Пребиваване в Манали, разходки из храмове и светилища, минаване на прохода Ротанг и на стоп с цигански барон

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Храм в Баджора

18.06

Сутринта млекарят ни взима на стоп до Баджора. Набързо разглеждаме старинен храм на Шива от 8 век и най-сетне сядаме да хапнем нормална закуска – паранта (нещо като пържена палачинка) с яйце и кисело мляко.

Следващият стоп ни е директно до Манали (50 км). Това е най-туристическото място в цял Химачал Прадеш. Всички индийци бягат на прохлада в планинския курорт. Задръстванията са ужасни. Отнема часове да стигнеш до града. Нашият човек ни оставя в центъра и след времето прекарано в пустощта сега сме тотално замаяни от блъсканицата сред останалите хора. По едно време се набутахме в един туристически информационен център и случайно видяхме описание на нашия трек. Оказа се че сме вървели 95 км и сме достигнали височина от 4500 м. при езерото. И всичко това със системно недохранване, ако не друго поне сме се изчистили от всички токсини.

Оставяме си раниците в един луксозен хотел да ни ги пазят (стара изпитана рецепта). Започваме обиколки на Манали с цел да си намерим приемливо място за спане.  Всички гори са заградени като паркчета, с вход за туристите. Никъде няма и местенце за палатка между хилядите хотели. Междувремено успяваме и да разгледаме два изключително впечатляващи храма – на Богинята Хадимба (Hadimba Devi Temple) и на някакъв войн-божество. Накрая опряхме до Гурдварата – сиксхият храм, но като чужденци този път не ни допуснаха да спим там.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Храма на Богинята Хадимба

Вече по тъмно се помотахме в един тибетски манастир. В Манали има всякакви храмове.  Тъкмо се чудехме къде да отидем, защото на следващия ден имахме много работа в града (основно интернет и пране) и не ни се искаше да се отдалечаваме, когато срещнахме един италианец. Той ни светна да отидем в старата част на Манали. Тръгнахме с раниците на там и след 2 км намерихме неохраняем вход за гората и моментално се шмугнахме вътре.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Местна жена

19.06

На следващия ден отново оставихме раниците в един хотел и тръгнахме през стария град нагоре към храма на Бог Ману. Къщите бяха наистина невероятни, много красиви и масивни. Храмът също беше много интересен.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къща в Манали

Продължихме по една пътечка и при последните къщи забелязахме традиционно място за пране – вдлъбнат камък и струйка вода. Носехме си торбата с мръсни дрехи, мирищещи на пушек и веднага се заехме с хигиенизиране.  Опънахме си простор точно до пътеката, където сложихме дрехите си да съхнат.  През това време решихме да се поразходим нагоре. Не след дълго намерихме тръба с изворна вода, перфектна за къпане. Най-накрая душ, след цяла седмица в планините! Реките навсякъде са ледени и адски мощни, та човек може само да се позаплаква и тази тръба направо ни дойде като небесен дар. Следобеда намерихме интернет кафе и така ни свърши деня в раздумка с близки и приятели.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Място за пране

За нас лошото е, че всичко е на баснословни цени и доста се охарчихме. Налага се да седим още ден-два тук за да можем да си свършим цялата работа и после поемаме на север към Ладак (Ladakh) – пътят вече е отворен. Вечерта си прибрахме изсъхналите дрехи и се върнахме да спим на нашето си място в гората.

20.06

Прави ни впечатление, че всички хора се тълпят на определени места и като мръднеш малко встрани и никой няма. Чужденците (или както двете българки, които срещнахме, ги наричат белугите) също си имат предпочитани места, обикновено малко извън центъра, в някоя спокойна част. Манали не прави изключение, като отново предоминиращи са израелските хипари.

От всяко второ кафе от старата част на Манали се чува транс и надписите на иврит отново не липсват. Разликата с Дарамсала е, че тук няма милионите курсове по йога, медитация и спиритуалистки сеанси, но пък през седмица се организират транс партита. Долината Парвати, която умишлено пропуснахме, заради тълпите от туристи, е известна с производството на хашиш.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Старата част на Манали

Днес продължихме с обиколките из Манали. Посетихме два правителствени магазина за тибетски бижута и за вълнени шалове и одеала. Оказа се, че всички шалове от Пашмина (вид много фина кашмирена прежда), които бях виждала преди, са фалшиви. Истинската пашмина е много специална. В повечето магазини одеалата и всички други неща от вълна от як също са менте. Общо взето получихме доста знания как да разпознаваме различните видове вълна и полускъпоценни камъни.

21.06

Днес си довършваме всичките работи в нета и общо взето денят е прекаран отново в интернет клуба. Забелязах, че човек като се заседи два, три  дни някъде магическите приключения спират и си влизаш в нормалното ежедневие.

Днес освен, че едно теленци проведе битка с раниците ни сутринта и един човек ни обучава два часа как да разпознаваме различните скъпоценни камъни, нищо забележително  не се случи.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Теленцето напада раницата

Бивакът го преместихме под старата част на Манали, до мястото за къпане и сега можем да се излежаваме сутрин, без да се притесняваме, че някой може да ни изгони от парка. Единственото неудобство е, че тук съвсем няма евтина храна и човек се чувства по-скоро в Израел отколкото в Индия.  Но все пак ни дели съвсем кратко време от тръгването и се чувстваме щастливи.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бивака

22.06

Последен ден в Манали. Днес решихме да си дадем почивка и да не правим абсолютно нищо. Прекарахме цял ден на полянката край реката, излежавайки се на слънце. Сутринта решихме да изперем чувалите, а вечерта отскочихме само до селото за храна. Наистина това е първият ни ден от месец насам, в който просто си лежим, без да обикаляме като луди, да стопираме, да вършим работа в нета и др. такива. Починахме си страхотно и вече сме готови за суровите планини и плата на Ладак.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Сбогуване с теленцето

23.06

Най-сетне потеглихме от Манали. Уж мислехме да минем транзитно, а се застояхме цели пет дена. С голяма радост и с тръпка за новите приключения се сбогувахме с нашите приятели теленцата, които идваха всяка сутрин на паша до палатката ни и поехме отново на път.

Решихме да минем по един страничен път, та да избегнем централната част на града и да излезем направо на главния път. Оказа се, че трябва да вървим цели 4 км до като стигнем до моста, който се включва към пътя. Минахме през едно малко селце със стари къщи, в което нямаше никакви туристи и накрая стигнахме  до пътя.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къща по пътя към стопа

В крайна сметка започнахме стопа в 13:30 ч. Скоро ни взе една джипка, но само за десет километра до много известния ски курорт Саланг (Salang valley). За следващия стоп почакахме около тридесет минути и се придвижихме само на три километра нагоре до последното село преди високопланинският проход Ротанг (Rohtang pass). Оставаха ни още 40 км до първия четирихиляден проход и от там на още 30 км имаше будистко село със стар манастир, където искахме да останем, но плановете ни не се увенчаха с успех.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Първите проходи ни очакват

Първо прохода Ротанг е туристическа атракция номер едно в Манали за хилядите индийци (не трябва да се забравя, че повечето индийци никога не са виждали сняг през живота си, а там има в изобилие). По тази причина хиляди джипове, автобуси, таксита и мотори пъплят всеки ден натам. От управата на щата Химачал Прадеш има издадена разпоредба за достъп на определен брой коли на ден (мисля, че е около 1000), като стари коли изобщо не се допускат, за да не се нарушава екологичното равновесие. И така всяка сутрин стотици претъпкани коли се качват нагоре и следобеда слизат надолу.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гарван хапва повръщанко

Към 14:30 ч., когато стопирахме на изхода на последното село, всички вече слизаха и имаше огромна върволица от коли, за разлика от тези които се качваха – много малко на брой, но доста претъпкани и те. Няколкото празни коли, които минаха за четири часа, не ни спряха. След 16 ч. не се допускат повече коли нагоре.  Към 17:30 ч. всички коли отгоре се бяха източили. Трафикът изцяло замря и пътят опустя тотално.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Местни жени

Стопирахме в близост до едно капанче и разни премръзнали мотористи спираха да пият чай. Някои от тях ни уведомяваха, че четиридесетте километра до прохода се изминават за три часа и че пътят е ужасен. Така че шансовете ни днес да минем прохода силно намаляха. Освен това беше доста прохладно и не спираше да ръми. Тъй като върволицата от пъплещи нагоре коли щеше отново да тръгне, решихме да правим нощен стоп на камионите, които се очакваше да тръгнат към паса привечер. Изглежда, че те са единственият ни шанс. А и след прохода никакви туристи не стъпвали и сигурно стопа щеше да стане безумно бавен.

И така зачакахме, като помолихме за гореща вода от капанчето и си сготвихме спагети.  Времето течеше, а не се весваха никакви камиони. Стъмни се. В обратната на нашата посока се движеха бая камиони, но в нашата нито един. Към 21:30 ч. вече изнемощели след шест часа чакане на пътя, местните алкохолици, които бяха си организирали запой в капанчето, излязоха и на развален английски ни обясниха, че вечерта никакво превозно средство не минавало и ако искаме да продължим през паса, трябва да опитаме рано на другата сутрин. Малко изнервени от факта, че са ни гледали цели шест часа и не са ни предупредили за това, им отказахме поканата да спим в склада за кожуси и ски облекла стотна употреба под наем.

Между другото по пътя след Манали има десетки такива капанчета, предлагащи зимни гащеризони от шейсетте години на миналия век, които се дават под наем заедно с гумени ботуши, за да могат да се търкалят туристите в снега на прохода. Чудехме се дали не са останали от англичаните, от времето, когато са напускали страната : )

Нагърбихме раниците в дъжда и започнахме да търсим място за палатка. Наоколо обаче нямаше равни места. Изневиделица се появи един пиян полицай и много настоятелно ни покани в неговата къщурка, на петдесет метра от нас. Не му мислихме много, много и се съгласихме. Вътре бяха налягали още пет, шест човека на шалтета и матраци, по пода и ни освободиха едно ъгълче. Имаше матрак и за нас. Всички се държаха много мило. Сипаха ни пълни чаши с ориз и леща за вечеря.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Спане в колибата на полицаите

24.06

Станахме в 5 ч. сутринта и със светкавична скорост оправихме багажите, да не би да изпуснем камионите и днес. След около десет минути се появиха три, последният ни спря. Направо се побъркахме от радост като ни каза, че ще ни закара в селата след прохода. Но не след дълго радостта ни беше временно помрачена. Шофьорът не беше изминал и 10 км., когато отби  встрани от пътя заедно с още пет, шест камиона и ни заяви, че ще тръгне чак в 10 ч. Тоест трябваше да чакаме пак четири часа. За толкова време сигурно щяхме да минем прохода пеша. Все пак решихме да чакаме. По пътя минаваха само в другата посока претъпкани туристически коли. Нямаше никакви камиони. Накрая легнахме да спим, както направиха и шофьорите.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Камионите спират, за да спят шофьорите

Събудихме се към 9:30 ч. и закусихме. Зачакахме с трепет събуждането на шофьорите, но в 11:30 ч. все още никой не възнамеряваше да става. Започнах леко да се изнервям, тъй като до два часа колите отгоре щяха да почнат да слизат и камионите нямаше да имат никакъв шанс да минат по супер тесния път. От някакъв друг камион казаха, че щели да тръгват в 12 ч., но след като всички започнаха да се приготвят за обяд, заподозряхме, че въобще не знаят какво сме ги питали и отново са ни казали някакви напълно измислени глупости на „английски“. Попитахме отново и някой ни каза, ще шели да тръгнат в 17 ч.  Това вече ни побърка, понеже бяхме изпуснали почти всички потенциални коли. Бяхме в нищото, без вода и храна. Бяхме станали в 5 сутринта за да чакаме напразно до 12 на обяд.

Започнахме стопа с леки наченки на отчаяние, но мина един колоездач от Pais Vasco (страната на баските) и това че той изминава по 30-40 км на ден ни подейства доста успокоително.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Испанецът от страната на Баските

Не минаха и пет минути и спря един джип, който пътуваше за Лех. Никак не искаха да ни взимат, но едвам ги убедихме да ни оставят на Сису, на 35 км след прохода. След качването в колата за наша изненада се оказа, че дългоочакваните ни настоящи благодетели са някакви брутални отрепки. Отпред седеше мазният шофьор и единственият трезвен в колата. До него беше шефчето – същински цигански барон с бели панталони, мъртво пиян. А отзад – две джуджета прислуга, също на мармалад. Пиеха някакъв много долен ром, който разреждаха с вода.

Баронът го гаврътваше на един дъх, като сок. През около час свиваха и се напушваха брутално, а през останалото време дъвчеха някаква трева (като онези от Шри Ланка, дето ти оцветява слюнката в червено – бетел или нещо подобно). Джуджетата от време на време пък приготвяха малки чинийки с варени картофи и масала за барона. Гномите с изпаднали зъби изобщо не знаеха какво се случва и само се хилеха. Никой не говореше английски, освен шофьора две-три думи, но подразбрахме, че отивали в Лех на бизнес пътуване.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Задръстване на прохода

Пътят се виеше безкрайно нагоре и наистина ни отне три часа да стигнем прохода. Последните 2-3 км имаше ужасно задръстване. Пътят стана много лош и температурите паднаха до към 5 градуса. Гората отдавна беше изчезнала и на върха имаше доста сняг. Стотиците туристи търчаха като обезумели из снега. Имаше моторни шейни, коне, якове и какви ли не извращения, както и палатки за безалкохолни и сандвичи. Някои жени бяха по сарита и сандалки в кучешкия студ. На всичкото отгоре валеше и имаше мъгла. Други пък се въргаляха по снега във взети под наем ски гащеризони и имитации на леопардови кожуси. Въобще картинката, която се откриваше на Ротанг пас беше доста странна.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Индийски туристи в снега

След преминаването на прохода заслизахме надолу към долината на река Чандра (Chandra) и най-северната област на щата Химачал Прадеш – Лахул (Lahaul). Тук пролетта едва настъпваше. Коли и туристи вече нямаше или поне бяха рядкост. Населението е почти изцяло будистко с азиатски черти и култура, сходна на тибетската. Повечето туристи минават транзитно през Лех и обратно, но ние смятаме да се задържим два, три дена там. Хората са заключени между Ротанг пас и проходите на север повече от половин година и живеят изключително изолирано.

Тринадесетте километра докато слезем до долината, ни се сториха безкрайни. Асфалтът по пътя на практика го няма, всичко е в кал и дупки. Реки и водопади текат през пътя и колите не могат да развият повече от 10 км/ч. Хапнахме в първото село на пътя. След още 18 км по, слава Богу хубав път, стигнахме Сису, където нашите нови познайници, които всъщност бяха настроени много мило към нас и дори ни почерпиха сок от зелено манго с черен пипер и сол, ни оставиха на сред дъжда.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Хората, които ни взеха на стоп

Селото се състои от няколко къщи и няколко guest house (къщи за гости). Притичахме да се скрием под един покрив и до като си седяхме на сушина на стълбите, един дядо се появи и ни каза да не седим с обувки върху стълбите – било храм. Събухме се и влязохме с него в храма. Той започна да разтапя масло (гхи)  на едно котлонче, да пали кандилата и да дими пръчици. Явно бяхме уцелили пуджата. Богът на този храм беше някакво местно хиндуистко божество, неизвестно за нас. Така и не разбрахме кое е .

Стъмваше се и Цветин тръгна да търси място за палатка, а дъждът все не спираше. Накрая в едно хотелче ни позволиха да си опънем палатката в двора им, без пари и така намерихме сушина и заслон.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

От другата страна на прохода – област Лахаул

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s