стражата пред двореца
Статуя на Чингиз хан пред музея

Наблизо се намира и националният музей с интересни артефакти и костюми като от „Междузвездни войни“.

Традиционен костюм на жената на хана

Но това, което ни запленява наистина е древния храм на Чойджин Лама, превърнат в будистки музей. Тримате с Андрей помолваме да влезем с един билет (билетчето е 8000 тугрика/5,60 лв) и за наше учудване любезната служителка кимва с усмивка и ни издава три студентски билета с тройно намаление.

Музей на Чойджин Лама
Старото и новото в града

Притъмнените храмови помещения, със страховити фигури на будистките пазители на Дхарма (Учението), изобразени по възможно най-ужасяващият начин с корони от черепи, зинала паст, стъпващи върху гърчещи се хора и същества, са пълни с колекция от невероятни танки (релиогиозна живопис), статуетки изработени от средновековния светец Занабазар и ценни предмети на изкуството и религията. В централното помещение, отстрани на статуята на Буда седи достолепно, мумифицирано, истинското тяло на известен лама, както и статуя направена от праха от тленните останки и папие маше на самия Чойджин Лама. Задната стая, до която едно време имали достъп само най-висши духовни лица, е служела за извършване на строго секретни оракулски ритуали и магически обреди, чрез които се смята, че великият лама наистина успял да освободи Монголия от манджурската династия Цин (19 век). В това помещение и днес човек могат да го побият тръпки от наситеното усещане за някогашни трансове и изменени състояния на съзнанието. Изображение на бога на смъртта Яма, висящи фигури на черепи, оракулският меч на ламата и флейти от човешки бедрени кости, пазят тайните на случвалото се някога тук.

Любезен служител ни отключва храм след храм. Зад централната сграда се намира малко храмче, в което Чойджин Лама практикувал тантрична йога, чрез сложни секретни медитации, обединяващи съзнанието с персонално божество, най-често зелена или бяла Тара. Вътре са изложени зад витрини една дузина антични тантрични статуетки.

След това доста изумително място продължаваме към манастира Гандан, основният център на будизма в Монголия. Почти всички стари сгради са били разрушени, но сега на ново са построени множество манастирски зали, будистки университет, лечебница, библиотека, съхраняваща древни текстове и сутри. На централния вход се таксуват билети (за чужденци 4000 тугрика/2,80 лв), но през страничния вход се влиза свободно. Без никакви очаквания се мушваме в главния старинен храм, за да видим вътре една от най-високите статуи на Буда, която някога сме виждали. Колкото триетажна сграда е. В целия си златен блясък гледа с искрящо сини очи надолу към поклонниците. В съседната сграда откриваме още интересни неща – голяма група, основно от възрастни жени, чете сутри и медитира на дебел, уютен килим.

Главното храмово помещение, където се помещава гигантския Буда
Поклонник се разхожда из манастира Гандан

Изненадите не свършват с манастира Гандан, пълен с хора, дошли за предсказания, благославяне на предмети, лечения. Услугите се извършват само от лами и монаси, монотонно напяващи сутри. Още по-любопитни, сумрачни магазинчета и полу открехнати врати, изпълват улица Занабазар, която всъщност води към Гандан. В магазинчетата се продават благовония като хвойнов зелен прах, талисмани и шамански предмети. Пълно е с гадатели, оракули, шамани, но езиковата бариера ни пречи да опознаем по-детайлно странните им практики.

Монголки , облечени в традиционния костюм „дел“

Забелязваме каменна юрта, с два дървени тотема на входа и неразбираема табела на монголски. Вътре изумлението ни съвсем нараства от интериора. Пълна намусена леля, врачка, седи зад маса в очакване на търсещи оракулски съвет. Цялата юрта е декорирана с кожи на леопарди, лисици, препарирани орли, мечи глави и то съвсем автентични. На главния олтар е обоготворен Чингиз хан. Досещаме се, че сме в тенгриски шамански храм.

Интересно да се знае …
Тенгризмът е религия почитаща небесният бог Тенгри (Тангра), практикувана от номадските степни племена в Северна Азия от древни времена до днес, макар и почти изчезнала в съвремието. Тенгри е почитан от монголци и други етноси из Централна Азия, като религията е премесена с шаманизъм. Култът към предците и обожествяването на Чингиз хан почти изчезнали в Монголия по време и след комунизма, но пък се запазен във Вътрешна Монголия, провинция на Китай. И до ден днешен там могат да се видят стари храмове на Чингиз хан.

Незнайно защо, но из такива места на оракули и магьосници, понякога човек го побиват тръпки … Не от суеверие, а по-скоро от досега с архаичното, с примитивната природа, която е била хилядолетия в общение с духове на дървета, животни, скали, погребана дълбоко под съвременното, рационално съзнание на човека. Не говоря за обективното съществуване на такива духове (което не може нито да се докаже, нито отрече емпирично), а за възприятието на нашите древни предци към магичния свят на страховити, променящи курса на живота на човек, сили. Съвременният рационално научен свят е значително по-малко заплашителен. На пръв поглед, даже едва ли не овладян и контролируем. Но точно в такива моменти, при среща с хора, чието съзнание възприема и оперира по различни начини, за секунди усещаме, че някъде дълбоко в нас древността все още лежи, макар и погребана под слоевете на еманципираното, логично съзнание и не е съвсем мъртва …

Последната забележителност, която посещаваме по време на престоя си в Улан Батор е зимният дворец на Богд хан (линк уикипедия), последният (осми) духовен водач на Монголия, който бил и издигнат политически, теократичен лидер.

Храм в двореца на Богд хан

Интересно да се знае…
Висшият Лама на Монголия, също като Далай Лама се преражда след смъртта си и трябва да бъде идентифициран като дете, чрез поредица от сложни тестове. Неговата титла е трета по важност, след тази на Далай Лама и Панчен Лама в целия ваджраяна (тибетски) будизъм. Богд хан бил осмата подред реинкарнация, осми лама на Монголия и живял в Тибет по-голямата част от живота си, като преди да умре се завърнал в Монголия.

В началото на 2017 г. Далай Лама пристигнал в Монголия и стартирал процеса по търсене на деветата следваща реинкарнация. Този политически ход страшно изнервил Китайската народна република, планираща да разруши ламаиската институция съвсем, след смъртта на сегашния четиринадесети Далай Лама, като манипулира търсенето и избере по свое усмотрение Далай Лама, верен на компартията. Както вече се случи с истинския Панчен Лама, посочен от Далай Лама като дете, покушен от китайците и изчезнал безследно. На негово място сега е инсталиран на длъжността техен човек. Смята се, че Далай Лама при посещението си в Монголия, също така е подготвял и търсенето на собствената си реинкарнация именно тук, което кара китайците да са страшно недоволни и да се обтегнат отношенията между двете страни.

Все пак имало надежда за Тибет и тибетската култура, а ние съвсем не подозирахме, че тя се криела в Монголия! 🙂

Покоите на Богд хан

Зимният дворец се оказва доста интригуващ, със старите си абаносови мебели, кралският кожух от 700 кожи на белки, копринени дрехи и личната колекция на Богд хан от препарирани животни. (Той впрочем си имал и жив слон, подарък от руснаците, който бил доставен до Монголия за девет месеца и чийто кралски дрехи (да, на слона!) са изложени в музея.) В храма към музея се пази ценна колекция от религиозни предмети и изображения на будисткото изкуство. Експонатите ни създават странно приказно усещане.

Входната арка на двореца
Приемна зала

В неделя Андрей предлага да отидем до руската православна църква, която се пада съвсем близо до квартирата. Посреща ни масивна сграда със златни кубета. Почти всички дошли за службата са руснаци. Светът и тук е скрил интересни обичаи и изненади за нахъсания откривател на невероятни събития.

Руската църква в Улан Батор

Струва ни се, че сме попаднали в нещо като руско подобие на италианската мафия, дошла на църква в неделя. Мъже с подстригани по турски мустаци се прегръщат и целуват по бузите. Тежкарска атмосфера в дясното крило. В лявото пък бабушки и лели, всички до една забрадени, също са изпаднали в емоционално умиление една към друга и не спират да се прегръщат и целуват, като старите са на особена почит. През това време има и хора, които набожно се кръстят от икона на икона, някои падат пред иконите на колене и си бият главите в земята. Дяконът, американец с шведски произход чете псалмите на английски, а свещеникът пее като професионалист от операта. Но по време на литургията всички стоят тихо и набожно, прекръствайки се с поклон, буквално през 30 секунди. След службата следва обяд. Всички са добре дошли в голяма зала, където се събират всяка неделя. Хората сами си носят приготвената храна или я доготвят в кухнята на трапезарията. Падат се апостолските пости и за наша радост всичко е вегетарианско. Още един интересен ден!

Неделна служба
Безплатен обяд след всяка неделна литургия за общността

Преди планираното ни потегляне от „Дом за всички“ изнасяме лекция за пътешествието ни, където става дума и за стопирането на яхта. Всички са много заинтересовани от похватите за безплатно достигане до Фиджи. Презентацията трае близо три часа, през което време, коварно студено течение ми надухва гърба, без да се усетя и на идната сутрин вместо да отпрашим, така се схващам, че не мога да направя и крачка без да изпитам ужасна болка в кръста. Налага се да останем още един ден. За щастие, след масажи и китайски мехлеми болката на следващата утрин вече е поносима.

Поаследна вечер в дома за пътешественици

Запасяваме се с храна и разнообразни млечни продукти – сладки от сушено кисело мляко, масло гхи, домашна сметана, неща които не знаем дали въобще могат да се сложат в графа сирене или кашкавал, но всичките много вкусни, домашно произведени и купени от местния пазар.

Местен пазар
Всевъзможни млечни продукти
Сладка паста от сирене
Сушено твърдо сирене

27.06

Тръгваме на стоп с Даниел, германец от руски произход, който е на околосветско пътешествие. За да излезем от града си хващаме тролейбус и автобус, като шофьорите дори не ни таксуват (тарифата е 500 тугрика/85 ст., но повечето рейсове нямат кутия за пари, само апарат за транспортна карта). Даниел ни споделя за стопирането им към пясъчните дюни в Гоби. Били девет човека, но стопът така вървял, че през цялото време (600 км) пътували в две групи, почти без да се разделят. И сега ни потръгва, без никакво чакане. Скоро се возим тримата в лъскавата кола на адвокатка, любителка на хип хопа. След близо 150 км се разделяме. Даниел заминава към руската граница, а ние с друг луксозен джип продължаваме по пътя към град Ердене.

Път през степта, водещ незнайно къде
Зелената лятна степ

Шофьорът ни оставя на разклона за стар будистки манастир, който искахме да посетим (Амарбаясгалант) на 35 км, по черен път, навътре в планината на провинция Селенге. Късен следобед е и не минават никакви коли. Но на разклона има две, три юрти заведения, така че сядаме да пийнем от любимия ни солен чай.

Крайпътни юрти заведения за чай

Докато си сърбаме чая и наслаждаваме на залеза, по нашия път завива камионче, пълно със строителни материали. Махваме му от масите и то неочаквано набива спирачки. След кратък разговор на монголско-руско-английски натоварваме раниците. Собственикът на гостилницата не ни взима пари за чая и поемаме по черния път към неизвестното. Мъжете ни предлагат да седнем в кабината, но аз оставам отзад, а Маги заради болките в кръста сяда вътре. Навлизаме в тясна долина и се изкачваме на възвишение със светилище „ово“- пирамида от камъни и дърва, украсени със сини парчета плат. От едната страна залязва слънцето, от другата изплува червеният, огромен диск на пълната луна. Около „ово“-то има струпани патерици. Най-възрастният от работниците прави няколко кръга около него, хвърляйки дарове от парчета хляб. Сядаме на тревата.

Изгрев на луната по време на залеза на слънцето

Нашите нови приятели решават, че моментът е прекалено специален и няма как да не го полеем с бутилка водка. Хапваме от черния им полу печен, полу пържен хляб. Не след дълго бутилката е преполовена и се мятаме отново на камиона. Кръвта на шофьора кипва и той започва да кара бясно по силно наклонения, изпълнен с дупки път, като от време на време надава крясъци, пуска волана или се прави, че заспива – шегаджия! През това време аз се наслаждавам на гледките, говоря си с възрастния работник с тънко мустаче като на Чингиз хан и разсъждавам над въпроса, на коя страна ще е по-добре да се хвърля, ако тръгнем да се обръщаме. Разбирам, че отиват само на половината път до манастира, до място където бият сонда за вода. Имат юрта, в която можем да останем. По пътя има храм пещера, която пътьом ни показват. Юртата е работническа и е пълна с всякакви части и машинарии, но сме щастливи, че ще имаме възможност за първи път да спим вътре в юрта. Макар и леко занемарено е страшно уютно. Напълваме печката със сухи кравешки изпражнения. Тя пламва и започва да бумти, все едно е пълна с въглища.

Непробуден сън в работническата юрта

В Монголия животът наистина е тясно свързан с животните, от които се използва всичко: месо, мляко, кожа, козина, та дори и изпражненията им. Нашите хора са весели и превъзбудени, като деца. Накълцват си доста голямо парче месо, което са си купили и си го сготвят в голям тиган, директно върху огъня на печката, по класическа монголска технология. Месото с малко картофи и лук се запържва в нагорещеното олио. После се добавя немного вода и сол и накрая отгоре се поставят и задушават нудъли от прясно тесто. Докато Маги спи сгушена в единия ъгъл, ние бърборим весело, показват ми снимки на жените и децата си. Много са изумени от клечките ни за ядене от желязно дърво, които бяхме си направили във Вануату. Един чудесен рожден ден за мен!

28.06

Монголският ден започва бавно, без напрежение или поне този на нашите приятели. Към 9 ч. се излюпваме един след друг. Завивките, изумително чисти, грижливо се простират на припек. Ние правим чай за всички и закусваме с препечен хляб и печено сирене. Нашите хора си сваряват казан с месо и апетитно закусват, ръфайки гигантските кокали, като изсмукват мозъка от костите. Изпровождат ни с камиончето до близък извор насред ливадите, където си пълним бутилките с прясна вода.

На изворчето

Сбогуваме се и поемаме пеш към манастира, до който ни остават 15 км. Синьото небе, хълмовете, зелената трева ни заслепяват с красотата си. Изминаваме около 5 км под жаркото слънце, до място където пътят се съединява с друг черен път, но очевидно по-главен, защото по него от време на време преминава по някой и друг автомобил.

Предстоят 15 км по черното пътче към манастира

Взима ни на стоп линейка, тръгнала да издирва болен по разпилените юрти из долината. След нещо като малка седловина, пред нас се разкрива долината на манастира, обширна, още по-зелена, осеяна с множество бели юрти. Спираме пред една от първите, но се оказва, че болният не е тук. Посрещат ни баща с две малки момчета изпечени от слънцето, със суров вид, малки кожени ботушки и каубойски монголски шапки. Донасят алуминиево менче с „тараг“(кисело мляко) и ни черпят по чаша. Линейката отцепва по един съседен ръкав на долината.

Монголско гостоприемство
С линейката на стоп през тревата

Ние продължаваме пеш. Скоро в луксозен джип ни качва мъж, облечен с оранжева копринена риза и бомбенце. Едвам разгонваме стадо от стотина коня, които са решили да пладнуват в реката, точно където е брода на пътя. Гледките отново са зашеметяващи.

Манастир Амарбаясгалант

Манастирът Амарбаясгалант изглежда гигантски. Ограден комплекс от множество сгради със старинен вид, очевидно запазени някак си през комунистическите времена. Построен е в китайски стил, а не като другите, които бяхме посетили – в тибетски. На двата хълма зад него има новопостроена ступа, сякаш копие на ступата Сваямбунат в Катманду, Непал. Има и гигантска статуя на Цонкапа, основателят на сектата Гелугпа (жълтите шапки) в тибетския будизъм.

Входната врата
Статуя на Цонкапа зад манастира

Оставаме си раниците пред общежитието на малките монахчета и се спускаме в изследване на лабиринтите от сгради. Някои от тях са възстановени и функционират, в други текат реставрационни процеси, а трети са разрушени или все още си стоят преградени на стаички за почивка, тип бунгала, разкриващи мистерията, защо манастирът не е бил разрушен. Практичният ум на комуниста е преценил, че манастирът е прекалено голям и удобен и ще върши прекрасна работа като хотел. Така или иначе, поради размерите си той се нуждае от внушителна по обем и средства реставраторска работа.

Главния храм в манастира
Вътрешността на храма
Страховит пазител на входа
Юрта-храм
Витрешността на юртата храм
Павилион, съхраняващ каменна плоча с надписи на тибетски, китайски и монголски
Птички, скрити сред западналите стенописи и орнаменти

На изкачване към ступата се разприказваме с възрастен американец, тръгнал да обикаля Монголия с мотор, който се оказва изключително интересна личност. Закален пътешественик, изкачил дори Еверест, обикалял къде ли не. Историите за споделяне с нас сякаш нямат край.

Ступа, копие на непалския Сваямбунат
Статуята на Цонкапа
Цонкапа
Страховит пазител
Гледка към манастира отгоре

На свечеряване се отправяме към близката линия от дървета, предполагайки че там тече река. Откриваме страхотна полянка, на която си разпъваме палатката, тормозени от игрите на две палави кученца. Денят завършва със смешни врабчета, коне, залез в искрящата зелена трева и оранжева луна.

На реката
Манастирски бивак

29.06

Бивакът и регионът на манастира са страхотни. Би ни се искало да останем тук за по-дълго и да влезем в контакт с местните номади, да се научим да доим кози, да яздим коне и да поживеем в някоя юрта. Но времето ни притиска и се отправяме към последната набелязана забележителност – езерото Хьовсгьол, по-малкото братче на езерото Байкал, чиито води се вливат в последното. То е на около 700 км, така че тръгваме сравнително рано. Вървим около 5 км пеш през широката зелена долина с бели юрти и десетки стада. Преминаваме покрай семейства с деца, които плажуват на реката. Сред монголците от всички възможни прослойки почивката се изразява в излети из красиви местности, пикници, къмпингуване или спане в специални „резорти“ – лагери от юрти.

Спираме да отдъхнем до малко криволичещо поточе. До главния път остават около 35 км. Надяваме се да мине някакво транспортно средство и да ни вземе. Покрай нас минават две претъпкани коли, тъй като са пълни не им махаме, но очевидно за тях това не е проблем и спират сами. Комбинират се деца и възрастни от едната кола в другата и успяваме да натъпчем багажа си и да се вместим и ние. Монголците не щадят особено новите си коли, или защото си мислят, че са здрави като конете им или защото не са твърде привързани към материалните си придобивки.

И така, след около час офроуд по доста разбития път се озоваваме на кръстопътя с главния път, до юртите където пихме чай онзи ден. Прегрели сме и леко уморени.

За около 150 км ни качва мълчалив бизнесмен, до втория по големина град в Монголия – Ердене. Преди да влезем в града ни удря гръмотевична буря с дъжд из ведро. Разминаваме се с кола, която явно не е имала късмет с непрестанно стоварващите се мълнии и цялата гори в пламъци. Като от екшън филм е.

Буря

Градът е доста голям, с най-голямата златна мина в страната, други индустрии и панелни соц блокчета. Налага се да повървим под дъжда доста дълго, по нещо като околовръстен път, докато не ни спира младеж с камионче. Започваме дълги преговори на различни езици, включително и на жесто-мимичен. Накрая се намесва и жена му по телефона. Въпреки, че в началото искаше да ни кара като такси, накрая се съгласява да ни метне до края на града безплатно. Предлага ни да ядем или пием чай в тях, но поради липса на време, отказваме.

Спира ни бусче с двама каубоя и малко момченце с мини тибетско бомбенце. Искат пари и си тръгват, но след минута размислили се връщат да ни вземат. Навлизаме в провинция Булган, чието име някак си доста си прилича с Булгар (Българ, България). Това е провинцията с най-много валежи в Монголия, факт който може да се забележи лесно и без човек да е информиран. Всичко изведнъж се покрива с буйна жълто зелена растителност, а планините с дървета. Монголия е силно диверсифицирана в природно отношение. И въпреки, че пустините на областите Гоби, Алтай и Баян Хонгор са ни любими, оставаме, до степен на вцепеняване, зашеметени от зелената красота на Булган. Очевидно, това е идеала за красота и на монголеца, защото е пълно с къмпингуващи и лагери от юрти покрай реките. Хубаво е като си имаш природа, на която да се възхищаваш и съзерцаваш, а не да се чудиш как да я унищожаваш, за да прекарваш почивката си в луксозни бетонни клетки.

Провинция Булган

Качва ни семейство с джипка, за около 60-70 км. Вратовете ни буквално се изкривяват да гледаме ту наляво, ту надясно красивите пейзажи. Хората притеснени за нас, спират на паркинг, да ни търсят кола до следващия град. Убеждаваме ги, че ще се справим сами. Следващият ни стоп е до град Мурун, отстоящ на стотина километра от езерото. Започваме да блокираме от умора и впечатления, но това което ни довършва е , когато спираме до една юрта с аварирал автомобил, който трябва да бъде издърпан от нас до Мурун. Скоростта ни пада тройно. Разбуждам се само на момента, когато синът на бизнесмена предостъпва волана на приятеля си, за да го учи как се кара. Бизнесменът ни кани да преспим в къщата му в Мурун, където пристигаме в 2 през нощта. Къщата е огромна и луксозна, дори за европейски стандарти. Той събужда дъщеря си, която изважда един гигантски кютук месо за да готви, но ние ги разгромяваме с информацията, че сме вегетарианци. Изяждаме два бонбона и припадаме в чистите чаршафи.

30.06

Сутринта си играем с палавото му внуче, момиченце на пет години. Дъщерята сготвя монголска закуска – варено месо, а ние запържваме малко зеленчуци от нашите. Гледат с голям интерес как готвим и какви подправки използваме. Опитват, но не желаят да „развалят“ гозбите си с нашите подправки 🙂 На раздяла се оказва, че момичето знае китайски и е учило в същия град Янтай, където ние живеехме. Странна синхронност!

В град Мурун с палавото внуче

Услужливо ни откарват извън града, от където ни взима странна двойка – млад бизнесмен и наконтена красавица. Веднага ни предлагат от това, което имат в колата и на всичкото отгоре ни плащат входа за езерото (3000 тугрика/2 лв).

Хьовсгьол е нещо като море за монголците, понеже по принцип си нямат такова. Но вместо бетонни комплекси има лагери от юрти и малки дървени къщички покрай брега. Заобиколено е от гористи високи планини. Тревата е като гъст килим, украсен с всевъзможни цветя. Водата кристално бистра, като на някой тропичен остров. Толкова е чиста, че можеш да си плуваш и пиеш директно от нея. Само дето е толкова студена, че ако направиш грешката да се цопнеш в нея, едва ли ще ти е до пиене.

Кристалния Хьовсгьол

Бързо преминаваме през туристическите лагери на Хатгал и след тях навлизаме в гъста гора, където намираме страхотно място за бивак. Колко жалко, че визата ни изтича в другиден и няма как да направим дългия 200 км преход покрай езерото до границата с Русия. Така или иначе пропусквателния пункт е отворен само за монголци и руснаци, не е международен и няма как да преминем оттам.

Езерен бивак

Вечерта става доста студено. Езерото е на 1600 м.н.в. Палим огън. Червени пламъци и мирис на пушек.

Огън на Хьовсьол

01.07

Бяла мъглива пелена покрива всичко, която към обед се проточва на ивици, стелещи се от върховете към езерото. Очакват ни над 700 км стоп до граничния пункт с Русия. Първо ни качва чисто нова УАЗ-ка, пълна с бърборещи лели. Удивително е, че руснаците продължават да произвеждат, така наречената от тях „Буханка“, без никакви подобрения на дизайна от Втората световна война. После – семейство, с което спираме на новоизмислена туристическа забележителност – „50 градуса 100 градуса“монумент, т.е. 50 градуса северна ширина и 100 градуса източна дължина, в която е налят доста бетон за пътеки, с елементи на неокомунизъм.

Здравички работници ни закарват от Мурун до малко езеро. Баба, подпийнал дядо и внуче ни откарват още 80 км, до мястото където ще къмпингуват. По това време (късен следобед) колите вече драстично намаляват, както и шансовете да стигнем до границата.

В постройка срещу нас, странни старейшини, облечени в „дел“ дрехи и шапки на борци влизат и излизат. Зад къщата кръжат орли, издавайки, че има кървава подготовка за празник. Малко по-късно от журналист, дошъл от Улан Батор специално, разбираме, че това е важно събрание на видни борци от региона. Борбата е на изключителна почит в Монголия. Във всеки малко по-голям град задължително има зала за борба, построена на видно място.

Пяни борци се опитват да си подкарат моторчето
… след което отпрашват в степта без път

Докато чакаме, вече почти отчаяни, джипка набива спирачки и дава назад към нас. Оказват се бизнесменът и коконата, които ни закараха до езерото вчера. Страшно се зарадваме от повторната среща. Показват ни снимки, шофьорът пък надува до дупка монголски рап и започва да рапира докато кара бясно. В полунощ пристигаме в Ерденет, градът със златната мина. Естествено няма никакви проблеми с къмпингуването. Нашите приятели ни закарват до градския стадион, отстрани на който има свободни зелени площи за закъсали пътешественици, номади.

Кемп до градския стадион за борба в Ердене

02.07

Стопът към границата продължава с пълна пара. От Ердене до там ни остават още 300 км. Занизва се поредица от интересни стопове – бременна в осмия месец шаманка (както самата тя се определи); симпатичен инженер, който ни черпи кафета и ни набутва 20 хил. тугрика (14 лв.) дарение; зеленоок монголец с жена си; накипрена сама майка с малки дечица и накрая семейство, качили още един руски стопаджия. Така след пет коли, подминавайки не особено интересните градчета Дархан и Сухбатар, достигаме до граничното селище Алтанбулаг в 9 вечерта. След бързо пресмятане на датите се оказва, че реално визата ни изтича чак утре и няма смисъл да влизаме по нощите в Русия, въпреки че границата работи 24 часа.

Монголче
Един от хората, взели ни на стоп

Опъваме палатката в двора на музей със соц архитектура, след разрешение от пазача. Ето, че настъпва последната ни нощ в Монголия, превърнала се в най-любимата ни държава от това пътешествие. За един месец така и не успяхме да се наситим на безкрайните степи, на стадата и юртите, на прекрасните хора, винаги готови да помогнат и на номадското безлюдие.

03.07

Докато събираме багажа се появява директорът на музея и палатката никак не го очарова. Сърдито се развиква на руски, че не може да се къмпингува на такова историческо място. Изобщо не иска да чуе нашите обяснения, че сме питали за разрешение. Става ни жал за него – пълничък чичко, окопал се в „замъка си“ комунистически музей, непосещаван от никого. Сигурно е ужасно, някакви безделници да поругаят свещените ти земи на последен комунистически пазител на миналото.

Последен бивак на монголска земя в двора на историческия музей на Алтанбулаг

Сядаме за последен солен чай, зареждане на батерии и ментална подготовка за поредната нова държава.

Оказва се, че границата не може да се мине пеша, така че един военен граничар ни набутва в първата кола, чакаща на опашката. Монголецът вътре започва да ни работи за пари и излизаме с гръм и трясък. В съседната кола руско семейство, възрастни хора ни взимат без проблем. Опашките по границата се точат близо 2-3 часа, преди да успеем да стигнем до руския паспортен контрол. Неефективна, тромава система, каквато имаше преди много години и по нашите граници. Руските митничари се държат любезно с нас. Поглеждат отгоре, отгоре раниците, подпечатват паспортите и ето ни в Република Бурятия, Южен Сибир!

Карта на маршрута от този пост

Границите винаги са ни учудвали с рязката смяна на не само култура, хора, но и географски особености и природа. Сякаш минаваш през магичен телепорт, а от другата страна те очаква един съвършено нов свят, дори далечно ненапомнящ този, от който идваш току що. И сега се случва същото. Озоваваме се в нещо съвсем непознато.

В следващия пост четете за приключенията на Кервана из Бурятия, сибирските села на старообредци, тайгата и срещите с хората на Сибир …


Заслепени от смарагдово зеленото

2 thoughts on “Оракулите на Улан Батор, скрити в степта манастири и най-кристалното езеро на земята

  1. Възхитен съм от пътешествениците и техните приключения! Така опознах държавите,хората и природата, без да съм стъпвал по тези места. Откровено казано завиждам и си мисля, дали бих проявил смелостта да извърша този подвиг, защото тяхното пътешествие си е истински подвиг.

    Liked by 1 person

    • Здравейте, Свилен! Разбира се, че можете да направите всичко, което ви вдъхновява, ако си го наумите. Да пътува човек не е подвиг, а просто изживяване на живота и може да се каже по-лесно и приятно от живота в града. Искрени благодарности за милите думи. ☺

      Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s