Из гетата на Лей, Нова година на кораб и плаване покрай остров Нова Британия

vulkanaРабаул, Нова Британия

23.12

Сутринта отец Питър ни закарва до разклона на главния път. Следва сантиментална раздяла. На пътя чака и едно семейство, тръгнало към Моро за бетел. Те чакат вече четири часа, но нито една кола не е минала през това време. Не след дълго минава първият платен транспорт за Менди, но е вече препълнен. Небето притъмнява, скоро ще се изсипе порой. Краят на декември е и дъждовния сезон навлиза с пълна сила.

magi-sus-starec

Скоро по пътя се задава джипка, караща с бясна скорост през дупките и за голям късмет взима, че ни спира. Работник и шефа му от някаква компания са тръгнали за машинни части към Хаген, но ако изпуснат работното време ще трябва да чакат до след празниците. Политаме с мръсна газ по разнебитения път. Пътьом се отбиваме в селце над Пимага като се оказва, че там също имат две дълги мъжки къщи (село Нага) със забележителна архитектура.

Разстоянието до Менди взимаме само за три часа (на идване го взехме за пет), като изглежда, че до Хаген ще стигнем за още два. Не щеш ли от магазина за машинни части се обаждат, че няма да ги чакат и затварят, дори малко преди края на работното време. Така обаче се обезсмисля да пътуват до града само заради нас, още повече че са били напразно пет часа тежък път с хиляди подскоци и друсания. Оставят ни на границата между Южни Хайлендс и Западни Хайлендс, на малко пазарче, като изчакват с нас да си стопираме нещо и тогава си тръгват. Още на петата минута ни спира семейно бусче карано от пастор от Петдесятната църква, заедно с жена му, децата му и други роднини. Песни за Исус Христос, химна на Южни Хайлендс и други традиционни песни  огласят бусчето. Семейството е решило да ни прави коледна серенада. С много смях и добро настроение пристигаме в добре познатия ни Хаген. Пастор Нелсън ни оставя направо пред вратата на Джулс и Клиф, старите ни хостове от couchsurfing.com. Тук нищо не се е променило особено, освен малката Мелъди, която за две седмици е пораснала ужасно много и вече говори.

След вечеря и новините, от които научаваме, че според руските и американски лидери е нужно да се произведе още атомно оръжие, тъй като явно над 4000 бойни ракети не са достатъчни (после черните били безмозъчни ?!), си лягаме смазани от умора. По стар обичай нощите при Клиф не са леки. Той явно е взел коледен бонус и го няма никакъв. Бебето Мелъди преди лягане пък пи кафе и цяла нощ не спира да бърбори. Кулминацията настъпва когато Клиф се връща пиян като кирка с приятели, изнася една тон колона в двора и в четири през нощта надува „Jesus, you are my Savior“, „Jesus is the light of my life“ и други от този род песни. През тънките ламаринени стени дори вибрациите се усещат. Стискаме зъби и си казваме, че утре каквото ще да става, продължаваме към Горока.

24.12

Бързаме да се изнесем от деградарския Хаген. За целта решаваме да си хванем маршрутка до някъде извън града. Бусчето ни откарва до моста над река Ваги (Waghi bridge), границата между Западни Хайлендс и Дживака. Мястото тук е много по-добре за стоп, но пък колите днес са съвсем малко предпразнично. Все пак изваждаме късмет и бизнесмен с камионетка ни взима до последното градче в Дживака – Миндж (Minj), което е на час път. Джеси ни предлага да пътуваме утре с него чак до Лей (Lae) и да ни вземе от Горока, ако успеем да стигнем днес там. Дори предлага работа на Цветин за в бъдеще 🙂 Ето това вече е наистина късмет. После се оказва, че ни е закарал до Мингдж без изобщо да има път натам и сега ще се връща в селото си, което е съвсем близо до мястото, от което ни качи. Изчаква с нас да си стопираме нещо и се разделяме отново изумени от добронамереността на папуасите.

kosi-kato-vujetaПапуаска коса

Взима ни джипка със семейство, ходило да си купи прасенце от Дживака, които ще пътуват обаче само до Кундиава, столицата на Чимбу. Времето напредва и заедно с лошия път в провинция Чимбу и една спирка в свинеферма, където купуват още едно прасенце, се забавяме доста. Хората ни оставят в края на Кундиава, като се чудим дали и този път, като предния ще се събере тълпа опитващи се да ни спаси и плати PMV-то. Този път обаче е по-спокойно, но пак имаме спасител, много симпатично момче, което ни охранява и покрай него още няколко хора се присъединяват. Коли към Горака изобщо няма. В началото момчето се опитва да ни убеди да ни плати маршрутка, но след като му обясняваме принципа на автостопа изпада във възторг с думите „I really like your ideas“ 🙂

След близо 40 минути чакане, хората спират един камион натоварен с тежък контейнер и весело ни набутват вътре. Скоростта му е изнервящо бавна, но поне можем да се насладим на невероятната природа на Чимбу. По пътя патрулират доста полицаи, така че не попадаме на блокаж за пари. Именно Чимбу е една от най-опасните в това отношение провинции, както и прохода Даулу преди Горока. С последните лъчи на слънцето достигаме Горока, без прецеденти, но с раздрусани мозъци, изгладнели, мръсни и изтощени. Камионът ни стоварва в католическата мисия в Кефамо (на километър, два преди Горока) броени минути преди службата за Бъдни вечер. Отец Микеле точно излиза делово от къщичката си, когато ние му се изпречваме с молба за подслон. Той набързо ни вкарва в дома си, изважда два пакета бисквити и маргарин и ни оставя да се къпем и оправяме, докато той забързано се връща към църквата за финалните приготовления. С припряно бързане, почти разрушавайки банята се приготвяме точно навреме и с тичане влитаме в църквата, без дори залък да хапнем, но пък нали казват, че постите преди Рождество са добре за духа 🙂

Отец Микеле, строг възрастен италианец, вече е нахлузил празнично бяло расо и се приготвя за големия празник. Момчетата и момичетата помощници около олтара, както и музикантите нервно следят да не изпуснат някой знак и да оплескат нещо. За разлика от Питър, Микеле е педант и не търпи неизправности в отслужването. Все пак сме в ПНГ и горките, наплашени хорица успяват да пообъркат това, онова, но Микеле с твърд размах оправя грешките. След причастието отчето е приготвило малка театрална сцена, нещо като италианска оперета за Рождество.

koledno-tyrjestvoОперета за Коледа

И така, Коледа е отпразнуване по католически, а за вечеря ни очаква италианска пица. Отец Микеле ни прехвърля на сестра Кети, която ни дава страхотна стая в къщичка за религиозни гости и духовници, по принцип непредвидена за туристи. Тъй като няма как да оставим дарение, решаваме да спим на пода върху дюшек и да не цапаме чистите чаршафи, за което сестра Кети добродушно ни се скара на следващия ден. Вечеряме тримата заедно в огромна трапезария, в страхотно коледно настроение. Нощта е тиха, като в песничката.

25.12

Очаква ни богата закуска в трапезарията. Докато чакаме Джеси да дойде, решаваме да отидем на голямата сутрешна служба за Коледа. С малки изключения, всичко от снощи се повтаря. След службата благодарим на отец Микеле и сестра Кети за гостоприемството, оставяме ключовете и напускаме идиличната мисия, която впрочем е доста голяма, с внушителна катедрала (особено като се има предвид, че повечето хора в Горока са адвентисти).

tsvetin-v-hobitska-kushtichkaКъщичка в мисията

Не след дълго се появява Джеси с джипката и поемаме на дългия път към низините. След Горока, между язовира Йонки и прохода Касам има още няколко опасни места, но и днес няма блокажи по пътя и скоро напускаме страховитите Хайлендс, според нас с незаслужена репутация на лошо място. Прекарахме цели три седмици тук и се убедихме, че хората макар и по-свирепи са също толкова добри, колкото и тези от крайбрежието, а културата им е невероятно интересна. Често може да се чуе как човек от дадена провинция разказва ужасии за другите провинции и представя собствената си като най-гостоприемна и безопасна, но за нас всички посетени места се оказаха еднакво приветливи.

След разклона Уотърайс поемаме по равния път в долината на река Маркам (Markham valley) в провинция Моробе (Morobe), в която до сега не сме били. Пътят е прав до където поглед стига и с изключение на изненадващи свръх дълбоки дупки, способни да счупят всяка кола, всъщност е добре асфалтиран, така че се движим с голяма скорост. От двете ни страни се издигат чудно красиви планини, обрасли със висока трева, със съвсем нереален облик. Самата река Маркам е адски широка и буйна. Навлизаме в регион, където се отглеждат индустриално крави, коне, кокошки. Заградените пасища и тревни площи нямат край с километри. Толкова много кравеферми не бяхме виждали никога.

markham-valleyПо пътя

По-голямата част от долината е ненаселена, но тук-таме покрай пътя има типичните за низините селца със сламени четириъгълни колиби на колци и красиви градинки с палми и цветя. Тъй като днес е Коледа, по пътя не минават абсолютно никакви коли и огромни групи от хора вървят пеша с километри към домовете си, след като сутринта са били на църква.

xylmcheta-po-putqПланините в провинция Моробе

Наближаваме Лей, вторият по големина град в ПНГ и най-важния център на северната част на острова и Хайлендс. Джеси е страшно уморен след 12 часа шофиране, както и ние. Следобедът бързо преминава в нощ. Малко преди града се появява истинска магистрала, като тези в развитите страни, с четири ленти, тротоар, маркировка и осеви линии, без никакви дупки. Изпадаме в шок, но вместо както се очаква да се зарадваме, че мъките и друсането свършват, в нас се прокрадва странно чувство на притеснение. Какво по дяволите е това странно творение, по което фучиш с огромна скорост, изолиран от действителността? Къде са реките и камъните върху пътя? Сигурно изглежда налудничаво човек да си мисли такива неща за магистралите, но повярвайте и на вас щяха да ви се сторят такива, ако бяхте прекарали толкова време в джунглата.

Първоначално Джеси искаше да ни закара на хотел или поне до мисията, но ние знаехме че тук мисията има скъпо платен хостел и няма да ни пуснат без заплащане. Тъй като си мислехме, че той едва ли не вече ни е поканил в тях, искрено се ужасихме, когато ни запита къде ще спим. Започнахме да пишем на разни познати и Джеси изведнъж осъзна, че ние не сме като другите „уайтмен“ и че нямаме нищо против да спим при местните, даже напротив. После се разбра, че това му се сторило толкова невероятно, че изобщо не си помислил, че не търсим хотел. След като Джеси радостно предложи да останем при него, ние решихме, че все пак ако му се натрапваме, утре сутрин ще потърсим друго решение. В крайна сметка се оказа, че не само ни приветстваха в тях, ами и после никой не искаше да си тръгваме. Ето как се озовахме в предградията на Четвърта миля, място със страховита репутация. Ако Лей беше известен с престъпността си, то предградията му със заселници от къде ли не, имаха още по-мрачна слава. От Четвърта миля ги беше страх даже местните 🙂

4ta-milqНашият дом на 4та миля

От момента, в който кривваме от магистралата и илюзията, че сме в модерен град се разбива. Пътят става черен, целия в дупки, кал и локви. По тъмната улица сноват съмнителни типове. Джеси започва с резки, бързи движения да се обръща назад, за да следи някой да не отмъкне багажа от каросерията на камиончето. Казва, че принципно всички го познават, но понеже е с нова кола е възможно да стане „грешка“. Става ясно, че е собственик на няколко парцела земя, върху която е построил временни помещения за отдаване под наем. Спираме пред висока  метална ограда и след секунди порталната врата се отваря и пред нас се разкрива изумителна картина. Под светлината на фаровете и ритми на дива музика дебеланка с бира в ръка танцува замайващи танци. Двама, трима голи до кръста мъже й пригласят, други насядали по земята пият бира, с камара празни бутилки пред себе си.

Очевидно не бяхме изненадани само ние, защото Джеси онемя. Поседяхме минута, две в колата, докато танците поутихнат и се разбере, че шефът се е прибрал. Оказа се, че има абсолютна забрана за консумация на алкохол или каквито и да е други опиати на територията на Джеси. В последствие се разбра, че той не е случайна фигура. Бизнесмен, политик и умиротворител, той беше и лидер на квартала и пазител на реда в региона. Както самият той се изразяваше:“Като видя някой разбойник на улицата просто му праскам един и го изгонвам от квартала.“

Джеси отключи стаичката си и ние си внесохме багажа. Помещението беше скромно, но доста чисто и докато се чудехме къде да си разпънем палатката за спане, той ни заяви, че стаята е за нас и той ще спи в друга стая. Малко след това се метна на колата с още двама „големи хора“ и отпраши по други задачи. Ние бяхме толкова разбити от пътя, а той беше карал 12 часа (с пет часа повече от нас), без да яде и почива, а пое да действа. В последствие разбрахме, че е хипер активна личност и не се спира и за секунда. Винаги майстори или прави нещо, а проектите в главата му са безчет.  

nashata-staqСтаята на Джеси

26.12

Не можахме да спим добре, защото сме отвикнали от жегите по крайбрежието, не сме свикнали да спим и на климатик, а и стаята беше пълна с комари. Освен това отново сме в малариен район, което също не е факт за пренебрегване. Едвам отлепяме клепачи в 8 часа. Джеси се оказва, че е станал още по тъмно и заваряваше вече тръби, монтираше халогенни фарове, боядисваше и правеше какво ли още не. Ние си седим почти цял ден в стаичката и като зомбита гледаме телевизия. Откриваме доста болни елементи в поведението на цивилизованите бели хора. Е, съществува и вероятността пътуването да ни е дошло малко дългичко и ние да сме започнали да изперкваме, но все пак ни се стори странно, това което видяхме в един документален филм  по Дойче веле за Берлин. Там имаше история за един мъж изкарващ по 1000 евро от продаване на списания по градския транспорт, но същевременно е бездомник и хората го гледат с презрение. Целият страх в супер развитото ни общество, че като си изгубиш работата светът ще се срути и ще умреш от глад сравнен с хората тук, които си живеят абсолютно щастливо и в хармония с природата, без почти да използват пари и да ходят на работа, изглежда също доста странно.

Следобед излязохме със съседа на разходка до малкото пазарче на гетото на Четвърта миля. На дневна светлина квартала не изглеждаше никак страшно. Хората бяха усмихнати и мили. Разнообразието на зеленчуци и плодове беше доста голямо и цените сравнително ниски. Хората, които живееха тук бяха предимно хайлендъри от Маунт Хаген и региона, въпреки че в нашата крепост-обител имаше хора с абсолютно черна кожа, от остров Буганвил, Попондета, от където започва известния Кокода трек; от Алотау – опашката на острова и даже австралийско момиченце от смесен брак.

bouganvilkaБуганвилка със седефена кожа

Всички разбира се говореха перфектен английски. За пореден път се учудвахме колко интелигентни са папуасите, дори и най-обикновените, живеещи в предградие като нашето 🙂 Наред с международната политика можеха да се обсъждат теми за екология, здравословно хранене и какво ли още не. Естествено и всички бяха любопитни за пътуването ни и ни разпитваха за държавите през които сме минавали, как намираме ПНГ сравнена с тях …

tutun-na-pazaraНа пазара – тютюн

Вечерта съседа Самсун ни сготви невероятна вечеря – сладки картофи, банани с кокосово мляко и задушени зеленчуци. Споделихме си я с Джеси. Той ни каза, как всички били възхитени от това, че живеем наравно с тях, спим и ядем като тях. Представям си какво си мислят за белугите, имайки за пример предимно префърцунени австралийски туристи и работещи тук мениджъри 🙂

27.12

Въпреки че е вторият по големина град в ПНГ, Лей въобще не се покрива с европейско – китайско – американската представа за град. От нашето предградие минаваме по чисто новата улица, построена от китайска фирма, покрай красиви зелени площи с всякакви видове църкви (включително храм на Бахайската религия), голф игрище и стигаме до центъра на града, където има няколко сравнително големи супермаркета. В ниското, на около километър, се вижда другата част от града, състояща се от пристанището със стотици контейнери, малко пристанище за динги лодки на хората от съседните села до които няма път, пазара и улица с редица магазини за продажба на едро (държани предимно от китайци). Улиците са чисти, няма дупки и понеже сме в празнични дни няма и хора по тях. Разните административни постройки и луксозни къщи за живеене са нарядко и се губят сред зеленината и дърветата. Би ми се искало някак си папуасите да осъзнаят какво безценно нещо притежават и да прескочат етапа на разрушаването, на съсипване на природата, развивайки се наистина целесъобразно и устойчиво във времето.

porta-na-laeПазара и пристанището с динги лодки

Офисът на корабната компания беше затворен, така че Джеси ни остави на пазара с една жена. Пазарът беше много голям и в духа на Лей чист и подържан. Няма нужда да описвам, че многообразието беше огромно. Купихме си една голяма торба направена от чувал, за 50 стотинки и започнахме да я пълним с какво ли не – ананаси, банани, сладки картофи, зеленилки, гигантски корени таро … За „огромната“ сума от 5 лв. торбата стана непоносимо тежка. На връщане си хванахме автобусче, нещо което също виждахме за първи път в ПНГ – уреден градски транспорт, които спира на определени места, тоест спирки. 🙂

28.12  

Джеси продължава да не се спира. Вчера по тъмно докара камионче с пясък, днес рано сутринта двайсетина торби с цимент и се зае с циментирането на площадката пред баните. Ние се качваме на камиончето му и с един съсед тръгваме към града. На кръстовището с главния път, в каросерията се мятат десетина мъже (все пак са „one tok“ – хора говорещи един и същи език с хай-лендърите), които са на стоп до града. След като ги оставяме, отиваме до пощата и взимаме Франк (при който щяхме да спим преди Джеси да ни покани в тях). Стигаме до офиса на корабната фирма, но и там има изненада. Двестатина човека са се скупчили пред оградата, а вътре пред миниатюрно гише в стената на склада има огромна опашка, която въобще не помръдва. Нареждаме се и ние под жаркото слънце и започваме да чакаме. Корабът тръгва в петък, тоест след два дни и трябва да вземем билети на всяка цена, защото следващият е след седмица и тъй като пътува три дни, има риск визата да ни изтече и да не можем да излезем от ПНГ и да стигнем до Соломоновите острови.

Положението не изглежда много розово, още повече че на бележка пише, че офисът затваря в 12 ч. Жени ни информират, че някои от хората чакат от предната нощ. Опашката не помръдва, а жегата и слънцето стават непоносими. Изневиделица се появява друг белуга, при това сам. Очевидно възнамерява да се опита да се справи с невъзможната задача да си купи билет. Разговаряме се и се оказва, че е словак, работещ за някаква неправителствена организация. Най-странното е, че баба му е живяла в България в някакви словашки села (Горна митрополия, Пловдивско), за които за първи път чуваме. Брей, колко е малък света! 🙂 Разказа ни как майка му, когато опитала за първи път боза щяла да повърне.

Междувременно момчето, което бяхме взели се опитва да се свърже с някой служител от компанията, тъй като за късмет е работел в нея до преди няколко месеца. Накрая излиза счетоводителката, която може да ни помогне, но за зла участ билетите за тази седмица са свършили. Взимаме телефона на шефката, с надеждата че тя ще може да ни помогне. Прибираме се в гетото на Четвърта миля, а по късно след като успяваме да се свържем с нея се оказва, че е австралийка, т.е. срещаме нулево желание за помощ.

В следобедните часове решаваме да си направим разходка до близкия храм на бахайската религия, който е с приятни градинки.

Интересно да се знае …

Бахайската религия е монотеистична религия, основана 19 век от иранците Баб и Бахауллах. Признава всички предишни пророци и духовни учители от юдаизъм, християнство, ислям, зороастризъм, будизъм, хиндуизъм, доаизъм, опитвайки се да обедини световните религии под едно крило. Основният храм е в Израел, но най-забележителен е Лотосовия храм в Делхи, Индия.

29.12

Тъй като положението с билетите за корабчето става много напечено, днес трябва да проведем последна „битка“ с Chebu shipping. Ако не закупим билети сега, остава най-лошият вариант – безславно завръщане в Индонезия.Още от ранни зори сме пред така наречения офис, скупчени с потната тълпа папуаси пред желязната решетка на склада.

Въпреки, че билетите за утре са изчерпани, ако успеем да се вредим за следващата седмица, ще имаме точно два дена да прекосим остров Буганвил и да влезем на територията на държавата Соломонови острови.

От офиса всички са се спотаили и дълго след като гишето трябваше да е отворило, от вътре няма и следа от активност. Изведнъж обявяват, че днес офисът няма да работи, клиентите да заповядат след празниците, след пет дни. Това означаваше, че след пет дни тълпата щеше да е още по-голяма и с работното време от три часа изобщо нямахме шанс да купим билети. Започнахме да звъним нервно на Джанет, момичето което познавахме отвътре и тя се съгласи да й дадем пари и да ги купи от наше име, нещо което се водеше забранено от компанията.

В обедната й почивка се извърши тайната операция. С нашия нов приятел, словака Марек взехме Джанет в колата и я откарахме на изолирано място, след което й броихме парите в кеш и й записахме имената си. Във вторник щяхме да си получим билетите, без опашка. Прибрахме се на Четвърта миля и започнахме да планираме как да си караме Новата година и въобще какво да правим още цели 8-9 дена в Лей. Марек ни беше предложил да празнуваме заедно с него и жена му, африканка от Бряг на слоновата кост, а после с цялото семейство да ходим до някакъв красив плаж, достижим само с лодка. В Лей имаше и ботаническа градина и военно гробище от Втората световна война, но с това се изчерпваше всичко интересно.

Точно размишлявахме над тези въпроси, когато Джанет звънна, че са се освободили две места за кораба утре и спешно трябва да й дадем паспортите си. Бяхме извън себе си от радост и веднага хукнахме с маршрутка към центъра. Вместо паспорти й дадохме личните си карти, напазарувахме солидно храна за пътуването и се прибрахме почти по тъмно, като нашите хора вече бяха наизлезли на пътя, притеснени че ни няма толкова време. Дори и Четвърта миля се оказа приятно местенце.

Туристическа информация…

Понастоящем единствено компанията Chebu shipping пътува до Буганвил. Офисът се намира до яхт клуба. Корабът тръгва всеки петък в 11 ч. сутринта и пътува три дена с три спирки: Лей – Кимбе (остров Нова Британия) 26 часа, Кимбе – Рабаул (остров Нова Британия) 16 часа, Рабаул – Бука (остров Буганвил) 16 часа. Цена (от януари 2017 г.): долна палуба 460 кина (около 260 лв.), горна палуба (480 кина (около 270 лв.). Студентите ползват отстъпка 40-50 кина.

Горната и долната палуба са абсолютно еднакви, няма матраци и легла, единствено неудобни метални столове. VIP каютите са само 4-5 и са почти на цената на самолетен билет. Храна не е включена в цената. На разположение има бани с душове, тоалетни и питейна вода от машина. Корабът е нов и надежден. Компанията Star shipping пътува от Кимбе и Рабаул един път в седмицата със стар кораб. Възможно е с повече време да се намерят и карго кораби на стоп.

От Лей тръгват и малки моторни лодки до всевъзможни места включително до Попондета, от където може да се намери друга лодка до Алотау или да се върви пеша 5-6 дни по известния Кокода трек до Порт Морсби.

korabcheto-chebuКораба на Чебу шипинг

Въпреки, че се разорихме с билетите, това бе единствения ни начин да излезем на време от страната. Тези билети бяха и най-скъпият транспорт, който сме ползвали за пътуване, но сравнение с цените на самолетите тук в ПНГ си беше евтино. Трябва да се има предвид, че все пак ще пътуваме близо 1300 км. От друга страна, заради гостоприемството на хората почти не бяхме харчили пари, така че инвестицията си заслужаваше.

И така настъпи и последната нощ в Лей, град който се оказа, че изобщо не е толкова страшен, което доказаха и късните ни разходки из най-опасните гета.

30.12

Сутринта нашите хора ни закараха на пристанището, а да чака с нас дойде и Франк. Натоварихме се в кораба Чебу (китайско производство). Макар отвън да изглеждаше приятно, от вътре бе съвсем друга работа. Индонезийските кораби бяха направо лукс пред този. На горната и долната палуби имаше само твърди, метални седалки сгънати една в друга. Въпреки вентилаторите, зловонията и жегата бяха задушаващи, като ужасите се допълваха и от пълчища дребни хлебарки, пълзящи абсолютно навсякъде. Просто не виждахме как ще прекараме три дена в тази нездрава обстановка. Направихме бърз обход на корабчето и си харесахме едно местенце на горната палуба отвън, но под покрив. Беше идеално за палатка. Помолихме хора от екипажа да поискат разрешение от капитана да спим там. След малко, за наше облекчение получихме положителен отговор и побързахме да се изнесем отвън. Достъпът до това местенце беше само през ВИП кабините, така че останахме отделени от тълпите и мизерията. Плюс това си имахме собствени бани и тоалетни.

camp-na-palubataКъмпинг на палубата

Корабът потегли с два часа закъснение. Отделихме се от брега на остров Нова Гвинея, чак не можехме да повярваме, че след близо месец и половина напускаме това уникално парче земя и се отправяме далеч из Пасифика.

tsvetin-kapitan-na-chebuСерия капитански снимки

Интересно да се знае …

Към територията на Папуа Нова Гвинея се включват още няколко големи острова и десетки по-малки, пръснати на север и североизток. Манус – известен с „концентрационните лагери“ за бежанци на австралийското правителство, което заточва там хора пристигнали в техни води с лодки. Остров Нова Британия, Нова Ирландия и Нови Хановер – са големи острови, които са част от Бисмарковия архипелаг. Буганвил  е автономна провинция, бореща се за независимост, географски е част от Соломоновите острови.

Бързо се сприятелихме с хората от екипажа, между които имаше и един филипинец плавал чак до България, както и с обитателите на ВИП каютите, шумни семейства. Те ни разказаха за потъналия преди две години кораб по същия този маршрут. Измрели много хора, но имало и спасени. Местните вярваха, че основната причина не е в стария, неизправен и пренатоварен кораб, ами в някакви зли духове обитаващи дълбините на морето, които били обидени (кой знае за какво?!).

putnik-na-feribotaДруг пътник

Привечер излезе голяма вълна и хората започнаха да повръщат. Люлееше силно и аз не можах да помръдна от палатката, макар да не ми се повръщаше. По някое време на нощта се събудих и си помислих с учудване, че явно страшно сме се потили, щом като целите чували са влажни. С разсънването стана ясно, че е невъзможно човек да се поти чак така. Оказа се, че цялата палуба е във вода от дъжда и сме се наводнили. Не беше студено, така че си спахме подгизнали до сутринта, под грохота на виещото море.

lqstovichka

31.12

Валеше ситен дъждец, палубите бяха мокри, но морето беше утихнало. По-голямата част от сутринта прекарахме в сушене на шалтета и чували. Морската повърхност се менеше постоянно във всички съществуващи оттенъци на синьото. По някое време забелязахме групи от делфини да скачат около кораба.

delfinche

Дълго време плавахме покрай брега на остров Нова Британия, най-големият остров в ПНГ, като се изключи самия остров Нова Гвинея. На обед акостирахме в Кимбе (Kimbe), столицата на провинция Западна Нова Британия. Имахме два, три часа на разположение преди кораба да отплава, така че се възползвахме да разгледаме градчето.

brega-na-nova-britaniaДжунглите на остров Нова Британия

Кимбе се състоеше от една улица с множество китайски магазини и супермаркети. Провинцията беше известна с насажденията си от кокос, какао и вече и маслодайни палми. По улицата щъкаха доста хора, като имаше и не малко хайлендъри. Въобще Кимбе си имаше типичен ПНГ градски облик, макар и със значително по-пацифистична енергия.

kimbeГлавната улица на Кимбе

След като целия бетел от близо 300 чувала бе разтоварен, потеглихме отново. Плавахме все покрай северният бряг на Нова Британия, като след още 16 часа щяхме да достигнем най-източната част на острова.

new-britainНова Британия

За първи път през живота си щяхме да караме Нова година на борда на  кораб. Миналата година посрещнахме на площада в Чинг Май, Тайланд, по-миналата в снежните преспи на хижа Иван Вазов в Рила, а още по-миналата някъде из Китай. Тази обаче остана паметна, насред Тихия океан! Макар на кораба да беше забранена продажбата, притежанието и консумацията на алкохол заради неспособността на папуасите да контролират буйния си нрав, все пак към 11 вечерта вече се намираха подпийнали моряци. Ние си приготвихме празнична вечеря върху сандъка със спасителни жилетки. Застлахме си една мушама (дъждобран) за покривка, сготвихме си нудъли, нарязахме си папая и си отворихме един кокос, вместо шампанско. В 12 часа всеки самосиндикално започна да пали бенгалски огньове (според времето на телефона си). Ние, както се полага преброихме обратно до 0. Запалихме си огньовете, които някой беше ни дал и изтананикахме по едно право хоро. Морето отново беше бурно, а и ни се спеше, така че почти веднага след това захъркахме в палатката.

vulni

01.01.2017

Първият ден от новата 2017 година ни посрещна с делфини, активен вулкан с неземна красота и католически кардинал.

rabaulЗаливът на Рабаул

Преди обед наближихме Рабаул (Rabaul), столицата на Източна Нова Британия. Градчето е известно с това, че е едно от първите места колонизирани от немците в Папуа Нова Гвинея, освен това има и тунели останали от японската окупация през Втората световна война. Най-забележително обаче без съмнение е наличието на няколко вулкана, надвиснали над самото градче. Последното изригване през 1994 г. унищожило града, като всички се изнесли в съседния Кокопо  (Kokopo).

rabaul-vulkanВулканът

В днешно време част от хората са се завърнали отново. Вулканът продължава да е активен, а само преди седмица в региона е имало и земетресение, осма степен по скалата на Рихтер. Кратерът с лунната си форма и вид ни смая. Целият залив бе невероятно красив. Корабчето щеше да седи 4-5 часа, така че веднага се втурнахме да разглеждаме.

rabaul-brqgЗаливът на Рабаул

skala

За разлика от Кимбе, Рабаул имаше изцяло влияние от Пасифика, усещаше се пълно спокойствие, граничещо със  забвение. Имаше няколко колониални дървени къщи, неизменните китайски супермаркета и стотици дървета Франгипани, в цвят. На всеки любител на бавните темпове на живот би му се приискало да се засели тук. Изглеждаше и съвсем безопасно. Днес всички се бяха пременили с бели, чисти дрехи за неделната служба. Хората бавно се разхождаха нагоре, надолу. Всеки поздравяваше весело „Честита Нова година!“. Местните толаи изглеждаха много симпатични.

centyra-na-rabaulПо улиците на Рабаул

Хапнахме един шоколадов сладолед за празника, Цветин се цопна в Бисмарково море и тръгнахме обратно към дока.

stil-i-izqshtestvoПапуаския нов стил на Цветин

tsvetin-se-kupe-pod-vulkanaПлуване в Бисмарково море

Наблизо се виждаше стара, западнала църква и тъй като имахме още време, решихме да се отбием да разгледаме. С наближаването забелязахме големи тълпи от хора в празнични дрехи. Оказа се, че днес за специалната литургия за първи януари е пристигнал единственият кардинал в ПНГ, който бил родом от Рабаул. Всичко обаче вече беше свършило, но кардиналът облечен в червени дрехи, на тръгване ни помаха. Това сигурно може да се счита за хубав знак за новата година. 🙂 Запознахме се и с френски антрополог, дошъл да си пише докторската дисертация тук.

cyrkvata-v-rabaulКатолическата цървка в Рабаул

Към 4 следобед корабчето вдигна котва. Предстоеше ни последна част от плаването, преди да достигнем остров Буганвил. Още в началото влязохме в мусонна пелена и всичко се намокри. Плавахме през протока между Нова Британия и Нова Ирландия преди да излезем в Соломоново море. Нощта премина спокойно.

skala-s-hora
Скала в залива на Рабаул

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s