Осем дни в джунглата

 

Korenishta

28.02-06.03

 На сутринта заредихме в едно от многото плаващи ресторантчета по брега фотоапарата до дупка, след което си хванахме лодката. На отсрещния бряг над реката бяха надвиснали гигантски дървета. Платихме си входа в офиса (отново по 1 рингит, 40 стотинки), взехме карта на парка и снимахме една диаграма на върха. Към 12 на обяд бяхме абсолютно готови да потънем в джунглата.Bivak predi junglata

Първи бивак

Национален парк Таман Негара Пахан (Taman Negara Pahang) е огромен, с километри гори. Тук е една от най-старите вековни гори на Земята, на възраст 130 млн. години. На 55 kм. от мястото, на което се намирахме, се издига връх Гунунг Тахан (Gunung Tahan), най-високия връх на полуостровна Малайзия (без да се брои Борнео), висок близо 2200 м. Нашата експедиция щеше да се състои в изкачването му и слизането от северозападната му страна. Това трябваше да ни отнеме между 7 и 9 дена в зависимост от темпото ни. Целта ни беше да получим нещо като бойно кръщене за многото джунгли из Борнео и Индонезия, да се научим какво е да си в такава среда и как ще се справяме в истинска дъждовна екваториална гора. Една от основните мотивации за върха беше препоръката навсякъде в нета точно този преход да се избягва като свръх труден и почти непосилен, с пресичане на реки, скално катерене и какво ли още не. Звучеше точно като за нас.Visoki dyrveta

Петдесетметрови дървета

И така, нарамихме раниците и тръгнахме по нашата пътека, като в началото бяхме доста нервни да няма някое гише за проверка, тъй като преходът беше забранен да се прави без гид. За щастие нямаше кой да ни спре. След 2-3 км подминахме единствено табела, на която пишеше че от тази точка навътре трябва да си с водач. От този момент нататък туристите изчезнаха. Таман Негара е препоръчан в „Lonely Planet“ и съответно е пълен с белуги, но те се ограничават само с къси разходки из различните маршрути около офиса. Препъващите се туристи по джапанки, полуразревани от стотиците пиявици остават далече назад.Piqvica

Пиявица

Ден първи

Усещането да вървиш в джунгла е невероятно. Огромни дървета с причудливи стволове и коренища протягат клони сякаш до небето. Най-високият слой на джунглата достига височина над 50 м. От всякъде висят лиани дебели колкото човешко бедро. Странни растения с огромни листа, надвесени над пътеката, те дебнат да залитнеш и да се хванеш за бодливите им стволове. Сумрачно и мистично е, а какафонията от звуци направо те проглушава.

Gigantsko dyrvo

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вървим доста внимателно, веднъж заради двадесетината вида отровни змии, сред които и кралската кобра, както и наличието на тигри и носорози и второ заради желанието ни да ги зърнем, ако имаме тази възможност. Пълно е още с какви ли не видове бозайници, сърни и елени, тапири, летящи катерици, лемури и много други.Koren

Първият ни сблъсък обаче беше с нашите стари познайници пиявиците. Десетки или стотици от тях усетили топлината ти, бързат като луди към теб да се докопат до подметката ти и от там да се лепнат на някое апетитно местенце на кожата ти. Този път обаче сме подготвени. Нахлузваме новозакупените ботуши и продължаваме безгрижно напред. По едно време се отклонихме от пътеката и попаднахме на бивак-лагер със странни колиби-навеси, вдигнати на колове от земята, със сферични покриви от листата на ратан, типично растение от джунглата.Batek naves

Навес на батеци

Първоначално си помислихме, че е някаква атракция за туристите, място за спане, но впоследствие като се загледахме открихме, че колибите са направени доста странно, без използването на никакви изкуствени материали и същевременно доста майсторски.

Коловете на конструкцията бяха овързани с тънки лиани, а подът беше направен от кората на някакво дърво, досуш приличащо на шперплат. Разбрахме, че сме в автентично селище на племето Батек, което живее в джунглата по абсолютно стар и примитивен начин, както човечеството е живяло преди десетки хиляди години. Занимават се с лов и събирачество.

За лова използват копия и тръбички с отровни стрели. От „модерните“ храни не използват нищо, дори ориз, а си набавят необходимите въглехидрати от корена на някакво растение от джунглата. Другото, което знаем за тях, беше, че нямат никаква собственост и че са отказали на предложението на малайзийското правителство да им даде безплатно земя и финансово да ги подпомогне.

Отговорът на водачите им бил, че те всичко си имат и че не им трябват пари за да бъдат щастливи. Правителството пък приело с респект тяхното решение и ги оставили да си живеят по старому. Това са единствените хора, които имат право да живеят и ловуват в огромния национален парк. Беше ни адски интересно да разглеждаме селцето. Имаше изоставени капани за риба, тръбички, може би за разпалване на огъня, недогорял огън и недостроена колиба. Изглеждаше, понеже са номади, че просто са решили и са си тръгнали, изоставяйки всичко. Stranno dyrvoНие продължихме по нашия път, развълнувани, че може би ще срещнем батеци по време на прехода ни. Скоро заваля дъжд, който на пресекулки се усилваше и проникваше през дебелия слой листа на дърветата, така че подгизнахме здраво. Влагата усили жегата и дори дишането ни стана леко мъчително. Плувнали в пот и вода достигнахме до първия лагер Мелантай, широко  разчистено пространство с множество площадки за палатки, на завоя на една река.

Дъждът поспря, ние разпънахме палатката и се заехме с тежката задача да запалим огън, без който нямаше какво да ядем, а също така не можехме и да си преварим вода от реката, тоест нямаше и какво да пием. Имаме доста голям опит в паленето на огньове, но без малкото дизел, дето имахме за котлончето, едва ли щяхме да успеем.Camp

Лагер Мелантай

Ден втори

Събуждаме се рано. Джунглата изглежда още по-красива на светло. Слънчевите лъчи се промъкват през клоните на дърветата гиганти и достигат до нас.Tsvetin pred gigant Взимаме си сутрешния душ в рекичката до нас и започва отново мъчителното палене на огън с мокри дърва. Поради опита, натрупан от вечерта или защото сме си отпочинали, успяваме значително по-бързо да се справим. Закусваме доста скромно, продуктите трябва да ни стигнат за още 8 дена. Gybi

Тръгваме назад към разклонението, което бяхме видели вчера непосредствено преди бивака. Оказва се обаче, че тази пътека свършва бързо и ние започваме да се лутаме и чудим къде ли е истинската. Намираме десетки животински пътеки с множество следи, но не и нашата.

Отиваме още назад и след като не намираме друго отклонение се връщаме и до бивака, от където тръгнахме сутринта. Излиза, че картата, която са ни дали, е грешна и не е означено, че има преминаване на реката. Ние пък убедени, че трябва да се върнем назад, не сме забелязали очевидната пътека от другата страна на реката.Kude e putekata

Къде е пътеката?

Така загубихме доста време и тръгваме чак на обяд, което хич не беше добре, тъй като до всеки лагер за нощувка се върви поне по 8 часа и рискувахме да не можем да стигнем до вечерта до следващия. Днешният участък от прехода се нарича Двадесет и осемте възвишения и скоро щяхме да разберем защо 🙂Padnal stvol

Гигантски ствол

Smokinq

Пътеката вървеше напред по билото на всеки хълм, не знаеше що е заобикаляне, още пък по-малко що е серпентина. Така хълмче след хълмче нагоре-надолу, а раниците ни тежат натоварени допълнително с по 3 литра вода, защото не знаем дали и кога ще има. Започна да ни се взима здравето. Звукът на цикадите ни проглушаваше, гибоните издаваха постепенно засилващи се викове уууи-ууууи-уууи …Mravka

Гигантска мравка

По едно време нещо доста тежичко се изтърси от един клон и с шумолене изчезна в храсталаците. Постепенно разбрахме, че да видим животно в гъстата джунгла, предвижвайки се по този начин с тежки раници и трополейки с ботушите като слонове, е почти невъзможно. По някое време иззад шубраците две момчета с възрастен гид изскочиха, слизаха от върха.

Поразпитахме ги как е положението напред. Те бяха доста учудени, че сме без гид. Предупредиха ни, че на следващия ден има 7-8 преминавания на дълбока река, което не било много лесно и че трябва да се внимава, тъй като понякога нивото й се покачвало рязко. Гидът беше много готин и непрестанно се усмихваше. Каза ни, че нямало страшно, че ще успеем и че всичко е в хармония. Тигър, слон нямало да ни наранят, важното било да вървиш с „peaceful mind“ (умиротворен ум) 🙂 В следващите дни щяхме да се сещаме за този човек, както и да разбираме колко е бил прав.Zamislena pochivka

Хълмче след хълмче, час след час вървенето продължи докато започна да се свечерява. В джунглата се стъмва по-рано, а на тези ширини след залез слънце се мръква за минути. Нямахме шанс да стигнем до обозначения лагер и точно преди да започне да става притеснително, изневиделица изскочи страхотно биваче с табелка за вода на десет метра от нас.

Чудо или случайност, точно от това имахме нужда. С изкачването гората беше станала по-суха и лесно запалихме огън. Напълнихме си вода от бамбуково чучурче – червена на цвят, но на кой му пукаше. Поне беше изворна и не трябваше да се преварява. Сготвихме, хапнахме и заслушани в странните звуци на нощната джунгла се унесохме в сънища.V lagera

Сухият бивак

Ден трети

Бързи сутрешни приготовления. Тръгваме и достигаме за около час до върха на последната от двадесет и осемте планини Гунунг Раджа (Gunung Raja). Спускаме се до реката и стигаме до лагера, до който трябваше да достигнем по програма вчера. Все още не можем да компенсираме закъснението заради губенето ни през втория ден.Krasivi lista

Пред нас се изпречва възширока река. Странното е, че е червена на цвят, все едно са заклали десетки животни някъде нагоре по течението. Гигантски дървета са надвиснали от двете ни страни. Stvol gigantski

Проучили сме, че в днешния преход ни очакват общо седем пресичания на реката. Засилвам се смело напред. Няколко крачки и едвам се удържам да не цопна във водата. Дъното е пълно с огромни хлъзгави камъни, които не се виждат заради отражението на слънцето в червената вода. Маги пък на следващото преминаване на реката цопва барабар с раницата. От смях не може да стане и течението я отнася няколко метра надолу.

Добре, че малко преди това ми даде да нося новия ни апарат, с който сме снимали едва десетина дни. Увили сме го за по-сигурно в найлонова торба. Едно от речните преминавания става толкова дълбоко, че трябва да нося раницата върху главата си. На друго място кракът ми се заклещва, после пък залитвам и пльосвам леко, а фотоапаратът е във водата. Въобще пресичането на реката се оказва голяма забава.Rekata

Червената река

Вече на свечеряване забелязваме странни бамбукови салове, овързани с лико, небрежно изоставени насред реката. Очевидно има батеци някъде наоколо. Докато се озъртахме да видим къде е пътеката, от другата страна се появи силует на човек, който ловко  и бързо се скри от нас и повече не го видяхме. Със сигурност беше батек. Адреналинът ни се покачва, защото не знаем какви са батеците и дали няма да са злонамерени към нас.Cherveno dyrvo

Вечерта не стигаме до предвиденото място за лагер, така че разпъваме палатката на едно затънтено местенце. Изморени сме и припадаме без да палим огън и да вечеряме, ослушвайки се за животни и батеци. Двама от последните се появяват към 10:30 вечерта с челници. Голи до кръста и боси минават със смях покрай нас, без да ни забележат. Ние пък не знаем какво да правим. Не минават и десет минути и те се връщат с улов от 7-8 големи парчета риба.

Този път избират да минат по друг път и се натъкват на палатката, но деликатно я заобикалят. На мен пък ми става неловко само да ги дебна и излизам и ги поздравявам. Поздравяват ме сърдечно и те. Много сме развълнувани. Първи срещи с батеците, които си мислят, че нещата които имат не са техни, а са дар от джунглата. Колко просто може да бъде всичко, ако ти трябва нещо просто отиваш и си го взимаш. Ако не успея в живота може един ден да стана батек 🙂Gotvene

Лагерът, където срещнахме батеците

Ден четвърти

На следващия ден отново се замотаваме. Трябва да преваряваме 4 литра вода, която се налага и да охлаждаме, за да може да се  налее после в пластмасовите бутилки. Приготвяме и обяда-закуска. Поради късното потегляне и ограничените запаси, не тръгваме да търсим батешкото село, което би трябвало да е някъде съвсем на близо.Nerealen stvol

Пресичаме за последно реката и стигаме до финалния лагер с удобства – Куала Теку. От тук започва изкачването на върха и доколкото знаем няма вода нагоре. Последна почивка и тръгваме. Наклонът е над 45 градуса.Liana

Раниците ни са много тежки и заради допълнителната вода в тях. Оставаме без дъх. Вече има и осигурителни въжета. Джунглата се променя коренно. Големите дървета изчезват. Появяват се странни треви, храсти и камъните се покриват с мъхове. Започваме да вървим по тясно било, а отстрани склоновете са изключително стръмни. Наклонът на пътеката продължава да е много голям и усещането, че ще припаднем от изтощение всеки момент не ни напуска през целия път.Vyrhyt se vijda

Гледка към върха

На свечеряване не достигаме предвидения бивак и си правим лагер на една малка площадчица с надвиснало сухо дърво над палатката. Тествахме дали няма да ни се срути върху главите, защото друго равно място нямаше. Докато вечеряме до огъня, голям тлъст горски плъх нещо се обърква, не ни забелязва и идва на няколко крачки от нас. Краката ни пулсират от умора и си лягаме успокоени, че сме изкачили голяма част от пътя към върха.Bivak na patekata

Лагер под дървото

Ден пети

Денят на разбитите илюзии! След около десет минути вървене достигаме до отбивка от маршрута. Има табела с име „Ponkin camp“. Като го сравняваме с една диаграма на височините на лагерите до върха, не можем да повярваме. Вчера сме изминали едва 5 километра за близо 8 часа и изкачването всъщност тепърва предстои. Пълним всички бутилки с вода и тръгваме нагоре.Peperuda

Оказва се, че всъщност изкачването може да бъде доста по-гадно от вчерашното. Става още по-стръмно, почти отвесно. Започва нещо средно между скално катерене примесено с хватки от криви, но здрави корени на дървета. Алпийско въже следва пътеката почти през цялото време. На места е толкова стръмно, че има поставени даже алуминиеви стълби.Nagore po vyjetata

Stylba

Преуморени сме, болят ни мускулите и нямаме сили заради скромните дажби храна. Бавно драпаме нагоре. Хубавото е, че гората е адски красива. За първи път ни се открива гледка от високо на цялата планинска верига.Gledka nagore

От долината под нас се чуват странни животински звуци. Скоро разбираме, че това са виковете и думканията на батеките, които са на лов. Това разкрива загадка, как след като ние не успяваме дори да зърнем някакво животно, те ги ловят, при това с копия. Очевидно ловците се скриват по животинските пътеки, а викачите подгонват животните към засадите.

Въпреки че сме вегетарианци и естествено сме категорично против убиването на всякакви животни, този начин на живот чрез лов с такива средства и с такъв респект към джунглата и животните в нея, изглежда някак си естествен. Все пак основната причина за изчезването на дивите животни от Земята не са батеците или други племена като тях, а свръх пренаселването на Земята, изсичането на горите, индустриализацията и въобще цялата ни съвременна цивилизация маршируваща под звуците на „победен“ марш над всички останали създания на планетата.Nerealni lista

Магично осветени листа

Приказните гледки следват една след друга, както стръмните склонове и стълбите, една от които беше дълга над 10 метра. Катерим се бавно, стигаме до следващия връх Рескит. След още няколко часа и поредица почти отвесни склонове, стигаме до последния връх Гедона, който ни разкрива гледка към нашата цел Гунун Тахан, който изглежда все още доста доста далече, но поне вече сме изкачили основната височина. Дърветата изчезват, растителността се променя в ниски кленове.V gorichkata

Влажната гора

Последният час преди мръкване се спускаме в долчинка преди билото на върха. Ботушите отново ни свършват добра работа, тъй като пътеката е през нещо като попресъхнала река, пълна с дълбоки кални тресавища. Без капчица сили след залез намираме едно каменисто, но сравнително равно местенце и разпъваме палатката. Сигурно е под 20 градуса, което за нас е нечовешки студ. Няма дърва, запалваме малък огън от изсъхнали кленове, но сме щастливи, страшното мина. Остава ни съвсем малко до върха. Вече знаем защо в превод името му означава Издържливост, както и защо този преход се води един от най-трудните в Югоизточна Азия. Не е за вярване, че е висок само 2187 метра!

Pod vyrha

Последен бивак под върха

Ден шести

Сутринта всичко е абсолютно мокро и е доста студено. Оправяме набързо и тръгваме нагоре. Нямаме търпение да изкачим най-сетне върха. Намираме се над слоя от облаци и е невероятно красиво, като море. По пътя откриваме огромна локва с бистра вода и не се сдържаме. Спираме за душ. Не сме се къпали от два-три дни. След къпането ни просветва пред очите.

Стигаме върха за около час. Батерията на апарата издържа за последни снимки на върха. Всичко е покрито с облаци, които бавно пълзят към нас. Шест дена, 55 километра, 22 часа изкачване от подножието на планината. Дори след като бяхме в Хималайте, това ще остане един от най-трудните преходи, които сме правили.

Gunung Tahan

На върха

Gledka ot gore

Земите на батеците (гледка от върха)

Слизането е стръмно, но няма нищо общо с изкачването от другата страна. В лагера под върха срещаме голяма група студенти. Носеха си огромно количество храна и бяха останали да си починат един ден преди върха. Продължихме надолу. Имахме чувството, че направо летим. Калта и затъванията въобще не ни пречеха.

Навлизаме във влажния пояс на високата джунгла и привечер достигаме до лагера Кубанг. Почвата беше толкова влажна, че направо бликаше вода изпод огъня, докато се разгаряше. Храната ни беше на привършване. Хапнахме малко и заспахме уморени. От сутринта бяхме минали повече от 20 километра, без да броим изкачването.50 metrovo dyrvo

Ден седми

Колко странно, уж една и съща планина, а джунглата е съвсем различна от тази страна. След поредица от пресичания на реката, спускания и изкачвания на малки хълмчета, тъй като пътеката продължаваше да се движи доста тъничка, без да заобикаля възвишенията, а право през върха им, стигнахме до страхотния лагер Луис (Luis) на мястото, където се вливаше голям ръкав в реката.

Огромни вирове, надвиснали и паднали в реката дървета гиганти, открити красиви гледки. На всичкото отгоре пристигнахме в ранния следобед. Веднъж и ние да се почувстваме нормално на този преход. Разпънахме палатката. Пихме чай, говорихме си, къпахме се, лежахме. Въобще голяма кефара.

Posleden bivak v ravnoto

Ден осми

Не бързаме да тръгваме. Още повече, че варим боб около 4-5 часа, който така и не се сварява. Така или иначе това е последната ни храна, така че хапваме половината, а останалото го прибираме в раницата. За около час и половина стигаме до Куала Джурам (Kuala Juram). Тук преходът официално свършва.

Има голяма база с постройка за спане, навеси, беседки, както и асфалтов път, който води до щаб квартирата на парка на около 13 км. Обикаляме насам натам. Гледаме странни табели, където се описва как трябва да освобождаваш рибите, след като си ги хванал, защото това било защитена зона. Само не разбрахме защо въобще трябва да ги хващаш. Само за да се снимаш с тях ли?! Що за простотия и гавра с рибите!

Kosher

Кошер на незнайно какво

След известно време тръгнахме по пътя и веднага се сблъскахме с ужасяващ факт. Асфалтовият път беше направен по същия безумен начин, директно през най-високата точка на всяко изпречило се хълмче. Сега разбрахме защо пишеше на една табела, че ти трябват пет часа и половина за да изминеш това разстояние. Е, поне вървяхме по равно, не затъвахме и не трябваше да се катерим.

Просеката на пътя беше доста широка и се откриваше невероятна гледка към всички етажи от джунглата. Целият асфалт беше осеян с изпражненията на какви ли не животни. Очевидно не се използваше твърде много от хората и беше приватизиран от дивите животни. Имаше и гигантски кравешки изпражнения, които като се позамислихме се досетихме, че всъщност са на слонове. Какво трябва да прави човек когато по пътя срещне стадо диви слонове беше нещо, което никой не ни е учил в училище.

Znak slonove

Внимание слонове!

След два часа вървене слънцето започна да клони към залез. Очевидно нямаше шансове да мине някоя кола, която да може да ни качи. Стигнахме до висока кула за наблюдение с бинокли и информационни табла. Беше много интересно да си в клоните на гигантските дървета и да виждаш във всички посоки. Притеснителното беше, че слънцето залезе, а ние не знаехме даже колко път ни остава.

На няколко крачки от нас видяхме симпатично животинче с лъскава козина, най-вероятно видров цивет. Заради посоката на вятъра и сравнително безшумното стъпване по асфалта не ни беше чуло, така че му се наслаждавахме няколко минутки как върви и си яде от някакви листа. Малко по-надолу по пътя видяхме пътека изчезваща в джунглата и надпис, че имало къщичка. Зачудихме се дали да не останем да преспим, но нямахме нито храна, нита вода, така че продължихме.

Вече беше почти тъмно. Както си вървяхме преуморени и мълчаливи разтърсващ звук буквално ни смрази до мозъка на костите ни. Спогледахме се ококорено. Да, без съмнение, това беше тигър. На не повече от 200-300 метра от нас, в посока на къщичката, където се чудехме дали да не останем да спим, се чу втори протяжен рев, каращ земята под нас да вибрира. „Небрежно“ ускорихме крачка. Трети рев взриви адреналиновата бомба в кръвта ни. Извадихме челниците. Аз запасах мачетето, просто за всеки случай и с доста бодра стъпка поехме към щаб квартирата на парка.

Всичките ни сетива бяха отворени на максимум, озъртахме се наляво, надясно, назад, напред … Маги ми постави сламената шапка върху раницата, за да изглежда, че все едно гледам назад. Бяхме чували, че тази стратегия работела понякога. Тигрите обикновено не нападат хора. Този рев явно беше борба за територия между два мъжки, но е трудно да се убедиш дали всичко е наред на смрачаване в джунглата, след като си чул това адски мощно ръмжене.

Имах чувството, че зрението и слухът ми се изостриха и станаха като на животните. Както стана ясно по-късно, оставащите пет километра до базата на парка сме ги взели за около 40 минути. Преминахме през мост с бариера и се озовахме в „цивилизацията“. Поляни, осветление, постройки. Обзе ни еуфория заради това, че сме живи и здрави след невероятното ни преживяване. Легнахме си без да хапнем нищичко, но това не ни интересуваше, бяхме щастливи.Nasekomoqdno rastenie

Насекомоядно растение от род Nepenthes

Тук можете да гледате филмът заснет по време на експедицията : „В джунглата“

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s