Пушкар – извисяване в облаците, хората от кастата на военните, които притежават свой собствен форт, приключения с вълшебния автобус

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гатовете на езерото Брама

 10-11.10.

Пушкар, извисяване в облаците


PushkarПушкар е малко градче в полупустинния централен регион на Раджастан. Земята е песъчлива и зеленината не е особено буйна. Малки улички и сгради със старинна архитектура ограждат езерото на Брама. Снимането, консумирането на месо и ходенето с обувки около свещеното езеро е строго забранено. Около различните гатове (стълби към водата) има конструирани басейнчета, потапянето в които дава благодат – на един красота, на друг плодовитост, на трети лекува проказата.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Езерото Брама

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Знак до езерото:

1. Забраняват се наркотиците, алкохола и невегетарианските храни

2. Обувките да се оставят на 10 метра от езерото

3. Забранено е снимането

4. Грижете се за вещите си

5. Моля отнасяйте се с уважени към религията Хиндуизъм

Каруци, теглени от камили превозват пътници между храмовете. В повечето храмове достъпът на нехиндуисти е забранен. Единственият храм на Брама в цяла Индия е отворен за всички посетители, но не е особено забележителен с архитектура или нещо друго. Храмът на Савитри, съпругата на Брама се издига на хълм в покрайнините и за да го посети човек трябва да катери стълби над половин час. Друг интересен храм пък помещава мурти (статуйки) на Вишну и инкарнацията му на див глиган.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гатовете на езерото

Градчето е залято предимно от западни туристи, най-вече израелци, чиято общност си е отворила собствен религиозен център, охраняван от полицията. Разхождат се и ортодоксални евреи с шапчици и дълги бради.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Улица в Пушкар

Главният базар отдавна е загубил автентичността си и предлага предимно дрехи и бижута, които са по вкуса на туристите. Барове, пицарии и кафенета в западен стил не липсват. Извън силно комерсиализираната централна част на града, обаче ни очакват странни изненади. В подножието на планините, в самадито на Бенгалския Баба чудна група от хора се е оттеглила извън светския живот.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Традиционна архитектура

Там живеят четирима музиканти, чието занимание е да пеят махамантрата „Харе Кришна, Харе Рама“ по осем часа всеки божи ден. Първата сесия започва в 5 сутринта до 9, втората е от 5 следобед до 9 вечерта. Музиката им се чува из цялата околност с помощта на високоговорители. На музикантите се плаща по 150 рупии (близо 5 лв.) на ден, но никога не напускат храма. Не знам дали може да си представите какво е да пееш едно и също изречение от три думи 8 часа без прекъсване, абсолютно всеки ден.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Музикантите от самадито

Друг обитател на самадито е бивш полицай, който един ден пристигнал с колата си в Пушкар, чул музиката от планината, качил се горе и повече не слязъл. Колата оставил на произвола на съдбата. Казал на близките си, че се отказва от материалния свят и спрял да вдига телефона. Това, което той основно правеше, беше метене и медитация. Метенето започваше в три през нощта. На изгрев слънце оглушителната музика, която е започнала още по тъмно, вече е разбудила отдавна всички обитатели.

Полицаят се появява с чаша нетипичен чай – листа от тулси, набрани около храма. Всяка сутрин седнали на покрива, на по чаша чай, той ни разказва чудни истории. Някои са за живота на Бенгалския Баба – Арджуна Баба, светец живял из тези хълмове до преди десетина години. Той бил Нага Баба, тоест ходел чисто гол, къпел се само с прах и се занимавал със служене на хората, хранел бедните или почиствал мръсни места. Спял без постеля, направо на земята и не се хранел дълги периоди от време.

Други от историите разказваха за трафика на наркотици през пустинята Тар в Раджастан към Пакистан. Трафикантите давали на камилите по едно кило ги (пречистено масло) на всяка една или по една кофа алкохол и животните започвали да тичат през пустинята на пълна скорост с товара си от „кафява захар“ право към границата.

Разпоредителят на самадито не спираше да готви, чисти и се грижеше всеки един да е сит. Винаги с мърляви панталони и усмивка сервираше храна сутрин, обед и вечер.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

С нашия приятел, известен като „Чаения човек“

Ние следвахме Пир Баба, който живееше в храма под самадито. На обед се премествахме в широк двор с две много стари дървета и приготвяхме храната на огън. Следобед почивка и дълги медитации. Вечер се присъединявахме към киртана (пеенето) и после вечеряхме в храма. Необяснимо с думи, но очите ни се променяха. Когато дойде време за тръгване, сякаш беше минала цяла вечност. Бяхме станали близки с всеки един и на всички им се искаше да останем още дълго време. На раздяла ни дадоха торба пълна с плодове. Баба Джи ни подари рози от олтара на Шива, благослови ни и потеглихме.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Храма Рагунат, Пушкар

12.10.

Z_AjmeerОт Пушкар си взехме автобусчето до Аджмир, след което тук-тук тип маршрутка до покрайнините на града. Започваме стоп из нетуристическата част на Раджастан и постепенно се насочваме право на изток към Бенгал, от който ни делят над 2000 км. В покрайнините на града се озовахме в цигански катун и една дузина циганчета ни наобиколиха и започнаха да ни искат пари, като някои от тях ни щипеха. Колкото и да им викахме, не работеше и прииждаха още и още. За щастие една по-голямо момче се появи с пръчка и ги разгони, след което си продължихме пътя необезпокоявани.  Из селата цареше голяма бедност, за разлика от другите щати, в които сме били до сега. Беше пълно с мърляви хора със сплъстени коси и просещи деца.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

На стоп в Раджастан

Стопът вървеше много бързо и безпроблемно, но обикновено ни качваха само за по 30-40 км. Температурата беше над 35 градуса. Пейзажът беше сух. Виждаше се, че има  проблем с водата. Повечето хора нямаха вода в къщите и жените пренасяха със стомни, които носят на главата си, от кладенци или големи общи бидони, докарани от другаде. Жени със стомни се виждаха навсякъде. Мъжете пък обикаляха важно по улиците, очевидно без да имат много работа за вършене. Типичният раджастанец носи бели дрехи – курта и доти (риза и парче плат увито като панталон), шарен тюрбан, най-често в ярко червено, розово или оранжево и мустаците му стърчат встрани, силно засукани.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Раджастанци

Последният стоп за деня, камионетка, в чиято каросерия се возим заедно с двама местни, превозващи гигантски бамбук, ни оставя в малко селце в област Тонк.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пристигане в село Раджпут

Забелязахме, че от едно място идват много жени със стомни и се запътихме натам с надеждата да намерим вода. Имаше малък извор с маркуч, където успяхме да се измием от праха, полепнала по време на пътуването. Цветин тръгна на оглед за място за палатка и не след дълго се появи с двама местни с вид на старейшини. Единият говореше английски и накрая стана ясно, че ще спим в тяхната къща.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Селото

Гордостта на Раджпут

Двамата високи мъже, с тежка крачка ни поведоха към центъра на селото. Те са кшатрии, от военната каста, заемащи високо положение в йерархията. С изпъчени гърди, пристъпвайки бавно ни завеждат пред арка в стената. По-малкият брат гордо заявява:“Това е моят форт.“ Те са единственото семейство Раджпут, военни от времето на Раджа в селото и си имат собствен форт. До входа има малък храм посветен на неизвестно нам божество.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Входът на форта

Група мъже си говорят седнали на площадка пред портата. Червени тюрбани на цветчета и щръкнали мустаци се полюшват в здрача. Настаняват ни в чиста спалня с широко двойно легло. Жената приготвя храна в кухнята, като  при всяка поява на възрастен мъж, придърпва сарито пред лицето си. Всички жени крият лицата си от по-възрастни мъже, дори от собственото им семейство.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гордите ни домакини, семейство Раджпут

Събират се на групички и седнали по земята шушукат нещо заговорнически. Разпитват ни защо нямаме деца, от коя каста сме, защо не носим гривни и други подобни. През цялото време с гордост не пропускат случай да споменат отново и отново, че те са от Раджпут. Никой от тях не работи, издържат се от земята, която притежават.

Роднини от съседните къщи във форта се изреждат да ни видят. Времето минава много динамично. След вкусна, люта вечеря и задължителната в индийското семейство топла чаша мляко преди лягане, се приготвяме за спане. Забелязах, че когато спим на затворено, все сънуваме кошмари, цяла нощ се потим в жегата и като цяло май въобще не ни понася.

13.10.

Гостоприемните ни домакини ни събуждат с чай в 6:30 сутринта. Явно в Индия никога няма да успеем да си поспим поне до към осем, все ще се появи някой в ранни зори с чашка чай в ръка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Раджастанец

Сутринта още е прохладно и стопът върви много приятно. Това, което не очаквахме е, че до вечерта ще сменим около двадесетина превозни средства. Първо ни качват в камионче, пълно с домати и в каросерията му между кашоните има малко местенце и за нас. След 20 км. ни оставят в шумно градче, от което измъкването не изглежда лесно. Стопираме вътре в града.

Друго камионче ни закарва до главния път, минаващ през центъра. Оттук след закуска с панирани чушки и някакъв сладникав ориз със сплескани зърна, си хващаме трактор до извън градчето. Следва нещо като луксозен ван, който ни изкарва до магистралата и завива към села в страни. По магистралата вече е лесно и могат да се изминават дълги разстояния. Още един стоп с двама чичковци с лека кола, след което и камион за близо 150 км. Всеки път едва слезли от колата и следващите хора веднага ни спират. Стопът върви невероятно.

Шофьорът на камиона, които превозва пиратки, е много набожен и силно боготвори Шива. С времето придобива твърдото убеждение, че сме садута (странстващи светци) пратени от Шива и за наш голям  ужас при всяка почивка или спиране започва да обяснява на околните, че сме махараджи (буквално крал, прозвище давано на садутата) и мата (светица). Разбира се не ще и да чуе ние да си плащаме чайовете.

На обед минахме с камиона през Кервала. Ето какво се случва, когато човек няма GPS и на хартиената карта, която ползваме повечето малки пътища изобщо не фигурират.

В Кервала цареше такава лудница и мизерия, все едно си в едно-милионен град. Няколко автобуса минаха, а освен колела и мотори друго не се виждаше. Решихме да се пробваме със селско автобусче, което обикновено струва по 30-50 стотинки за двадесетина км. Казахме името на градче, намиращо се на пътя, към който искахме да се включим. Един от минаващите автобуси потвърди, че отива натам. Настанихме се вътре, буса се напълни с хора и потеглихме.

Z_SheopurСлед около десет минути с неприятно учудване забелязахме, че след като е описал завой през селото, автобусът излиза обратно на магистралата, от която идвахме. Оказа се, че са чули неправилно, ние бяхме казали Шеопур, а те отиваха в Шивпури. Свалиха ни в следващото село, от където също имало разклон в нашата посока. След разправия, свързана с неточно ресто, едвам успяхме да си купим папая, а после продължихме пеша в търсене на мистериозното отклонение. Разпитахме хората и казаха, че оттук няма път за на север. От следващото село имало, но утре сутринта. Точно минаваше едно бусче и всички се развикаха, че трябва да го хванем, стигало да разклона. Затичахме се към него и успяхме да се качим.

Вълшебен автобус

Вътре цареше задушевна обстановка. Настаниха ни до шофьора. Всички, включително и едно 12-13 годишно дете дъвчеха тютюн. Целият автобус изключително се загрижи накъде сме тръгнали и как ще стигнем до там. Карахме по селски път, адска мизерия и мръсотия поглъщаше всичко. Стотици хора с чорлави коси вървяха по пътя. Май всички виждаха за първи път туристи. Историята от преди малко се повтори отново. Завихме и се качихме на магистралата, по която карахме близо 20 км. Вече се чудехме дали просто да не преспим някъде в шубраците и да си продължим утре направо по магистралата без отклонения.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Вълшебния автобус

Пристигнахме в село Мурия, състоящо се от няколко колиби. Няма го даже в Гугъл мапс. Всички пътници слязоха. Шофьорът заяви, че сме му гости и няма да плащаме билети. Нарамихме раниците и след 200 метра чудодейната отбивка се появи. Малък черен път, указан с още по-малка табелка само на хинди. Мръкваше се и започнахме да се оглеждаме за място за палатка. Изведнъж автобусът се появи отново. Наби спирачки, кондукторът се показа от вратата и каза :“Качвайте се за още 20 км.“ Изобщо не проумявахме какво се случва. Нали уж всички пътници бяха слезли на последната спирка. Къде ли отиваше сега автобусът?

Вътре имаше няколко човека, в това число и детето, което дъвчеше тютюн. Въпреки че беше почти празно, всички бяха заели всевъзможни странни пози – един седеше на железен прът, детето висеше на вратата, кондукторът си беше вдигнал краката върху седалката на шофьора. Един човек отвори гигантска туба със студена вода и всеки можеше да си сипва. Нашето шише също го напълнихме.

Странният автобус се движеше през суха, широколистна гора. На места пейзажът беше досущ като в савана – жълта трева, ниски дървета и храсталаци. Карахме през дивото. След известно време достигнахме малко селце с колиби и каменни къщи в пустошта. Няколко пътника слязоха. Шофьорът и кондукторът ни предложиха да ни закарат до някакъв „resthouse“ (къща за почивка), както се изразиха, който е на още 3 км напред.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Саваната

Продължихме по черния път още малко и автобусът спря пред дървен навес. Няколко човека готвеха на огън.  В rest house-а имаше две, три легла от преплетени клони под открито небе. Наоколо се простираше саваната. Мястото много ни хареса и си опънахме палатката под едно дебело дърво, въпреки поканата на шофьора да спим в автобуса. Той и кондукторът се нагласиха също да спят тук и вълшебния автобус остана паркиран пред навеса.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къщата за почивка

По-късно шофьорът се появи с алуминиевите кутийки за храна, пълни с вкусни гозби от дома му. Искаше да сподели вечерята си с нас. Така и не ни стана ясно що за невероятно събитие ни се случи отново – автобус, където не ти искат билетче, откарва те в саваната по черни пътища и паркира на усамотен каубойски навес, където може да останеш да преспиш на плетени легла или в самия автобус. След множество подобни случки човек определено започва да губи чувство за реалност 🙂

14.10.

6:30 сутринта. Още спим, но шофьорът се появява с две чашки чай. След чая запали автобуса и си тръгна на обратно. Наместихме се под навеса. Собственикът на „заведението“ пържеше самоси и си купихме двеза закуска. За два часа минаха две коли, но никоя не отиваше в селото, където искахме да стигнем. Веднъж на няколко часа минава автобус и в 9 ч. решихме да жертваме лев-два за транспорт. Качихме се и ни направиха място да седнем.

Карахме над един час по червен, песъчлив път. Понякога отстрани виждахме биволи и камили на паша. Във всяко село се качваха тълпи от хора. Автобусът се претъпка ужасно, много хора се качиха да пътуват на покрива. Дрехите ни плувнаха в пот от жегата и плътния допир с другите. Местните изглеждаха много „трайбълско“ с адски странни лица.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тъпканица в автобуса

Най-накрая бусът ни стовари в село Карахал (Karahal). Отново ни завладя усещането, че сме в мегаполис. Стотици хора, колела, прасета, отходни води и боклуци запълваха централната улица и базара. Целите сме в прах, раниците ни са стъпкани и мръсни.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Улица в село Карахал

Решихме да потърсим интернет, за да се ориентираме къде точно е входа на резервата. Намерихме нещо като офис, за разпечатване, попълване на документи и други канцеларски услуги. Човекът удряше по клавиатурата като по пишеща машина. В интернет нямаше много информация, но след дълго чакане една страница се отвори и видяхме, че на 10 км. има горски дом, така че решихме да се отправим натам, още повече че беше в нашата посока.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Докато чакаме на стопа

Имаше толкова много хора, вървящи по пътя, че се съмнявахме, че някой ще ни спре. Но накрая един камион взе, че ни спря и ни закара до горския дом, намиращ се извън малко селце. Наоколо не се виждаше никой и прескочихме една ограда и се установихме на сянка на площадка на неизползвана нова сграда. Най-сетне само гора без хора. Пълно спокойствие. Сготвихме си, а после се запознахме с пазачите и хората от една съседна къща, от където можеше да взимаме вода. Нямаше проблем да останем на палатка и всички бяха много мили, поне в началото.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Деца наливат вода от кладенец

Привечер се разходихме извън селото. Местните ни гледаха потресени. Обществото тук беше много племенно. Почти никой не беше стъпвал на училище, някои от етносите ходеха с татуирани лица. Чувствахме се почти като в Африка. Отдалечихме се от селото в посока към хълмовете, където всъщност беше резервата. Вървяхме през храсталаците по червени, песъчливи пътеки и си представяхме, че сме бушмени. Не успяхме да стигнем до хълмовете, тъй като се стъмваше и трябваше да се връщаме. Видяхме лисица и гигантски еднометров гущер тип варан.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Разходка извън селото

Когато наближихме селото, се сблъскахме с група мъже, пиещи алкохол тайно в тъмното. Като ни видяха не знам какво си помислиха, но започнаха да ни се кланят и да ни пипат краката. Беше много сконфузeно и побързахме да избягаме. Прибрахме се в горския дом, където се бяха събрали разпоредителят на резервата и разни рейнджъри. След като ги разпитахме се оказа, че лъвовете не са били преместени тук по решение на Върховния съд и всъщност имат само два тигъра.

Z_KarahalПредлагаха ни някакви стаи по 50 лв. на вечер и си личеше, че резерватът действа главно като машина за усвояване на пари от държавата. Казаха ни, ако искаме да разглеждаме да сме отишли пеша и никой не беше заинтересован да ни представи резервата или да ни предостави каквато и да било информация за флората и фауната.

Взехме си раниците и се отдалечихме в спокойното ъгълче, където бяхме обядвали, но не след дълго се появиха с джипове и ни казаха, че било опасно да се спи на такова място. Бяхме в техни територии и се наложи да се преместим близо до централната постройка.

Шефовете изведнъж се присетиха, че не можело да се къмпингува, но за щастие се съгласиха да спим на покрива. Точно си легнахме и част от обслужващия персонал се качи на покрива, май бая подпийнали, взеха да се смеят и викат. В същото време от селото се чуваше оглушителна музика в чест на богинята Дурга. В 10 ч. дойдоха да ни викат за вечеря. Чудехме се кога ли ще имаме една тиха нощ сред природата, без да сме заобиколени от хора.

15.10

Дебелите рейнджъри се въргаляха в постелите си до 9 ч. (което за Индия е доста късно), после станаха и закусиха богато. След като свършиха се разпоредиха да ни сервират по едно хлебче и малко картофи отвън. Нямахме търпение да се махнем от корумпираното им свърталище, нямащо нищо общо с опазване на дивата природа, но вчера си бяхме забравили котлончето в единия джип и сега трябваше да го чакаме да се появи от съседното градче. Дойде чак в 11 ч. и с радост се сбогувахме с „рейнджърите“.

Пътят пустееше и след бая чакане ни взе един камион, който направо пълзеше. Уж щеше да ни закара само до град Шивпури, откъдето минава голяма магистрала, но се оказа, че продължава още 100 км по магистралата в нашата посока и продължихме заедно до град Джанси (Jhansi). Вече пътувахме из щата Мадя Прадеш (Madya Pradesh). Тук сме за първи път. След Шивпури се качваме на така наречения източно-западен коридор (east-west corridor) – гигантска магистрала, по която не минават коли. Построена е през дивото, няма селища и градове в близост до нея. Природата е много интересна и красива. Вече не е толкова сухо. Покрай пътя няма боклуци и пътуването е изключително приятно.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Каубойското заведение за тираджии

На обед спираме да ядем в крайпътно каубойско заведение на тираджии – навес и няколко плетени легла в нищото. Това са ни любимите заведения. Върху леглата слагат напречно две дъски, масата е готова и храната сервирана – дал с чапати на пещ. Старче саду продава традиционните цигари биду (тютюн увит в листо и вързан с канапче).

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Продавачът на цигари

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пещ за чапати (плосък хляб)

На 20 км преди Джанси шофьорите спряха да оправят някакви документи. Щяха да се забавят доста, а заради дългото влачене времето беше напреднало и имахме само час преди да се стъмни. Решихме да стопираме, вместо да ги чакаме. Скоро ни спря един бизнесмен, който отиваше в Джанси. Малко преди града се отби извън магистралата и ние запротестирахме да ни остави на нея, понеже не искахме да се набиваме в град по тъмно. Той каза: „Имайте ми доверие.“ и ние си помислихме, че ще ни остави на пътя, по който трябваше да продължим. Вместо това спря пред тях на 7-8 км извън центъра и ни посъветва да си хванем такси до автогарата и от там автобус, при положение, че бяхме му обяснили, че пътуваме само на стоп.

Доста добре ни прецака, тъй като вече бяхме навлезли няколко километра по шумна, пълна с рикши и хора улица в града. Принудихме се да си вземем градски транспорт (тук-тук) до гарата, която за щастие се оказа в другия край на града и само на половин километър от пътя, по който щяхме да стопираме. Стъмни се и никой не искаше да спира, но в крайна сметка един трактор ни взе за няколко километра и успяхме да се отдалечим от града.

Започнахме де вървим и да се оглеждаме за място за палатка. Едно момче с камионетка изневиделица изскочи и ни предложи да ни закара още малко напред до отбивката за Орча (Orcha) – стар исторически град. Бяхме решили да не се отклоняваме към Орча, защото времето и изтичането на визите ни притискаха. Но това си беше знак и решихме на сутринта да се отбием да го разгледаме, още повече че беше само на 8 км встрани.

Намерихме закътано, отдалечено място в едни шубраци встрани от пътя, водещ към Орча. От много време насам успяхме да си легнем необезпокоявани, без да трябва да се съобразяваме с други хора. Въпреки че в далечината се чуваше бученето на огромна пресявна машина, се наспахме много добре.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s