14.07.2021 Намиб
Тази сутрин няма вятър, нито мъгла. Небето е ясно. Чувстваме се по-обнадеждени. Пием си чая и участваме в онлайн среща под палмите на голф игрището, до което бяхме отседнали, в близост до Свакопмунд, след което излизаме на магистралата.
След половин час ни спира симпатичен мъж от етноса овамбо, с който пътуваме близо 200 км до последното градче от област Еронго (Erongo region), в която сме. Изпитваме огромно щастие при появата на първите храстчета, треви и ниски дървета стотина километра по навътре от брега. Напускаме временно страховитата мъртва зона на Намиб.
Слизаме на полицейски пост след град Карибиб (Karibib). Военният ни пита къде ни е разрешителното за пътуване, тъй като местните не могат да пътуват без такова от област в област. Локдаунът заради Корона вируса продължава вече цял месец. Туристите обаче са изключение, а ние знаем това и номерът му не минава. Още на поста шофьорът на едно камионче от ЮАР предлага да ни качи. Иска заплащане, но в крайна сметка се навива и без.
Пътуваме още стотина километра до град Окаханджа (Okahanja) в област Отозонджупа, през която вече бяхме стопирали. През целия път се нижат безкрайни огради на гигантски имения на бели африканери, почти няма незаградено място. В камиончето свири любимият на всички местни психарски южноафрикански транс. Тук в Намибия, а дори и в Замбия никой не слуша традиционна афро музика, а само този странен транс. Тъй като все още нямаме хост от каучърфинг, слизаме на 60 км преди столицата Виндхук, а и вече се стъмва. Малко след Окоханджа си намираме страхотно местенце в сухото дере на река Свакоп. Има трева и високи акации, сякаш сме в рая. Палим си огън и ликуваме, че се спасихме от пустинята.
15.07
Наслаждаваме се безкрайно на сянката и липсата на вятър и пясък в очите. До късния следобед обаче не получаваме покана от никой в каучсърфинг, а никак не е добре да се изтърсим вечерта във Виндхук по две причини: първо в града има престъпност по юарски образец макар и в по-ниска степен и второ Виндхук е на височина от 1700 м и нощно време температурите падат до 2-3 градуса.
Решаваме днес да си починем, а ако утре все още нямаме домакин, да минем през града транзитно. Така или иначе имахме нужда да останем два дена на едно и също място, с нормални природни условия.
Цветин тръгва на мисия за вода. Доста обикаля покрай празни ферми и полуизоставени складови сгради, докато най-сетне в добре ограден двор с два реда огради, едната от които електрическа, на виковете му се отзовава старче африканер. Мъжът е страшно любезен, с дълга бяла брада, сини очи и чип нос, малко прилича на добричко джудженце. Кани ме в къщата си, където по youtube върви проповед на някакъв пастор. Докато сипвам вода, той ми прави кафе и дискутираме скорошно започналите размирици в Южна Африка, където хората от племето зулу на бившия корумпиран президент, вкаран в затвора, са се впуснали във вандалски размирици и грабежи на каквото им падне, включително разбиването на 200 мола, бензиностанции, магазинчета и какво ли не.
Старчето се притеснява както за роднините си в ЮАР, така и че Намибия е икономически обвързана с южната си съседка и размириците могат да афектират силно икономиката на страната. Също се тревожи, че по техен пример е възможно да възникнат подобни размирици и тук. На изпроводяк ми подарява малка тубичка за вода с кранче, може би заради вида на многократно използваните ни бутилки за вода.
Следобеда наваксваме с изостаналия блог. Палим си огънче и си готвим ранна вечеря- превкусен пап (царевична каша) с къри от зеле.
16.07.
Време е да видим най-сетне намибийската столица Виндхук (Windhoek). Излизаме на пътя и съвсем скоро ни качва симпатичен зимбабвиец . Преди да стигнем обаче се отбиваме да вземем негов приятел от новопостроеното селище Осона. Къщите са миниатюрни, но луксозно ново строителство. Повечето хора живеят за по-евтино тук в Осона и пътуват всеки ден 30-те километра до Виндхук за работа. Другият мъж – Таку, също е зимбабвиец, детски учител. Прави ни впечатление, колко по-усмихнати и непринудени са зимбабвийците от озападнените и леко дръпнати намибийци. Таку дори ни кани да нощуваме в тях, ако нямаме хост в каучърфинг. Черпят ни чай ройбос с мляко – много разпространена напитка из южно африканските страни.
Самият храст ройбос е от ЮАР. Името му преведено от африкаанс означава червен храст (red bush – rooi bos). За нула време стигаме до Виндхук и те ни оставят в центъра. Повечето сгради са в в модернистичен стил, в странни сивкави заводски цветове. Центърът е доста малък и бързо го обхождаме. За разлика от Свакопмунд старите немски сгради не са много. Най-красива е лутеранската църква. Националният музей, който искахме да посетим е затворен заради короната, така че се насочваме към Музея на независимостта.
Експозицията е в доста соц стил – нахъсано антиколонизаторски, почти никакви експонати и гръмки похвали за социалистическата партия SWAPO, която спечелила битката за независимост и до ден днешен държи властта.
На четвъртия етаж има ресторант с тераса и 360° гледка към Виндхук. Почиваме си на по едно кафе и кола, наблюдавайки града от високо. Има доста особено излъчване, а лошото е, че навсякъде бродят бездомници и изпаднали хора, каквито не бяхме виждали в другите градове. Така и не получаваме отговор от домакин в каучърфинг и трябва да се изнесем по светло. От града пазаруваме малко от най-големия мол в намибия Wernhill и хващаме такси до края на града, поради липса на какъвто и да е градски транспорт. (Инфо: стандартна тарифа на къси разстояния на човек – 14 N$/ 1,70 лв, дълги разстояния 28 N$/ 3,40 лв).
Започваме да стопираме на отбивката след голям мол и не след дълго ни качва пикап в каросерията си към град Рехобот на 80 км. Шофьорът е от така наречената общност “бастeри“. Рехобот е главният град на бастeрите в Намибия и почти цялото население са такива.
Интересно да се знае …
Бастeр идва от африкаанс и въпреки че буквално означава „копеле“, бастeрите гордо носят това име и въобще не се срамуват от него. Те са поколение от бели бащи африканери и черни майки най-често от етноса “койкой” населението (бушмени и хотентоти). По време на апартейда в ЮАР (системата на расово разделение) те са квалифицирани като цветнокожи (coloured), тоест по-високо от черните, но по-ниско от белите. Тъй като не принадлежат изцяло към нито една от двете групи и са били дискриминирани, те обособили собствена общност, в която се женят едни за други. Имали са право да са фермери със земя, но поради натиск от белите постепенно мигрирали на север към Намибия, където установили нещо като собствена държава около Рехобот. Говорят африкаанс, силно религиозни са (най-често са в Холандската реформистка църква, която е вид калвинистка деноминация) и живеят по собствени закони наречени Paternal laws (бащини закони).
Слизаме в Рехобот и си пълним вода от една бензиностанция. Собственикът е разбира се бастeр и скоро се заговаряме на дълго и на широко на всякакви теми – превземането на Африка от Китай, коронавирусът и други. Бастeрите ни приличат много повече на бели по живот и мислене, отколкото на черни. Някои от тях са почти неразличими от бял, други са доста по-тъмни.
Къщите в града са доста хубави и с дворове, приличат на къщите на белите. Не забелязваме гета от ламаринени къщи, така наречените локации (location). Има и няколко стари красиви църкви.
Излизаме пеш от Рехобот, точно по залез. Малко след града тече макар и слабо река Оаноб. Намираме идеално място за лагер на върха на едно хълмче до нея.
17.07
Планът за днес е да се опитаме да достигнем червените дюни в пустинята Намиб при Сесрием (Sesriem). Тъй като преди няколко дена не успяхме да хванем стоп от Уолфиш бей дотам, днес се надяваме, че по този път ще минават повече туристи.
Минаваме пеш по пътя през полицейската блокада за ковид. Гледат ни малко странно, но ни оставят да продължим пеш. Завиваме по страничен черен път, по който би трябвало да минават повечето туристи от Виндхук.
Чакаме доста време, а пътят пустее, не минават никакви местни, а броените туристически джипове не ни спират, тъй като се пълни. Най-сетне ни взема един фермер бастар към фермата си на 90 км. Отклоняваме се от пътя по още по-страничен път. Навсякъде се нижат дълги огради на гигантски по площ стопанства. Няма и метър незаградено пространство, включително планините и реките. Но пък гледките са извънредно красиви – жълта ниска трева и скалисти планини.
Слизаме на сред нищото и започваме да вървим по пустия път. Обхваща ни опиянение от дивотата и изолираността. Знаем, че на около 10 км има полицейски участък и ферма в селището Наухас (Nauchas).
Малко преди Наухас ни качва водопроводчик тръгнал към луксозен лодж на още 15 км. След като слизаме продължаваме бодро пеш. Както си вървим по пътя най-сетне минава един пикап с дебел африканер по къси панталонки зад волана. Претъпкан е с багажи, но ни качва в каросерията до фермата си на още 40-50 км напред.
Изведнъж високопланинското плато Хомас рязко свършва при прохода Сприйцхогте (Spreetshogte), висок 1676 м.н.в. и пред нас се открива една от най-умопомрачителните гледки, които някога сме виждали – нереалните пясъци и скали на Намиб. Направо сме замаяни. Чудим се какво ли е да живееш на толкова откъснато от света място. В региона всички ферми са само на бели африканери.
Човекът ни предлага да се отбием във фермата му, за да разтовари провизиите, които носи от Виндхук и после да ни закара до градчето Солитер (Solitaire) на още 20 км. Съгласяваме се веднага. Любопитни сме да видим какъв ли е животът в пустинна ферма. За наша изненада се оказва, че огромното пространство, което притежава, освен че има градина, е пълно с антилопи орикс и спрингбок, но е и ултра луксозен лодж (Barkhan Dune Lodge – само 600 лв. нощувката 🙂 ).
Скоро пием фреш на шезлонги пред басейна, с умопомрачителни гледки към пустинята, докато Барни разтоварва в стопанството. Има и авиописта, тъй като когато нямал време да кара от Виндхук до тук, Барни се мятал на частния си самолет. Оказва се, че това му е само страничен бизнес, по между другото. Явно сме попаднали на приятел милионер. След около половин час се натоварваме обратно на джипа към Солитер. Ето че изпитахме и какво е да си ултра богаташ, макар и за 30 минути. 🙂
По пътя с Барни си говорим за ваксинациите и той като всички намибийци – бели и черни, е против и е твърд антиваксър, убеден че всичко е една голяма игра (от собствен опит като бизнесмен на високо равнище). Барни ни оставя на бензиностанцията в Солитер и сърдечно се разделяме. Селището се състои от две построени на кръст улици, магазин и стара църквичка, насред пустинята. Ето че четири дена по-късно, след неуспешния опит, все пак успяхме да го достигнем.
Днес автостопът ни беше нечувано добър. От тук остават само 90 км до Сесрием и входа на националния парк с червените дюни, но вече започва да отива към късен следобед. Забелязваме, че на бензиностанцията е спрял туристически джип с двама туристи с доста хипи излъчване. Момичето ни заговаря само и се оказва, че са от Израел тя, а той от Испания. Нямат нищо против да ни вземат с тях до Сесрием, за където са тръгнали.
Пристигаме на входа на националния парк. Те са решили да спят в къмпинга вътре. Проблемът е, че ако спим отвън утре всички коли от къмпинга тръгват в 6:45 преди изгрев към дюните,които са на около 70 км, а портата на парка отваря чак в 7:30, може би именно с цел да заставят хората да спят вътре. Тъй като сме четирима къмпинг мястото ще ни излезе двойно по-евтино. Решаваме да прежалим парите – 200 за къмпинг (24 лв) плюс 300 за входа за парка (36 лв) за двамата. Все пак това са най-високите дюни в света, в най-старата пустиня на Земята и са природно наследство на ЮНЕСКО.
Опъваме лагера под едно дебело дърво насред пясъците. Поли и Крис, които са се запознали във Виндхук преди 3 седмици и пътуват заедно, за да си поделят разходите, опъват специалната брезентова палатка на покрива на джипа. Туристическите джипове под наем в Намибия са снабдени с какви ли не екстри – палатка с матрак, маси и столове, хладилник, газови котлони, посуда, резервоар за вода и какво ли още не. Готвим си заедно зеленчуци на пара и спагети. Поли също е вегетарианка, допадаме си идеално. Около лагера пасат няколко орикса, а залезът е феноменален. За първа вечер от няколко дена не замръзваме, даже ни е топло. В дюните в далечината вият страховити ветрове.
18.07
Оправяме бивака набързо и по тъмно тръгваме по долината Сосусвлей (Sossusvlei). Към нас се присъединява симпатичен евреин пътешественик, който обикаля из южноафриканските държави с мотор. Пътят е асфалтов, но по някаква причина не е разрешено да се кара с мотор, така че и той се натъпква с нас в джипа.
Светлината с настъпването на изгрева започва да се усилва и мистично да разкрива първите планини дюни отстрани на пътя. Изваяните от вятъра космически форми са омагьосващо красиви. Всяка секунда цветовете се променят. Изпадаме в екстаз от мащабите и безумната красота и започваме да щракаме с апаратите още в движение, през прозореца на колата.
Стигаме до емблематичната 45-та дюна и започваме да тичаме нагоре по стръмния, виещ се като змия ръб, докато сърцата ни спират от задъхване. Слънцето изгрява и обагря магичните форми на дюните в кърваво червено. Това е едно от най-красивите и впечатляващи места, които сме виждали през живота си.
Продължаваме още 15- тина километра през омагьосващите красоти до края на асфалтовия път. От тук с включени всички антиблокиращи системи на джипа, с елементи на поднасяне, тръгваме през дълбоките пясъци и с непрестанно буксуване достигаме до края на долината. Тук се намира една от най-високите дюни в света – Биг деди 325 м (Big Daddy), а в подножието й се простира изумително бяла долина с разкривени по леко зловещ начин изсъхнали дървета, които са дали името на долината – Deadvlei (Мъртвата долина).
Сядаме безмълвни пред величието на красотата на природата, а после сякаш се стопмяваме до песъчинки пред мащабите в основата на самата дюна. Катерим се докато останем без дъх по свличащите се пясъци на склоновете. Не успяваме да се изкачим до върха й, защото трябва да се съобразяваме с нашите хора и се връщаме към колата. Въпреки че не сме сами, сме щастливи че имахме късмета да ни се паднат точно такива хора, тъй като са страшно готини. Отношенията ни са напълно приятелски и неформални. И тъй като въобще не бързат и си приличаме донякъде, можем да се насладим на местата, които изследваме, заедно.
На връщане спираме на още много места, докато не ни удря страхотна пясъчна буря. Прибираме се в къмпинга на завет, за да похапнем и да се изкъпем и поемаме към каньона Сесрием. Въпреки че не е много дълбок, мястото страшно ни харесва с мистичните си форми и стени от конгломерати от обли речни камъни в пясъчна матрица.
След като приключваме с националния парк, Поли и Крис предлагат да ни изкарат от забития регион до някакъв по-главен път. Чувстваме се добре с тях и страшно си допадаме, така че променяме маршрута си и продължаваме с тях на юг по почти неизползван четвъртокласен път. Този ден очевидно е решил тотално да претовари мозъците ни и безумните гледки не престават. Движим се по пустия път, а от двете ни страни прелетява безкрайната лента на намибийската дива красота. По морето от полющваща се жълта трева притичват орикси и антилопи спрингбок. Скалистите планини, от красиви по-красиви, ни изумяват с причудливите си форми и червения си цвят. Всеки изминат ден Намибия ни става все по-любима и по-любима с неизмеримите си красоти.
Единственият недостатък е, че покрай пътя има безкрайни огради от двете страни и даже и най-отдалеченото и видимо неизползваемо място принадлежи на някой, който държи собствеността му да бъде показно оградена. Все едно… след края на земния си живот не ще може да вземе дори и една песъчинка.
Свечерява се и в търсене на незаградено място се отбиваме по страничен път. Питаме преминаващия бастар с джип дали може да се спи тук някъде и той доста рязко ни отрязва, че не можело, защото това било частна собственост и да сме карали още 20-на километра до следващия къмпинг. Все пак Намибия е 850 000 квадратни километра и едва ли може да ни убеди, че няма място където, въпреки трудностите че сме с кола, човек да не може да положи глава и да поспи. Докато търсим място за бивак ни се струва, че бастара ни преследва с изключени фарове, за да се увери, че няма да спим на земята му. Така че продължаваме няколко километра напред и си откриваме страхотно място в сухото корито на река, пред огромно разкривено дърво. Палим си огън и си бърборим до сред нощ.
19.07
Красивите гледки не престават, докато стигаме до главния път. Крис и Поли ни оставят в малкото немско градче Аус, населено с бели и бастари и продължават към Атлантическото крайбрежие към следващата забележителност – изоставено миньорско градче в призрачния град Колманскоп (Kolmanskop), потънал в пясъци. Сбогуваме се, защото не сме сигурни, че ще се видим пак, и им даваме малка сума пари, за да споделим в някаква степен горивото. Ако не бяха те, не сме сигурни дали щяхме да успеем да достигнем червените дюни и да видим красотите на неизползвания път. Решаваме да пропуснем крайбрежното немско градче Людериц (Lüderitz), да не бъдем алчни и да не препускаме от забележителност на забележителност, още повече че още ни държат влага вятърът и студът на Атлантика.
Пазаруваме си от локално магазинче и сядаме в единственото възможно място, луксозен ресторант със сервитьор бастар гей, за да си заредим батериите, да прехвърлим снимки от камерата и да работим по блога. За съжаление имаме проблем с прехвърлянето на снимките и не свършваме никаква работа, само където за мизерните количка и кафе плащаме 6 лв. Докато седим в ресторанта се изреждат туристи, чиито маси се препълват с обилни блюда, очевидно неосъзнаващи нито финансовата, нито географската разлика между Европа и Африка (нещо като да отидеш в дом за сираци и да седнеш да ядеш сам пред тях италианско джелато).
Мятаме раниците и тръгваме по пътя, най-сетне по нашия начин на пътуване и сме щастливи, чувстваме се живи. Докато вървим ни спира камионче, без да му махаме, със строителни работници и ни предлагат да ни метнат до близкия разклон. Късметът не закъснява и първият тир превозващ руда от китайска мина за манган в ЮАР до пристанището в Людовиц, ни спира. Първоначално шофьорът ни пита колко ще му платим, но в последствие се навива да ни качи на стоп. В приказки неусетно изминаваме 180 км през най-големия и най-ненаселен пустинен регион на Намибия – Карас (Karas). Тези земи са населени с бушмени и хора от етноса нама.
По залез слънце слизаме на разклона за един от най-големите каньони в света – Фишривър(Fishriver). Купуваме си връзка портокали от амбулантен търговец нама, работещ в близката ферма на някакъв руснак. Вече по тъмно към нас се присъединяват още две стопаджийки, млади бойни жени нама с малко дете. Шегуват се и си кликат на техния език със заминаващия си амбулантен търговец, даже на шега започват да се боричкат на празния път. Питаме ги накъде отиват и как ще стигнат като не преминава никаква кола по пътя. Те са до близкия град Кетмаснхоп (Keetmanshoop) – център на провинцията и са напълно убедени, че ще успеят. На единствената преминаваща кола такси се сопват на шофьора да си ходи, ако не иска да ги качи без пари и в крайна сметка мисията им завършва успешно.
Ние пък се чуваме с Крис и Поли и разбираме, че пътуват към нас. Изчакваме ги още час и по тъмно откриваме в близост подходящо място за спане. Те са разбити от пътя и си лягаме рано, но ни удря студена вълна от пустинята Калахари, а на всичкото отгоре бивакът ни се оказва в близост до жп линията и през нощта с гръм и трясък преминава някакъв призрачен влак, сякаш направо през палатките ни. Температурите може би падат под нулата. Калахари ни смразява до мозъка на костите ни.
В следващия пост четете: Керванът бива застигнат от проклятието на древната бушменска змия, осъмва със скреж по палатката и се насочва към границата с Ботсвана.
Номадски пътеписи от годините изкарани под азиатско небе на автостоп и палатка можете да прочетете и в книжен вариант в двата тома приключения на Вълшебния керван. Поръчайте книгите ТУК.
