Джакарта – картини от мегаполиса, Бадуи – пазителите на света

girl

Жени от етноса бадуи от остров Ява

 Натъпкахме се в търбуха на огромното фери, с разни камиони, коли, моторчета и всякакви хора. Настанихме се в луксозно лоби. Ферито „вдигна платна“ и се отправихме към незнайни приключения.

na-ferrybota

Лобито на кораба с корейците от стопа

Обиколихме целия кораб и се сбогувахме от горната палуба със Суматра. След около два часа плаване приближихме брега на остров Ява. Гледката не беше много обещаваща – огромни заводи по целия бряг, каквито не бяхме виждали нито в Малайзия, нито в Тайланд и нещо като смог, покриващ сякаш целия остров. Ява като територия е колкото Гърция, а на нея живее 60 % от населението на Индонезия, т.е. около 170 милиона човека. Това е най-населеният остров на Земята. Къде ли ще си разпъваме палатката, нямаме никаква представа?!

plavane-v-sunda-strait

Островчета по пътя

Приближихме пристана и десетки мъже взеха да се мятат от него в морето между акостиращия ферибот и бетона на пристанището. Всичките гледаха към насъбралите се пътници с огнени, откачалски погледи. Ако някой хвърлеше пари наставаше ожесточена битка кой да вземе пръв падналата банкнота или монета. Един от мъжете се покатери на кораба и започна да насърчава публиката да мята пари. Странна гледка. Освен това накрая стана доста опасно. Корабът се приближаваше вече съвсем близо до пристана и с риск да бъдат премазани откачалките плуваха, гледайки нагоре до последния момент.

proseshtite-okolo-koraba

Мъже откачалки просят от водата

korabite-na-java

Индустриалното пристанище на Ява

Пътят към Джакарта беше невероятно добър. За първи път в Индонезия се возехме по магистрала. Отстрани, за разлика от очакванията ни, не изглеждаше пренаселено. Вече по мръкнало пристигнахме до сателитния квартал Тангеранг, на около 20 км от централната част на града. Невероятно е колко бавно се пътува в Индонезия. Изглеждащото малко разстояние на картата, отнема цял ден да се измине. Ако нямахме късмет да ни качат един кореец и жена му, нямаше да имаме никакви шансове да достигнем Джакарта в този ден. След известно лутане насам-натам из квартала успяхме да намерим автобус за центъра и се разделихме с милите си спътници.

sybirachi-na-bokluci

Чистачи на боклуци от реката

Заваля ситен дъжд. В автобуса, доста мръсен и раздрънкан, започнаха да се качват всякакви амбулантни търговци и просяци. Певица с караоке усилвател, момче с китара и невръстно момиченце пееха фалшиво. Дойдоха и други младежи с китари, всякакви съмнителни типове просеха пари, слизайки и качвайки се на различните спирки. Гледката  действаше доста шокиращо.

modern-jakarta

Модерната част на града

Джакарта, заедно със сателитните си градове е с население 28 милиона човека, а само централната й част е около 10 милиона. Въпреки очевидния факт, че богатството на страната е концентрирано тук и е пълно с високи небостъргачи, луксозни молове и ресторанти, всичко това е комбинирано по странен начин с мизерни, пренаселени кварталчета с тесни улички, малки пазарчета и хиляди разпръснати сергийки за хранене.

Задръстването в града е перманентно и прави придвижването дори и на малки разстояния адски бавно. Така че след около час и половина успяхме да изминем двадесетте километра и да пристигнем на мястото на срещата с нашия хост от couchsurfing.org, която среща беше на най-стария пазар на града, Пазар Бару (Pasar Baru), въпреки че името му в превод иронично означава ”новият пазар“. 🙂

prodavach-na-kobri

Китаец продава кобри за ядене

Взехме си едно от любимите си сокчета от авокадо и след десет минути се срещнахме с Елизабет, която щеше да се окаже един от най-невероятните хостове, които сме имали някога. Тя бе нисичка, екстровертна и весела индонезийска китайка. Веднага започнахме оживен разговор и бързо стигнахме до къщата й на малка уличка пълна с хора, които си стояха отвън, гледаха телевизия и ядяха. Децата викаха и си играеха. Изглеждаше сякаш живеят на самата улица.

ulichka-v-jakarta

Улица в стария град

13.06 – 17.06

 На следващия ден ни очакваше доста неприятна среща с родната действителност. След едночасови опити да се свържем с българското посолство, разбрахме, че консулът е излязъл в едномесечна  отпуска, а няма заместник, който може да ни направи снимка (!!!) и да ни приеме документите за нови паспорти.

Въпреки, че преди това по имейла ни бяха отговорили, че няма никакви проблеми, просто трябва да се обадим един ден предварително за да си договорим среща. На следващия ден, когато се свързахме с посланика, той започна да ни обвинява, че сме се сетили в последния момент, въпреки писмото ни отпреди месец, а после пък ни отправи невероятното предложение да си хванем самолета, да се върнем в България и да си извадим експресно паспортите за осем часа. Това удоволствие би ни струвало 3-4 хиляди долара за нещо, което посолството би трябвало да свърши. Още по-абсурдното е, че посолството в Индонезия е единственото българско посолство за югоизточна Азия. Нямаме такова в страни като Малайзия, Тайланд, Мианмар, Лаос, Камбоджа… Най-близкото е в Ханой – северен Виетнам.

Както и да е. Заредиха се няколко дена на релаксиране и заслужена почивка в къщата на Елизабет. През тези дни не преставахме да си бърборим с нея и постепенно станахме близки приятели. Сутрин по свръх тясната уличка, отрупана със саксии с цветя от двете страни, ходехме до живописно пазарче.

lontar

Плод лонтар

Готвехме си вкусни гозби, след това работехме на компютъра, който тя ни беше дала и в ранния следобед излизахме на дълга разходка из града. Обикновено пътувахме с такси. Характерно за пътуването беше, че прекарвахме около час в таксито, затиснати от невероятното задръстване, за да изминем дистанция от 3-4 километра.

rogov-banan

Рогов банан

Посетихме забележителностите на града. Най-голямата джамия в югоизточна Азия Истиклал (Istiqlal) не ни впечатли кой знае колко като архитектура, но вътре беше изпълнена с хора и се усещаше храмова атмосфера.

central-moqsue

В джамията Истиклал

v-jamiqta

Маги в традиционно облекло за джамията

Срещу нея беше гигантската католическа църква „Успение Богородично“ (Ascension of Оur Lady). За разлика от европейските църкви вътре беше пълно с хора, които се молеха.

katedralata

Католическата катедрала „Успение Богородично“

Посетихме също така и националния паметник Монас, гигантска кула, в центъра на голям парк, с нещо жълто на върха, което символизирало пламък.

monas

Паметникът „Монас“ с „нещо жълто-кафяво“ на върха 🙂

Другата забележителност на Джакарта е старият град, които представлява малко площадче заобиколено от стари холандски сгради, останали от колониално време (Old Batavia). Тук е място за срещи на местната младеж и туристи, както и на малкото западни туристи. Изпълнено беше със сергийки с джунджурийки и мимове.

Докато си почивахме под една сенчица с Адриана и Диого, португалските каучъри, които дойдоха ден след нас в къщата на Елизабет, те забелязаха позната фигура на белуга, продаващ картички насред площада. Така имахме щастието да се запознаем с невероятната персона на руснака Паша.

Загубил работното си място в Сибир към министерството на „черезвичайните“ обстоятелства (това заради срива на цените на нефта), той продал разни дребни вещи и се отправил на пътешествие в неизвестна посока. Разбира се парите му свършили съвсем скоро, така че за останалата част от пътуването той се оказал буквално без такива.

Най-смешното обаче беше начина по който той се изразяваше и въобще как възприемаше света,в неговия случай низ от абсурдни ситуации и случки, което е трудно да се опиша тук. 🙂 При срещите си с него винаги се заливахме от смях. В стария град срещнахме още един руснак и един украинец, които пък се опитваха да съберат някой лев със свирене на китара. Така общо взето се затвърди представата ни за руските пътешественици като най-откачени и екстремни в пътешествията си.

duriani

Сергия с дуриани

Друг феномен, с който се сблъскахме, е невероятната общителност на индонезийците. Елизабет беше фамилиарна с един от таксиметровите шофьори, така че си помислихме че той й е стар приятел. След като ни докара до тях, той дойде в къщата и разхождаше се насам натам взимаше и разглеждаше различни вещи.

Какво беше учудването ни, когато разбрахме, че се виждат за първи път. На следващия ден даже Елизабет го покани и излязохме с жената и детето му на разходка в морския парк. През целия ни престой Елизабет беше безкрайно добра с нас. Стигахме до ситуации „до бой“, но тя винаги категорично отказваше ние да плащаме или да си поделяме поне сметките. Накрая ни доведе и до едно от най-невероятните места, които сме посещавали – земите на бадуите.

kompaniqta

С Елизабет, португалците Ана и Диого през нощта

18.06

 Тръгнахме с влак към градчето Ранкасбитунг в провинция Бантен (Banten) на 100 км от Джакарта. Влакът струваше едва 5000 рупии (65 ст). Пристигнахме след около два часа и от там си взехме маршрутка до село Чиболагер (Cibolager), като после се оказа, че Елизабет е помолила шофьора да ни вземе без пари. След още два часа пристигнахме в селото.

dobre-doshli

Добре дошли в Чиболагер

Каменни стълби водеха към границата със земите на бадуите. Още с преминаването на арката попаднахме в друг свят. Всички къщички бяха бамбукови, уличките и пътеките каменни, като в селото не можеше да се влезе дори с моторче. Бадуите седяха по терасите си облечени в индигови и черни дрехи. Мъжете бяха със сини кърпи на главите. Цареше тишина, чистота и пълно спокойствие.

starejshini

Старейшините

Продължихме още половин час пеша до следващото село, в което щяхме да отседнем при стари приятели на Елизабет. Жени с огромни широкополи шапки и индигови сарунги (традиционно парче плат увито като пола) носеха всевъзможни торби нагоре надолу по калдъръмените пътеки през бананови и бамбукови гори.

Това със сигурност беше най-райското място, което сме посещавали в Индонезия. Чувствахме се като в приказка. Бадуите бяха запазили изцяло старите си традиции. Настанихме се на бамбуковия под в общото помещение на къщичката. В кухнята гореше огън и се приготвяше ориз на пара. Културата на бадуите се оказа изключително впечатляваща.

jeni-baduy

Бадуйки

pokrivi

Традиционни покриви

Пазителите на света

Бадуите обитават планински регион в западна Ява и се делят на външни и вътрешни бадуи. Външните са около 10 хиляди човека. Селищата им са около и навътре в планината и имат пряк досег с цивилизацията. Те служат и като бариера срещу външни хора, които биха могли да навлязат в свещените вътрешни територии.

Вътрешните бадуи живеят на 3-5 часа вървене от Чиболагер. Разположени са в три села и наброяват към 400 човека. Всяко от тези села е ръководено от жрец „пу’ун“, който стриктно спазва религиозните правила на древната религия „Сунда Вивитан“. Вътрешните бадуи са по-висши кастово. Живеят почти изолирано от външния свят и се придържат неотменно към древния си кодекс. Заради характерната бяла риза и бял тюрбан са наричани още „бели бадуи“, за разлика от външните, които съответно са „черни бадуи“ и се обличат в черно и индигово.

dqdo-i-vnuche

Дядо и внуче

Това, което ги прави толкова уникални, е именно спазването на десетките табута, постановени от религията им. Тези табута изцяло отричат и са в разрез със съвременната цивилизация. Основното правило е, че нищо което не е съществувало по време на прадедите им, не може да бъде прието от общността и да съществува на свещената територия.

Това автоматично включва всички продукти на технологичния прогрес – електроника, ток, превозни средства. Вътрешните бадуи се придвижват само пеша и боси, дори ако трябва да отидат до Джакарта. Разбира се не използват телефони, компютри и каквато и да е друга електроника. Могат да се обличат в дрехи само лично изтъкани от тях, в определените цветове. Нямат право да се завиват с одеяла и да спят на дюшеци, тъй като те самите не могат да си ги направят. Леглата им са бамбукови рогозки. Общността също така е твърдо против каквито и да са химикали и сапуни, шампоани, кремове и въобще всякакви козметики са забранени.

maika-i-bebe

Майка с бебе

Къщите им са изцяло от бамбук и слама, като употребата на метал също така е неприемлива, не се използват дори пирони. В кухнята няма никакви метални съдове, само бамбукови, ратанови и дървени. Традиционно в свещените територии няма добив и обработка на метал, но все пак носенето и употребата на нож е позволена.

 Що се отнася до храната – животновъдството е забранено, така че няма месо, освен риба. Никакви нови култури, които не са отглеждани от древни времена не могат да се засаждат. Забранена е промяна в изначалната форма на земята, т.е. не могат да се прокарват канали, да се терасира земята за оризища, да се правят вирове. Оризът се гледа директно по склоновете, по естествен начин. Употребата на пари също традиционно отсъства, но все пак нещата са започнали да се променят. Понякога бадуите излизат, за да продават майсторски изтъканите си платове и с парите закупуват месо и други продукти за някои по-важни чествания.

badui-s-darove-ot-svatbata

Външен бадуи с традиционни дрехи

Достъп до вътрешните бадуи е отрязан за чужденци (на теория). Индонезийците обаче могат да ги посещават със специално разрешение на външния лидер „джаро“ при условие, че не внасят нищо забранено, не снимат и не нарушават табутата.  Най-свещеното място на бадуите е гора, до която имат достъп единствено жреците. Там се извършват мистични ритуали, които подържат света от разрушение.

Не можахме да разберем много за религията им, но изглежда, че е монотеистична и че не се строят храмове и места за молене. В днешно време, под външно въздействие, предпочитат да се определят като мюсюлмани, въпреки че никой никога не е чувал за Мохамед, няма джамии, никой не се моли нито има дори бегла представа от исляма. Според нас това просто е лесния начин да запазят вярванията си инкогнито и да се предпазят от външен тормоз.

jena

Жена бадуи

С външните бадуи нещата седят по по-различен начин. Много от табутата не се спазват, макар и начина им на живот да е също крайно традиционен. Повечето от тях ползват телефони, моторчета, пари, но пък по собствено желание отказват в селата да е електрифицирано и голяма част от бита им е много запазен.

Макар и с тенджери все още се готви на огън. Вътре в селата е забранено да се ползват превозни средства, всички вървят пеша. Къщите също са изцяло от естествени материали, но с по някой и друг пирон. Тук са позволени химикалите, модерните храни, метала, пластмасата. Някои деца дори ходят на училище.

po-putekata

В гората

Тайно се надяваме вътрешните бадуи да отрежат изцяло достъпа до земите си, за да се запазят такива каквито са с архаичния си начин на живот, както и да продължат да „опазват“ света с магичните си ритуали. 🙂 

19.06 – 20.06

 На следващия ден трябваше да се върнем обратно в първото село, тъй като нашите домакини щяха да помагат в приготовленията около сватбата на техни роднини.

vecherja

Закуска в къщата, в която бяхме отседнали

Не можехме да спрем да се любуваме на спокойствието. По терасите жените тихо тъчаха платове, мъжете пушеха потънали дълбоко в мислите си. Не се чуваше никакъв шум от коли. В долното село обаче цареше голямо оживление. В къщата на булката бе пълно с хора. Приготвяха се храни и всякакви други необходими за случая неща.

maika-i-dushterq

Булката и майка й

podgotovka-za-banketa

Жените приготвят храна за пира

Имахме цял ден на разположение и Елизабет ни изпрати на разходка до съседно село, заедно с нейни приятели. Заизкачвахме се по каменните стъпала към селцето заедно с три девойки нарамили огромни вързопи пълни с кой знае какво.

В това село хората се приготвяха за церемония по обрязване, каквато имат и бадуите като мюсюлманите. Мъжете плетяха кошници за пренос на кокошки, подарък за церемонията. Жените, седнали върху специални дървени трупчета с метален накрайник, стържеха кокос за направата на сладки. На огън, в центъра на селото се вареше гъсто сладко и няколко човека усилено го бъркаха. А зад една от къщите се приготвяше традиционната червена захар, която казаха, че се прави само в две от всички села. Докато наблюдавахме тези интересни приготовления, един човек дойде и ни почерпи кокосово мляко и връзка банани. След около час дойдоха да ни извикат от долното село.

man-with-baskets

Кошници за дарове

Вечерта имаше специален ритуал в къщата на булката. Старейшините и лидерът на общността се бяха събрали да благословят двойката. Външни хора не се допускаха вътре, нито пък можехме да ги снимаме. През цялото време се нижеха делегации от други села, носещи дарове за сватбата, основно кокошки и банани.

prilojenie-na-koshnicite

Дарове кокошки за сватбата

Настъпи и денят за финалната церемония. Към 9 сутринта тълпи от хора се струпаха около къщата. Булката и младоженецът излязоха отвътре пременени в сарунги, с корони от монети и банкноти на главите (забелязахме, че монетите всъщност бяха холандски гулдени на сто години, семейно наследство).

mladojenci

Младоженците

И двамата бяха на по 16-17 години и приличаха на същински деца. Застанаха на рогозка пред къщата. Пред тях бе поставена кошница с различни предмети. Единият държеше бяла кокошка, другия черна. Лидерът започна да прави някакви заклинания, изплю се върху едно дете от кръга и накрая зачакаха коя кокошка ще клъвне първа.

След това последва душ от кексчета и монети за тълпата и всички деца се хвърлиха по земята да ги събират. Сватбата завърши мигновено. На всяка къща и на старейшините бе връчена по порция ориз с месо. Самият ритуал бе строго забранено да се заснема от който и да било, така че и ние не успяхме да го документираме.

v-ochakvane-na-ceremoniqta

Хората чакат началото на ритуала

Скоро се появи един от вътрешните бадуи, който Елизабет бе помолила да ни заведе на разходка из региона до мост, направен от преплетени живи корени и клони. И ето че тръгнахме с Джакри, който вървеше бос и стъпваше толкова ловко по камънаците, че направо ни смайваше. Образът му и до сега ни е дълбоко запечатан в паметта.

Облечен в бялата си ръчно тъкана риза, къса пола до коленете, с огромни мускулести прасци и вързопче с лични вещи преметнато през рамо. Вървеше с такава скорост, че едвам смогвахме да го достигнем и разбира се не се задъхваше и за секунда. Човек на природата! Забелязваше всякакви микро-следи в храсталаците и дори ни показа змия, която ние посмъртно нямаше да видим сами.

inner-baduy

Джакри – вътрешен бадуи

Стигнахме до моста след около 2-3 часа. Джакри извади бамбукови чашки, които беше приготвил предварително и седнахме да хапнем. Беше му много интересно всичко, което ние правим, а на нас съответно всичко, което пък той прави.

Сготвихме ориз с къри, като прибавихме и листа от ядлива папрат, които набрахме по пътя. На Джакри всичко много му хареса, но за кафето ни отказа категорично да ползва бяла захар, добре че имахме и натурална, кафява. Преди да потеглим на обратно ни издяла чашка и лъжичка от бамбук за подарък. Беше много мил, простодушен и необременен човек, недокоснат от недъзите на цивилизацията, винаги широко усмихнат.

tsvetin-s-baduy

Обяд в гората

Що се отнася до моста, беше наистина впечатляващ, много по-голям и дълъг от тези които бяхме видели в Мегалая, направен от огромни, преплетени лиани и корени, високо над реката.

most-ot-jivi-koreni

Жив мост

Върнахме се по друг път до селото, вече по мръкнало. По пътеките срещнахме мъже покатерили се на 15-20 метрови високи дурияни с помощта на стълба-бамбук с изрязани в стъблото стъпълца, в които се стъпва само с палец. Изглеждаше доста рисково.

magi-s-baduy

По пътеката

След като се прибрахме в селото се натръшкахме да спим уморени от прехода. Джакри също остана да преспи. На следващия ден сутринта се разделихме и той пое към неговото си село Чибео (Cibeo), на три часа път навътре.

most-2

Мост от преплетени лиани и корени

21.06

 Докато си пиехме сутрешното кафе, група мюсюлмани от Джакарта ни се изтърсиха на терасата. Бяха ходили да проповядват при вътрешните бадуи. Бяха облечени по арабски, имаха си джобно Коранче. Така и не разбрахме защо такива хора се допускат, а чужденци, които ще отразят и документират културата им пред света нямат право да ходят там.

След спокойните, затворени бадуи, тази група от охранени типове не ни се стори никак приятна. Не пропуснаха да направят забележка на Цветин, че не е прилично да се ходи по къси панталони (вътрешните бадуи са по къси поли, но явно не бяха отчели този факт) . Също така изразиха надежда, че един ден ще преминем в исляма и ще се борим заедно срещу врага. Цветин ги погледна учудено и ги затапи с „Кой враг? Не съществуват врагове.“

sushene-karamfil

Подправката карамфил се суши по покривите

Стегнахме багажа и напуснахме това прекрасно място. По пътя не минаваха почти никакви коли и чакахме над час докато ни качи камион отиващ към южното крайбрежие. Едвам издържах шегите на помощника на шофьора, глупости от рода на това, че носовете ни били като на тукан и всякакви подобни.

Пътят беше много лош и слязохме абсолютно разбити след 2-3 часа друсане. Седнахме да хапнем и пийнем на една беседка, далеч от хората. Изведнъж се появи едно  хахо, пречука се с мотора си пред нас, след което ни показа снимка от когато е лежал в болницата от предишното си пребиване с кросов мотор. Каза, че не бива да се яде отвън по време на Рамазана. Направи си селфи с нас и изчезна, оставяйки ни със зяпнали усти.

moreto

Крайбрежието

Продължихме с камион на изток и вече на свечеряване ни взе камионетка, пълна с момчета отиващи на работа. Оставиха ни малко преди градчето Палембуан Рату (Palembuhan Ratu), на някакъв уж много хубав плаж. Въпросният плаж беше осеян със странни купчинки, подобни на гробове и беше доста ужасяващ. Вървяхме ли вървяхме, а място за спане нямаше. Най-сетне опънахме палатката пред оградата на един резорт до морето, на единственото чисто място с дървета.

ribarski-kushti-v-moreto

Рибарски къщи в морето

22.06

 На сутринта хората от резорта ни канят да ползваме тоалетната вътре, а ние се притеснявахме, че ще ни изгонят. Стопът върви отчайващо. Всеки път чакаме по близо час докато някой спре, най-често камион. Пътищата са лоши, тесни и около всяко градче има задръствания. Взима ни възможно най-бавният камион, с който изминаваме шестдесетте километра до Сукабуми (Sukhabumi) за пет часа!!!

Като на всичкото отгоре загубихме цял час в чакане да натоварят камиона с чакъл. Сетих се за потискащото усещане от Бенгал в Индия, където ми се беше отщяло да пътуваме. Всеки 100 километра бяха крайно мъчителни и отнемаха по 10-12 часа в тягостно тътрене. А тук на всичкото отгоре имаше дни, в които трябваше да чакаме продължително време някой да спре.

ribari

Рибари

Човекът ни оставя на околовръстното преди града. Скоро друг камион ни качва, уж директно до следващия град Бандунг (Bandung), но по незнайни причини неприятният шофьор решава да ни изостави още в края на Сукабуми.

Поне вече сме заобиколили града. Крайно изтощени сядаме да изпием по един сок от авокадо. После тръгваме да вървим и махаме, но в крайна сметка се стъмва и решаваме да спрем. В покрайнините на града намираме изоставена постройка, отстрани с избуяла ливада. Опъваме лагера, скрити във високата трева. Като се има предвид свръх населеността, това местенце се появява като спасителен остров измежду безкрайната върволица от къщи и оризища.

23.06

Продължава стопът с камиони. Симпатичен шофьор ни откарва до огромния Бандунг, като отново това кратко разстояние от 50 км ни отнема близо три часа. Надеждата пътищата да се подобрят отмира. Оставят ни на входа на магистралата и от тук ни взима мръсен, железарски камион, карайки тридесет километра по истински, първокласен път до края на града до място наречено Чилеуни (Cileunyi). По тази магистрала разстоянето от Джакарта до Бандунг реално може да се вземе за два часа, но по пътищата, по които ние минахме, това ни отне близо три дни почти денонощно возене.

След града отново започва задръстен, лош път. Толкова сме замаяни, че сядаме да си починем на скътани масички в един супермаркет, където и други хапват и пийват тайно. Сладолед и мляко ни зареждат с нови сили.

След близо час ни взима симпатичен възрастен мъж с детенце. Натъпкваме се на една седалка и поемаме към град Тасик (Tasik Malaya), където успяваме да стигнем по мръкнало. В края на града за щастие отново ни изскача обрасла тревна площ между постройките и си лягаме пребити, без дори да вечеряме. Покрай Рамадана направо ни се взима здравето от нередовно пиене на вода и едно ядене на ден, на закуска. Е, днес поне изминахме рекордните 200 км, но все още дори не сме преполовили гигантската Ява.

24.06

 Днес стопът потръгва по-добре. За първи път ни взима частна кола със семейство, които отиват да пазаруват в мола в Тасик, но междувременно решават да ни закарат до следващото градче Банджар, на 20 км. В Банджар (Banjar) сядаме за два часа на интернет, след което отново закибичваме на стопа. За успокоение си повтаряме, че нашата кола все още не  е дошла и наистина след час чакане ни спира възможно най-подходящата такава.

Мъж с бърза кола, който пътува за далечния град Банджарнегара (Banjarnegara), на почти 4-5 часа път. Шофьорът ни е доста интересен тип, ултра религиозен мюсюлманин, но много добродушен. Споделя ни, че спазва опционалния пост, без вода и храна всеки понеделник, четвъртък и неделя от всяка седмица в годината.

Облечен е с традиционно ислямско облекло и трябва да спираме да се моли на всички възможни молитви. Не мога и да се здрависам с него, понеже не докосва жени. Най-фрапантни са черните кръгове на челото му, които са от удряне на главата в земята по време на молитва. Все пак човекът е много добър и знаейки, че не сме мюсюлмани ни повтаря, че можем да пием и ядем в колата без да е свършил поста, като дори ни дава кутия с фурми.

В шест часа поста се прекратява и той, следвайки примера на пророка Мохамед, си хапва първо три фурми. После спираме в хубав ресторант, където ни черпи вечеря. Учудва ни това, че за да е солидарен с нас, не си взима месо, а само зеленчуци, въпреки че ние му казваме, че може да си поръча каквото иска.

vecherq

Индонезийска храна

Споделя ни, че на закуска яде само фурми. Значи ние наистина няма какво да се оплакваме, че ни е тежък Рамадана, за нас направо си е песен.

s-nashiq-fanatichen-priqtel

С новия ни религиозен приятел

Човекът ни оставя в приятно паркче в края на града. Подарява ни сладки и минерална вода и си заминава в тъмното.

palatka-v-parka

Лагер в парка

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s