14.04 .2021 Земи на масаите, Аруша
Сбогуваме се с Хулия и Налайла и напускаме Аруша. В следващите няколко дена имаме план да направим две неща – да се потопим в масайския начин на живот и да се опитаме да видим диви животни без да правим сафари. За целта сме си набелязали няколко места, изцяло подбрани според проучвания на сателитните карти на региона.
В област Аруша са традиционните земи на масайте в Танзания, така че няма да е особено трудно да намерим техни села. Излизаме от града с дала-дала, след като се запасяваме с продукти от пазара. Подминаваме село Кисонго (Kisongo), където се оказва, че точно има седмичен пазар и всички масаи от околността са дошли да продават животни, мляко и други животински продукти. Последната спирка на дала-далата е село Дука Бову (Duka Bovu) на главния път, което е и нашата цел. Толкова сме превъзбудени, че след почти десет дена градски живот в Моши и Арушa отиваме в дивото, че преди да се усетим да си поискаме рестото от маршрутката, тя вече е офейкала. Вместо да ни излезе 2000 шилинга (около 1,40 лв.) краткото разстояние от двайсетина километра ни излиза 10 000 (7 лв.), сума доста сериозна за тук. 🙂
На улицата се виждат само масаи с червените си карирани одежди (всъщност дрехите им се състоят от три парчета плат завързани около тялото, така че да го прикриват) и дълги пръти. Почти всички носят на кожен колан на кръста си и дълъг нож, тип мачете. Докато си купуваме хляб от магазина няколко масаи ни питат накъде сме тръгнали и се смеят. Казват, че хората навътре в саваната понякога дори не знаели суахили. Хващаме черния главен път към село Лолкисале (Lolkisale). Планът ни е да повървим 10-15 км. навътре в масайските земи и да видим какво ще се случи.
На сателитната карта бяхме забелязали типичните кръгове, в които живеят масаите. Така наречената бома е плет от трънаци и акации, които ограждат няколко къщи, разположени също в кръг. В центъра на бомата се намира най-важното нещо за масаите – техния добитък, крави и кози. Те са оградени с още един втори плет в обор, за да бъдат максимално предпазени от дивите животни. Масаите и до ден днешен си съжителстват с лъвове и леопарди, тъй като живеят в саваните, в сурови условия, в каквито земеделието е почти невъзможно. Традиционно те са изключително само пастири, като никога не ловуват диви животни за храна. В съвремието обаче, притиснати от глобализацията, правителството, свиване и загуба на пасищата им заради националните паркове или нови земеделски площи, им се налага да култивират царевица, тъй като не могат да имат толкова големи стада, като преди.
Масаите са от най-известните африкански племена. Наистина са изумително автентични и слабо повлияни от модернизацията. Така че сега направо се тресем от превъзбуда, че ще ги посетим. Пейзажът е адски красив. Вече я няма гъстата зеленина от подножието на високите планини Килиманджаро и Меру. Всичко е в акации и ниска зелена трева, поникнала през дъждовния сезон. Саваната изглежда безкрайна, с някое и друго възвишение или планинка в далечината. Разминаваме се с масаи. Всички се чудят на къде сме тръгнали. След първите по-заможни къщи от съвременни материали и с ламаринени покриви, започват да се появяват истински боми с кръгли къщички от прътове и кал и със сламени покриви.
Колкото по-навътре навлизаме, става все по-причудливо. Навсякъде се виждат червени фигурки на паша със стадата си. Бомите са разпръснати далеч една отдруга, за да има достатъчно простор и паша за отделните стада. По пътя минават препълнени лендроувъри с хора, които се връщат от пазара в Кисонго. За Локисале няма дала-дала, само лендроувър може да стигне навътре. След като сме вървели час-два и следобедът започва да преваля, съдбата рязко променя руслото си. До нас спира един лендроувър с доста място в каросерията и предлагат да ни вземат. Мятаме се отзад, като се чудим до къде да пътуваме с тях и дали да се отдалечаваме твърде много. Утре след пазарния ден може би няма да има почти никакво движения по пътя.
След десетина километра съзираме идеалното място за бивак – няколко хълмчета с езеро, почти никакви къщи и хора наблизо и небивала красота. Точно се каним да им кажем да спират, когато лендроувъра сам спира. Слизаме с един по-възрастен масаи. Човекът ни пита къде смятаме да спим. Вечерта настъпва скоростно. Когато му посочваме езерото, той заявява, че ще спим в неговата бома под едно от хълмчетата. С най-голям ентусиазъм се съгласяваме. По-добър късмет не можехме да извадим! Бомата му е най-страхотната видяна от нас до сега – пет или шест кръгли колибки със сламени покриви и невероятни гледки навсякъде.
Цяла тумба деца се завтичват към нас. Сайтоте, както е името на нашия домакин, ги благославя всичките едно по едно, като си слага ръката върху главите им. Най-накрая идва и жена му, която също си навежда главата, за да я пипне. Сядаме на няколко дървени столчета в единия край на бомата. Сайтоте тържествено отваря пакет соленки – единственото нещо, което е донесъл от пазара в града. Всяко дете получава церемониално по 3-4 соленки, след което се отдръпва. Накрая дори двете кучета си хапват по бисквитка. Сякаш се раздава някакъв безценен подарък. Гледаме всичко това онемели. Струва ни се, че сме в някакъв сън. Толкова десетки пъти сме гледали филми за африкански племена, а ето че сега седим насред саваната, в плет от акации, заобиколени от масаи. Луната точно изгрява, сякаш да подсили момента.
Сайтоте ни посочва къде да си опънем палатката. След това мама Сияло (жена му) поднася горещ чай с прясно издоено мляко. Скоро кравите са прибрани в обора си в центъра на бомата, а самата тя се затваря с дузина бодливи клони, които се струпват на портата. От съседната бома идва на гости братовчед на Сайтоте – Сане, който говори доста добре английски. Отдъхваме си, когато идва, защото изведнъж всичко става по-лесно за разбиране. Сане ни обяснява, че в нашата бома живеят Сайтоте и двамата му по-млади братя с жените си. Ако човек има голямо стадо реално може да има повече от една жена. Самият Сане е християнин и е израснал около известния кратер Нгоронгоро, където масаите били доста по-образовани и често имали доходи от туризма.
Голяма част от масаите са анимисти и почитат божеството Енкай, което обитава свещената планина Олдоньо Ленкай на север от кратера Нгоронгоро. Там принасят жертви и правят церемонии. Масаите са нило-сахарски народ, различен от местните банту етноси, който емигрирал преди няколкостотин години от Южен Судан на юг. Живеят в Южна Кения и Северна Танзания, като в коридора, в който се намират земите им стига почти до столицата Додома. Масайският език е коренно различен от банту езиците и звучи много красиво.
Докато Сане ни разказва за живота на масаите, мама Сияло готви на огнището си в една от колибите, която се ползва само за кухня. Сядам на ниското столче до нея, насред кокошки и деца. Пламъците се отразяват в смеещите ѝ се очи. Като всички масайки и тя е с обръсната глава, огромни дупки в удължените уши, от които висят тежки обеци от мъниста, два кръгли белега на бузите за красота и липсващи два предни зъба. Масаите си махат тези зъби с практическа цел – при определено заболяване, в което тялото се стяга и челюстта остава стисната, това бил единственият начин да се отвори устата или да се сипе вода на болния.
Мама Сияло готви ориз с настърган морков. Традиционно в диетата на масаите не присъстват никакви плодове и зеленчуци. Повечето хора, въпреки че гледат например кокошки, не ядат яйцата им, а ги продават. Храната им изцяло е базирана на млякото и консумация на месо, от време на време прясна кръв – масаите обичат да си наточват кръв от шийната артерия на кравата, като после лекуват раната ѝ с тор. Често кръвта се миксира с мляко в специална напитка. Повече за масайската диета можете да прочетете тук (на англ.): https://www.atlasobscura.com/foods/cow-blood-kenya-maasai
Всички страшно се радват, че сме им на гости, за разлика от комерсиалните турове по масайските села. Тук изпитваме нещо наистина изумително емоционално, което не можеш да си купиш с пари. Много хора възприемат простия африкански бит на племената за “мизерен”, “дивашки” или едва ли не с нещо по-низш от техния. А на нас тази вечер ни се струва, че сме едно и сърцата ни си говорят на един език. Изпитваме такава любов към хората, че няма как и да си помислим да кажем “горките бедни диваци, нямат си нищо”.
Под луната в задимената опушена колиба Сайтоте, Сияло и всички ни се виждат като стари приятели, които заслужават най-голямо уважение, имат да ни научат на толкова много и са ни толкова близки. Странно как много хора взимат за мерило за достойнство на един човек това какви материални придобивки и образование има, а всъщност не виждат най-важното – човекът и безкрайното море от потенциал и възможности в него. За нас всеки, който твърди, че са бедни, достойни за оплакване мизерни хора, които имат нужда от по-добър живот, е абсолютно сляп и чувстващ превъзходство на базата на предмети и пари … и, да, в бомата няма ток, няма течаща вода, няма дори тоалетна, но има ХОРА, хора които живеят по най-добрия начин, по който умеят и той е достоен за уважение.
15.04
Започва вторият ни ден в масайската реалност, запазена през вековете и нямаща нищо общо с общовъзприетите норми за правилен начин на живот. Денят започва в 6 ч. сутринта с преброяване на кравите и козите.
Масаите прекарват огромна част от живота си извън всякакви помещения и по този начин връзката им със Земята е абсолютна и неизменно силна, а не някаква абстрактна философска концепция. И ние започваме да се “рестартираме”, сядайки върху две обърнати кофи на определеното ни място. Говорим си, гледаме кравите и небето, докато момчетата донасят преносима масичка, а мама Сияло сервира неизменния сутрешен чай с мляко, който всъщност е и масайската закуска. Ние обаче не сме толкова “корави”, за да оцеляваме само с мляко и правим салата от домати и моркови заедно с хляб и фъстъчено масло. Едното от момчетата, на около 16 г. казва, че за първи път в живота си яде домати и се учудва, че морковите са сладки.
Масаите си хапват по малко и спрямо западните норми направо не ядат. Скоро едно момиче донася дългата почти метър кратунка олоти, украсена с мъниста, от която ни сипват по една чаша от второто от петте по важност масайски яденета – кисело мляко със силно опушен вкус и доста различно и по-кисело от българското. Ферментира се не със закаваска, а със специална кора от дърво без суровото мялко да се кипва предварително.
Така неусетно става 9 ч., времето за извеждане на кравите и другия останалия добитък. Всички силно се превъзбуждат. Махат се външната преграда на бомата и вътрешната на кръглия обор, състоящи се от клони бодлива акация. Едно от момчетата отпрашва със стадото, без вода и храна. Така и не видяхме масаите някога да пият вода. Въпреки, че изглежда че не работят, всъщност въобще не е така. Задачите им са важни, но по един техен, различен от нашия начин. И макар всичко да става без много напрежение, всъщност си има ред и доста голяма динамика.
Сияло бръсне главата на Сайтоте, естествено под небето, на открито. Ходи се за вода, пере се, помита се двора и кухничката, ходи се до други боми за обмяна на социална информация. Днес има едно събитие от изключителна важност за оцеляването на масаите от региона. Дъждовният сезон закъснява. Близкото езеро е почти пресъхнало и новата трева вместо да е 50 см., е едвам покарала. Добитъкът е заплашен от глад, което значи по-малко теленца и липса на основната храна на масаите – мляко. Трябва нещо да се направи и то нещо сериозно, не просто политически приказки. За това на няколко километра от нас днес ще се извършва церемония по викане на дъжд, абсолютно автентична и традиционна. Мъжете от всички боми в областта ще присъстват на събитието. Поканени сме и ние, какъв късмет!
Преди да тръгнем натам отиваме със Сане до неговата бома, за да видим жена му и детенцето им. Сане говори английски и всъщност благодарение на него не само научаваме много, но и въобще разбираме какво се случва около нас. Той е “беден” по масайските стандарти – има само десетина крави, за това пък брат му има 100 и съответно три жени. Правим си разходма до върха на близко хълмче. Саваната е странно красива и изглежда безкрайна. Преди да тръгнем за церемонията минаваме през нашата бома. Сайтоте и жена му са изчезнали.
Слънцето здраво напича, така че сядаме на сянка да отдъхнем. Решаваме преди да тръгнем да сготвим последните зеленчуци. Кухничката на семейството е отделна малка кръгла къщичка. Изумени сме от мебелите и предметите в нея. Освен огнището в единия край, две тенджери, две стъклени чаши и няколко пластмасови чаши и канчета всъщност няма абсолютно нищо. тотален минимализъм и простота. Пръстения под иначе е идеално пометен, както и около къщата. Всичко си е подредено с грижата на добра домакиня. Едната от жените на братята ни помага да запалим огъня. Пушекът без да се задържа се просмуква през сламения покрив. Патладжанът не е в диетата на масаите, но пък кърито от него много им харесва. Изпиваме и по една чаша прясно мляко.
Най-сетне тръгваме към мястото на церемонията за дъжд. По средата на пътя Сане спира камион и се набутваме всички в кабината до шофьора, като още един масай, който ни придружава, направо си сяда в скута на Сане със смях, за да може да се съберем всички.
На церемонията има страшно много хора. Старейшините са се събрали в къщата. Навсякъде има масаи насядали или облегнати на тояжките си. Някои вече са си подпийнали. Ние директно се отправяме към кръга с танцуващите войни морани. Става ни нереално, че една от нашите мечти се осъществява и че това което сме гледали в научно популярните филми по телевизията в момента оживява пред очите ни. Танцът на мораните на живо е уникален. Трийсетина масаи в празнични одежди надават застрашителни викове и един след друг подскачат на изумителна височина. Строполясват се, вдигайки облаци прах и се засилват към срещуположната страна на кръга, сякаш ще разбият на някой главата с вдигнатата високо тояга. В последния момент – усмивка, завъртане и приятелско потупване по гърбовете. Трансиращите напеви със специфични движения на раменете напяват и изброяват добродетелите на масая – смелост, разбирателство, сила, способност да убият лъв и други такива.
Някои от младите войни са с дълги коси, сплетени на плитки до под кръста. С изкусно въртене на главите завъртат плитките си в пълен кръг. Стоим захласнати и наблюдаваме танца с часове. Първоначално всички са страшно изненадани от появата на двама “музунгу” (бели на суахили), но постепенно свикват с нас и даже ни разрешават да снимаме. Всички са невероятно любезни. Черпят ни кола и предлагат храна, която отказваме, защото е само месо. Едвам успяваме да отклоним увещанията на няколко подпийнали мъже да влезем в кръга и ние. Танцът е само за войни и неоженени, пък и не искаме да разстроиваме церемонията.
Изумителна е издръжливостта им да танцуват и подскачат. Сане споделя, че забавата може да продължи до посред нощите, а понякога ичак до сутринта. По някое време към танца се присъединяват и няколко девойки, търсещи си жених. Красавиците изглеждат сериозни и недостъпни. Гледат втренчено подскачащите дискове от мъниста по раменете си, като танцуват през различни сегменти от кръга. Това вдига градуса на танците – виковете и подскоците на мораните се засилват и от флиртуващите танцови движения сякаш прескачат искри.
Домакинът на церемеонията всъщност е шефът на мораните войни, изключително уважавана личност. Влизаме в стаята на старейшините, които изглеждат доста застрашително. С изсечени лица, втренчени погледи и огромни дупки от флешове в ушите. Сякаш могат да скалпират човек без да им мигне окото. Стаята е в покъртителен безпорядък. Празни бутилки и боклуци се търкалят навсякъде, но на никой не му пука. Единият от старейшините си похърква на креслото до мен.
Наближава 6 ч., времето за прибиране на кравите, така че си тръгваме към нашата бома. От общността ни предлагат да ни закарат обратно с моторче безплатно. От дългия ден, многото емоции и новия свят тук така сме изтощени, че набързо се шмугваме в палатката и направо припадаме. Сайтоте се появява гордо отнякъде, точно на време, преди завръщането на добитъка. Благославя, както всеки път с дясната си ръка върху главите на децата и започва дългото бърборене и обсъждане на кой какво му се е случило през деня. Ставаме и ние и сядаме на нашето си местенце на кофите, под Млечния път. Не закъснява и термосът с мляко и чай.
Маги пък решава да сготви спагети с мама Сияло. Носим си пакет спагети от града.Въпреки, че дори в Дука Боду, който е на само 17-18 км. магазинчетата предлагат спагети,то тук в този отделен свят, никой не знае как се приготвят. На нас все още ни е трудно да се храним само с мляко. Имаме и още домати и патладжани за сос. Точно се чудя дали мама Сияло няма да е наточила вода от някой извор, когато с ужас забелязвам, че единствената вода, с която разполагат е калната може би взета от езерото, от което пие добитъка. Сияло изсипва водата в тенджерата, като внимава да не изсипе вътре калната утайка от дъното на тубата. През това време малко от спагетите падат от плика и вместо да ги изхвърлят, децата започват да ги ядат сурови, направо от пръстения под.
Кокошките ни прескачат и се бутат в огъня. Един пиян моран влиза в колибата и започва да плюе по пода, докато залита. Децата се въргалят в калта, а Сияло невъзмутимо продължава да готви. По стар индийски обичай решавам да игнорирам всички потресии на материалното битие като обективно несъществуващи. Всички сме пръст и в пръстта се връщаме, така че малко кална вода и кал по тялото няма какво да ни впечатляват. Пък и след като заври водата, вече ще е напълно безопасна. Така или иначе в радиус от километри друга вода няма.
Манджата впечатлява всички, макар че се сервира изключително само за мъжете, има малко и за жените. Подозираме, че децата може и да не са я пробвали. Тук най-добрите неща са за воините, а на децата не се обръща никакво специално внимание, макар че си ги обичат много. Самите деца са страшно възпитани и за разлика от нашите никога не хленчат и не се тръшкат, а слушат безропотно всеки възрастен. Сияло и Сайтоте имат шест деца, но с на другите братя формират голяма тумба, която обаче през цялото време помага за всичко на възрастните.
16.04
На сутринта, след закуска с чай с мляко и остатъци от хляб, сме готови за обратния път към цивилизацията. Намираме се на 4 часа пеш от главния път. Решаваме да вървим по преки пътеки, вместо да стопираме по абсолютно пустеещия черен път от Лолкисале. Сияло ни пълни една бутилка мътна дъждовна вода от специалните запаси на бомата, която пък ние препомпваме през филтър за такива цели. Въпреки че до сега в Танзания пием постоянно вода от помпи, чешми или тубите и кофите на хората, но след определен оттенък на цвета, дори на нас ни идва екстремно и трябва или да я преварим или да я филтрираме.
Сайтоте много държи да ни придружи през целия преход, така че към 10 ч. потегляме през саваната. Масаите като пастири могат да вървят с часове, даже постоянно го правят, без изобщо да им пука от слънцето. Бързо крачещ, със сандалите си ръчно направени от гума на кола (повечето мъже масаи носят такива), той постоянно спира, за да ни изчаква. На половината път спираме в приятелска бома, където веднага ни поднасят чай с мляко, а на Сайтоте чисто мляко, вместо вода.
Масаите са страшно гостоприемни и са хората, които най-много са ни черпили до сега в Танзания. Преходът между акациите е приказен. На всякъде прехвърчат уникални птички – птици носорог, птици секретар и какви ли още не. Чувстваме се толкова живи тук, толкова близо до всичко – земя, слънце, луна, вода, огън … Мисля, че животът с масаите ни дойде като парен чук, който ни върна в изначална хармония със собствените си дълбини. С мъка на сърцето се разделяме със Сайтоте.
Не са минали и 2 минути и ни спира камион за Микуюни (Mikyuni), разклона за град Карату, кратера Нгоронгоро и национален парк Серенгети в едната посока или към столицата Додома на юг. За съжаление едно сафари излиза няколко стотин долара за двамата (в най-евтиния случай може би 200 долара), а за проникване в тукашните паркове и дума не може да става, така че ни се налага да избираме друго решение и то е да правим преходи до границите на парковете с надеждата да видим някое и друго животно.
Микуюни е типично малко градче с няколко заведения за хранене, сергийки и малки магазинчета от двете страни на главния път. Има няколко реда улички без никаква настилка, с едноетажни къщички по тях. Влизаме в първото заведение, което ни се изпречва и си поръчваме най-голямата вкусотия, немислима в масайския живот – боб и бял ориз. Даже продължаваме с глезотиите, като си взимаме и кока кола. Докато лапаме с наслада, собственичката ни дава касава и сладък картоф за вечерната гозба, който тук се ядат традиционно, когато свършва целодневния мюсюлмански пост. Рамадана започна преди около седмица.
Междувременно небето причернява изцяло и се излива проливен дъжд. Съпътстващият буреносен вятър го набива и в най-закритите кътчета на навеса. Жената ни отключва странично магазинче и се намъкваме в него барабар с раниците. В Африка всичко става толкова естествено и лесно. След дъжда поемаме към измитите хоризонти.
Не чакаме и 5 минути и ни спира тир със сам шофьор. Бърборим си весело с него и поглъщаме жадно потъналия в зеленина пейзаж. Докато си говорим за диви животни се случва нещо, което за пореден път размества точката на съзнание между реалността и мечтите. До сами главния път се появява стадо зебри. За първи път виждаме на живо раираните дебелаци от рода на конете и направо се разкрещяваме. Шофьорът с разбиране набива спирачки. Изтичвам съвсем близо да ги снимам, на по-малко от двайсетина метра от тях. Поздравяваме се, гледат ме приветливо, без никакъв страх. Човекът ни информира, че често по пътя минавали и слонове.
Вече се стъмва, а и точно тук планираме да слезем, в коридора свързващ националните паркове Маняра и Тарангире. Зоната се води извън парковете, така че се надяваме да нямаме никакви проблеми от човешко естество. За първи път обаче “се потапяме” в нови води и не знаем дали няма да има проблеми от животинско естество. Шофьорът, мислейки си че отиваме пеш до близък лагер ни оставя в тъмното с леко притеснено изражение. Ние обаче забиваме по път от към срещуположната страна, директно в шубраците. Според предварителните проучвания лъвовете рядко напускат ареала си и още по-рядко нападат хора в палатки. Но все пак са си диви животни и няма гаранция, а и за тях няма граници. Пък и винаги може някой остарял изгонен от прайда си, прегладнял лъв в отчаянието си да си пробва късмета с човешка “солетка” . 🙂
Влизаме предпазливо в акациевата гора. Разпъваме палатката близо до пътя. Дълго струпвам бодливи клони в нещо като мини бома около палатката, което е с психологическа цел. Ясно съзнаваме, че няколкото клона едва ли биха спрели някой мотивиран лъв. За първи път шумът от двигателите на камионите ни се струва толкова мил и хубав. Звуците от гората ни унасят постепенно. Топуркане, пръхтене, грухтене, но за щастие хищници няма или поне не се обаждат (или ние не ги чуваме).
В следващия пост четете… Керванът се потапя в дивата красота на саваната сред хиляди пеликани, зебри и антилопи гну, бива заловен от рейнджъри и отпрашва на стоп към Западна Танзания.
Можете да подпомогнете африканската експедиция като разгледате или поръчате книгата “Палецът на свобода” – един наръчник по свободни пътешествия и номадстване из тайните на Азия. Вижте повече тук: КНИГА
