Една чудодейна реалност, скрита на остров Вануа Леву

Фиджийско „буре“ – традиционна къща 

22.04. 2017

Ставаме по тъмно, за да сгънем палатката и да си оправим багажа. Сбогуваме се с милите собственици на капанчето, които са съботяни и понеже днес е събота са се събрали с други членове на адвентистката църква и си пеят религиозни песнички. На кораба моряците ни поздравяват дружелюбно, а чиновникът ни намига и дори не ни взима пари и за един билет. Корабчето се напълва до горе с разнородни пътници, индийци, меланезийци, има и някаква мюсюлманска конференция на Вануа Леву, така че има мюсюлмани от Пакистан и Бангладеш, чиито жени са с черни бурки и изцяло закрити лица.

На ферито за Вануа Леву по изгрев

След около три часа наближаваме брега на острова, който изглежда коренно различен от Вити Леву. Джунглата е заменена с внесени от Нова Зеландия иглолистни дървета и планинският пейзаж прилича на такъв, като от страна с умерен климат, въпреки че жегата и поклащащите се тук, там кокосови палми издават, че не е точно така.

Вануа Леву на хоризонта

Горите на Вануа Леву

Пристанищният град Намбовалу (Nambouwalu) се състои от малко пазарче, ниска постройка и неголям паркинг. Времето сякаш е спряло. Местните са още по-любезни от тези от Вити Леву. Не е възможно да се разминеш с някой без да се поздравите. Изглежда, че тук е и по-малко населено.

Вървим пеша около половин час по пътя, но не минава нищо. По зелените хълмове има няколко къщички с красиви цветя пред тях. Достигаме до плажче с мангрова гора и се скриваме на сянка да си починем и да хапнем. Малко по-късно на стопа ни спира първата преминаваща кола – раздрънкан джип с шофьор индиец и няколко пътника. Мятаме се в каросерията при кошници със зеленилки и няколко връзки от корени таро. Не разбираме точно на къде са тръгнали, но това че са в нашата посока ни е достатъчно.

На стоп

Километър, два след като се качихме, обаче колата рязко свива и тръгва по малко черно пътче към планината. Всичко наоколо е замряло, но красиво и зелено. Пътят свършва не след дълго. Весела баба слиза от колата, взима няколко кошници и тръгва по виеща се пътечка към самотна къщичка. Сядаме в колата отпред и се разприказваме с останалите пътници. Оказва се, че те са тръгнали към близко селище, за да гледат ръгби мач на местния отбор с един от отборите от столицата Сува. Спираме да се насладим на професионалния мач, въпреки че местен охранител ни разгонва заедно с останалите кибици, които се опитват да гледат мача безплатно през оградата. Отборът на Фиджи е най-добрият в света в момента, има олимпийска титла и спечели наскоро протеклия турнир „Хонг Конг 7“. Ръгбито тук е национален спорт и веднага щом проходят децата започват да се мятат и борят по поляните за кокосовидната топка. За нас обаче това е доста непонятен спорт и не знаем дори елементарните правила. Това, което разбрахме от гледането на живо бе, че всъщност е страшно брутален спорт. Спъване, блъскане, звучни шамари зад врата или по брадичката и въобще какви ли не удари. Представете си колко е приятно докато тичате с топката, срещу вас да се затича с всички сили здрав като бизон противников играч, да ви се метне и да ви блъска с цялата си тежест с рамо в ребрата …

Ръгби мач

Не успяваме да изгледаме мача до край. Тръгваме по пътя, по леко нанагорнище. Не минават никакви коли. Единствено сме застигнати от странен дядо индиец с внука си и малко козленце. Отново първото преминаващо превозно средство ни спира – камион за трупи. Разговаряме се с шофьора меланезиец и след около двадесетина километра човекът ни оставя на кръстовището пред къщата си. Кани ни любезно да преспим в тях, но ние отказваме с идеята да продължим напред, тъй като все още е ранен следобед. Не знаехме обаче, че в следващите час, два няма да премине пукнат автомобил. Отивам до къщата да напълня бутилките с вода, където сестрата на шофьора също любезно ни предлага да останем да спим в тях и на сутринта със свежи сили да продължим. Ние не бързаме за никъде. Този път с радост приемаме поканата. Голямото им семейство се състои от баща, майка, която в момента е за риба, двама братя, две сестри, едната от които живее с мъжа си и множество малчугани – братовчеди и съседи. Не дават да се издума да си разпъваме палатката. Хората ни застилат страхотно легло в хола си. Канят ни на вкусна вечеря от прясно уловена риба. Приказките не спират до сред нощ.

Симпатичното семейство 

Залез

23.04

На следващия ден, неделя, няма как да тръгнем. Хем е прекалено хубаво тук, а и по пътя не преминава нито един автомобил. И ето така се заемаме с някои „важни“ задачи, като например къпане с дечурлигата в реката, бране на портокали и своевременното им унищожаване след това, подмяна на разпадащите се рейки на палатката с нови, издялани от бамбук. Последната дейност ми отнема доста време, тъй като експериментирам различни методи за огъване, от които най-успешен се оказва този чрез нагряване на огънатия бамбук на огнището на съседката, където съм заобиколен от банда деца, гледащи ме с интерес.

На реката

Русокосо фиджийче

Земеродно рибарче

Децата на коне

Следобед отиваме на разходка до съседното село, по път водещ към планината. Минаваме покрай традиционна фиджийска къща „буре“ със стръмен сламен покрив и страни от бамбук. Тъй като Фиджи е една от най-развитите стани от Пасифика, традициите са малко позабравени, къщите се строят с модерни материали – дърво и ламарина 🙂 Характерните старовремски къщи, които са широко разпространени и е нещо обикновено да видиш на Соломоновите острови или в Папуа Нова Гвинея, тук са рядкост. За сметка на това, след появата на европейците, има измислени нови традиции, които човек трябва да спазва, като например да минаваш през селото облечен с чиста риза и пола ( и за мъжете и за жените) и задължително покрити рамене за жените. Ние не бяхме съвсем по етикет, но все пак се опитахме да спазим някоя и друга традиция, а именно свалихме фотоапарата от раменете си, случайно да не обидим някой. Все пак хората от селото бяха много добронамерени към нас, трудно е да се опише, трябва просто да се види. Животът тук си течеше спокойно, лежерно. Група от десетина жени бяха си разпънали сламенни рогозки насред пътя и бяха насядали да си бъбрят. Децата си играеха по улиците, някои си извършваха ежедневните дейности из малките си къщички, други пък си седяха и наблюдаваха красивия залез. Въобще идилия!

Бяхме срещнали на ръгби мача американка, която живееше в това село. Дошла тук за малко по някаква програма, но останала вече две години и няма никакво намерение скоро да си тръгва. Прекрасно можехме да разберем „горкото“ момиче.

Още един неповторим залез

Върнахме се при нашите хора по тъмно. Сготвихме за всички къри от патладжани и домати, което ядохме с нещо като варени „кебабчета“ от тесто, омесено с кокосово мляко. Пихме зелени кокоси и си говорихме по телефона с една от дъщерите учеща в Кота Кинабалу, на остров Борнео. Бъбрихме си с бащата и изчистихме с йод (за пореден път) някакви странни подутини по главата и врата на осем месечното бебе, които според тях били от жегата. По някога се налагаше и да сме пътуващи лекари, заради липсата на елементарни здравни познания по тези места.

24.04

Разделяме се с гостоприемното семейство и тръгваме на стоп. Отново ни спира дървосекачески камион, но само за около двадесетина километра. Вървим известно време, за да си намерим сянка и да се скрием от жежкото слънце. Няма никакви автомобили. По някое време до нас се появява собственикът на земята и започваме да си бъбрим. Кани ни да останем в къщата му за няколко дена или поне да отидем за по чай. Уверява ни, че докато не пристигне първият ферибот от Вити Леву, няма да намерим никакъв транспорт. Решаваме да си останем на пътя все пак и започва голямото чакане. От време на време минава по някоя кола, но само до близкото магазинче. Човекът познава разбира се абсолютно всички и маха на всеки преминаващ. След около два часа, очевидно ферито е пристигнало, защото минават няколко автобуса дошли с него. Не след дълго човекът ни спира камионче и уговаря с шофьора да ни качи.

По пътя все така се редуват хълмчета, обрасли с борове. Въпреки, че е доста красиво, може би все пак щеше да е по-добре да си бяха оставили джунглата с местните дървесни видове. По подобен начин са се развили и свръх популации от мангусти и птиците мини. По колониални времена англичаните докарали индийски работници за плантациите от захарна тръстика. Но индийците имат огромен страх от змии и въпреки, че на Фиджи няма кобри или каквито и да е отровни змии, те решили превантивно да си докарат мангусти. Те пък, понеже нямат естествен враг, се размножили неимоверно, до такава степен, че могат да се видят на всякъде. Подобна е и историята с птиците мини, които били докарани за да ядат вредителите по захарната тръстика. Сега те доминират над местните видове птици. Така и аз си мисля, че може да се обогати местната фауна, като се пуснат две крокодилчета сред мангровите гори. Със сигурност след известно време няма да остане кьорав турист на Фиджи 🙂

Камиончето ни оставя на разклона за Тамбия, където има красив плаж, но ние решаваме да продължим директно към столицата на острова – Ла(м)баса (Labasa). (Интересно е, че във фиджийския език пред всяко „б“ се произнася носово „м“, а пред „д“ носово „н“, без да се изписват. Така че Ламбаса се пише Лабаса.) Тук минават доста повече автомобили. Не чакаме и пет минути и ни спира камионче за транспорт на пътници, без да му махаме. Шофьорът ни взима на стоп и най-накрая стигаме до столицата.

Главната улица на Ламбаса

Градчето въобще не е голямо. Има една главна улица, предимно с индийски магазини, заради преобладаващото индийско население. Ние се заемаме с нелеката задача да намерим православната църква. Бяха ни упътили към нея от гръцката църква в Савени. Трябваше да ни очаква индийския отец Варнавас. Но … никой не е чувал за православие тук. В интернет църквата е без адрес. Започваме здраво обикаляне. В крайна сметка издирваме телефона на отчето и разбираме от него, че въпросната църква е в срещуположния край, извън града. Минаваме през местния пазар и си хващаме от вече познатите ни автобуси кабрио (без прозорци).

Карта на приключението от поста

На разклона ни очаква попадията Мария, въз тънка тъмничка индийка. Изкачваме се по тесния път през индийското кварталче и стигаме до къщата на отчето. От страни е пристроено малко параклисче. Вътре ни посрещат с отворени обятия отец Варнавас и гръцкият монах отец Савас. Мария сервира страхотни индийски кърита за вечеря, чайове и бисквити. Тази вечер ще спим в църквата, разделени със завеса от основната ѝ част. Тъй като въпросната църквичка си е направо част от дома на отец Варнавас, половината от нея играе и ролята на хол и приемна за гости … а за нас и за спалня. По стара традиция опъваме палатката вместо противокомарна мрежа. Жегата е задушаваща.

Едно незабравимо място

25.04

Какво пак правим по църкви, като уж вече нямаше да спим и да молим за подслон при други хора?! Причината е, че отец Бартоломей от Вити Леву ни беше заръчал да се отбием на всяка цена при отец Варнавас в Лабаса. При положение, че някъде ни чакаха с отворени врати и то още повече в град, какъв е смисъла да си търсим място за палатка сред захарната тръстика. Всъщност православната църква на Фиджи има само две представителства – първата до Нанди плюс сегашната основна в Сауени на остров Вити Леву и малкото домашно параклисче тук в Лабаса, на остров Вануа Леву. В момента се строи църква и на Тонга, планира се и в Самоа. Всички тези държави са под ръководството на архиепископ Амфилохии в Нова Зеландия. Дочухме, че имало мисии и в Африка. За нас е малко странна тази гледка на развети раса и килимявки под фиджийските и меланезийски кокоси. А още по-странно е, когато тези попове са индийци и меланезийци. Изглежда доста забавно и интересно. Понастоящем в екзархията на Океания има само четирима ръкоположени свещеника, всичките са фиджийци и често са асистирани от посещаващи гръцки монаси и монахини.

Отец Варнавас например, преди да надене расото е работел в интернет кафе в Лабаса и бил хиндуист. Един ден в това кафе влязъл архиепископът и Шри Кришна (старото име на отец Варнавас) го поканил да седне вътре, мислейки че е мюсюлманин, заради нетипичните одежди и дългата брада. После го поканил на вечеря и в разговора архиепископът го попитал дали не иска да стане свещеник, като го хванал за ръката. Отец Варнавас усетил нещо необяснимо и така животът му се променил неузнаваемо. Вече пет години откакто се вихри из региона, въоръжен с Библия и кръст.

Тук имахме възможност да наблюдаваме любимата ни индийска ирационалност и лудост, в православен вид. Изглежда, че отчето беше се прочуло с чуждоземските си, нечути до скоро в региона благословии и куцо и кьораво се нижеше по цял ден в къщата му за лечебни молитви и светена вода. Носеше се слух, че лекувал болни, окуцели, със зарази, с рани, разрешава семейни проблеми, помага на обладани от демони (т.е. психично болни). Наистина всички твърдяха, че след молитвите му оздравявали до ден, два. Заради тези чудеса беше пълно със стотици ново-покръстили се. По индийски тертип, нито на хиндуисти, нито на мюсюлмани им пречеше да идват за светена вода. Явно, заради брадата и шапчицата мюсюлманите го възприемаха като свой, а това пък че самия той е бил преди хиндуист, носеше успокоение и на тази група. Индийците по принцип нямат никакъв проблем в съвместяването на различни вероизповедания и са известни с толерантността си. Това обаче вкарваше гръцкият монах Савас в пълен шок. Стълпотворението в църквата от мюсюлмани, хиндуисти, протеснати, всеки с табиетите си се тътрузи за вода и благословия. От всичкото на горе и не става въпрос за смяна на религията и преминаване в лоното на православието. Но в Индия това е нормално. Там при известни гурута и свещеници идват всякакви хора. Важното е човекът да е свят и да прави чудеса, пък няма значение от каква религия е. Един приятел в Шри Ланка в дома си имаше наредени кръст, Коран, мурти и будистка статуйка и се молеше едновременно на всичките. А в Индия всичко е божествено 🙂

Отец Варнавас

След неделната служба съвсем се убедихме в индийския унифициращ дух. Отец Варнавас чинно постави маслена точка на челата на всички нови православни след литургията, да не се чувстват, че са без синдур на челото, след което последва комунална закуска с всички дошли на църква. На пода бяха сервирани чай, бисквити. Някои хора донесоха „пури“ (индийски мекички) с ориз и мляко. Въобще точно като след пуджа в лангара (безплатна кухня след церемонии). Дори самите хора си наричаха литургията „пуджа“. На нас страшно ни допадна това хиндуистко православие 🙂 А и с чудотворните изцеления, като от „Деяние на апостолите“ беше абсолютно изумително.

Неделна литургия

Паството и пространството, където опъвахме палатката нощно време

Богослужение

Комунален обяд след службата

Мъжете се хранят отвън

Отец Варнавас беше страшно всеотдаен. Нямаше да се учудим ако след 20 години цялото Вануа Леву е станало православно, с този негов мисионерски дух. Той беше си продал патиците, за да купи ламаринен навес за двора, тъй като паството му вече не се побираше в църквичката. Макар да не беше богат, той по цял ден се раздаваше за църквата, подпомагаше материално бедни семейства, всяка неделя обикаляше с един бус от пет сутринта да събира хора, живеещи далеч и без транспорт, за литургията. През ден посещаваше болницата да чете молитви и да окуражава болните. Общо взето цяла Лабаса го познаваше. Мария, попадията също бе уникална жена. По цял ден шиеше неуморно и за седмица престой ни угои страхотно със свръх вкусните си кърита. Грижеше се и гостеше всеки дошъл посетител. Изобщо не ни оставяше да ѝ помагаме или да пазаруваме. Синът им Павел пък бе живял като послушник за няколко месеца в Атон. Беше много приятно момче. В къщата живееха още Каджал, тяхна племенница, наполовина хиндуистка, наполовина православна, която следваше в университета. Имаше и едно момченце на име Пайсеш, което се обучаваше за помощник около олтара. От време на време възрастната майка на отеца идваше на няколкодневни визити. Тя пък отказваше изобщо да се покръсти, но чинно помагаше във всички дела на църквата.

Мария прави роти – индийски хлебчета

Прекрасните гощавки на Мария ( отец Варнава, Мария и майката на отеца)

Тази първа вечер отец Варнава ни взе с него в болницата, да посетим Анастасия, момиченце, на което той беше платил операция на крака. По едно време започна да ни се струва, че сме в някакъв странен сън. Отец Варнавас и отец Савас с черни, развени раса крачат целеустремено по болничните коридори и ние след тях. Всички хора се обръщат изумени от външния им вид, но много от индийците вече го познават, както и хората от персонала. Покрай леглата на болните се трупат роднини облечени със сарита и блестящи дрехи. В часа за посещение цари празнично оживление. При вида на отеца всички въртят глави и шушукат. Току някой го привиква да благослови пациента на легло, включително мюсюлмани облечени традиционно по пакистански с шалвар, камиз и ислямска шапчица. Невиждана картинка. Цялата тази индийска лудост, обаче не представляваше нищо пред отец Савас и неговата още по-изумителна реалност.

В болницата с Анастасия

Телепорт в средновековието

Отец Савас бе прекарал по-голямата част от живота си на Атон, макар да беше австралийски грък. Тук беше попаднал по някакви странни стечения на обстоятелствата и случайна среща с архиепископ Амфилохий (архиепископът на Нова Зеландия и Океания) и идваше да помага на новоустройващата се църква. Като атонски монах, на него цялата индийска култура му се струваше като някакво голямо объркване и идолопоклонничество пред статуйки на маймуни и слонове:) Понякога му идваше в повече и му ставаше доста тежък живота с индийците, но май така или иначе никой не го вземаше твърде на сериозно. Отец Савас беше наистина, като изкаран от „Името на розата“ (романът на Умберто Еко за средновековни монашески ордени). Той живееше в свят на демони, дяволи и черни сили дебнещи зад всеки ъгъл. Имаше и чудеса, разбира се. Спеше с бамбуков кръст под дюшека и постоянно си мърмореше Исусовата молитва на комбускини-то (дълго въже със стотина възела, служещо като броеница). Ако, да речем човек предложеше нещо иновативно или питаше за плановете за развитие на мисията, той веднага отговаряше: „Остави, остави. Само в молитвите му е цаката. Няма какво да се прави тука, всичко е в Божиите ръце.“ Май в последствие се оказа, че това си е патент на цялата Църква. Например като отишли в Самоа да търсят земя за новата църква, никой не знаел какво да прави и по цял ден се молили в хотела, докато парите не свършили. Последният ден някакви хора ги срещнали и намерили земя точно преди да си тръгнат. Тоест „бизнес стратегиите“ на Църквата са основно молитви и чакаш да видиш Бог какво ще ти прати. Такъв беше и отец Савас. Забележителното при него бе, че той наистина си живееше в други реалности. Двамата с отец Варнавас бяха идеалния тандем за генериране на откачени събития – екзорсизъм на обладани от демони … счупване или по-скоро прегазване на свещени кръстове, съдържащи парченца дърво от Исусовия кръст на Голгота от въпросните обладани … после мисия за откриване на свещената треска от кръста … тестването ѝ по някакви древни способи от атонските монаси (например ако я сложиш в тесто замесено без мая, треската ще го втаса) … и още куп чудеса, които са само част от ежедневието тук. Един свят на битки между светлината и тъмнината, свят на чудотворни, говорещи икони и чудодейни реликви или както отец Савас казва: „Тези неща логичният ум не може да ги разбере.“

Друго интересно нещо бе, че като погледнеш часовника на ръката му, винаги сочеше някакво коренно различно време. Оказа се, че човекът си живее по византийско време, както е традицията на Атон. Тоест става „сутрин“ в 6-7 ч. за молитва, което в реално време всъщност е 1 ч. през нощта. Така всичките му молитви са по това отдавна забравено време, използвано преди кой знае колко века във Византийската империя. Отец Савас разбира се изобщо няма представа какво е това айфон или компютър и как се ползва съответно, защото не му трябва. Както той казва, неговият компютър е комбускинито. Пращаш си емайлите до Бог и няма какво повече да му мислиш. Не бързайте обаче да съдите този забележителен човек, да казвате че е луд или фанатик, защото някоя вечер в притъмнелия параклис ще му зададете някой екзистенциален въпрос и докато се рови в пожълтелите, древни томове на старогръцки, ще ви отговори непринудено с такава мъдрост, че чак свят ще ви се извие.

Отчета

26.0401.05

Днес изпращаме отец Савас до летището. Време е да се връща в Нова Зеландия. В последния момент обаче се разбира, че плановете са променени и той трябва да чака в централата в Сауени, други свещеници да пристигнат и заедно да заминат за Самоа. Тук плановете се сменят непредсказуемо. С раздрънканата количка на отец Варнава се връщаме в къщи, където продължаваме с обучението си при Мария за печене на роти и готвене по индийски. Наистина след цяла година на еднообразни, не твърде вкусни храни в Индонезия, Папуа Нова Гвинея и особено Соломоновите острови, сега сетивата ни пируват с всевъзможните комбинации на вегетариански храни, подправки и засукани технологии на готвене.

Индийска кухня

През следващите дни слизаме от време на време до града за интернет и най-вече работа по блога. В града няма кой знае колко интересни неща за разглеждане. На дългата централна улица има джамия, католическа и методистка църкви, хиндуистки храм на Рама и множество индийски магазини. Сградите са ниски. Пазарът не е много голям. Въобще, не е много развито.

Лодки покрай реката

Католическата църква

Джамията на Лабаса

Централния пазар

Корени кава ( на фиджииски известни още като янгона)

По някога отец Варнавас ни взима, когато ходи да благославя разни семейства, които винаги сервират десетки кърита, сладки и чай за нас. Една сутрин, той заведе Цветин за освещаването на някакъв ресторант. Хората там му разказали, как жената имала непрестанен цикъл седем месеца и докторите не можели да ѝ помогнат, но след като отеца я благословил моментално се излекувала и цялото семейство станали посветени християни.

Благословии по домовете

След неделната литургия (или пуджа :)) с цялото семейство се натоварихме на буса и отидохме в далечна ферма на гости на семейството на Каджал, попската племеница. И там ни гостиха, а мъжете после се отдадоха на пиене на кава. Въпреки, че е меланезийска традиция, индийците също бяха усвоили пиенето на кава. Прибрахме се по тъмно в приповдигнато настроение.

По пътя към къщата на Каджал

Домът на Каджал

На гости

В понеделник бяхме решили да потегляме и да продължим разглеждането на Вануа Леву на изток, но такъв дъжд се сипа цял ден, че отложихме тръгването за пореден път. Странно, че от Соломоновите острови, все така ни върви. Преди не се спирахме никъде за по-дълго от два, три дена, но от както дойдохме на Пасифика, дали защото сме уморени или защото няма кой знае какво да се разглежда (има само непроходима джунгла, села и плажове) и за един два дни можеш да обиколиш целия остров, но все се застоявахме по седем, осем дена на едно място. Много ни се искаше да обикаляме пак като преди, като луди … но накъде ?! Навсякъде бе безкраен океан. Остатъкът от деня посвещаваме на писане, четене, кърпене на раници и пране.

Съседска къща

Конче натоварено  с корени таро

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s