Рамби – сурова риба и една безкрайна фиеста по кирибатски

LRM_EXPORT_20180319_003151

Остров Рамби

23.05. 2018

Корабчето на име „Taveuni princess“ потегли към осем сутринта, умело навигирано от индийската капитанка в безупречно бяла униформа. Дъждът не спираше и с пристигането на Вануа Леву се втурнахме на сухо към клиниката. Нашият приятел Сиуа ни посрещна с широка усмивка и директно ни препрати към тях да си починем и да закусим. Още не бяхме си допили чая, когато разбрахме, че дъщеря му с новороденото си бебенце ще ходи до село Буда (Buca), което ни беше на път. От там зачакахме на сухо на една автобусна спирка с надеждата да продължим стопа си към село Кароко (Karoko), от където знаехме, че тръгват моторни лодки за близкия остров Ра(м)би (Rabi island). Все още не ни се тръгваше по обратния път към Ла(м)баса и основния остров Вити Леву. Решихме да отскочим да разгледаме Ра(м)би за 3-4 дена.

Интересно да се знае …
Остров Рамби е обитаван от кирибатци (Кирибати – микронезийска атолна държава), заселили се тук 1945 г. Британците купили за тях острова и ги изселили тук, след като техния остров бил замърсен и негоден за живеене, заради експлоатация на фосфорна мина. Всички жители на остров Банаба, в миналото известен и като Оушън Айлънд се преселили тук. Макар Рамби да е териториална част на Фиджи, той си има собствено правителство и е автономен.

LRM_EXPORT_20180320_121547Остров Рамби

След продължително чакане отново попадаме на хора от водоснабдяване, които за голям късмет пътуват към някакво село след Кароко. Оставят ни на кея, където две лодки с кирибатци точно се готвят да потеглят.Това е още по-късметлийско, тъй като те обикновено идват само в четвъртъците, търгуват в Савусаву и се връщат в същия ден на Рамби. Днес е вторник и си мислехме, че ще трябва да къмпингуваме в Кароко два дни … но се озовахме на кея в точния момент. Хората се съгласиха да ни вземат с тях. В лодката сме заедно с млада двойка, баба и възрастен скипър облечен в непромoкаеми дрехи. Кирибатците изглеждат съвсем различно от фиджийците, нещо като кръстоска между японци и индианци. Държат се различно, така че ни отнема време, за да разберем, че всъщност са съвсем благоразположени към нас.

LRM_EXPORT_20180317_214458Потегляме към Рамби

Разпитват ни къде точно искаме да ни остават и при кого отиваме. Тъй като ние нямаме представа нито за едно от двете, ни канят на погребението, за което те са тръгнали. Оказва се, че заради специалния статут на острова, човек трябва да отиде там по покана на някой. Нямаме избор и приемаме поканата на новите си приятели. Скипърът Клод, като приближаваме острова умело започва да маневрира между плитчините и коралите. Вкарва лодката в криволичещо корито на река, обрасло с мангрови гори. Като в зелен тунел сме.

Погребението е в село Буаконикай, което се намира в почти най-южната част на планинския остров, обрасъл в джунгла. Паркираме до няколко лодки и разтоварваме даровете за погребението – кори с яйца, кашони с китайско зеле и други хранителни продукти. Кирибатците, както знаехме от първата ни среща с тях на Соломоновите острови са силно социално-комунално общество, така че на погребението бяха се стекли стотици хора, роднини и познати от целия остров. Имаше огромна палатка-навес постлана с рогозки, на които хората си седяха или лежаха. Имаше казани с храна. На нас, както и на останалите новодошли веднага ни сервираха превкусно сготвена по различни начини риба. Веднага след това бях настанен при старейшините за неизбежното пиене на кава. Нашите приятели Ариау и Тебеке ни поканиха да им гостуваме по време на престоя си на острова, но тъй като бяха от друго село, издействаха да спим в къщата на техни роднини за тази вечер. Къщата беше доста поразбита и малка. В нея живееха около двадесетина човека, двама братя със семействата си, неясен брой деца, младежи, братовчеди, а сега и ние четиримата. Сърцатите хора ни настаниха в самостоятелна стая, в която имаше матрак, мрежа за комари и чисто нови чаршафи. Всички се търкаляха по рогозките, така че и ние се заехме с това сериозно занимание допълнено с небрежно бърборене с домакините.

LRM_EXPORT_20180319_002206На погребението

Вечерта партито продължи с пълна сила. За кирибатците смъртта не е повод за мъка и тъга, тъй като се счита, че това е моментът, в който се слага край на страданията. Животът в обществото им си продължава с цялата си пълнота и естественост. Група младежи непрестанно разбива с огромен лост растението янгона на прах и кавата се приготвя в 200 литров бидон. Заемам мястото си в кръга и достопочетно се започва пиенето на кава.

LRM_EXPORT_20180319_002422Момчетата счукват янгона

В миналото кирибатците на остров Рамби са били страшно богати, защото британците им изплащали големи суми като рента за фосфорната мина. Последните години обаче била спряла експлоатацията на мината и безпроблемното „царуване“ на хората секнало. Наложило се да започнат да поработват. Саденето на янгона е един от малкото източници на доходи в настоящия момент. Очевидно качеството на кавата тук е наистина на ниво, защото за първи път ме хваща и на връщане към вкъщи преплитам крака. Спането в „принцеската“ ни стая не се оказва много успешно. Стените от половината надолу бяха избушени и вратата-завеса не спира твърде добре шума от събудилите се към три през нощта деца, които играят, плачат и се смеят до сутринта.

24.05

На сутринта с подпухнали от преумора очи трябваше да набутаме в раниците полумокрите си дрехи и палатка, да закусим набързо чай с папая, за да можем да хванем единствения автобус-камион, който пътува по крайбрежния път в тази част. Въпросният транспорт е осигурен от фалиралото правителство на острова, наречено „Съвет на лидерите“ и е безплатен. Ариау и Тебеке бяха решени да ни направят нещо като тур около острова, така че пътувахме с камиончето по черния път от единия чак до другия край и после се върнахме до тяхното село. Влюбихме се в Рамби от пръв поглед. Малки къщички покрай криволичещия път в близост до брега, с палми, полянки и градини, а зад тях хълмове и гъста джунгла. От „златните времена“ бяха останали методистки църкви и полуразрушени каменни къщи.

LRM_EXPORT_20180319_002226

Главният път на Рамби

LRM_EXPORT_20180319_002244Методистката църква в Буаконикай

Усещането, че сме в нова държава не ни напускаше. Всичко бе различно и вълнуващо. Слязохме в единия край на главното село, което според местните бе град. В село Нуку (Nuku) имаше повече и по-големи къщи, полиция, поща, двуетажната сграда на съвета на старейшините и клиника. Пазарът отдавна вече не работеше, но се намираха две, три капанчета, заредени с основните продукти. Методистката църква над селото се виждаше отдалеч – масивна сграда в старовремски стил.

LRM_EXPORT_20180319_002548Църквата в Нуку

LRM_EXPORT_20180319_002728Кирибатското правителството на Рамби „Съвет на старейшините“

LRM_EXPORT_20180319_002708Разпадащи се постройки от златните времена

LRM_EXPORT_20180319_002723Мястото, на което акостирали първите кирибатци от остров Банаба

Къщичката на Ариау и Тебеке бе до сами пътя, изцяло от ламарина, без мебели, застлана с рогозки, затрупани куфари и дюшеци по ъглите. Заедно с тях живееше и хипарливия чичо на Тебеке . Нямаше отделни помещения, така че бяхме настанени в единия ъгъл на стаята. Щяхме да спим всички на едно.

LRM_EXPORT_20180319_002445Къщата на Ариау и Тебеке

LRM_EXPORT_20180319_002439Пред къщата

Следобедът започнаха да прииждат съседи, да ни видят. За кирибатците, както те ни разказаха, е голяма чест да имаш гости, още повече пък ако са чужденци. Постоянно се притесняваха за комфорта ни. Напазаруваха сума ти неща за ядене. Съседите взеха да изпращат риби и храни и изобщо не ни позволиха да ползваме от нашите запаси, които си носехме. Ако това изобщо е възможно, кирибатците ни се сториха още по-гостоприемни от фиджийците 🙂 Е, имаше разлики помежду им. В къщата постоянно се нижеха посетители, докато при меланезийците обикновено идват само най-близките роднини. Шегите не спираха, а и често се ръсеха и някои по-вулгарни и шокиращи. Такова нещо бяхме забелязали при самоанците и дори ни се стори, че на моменти могат да си съперничат по цинизми. Фиджийците в това отношения бяха много сдържани.

LRM_EXPORT_20180319_002640Кирибатски обяд – риба, палачинки и хлебен плод

LRM_EXPORT_20180319_002219Печене на хлебен плод

LRM_EXPORT_20180319_002232Изпечен хлебен плод

LRM_EXPORT_20180319_002434Сготвения хлебен плод

Друга особеност, която наблюдавахме бе любовта им към музиката. Щом имаше бензин за генераторите, тон колоните веднага се надуваха на макс. В останалото време го караха на китари и музика от телефоните. Цялата веселост, отпуснатост и постоянно скупчване на хора, придружено с пиене на кава, пеене и танци ни пренасяха в тихоокеанска идилия с цигански краски, като по Костурица. Бяхме вече свикнали с доста от аспектите на този островен живот, като въргаляне по рогозки, полагане на минимални усилия за всяко нещо, перманентна усмивка … но партитата, които започнаха след появата ни ден след ден, бяха нещо ново в ежедневието ни. Рядко бяхме с по-малко от десет човека, без да броим децата. И кирибатците бяха на мнение, че човек като се ожени трябва да си направи (в най-лошия случай) поне 5-6 деца.

LRM_EXPORT_20180319_002249Нашата спалня и Тебеке с китара от сутринта

LRM_EXPORT_20180319_002619Младежите купонясват под къщата с тон колони

По-късно се разходихме из околностите и до „манеабата“ – гигантско помещение, където се събират всички от общността. Заварихме група жени, които бяха си домъкнали рогозки, напитки, снаксове и играеха самоделно бинго. Картите и хазарта са неотменна част от живота на кирибатците. Голяма част от времето бива прекарвано в игри, тъй като 90% от хората изобщо не работят. Всъщност, като се замислихме, истерията с осемчасовия работен ден не я бяхме срещали вече близо две години и от тукашната перспектива изглеждаше ненужна, измислена и невротична. Ето ти ги кокосите, рибата, градините с касава и таро, няколко греди и покрив отгоре за къща и огнище в двора. Потрябват ти пари, продадеш малко риба или касава и си готов. За какво ти е офис, като може да си свирите на китара, да си плувате в морето и да си разказвате истории по цял ден …

LRM_EXPORT_20180319_002154

LRM_EXPORT_20180319_002200

До „манеабата“ се намираше католическата църква, наричана накратко „Фатима“. Цялото кварталче около нея беше католическо.

Вечерта група младежи дойде да покани Цветин на поредното пиене на кава с часове. Беше много важно гостът да бъде посрещнат с кава, отделно самото пиене е основно социално занимание на всички.

LRM_EXPORT_20180319_002632Вечерно пиене на кава

25.05

На сутринта бяхме поканени на служба в църквата за Възнесение Господне. Останахме изумени от това как в такова малко село хората можеха да пеят професионално на 3-4 гласа. Свещеник нямаше, тъй като идвал само един път в месеца от Вануа Луву, но вместо него четирима катехиста по бели ризи и традиционни поли отслужиха литургията.

LRM_EXPORT_20180319_002605Служба в католическата църква

Следобед се разходихме до близкия край на острова, наслаждавайки се отново на страхотните гледки и тропично синьото море. Хората, излезли на вечерна разходка ни поздравяваха с „меури“ (здравей на кирибатски), тук изобщо не се говореше фиджийски.

LRM_EXPORT_20180319_002718

На разходка

LRM_EXPORT_20180319_002901Плажовете на Рамби

LRM_EXPORT_20180319_002559Из острова

Днес трябваше да се регистрираме в полицията, тъй като Рамби отчасти наистина е като отделна държава и всеки новопристигнал трябва да бъде записан. Зад полицията имаше малка фабрика за кокосово олио, ръчно изработени сапуни и лосиони. Отбихме се да разгледаме и управителката любезно ни разясни всички стъпки по добиването на олиото, как се извлича и ферментира. След фабриката забелязахме, че в сградата на Съвета имат малка библиотека и поспряхме за почивка, да прочетем някой и друг „Нешънъл Джиографик“ от 70-те години. Така денят мина много забавно, но вечерта тепърва криеше изненади.

LRM_EXPORT_20180319_002636Производство на кокосово масло

След като се прибрахме, група възрастни мъже вече ни очакваха за ежедневното пиене на кава. Аз си легнах, защото се чувствах уморена от недоспиването и събиранията от предните две вечери … но не ми бе писано да спя. Песните и китарите не спираха, леген след леген се приготвяше все нова и нова кава. Пушекът от свитите на ръка свръх тънки и дълги цигари одимяваше цялата стая.

LRM_EXPORT_20180319_002212Чичото на Тебеке, Тепепа с ръчно свита цигара

По някое време и Цветин не издържа и си легна, но точно тогава от някъде донесоха цяла кофа пълна с бира. На острова продажбата на алкохол е забранена, но хората си внасят тайно, на цена 10 лв за кенче. Също така си дестилират „тоди“ – алкохол от кокосова палма. В просъница дочухме, че доста са се отрязали, но не очаквахме, че ще почне кютек, което е крайно нетипично за Фиджи. Чичото на Тебеке се опита да изхвърли друг по-възрастен чичо от къщата и той започна да го налага с един масивен фенер. Докато ги разтървем всичко бе в кървища, единия бе цепнал главата на другия. В крайна сметка след пиянски излияния, ревове и викане успяхме да заспим към три през нощта.

LRM_EXPORT_20180319_002712За да се направи „тоди“, първо се извлича сока от срязания цвят на кокосова палма

LRM_EXPORT_20180319_002611Сокът се събира в бутилка и се оставя да ферментира

26.05

Сутринта братът на Тебеке донесе дарове за нас за обяд – една доста голяма риба, рак и огромен кралски омар. Изпекоха хлебен плод на огъня и ни сервираха на покривка на пода чинии, отрупани с какво ли не. Никой не искаше да яде, докато първо не сме се наяли ние, като гости.

LRM_EXPORT_20180319_002554Закуско обяд с омари и раци

След грандиозния обяд се почувствахме уморени от недоспиването и постоянното присъствие на десетки хора и се изнесохме да поспим на усамотено плажче с романтично надвиснали над белия пясък палми. Тази вечер, като по изключение, нямаше кава парти и успяхме да се наспим.

27.05

В днешния ден католическата общност щеше да чества юбилейния ден от създаването на конгрегацията „Daughters of our Lady of the Sacred Heart“, към която принадлежеше единствената монахиня на острова, мисионерка от Кирибатите. След службата бяха поканени католиците от целия остров, за честване в залата на общността т.н. манеаба.

LRM_EXPORT_20180319_003022Манеабата

LRM_EXPORT_20180319_003014С Ариау пременени за празника

Нас с Цветин също облякоха в традиционни кирибатски дрехи и бяхме настанени на рогозки от страната на старейшините и възрастните хора, като почетни гости. В единия край на залата бе подредена трапеза и върху малка масичка сложена голяма торта. Монахинята, сестра Дейзи се появи в снежно белите си одежди и седна зад тортата. Празненството бе официално открито.

LRM_EXPORT_20180319_002844Сестра Дейзи празнува рождения ден на конгрегацията

LRM_EXPORT_20180319_002855

Със старейшините

LRM_EXPORT_20180319_002852

Докато гостите очакват откриването си плетат гирлянди …

LRM_EXPORT_20180319_002910… или си пушат цигарки

LRM_EXPORT_20180319_002933Кирибатче

Церемонял-майсторката, баба облечена с рокля в цветовете на дъгата държа реч. С песни и танцувална походка друга баба донесе кошничка до монахинята, от която извади корона и гирлянд, с които я украси, след което я напръска и с парфюм. Процесия от момичета влезе в залата и сложи хавайски тип гирлянди на всички старейшини и почетни гости, след което бяхме поканени на трапезата, отрупана с какви ли не риби и яденета. Най-големият деликатес бяха филета сурова риба, типични за кирибатската кухня. Докато си хапвахме хората пееха микронезийски песни.

LRM_EXPORT_20180319_002939На трапезата

LRM_EXPORT_20180319_002916

LRM_EXPORT_20180319_002922Шарените гости

LRM_EXPORT_20180319_002928Баби от остров Банаба, Кирибати

LRM_EXPORT_20180319_002848Танците продължават до късно вечерта

LRM_EXPORT_20180319_003018Жените също пият кава за разлика от фиджийките

28.05

Мислехме си, че неделята ще е ден за почивка, но на остров Рамби всеки ден е едно безкрайно парти. След неделната литургия братът на Тебеке ни беше поканил на специален обяд в тях, на другия край на селото. За нас бяха приготвили пушена на огън риба и други специалитети. Съседите и разни възрастни хора също бяха извикани за случая. Мислехме си, че след обяда ще се върнем и ще си починем малко, но непрестанно идваха още и още хора и се започна едно безкрайно пиене на кава. Събрахме се близо 20 човека на 10 квадрата. Изпиваха се литри (1 кг сушена кава на пазара струва близо 100 лв), добре че поне сами си я отглеждаха, а не я купуваха. Старите играеха на нещо като покер, а при нас песните с китари не спираха. Чудехме се как е възможно да издържат толкова партита едно след друго и то възрастните хора. Целият живот тук бе едно непрестанно пеене, пиене и социализиране. Бяхме дошли в 12 на обяд, а ето че пак се стъмваше. На мен, особено като не пиех с тях, по някое време взе да ми става тежко, но не искахме да ги обидим, тъй като всичко бе организирано специално за нас, така че продължавахме да стоим.

LRM_EXPORT_20180319_002429Сутрешно кафе по рамбийски

LRM_EXPORT_20180319_002625Циганския барон си милва домашния любимец

Все пак си тръгнахме по-рано от другите … но какво да видим в къщи?! Чичото вече събрал двама, трима човека, приготвил легена с грог (както наричат кавата тук) и ни чака, за да почваме сесията. Само като го видяхме, ни призля. Добре, че на Цветин кавата никакво действие не му оказваше и си я пиеше като вода, но другите бая се трансираха. Някак си се извинихме и се трупясахме, напуснахме пак по-рано от останалите 🙂

LRM_EXPORT_20180319_002906Кирибатски живот

29.05

Идеите и плановете на нашите приятели за забавление на гости бяха неизчерпаеми. За днес бе решено да се натоварим на моторната лодка на брата на Тебеке и да отидем на пикник на отдалечен плаж, до който се стига само по море. Натрупахме тенджери, чаши, чинии, храни и какво ли още не, барабар с над десет човека рода, почти потапяйки лодката с тежестта си.

LRM_EXPORT_20180319_003140Готови за нови приключения

LRM_EXPORT_20180319_003216Цялата рода

Тръгнахме. След около половин час стигнахме до отдалечения северен край на острова и до неземния залив Мотава, наричан още „Albert cоve“. Дълга линия с бял пясък, кокосови палми и огромни тропични дървета, искрящо синя, прозрачна вода и корали – това бе най-красивият плаж, на който бяхме стъпвали през живота си. Сред палмите се гушеха няколко кирибатски навеса, служещи за временно убежище на хората от селото, които идваха понякога тук за копра (кокосови стърготини) и да извличат кокосово масло. И сега имаше мъж и жена, които бяха дошли за две седмици, както и две момичета, които казаха, че са дошли на пикник, но явно изгубили представа за времето по тихоокеански, бяха забравили да си тръгнат последния месец.

LRM_EXPORT_20180319_003133Заливът Мотава

LRM_EXPORT_20180319_003111Корали

LRM_EXPORT_20180319_003202Временни навеси за почивка

LRM_EXPORT_20180319_003209Местните идват тук за копра и остават в тези къщурки на „къмпинг“

LRM_EXPORT_20180319_003127Нашата колиба

Изпържихме за всички мекички за закуска, след което и ние бяхме обгърнати от разтеглящото се като локум време. Потопихме се в протяжната прегръдка на безвремието. Пиене на чай, жените почти през цялото време похапват печени заргани, лежане в хамаци, аз като „невротична“ европейка с твърде много енергия се разхождам по плажа, плувам, гмуркам се, въргалям се по ослепителния пясък, разглеждам миди… По обед всички мъже се качват на лодката и тръгват на риболов към задната страна на острова. Цветин заминава с тях. Жените продължаваме да ядем и да се заливаме от смях за щяло и нещяло.

LRM_EXPORT_20180319_003115На сладки приказки

Да се превърнеш в човека-амфибия
Времето тук се измерва с прилива и отлива. С настъпването на поредния отлив лодката потегля със седмината пътника – собственикът, големия брат Терой, нашият хост и приятел Тебеке, малкият чичо Тепа, алтернативен и мълчалив тип, братовчеда месар с четири жени и пет деца, дошъл от Сува да докара тялото на починала роднина и забравил вече три месеца да се завърне, още двама роднини и аз. Тебеке стои на носа и направлява лодката между гигантските корали, Терой управлява лодката, останалите мълчаливо свиват тънките и дълги по 30 см цигари. Подхвърля се единствено запалка за огънче и се наблюдава джунглестият бряг и морето. Достигаме до северния нос на острова, където времето рязко се променя. Завета се заменя с вятър и вълни. Навързваме всички мрежи една за друга. Братовчеда месар се спуска с маска и плавници и започва да дърпа единият край на мрежата, а ние с лодката я разпъваме до другия ѝ край. Затваряме голям полукръг и изваждаме мрежата без нито една риба. Появява се нежеланата мисъл, ако не хванем нищо, какво ли ще ядат толкова много хора.

LRM_EXPORT_20180319_003244Риболов с мрежи

Подкарваме лодката към следващия голям залив с мангрови гори покрай брега. Изчакваме около час, за да дойде отлива и групата се разделя на три. Ние отиваме най-напред, където аз скачам и започвам да се гмуркам. За нещастие тук водата не е толкова ясна, както на тихия залив където пристигнахме, но въпреки това оставам зашеметен от гледката – невероятни корали, много от които не съм виждал до сега и десетки различни видове риби. На последното гмуркане двуметрова акула минава на около 5-6 метра от мен, но за щастие не ми обръща внимание. Излизам и плувам към лодката, където Терой и Тебеке току що се завръщат с пълна мрежа с риба. Изчистват по една, заливат ги с изстискан лимон и започват да ги ядат сурови заедно с варения корен „папай“, кирибатски вариант на таро, който вирее тук и се сее в кал.

LRM_EXPORT_20180319_003250Уловът

Слънцето напича, лодката се клати върху малките вълни, всеки дъвче по парче риба. На Тебеке му се струва прекалено неудобно в лодката и захапал рибата между зъбите си, скача като видра във водата и застава да си я яде върху един корал. Наблюдавам го и възхитено си разсъждавам, как тези хора в 21-ви век изцяло са запазили връзката си със земята, по-точно с морето и колко прост и същевременно красив и хармоничен е техният начин на живот. Минаваме и събираме и останалите рибари, всеки с огромен улов. Наблюдавам братовчеда месар как вади зарганите от мрежата и си мисля, че скоро няма да се върне в столицата Сува и ще си остане още за дълго с изключен телефон. Подкарваме лодката покрай абсолютно дивия бряг, който бил обитаван само от „дявола“ според кирибатците. Обратно към бивака хвърляме още няколко пъти мрежите и лодката се напълва с риби. Рибата е толкова много, че направо лети около нас. Моля се никога по тези брегове да не се появяват рибарски кораби и никой никога да не решава да „развива“ острова и да го разкопава с пътища и грозни хотели.

LRM_EXPORT_20180319_003121Скали

Когато се върнахме жените се заеха с чистенето на рибата и готвенето или яденето ѝ сурова 🙂 Кирибатците имат силно развито чувство за хумор и всички се шегуваха и заливаха от смях. Малчуганите се къпеха в морето, от време на време идваха при родителите си и започваха да се тръшкат и реват, но никой не им обръщаше внимание. Някои от мъжете отидоха да се покъпят и погмуркат, все едно им беше малко кисненето във водата няколко часа, докато бяхме за риба. Нещо се прекърши в мен и се превърнах завинаги в кирибатец (човек-амфибия) 🙂

LRM_EXPORT_20180319_003238Животът на Рамби

LRM_EXPORT_20180319_003053

 

Планът беше късният следобед да се върнем обратно в селото, но за всички ни беше доста трудно да си тръгнем. Тебеке много притеснено дойде при нас  да ни пита дали имаме нещо против да останем за вечерта и да си тръгнем рано призори, защото жена му Ариау трябваше да отиде на работа утре. Ние естествено нямахме. Той и брат му отидоха до селото да вземат одеяла и дрехи, както и палатката ни. Бяхме превъзбудени и щастливи. На залез всички се изкъпаха и премениха с чисти дрехи. Подредихме се в кръг между хамаците и колибата от палмови листа. Лодката се завърна с две китари и торба янгона за приготвяне на кава и партито започна. Пееше се непрестанно, някои от песните вече ни бяха станали любими.

LRM_EXPORT_20180319_003307Нощни забави

По някое време кавата свърши и няколко човека отидоха да изкореняват прясна янгона, която се приготвяше по различен начин – чрез варене. Ние не издържахме до края и се гмурнахме в палатката. Аз сънувах, че съм амфибия.

30.05

Естествено, ранното потегляне изобщо не се случи. Вместо в 5 сутринта, станахме в 7. После минаха час, два докато закусим и Ариау се отказа да ходи на работа. Мъжете решиха да половят още риба, а ние доволни, че оставаме на райския плаж продължихме с изучаването на коралите. Около нас се завъртяха да поплуват три малки скатчета, открихме още какви ли не морски чудеса.

LRM_EXPORT_20180319_003256Утрин

LRM_EXPORT_20180319_003312Скатче

 

Късният следобед, преди да напуснем плажа, Тебеке ни заведе до горещ извор в джунглата, а след това с лодката се отбихме и в мистериозната къща, построена върху скала от германец, живеещ от години в Рамби. Къщата бе построена в дълбините на омагьосваща гора с причудливи дървета. Имало и друга, върху вековно дърво, която обаче била отнесена от урагана. Германецът вече бе стар и отдавна не посещаваше къщичката си. Изглеждаше тъжно запусната на най-красивия див залив.

LRM_EXPORT_20180319_003302Джунглата

Прибрахме се по тъмно, леко замаяни от вчерашното недоспиване и грог, но и тази вечер нямаше как да ни се размине, защото бе нощта на изпращането ни. В 9 сутринта на следващия ден един от чичовците на Тебеке щеше да пътува за Вануа Леву и това бе шансът ни да напуснем острова след осем дневен престой, макар доста да се чудехме дали изобщо ни се тръгва. Бихме останали тук с месеци при тези хипари по рождение.

LRM_EXPORT_20180319_003157На връщане

Оправихме багажа, беше ясно, че тази нощ няма да се спи. Ариау ни приготви кутия със сурова риба за из път, а Тебеке ни връчи връзка янгона. От чичо Тепа пък получихме две тениски, тъй като той нямаше какво да ни подари свали любимата си тениска от гърба си и я връчи на Цветин. За капак ни дадоха и 20 долара за автобуса, които бяха събрали помежду си. Този жест на свръх доброта така ме трогна, че докато се опитвах да ги откажа се разревах.

Финалното парти започна. Легените с кава се разсипваха един след друг, но тази нощ нямаше песни и музика. Вечерта беше предназначена за разговори и истории, като от това което долавяхме, новите островни легенди щяха да се въртят дълго време около това какво сме казали и направили. Странно се привързахме към това място и хора, много по-силно от обикновено. Наистина ни беше много тъжно на раздяла. Дано един ден вятъра ни доведе отново в Рамби!

LRM_EXPORT_20180319_003144Дъщерята на Ариау и Тебеке 

Легнахме си към един през нощта, а те останаха до три, за да не изпуснем лодката. След два часа сън станахме като пияни моркови, все пак ни беше осми ден почти без спане.

31.05

Тумбата ни изпрати до лодката. Гледаме се с натежали сърца. Моторът запърпорва и бавно се отдалечаваме в дъждовната нощ, сгушени под пластмасовия навес за багаж. Пристигаме точно навреме, за да не изпуснем автобусът в 4 ч за Савусаву. Пребити сме и алтернативата да чакаме до 9-10 сутринта, за да мине евентуално някоя кола из този забит край не ни влече, а и нашите хора точно за да не го правим бяха събрали пари за билетите. Мятаме се в празния рейс с другите кирибатци от лодката. Вътре гърми индийска музика и това рязко ни вкарва в съвсем нова реалност. Понасяме се по черния път през дивата джунгла. Четири часа по-късно, ето ни обратно в Савусаву.

Тътрим крака, като сомнамбули и на прага на силите си се трупясваме под едно дърво в крайбрежния парк. Няколко часа по-късно, с възстановени сили мушваме един хляб и връзка банани и сити се отбиваме в интернет клуба. Последната ни задача е отново да проверим марините и да оставим бележка в третата, в която не бяхме успели преди. В сравнение с преди месец, сега беше пълно с яхти и трябваше да действаме по-сериозно.

LRM_EXPORT_20180319_003104Рамби – най-любимото ни място

Излизаме от града пеша. Слънцето залязва и почваме да се оглеждаме за място за преспиване. Не щеш ли една джипка набива спирачки пред нас :“Маги, Тим, къде сте тръгнали?“ В началото не ги разпознаваме, но скоро разбираме, че това са същите хора от водоснабдяването, които бяха ни закарали до кея с лодки за Рамби на отиване. Те пътуват за Ламбаса и ни казват да се мятаме в джипката. Какви ли не странни случайности се случват на пътя …

Пристигаме по тъмно в къщичката на отец Варнава, където Мария и синът Павел ни очакват. Пада страшна радост. Ето, че мина цял месец откакто ги напуснахме. Не можем да спрем да се усмихваме и да си разказваме истории.

Колко е хубаво обратно в църквата! Чувстваме се като в седем звезден хотел – просторни, идеално чисти стаи, мебели, електроуреди, шкафове, дивани. Индийците живеят като раджи в сравнение с фиджийците. Лигите ни потичат, когато виждаме масата отрупана с вегетариански кърита и роти. Цял месец на варена храна, без подправки, основно риба и ориз напоследък беше ни накарало да мечтаем за къритата на Мария.

Най-сетне тишина и усамотение за първа нощ от доста време насам.

LRM_EXPORT_20180319_003059

 

 

 

One thought on “Рамби – сурова риба и една безкрайна фиеста по кирибатски

  1. Благодаря ви за прекрасния разказ направо ми се прииска да стана Кирибатец.Така увлекателно разказваш че прекарах час с може и повече е люлеещия ми стол е очакване да стане време да тръгна да ми направят поредния татул.Много се радвам че има хора а като вас и пишете и споделяте в този пътепис прекрасните си преживявания.Бъдете щастливи деца на слънцето прегръщам ви.

    Liked by 1 person

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s