Влизане в Пакистан, пътуване покрай границата с Афганистан към Кета – wild, man, wild!

16.04.2015

Към 8-9 ч. нашите приятели ни закарват до центъра на Захедан и там набързо си хващаме споделено с други пътници такси до границата на доста завишени цени (към 3 $ на човек), разстоянието е само 60-70 км. По пътя виждаме група от 40-ина белуджи, подредени под слънцето край пътя, които май чакат да поздравят конвой от бели джипове, който задминахме.

Бяха слезли от колите и с „белите пижами” и няколко калашника изглеждаха доста впечатляващо. Нашите спътници балучи в колата пък започват с дрогите, явно много типични за този край. Вадят някакъв зелен прах (като че ли се казваше nasht, най-вероятно тютюн за дъвчене), сипват го в листчета и си го слагат под езика. Шофьорът се усмихва и ни казва, че това било „допинг”. Вече започваме да свикваме с консумацията на всякакви дроги около нас и с наличието на калашници навсякъде.

Калашници (Кета)

Минаваме границата безпрепятствено, като се срещаме за малко с един турски хипар. Хората са тотално различни от тези в Иран, с дълги бради и шапчици, облечени с шалвар камиз, типичното облекло за тук. След като ни бият печата за влизане се започват хиляди регистрации при военните в различни странни установки. Закарват ни в някакво малко фортче в граничния град Тафтан (Taftan). Тече някакво безвремие, всичко става ужасно бавно и на никой не му пука за нищо.

Ето че сме готови с документите и започва същинското пътуване през Белуджистан. Пътуваме с колите и джиповете на Levies – специален военен ескорт през пустинята. На всеки пропускателен пункт спираме, за да сменим колата и ескорта и във фортовете чакаме доста продължително да дойде следващия джип или кола. С нас освен шофьора пътуват между един до трима тежко въоръжени гардове. На този етап на чужденци не е позволено да пътуват самостоятелно през провинцията заради мерки за сигурност.

На всеки чекпойнт трябва да спираме и да си пишем данните в тетрадка и това много забавя пътуването, понеже те са през 20-30 км. Джиповете на въоръжения ескорт пък се сменят през 70-80 км и това допълнително отнема по половин час отгоре на спиране.

Навън е ужасна жега – може би около 40 градуса по Целзий, но е доста по-добре отколкото през юли когато е 50-51, както ни казаха. Цари тишина сякаш времето е спряло. Въздухът е спокоен и замрял. Пътят често е засипан от пясък, виждат се  дюни насам-натам и тук-таме някоя самотна камила. Започваме да различаваме видовете пустини- с жълто-оранжев пясък, черни камъни, сиви пустини, с зелени храстчета и с планински зъбери. Ширината на пустинята е безкрайна и създава неописуемо усещане. Наоколо хърбави козички пасат пластмаса и камъни и от време на време виждаме по някоя рижава едногърба камила, която си се разхожда по пясъка. Не мога да си представя какво би станало, ако запрашиш в пустинята. Ще пукнеш най-вероятно след 2-3 дни, колкото и вода да имаш. Не знам и къде биха могли да се крият терористите, заради които всъщност се налага да пътуваме с военните и какъв ли живот водят.

Вкусен пакистански хляб

В пустинята малкото постройки, покрай които минаваме, са глинени. Повечето са охранителни или военни фортове. Вътре за щастие е по-хладно, а водата от стомните е удивително студена. Хората са много мили и все ни дават хляб и вода Първите 300 км почти няма селца – пясък и камъни.

Така към 6-7 вечерта стигаме до първото градче, където ще пренощуваме – Далбандин, а сме изминали само 300 км за цял ден.

Пустинята по пътя

С пристигането в градчето се започват филмите. Закарват ни в някакъв хотел, където обявяват цена от 10$ на стая– сума, която въобще не желаем да плащаме. Заявяваме, че ще си опънем палатката в двора или да ни закарат някъде до полицията да спим – както  често може да се прави в Иран и Пакистан. Полицаите обаче казват, че не можем да спим при тях понеже съм жена. Започваме да се караме и накрая все пак наемаме стая, защото смъкват цената на 5$.  Levies – въоръжената охрана си тръгва и остават двама местни полицаи да ни пазят.

Пакистански полицаи

Те за наше раздразнение ни следват навсякъде и когато се нанасяме в стаята сядат на креслата вътре и започват да си бъбрят с нас. Не минават и 5 мин. и полицаите заявяват, че ще трябва да им платим вечерята, искайки ни по още 5$ (500 рупии). В този момент на вратата се появява един човек и ни казва, че стаята ще струва 600 рупии (6$), а не 500. Направо се вбесяваме и им казваме, че ще си спим на палатка и не им искаме стаята. Накрая след 100 часа препирни решаваме все пак да останем в стаята – прекалено сме преуморени и от 2 дена почти не сме яли от бързане. Днес сме яли само няколко залъка хляб, които ни почерпи първия ескорт и през останалото време я караме на чай с много захар.

Тамън решаваме да останем и се появява друг проблем – имаме само банкнота от 100$ и някакви ирански риали. Навън е абсолютна дивотия – всички приличат на талибани, макар че подозираме, че това просто си е нормалния вид на балучите – с огромни бради, тюрбани или шалове, навити около цялото лице.

Улица в Кета

Оказва се, че няма къде да сменим пари и мазният собственик на хотела ни предлага безумно неизгоден курс. Няма в себе си долари да ни върне, за да платим например само хотела. Той твърди, че курса в този регион е такъв и дори в Кета няма да можем да сменим. Нощта обаче вече е паднала и се налага да обменим щем, не щем, губейки 10 $ от обмяната.

Аз вече съм в лошо настроение и искам просто да си легна, за да свърши най-сетне тежкия ден. След като се разплащаме и всички освен нас, са адски щастливи как са ни метнали, полицаите продължават да си седят в нашата стая и да се опитват да си говорят с нас на развален английски. Единият от тях е на 27 г. и има 5 деца, другите са с по 9-10. Накрая те си тръгват, ние взимаме по един душ, токът спира в 11 ч. и си лягаме пребити и без вечеря.

Пътуване с Levies

17.04

Сутринта Levies ни чакат да тръгваме, ние се оправяме набързо и без закуска потегляме. На обяд спираме да хапнем в една малка къщичка – ядем чапати (плосък хляб) и топим в една обща чиния с леща – адски е вкусно. Всички са много загрижени за нас.

Къщичка

Единият от охраната ни показва специалното си разрешително за Levies, в което пише, че може да стреля с калашников без специално издадена заповед, ако се появи извънредна ситуация. На документа пише на английски, че е оторизиран да прави това поради огромната заплаха от нападение над базите им, както и над автобусите с шиити от Иран, които идват на поклонение. Видяхме един такъв автобус – пред него и зад него имаше джипове с картечници на покрива. Явно за иранците опасността е много по-висока.

Оръжието с разрешение за стрелба

За уточнение, пътят Тафтан (границата с Иран) до Кета (Queta- столицата на Белуджистан) минава в непосредствена близост до афганистанската граница. Някои от нашите охранители твърдят, че заплахата идва от афганистанските талибани, други казват, че няма заплаха за туристите, трети твърдят, че терористите са белуджи – един вид ситуацията е малко неясна.

Всъщност хората са безкрайно мили и загрижени за нас и другарите си – вършат си съвестно работата. Ескортът е абсолютно безплатен до Кета (600 км), както и пътят, и ни хранят и поят без пари. Също така никой не бърза и не изглеждат особено притеснени от някаква заплаха. Ние също се чувстваме много спокойни. В тетрадката за регистрации на пунктовете виждаме, че горе-долу през два-три дни минават западни туристи и за последните 10 г. атаките над туристи се броят на пръсти. За сметка на това нападенията над църкви, шиитски джамии и правителствени учреждения не са малко. В общи линии рискът е премерено малък.

Изглед от пътя

По пътя все по-често виждаме пасящи камили. Навлизаме в изцяло пясъчна пустиня. В далечината на хоризонта често се появяват големи езера в маранята, но са само миражи. Някои участъци от пътя са много добри, на други асфалтът е тотално разбит и джипът минава направо през пясъка, тъй като тресе по-малко.

Камилка

В ранния следобед започва нашият кошмар. Ескортите започват да се сменят много по-начесто и населените места са много повече – всичко става все по-бавно  и по-бавно. Хубавите (що годе) джипове се сменят с ужасни раздрънкани и бавни пикапи и ние се возим в каросерията. Добре че някои от тях имат платнище и не те пече. Карат като откачени през дупките и вятърът те шиба в лицето. Въпреки че сме си увили целите глави и лица с шалове, пясъкът прониква навсякъде.

Пустиня, но този път с повечко камъни

Усещам постоянно пясък в устата, целите ни дрехи се покриват с пясък и прах от пустинята, ужасно тресе и към 5-6 следобяд сме пред припадък. Минали сме едва 250 км. за 9 часа. Последните 50 км са най-ужасни – за 2 часа сменяме над 20 коли, наближавайки Кета джиповете се сменят на всеки 5 км. Най-накрая достигаме Кета, но лудницата още не е свършила.

Има някаква отсечка от пътя, която трябва да минем с мотори. Аз и Цветин заедно с раниците се качваме на един мотор, а пред нас и зад нас кара ескорта. На предния мотор има двама полицаи, които си държат калашниците в готовност за стрелба и се оглеждат откачено наляво-надясно, а на задния трима с жилетки. Крещят на всички да направят път и натискат нон-стоп клаксона. Мисля си, че ако някой в града не знае, че идваме сега със сигурност го е научил. Карат много лудо в хаоса от тук-туци (нещо между кола и мотор, много популярно мпс в Азия), пешеходци и камиони.

В бързината забелязваме афганистанки със сини бурки и мрежи на очите. Като слизаме от моторите краката ни треперят. Идват други мотори, на които трябва да се качим, но аз помолвам за рикша и така стигаме по-нормално до хотела. В хотела не искат да ни позволят да къмпингуваме и отново преговаряме с някакъв меркантилен чичка.

Кета

В града има само два хотела, в които приемат чужденци и цените са високи. Едвам успяваме да се спазарим за 1300 рупии (13$) стаята. Нямаме търпение да си хванем вече влака, за да излезем от Белуджистан и да си правим каквото си поискаме. Самият хотел прилича на военен форт и има специален пропускателен режим – не можеш да излезеш от него и да се разходиш или да си купиш храна – особено сега, когато вън е почти тъмно.

Сега мерките са много по-затегнати в сравнение с 2013-2014, когато е можело да си хванеш автобус от границата до Кета и след това да си се разхождаш спокойно в града. По настоящем от границата задължително си с ескорт и в града трябва да си в хотела. Повечето хора идват насам с кола или мотор, почти няма пътуващи без собствен транспорт, а българи въобще не са минавали оттук тази година.

ПКМТ – Пакистански Междуградски Транспорт

Вечерта най-сетне си хапваме добре и преди лягане се засичаме с един швед, който ни казва, че преди няколко дена правителствен отряд е убил много мощен талибански лидер в планините, заедно с още 50-60 негови поддръжници.

18.04

Сутринта ставаме заредени със сили за днешната „битка”. Първо избягваме от хотела без да ни видят и отиваме да проверим кога е влака за Мултан, тъй като не ни хрумва с какъв друг транспорт да се измъкнем оттук.

Последният влак е след половин час и ние бързо се връщаме в хотела да си вземем паспортите и раниците. Там става страшен скандал, тъй като шефчето на хотела не иска да ни върне паспортите докато не дойде полицията. Неговата цел е да останем в скъпарския му хотел 3 дни, под предлог, че чак в понеделник ще можем да си издадем специално разрешително, което ни е нужно, за да напуснем Белуджистан. Чакаме полицията да ни вземе и естествено си изпускаме влака.

Решаваме да излезем навън да закусим и въпреки нарежданията на шефчето да не излизаме, ние най-безцеремонно му обръщаме гръб и тръгваме. Навън кипи живот. Пакистан е нещо като мюсюлманска Индия и хаосът и лудницата са налице. Намираме си много хубаво и евтино заведение малко по-надолу по пътя. Още не сме свършили да ядем и полицията се появява – всички обаче ни чакат да се наядем и на никой не му дреме за нищо. В хотела пак става препирня и шефчето постоянно ни обяснява, че нямаме разрешението за излизане от Белуджистан и понеже сме бедняци просто не искаме да му спим в хотела.

Из улиците на Кета

Започваме да му викаме и им обясняваме, че в понеделник имаме полет от Исламабад (стратегическа лъжа от наша страна) и няма как да чакаме 2 дена, още повече, че разрешението се издава за пътя към Тафтан, за да знаят властите кой си и какво си, а не за сигурните зони след Кета. Накрая си ни взимат в полицията и тук е много по-приятно отколкото в Bloomstar hotel с неговия мазен собственик, който на всичкото отгоре ни нарече просяци, задето бил свалил цената от 20$ на 13$ стаята.

Полицаите ни черпят чайче и са много мили. Оставят ни да си почиваме в една стая докато ни разрешат проблема и ни пускат телевизора, който не работи – да си гледаме черни и бели точки.

След 6 часа чакане се оказва, че без специалното разрешително няма да стане работата. Опитваме се да ги убедим по всякакъв начин и че изцяло поемаме отговорността, но не се съгласяват. Оставаме „затворници” в полицията, тъй като не желаем да се местим в някой скъпарски хотел за 10$ и да стоим заключени в него. Така или иначе не ти дават да излизаш от хотела, така, че е много по-добре да си спим тук.

Поне можем да си говорим с хората, има и телевизия, постоянно ни сервират чай, безалкохолни напитки и храна и можем да наблюдаваме улицата от нещо като балкон – общо взето е много по-добре от хотелите с ултраскъпи менюта. Всички са адски мили и постоянно ни повтарят, че сме техни гости и да не се чувстваме затворени, просто имало много терористи – талибани и балучи сепаратисти. Мислим че това е твърде преувеличено и шансът да стане нещо хич не е голям, но те искат да се презастраховат и да са спокойни.

В участъка повечето хора са от етноса пущун, тъй като едно време градът е принадлежал на Афганистан. Някои от полицаите са балучи, като цяло няма урду говорящи, тоест същински пакистанци..

Транспорт

Навън на улицата човек може да види какъв е бил мюсюлманският свят много години назад. По прашната, разнебитена улица непрекъснато минават каруци, теглени от магарета, стари пакистанци с огромни бели бради и тюрбани, занаятчийски дюкянчета, всички хора са облечени в традиционната „пижама” (обикновено бяла, синя или кремава) с шапчица или кърпа на главата и с издължени кожени чехли. Прави впечатление, че 97% от хората по улиците са мъже, голяма рядкост е да видиш някоя жена. Повечето жени са със шарени индийски дрехи и отгоре завити с дълъг плат, често и през лицето, афганистанките пък ходят със сини бурки.

Нашите приятели полицаи ни разказват, че човек обикновено има между 5 и 10 деца, като познавали някакъв с 23. Едно момче обясни, че дядо му построил огромна къща и така се намножили децата на дядото, че сега живеят общо 85 човека в къщата.

Другото хубаво е, че всички говорят в някаква степен английски и можеш да ги питаш за политика и всякакви сензитивни теми и веднага ти отговарят без заобикалки. Всички критикуват правителството и че заради лошата организация последните 5 години тероризмът е навредил ужасно на страната и вече нищо не е същото. По телевизията постоянно излъчват новини, свързани с талибанските групи и борбата с тях. В града е пълно с полиция и военни и разбира се никой не подкрепя тези движения, понеже никой не иска да го гръмнат – него или децата му.

Един от основните проблеми е високата степен на необразованост, особено извън градовете, където има цели села, контролирани от ислямски лидери, които промиват мозъците на по-простичките хора.Именно те са съществената подкрепа на фундаменталистите – такава поне е една от версиите.

Като цяло обстановката обаче въобще не е напрегната, всичко тече бавно, полицаите се замерят с кори от портокали и постоянно се хилят (даже ни изглежда под въпрос дали ще могат да проведат някоя сериозна акция) и главното занимание на всички е да си говорят и да пият чай, като в много от офисите няма компютри, да не говорим за интернет. Ако и терористите са така, то просто всичко изглежда като игра на деца, на които са раздали оръжия.

Вечерта опъваме палатка и си правим лагер в един от офисите.

Резюме Белуджистан-Пакистан: Това е едно от най-дивите места, на които някога сме стъпвали – един напълно различен свят – рискът си заслужаваше (макар че според мен рискът да те блъснат на пътя Варна-Бургас е поне десет път по-голям). Мисля че това е едно от най-зашеметяващите пътешествия, което сме правили досега и един от най-впечатляващите и различни светове, които сме виждали. Пустинята, дивотата стотици километри, градовете и хората… всичко е невъобразимо. Горещо го препоръчвам на по-издръжливите пътешественици.

Палмички, за който обича