Камилско мляко, нефт и преплаването на Каспийско море

 

LRM_EXPORT_20190719_203926-1024x767Скалите в пустинята на област Мангистау, Казахстан

29.09.2018

Пътят от другата страна на границата в Казахстан е ужасяващ. Строи се нов, а старият представлява просто изкъртен черен път през пустинята. Още от самото начало се започват добре познатите ни нереалистични „боратски“ ситуации. Качва ни камионче УАЗ с надут руски рап, което се засилва бясно през всички купчини с пясък, които преграждат новата, все още неотворена магистрала, преодолявайки ги с лекота. Пейзажът e суров, негостоприемен, с разпръснати стълбове и жици на хоризонта, създаващи неприятно индустриално усещане.

LRM_EXPORT_20190719_203023-1024x768Границата между Казахстан и Узбекистан

УАЗ-ката ни оставя в първото селище след границата, на 20-30 км. Почти веднага ни забира симпатичен мъж, тръгнал към град Бениу, където е и разклона към пристанището в град Актау на Каспийско море, към който именно сме се насочили. Пътьом се отбиваме в дома му, в малко самотно селище насред пустошта. Съсед излиза от бусчето си да ни поздрави и през това време то, както е пълно с пътници, тръгва само напред. Забравил е да сложи на ръчна спирачка. Човекът хуква да го гони. През това време жената на нашия шофьор излиза от къщата церемониално с тенджера ферментирало камилско мляко „шубат“ от техните собствени камили. Цветин пък се опитва да извади с железен прът кофата, която точно е хвърлил в кладенеца, опитвайки се да ни извади малко питейна вода. Отново сме в „Борат“ 🙂

Пристигаме в Бениу по тъмно. Всичко тъне в прахоляк от пустинята. Силуети на заводи, сивкави къщи и фарове на коли и камиони, подскачащи по коловозите на черния път. Отдалечаваме се навътре в пустинята, целите покрити с прах. Опъваме палатката насред нищото. Преуморени сме. Утре ни очаква още един ден на преход през пустошта до Актау и след това се надяваме да можем да си отдъхнем …

LRM_EXPORT_20190719_203553-1024x767Типична гледка по пътя

30.09

Събуждаме се сред бодливи степни храсталаци, пластмасови отпадъци и камила, мучаща с всички сили пред палатката. Отварям бутилката „шубат“ (ферментиралото камилско мляко), която вчера ни бяха подарили хората, и тя изригва с бяла пяна, заливайки всичко в мляко. Нямаме почти никаква вода, абсолютно никакви пари и въобще това е една от онези сутрини, в които бързаш да се изнесеш възможно най-скоростно, опитвайки да избягаш от собствената си мизерия.

LRM_EXPORT_20190719_203311-1024x768Утро в покрайнините на Бениу с мучаща камила

LRM_EXPORT_20190719_203139-1024x768Експлоадирал шубат

След пет минути чакане ни взема първият преминаващ тир, директно за Актау. 470 км. през пустинната степ. По обед спираме в тираджийско заведение. Човекът ни черпи казахски черен чай с мляко и сладко руло. Това беше първото нещо, което ядохме и преди три месеца, когато за първи път влязохме в Казахстан, тогава откъм североизточната граница. Странно как някои неща се повтарят символично, посрещането и изпращането ни от Казахстан.

LRM_EXPORT_20190719_204028-1024x768По пътя към Актау

Степи и ненаселена пустош с километри. Минаваме през уникално дъно на море, с бели пясъчни скали. Шофьорът не спира с безумните си разкази за магически треви, които прогонват джинове, свещени подземни джамии насред степта, новият закон да се жениш за четири жени и как човек не трябва да се ограничава относно забременяването на жена си докато възпроизводителният му апарат работи (той самият имаше седем деца), както и това, че месото от една камила и един кон стигат за цяла зима …

LRM_EXPORT_20190719_203739-1024x767Дъно на пресъхнало море

LRM_EXPORT_20190719_203706-1024x768

Привечер слизаме на плаж в Актау, на 3-4 км. преди центъра и опъваме палатката насред пясъка. Разхождащите се с кучета руснаци и спортуващите казахи по плажа изобщо не ни обръщат внимание. Нощта минава спокойно.

01.10

Събуждаме се в соц. реалността на Актау, създаден тук сред нищото в началото на 60-те години, заради богати находища на уран в региона. Когато отваряме ципа на палатката пред нас се разкриват жълтият пясък на плажа и ято чайки, плицикащи се насред синьото море. От едната ни страна са крановете на пристанището и атомната електроцентрала, произвеждаща 150 хил. м3 сладка вода от морето, изцяло захранваща нуждите на града, заедно с гигантския химически завод за силитра и азотни торове „КАЗ Азот“. От другата ни страна е същинският град с прилежно подредените в редички панелни блокчета.

LRM_EXPORT_20190719_204321-1024x768На пръв поглед сутрешна обещаваща гледка към Каспийско море…

LRM_EXPORT_20190719_204444-1024x768… но всъщност отстрани… Актау

LRM_EXPORT_20190719_204228-1024x768… и „малко“ помпане на нефт

Ние се чувстваме на прага на силите и границата на търпимостта си относно мизерията и тежките хигиенни условия. Не сме се къпали от седмица. Всичките ни дрехи са мръсни и въобще всичко смърди. От самото море също се носи смрад на тиня и изпражнения, понеже е доста замърсено от изливащата се в него градска канализация. Но все пак, като едни истински войни-клошари, ставаме бодро. Подмиваме се и си правим чай с газираната вода, която вчера ни подари тираджията. В края на краищата били сме и в по-лоши ситуации. Може би именно поради тежките условия и фактът, че те не могат да ни сломят се чувстваме по някакъв начин свободни и окрилени. Днес ни чакат множество, незнайно как точно ще се разрешат, задачи. Така че се налага да поемаме, без да се размотаваме излишно, към центъра и то пеша, защото нямаме пукната пара.

Град Актау, като изключим промишлената му част, се оказва доста приятен. Както всички говорят, еталон на социалистическото строителство. Широки улици, модерни сгради и авангардно подредени на една страна невисоки соц. блокчета с освежени фасади оформят една доста приветлива обстановка. Само полуизсъхналото паркче и бедната растителност по улиците издават, че се намираме насред пустинята.

Първата ни задача е да обменим леко прокъсана и надписана двадесет доларова банкнота в банката. После се заемаме с търсенето на бюрото за продажби на билети за ферибота до Баку, Азербайджан. Намираме го бързо. Служителката е много мила, разрешава ни да ползваме даже wifi в офиса им и ни спасява от жадна смърт. Оказва се, че ферито тръгва на следващата сутрин, тоест няма да се налага да чакаме, както се е случвало с някои пътешественици, с дни закотвени в Актау. Успешно разпечатваме азербайджанските си визи. След лек ценови шок, разглезени от евтинията в Узбекистан, се запасяваме и с продукти.

Ферито тръгвало от някакво ново пристанище до град Курик, на 70 км. от Актау, така че след едночасово чакане на някакъв митичен автобус се принуждаваме да си хванем такси за 2 лв. до края на града, от където ще започнем стоп веднагически. Вече е 18 ч., а ние в никакъв случай не искаме да изпуснем ферито утре рано сутринта. Спира ни учтив бизнесмен до разклон на двадесетина километра. След него изскачат двойка пенсионирани руски военни с черна джипка, които са като извадени от комедиен филм. Мичман Женя е със смешни, засукани нагоре мустачки, огромен и се поклаща като мечок като върви. Запален рокер, запленен от индианската култура. Жена му е не по-малко интересна. Екстравертна персона, весела и пълна с истории. Още след първата минута в колата, отсичат, че след като се отбием за малко до близката им дача ще ни закарат до Курик, където е пристанището. Подаряват ни туба с вода и през цялото време не спираме да си бъбрим и смеем на шегите им.

LRM_EXPORT_20190719_204536-1024x767В двора на дачата на Женя и жена му

Към пътя за пристанището се разминаваме единствено с десетки автобуси пълни с работници, връщащи се от работа. Оказва се, че това което ние мислехме за пристанището всъщност е някаква нефтена рафинерия, а същинското е на още 20 км. по-нататък от Курик. Понеже пътят не е завършен, не е отбелязано дори на картите. Не минава нито една кола.

LRM_EXPORT_20190719_204658-1024x767В околностите на гр. Курик. Някои хора избират да се заселят и в такива места.

Щастливи сме, че сме с мичман Женя, защото в противен случай нямаше да имаме никакви шансове да достигнем пристанището. Пътят почти се изгубва сред пустинните пясъци, когато изведнъж се разкрива абсолютно ново и модерно пристанище, с лъскави постройки и двадесетина тирове, паркирани отпред. Мичманът раздава заповеди на ококорените пазачи да се грижат за нас. Сбогуваме се с него и жена му като със стари приятели. Те отпрашват в мрака на нощта, а ние разпъваме бивака пред още неизползвания офис на митницата.

LRM_EXPORT_20190719_204922-1024x768Недалеч в пустинята

02.10

На сутринта камионите са изчезнали от паркинга, а ферито никакво го няма на пристана. Оказва се, че не само няма да тръгне в 8 ч. сутринта, но дори още не е и пристигнало. Малко по-късно все пак се появява, но по азиатски се занизват часове на чакане. Пристига велосипедист от Швейцария и още няколко туриста. Всички чакаме, пием чай, играем фризби … и така … до 17 ч., когато най-сетне ни допускат до вътрешността на пристанището, където си купуваме прескъпите 80 доларови билети.

2019-07-19 22.24.51Маршрута от този пост

LRM_EXPORT_20190719_205104-1024x767Ферибот подобен на нашия отплава от порта

Меркюри 1 изглежда в добра форма, въпреки че Меркюри 2 е потънал преди няколко години по време на буря. Посрещат ни веселяци, грамадни азербайджанци с гигантски носове и предебели мустаци. Ферито е доста чисто отвътре. Пада ни се каюта с люк към носа и самостоятелна баня и тоалетна. В дневната има чайници. Тираджиите са се натръшкали по диванчетата, пият чай и люпят семки. Ние разузнаваме кораба и наблюдаваме от горната палуба отдалечаването ни от казахстанския бряг. Спокойно море, умерен южен вятър, курс 180 градуса югоизток, скорост 2,5 възела. Морето и плаването много ни липсваха през тези месеци и сега сме щастливи, че ще прекосим Каспийско море с ферито. Самолетите трябва да се забранят и пътешествениците да пътуват само с платноходки, камили и колелета 🙂

LRM_EXPORT_20190719_205619-1024x768Довиждане Казахстан!

Интересно да се знае:
Каспийско море е източник не само на 90% от най-качествения хайвер от есетра, но е пълен и с неизчерпаеми находища на нефт и природен газ, експлоатирани от заобикалящите го държави.

03.10

Спокойно като тепсия море. Готвачът ни дава по допълнително парче сирене и яйце, защото знае, че сме вегетарианци. Разговаряме цял ден с нашия нов приятел и група авто-пътешественици от Швейцария. Пием чай, перем и се опитваме да наваксаме с доста поизостаналия блог.

LRM_EXPORT_20190719_205250-1024x768Нефтени платформи в морето

LRM_EXPORT_20190719_205419-1024x767Нашата каюта

След обяд аха, аха да пристигнем, но хвърляме котва на 20 км. от брега, за да чакаме 4-5 часа да се освободи място на пристанището. Към 21 ч. получаваме разрешение за навлизане в порта. Първи се разтоварват всички тирове, а ние чужденците – петима швейцарци, един японец и ние двамата киснем още час във фоайето на ферито, но поне от кухнята ни пращат хапване – хляб, салата и няколко салама.

Ние сме единствените пешеходци и минаваме през граничарите почти светкавично, но разбираме, че другите с колите и моторите са ги държали до 2 през нощта. Митничарите се шегуват с нас и са много любезни. Топ шефът, явно изтъкнат подполковник, си спомня с умиление времената в Слънчев бряг и едноименния коняк 🙂

Ето, че скоро крачим извън пристанището, в 26-тата ни държава от това пътешествие.

LRM_EXPORT_20190719_203449-1024x767Казахстански камили

Следва продължение…

В следващия пост приключения в Азербайджан.

За повече информация свързана с Армения натиснете линковете:

Туристическа информация, съвети и статистика на пътуването за Узбекистан

Бюджет за Армения

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s