Загрижените тираджии, денят на абсурдни стопове, шокиращият град Варанаси

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Варанаси

16.10

Map_OrachhaСутринта си взехме тук-тук по 30 ст. до Орча, тъй като коли за стоп не минаваха толкова рано. Архитектурата в градчето се оказа невероятна. Имаше древен форт с огромни палати на махараджи от 16-17 век. Орча е била столица на местна династия и махараджите някога живеели тук. Имаше билет за форта по 250 рупии (около 8 лв) и нямаше как да влезем, но тръгнахме по една алея правеща панорамна обиколка около дворците. Беше от вътрешната страна на крепостната стена и се учудихме, че е позволено да се разхождаш без билет.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Стара сграда

Заобиколихме изотзад, като по пътя разглеждахме старите къщи на министрите и благородниците. По едно време като по чудо изникна тясна пътечка, която се изкачваше към задната порта на двореца. Имаше пазач и влязохме вътре. Успяхме да разгледаме всичко без проблеми. Нашата щастлива звезда работеше отново. Напуснахме форта, изкъпахме се на реката и отново с тук-тук се върнахме на главния път.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Орча

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В Орча

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Фортът в Орча

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Задната страна на двореца

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Джахангир Махал – вътрешността на двореца

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Реката до Орча

Запасихме се с батати (сладки картофи), каквито не бяхме виждали да се продават до сега из предишните щати и започнахме стопа. Почакахме поне час. Още вчера бяхме забелязали, че в Мадя Прадеш върви по-бавно от обикновено. Най-сетне ни спряха, но отново бавен камион. Пътят беше тесен и се придвижвахме изключително бавно. След около стотина километра ни оставиха на разклона към храмовете Каджурахо (Khadjuraho), където се надявахме да успеем да стигнем тази вечер. Почти веднага ни взеха три гъзарчета излезли като от Боливуд филм и с бясна скорост ни докараха до Чатарпур (Chatarpur), където отиваха на годежа на техен приятел. След половин часово чакане ни взе отново камион за последните 40 км.

map chatrpurПристигнахме в Каджурахо по тъмно. Отдалечихме се от централната част и се установихме в полето зад един от древните храмове от източната група – храма на Вамана (Vamana Temple). Фестивалът в чест на Дурга беше в разгара си. Във всяко село има фигура на Дурга, сложена под пищни паравани с украса. Музиката е надута нон-стоп като в повечето случаи не е религиозна, а диско или електронна. Тук не правеше изключение, само дето се чуваше музика и пеене от поне десет различни места. Бумтеше толкова силно, че ни коства усилия да заспим, а на сутринта какафонията започна още към 5-6 ч.

17.10

Храмовете в Каджурахо са построени 10-11 в. сл. Хр. и са истинско чудо на архитектурата. Наричат ги още храмовете Кама Сутра заради сексуалните скулптури по фасадите. Първоначално са били над 80, сега са останали само 22 храма. Посветени са на различни хиндуистки божества – Лакшми, Шива, Вишну… като има запазени и три джайнистки храма.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Храм в Каджурахо

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Еротичен детаил на фасадата

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Статуи на фасадата

Сутринта, след като се събудихме, разгледахме два храма посветени на инкарнации на Вишну. Зад тях бяхме опънали палатката си. Бяха много тайнствени и стотиците фини каменни скулптури вътре и вън бяха чудо на изкуството. После се запътихме към другата част от така наречената източна група – джайнистките храмове. Те също бяха без вход и изключително впечатляващи.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Джайнистки храм

По пътя ни срещна откачено старче и ни покани в къщата си в старата част на селото. Беше много жизнен, симпатичен дядка, а къщата му беше доста голяма и приличаше на храм. Изпихме по един чай и човекът ни заведе до джайнистките храмове. Отличаваше ги това, че ги нямаше фигурките с кама сутра, а само изображения на божества. Вътре имаше статуи на първите тиртанкари (духовни учители, светци) в джайнизма.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тиртанкара

Оставихме багажа в малко ашрамче за джайнистки поклонници и се запътихме към западната група храмове. Тук вече има билет и са заградени с висока стена. Единствено шивайсткият е без вход и е функциониращ. От платформата му има страхотна гледка към останалите храмове. След обиколката и няколко часа интернет стана доста късно и решихме, че най-добре е да пренощуваме и да тръгнем на сутринта. В ашрама бяха се притеснили, че багажът ни е изоставен и точно се чудели дали да не викат полиция. По принцип чужденци не могат да спят в места за поклонници, но шефът се съгласи да останем с палатката във вътрешния двор. Вечерта голяма група пилигрими от Бенгал ни покани да вечеряме с тях.

18.10

Цяла нощ се потихме от ужасната жега и станахме още в 6 ч. Из ашрама притичваха сладки мангусти. След известно мотаене и закуска си хванахме автобусчето до главния път. Тези бусчета обикновено си хващахме по зачукани селски пътища, никога за повече от десетина километра. Струват по 10 рупии (около 35 ст.) и спестяват много чакане и време.

Следващата ни дестинация е Варанаси, отстоящ на близо 350-400 км. Надявахме се да стигнем до вечерта, но кой да ни каже, че и на идната вечер няма да сме стигнали.

Отново чакаме бая време. Качи ни една кола до следващата област Пана (Panna) на 30 км. Беше много красиво и тотално разбитият път минаваше през резерват за тигри. Пана се оказа малко приятно градче и след като ни оставиха (шофьорът реши да ни иска пари, като намусено смотолеви какво сме му благодарели, като трябва да плащаме, но скоро се отказа и си замина) излязохме пеша много бързо и за щастие или нещастие, кой знае, ни качи най-бавния камион  в радиус от 1000 км.

Шофьорът и помощника му имаха вид на страшни пропадняци, но после се оказа, че зад увисналото лице и безжизнен поглед се крие голям добряк. Пътят беше толкова разбит, че не можехме да вдигнем над 20 км/ч. Едва, едва се влачехме и часовете си минаваха без да сме се придвижили особено много. Следобед наближихме областния град на съседната област Сатна (Satna). Завихме по околовръстното, за да избегнем града, след което започна „веселбата“ и надеждите ни днес да изминем поне 200 км бавно угаснаха.

Тираджийски кошмари

Спряхме на сред полето и шофьорът започна да прехвърля сим карти от телефон на телефон. После води половин час разговори. Ние унило наблюдавахме как слънцето клони на запад. Най-сетне потеглихме, но след десет минути се наложи да спрем пред един железопътен прелез. Бариерите бяха пуснати и се беше образувала километрична опашка от камиони. Мина един влак, после втори, трети … пети и така си чакахме час и половина, докато мине десетия и вдигнат бариерите. Почти се мръкна и трябваше да мислим къде да останем.

Камионът, който уж беше само до град Сатна, продължи още 20 км. Навлязохме в индустриална зона. Всичко тънеше в прах и мръсотия. Стотици камиони се насочваха към огромен завод, блестящ зловещо в далечината. Шофьорът ни стовари на бензиностанция точно на разклона за фабриката.

Набелязахме си едно поле зад редица от крайпътни ресторантчета и офиси, отговарящи за документацията по разтоварването на камионите. Заобиколихме капанчетата и в прахоляка се насочихме към полето. Последваха ни поне десет човека и започнаха разгорещено да обясняват, че това е „danger area“ (опасно място) и тоалетна и не можем да спим там.

 Нямаше да ни оставят на мира и решихме да търсим друго място. Изневиделица се появи нашия шофьор и ни спаси от тълпата от тираджии, които искаха да ни пратят в съседно градче, където имало хотел. Държеше се покровителствено, все едно сме негови лични гости. Предложи ни да спим до камиона му, паркиран на бензиностанцията сред невъобразим шум и прахоляк. Бяхме твърде уморени и решихме да потърсим някое по-тъмно ъгълче на бензиностанцията. За голям късмет намерихме желязна порта, която водеше към изоставена къщичка, собственост на бензиностанцията, с чисто дворче и трева, оградено от всички страни с висока ограда. Всички се съгласиха да останем там.

По време на опъването на палатката и приготвянето на вечерята всички тираджии присъстваха, наобиколили ни в кръг. Нашият човек постоянно притичваше и носеше ту тенджера под налягане, ту парцали, ту вода … Накрая ни донесе и шишенце с нафта за котлончето и не щеше и да чуе да плащаме. Шофьорите бяха изключително загрижени за нас.

Най-сетне се приготвихме да си лягаме и изведнъж цялата делегация се появи отново с любимата на всички фраза „danger area“ и трябва да си хванете автобус до градчето, в тревата е много опасно, има кобри. Изпаднахме в шок, аз се затворих в палатката и отказах да се местим където и да е. Като компромисен вариант срещу въображаемите змии предлагаха да се преместим на бетона до камионите. Категорично отказахме вече пред нервна криза от умората и тълпите от загрижени тираджии. Накрая се примириха. Дръпнаха резето на желязната врата и нашият човек паркира тира си отпред за да ни охранява. Кошмарният ден приключи с унасяне в сънища сред прахоляка и шумотевицата от завода и камионите.

19.10

Събудихме се рано сутринта и се изстреляхме бързо към градчето Рампур на 5 км. Първото, което мина беше автобус и се качихме, тъй като трябваше да си закупя някои женски принадлежности по спешност. За голям късмет намерихме отворено магазинче и имаше в наличност търсените от мен неща. Закусихме в крайпътно заведение и започнахме стопа.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

На стоп из Мадя Прадеш

Ден на абсурдните стопове

Първи стоп – камионетка, чийто под беше целия залят в някаква ужасна гняс и може би разтекли се кравешки изпражнения. Раниците сложихме върху един чист картон, а самите ние се возихме прави. По пътя качихме и една дузина работници, отиващи към големия град Рева. Слава Богу пътуването беше само за 30 км.

Втори стоп – качва ни най-бавният камион във Вселената. След 20 км започваме да се отчайваме. Шофьорът спира за обяд и ние решаваме да се възползваме да слезем и под предлог, че ще си почиваме го изчакваме да потегли, след което стартираме наново.

Трети стоп – мафиот със супер луксозна кола ни взима за 50 км. до границата между щатите Мадя Прадеш и Утар Прадеш. Личният му шофьор кара колата. На задната седалка се е разположил едрия му племенник с пушка в ръка. На 10 км. преди селото, за което са тръгнали и където щяха да ни оставят, получават обаждане и трябва да се отклонят за малко от пътя си. Загрижен, че няма да ни закара до уреченото място, мафиотът спира един автобус и му нарежда да ни качи без пари. Продавачът на билети се съгласява на секундата: „Разбира се, сър.“ В автобуса е тъпканица и хората са видимо недоволни, че бедните туристи приятелчета на богаташите ще се возят безплатно.

Четвърти стоп – автобусът ни оставя след 10 км. на магистралата и почти веднага ни спира камионетка с около 15 човека налягали на дюшеци в каросерията. Оказва се, че всички мъже от селото са били на поклонение до някакъв храм на Дурга и сега се прибират обратно към селото им на 50 км. от Варанаси. Отклоняваме се извън магистралата по ужасен разнебитен път. Прехвърляме един хълм. Камионетката лети надолу по завоите, маневрите на шофьора са резки и опасни. Аз се унасям уморена върху раницата си. Остър шум и силно килване ме събуждат. Задната гума е изхвръкнала и се търкаля зад нас. Спирачките почти не работят. В паниката всички се приготвяме за скок, ако колата тръгне да се обръща или наближи завоя, който няма да има как да вземем. Докато се готвя за скок, Цветин ми съдира панталона в опита си да ме задържи. След няколко секунди скоростта постепенно е убита и успяваме да спрем. Всичко е наред. Няма как да помогнем и продължаваме пеша надолу.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Преди инцидента с камионетката

Пети стоп – старомоден индийски джип Махиндра от 20-те години ни спира. Сикхски бизнесмен и откачено старче шофьор, облечено с дрехи от колониално време, ни качват отзад. Старчето не може да понася другите превозни средства да не му дават път. Придържа се главно в насрещното движение и на няколко пъти щеше да ни размаже в идващите тирове, които няма как да отбият в страни и да ни дадат път, а старчето най-мрази то да трябва да си се връща в неговата лента. Изминаваме 60 км. с изправени от ужас коси. Стоварват ни в доста големия Мирзапур. Вървейки, с нежелание установяваме, че излизането пеша ще отнеме часове.

Шести стоп – в средата на града едно момче с малко камионче ни спира и ни пита какво търсим. Като спуснат от небето, излиза, че отива към селце на 20 км. от Варанаси и е съгласен да ни вземе. Спасени сме!

Започва да се стъмва и виждаме крайпътно заведение в нищото с голяма тревна площ. Доста е поддържано. Решаваме да слезем и да оставим за утре последните 30 км. Край на безумния стоп.

Заведението беше доста добро и леко скъпичко. Разни местни гъзари идваха да пият и да ядат месо тайно. Позволиха ни да си опънем палатката отзад и за наше облекчение успяхме да си починем доста добре, въпреки че точно преди да си легнем някой пак започна с любимото „danger area“ (опасно място), но този път се размина бързо и си легнахме необезпокоявани.

20.10.
map varanasiСутринта потегляме към Варанаси. Първият стоп е неуспешен. Меркантилен тип ни взима, но след 5 км. се убеждава, че няма да има изгода от нас и ни сваля, настоявайки че е време да закусим. Не след дълго едноок мюсюлманин ни взима директно до нашата дестинация – Варанаси. Последните 20 км. са на практика каране през сателитни на Варанаси градчета, слели се в едно. Заради трафика и градското движение ни отнема около час и половина да стигнем до града. Слизаме до мост над Ганг, от където започват първите гатове. Мюсюлманинът също очакваше заплащане, но ние категорично му отказваме и поемаме към брега на реката.

Варанаси, трансцеденталност и смразяващи кръвта гледки в обителта на Шива

Варанаси, известен още като Банарес (Banares) или Каши (Kashi), е един от най-древните градове на Земята, непрекъснато съществувал от далечни епохи преди Христа до ден днешен. Разположен е на брега на Ганг и се счита за най-свещеното хиндуистко място в Индия, където хиляди хора идват всеки ден да се потапят в свещената река и да изчистят кармата си.

Лабиринтът  от тесни улички, хилядите храмове и гатовете предлагат неочаквани гледки. Преди всичко човек трябва да знае каквото всеки банаресец (обитател на Банарес) знае, а именно че градът е извън този свят и се намира на върха на тризъбеца на Шива – патрон и закрилник. Управител е яростната, страховита инкарнация на Шива – Кала Байрав, чийто разрушителни сили действат наоколо. Ако не вярвате, консултирайте се с древните пурани и ведите (религиозни индийски текстове от античността), в чиято меродавност никой не се е съмнявал в близките 3-4 хиляди години.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Кала Байрав – патронът на града

Въпросната разрушителна енергия ви връхлита по такъв начин, че ако се ошашкате прекалено много и куп неприятности ви се струпат на главата, ви остава да следвате единствено старите изпитани рецепти на банаресеца – посещение в храма на Кала Байрав, където ви връзват черен конец, брахмина ви прави специална пуджа да приемете тази енергия и да сте в унисон с нея, след което сте готов да се потопите отново в живота на Банарес.

Вървейки към централния гат се сблъскваме с купчини боклуци, човешки изпражнения навсякъде, наслоена тиня от последното покачване на реката по време на мусона, отходни тръби, изливащи се директно в реката, заедно с отпадъчните води на фабриките, остър мирис на урина и какви ли не зловония събарят вървящия. В плитката вода между плуващите боклуци, лежат прасета, кучета, крави и биволи разхлаждайки се. А между тях дузина добита (dhobi – низша каста изкарващи хляба си чрез пране на дрехи) перат усилено чаршафи, ризи панталони, след което снежно бялото пране бива простряно върху засъхналите наслоявания от речна тиня.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Добита перат дрехи на гата

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Дрехите се сушат

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Доби сгъва сухите дрехи

Малко по-нагоре поклонниците щастливо се плицикат във водата и може би единствено силното убеждение, че извършват свещенодействие в божествения Ганг  ги спасява от инфекции. Следващата, разбиваща всички стереотипи на туриста, картина се открива, когато човек със смътно притеснение, бавно пораждащо се в него, наближи огромните купчини дърва за клади на Маникарника гат (Manikarnika ghat). Тук е мястото за извършване на кремации. Вярва се, че ако праха или тленните останки на човек биват хвърлени в Ганг от това място, душата на покойника получава мокша, освобождение от цикъла на прераждания.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гатът, на който се извършват кремациите

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Купчини с дърва за горене на гата Маникарника

Всеки ден двадесет и четири часа без прекъсване погребалните клади горят. На ден се изгарят близо 200 тела. Процедурата е както следва – близките, само мъже, донасят тялото увито в памук, на носилка до брега на реката скандирайки „Ram Nam Satya Hai“ ,което в превод е „Само името на Рам (Бог) е истина“, тоест всичко в света е преходно без висшето съзнание. Специален човек установява причините за смъртта и ако тя е натурална, тялото бива потопено в Ганг, след това се полага върху купчината от дърва и се запалва. Ако не е натурална, трябва да бъде кремирано на друг гат и душата ще продължи да се преражда.

Пет вида тела са изхвърляни в самата река без кремация – деца, бременни жени, светци/садута, ухапани от кобра и прокажени. Първите четири категории се смятат за чисти души, които нямат нужда от пречистващо изгаряне. Прокажените не се кремират, за да не замърсяват въздуха. Най-възрастният син или главата на семейството бива обръснат на сами гата от специален бръснар и носи бели дрехи. Бялото е цвета на траура. След три часа трупът е изгорял, някои останали кости се хвърлят във водата и близките напускат мястото. В съседство, в занемарена сграда, хора усетили наближаването на последния миг, изчакват смъртта. Близките им ги донасят, за да умрат на Ганг. Някои чакат часове, други дни и месеци.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тантрически храм до гата Маникарника

Изправяйки се на гата, вцепеняващото чувство ни завладява. Очи в очи със смъртта. Телата се стапят в огъня. Кучета изчакват костите да бъдат изхвърлени в реката, за да ги извадят и да си погризат сладко, сладко. Хора от кастата домра (domra), занимаващи се с труповете, разбутват огъня за да гори по-добре. Други изхвърлят пепелта с кошници в реката, трети нагазили до кръста във водата, задръстена от пепел и човешки останки, разчистват за да има „чисто“ място за потапяне на идващите нови трупове. Четвърти се ровят за останали злато и украшения от покойниците.

Лодка се отдалечава към средата на течението, за да хвърли вътре бял вързоп с труп на бебе. Случва се някои от телата, хвърлени без кремация, да изплуват по-надолу на друг гат, при къпещите се или перящите.

Минаваме през тантричен храм до гата, в който всички забранени неща са позволени с цел достигане на просветлението – пиене, пушене, ядене на месо и т.н.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

По гатовете

Продължаваме към Дасасвамеда гат, централния гат. Хиляди линги (фалическо изображение на Шива) стърчат в малки нишички, в тъмни светилища или на площадки в реката. Садута седят на сянка под дървета и навеси. Какви ли не странни типове обикалят наоколо. През 50 метра тъмни субекти приближават туристите предлагайки всевъзможни наркотици. За много хора Варанаси е мечтания рай, любима туристическа дестинация за западняците, но на мен не ми се иска да останем повече от ден, два. Странно потискащо чувство пропълзява в далечните кътчета на съзнанието ми.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Медитиращ саду

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Животът във Варанаси

След справка в интернет видяхме, че имаме хостове от couchsurfing.org и се запътваме към тяхната къща. Мястото беше насред лабиринта от улички в близост до Лалита гат и единствения начин да се достигне беше пеша. До реката ни чакаше Раджу Баба, 60 годишен саду с дълга посивяла брада, святкащи очи и вечна усмивка. Заведе ни в малка къща заобиколена от храмове, където заедно с жена си Бриджит бяха наели горния етаж.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гледката от къщата на Раджу Баба

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Дърво, растящо в сграда

Раджу Баба подържаше всичко в изрядна чистота и всяка сутрин ставаше в 4 часа да мете и чисти, след което отиваше на Ганг да се изкъпе и направи своя малък ритуал. Бриджит прекарваше почти цялото време в нещо като транс и комуникацията с нея беше по-сложна. Беше около 50 годишна германка, която живееше от седем години във Варанаси. Двамата определено бяха странна двойка. Дадоха ни стаята за гости, цялата боядисана в оранжево, цвета в който беше боядисана цялата къща.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Раджу Баба

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Непалски храм до къщата

Прекарахме с тях доста приятно. Готвехме заедно, говорехме си за живота във Варанаси. Раджу Баба беше родом от тук и познаваше града на пръсти. Понякога се разхождахме заедно. Показа ни малко храмче на богинята на Ганг, седнала върху крокодил, което по време на мусона седи под водата. Заведе ни и до стара къща в която се прави най-добрата масала в града. Целият й вътрешен двор беше пълен с крави. Излизаш от спалнята си и се блъскаш в някоя крава.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Богинята Ганг, седяща на крокодил

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Вътрешният двор с кравите

Останахме три нощи при тях. Първите два дена изследвахме тайните на града, бутахме се в малки храмчета и се разхождахме по гатовете. За жалост не ни пуснаха в централния шивайстки храм Шри Вайшванат (Sri Vaishvanat), тъй като не сме хиндуисти, но попаднахме на други интересни места. Всяка вечер имаше арти (церемония) в чест на Ганг.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Високотехнологичен метод за почистване на гатовете от тинята

На главния гат брахмини пееха и размахваха маслени лампи. Последният ни ден съвпадна с най-важния ден от фестивала (който продължаваше вече десети ден), посветен на Дурга – Дусера (Dusehra) беше в апогея си. Улиците се задръстиха от хора. Всичко беше украсено с лампички и статуи на богове, някои от които електронни, помахващи с ръчички. Традиционно всички статуи на Дурга трябва да бъдат хвърлени в Ганг, но тази година правителството беше забранило по екологични причини и обичайните процесии към реката липсваха.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Богинята Дурга

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Луксозно хавели на гатовете

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Продавач на есенции и масла

Последното място, което посетихме, беше Сарнат (Sarnath) на 10 км от Варанаси, но градът го беше погълнал и все едно се падаше като отдалечен квартал. Тук Буда е преподал учението си за първи път (Delivery of the first sermon – Deer forest, Сърнената гора). Две антични, огромни ступи се издигат отбелязвайки тези исторически места. Едната ступа е на мястото, където Буда се е срещнал отново с петимата аскети, при които по-рано практикувал крайни форми на аскетизъм. Те не искали да си общуват с него, ядосани че е предал учението им, но след като го видели да се приближава неволно се изправили в знак на почит. Втората ступа отбелязва мястото, където Буда говорил на първите си ученици.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Ступата Дамек в Сарнат

В съседство има руини от древни манастири и колона с едикти на император Ашока, владетеля който разпространил будизма из цяла Индия. Мястото беше много спокойно и чисто, в пълен контраст с Варанаси. Манастири на различни будистки държави като Тайланд, Япония, Бирма и други са построени около ступите. За голямата ступа и Сърнената гора имаше вход, но ако човек влезе в двора на джайнисткия храм се озовава на 2 метра от ступата и може да й се наслади безплатно през оградата.

Връщането ни се оказа малко сложно, тъй като нямаше директен автобус и трябваше да сменяме три пъти поред рикшите, които за разлика от останалите градове в Утар Прадеш не са по 10 рупии, а по 15 и те оставят извън стария град, където могат да  влизат само колела и мотори. Все пак за около два часа успяхме да се върнем.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Релаксация по обяд

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s