Здравейте, морски цигани събратя и оттенъци на синьото – острови Тогиан

palmaТропичен рай 

 05.10

Сутринта служителят, който продава билети се появи и от него добихме доста добра информация. В 9 тази сутрин едно корабче щеше да отплава към източните острови от архипелага, спирайки на четири различни места, едно от които беше островчето Маленге, с няколко хубави плажа. Първоначалният ни план да хванем корабче до Уакай и до остров Кадидири, най-популярните места за туристи, се промени, тъй като щеше да се наложи да чакаме чак до утрешния ден за транспорт. Маршрутът, който си избрахме обаче се оказа страхотен и може би дори беше по-добре, че се паднахме на корабчето за Маленге.

Островите Тогиан представляват архипелаг от 5-6 по-големи острова и още 50 мънички. Водят се тропичен рай с бели плажове и корали насред залива Томини. Заради трудният, енерго-отнемащ достъп и липсата на летище туристическия поток е съвсем малък за сега и резортите не надвишават 20 из всичките острови. Те щяха да бъдат идеална спирка за няколкодневна почивка, на 1 градус южно от екватора, по пътя ни към Северно Сулавеси. Имаше кораб два, три пъти седмично към град Горонтало на север, който щеше да ни спести тридневен стоп по дъгата затваряща от запад дъга на залива Томини.

mapКарта на приключението от този пост

И така запасихме се здраво с провизии от Ампана. Доколкото знаехме продуктите на Тогиан са дефицитни и много по-скъпи. Интернет и банкомати няма. Покритие на мобилните оператори на повечето места, също. Корабчето със звучно име „Бела Вита“ представляваше дървена гемия дълга 20 метра, отворена от всякъде и полюшваща се като талпа във водата. В капитанската кабина освен дървения рул нямаше никакви навигационни инструменти. Тази сутрин единствените чужденци на порта бяхме само ние двамата. Във вътрешността корабчето имаше дълъг, двуетажен дървен нар, застлан с гимнастически дюшеци. Пътниците директно си лягаха един до друг с багажите. Седалки нямаше. Изглежда, че при малко по-големи вълни водата спокойно щеше да ни залее през отворените прозорци. Товариха „Бела Вита“ близо два часа с какво ли не – чували със зеленчуци и други продукти, бутилки с минерална вода … само дето животни нямаше. Най-сетне потеглихме през тихата вода на залива. Времето беше страхотно и изобщо не люлееше. Корабчето плаваше от южната страна на първите острови. Около нас летяха летящи рибки. Мернаха ни се и косатки. До остров Маленге щяхме да пътуваме близо 5 часа. Билетчето струваше 75 000 рупии, около 10 лв.

koi-e-pak-kapitanКой е капитан отново? 🙂

 Първата ни спирка дойде след около три часа. Приближавахме се към селище построено направо във водата. Дървени наколни колиби, стърчащи от коралите, свързани една с друга чрез мостици. Мърляви дечица очакваха с трепет акостирането на корабчето. Малко ни трябваше за да осъзнаем, че се намираме в село на морските цигани Баджо. От месеци си мечтаехме да ги срещнем и ето, че без план попаднахме при тях.

bajo-seloСелище на морските цигани баджо

Интересно да се знае…

Баджо или баджау, наричани още „морски цигани“ са хора, които прекарват целия си живот в морето. Някои не са стъпвали никога на суша. Изхранват се само от риболов, като търгуват морски перли и други ценни продукти срещу необходими провизии. Кръстосват моретата на Югоизточна Азия, като по-многочислени групи има около Филипините и Индонезия. Още от бебета се гмуркат и в резултат белодробния им капацитет става огромен и могат да седят с минути под водата. Голям интерес са за учените, които ги изследват заради уникалните им способности да задържат дъха си и да гледат под вода без маска. Спечелили са си и име на хора амфибии.

bajo-deca Деца баджо

Някои морски цигани са абсолютни номади, но тези тук си имаха село, въпреки че изобщо си нямаха нито къщи, нито пътеки на сушата. Островчето зад тях им служеше като убежище от вятър и бури, но земята не я ползваха за заселване.

kushta-v-bajo-seloНаколна къща в морето

Част от пътниците слязоха, разтовариха се някои стоки, а ние продължихме през тесния провлак между две островчета в приповдигнато настроение от срещата. Преди да стигнем Маленге спряхме в още едно „по-цивилизовано“ село, след което корабчето ни остави на нашия остров. Село Маленге беше много хубаво и спретнато, с кокосови градини, солидни къщички, джамия и училище.

selo-malengeСело Маленге

 Още на слизане един човек ни пресрещна с въпрос в кой от трите резорта ще отседнем. Обяснихме му, че ще търсим плаж за палатка, макар че такъв изобщо не се виждаше наоколо. Човекът изглеждаше доброжелателен. Каза, че по пътеката която рядко се използвала ще ни отнеме поне час, два да стигнем до някой плаж и че с лодката му може да ни помогне да си изберем плаж по-лесно. Поиска само лев, два за горивото и като се има предвид, че вече беше късен следобед решихме, че предложението му е страхотно. Изпихме по едно кафе в тях, след което се качихме на лодчицата и поехме на обиколка около острова. В действителност от южната страна плажове нямаше, но чак когато го заобиколихме от изток съзряхме първата ивичка бял пясък, която обаче бе заета от няколко дървени бунгалца на резорт. Човекът ни закара още доста по-натам, до самотно плажче с кокосова градина, което в същото време беше и близо до малко селце, от където можехме да си вземаме вода. Нашият човек предупреди хората от близката къща и се разбрахме да се върне да ни вземе след три дни.

s-lodkata-na-irvanС лодката на Ирван

Бяхме се озовали наистина в рая. Морето изглеждаше като кристален басейн с бяло пясъчно дъно, а малко по-навътре имаше и коралови градини. Цареше пълно спокойствие. Палмите се полюшваха. Нереални оттенъци на синьото се сменяха пред очите ни. Бяхме в края на един тропичен ден, захвърлени далеч, на самотен остров на екватора. Както обичаше да казва нашия приятел, пастора от Пакистан: „Thank you, Daddy!“ 🙂

bivaka-do-selotoПалатката сред кокоси

06.10

 na-plajaСутрин на остров Маленге

 Сутринта, все още наслаждавайки се на идилията, награбили по един кокос, бързо биваме свалени от облаците, след като хората от селото научават за нас. Майки с по десетина дечица прииждат на вълни и се установяват на около метър от нас, готови да ни зяпат с часове. Къмпингуващите тук са рядкост и местните почти нямат досег с туристи, които по принцип са изолирани из разни резорти на самотни плажчета, до които се стига само с лодка. Децата изпадат в екстаз и започват да ни помагат да готвим. Носят дърва и сухи палмови листа за огъня, туби с вода от къщите си. Цари пълна лудница. Тук хората са свикнали да са винаги заобиколени от поне още дузина други хора и изобщо не познават що е това усамотение. Приятно им е да седят с нас и не им хрумва, че може би искаме да си починем за малко. Все пак е забавно и научаваме много неща за живота им.

tsvetin-s-decataЦветин с местните дечица

След като детското войнство си тръгва, пристигат тийнейджърите в търсене на препитание. Покатерват се по палмите да си свалят кокоси, след което със саморъчно направени копия и харпуни влизат в морето за риба. Успяват да хванат по някоя и друга рибка след продължително обикаляне и идват да си я изпекат на нашия огън.

lov-s-kopieДемонстрация с ловно копие 🙂

 Менюто тук се състои предимно от ориз и риба. Зеленчуците са почти отсъстващи от диетата. При обиколките ни изобщо не забелязахме градини, освен кокосовите насаждения. Въобще животът си тече без компликации. Раждаш се, научаваш се да си хващаш риба и да си сваляш кокоси, жениш се, построяваш си колиба в коралите, правиш си десет деца … и горе-долу това е.

svalqne-na-kokosiСваляне на кокос

 Всъщност връзката между бедност и многочадие, освен с оцеляване е свързана и с това, че хората тук са си самодостатъчни и реално отглеждането на деца не им коства разходи. Такива неща като данъци, апартаменти, вода, ток, отопление на практика няма. Рибата се търгува срещу някои необходими неща като ориз или нафта за генераторите за ток или за лодките. Материалите за направата на къщи и кораби растат в гората. Медицинско обслужване няма. А за пенсионно осигуряване не са и чували, даже и на държавно ниво. С две думи, животът на Тогиан е такъв, какъвто винаги си е бил в последните векове – прост и естествен.

selo-kadodaСело Кадода

Следобеда предприемаме разходка из село Кадода, което е в съседство. Красиви къщички със саксийки с цветя, наредени пред тях, джамийка и училище. Всичките са покрай тънка пешеходна алея, на метър от кристалната морска вода. Има и надвиснали към морето палми. Невероятна картина!

selska-djamiqМестната джамийка

 Достигаме до дълъг близо километър мостик през морето, свързващ Кадода с малко скалисто островче (остров Папан, Pulau Papan), обитавано от морски цигани. Вървейки по моста гледката е изумителна – улица насред коралите.

mostika-kum-pulau-papanМостикът към остов Папан

 pulau-papanСело на баджо на остров Папан

 Небето притъмнява и хукваме обратно към палатката преди обичайната доза дъжд да ни е окъпала. Палмите се клатят под напора на вятъра страховито и асоциацията с ураганите по тропиците от документалните филми е неизбежна, но се успокояваме, че тук едва ли има такива бури, след като къщите се строят направо в морето. През нощта палатката успява да издържи на количеството дъжд със съвсем малки течове.

07.10

 Тази сутрин първия ни гост е кметът на село Кадода – господин Марван, на чиято земя всъщност сме си опънали палатката. Той е в отлично разположение на духа и на драго сърце приема чашка кафе, готов за дълги разговори.

mekici-v-midiЗакуска – мекички в миди за чинии

 Приказката върви небрежно. Господин Марван е роден в семейство на баща християнин от Манадо и майка мюсюлманка. Той самият е мюсюлманин, тъй като на Тогиан не приемат християни. Обаче е бил женен за християнка (в друг град), от която има две деца. От сегашната си съпруга от това село пък има пет. А и сякаш между другото, с весело присвяткване на очичките ни съобщава, че е бивш военен, преминал след това в терористичните организации в Амбон, Молуските острови, а по-късно и в град Посо, през който минахме. Не изкарвал много добри пари, че и го хванали за нещо, та лежал в затвора две години и се отказал от тази си работа. От затвора направо го заточили като кмет на забутаните острови Тогиан, в това изолирано от света село. Вече двадесет години бил тук. Посъветва ни да не се хващаме на работа в Афганистан като терористи, че много малко пари давали и не си заслужавало 🙂 И  така си пийваме сутрешното кафенце в раздумка с кмета бивш терорист под палмите и слушаме история, възможна да се чуе само в Индонезия, запазена марка!

lodka-s-kokosiЛодка с кокоси и риби

След кмета идва ред на нашата армия от загрижени дечица. Въпреки, че са страшно добрички и дисциплинирани, все ми убягва какво е да си заобиколен постоянно от десетина свръх активни дяволчета. Всяка европейка би превъртяла, но тукашните жени не изглеждат стресирани и на йота. Трябва да има някакъв трик – образа на истерясала българска майка, която не спира да прави забележки и да вика по децата и този на весела индонезийка поседнала на сянка, кикотеща се постоянно е твърде контрастен.

plaja-na-kadodaПлажът

По-късно се отправяме на изследователска обиколка на околностите. Вътрешността на остров Маленге е заета от гъста джунгла, в която почти няма пътеки. Местната фауна е много интересна, но не е ясно в каква степен е запазена непокътната. Срещат се ендемичните за остров Сулавеси бабируса (глигано-елен), която с дългите си бивни изглежда като изскочила от праисторически времена; тогиански макак, обитаващ единствено островите Тогиан; тарсиер (дългопръст, с очи като бейзболни топки нощен бозайник), кокосовия рак, достигащ до 4 кг тегло и размер на футболна топка (понастоящем изглежда е изтребен). Има и всевъзможни ендемични птици и влечуги.

koralova-zmiqКоралова змия на плажа

Докато вървим по плажа и камъните към северната страна на острова, съзираме на пясъка морска змия, с красива черно-бяла шарка, излязла на лов за рачета. Газейки из водата, две морени се блъскат в краката на Цветин. На всякъде кипи от живот.

morenaМорена

Скоро достигаме до малък резорт с няколко бунгала на изолирано плажче (така наречения „Malenge Indah“). Гидът от хотела заедно с едно глухонямо момче от Франция точно се готвят да ходят до някаква пещера в джунглата и ни канят да се присъединим. Вървим по хлъзгава кална пътека. Сандалите ми се разпадат за пореден път и тръгвам боса с надеждата да няма пиявици и огнени мравки. След 15 минути пред нас зейва голяма дупка в скалата, от която се излъчва остра миризма на гуано. Вътре ни очакват огромни колонии от прилепи, включително и едрите плодоядни прилепи, наричани още летящи лисици.

prilepiПрилепите в пещерата

Спарения влажен въздух и задушаващата миризма ни карат да излезем набързо. Разделяме се с гида и момчето и се връщаме към нашия лагер по друга пътека. Близо до плажа, в гората заварваме двама местни, които си правят лодка от гигантско повалено дърво, като я дялат и дълбаят директно в ствола. Лодката е дълга поне 5-6 метра и е доста масивна. Представлява едно единствено парче дърво, за разлика от стандартните лодки, сковани от дъски. Забелязахме, че тук плавателните съдове са по-важни дори от къщата, тъй като са това което им осигурява прехраната. Всички се грижат много старателно за лодките си.

dugout-canoeИзработване на кану от цяла трупа

lodchica-v-moretoЛодка в морето

Други животни не забелязваме, което в джунглата е съвсем нормално. Човек може да има змия на педя от лицето си и пак няма да я забележи. Иска се много тренинг и опитност за откриване на животни в гъстите храсталаци.

ptichencaПтиченца

 Привечер тумбата от деца пристига с наръч сухи дърва и се впускат да ни помагат да запалим огъня. Забелязваме, че едно от момченцата има страхотен конюнктивит и окото му е в ужасно състояние. Лекарства и капки естествено няма. Най-близката аптека е на три часа с кораб, пък и 2-3 лв за лекарства са твърде много за местните, чиито десетчленни семейства оцеляват с по стотина лева за месец. В раницата имам капки за раздразнени очи и веднага им ги подаряваме. Дано се оправи, би било ужасна глупост детето да ослепее от някакъв си конюнктивит… И тази вечер дъждът не закъснява.

08.10

Събота е и групи от индонезийски туристи се изсипват наоколо. Желанието ни да прекараме един ден сами остава несбъднато. Следобед имаме среща с нашия чавек Ирван, който да ни откара обратно в главното село, от където утре сутрин има кораб за едно от големите пристанища на архипелага – Уакай (Wakai). Пътуването между островите е цяла одисея и разгадаването на спирките, маршрута и разписанието на различните корабчета, които още повече не всеки ден има, е голяма енигма. Правим си още една разходка около остров Папан, докато чакаме Ирван на дългия мостик, но него никакъв го няма.

kraibrejnata-aleqКрайбрежната алея в село Кадода

 Положението започва да става напечено. Ако тази вечер не стигнем в село Маленге, изпускаме корабчето за Уакай утре призори, от там съответно изпускаме ферибота за Горонтало (на самия остров Сулавеси), който е само два пъти в седмицата и финално визите ни изтичат, а от тук разбира се няма как да се удължат. Нервно се разхождаме наоколо. Местните от остров Папан ни искат твърде много пари за лодка до село Маленге, а разстоянието е съвсем кратко, не повече от 15 минути плаване. Обществена лодка няма днес.

Разпитваме наоколо местни и всички твърдят, че през джунглата няма как да се мине пеша. Докато чакаме, един симпатичен чичо решава да ни помогне да си стопираме рибари, които пътуват към селото и започва да подвиква към всички лодки в морето. За щастие Ирван се появява и положението е спасено. За вечерта опъваме палатката на футболното игрище пред дома му, а той самия изчезва на някъде. Хората от околните къщи ни канят да преспим в тях, защото се притесняват за дъждовете. Но ние вече сме разпънали и решаваме да не се местим. От тъмното изскача нисичка местна жена с добър английски, собственичка на един от резортите. Женена е за чех. От нея разбираме, че пътеката след селото през кокосовите плантации води към няколко плажа на север и Ирван просто ни е отклонявал към резорта, за който работи с комисионна, пък и да изкара някой лев с лодката си. Нямало никакви трудности да се стигне до някое плажче. Разбира се ние не съжалявахме за престоя си в Кадода, до където наистина изглежда, че няма пътека.

09.10

Ставаме в 5 сутринта за да хванем корабчето в 6. Пътуването трае към два часа. Плаваме покрай красиви малки островчета, наколни селца, мангрови гори. Уакай, най-големият пристанищен град в източната част на архипелага, е учудващо оживен. Има голям пазар с какви ли не храни, риби и зеленчуци. Има и доста магазинчета. Цените също са съвсем сносни. Доколкото разбираме наблизо няма плаж или поне такъв, който да може да се достигне без лодка, така че ще трябва да спим някъде наоколо. Хрумва ни да се отбием при известната госпожа Уни, която продава билети за ферибота и има малко хотелче. Досега всички все ни я препоръчваха, ако имаме нужда от помощ в Уакай. Уни ни посреща разсеяно и само махва с ръка да не търсим място за палатката, можем да спим на дървена плаваща къщичка, паркирана на кея пред хотела й, която все още е в процес на строеж. Мястото е просто страхотно, с гледка към залива и е едва, едва полюшваща се в тихите води. Излягаме се върху плаващия понтон на сянка под стряхата на къщичката и проспиваме обяда. Изглежда наистина страхотно да си морски циганин с подвижна къща 🙂

ostrovcheОстровче

Следобед се появява Сам, синът на Уни с приятелите му и усамотението приключва. Малчуганът прилича досущ на европейче и наистина се оказва, че баща му е англичанин. Явно тук смесените бракове са на мода, стига разбира се съпругът ти да се запише в регистъра като мюсюлманин, иначе по закон няма как да сключите брак. Вечерта сядам на сладки приказки с Уни, а нощният порой не закъснява. Незавършения покрив на нашата къщичка предизвиква наводнение на борда. Уни е много мила и след като разбира за нашето приключение, настоятелно ни премества в една от стаите за без пари. Така сме спасени от мокра нощ.

10.10

 Големият железен ферибот пристига към два следобед. Уни отива да продава билети на пристанището. Ние си оправяме багажа след мързеливата утрин, прекарана в кърпене на дрехи и после също се насочваме натам. Предварително сме си купили билетчето от нея (65 хил. рупии, 18 лв), така че не се налага да чакаме на дългата опашка пред гишето и потъваме директно в търбуха на „Туна Томини“. Заемаме две местенца на горната койка, на дървения нар. Предлагат се кожени дюшеци под наем, но на нас шалтетата са ни достатъчни. Всичко тъне в боклуци, остатъци от храни и пластмасови чашки, тъй като ферито плава от Ампана и първите пътници са се постарали да освинят всичко, а няма и чистачи. Голяма група французи и белгийци с погнуса разчистват боклуците в търсене на чисто местенце за полягване. „Туна Томини“ ще плава 12 часа преди да хвърлим котва в пристанището на Горонтало. Гигантският залив Томини е тих и плаването е приятно. Пасажерите се забавляват с китайски екшън филм от телевизора.

Скоро се отдалечаваме от островите, заобикаляйки остров Кадидири, най-туристическият от всичките, с малки изолирани плажчета и дървени бунгалца (За информация , една нощувка с включени три яденета на ден и транспорт до резорта е между 120 и 200 хил. рупии или 16-26 лв.). През нощта лампите на кораба не се гасят, но това не пречи на пътниците да потънат в сладки сънища.

Довиждане морски цигани събратя и бели тропични плажчета!

11.10

 Пристигаме в Горонтало (Gorontalo) по тъмно, още няма 4 сутринта. Пристанището е на 4 км от града и тъй като е твърде рано да се появим в къщата на нашия хост от couchsurfing.com, решаваме да вървим пеша към центъра. Улиците все още пустеят, но джамиите с нетипични масивни минарета, с вид на морски фарове, вече призовават за сутрешната молитва. Градът изглежда чист и приятен, с множество ниски сгради в холандски колониален стил, подобни на тези в големите градове в Суматра. Горонтало е втория по големина град в Северно Сулавеси. Жителите му са разнороден микс от какви ли не заселници от индонезийския архипелаг, като голямото мнозинство са мюсюлмани. В центъра на града всичките ни спътници от кораба, вече бяха достигнали с такси прочутия хотел „Мелати“ и когато се изтърсихме там и ние, в търсене на карта на града, не едно чене увисна като разбраха, че сме дошли пеша.

Оказа се, че домът а нашия хост се намира в северните покрайнини на Горонтало и до там ще се наложи да вървим поне час, два. А картата, която ни дадоха беше толкова неточна, че щеше да е трудно да намерим къщата. Пред хотела имаше паркирани множество местни таксита „бентор“ (бенторът представлява мотор с инсталирана отпред двойна седалка с гюрук), тукашната разновидност на тук-тук. Свикнали да ментосват туристите, всички ни предлагаха да ни карат за по 50 хил. рупии (около 7 лв), твърде висока цена за разстояние от 4-5 км. Решихме да вървим пеша. Слънцето вече изгряваше. В последния момент едно момче все пак предложи да ни закара на местни тарифи (20 хил. рупии, 2,60 лв). И така скоро бръмчахме по улиците на Горантоло  в бентор. Бяхме толкова тежки с раниците, че всеки път шофьора едва спираше. А тъй като своеобразната кабинка е прикрепена към кормилото на мотора, на всеки завой се килвахме смешно встрани.

bentorБентор

Къщата на Нурхаяти бе голяма и луксозна, пълна с китайски вази и всевъзможни декорации, имаше и реплика на вратата на Каабата (свещения мюсюлмански камък в Мека). В 6 сутринта Яти ни посреща все още сънена. Настанихме се в една от стаите, след което седнахме да си бъбрим. По-късно тя ни предложи помощ за визите. Следобеда си подадохме документите, това щеше да бъде последното ни, четвърто удължаване, след което щяха да са изминали шест пълни месеца в Индонезия и щеше да е време да напускаме страната. Тук процедурата се оказа съвсем лесна, като във Флорес. Визите щяха да са готови след три дни.

vratata-na-kaabata

Под вратата на Каабата 🙂

Вечерта излязохме на среща с местни представители на  couchsurfing.com, беше забавно. Сервитьорът в заведението беше травестит, но за наша почуда изглежда, че за никого това не бе скандално или неприятно, като се има предвид, че обществото тук е традиционно мюсюлманско. Бяхме чували и че етноса бугис в Южно Сулавеси различавали пет пола – мъж, жена, чалабай- мъж роден като жена, жена родена като мъж и безполов магьосник, който е мъж, но се облича като жена. В Пакистан също имаше просещи травестити на много места, като и те се възприемаха съвсем естествено. Известно е, че в исляма хомосексуалните връзки се считат за голямо престъпление, така че трябваше да има друго обяснение. Изглежда, че в Азия транс-сексуалността се разглежда като естествен, едва ли не вроден феномен при дадени хора и като такъв е напълно приемлив, а пък хомосексуализма е нещо съвсем отделно, несвързано с него. Сексуални взаимоотношения на хора от същия пол са крайно осъждани. Наистина странна, различна перцепция от нашата европейската. Според Яти, а и според други хора, които бяхме питали как възприемат травеститите, ни казваха, че те просто са си такива и изобщо не са мъже.

  1. – 15.10

Дните, в които чакаме визата, минават много приятно със семейството на Яти, на спокойствие „в къщи“. Основните ни занимания са интернет, готвене на български манджи, разходки, игра с многото животни на семейството, гледане на индийски сериали. Заслужава си да се спра на всяко едно от тях 🙂

gledka-ot-kreposttaГледка от крепостта Отанаха към региона около Горонтало

 Интернет – проучването за експедицията в Папуа продължава с пълна пара. По всичко личи, че след месец оставаме без какъвто и да е интернет и навлизаме в един коренно различен свят.

Кулинария – индонезийците са закърмени с ориз и при липсата на такъв, изпадат в ужас. Консумацията на плодове и зеленчуци е крайно ограничено, въпреки че навсякъде се продават евтини такива. Манджите на Цветин не биват приети с голям възторг – домашно печен хляб, кьопоолу, боб яхния, палачинки и салата предизвикват почти гадене, като един член от семейството остава с разстроен стомах (заради фибрите в боба и зеленчуците, на които те не са свикнали). Черният чай и соковете от папая и манго имат същия ефект. Плодовете, с изключение на бананите (които били най-вкусни с фъстъци според Яти) са им неприятни на вкус. На последния ден от престоя ни бащата на Яти домъкна десетки кашони с драконов плод за продажба, някои от тях бяха започнали да се развалят и ние двамата се заехме с унищожаването им. Останалите дори не пожелаха да ги пробват. Яти не беше опитвала драконов плод в живота си, а повярвайте той е изключително вкусен. За нас тази фруктофобия и то в тропична страна е напълно необяснима.

dragon-fruitДраконов плод

 Индонезийците според нас имат най-лошата диета в света – пържени банани, сладки картофи и други мазньочи, камара с бял ориз и лъжичка зеленчуци отново пържени и мазни, заедно с парче пилешко или риба. Тези неща са буквално тяхната ежедневната закуска, обед и вечеря. Може би единствено консумацията на риба ги спасява от авитаминоза. И така, ние ги ужасихме със зеленчуковите си гозби, хляб и любов към плодовете, но и те успяха да ни фрапират. Всеки ден след като си изяждаха яденето, оставяха котките да се качат на масата, често още докато ядяхме и да оближат всички чинии ! Не може да се каже, че индонезийците са особени чистофайници, дори къщата да е пометена и чиста, почти винаги в кухнята е голяма мизерия и дворът е в боклуци. До сега нито веднъж, когато са ни канили на гости, не са ни давали легло с чисти чаршафи, независимо дали къщата е богаташка или бедняшка. Всъщност само хостът ни от Джакарта беше изключение, но тя беше живяла в Европа. Тук чаршафите се сменят много рядко. Човек се поти по цяла нощ, често през деня една дузина хора си лягат в леглото без дори да си избършат босите крака, а един път Яти дори си легна на нашето легло, поставяйки крака върху възглавниците ни 🙂 Ние за щастие сме екипирани и винаги си застиламе чист чувал, парче сарунг или шалове. Все пак те не са нечистоплътни, даже напротив, къпят се по два, три пъти на ден и постоянно си сменят дрехите. Поне личната хигиена е на ниво.

Домашни любимци – семейството на Яти беше нетипично с любовта си към животните. Имаха си котки, като една дори роди малки котенца по време на престоя ни, като Цветин ги изражда цяла нощ. Нурхаяти ги кръсти на нас – Маги и Цветин. Имаха и куче, по принцип мюсюлманите никак не тачат кучетата и се смята за много нечистоплътно да си отглеждаш такова. Но изглежда, че цялото семейство много обичаше кучето Джеки. От време на време се появяваше и едно бяло улично куче и всички изпадаха в екстаз при появата му. Веднъж дори видяхме майката на Яти да гали и прегръща кравите. До сега не бяхме срещали индонезийци с афинитет към домашни любимци.

tim-and-magy-like-catsМаги и Цветин като котенца

 Индийски сериали – това бе основното занимание на цялата фамилия и дори на малкия брат на Яти. По цял ден от телевизора бълваше сериал след сериал. Такова нещо като четене на книги или писане на домашни, нямаше. Така известната ни тенденция на индонезийците за въргаляне на сянка, измества често всякакви други интереси в живота.

Разходки – близо до къщата имаше река и един следобед я посетихме за да се разхладим, което предизвика голям фурор във всички местни.

v-rekataВ реката

Най-хубавият ни ден беше когато отидохме до малко село на десетина километра от Горонтало в търсене на китови акули. От няколко месеца насам акулите започнали да посещават залива и любопитни туристи започнали да се стичат за да ги видят. Местните печелят пари от продажба на храни и разходка с лодките си, но когато акулите изчезват, те се молят и организират групови молитви за да ги върнат, също така им хвърлят и храна.За нещастие днес ги нямаше, от няколко дена не се бяха появявали. Щеше да е страхотно да плаваме с тях, те идвали съвсем близо до селското пристанище и можело да ги достигнеш с плуване.

Био бележка: Китовата акула е най-голямата хрущялна риба на Земята. Достига до 10 метра. Храни се с планктон и не е опасна за човека

Продължихме още 10 км по брега към морския парк „Олеле“ (Olele marine park). Нямаше вход (поне за сега). Встрани от селото красиви корали пълни с пъстроцветни риби ни приковаха с невероятната си красота във водата, с маска и шнорхел часове наред. Видяхме дори рибата от филма на Дисни – Немо, криеща се в анемоните, въпреки че честно казано коралът не беше в идеално състояние, част от него беше мъртва, основно заради риболова с взривове. Най-неочаквано се появиха и две косатки, подскачащи игриво в морето, което ни направи пре-щастливи. Не очаквахме да видим толкова риби и дори големи бозайници в близост до град като Горонтало, но изглежда, че залива Томини е много запазен и богат на фауна.

kosatkiКосатки (доколкото ги идентифицирахме от далече)

Запознахме се и със симпатична двойка германци, с които се разбрахме да излезем на вечеря по-късно. Хапнахме си традиционна царевична супа в ресторантче в квартала, заедно с тях.

Последната разходка беше до старата португалска крепост Отанаха (Otanaha fort) от 16 век. Фортовете всъщност бяха три не твърде запазени кръгли стени, разположени върху хълм извън града. Но гледката от горе към равнината и езерото беше много хубава.

krepostta-otanahaКрепостта Отанаха

ottenuci-na-siniotoОттенъци на синьото – острови Тогиан

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s