Провинция Синдзян – погълнати от ужаса на комунистическите екстремни репресии в модерен Китай

LRM_EXPORT_20181107_205404-1024x767

25.05.2018

В 5:40, още по тъмно продължаваме безкрайното спускане от платото Цин Хай към пустинята Такламакан в провинция Гансу. Провинцията е населена освен с доминиращия етнос хан и с мюсюлмани от етноса хуей. Почти цялата ѝ територия е пустинна.

Минаваме покрай високи като планини жълти дюни. Пясъчният пейзаж се губи в маранята на хоризонта. Суровост и безпомощност. Оставен тук без транспортно средство, ще изсъхнеш и изчезнеш за броени дни.

LRM_EXPORT_20181107_205225-1024x768Пустинно кученце

В 7 ч монголският шофьор ни оставя в покрайнините на град Дунхуанг (Dunhuang), известен с фортовите си укрепления от миналото, които са били посетени и описани от първия западен пътешественик, венецианецът Марко Поло, минал през Китай в периода 1271-1292 (описани в книгата „Пътешествията на Марко Поло“). Градът е известен и с гигантските си дюни.

На Маги обаче ѝ е твърде лошо. Докато пазя раниците, тя с олюляваща се походка тръгва да търси тоалетна. И докато разпитва къде може да има такава ѝ причернява и едва не припада. Явно се нуждаем от спешна реанимация. Разпъваме палатката в близките овощни градини. Цял ден се отдаваме на лежане и спане. Аз отивам единствено за провизии до близкия пазар. Повръща ни се само при мисълта за мазни китайски манджи. Хапваме курабийки, шоколад, кисело мляко и пъпеш.

LRM_EXPORT_20181107_205235-1024x767Реанимация сред овощните дървета

26.05

Град Дунхуанг, както всъщност всички населени места в пустинята, е построен в оазис, заради наличието на река. Почти напълно възстановени тръгваме да изследваме забележителностите му. Първо минаваме през пагодата на Белия кон, издигната от известния преводач на свещени будистки текстове Кумараджива, който разпространявал будизма по тези земи преди 1600 години. Легендата разказва, че на сън му се явил белия му кон и му казал, че след като толкова дълго време му е служил вярно, той е изпълнил мисията си, докарвайки го до тук и е време да си отива. На следващия ден му съобщили, че конят му е починал. Дълбоко натъжен от загубата на верния си приятел, Кумараджива издигнал пагодата в негова чест. Като всяка забележителност в Китай, било то манастир, храм или природно място, за пагодата също има входна такса (15 юана – 3 лв). Влиза само единият от нас.

LRM_EXPORT_20181107_205320-768x1024Пагода на Белия кон

Спускаме се към стария град, с интересни кирпичени къщи, с високи като крепостни стени дувари, които в момента се разрушават заради строежа на широк път и издигането на „модерно“ железобетонно предградие.

Стигаме до остатъци от крепостна стена. На близо завършва последният участък от Великата китайска стена. Тук се е намирала западната граница на Китайската империя от преди 2000 години. Стената е била построена срещу мощната империя Хунну, военен съюз между различни племенни части, от които има вероятност да са били и прабългарите. От тук е преминавал и северният керванджийски път на коприната.

LRM_EXPORT_20181107_205409-1024x767Съвременно керванджийство 🙂

Решаваме да отидем на двадесетина километра извън града, до интересна кирпичена крепост със стар град. Начинанието обаче се оказва доста неуспешно. Не стига, че се разоряваме, плащайки 40 юана (10 лв) за автобусни билети, а и крепостта се оказва абсолютен фалшификат от поредицата новопостроени „стари“ забележителности. Разбира се имаше и такса по 10 лв на човек, така че само се задоволихме да я обиколим отвън и да изследваме строителните техники – как се прави новите материали да изглеждат стари и ковано желязо от боядисан фазер 🙂

LRM_EXPORT_20181107_205316-1024x768Входната врата на фалшивата крепост

Неуспехите ни обаче не свършват. След като се връщаме и достигнаме до дюните в покрайнините на града, се оказва че са „наводнени“ от хиляди китайски туристи, освен това обградени от километрична висока ограда с бодлива тел и камери. Входът за дюните и малък оазис с храмче сред тях е 120 юана (30 лв). Много хора си взимат и тур с камили. За нас, това да даваш пари за да вървиш из пустинята, простираща се хиляди километри, си е живо безумие. Така че започваме обиколка из околностите, с надеждата оградата да свърши след километър, два и да можем да се потъркаляме из пясъка.

LRM_EXPORT_20181107_205305-1024x768Туристи лазят по заградените дюни

Прашни улички ни отвеждат до обори пълни с двугърби бактрийски камили, специално отглеждани за напливите от китайски туристи. Оказва се, че безумието на китайците и тук се е проявило във впечатляващи размери и двуметровата ограда със свръх модерни камери, построена в нищото, продължава наистина с километри. Огромни пари хвърлени за нищо. Сякаш тези планини от пясъци крият незнайно какви несметни богатства. Подозираме, че всичката тази осигурителна система е с цел местните да не си правят самостоятелни турове с туристите. Трябва да има ред и дисциплина и да е централизирано. Отвратени от поредната консуматорска щуротия се връщаме обратно до околовръстния път, където бяхме оставили раниците си при мила магазинерка.

LRM_EXPORT_20181107_205354-1024x768Оборите с камили

LRM_EXPORT_20181107_205249-1024x768Симпатяга

LRM_EXPORT_20181107_205400-1024x768Поскръцващ със зъби красавец

LRM_EXPORT_20181107_205348-1024x767Разговор с камилче

Наближава 7 вечерта, но тук се стъмва чак към 10, така че решаваме да използваме времето да постопираме, за поне още 100 км, до централната магистрала, свързваща далечния запад с останалата част от Китай. Не са минали и 10 минути и джипка, натоварена с кросов мотор и палатки, набива спирачки до нас. Шофьорът, авантюрист от юга, тръгнал към планината Алтай в западната част на провинция Синдзян (Xinjiang) да търси нефрит и скъпоценни камъни, ни подканя да се качваме. Ще ни закара не само до разклона, но цели 400 км навътре в провинцията, до град Хами (Hami). Очертава се поредния нощен стоп. В Китай почти през цялото време го караме на нощни стопове, което си е доста уморително.

LRM_EXPORT_20181107_205240-1024x768

По тъмно пресичаме границата между провинция Гансу и Уйгурската автономна област Синдзян. Първата от последвалите десетки неприятни изненади през следващата седмица изскача на пътя. Тежко въоръжени полицейски постове по магистралата проверяват всяка една преминаваща кола. На автоматични сканиращи системи се записва всяка една лична карта, а ако си чужденец, специалните части се самозабравят в снимане на лицето ти, паспорта ти, разпити, вписване на данни … Поне се държат учтиво с нас и изглежда възприемат позитивно идеята, че сме на стоп и че възнамеряваме да спим на обслужваща зона на магистралата.

Късно през нощта нашият човек ни остава на бензиностанция с малки заведения за хранене за шофьорите на камиони, на 30 км преди град Хами. Опъваме палатката встрани от заведенията, насред песъчливия безкрай на пустинята. Наоколо няма нито едно дърво, нито дори тревичка. Добре дошли в уйгурските земи! А дали наистина сме добре дошли, ще разберем по-късно 🙂

27.05

Палатката е опъната в полите на Тяншан, свещената за китайци и други народи в околността „Небесна планина“, простираща се от Китай до Узбекистан близо 2000 км, с върхове седем хилядници (най-висок връх Победа 7439 м, вторият е Кан Тенгри 7010 м, който се счита за свещен в тенгризма). Нощта е сковаващо студена, но с първите си лъчи слънцето започва да прижуря безмилостно. Мятаме дебелия зимен чувал отгоре на палатката, което се оказва доста добра изолация.

LRM_EXPORT_20181108_210112-1024x768Палатката в полите на Тяншан 

Както напоследък започват късните ни китайски утрини и тази е особено богата на мизерни усещания – разстройство, а тъй като наблизо няма тоалетни или каквото и да е скришно място, се налага човек да се облекчава насред нищото с добра видимост от спрелите наоколо тираджии или коли, минаващи по магистралата. Чувстваме се смазани и не можем да излезем от палатката, освен когато с тичане отиваме до „тоалетна“.

До столицата на провинцията- Урумчи (Urumqi) има още 600 км. От приятели разбираме, че в този доста голям град полицейският контрол е толкова мощен, а и парковете нощем се заключват, така че се очертава спането ни там да е доста проблематично. Налага се да влезем в града, защото трябва да си приберем поръчаното по интернет мултифункционално котлонче, което ни очакваше на адреса на приятел на наш приятел от Шандонг. Трябваше на всяка цена да си го вземем. Решаваме, като приближим града, да спим на магистралата и на идния ден просто да влезем и излезем набързо, но съдбата ни готвела нещо различно …

Настроението ни е понижено, не само от тези трудности по пътуването, умората, постоянното вече близо месец разстройство, което все не минава, жегата, спарваща палатката, но и това, че сме я разпънали на пет метра от тираджийския серилник. Наоколо всичко е в изпражнения, но поне върховете на Тяншан с красотата си, облекчават малко положението 🙂

LRM_EXPORT_20181108_210134-1024x768Незабравима гледка към серилника до нас

По обед си пълним вода от близкото ресторантче (повечето ресторанти са на хан китайци, дошли от Североизточен Китай) и добра женица ни казва, че ако снощи ни е била видяла е щяла да ни даде едната си празна стая за без пари. Подминаваме бензиностанцията, завардена с почти крепостни стени, жици и тежко въоръжена охрана, която записва данните, на всеки решил да си пълни бензин, както и инспектираща колите за експлозиви. Ето и малко обяснения за ситуацията в Синдзян.

Интересно да се знае …
Синдзян  е най-западната и най-голяма провинция в Китай, завладяна от китайците хан в края на 18 век. Тя е населена предимно с етноси от тюркски произход (уйгури, казаци, киргизи, таджики и монголци), нямащи нищо общо расово и религиозно с китайците. На територията на Синдзян  (6 пъти по-голяма от България) има предимно пустини (само 10% от площта ѝ е населена и използваема, но за сметка на това е най-богатата провинция на Китай на природен газ, всякакви минерали, осигуряващи огромни приходи за китайската икономика). Етническите и верските различия обуславят наличието на сепаратистки движения, свързани с разни терористични актове. В отговор, диктаторското комунистическо правителство от Пекин установява екстремни мерки за сигурност, следене, допълнително ограничаване на и без това ограничените човешки свободи, абсолютно забраняване на религиозни практики, затваряне или разрушаване на всички джамии и дори забрана да се молиш в домашни условия. Всичко това създава усещането, че си в някакъв футуристичен фашистки режим – бронетранспортьори, телени мрежи, заграждения, камери, въоръжени военни на всяка крачка. Опитите за асимилация на местното население са подсилени с изкуствено заселване на милиони хан китайци, както и с усъвършенстване на пропагандна, промиваща мозъците система и отварянето на десетки „образователни центрове“ всъщност концентрационни лагери, в които понастоящем се смята че са изчезнали един милион и половина човека.

Линк към скорошни новини на BBC: China hidden camps

Стопираме под палещите лъчи на слънцето с табела за Урумчи, но времето тече тягостно и абсолютно никой не спира. Шофьорите на камиони, както никога до сега, не проявяват никакъв интерес към нас. Две, три коли все пак спират и питат не искаме ли да ни закарат до близкия град Хами. След два, три часа везните започват да клонят към нов рекорд по дълго чакане на стоп. В Китай до сега обикновено сме чакали между 10 и 30 минути, най-дълго 2 часа, заради лошо подбрано място пред полицейски пост, вместо след него. За три години пътешествия из цяла Азия, един единствен път имахме чакане от 6 часа в Индонезия, за което така и никога не разбрахме каква е причината, защото там винаги също стопът беше безпроблемен. Започна да ни става ясно, че явно шофьорите се страхуват от непрекъснатите проверки и никой не иска да си усложнява живота. И така изминаха 6 часа на магистралата, насред пустинята, като единствено успяхме да стопираме едно камионче за 30 км, до голяма обслужваща зона до град Хами. Там вече дори пред малките магазинчета имаше охрана, а на нас не позволиха да стоим до бензиностанцията, макар да бяхме на над 100 метра от оградата.

2018-12-02 02.10.56Провинция Синдзян и маршрутът от този пост

Привечер е и се чудим, ако утре продължава да е така, дали да не си хванем стоп до града и от там да се качим на влака до Урумчи. Времето ни притиска, визите изтичат. Точно тогава по пътя се зададоха двама колоездачи и за наша голяма радост се оказаха истински пътешественици – швейцарец и китаец от Южен Китай, с кученце. Не можехме да спрем да си говорим. Срещата така ни оправи настроението, разведри и покачи енергията ни. Не щеш ли, както си приказвахме видяхме, че зад нас е спрял бял микробус мерцедес и шофьорът бодро крачи към нас. Невероятен късмет! Момчето беше само и пътуваше директно за Урумчи. Не знаехме дали е видял табелата и как е спрял, но си беше чисто чудо… Сбогувахме се със страхотните пътешественици, отпушили късмета ни и се метнахме на колата. Време бе за нощен стоп!

3e464f95d8431cae30e346947223a7f0Китайски вело пътешественик

Хвърчахме с огромна скорост и той постоянно се криеше зад камиони, за да избягва камерите по магистралата. Аз направо се трупясах отзад докато фучахме със 160 км/ч към Урумчи. По пътя, в просъница си спомням, че минахме поне три полицейски проверки, но бяха по-малко строги и не се бавеха твърде много в разпити. Бяха учтиви. Още повече се зарадвахме, когато нашият човек ни предложи, вместо да ни оставя на магистралата, да преспим в апартамента на шефа му в града. Това вече беше страхотно облекчение! В 4 през нощта пристигнахме в луксозен квартал с богаташки къщи, населен от хан китайци, с тежка охрана. В къщата на шефа на момчето нямаше никой и той ни настани в една от стаите на мега луксозния мезонет. Директно припаднахме, изпълнени с благодарност за грижите на Вселената за нас, още веднъж спасени от кой знае каква тежка ситуация ! 🙂

28.05

Предвид тежката ситуация в Синдзян, строгите охранителни мерки с чести проверки и невървящия автостоп решаваме, че е най-разумно да се изнасяме към границата с Монголия, на където сме тръгнали, с автобус. Избираме си за цел град Чинг Хъ (Qing He) в полите на планината Алтай, където се надяваме да избягаме от военизираната глутница на Урумчи. Надяваме се най-сетне да се отдадем на почивка и изследване на местната култура за два, три дни, преди пресичане на границата. Нашият хост ни закарва до автобусната спирка, от където тръгваме за автогарата, която е в другия край на града, за да си купим билети.

Урумчи е модерен мегаполис, сравнително нов. Не е пренаселен. Сградите са високи и изобилстват зелени площи. Ако не беше пълен с военни, огради, камери навсякъде, може би щеше да бъде приличен град за живеене. Тази охрана навсякъде обаче ти оставя един метален вкус под небцето. Не си сигурен от какво точно да се страхуваш, дали от някой терористичен акт или, че някой няма да тe хареса и да те прибере за китайско разследване. В затворите и концентрационните лагери в Синдзян не се допускат международни организации от рода на „Амнести интернешънъл“ и не е ясно какви са методите на разпитване. Преобладаващото население в града са ханове, но имаме късмет от време на време да видим някоя забулена уйгурка или младеж с европейски външен вид – светли очи и коса, зализал перчем до суш като някой български селски ерген. Бабите пък са облечени с красиви везани елечета, със завити колоритни шарки, леко напомнящи руските народни носии.

LRM_EXPORT_20181108_210200Уйгурски дядовци на раздумка

Градският транспорт  е добре уреден. Бързо достигаме гарата. Купуваме си билети по 150 юана (38 лв) за над 500 км и се отправяме към една от малкото забележителности в града – големият базар. Пред голямата джамия, превърната в пазар са се подредили изтупани старчета, уйгури със засукани мустаци. Музиканти, облечени в традиционни костюми настройват екзотични инструменти и не след дълго започват да свирят ориенталски ритми. Отзад, друга група танцьори мъже и нагиздени красавици танцуват уйгурски танци. Най-накрая успяваме да усетим, това което толкова се надявахме да получим, идвайки в този край. Ориенталското усещане се засилва още повече, като влизаме в базара. Щандове с десетки видове сушени плодове, ядки, сладки от мляко, мед, незнайни билки, музикални инструменти, шарен порцелан и какво ли още не те правят разноглед. Запасяваме се с 1-2 кг стафиди от красива уйгурка за Монголия, защото ни бяха казаха, че там няма никакви плодове и зеленчуци.

LRM_EXPORT_20181108_210107Традиционни уйгурски песни

LRM_EXPORT_20181108_210116-1024x1822Минарето на централния базар

Отправяме се към следващата ни мисия, вземането на съвременната версия на Нафтечко. Заради безкрайните огради и малкото,но охраняеми входове обикаляме час, докато намерим от къде се влиза за блока на човека, при който ни очаква новото бензиново котлонче. Капнали от умора, с последния автобус, все още по светло, в 11 вечерта се прибираме в луксозната къща. Нашият човек е купил продукти и ни чака, за да сготви вкусна съчуанска гозба. Нахаква във всяко ястие по 3-5 лъжици глутамат, но за да не го обидим, нищо не му казваме.

29.05

Възползваме се от допълнителния ден, който хоста се съгласи да ни даде. И така, почиваме си в луксозния апартамент, перем, пишем и публикуваме нов пост. В ранния следобед стягаме багажа и се отправяме към следващата мисия – фотоапаратът нещо се е скапал и не иска да се зарежда. Трябва да минем през сервиз на Никон, да разрешим проблема, след което да си хванем автобуса. Остават ни само четири часа. Тръгваме през парка към автобусната спирка. Скоро обаче пътят свършва и се налага да минаваме покрай ограда, да се катерим по хълмове и слизаме през стръмни каменни склонове. Надяваме се с големите ни раници някой да не ни вземе за терористи и да ни свитне. Пешеходците са рядкост тук. Намираме сервиза, но се оказва, че единственото решение е да отидем до друго място и да купим външно зарядно, така че да можем да снимаме и съхраняваме следващите снимки.

Пристигаме навреме за автобуса. Проверките не минават без премеждия. Този път ни конфискуват бутилката байджоу (китайска ракия), която ни е подарък от приятел. Щяла да избухне !!! Но пък трите бутилки газ и новото котлонче минават безпрепятствено, тъй като за щастие не ги забелязват. Този път малко се ядосахме. Без това не пием, но мислехме да я подарим на някой в Монголия.

LRM_EXPORT_20181108_210148-768x1024Джамия, превърната на ресторант

Автобусът е леко раздрънкан и е с изцяло спящи места в три реда, на два етажа, нещо като полу-легла, полу-саркофази. Трябва да пристигнем към 5 сутринта, но не било писано така… Първо пресичаме планината Тяншан, която разделя Синдзян на две основни области – Таримският басейн с пустинята Такламакан на юг и областта Дзунгария на север. Интересното за Дзунгария е, че тук е било последното номадско царство, населено с тибето-монголци, просъществувало до 18 век, когато китайците хан и епидемия от дребна шарка ги изтребват до крак.

След преминаването на Тяншан започваме да караме през ненаселената пустиня Такламакан. Минаваме само през една бегла проверка. Виждаме, че има доста коли по пътя, явно стопът нямаше да е толкова труден. Пустинята е безкрайна, осеяна с малки скалисти хълмчета. Въздухът започва да се избистря. Залезът е страхотен.

LRM_EXPORT_20181108_210353-1024x767Пустинни пейзажи от пограничните региони

През нощта обаче автобусът се разваля. Скъсваме ремък, а шофьорът няма резервен. Зачукани на сред нищото отбиваме встрани. Огрени от пълната луна се унасяме в пророчески сънища, заедно с другите пътници и шофьора насред пустинята. Мястото е наистина специално.

30.05

На сутринта продължаваме карайки бавно до първия сервиз. После пукаме гума и спираме още веднъж. Минаваме през пункт с познатите ни вече пълни проверки и към 11 ч най-накрая пристигаме в казахския областен град Цин хъ (Qinghe). Пред първия участък ни свалят от автобуса с багажа, той отпрашва и започват нашите полицейски мъки. Снимат паспортите с всички печати и визи, както и нас самите. Подписваме някакви документи на китайски. Взимат и пръстови отпечатъци. Водят ни до друго полицейско управление. Повтаря се същата процедура. Оказва се, че градчето е изцяло военизирано. Едва няколко хиляди жители, но пък с десетки полицейски участъци, разположени буквално през 500 метра. Пред хотелите има бетонни и железни укрепления, както и пред жилищните комплекси на хан китайците.

LRM_EXPORT_20181108_210359-1024x768Централната улица в това градче на терора

Толкова отвратително не сме се чувствали и в Пакистан. Джобят ни, като последни престъпници. Разглеждат снимките във фотоапарата. Даже едно гнусно ченге с вид на садист се зарови в тетрадките и бележките ни, изследвайки страница по страница сякаш разбира бълагарски език !!! Отврат !!! Безкрайно е доволен, когато намира скъсан и прегънат на четири лист от православен календар. Какво е това? Аха, хванахме ли ви капиталистически шпиони !!! Направо сме като гръмнати. Не можем да повярваме какво ни се случва, все едно сме в някакъв филм на абсурда. Добре, че поне част от куките са нормални и се държат любезно. Съгласяват се да си разпънем палатката в парка зад участъка. Предупреждават ни обаче да не си говорим с местните и че където и да ходим ще трябва да ги информираме. Убиват всичко детско в нас и ентусиазмът ни да изследваме областта. Не толкова заради нас самите, колкото заради проблемите, които може да докараме на някой човечец.

LRM_EXPORT_20181108_210414-768x1024Палатката зад участъка

Следобеда предприемаме разхождка из градчето. Казахите са страшно екзотични – като руснаци с дръпнати очи. Сядаме в малко заведение на солен чай с мляко и вкусни мекички. Всички са страшно изумени, като ни виждат. Много са любезни и любопитни, но не смеят да ни заговарят много много. Връщаме се в участъка да подпишем още няколко документа, че сме оторизирани да пребиваваме в региона. На излизане с раниците, Маги се препъва в някаква циментова топка насред тротоара, пада и заради тежестта на раницата не успява да се задържи и си забива челото точно до един остър ръб. Пониква ѝ огромна цицина. Подува се и крака ѝ. Има ожулвания и по ръката.

LRM_EXPORT_20181108_210139-1024x768В пекарната за казахски хляб

LRM_EXPORT_20181108_210129-1024x768Майка с бебче

Разпъвам палатката в паркчето отзад. Правя ѝ компреси със сладолед. Пораженията изглежда не са сериозни. Към 22 ч ни събуждат за поредното записване. Отново ни правят снимки на нас и паспортите и в полунощ куцукайки се прибираме в палатката. Като пребити сме, в буквалния смисъл. Щом отношението им е такова към чужденци туристи, представям си какво е към местните казахи ?! Фашисти – комунисти!

31.05

До след обяд реанимираме в палатката. Днес е облачно и е адски студ. Отиваме на разходка до близката река. По пътя виждаме иглолистни дървета, нетипични за региона, със забодени пластмасови системи за подхранване !!!

LRM_EXPORT_20181108_210103-768x1024Система на дърво

Виждаме няколко казахски юрти до живописната рекичка, течаща направо през зелените поляни. Отвътре изскачат странни образи, леко подпийнали, като от филм. Юртите изглеждат страхотно отвътре. Шарени са и имат дупка в центъра на покрива за проветрение и отдушник на дима. Тези са направени от метална рамка и двоен брезентов плат, с вата по средата за топлоизолация. През зимата температурите тук падат до – 50 С, а сняг започва да вали от октомври. Хората невероятно се ентусиазират от срещата си с нас. Един от тях решава да ни черпи две агнешки шишчета от камарата, която приготвят за вечерния пир. Изпечени са на специална печка преса и ни коства доста усилия да ги убедим, че не ядем месо. Местните са невероятно сърцати, шегуват се и се държат коренно различно от китайците. В какви ли приключения  можехме да се забъркаме, ако не бяхме изолирани, като под домашен арест.

LRM_EXPORT_20181108_210055-1024x768Юрта, заведение за хранене

LRM_EXPORT_20181108_210152-768x1024Забава в юртата с пяни казахи

LRM_EXPORT_20181108_210124-1024x768Момченце казахче

Прибираме се. Ядем вкусен хляб „нан“, печен на пещ, сушено сирене от кисело мляко и масло. Поне от глад няма да умрем 🙂

01.06

Денят на детето прекарваме основно в малкото паркче зад участъка. От време на време местни минават и плахо ни заговарят. След няколко приказки разбираме, че темата за религията е особено сензитивна. Дори и възрастните твърдят, че ислямът бил отживелица и вече никой не вярвал, нито спазвал Рамадана, който всъщност течеше в момента. Наистина абсолютно никъде в целия Синдзян  не бяхме видели функциониращи джамии. Интересно, че на мюсюлманите хуей от провинция Гансу явно им бе разрешено, защото в Сининг  виждахме облечени с бели роби и кепенца мъже, стичащи се към джамиите в петък. Но те са значително по-интегрирани и се считат за китайци. Докато уйгурите със съвсем различна култура и език, сепаратистки идеи и движения, явно бяха си издействали тотално смазване, потъпкване на човешките свободи и права, издевателства и терор от партията.

LRM_EXPORT_20181108_210156-1024x768Казахски дом в околностите

LRM_EXPORT_20181108_210119-1024x768Баба

Следобедът си правим разходка из града. Купуваме си плодове, специална суха извара от кисело мляко и разглеждаме дискретно интересните казахи. Всички деца искат да си правят селфита с нас. Много са чаровни. Те са единствените, от които не се излъчва страх.

LRM_EXPORT_20181108_210143-1024x768Ученици ни идват на посещение в палатката

Сядаме в магазин за телефони с безплатно уай-фай. Не са минали и пет минути и група от десетина тежко въоръжени, с шлемове и щитове специални части нахлуват вътре. Очевидно идват за нас. Едвам успявам да изгася VPN-а (софтуер, който ти сменя IP-то и чрез който можеш да отваряш иначе изцяло забранените „западни упадъчни сайтове“ – Facebook, Youtube и дори Google търсачката). Започват се обичайните разпити, но този път само кимам. В себе си носим документ разрешително, че сме регистрирани и имаме право да останем тук два, три дни. Но главорезите се правят на интересни и не спират да задават въпроси и да разглеждат паспортите. Повечето полицаи всъщност са казахи, за да не ги взривяват и мразят местните, тъй като са от собствените им семейства. Казахските полицаи до един са учтиви и приятни, но недай си Боже някой началник хан китаец да е с тях, както сега се случи. Китайските полицаи са коравосърдечни изроди и по лицата им са изписани всичките ужасотии, които са сторили на други човешки същества, неща за които човек обикновено не ще и да знае. Та и сега началникът хан се взе на сериозно и реши да разглежда телефона ни папка по папка. Разпитва ни защо имаме будистка и индийска музика, защо имаме книги … Опита се безуспешно да отвори Youtube, търсеше видеа с терористични актове (защото просто заради наличието им в телефона ти могат директно да те приберат). След като не намериха нищо опасно за властта, ни оставиха.

Да, толкова гадно наистина никъде не сме се чувствали, в нито една държава, при никакви обстоятелства. Единствената цел на цялата тази безумица е да те държат в страх и Мордор да просъществува за винаги. Разбира се всеки е чувал историите за нарушени права, за компартията и крайните режими, за терора, за това никога да не можеш да изявиш себе си и да бъдеш различен, но съвсем друго е да го видиш реално и да го изпиташ лично. Колко покъртително тъжно е диктаторската система да смазва най-голямата красота на човека, свободата на духа. Дори не мога да опиша какво безумно чувство е – да си лишен от достойнство, от избор и просто да живуркаш в страх от чудовищната машина на властта. Много тъжно ни стана, не толкова за нас, които все пак щяхме да си тръгнем след два дни, колкото за всички добри хорица, обречени на този терор, може би и до живот.

Все пак не съжаляваме, че видяхме ужасиите в Синдзян. За нас, съвременните хора от Европа е почти невъзможно да си представим, как е възможно да не си човек и да те третират като отрепка или животно. Днес ние все се оплакваме от „системата“, колко лошо живеем, манипулирани от нея, как не се чувстваме ок, когато всъщност имаме възможно най-пълната свобода на избор и човешка изява. Европа просто е рай! Този ни опит е много ценен, за осъзнаване на това до какъв хал може да бъдат докарани милиони хора и какво значи да ти промият мозъка. Все пак, винаги има надежда и тя е в това, че дори и да те заключат в затвора и да те смазват ежедневно, вътрешната свобода е непотушима. Рано или късно този вътрешен мир и свобода се проявяват и във физическия свят, дори ако трябва десетилетия да минат.

LRM_EXPORT_20181108_210423-1024x768

02.06

Днешният ден никъде не ни се обикаля. Настроението ни е развалено от цялата тази лудост наоколо. Кой знае какви проблеми можем да имаме и създадем на другите, ако решим да отидем до съседни села. Така, че цял ден се отдаваме на писане и четене. Имахме информация, но изобщо не очаквахме, че в този регион ще е толкова болно. А нямаше и как да преминем по-бързо, защото след Монголия, руската виза стартираше от строго определена дата, преди която нямаше как да влезем в страната. Все пак избутахме този ден, без някой да ни е прибрал в районното за разпити. Ето, че настъпи и последният ден от пребиваването ни в Китай. 🙂

2018-12-02 02.05.31Пътят към единственото отворено КПП с Монголия откъм Западен Китай и местоположение на зловещото градче Цинхъ

03.06

По обед излизаме на стоп пред районното. Казахските полицаи от нашия участък вече са се привързали към нас. Винаги ни даваха да си зареждаме телефоните. Понякога ни изпращаха храна, черпеха ни чай. При тях се чувствахме добре. В нашия участък, слава Богу, нямаше хан китайци тероризатори. Може да се каже, че си изкарахме горе-долу добре и си починахме преди Монголия.

От тук до граничния град Такъшъкън (Takeshiken) на 120 км има микробусчета (26 юана/7 лв), но ние за щастие изпускаме сутрешните и под предлог, че не ни се чака до 4 следобед започваме да стопираме малко след полицията. Не ни казват нищо. На петата минута ни спира военен полицай, тръгнал към дома си недалеч от границата. Страхотен късмет! По пътя няма проверки. От двете страни на шосето е все така красива пустиня и скалисти планини. Човекът ни предлага да изпием по един чай в тях и след това, понеже по пътя не минават никакви коли, да ни закара до граничното градче. В началото се противим, но той ни убеждава.

Казахите тук водят полу уседнал начин на живот, все още с преобладаващи номадски характеристики. В селцата, с малки, леко поразрушени кирпичени къщички, освен обикновените четириъгълни постройки, всеки си има и кръгла, тип юрта, в която семейството се храни и почива. Очевидно, след хилядолетия живот в юрти, хората се чувстват по-добре в кръглите, отколкото в квадратните къщи 🙂 Забелязват се юрти и тук там покрай реките. Хранят се основно с хляб (плоски питки, наречени „нан“), масло, сирене и месо.

LRM_EXPORT_20181108_210409-1024x768Дечица пред кръгла каменна юрта

Влизаме точно в такава кръгла къщичка, докато семейството на военния обядва. На масата са сервирани солен чай с мляко, огромна купа с хляб и мекици и домашно масло. Най-сетне имаме възможност да усетим нещо от местния казахски живот, макар и за кратко.

2018-12-02 01.42.58Кратка почивка за чай и мекички, от съображения за сигурността на тези хора лицата са зачеркнати

Човекът ни откарва до границата. Но ето, че на първата проверка преди граничното градче ни посрещат нови полицейски неволи. Оказва се, че е абсолютно забранено на местни да возят чужденци, дори и непознати китайци в колите си. Това, че самият той е военен и полицай не е от значение. За лош късмет на пункта освен казахските полицаи, точно са пристигнали китайските началници, които страшно нахокват нашия човек. Покрай лудницата този път не се занимават да ни вписват данните и не ни снимат, както обикновено. Той ни оставя в центъра на градчето, ескортиран от шефчетата и точно се кани да ни иска тихомълком пари за бензина, когато те му се разкрещяват да се разкарва.

С триста зора и благодарение на китайския ми, който много ги впечатлява (тук повечето казахи говорят грешно или почти не говорят китайски), успяваме да си издействаме да спим на палатка до реката, въпреки че бяха си наумили да ни задължат да спим в хотел. Вечерта сърдито старче, собственик на земята, на която сме опънали палатката се опитва да ни изгони, но накрая се размеква и ни оставя да преспим.

Последна нощ в на Задругата в Мордор. Дали все пак ще успеем да избягаме на „черното око“, вперило злокобен поглед от Пекин към далечните кътчета на империята си от орки и тролове… 🙂

04.06

След закуска тръгваме по единствената дълга улица на Такъшъкън към китайско-монголски пограничен базар, от където тръгват минибусчетата към границата, отстояща на 12-13 км от градчето. Не искаме да прекараме и час повече в Китай, без това по пътя не минават никакви коли, стопът така или иначе е забранен и въобще не ни се занимава с военни. Избираме да си платим бусчето. Докато вървим по главната, разбира се веднага ни спират и инспектират паспортите. Но от следващите два, три участъка през 100 метра, не ни забелязват и стигаме до пазара без повече проверки.

Оказва се, че билетът е не само до границата, но и до първия град след нея, на 45 км и няма вариант да платиш само до граничния пункт. Не ни се върви пеша още три часа  в опит да минем границата без автобус, ако изобщо военните ни оставят да го направим. Примиряваме се със завишените цени (40 юана/10 лв, за 60 км), само и само да избягаме по-скоро. Не сме си оставили почти никакви юани и се налага да доплатим с долари. Поне успяваме да си сменим и малко монголски тугрик.

Автобусчето потегля веднага. От китайската страна на границата, като за последно, ни проверяват паспортите над десет човека един след друг. И ние и багажите минават на скенер, вписват данни и ни снимат, но в крайна сметка ни бият изходящия печат, без да ни се заяждат за нищо. Виждаме как от другата страна влизат трима пътешественици от Монголия в Китай и направо ни дожалява за тях адски. Бусчето минава през изходната арка на „Китайска народна република“ и паркира в двора на монголското имиграционно.

УРАААААА, СВОБОДА !!!

Все пак благодарим на Китай, че ни запази невредими и ни дари с красиви моменти през тези 30 дни. Изминахме 10 хиляди километра и 11 провинции. Земята си е красива и хората са мили, дори Мордор временно да ги е сграбчил в лапите си. 😦

2018-12-02 01.41.41Баба и дядо

 

One thought on “Провинция Синдзян – погълнати от ужаса на комунистическите екстремни репресии в модерен Китай

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s