Племенните цветове на Папуа Нова Гвинея и едно незабравимо езеро, където мъжете се страхуват от жените

vojn-s-pera-v-nosaМъж от племето хули уигмен

09.12

Потеглихме към Южни Хайлендс (Southern Highlands), следващата провинция която искахме да посетим. Клиф и някакъв негов далечен братовчед ни изпращат до автогарата, от където си хващаме маршрутка до вече познатия ни разклон за провинция Енга. Този път се позиционираме на друго разклонение – за град Менди (Mendi), столицата на Южни Хайлендс. Както обикновено, създаваме фурор сред всички хора на разклона.

За щастие не след дълго ни спира семейство с джипка, които могат да ни закарат до разклон, на повече от половината път. Колата е пълна с весели дечица с ококорени очички и щръкнали косички. Пътят е невероятно добър, тъй като води до селото на сегашния министър председател Питър О`Нил. Спираме по някое време на крайпътно пазарче. Под дървени навеси с покриви от палмови листа жени продават гигантски ананаси и печени фъстъци с по парченце джинджифил. Ние купуваме банани с фъстъци, а жената два големи обелени ананаса, които поделяме и изяждаме в колата. Докато ядем всичко става в сок от ананас, но добре че хората тук не са чистофайници и няма драма. Представям си, ако това се случи с чисто новата джипка на някой европеец…

pleteni-kilim4eta-po-pytqПродавачи на рогозки по пътя

Пътят минава през дълга котловина и постепенно се изкачва по планинска верига. Всичко е зелено, обрасли с гори хълмчета се редуват с малки нивички и любимите ни хобитски къщички със сламени покриви. Семейството ни оставя на разклон с не малък пазар и множество хора покрай пътя. Този път учудването на всички е огромно при вида на белуги с раници, вървящи сами по пътя. Спираме до група младежи, всеки от които небрежно подпрян или метнал до себе си мачете. Започваме да стопираме, не че преминават кой знае колко коли. Скоро пристигат и помощниците, които искат да се осведомят какви сме и дали могат да са ни полезни с нещо. Не след дълго ни спира джипка, но тъй като е пълна си тръгва. Обаче пътниците очевидно размислили, се връщат и ни забират. Натъпкваме се и ние вътре. Отпред са двама мъже с доста престъпен вид и четири, пет млади жени, които не знаем дали са съпругите им или някакви проститутки. Оказва се, че единият от мъжете е преподавател в университета, а момичетата са студентки 🙂 Връщат се от двуседмична практика. Какво да се прави, културални различия, никога не можем да сме сигурни кой папуас какъв е. Студентките са от къде ли не, така че разговорите с тях са много интересни. Шофьорът кара като състезател, а тъй като подминахме разклона за селото на министър председателя и сътветно фондове за по нанатъшните отсечки на пътя няма, пътят стана с дупки, което направи пътуването ни леко напрегнато.

vodopadaВодопад по пътя

Прехвърлихме хребет с красив водопад и в ранния следобед, след около 4-5 часа пътуване пристигнахме в град Менди. Отвесен карстов масив обрасъл с дървета преграждаше града от едната страна. От другата беше неизбежната за всяко градче в ПНГ самолетна писта. Хората ни оставиха в края на пистата и ни показаха накъде е католическата мисия, където мислехме да помолим за подслон. Пътят около мисията е изпълнен с прекалено много хора. Чудим се каква ли е причината за това оживление. Забелязваме, че част от хората са с боядисани лица, носят пера по главите си и са полуголи. Не можем да повярваме на очите си. Блъскаме се с раниците си сред тълпата. От време на време изскача някой или цяла група, облечени като от преди сто години. Това, което толкова желаехме и търсехме да видим в ПНГ беше пред очите ни.

myje-jylti

Дебеланка с препаска и по цици, с боядисано лице си пие количката пред нас.

coca-cola

Двама мъже, също с препаски отпред и наръч клонки скриващи задните им части си вървят най-спокойно стиснали в ръце дървени заострени брадви за пробиване на черепи.

sedqsht-myj

trajbal-s-chadyrМъж от област Тари

По-нататък двама младежи седят с огромни шапки като хълмчета, направени от къдрави коси.

shapka-myhcheШапка направена от коса

Озоваваме се на гигантски площад, на който под звуците на трансиращо пеене хората подредени в кръг подскачат под ритъма на песента. Имаше няколко такива кръга с жени, с различни костюми, очевидно всеки от различна областна провинция.

jeni-v-bqlo-peqt

jeni-v-jylto-peqt

jeni-peqt

dve-jeni-v-bqlo

jeni-blizyk-plan

jeni-klechat

jeni-v-bqlo-s-barabancheta

По щастливо стечение на обстоятелствата сме попаднали на традиционен фестивал, наречен „Синг-синг“, който в случая е в чест на златния юбилей (50 години) от създаването на котолическия диоцез в града. За разлика от другия, на който присъствахме в град Айтипе, този беше невероятно многолюден и хората бяха направили интересен микс от католичесо тържество и традиционни племенни танци и песнопения.

magi-s-cocolanata

jena

По-късно ни стана ясно, че две големи групи от по няколко хиляди човека са дошли пеша от далечните под-провинции на Тари и източните части на Южни Хайлендс. Поклонението е траяло между четири и седем дена, хората са спели по пътя, където намерят – по училища, палатки или хорски къщи и са яли каквото могат да намерят.

momchence

dve-momcheta-s-shapki-myhcheta

Цареше приповдигнато празнично настроение. Всички бяха весели и ентусиазирани. Ние обаче трябваше в тази пренаселена обстановка да се ориентираме и да намерим местенце за спане. Местен мъж се беше присламчил към нас и ни обясняваше коя група от кое племе е. Той ни помогна да намерим две местни монахини, които ни заведоха до къщата на епископа.  Той имаше гости, свещеници от всички енории. Беше лудница. Малко се притеснявахме да му отнемаме от ценното време и да го занимаваме със себе си. Епископът, американски свещеник от ордена на капуцините, бе светъл мъж на около петдесет години. Носеше кафява средновековна роба, препасана с бяло въже. В кабинета му бе абсолютен хаос. По стените бяха закачени разпятия, племенни брадви и бойни заострени дървени брадвички. Имаше и стрели и маски от Сепик. Епископ Доналд се оказа невероятен човек. Въпреки че беше адски зает, вежливо ни прие и с неподправен интерес и любопитство започна да ни разпитва за пътешествието ни. Покани ни да гостуваме на тържеството, но тъй като имаше над 7 хиляди гости и не знаеше каква е ситуацията с местата за спане, трябваше да се оправяме с монахините.

s-archbishopaС епископ Доналд

И в тяхната обител цареше пълна лудница. Монахини от различни ордени непрекъснато влизаха и излизаха, като се занимаваха с разни организационни проблеми. Специалната къща за гости беше претъпкана. Всички училищни стаи бяха заети. По поляните бяха разпънати гигантски шатри за спане. Така че и положението с нашето спане естествено  беше много розово, като междувременно и се стъмни. Швейцарска монахиня ни заведе на „подходящо“ място където да си разпънем палатката, но заради проливният дъжд който се изсипваше, то бе толкова подгизнало, че по-скоро щяхме да плуваме вместо да спим. Така че нямаше как да останем там. В крайна сметка загрижените сестри ни настаниха в техния пасторален дом, на десет минути път, на върха на живописно хълмче. „Лошата“ швейцарска монахиня, тъй като продължаваше да вали, ни закара с джипката си. Сестрите ни дадоха приветлива стая, в която можехме да спим и двамата, нарушавайки най-вероятно манастирските порядки. Имахме и топла вода, невероятен лукс, който си беше рядкост за нас по време на това ни пътешествие.

licaХайлендърски физиономии

Преди да се качим в пасторалния дом бяхме поканени на официална вечеря с гостите на мисията. Тази вечеря окончателно ни накара да загубим представа къде се намираме. Влизайки в столовата попаднахме в нещо като мултинационален исторически филм на религиозна тематика. Имаше гости от Рим с класическите черни костюми с бели якички, монаси от всевъзможни конгрегации, всички с характерни за ордените им одежди. Като че ли бяхме в отминали времена. Това, което още повече подсилваше чувството на нереалност, беше че има хора от всякакви националности – руси, тъмни, червенокоси, млади, стари, индийци, корейци, африканци, европейци, папуаси … Гледката беше наистина невъобразима. Седнахме на една маса с червенокос полски свещеник, който ни разказа детайли за поклонението. Разказа ни и за неговата енория и какво са направили за празненството.

v-stolovataВечерята

10.12

Вечерният дъжд е измил всичко, въздухът трепти и гледката на карстовия масив е кристална. Пасторалният дом, като всички мисии в ПНГ, които сме посетили, е с красиви, подържани градини. По зелените морави са накацали ниски постройки, а в подножието на хълма се е сгушила малка църквичка. Тихо е и няма и следа от лудницата, която цари няколко стотин метра по-надолу.

Тръгваме със сестра Джулия (монахиня от столицата Порт Морсби) надолу към столовата за закуска. В днешния ден имаме важна задача. Ще участваме в специалната литургия за ръкополагане на свещеник от областта Тимбу.

След закуската се позиционираме на полянката, срещу сцената, на дървени трупи-пейки пльоснати върху калта. До нас на столове седят петдесетина монахини, а до тях е навеса където е хорът. Има китари, барабани, дайрета и синтезатор. Зад нас е разноцветното множество от 6-7 хиляди човека. Това е най-голямото събиране в историята на град Менди, по-многолюдно, от което и да е политическо събитие.

mnojestvoto

publika

На сцената се качват двадесетина свещеници облечени в бели роби. Сред тях е и архиепископа на целия регион, дошъл от Маунт Хаген, папският нунцио за ПНГ и Соломоновите острови и специални гости от Рим.

sveshteniciteВсички свещеници и епископи от околните региони

Традиционните костюми на местните жители са всъщност липсата на такива, което е компенсирано с плътно оцветяване на лицето в жълто, червено и черно и издължени в двете страни тумбести шапки, направени не от друго, а от дългите разноцветни пера на ендемичната за ПНГ райска птица.

pleme-v-gryb

myj-sys-zybi

myj-s-pera

myj-s-kopie

jena-po-ciciДъщеря на вожд

pleme-v-lice

pleme-v-gryb-2

lice-myj

Под звуците на тъжна религиозна песничка, с трайбълски танцови стъпки скупчената групичка тръгва към сцената. Там се разделят с роднината си, бъдещ свещеник и доста натъжени си тръгват назад. Лицата им изглеждат доста страшно, сякаш всеки момент могат да прещракат и да започнат да мушкат и кълцат с копия и брадви.

dansПлемето на  бъдещия свещеник

jena-s-korana-ot-rajski-pticiКорона от пера на райска птица

jena-s-kojaРоднина на свещеника

myj-s-mida

jeni-s-chervenoТрадиционни костюми от региона на провинция Чимбу

myj-s-cherni-pera

tribe-s-oryjiq

Церемонията по ръкополагането започва. Някои от ритуалите доста приличат на магически, но тъй като се извършват от Църквата се счита, че не са такива. След около час, два свещеникът вече официално е ръкоположен.  Епископът в знак на равнопоставеност, коленичи пред него. Всички монаси минават в редица покрай новия брат, като първо го благославят, допирайки ръце до главата му, после минавайки за втори път в кръг, приятелски го прегръщат.

ordinationРъкополагането

Кланът, под звуците на религиозна музика в племенен стил идва отново до сцената, като този път са натоварени с различни дарове за църквата – гигантски вързопи със зелки, сладки картофи, жертвени пилета и няколко прасета овързани на колове, висящи с главите надолу. Всички, естествено са в традиционни носии, боядисани лица и стърчащи разноцветни пера от косите, което комбинирано с официално облечените свещеници създава силно чувство на нереалност. Церемонията завърши след около пет часа с реч на местен политик. През цялото време оркестърът свири и под акомпанимента на китарите се пеят религиозни песни от цялото множество.

procesiq-s-typani

jena-s-cherveno-pypche

myje-s-krystovw

myj-s-polichka

Обядвахме в столовата, като този път си говорехме с францискански монах от Танзания. Бяхме толкова изморени след литургията, че решихме да се отдадем на почивка в самотния пасторален дом.

За вечеря решихме да минем направо през училището, което се оказа голяма грешка. Всичко беше подгизнало, газехме в кал до глезените и трябваше да внимаваме да не се подхлъзнем по нанадолнището и излюскаме в някоя локва. На местните тази обстановка изобщо не им пречеше. Цареше мир, разбирателство и приповдигнато настроение, въпреки че имаше хора от различни племена, често воюващи до смърт помежду си в междуплеменни воини.

zaplashitelni-lica

На вечерята имахме щастието да се запознаем с испанския свещеник Франсиско Хавиер, специален гост от Рим. Преподавател в семинарии и духовни академии, той беше впечатляваща личност. Невероятно ерудиран, разговорът с него на религиозни теми беше много вдъхновяващ. От множеството срещи с католически свещеници, които имахме в ПНГ, нашата представа от миналото, че свещениците са меркантилни и недуховни се разбиваше на пух и прах. Виждахме с очите си как Църквата всъщност има огромна роля за развитието и цивилизоването на обществото в ПНГ. Въпреки, че някои антрополози обвиняват християнските мисионери в унищожаването на традиционната култура, това не е съвсем така, а и обществените процеси са необратими. За разлика от някои други църкви, католическата толерира запазването на традициите, стига разбира се да не са в противоречие с християнските принципи. Работата, която бе извършена през тези 50 години, абсолютно безкористно и самоотвержено, е с огромни мащаби. Нито едно правителство, още по-малко пък това на ПНГ, не би било способно на такава мащабност в действията си. Стотици училища, болници, образователни и медицински програми се провеждат и към момента с помощта на католическата църква и нейните мисионери. Това са и единствените хора, които продължават да се борят срещу разпадането и разграбването от безочливо корумпирани политици и алчни международни корпорации на най-красивата държава на Земята.

offering

На нас, като ценители на културната диверсификация ни се искаше разбира се мисионерите да не бяха толкова ефективни, целеустремени и педантични в издирването и на най-отдалечените племена и покръстването им 🙂 Това малко ни прилича на историята за донасянето на хризантемата на острова. На някоя мисионерка преди десетилетия й липсвало „красивото цветенце от Европа“, което обаче се разпространило в такива мащаби, че сега е като опасен плевел, видим покрай всички пътища и градини.

korona-na-huli-wigmanШапка с пера от райска птица на племето хули уигмен

11.12   

Днешният ден също бе много важен. Литургията ще се води от пратеника на папата – апостолик нунсиото, който е индийски свещеник, дошъл за събитието от Порт Морсби. Вече сме участвали в толкова религиозни церемонии, че започваме да се съмняваме дали сме дошли в ПНГ за да издирваме запазени традиционни племена или всъщност не сме дошли на специално религиозно обучение 🙂 Но може би двете нещата са комбинирани … Сядаме двамата на един стол до двадесетина тийнейджъри облечени като ангелчета, които ще имат конфирмация ( тайнство, което се приема в съзнателна възраст, обикновено в тийнейджърските години, нещо като второ кръщене).

Чакаме началото. Малко след като всички свещеници се позиционират на сцената, токът спира и започва хамаво суетене по решаване на проблема. За да не бъдем изпепелени от безмилостното слънце се присъединяваме към едно отче, което вадеше из под расото си я фазомер, я чифт батерии. Накрая проблемът е разрешен. Нунсиото води литургията на английски, така че поне разбираме за какво става дума. В днешния ден жертвените дарове се носят от племето Хули (Huli Wigman) от областта Тари. В това племе мъжете ходят с шапки, като обрасли с мъх хълмчета, направени от отрязани коси. Като ги види, на човек му се приисква да ги потупа по главите, но за съжаление като попитах един дали мога да му пипна шапката той отказа. Хулитата предадоха  с дивашки възгласи даровете си от прасета, кокошки, традиционни кошници и зеленчуци, след което последва даването на причастие. Всички свещеници се включиха в раздаването, но поради многочислеността, в един момент причастията свършиха. Епископ Доналд трябваше да излиза от сконфузната ситуация, като раздаде благодат на всички. Раздадоха се и юбилейни подаръци на важните гости. С това приключиха тържествата за златния юбилей на диоцеза на Менди.

procesiq-s-polichkiПроцесия с дарове

s-lukove

muj-sus-sinq-raiska-ptica

Намирахме се на повратна точка в нашето пътуване. През последните дни бе узряло решението да преминем до южното крайбрежие на ПНГ по неизвестен, непреминаван от други пътешественици маршрут: От езерото Кутубу (Kutubu lake), което се намира в южната част на провинция Южни Хайлендс, по черен път използван предимно от търговци на бетел, до градчето Кикори, на делтата на едноименната река. От там щяхме да се опитаме да намерим лодка до град Дару, от където се надявахме да можем да пресечем протока Торес и да достигнем до остров Четвъртък (Thursday island), който вече беше австралийска територия. От нашите приятелки, монахините от манастира, бяхме чули, че на честването  са дощшли хора от езерото Кутубу, така че трябваше да ги намерим и говорим с техния пастор, корейският свещеник Питър. Това не беше много трудно, тъй като вече се познавахме с абсолютно всички, даже и папският нунсио беше си говорил с нас и научи за Вълшебния керван 🙂

Отец Питър се оказа невероятен симпатяга. Екстравертна, динамична личност. С радост се съгласи да му погостуваме няколко дена. Можеше да ни закара дори с колата си, но трябваше да го изчакаме до сряда сутринта, защото трябваше да закара друг монах до летището в град Маунт Хаген.

TRIMATA-S-OTEC-PETERС отец Питър

12.– 13.12

В понеделник сутринта се преместихме от нашата отшелническа обител в туристическата спалня на мисията. Всички гости бяха се разотишли, монахините бяха свършили своите задължения и щяха да си се връщат в пасторалния дом. Натоварихме се в колата на местен свещеник със сестра Джулия, багажа и филипинска библия в ръка. Туристическата спалня беше срещу къщата на ордена на капуцините. Като всички мисионерски постройки и тази беше много чиста, макар скромна предлагаше всички необходими удобства – баня с топла вода, кухня за готвене и огромна библиотека. В следващите няколко дни четяхме като обезумели. Запознахме се и с приятелката на сестра Джулия, монахинята Мария. За наше учудване тя се оказа австралийка и то именно от острова Четвъртък, за където се бяхме запътили. Беше невероятно добра жена и интересен събеседник.

През тези дни успяхме да си направим две малки разходки до пазара на града. Менди се оказа доста малко градче, където нямаше нищо интересно. Хората бяха весели и учтиви, поздравяваха ни. Пазарчето беше сравнително малко и въпреки, че сергиите бяха разположени по земята, навсякъде беше абсолютно чисто. Атмосферата бе по-скоро като на спокойно малко селце. Само където преди няколко месеца била дошла жена от някакво село с проблематични, изпъкнали зъби. Някакъв мъж я видял и посочил на другите: „Я вижте Дракула!“. Въпреки, че тя категорично отричала да е този персонаж около нея се събрала разгневена, полудяла тълпа и я убили с камъни !!! Всеки път като чуем някаква такава история, нещо се обръща в душите ни и в нас забълбуква чувство на сподавен гняв от тази човешка тъпотия и безчовечна жестокост. А такива истории в Южен Хайлендс колкото щеш. Инцидентите на убити жени, уж „вещици“ не бяха един и два, както и случаите на ужасяващи мъчения, на които полицията и правителството не реагираха по никакъв начин.

14.12

Напуснахме света на джуджетата и мечетата от Междузвездни войни, както на шега наричахме свещениците и монахините. Джипката на отец Питър ни очакваше паркирана пред дома за гости. С нас щеше да пътува и възрастен мъж (който впрочем можеше и да не е толкова възрастен, но папуасите са страшно състарени на външен вид). Оказа се, че е бежанец от едно от селата, чиито членове са се изклали един друг по време на между- племенна война преди две години, като не са пропуснали и да си изгорят църквата, училището и болницата.

Сбогувахме се с епископ Доналд и се понесохме към езерото Кутубу, за чиято красота се носеха легенди. Макар разстоянието да не бе повече от 120 км, щяхме да пътуваме 5-6 часа, заради потресаващото състояние на черния път.

Пътна информация:

Пътят за Кутубу (Kutubu lake) се отклонява от главния път за Тари (Tari) (чиито разклон е малко преди Менди, когато се идва от Хаген). Разклонът за Кутубу е преди град Нипа (Nippa), пътят слиза до Пимага (Pimaga), след което минава от северната страна на езерото, през Ино (Ino) и стига до Моро (Moro), където се намира и основната база на компанията Шеврон, източваща залежите на газ.  От Моро може да се потърси платен превоз или кола пътуваща надолу към Кикори (Kikori) в Gulf province, като по непотвърдени данни до там се пътува ден или два. Тъй като тези пътища не са означени на повечето карти, нашите описания може би биха били от полза за стопаджии. По пътя не минават много коли обаче!

Тъй като до догодина щеше да има избори, още от сега положението ставаше напечено. Предишният ден някакъв лидер в региона бил убит. Сега по пътя полицаи следяха да не стане някаква кървава разправия. Колкото повече навлизахме в „буша“, толкова по-нереално красиво ставаше. Хълмовете и долините не приличаха на нито една картина, която някога сме виждали. Папагали и соколи прелитаха над пустеещия път.

kushtichki

Езерото се намираше на 800 м надморска височина, тоест значително по-ниско от Менди. Със слизането надолу и структурата на къщите се промени. Кръглите хобитски къщички изчезнаха и на тяхно място се появиха издължени наколни къщи с уникален стил. Въздухът ставаше все по-топъл и влажен.

po-putqГледка по пътя

Отец Питър беше си надул корейски рап, пушеше си цигарки и весело ни разказваше случаите, в които са му били опрели пистолет в главата, пътувайки по хайлендските пътища, като единствено, това че е свещеник го е спасявало. Веднъж дори бандитите му пожелали „safe jorney“ (безопасно пътуване)  🙂

peizaj-s-dujd-po-putq

Направихме едночасова почивка в едно от селата преди Пимага, където отец Питър отслужи литургия в скромната, построена от него църква.

starata-cyrkva-na-otec-peterЦърквата на орец Питър

В късния следобед, след солидно друсане, достигнахме село Тогири , където се намираше малката католическа мисия. Гледката към езерото беше извънземна. Прищя ни се да се заселим тук. Гъстата джунгла, избуяла по стръмните склонове на езерото и блестящата синя вода, заедно с няколкото сламени къщички ни се сториха като извадени от Рая.

kanuЕзерото Кутубу

momche-i-kushtaСело Тогири

Мисията се състоеше от църквичка, дом за гости, неделно училище и къщичката на отец Питър, в която покани и нас. Вътре всичко бе изрядно подредено в съвършен далекоизточно азиатски стил. В нашето крило от къщата имаше баня и тоалетна и въпреки че в село Тогири, за такива неща като течаща вода и ток не бяха и чували, ние бяхме облагодетелствани с тях, благодарение на слънчев панел и бидон за дъждовна вода.

chainik-i-razpqtite

Тази вечер си хапнахме невероятни корейски произведения на кулинарията, които след семплата папуаска кухня без подправки, ни се сториха неземно върховни. В следващите дни с нетърпение чакахме отец Питър да забърка невероятно страхотните си манджи, които така и не ни втръснаха. Известно е, че всеки кореец, без значение къде живее, винаги си набавя корейска храна, като кимчи (подобно на нашето кисело зеле) е неотменно присъстващо на масата. Дори в това отдалечено от Корея, забутано местенце отец Питър си имаше кимчи, корейски нудъли, маринован чесън и всевъзможни пасти и подправки. Така че временно ограничихме сладките картофи 🙂

koreiski-vkusotiiКорейска кухня

15.- 22.12

Останахме цяла седмица на това вълшебно място, макар по план да трябваше само ден, два. Но, имаше си причини за забавянето ни. Всяка сутрин започваше така, както никога не бихме предположили, че ще започват дните ни в едно такова отдалечено кътче. Като едни истински „ревностни католици“ ставахме рано и отивахме на сутрешната литургия, където отец Питър отслужваше по всички канони на Църквата, пред петнадесетината босоноги папуаси.

otec-peter-na-balkonaОтец Питър

След взимането на сутрешното причастие слизахме в къщичката му, пиехме кафе и закусвахме. Гладът ни към книги беше неутолим, така че часовете до ранния следобед бяха отдадени на четене и на разговори с отчето. Следобедите, ако не се изсипваше пороен дъжд, правехме разходки около селото и езерото.

razhodkaНа разходка

kushta-fasada

sysedksa-kushtaСъседска къща

Всъщност „село“ не се покриваше с европейската представа за струпване на къщи на едно място, тъй като тук къщите бяха разпръснати из джунглата и са буквално невидими, така са скрити от растителността. Тесни стръмни пътечки криволичеха под високите дървета между храсти и треви, спускаха се и се изкачваха през долчета и реки. Къщите разбира се бяха абсолютно традиционни, покрити с листата на саговата палма, със стени от тръстика и наколна дървена конструкция.

skele-na-kushtaКонструкция на нова къща

kushta-i-gradini-s-kartofi

Местните, въпреки че бяха облечени в съвременни дрехи и имаха някои нововъведения, си живееха по стария си традиционен начин. Бяха си почти напълно самодостатъчни. Един път в седмицата се качваха на издълбаните си дървени канута и гребейки отиваха до другия бряг на езерото да събират саго, основната им храна.

kanuta-na-keqКанута

indiansko-useshtane

Единственото култивирано растение тук беше сладкият картоф. Всичко останало си растеше свободно и се събираше от джунглата. Хората, като разбраха от отчето, че сме вегетарианци започнаха да ни носят всякакви зеленилки и треволяци, така че кухнята ни се напълни с камари зеленчуци, които нямаше как да изядем. Така, че се наложи на една от сутрешните литургии отец Питър да ги помоли да спрат да носят.

kotka-i-ogynВъншна кухня

prane-na-ezerotoПране на езерото

Друго основно занимание тук беше риболова. По тази причина най-естествено беше като слезеш на брега на езерото да видиш жени да гребат в красиви дървени канута напред, назад. Интересно беше, че жените които основно се занимават с риболова, винаги гребат седнали, а мъжете прави.

deca-v-ezeroto

При една от разходките срещнахме мъже от селото нарамили дърва за огрев, с изрисувани с черна боя лица. Като ги попитахме дали са във война, те ни отговориха, че проста така си им харесва, а по някога го правели и когато ходели на лов.

jena-ot-kutubu-portretЖена носи дърва за огрев

jena-s-dyrvoПортрет в цял ръст

Езерото ежедневно и ежечасно се променяше и заедно с него облаците, светлината, вятъра, вълничките, дъждът, дъгата, както и безкрайната джунгла около него, с какафонията от шумове и птичи песни, някои от тях на нечуваните до сега райски птици. Постепенно влязохме в безметежния ритъм на местните и времето започна неусетно да лети.

kanu-v-ezeroto

Най-важната задача, която трябваше да решим е да намерим транспорт до Кикори. На пътя нямаше смисъл да седим, тъй като коли за надолу имаше спорадично и най-добре щеше да е да уредим нещо предварително. За целта един ден Цветин, заедно с медицинската сестра на селото Люси, Лоренс – основател на организация за защита на дивите животни около Кутубу и Мойсей, ученик в десети клас на около 40 годишна възраст (това впрочем е доста разпространено явление, хора в зряла възраст да не са завършили) се натовариха на една моторна лодка и се отправиха към Моро, всеки със своя си задача. Цветин щеше да търси платен превоз или да разпитва в компанията за газ за евентуални коли, Люси да купува бетел, Лоренс да участва в курс за каране на лодка, а Мойсей, който беше в коледна ваканция отиваше на работа.  

vytreshnost-na-kushtaВътрешността на къщата на Мойсей

В късните часове на следобеда групата с лодката се завърна. Цветин не успял да проникне в строго охраняваната компания за газ, но на бариерата след селото се оказало, че минават коли за Кикори и просто ще трябва да отидем там и да стопираме.

orhideqОрхидея

endemichna-kostenurkaЕндемична сладководна костенурка от региона на Кикори

Един от най-забележителните дни от престоя ни тук безспорно остана неделята. След като отслужи сутрешната литургия, на която се струпа цялото село, като по-възрастните жени носеха традиционното си наметало направено от пресована кора на специално дърво ( т.нар. tapa cloth), отец Питър трябваше да отслужи втора такава на остров посред езерото. Ние без да се замисляме го последвахме.

baba-s-tapa-clothЖена облечена с наметало от тапа – кора на дърво

До остров Яобо (Yaobo) стигнахме с моторната лодка на църквата. Езерото беше огледално. В чистата вода се плъзгаха малки съществуващи единствено в това езеро ендемични рибки, сега застрашени от инвазивен вид риба (Talabia spp) размножавана с риболовна цел. Езерото имаше неземен вид.

gledka-ot-ostrova-kym-ezeroto

na-razhodka-v-ezeroto

Забележителното на остров Яобо бе, че там все още се издигаше традиционна мъжка къща заобиколена от една дузина къщички за жените. Мъжката къща вътре бе разделена на непреградени  пространства за спане и огнища между всеки пет, шест легла. Тук традиционно мъжете живеят отделно от жените, заради страхът който изпитват към тях и вярването, че жените отнемат силите на мъжа. По време на сексуален акт, който се извършва тайно някъде в джунглата, мъжът рецитира заклинания и магически формули за предпазване от силите на жената. По тази причина жените изобщо не се допускат в мъжката къща, а когато сготвят нещо го подават през специални прозорчета в стената. Най-опасни се считат жените в цикъл, като през този период те трябва да избягват какъвто и да е контакт с мъже, било то и само чрез поглед.

mujka-kushtaМъжката къща на остров Яобо

pred-mujkata-kushtaПредната част на къщата

mujka-kushta-otvytreВътрешността на къщата

leglo-i-ognishte-v-mujkata-kushtaЛегло и огнище

В женските къщи живеят майките с децата, като вътре спят и прасетата. В днешно време тази полова сегрегация се е размила значително и много семейства живеят заедно, макар и все още жените да не стъпват в мъжката къща. По времето, когато ние бяхме, вътре спяха само две, три момчета и възрастен пенсиониран учител, който ме покани да разгледам. Аз като „бяла жена“ (white мery) явно не представлявах такава опасност за къщата.

jesnkite-kushtiЖенските къщи разположени около мъжката

jenska-kushta-otpredЖенска къща

Докато отец Питър отслужваше литургията, ние обиколихме цялото островче и си бъбрихме с всякакви хора, повечето със завиден английски. Явно това е най-забутаното място, до което успяхме да достигнем в Хайлендс, но дори и тук се виждаше, че модернизацията бе започнала необратимия си ход. Не открихме хора с племенни дрехи.

dugout-canoeИздълбани в една едиствена талпа традиционни канута

Завърнахме се в къщичката, където с о.Питър сготвихме за разнообразие крем от панданус, издължен плод характерен за ПНГ. Традиционното за тук саго, сготвено в бамбук така и не успяхме да опитаме от похапването на многото корейски гозби.

s-otec-peterВечеря

Единият от дните отец Питър уреди да излезем с кануто на разходка из езерото. Тези канута са издълбани в огромен ствол  на дърво и напомнят на тези на северноамериканските индианци. Плъзгайки се по езерото, в далечината се очертават силуети на жени в наметала от дървена кора, тръгнали за риба, които създават усещане за пълна хармония с природата. От една гледна точка, всъщност папуа-новогвинейците са по-богати от всеки друг с недокоснатата си природа, икономическа независимост от обществото и възможност да не работят и да прекарват без стрес времето си. А и проблемите между клановете, ловът на вещици са нищо сравнение с нашите войни, масови изтребвания, психопати, катастрофи … Често са обвинявани в мързел, но ако се замислим, бихме ли работили ако нуждите ни са задоволени? Ще работим ли, ако не трябва да работим? Нима мнозина не преследват идеала за милиардера, който прекарва дните си в удоволствия, на шезлонга пред басейна? Любо ни разказа следният анекдот: Един бял минал покрай един папуас лежащ на сянка до бананова плантация и му казал:“Защо не набереш малко банани и да отидеш да ги продадеш на пазара?“ Папуасът отговорил: „Е, и после?“

– После с парите ще купиш каруца, ще закараш повече банани и ще спечелиш повече пари.

– Е, и после?

– После ще купиш камион и ще станеш още по-богат.

– Е, и после?

– После ще инвестираш пари в други бизнеси и ще станеш много, много богат, други хора ще работят за теб.

– Е, и какво?

– Ами, как какво? По цял ден ще лежиш и ще си гледаш кефа.

– Е, аз какво мислиш, че правя сега 🙂

Тази смешка отразява наистина по много верен начин отношението на местните към западните идеали за материален просперитет и работа. Хората тук наистина предпочитат да си лежат на сянка със семейството си, да посъберат това, онова от градините и да си дъвчат бетела на сладки приказки под палмите. Може би именно и това е чара на Папуа Нова Гвинея и запазва страната по начин, по който не можете да откриете в нито една (европейска или азиатска) държава, абсолютно дива и красива 🙂

otec-peter-s-parite

Момчетата, които гребяха с нас в кануто, хванаха на бързо две риби. Най-вероятно майките им вече бяха приготвили саго и набрали листа от джунглата, с което вечерята бе подсигурена. Хората тук култивират единствено сладки картофи и ананас. Всичко останало се набавя от джунглата.

Иска ми се тук да направя един щрих и на отец Питър, с който станахме много близки. За разлика от повечето други свещеници, особено полските, родени в религиозни семейства, често в провинцията, Питър Со беше бивш режисьор, побойник и „Казанова“ от Сеул, роден в семейство на атеисти. Тоест той беше човек, знаещ познатият ни начин на възприемане на света и беше подобен на нашия. След последната си голяма любов се записал в семинарията и посветил цялата си любов на Бога. Неговата история е достойна за роман, но е твърде интимна за преразказване.

Отец Питър, с помощта на корейски благодетели помагаше на децата да си плащат таксите в училища и колежи. Ако някой селянин нямаше пари за дадено честване, той купуваше кокошки и други неща, както направи всъщност и сега за Коледа. Учеше хората на какви ли не неща. Една нощ даже прожектира филм в църквата. Единият от тях беше „Животът на Пи“. Строеше църкви, организираше дейности и въобще беше изумителен човек с неподправена доброта, живеещ сам в буша, на часове от други свещеници или мисионери. Дните прекарани с него ни оставиха траен отпечатък. Както и отец Тарси от Индонезия, и отец Андрю от Полша, така и отец Питър на раздяла ни връчи пари, но много по-крупна сума. Този път бяхме решени да не вземем и стотинка, още повече че цяла седмица му бяхме на гости, на негова издръжка. Отказът ни обаче така го засегна, че в крайна сметка трябваше да ги вземем насила, както той каза „за да си купите моркови и картофи“. На раздяла буквално ляхме сълзи и тримата.

По план трябваше да отидем до Моро и да стопираме, но изневиделица лидерът на селото, женен за три жени, се оказа, че ни е уредил кола за Кикори, с която да пътуваме след Коледа. Страшно се зарадвахме, че ще изкараме още няколко дни в мисията и че ще участваме в празненствата. Хрумна ни да проверим дали австралийската виза е готова и помолихме отец Питър да позволи да ползваме интернета на телефона му. За наш ужас се оказа, че от имиграционното ни изискват още дузина документи, между които данъчни декларации, банкови сметки с транзакции за последните три месеца и въобще всякакви доказателства, че сме едни истински самоуважаващи се туристи, хора с положение, сериозни и благонадеждни. Ние обаче, като хора в разрез със социалните изисквания, незнаещи значението на думата данък, неизползващи почти пари и банки и невълнуващи се от динамиката на матрицата, нямаше как да представим нито един от тези документи, още по-малко пък от джунглата в ПНГ, къде почти липсваше обхват и интернет. Сметки с преводи от по сто, двеста долара на месец едва ли щяха да се възприемат като доказателство, че сме „свестни хора“, за целта се изискваха минимум 3000 долара на месец. Писахме им писмо, запознавайки ги с природата на нашето пътуване и въобще съществуване, опитвайки се да ги убедим, че сме истински пътешественици, а не имигранти. Посочихме им и нашият блог.

След два дена визата бе отказана. Хора, които нямат налични 10 хиляди долара и не са съвестни данъкоплатци нямат място в Австралия. Явно екстремните пътешественици, първите от които именно са открили това парче земя, не са на почит тук. Отчасти се зарадвахме, че няма да ходим в държава, която третира хората като листове хартия и правилата до такава степен са рамкирани и извратени, че реалните имигранти от Китай и Индия заливат страната, а на двама европейски пътешественика вратите са затворени безцеремонно. Макар лесно да могат да проверят целия курс на пътешествието ни, чрез визи, печати в паспортите, както и факта, че бидейки жители на ЕС, ако толкова ни се работи можем да избираме между близо двадесетина икономически развити страни в Европа, вместо да бием път до тук. Все пак австралийците решиха, че не сме пълноценни хора, тоест финансово осигурени и нямаме право да стъпим на тяхна земя. Това е и първата държава от близо 60 посетени до сега, която ни отказва виза. Е, такава е работата на провидението. Явно сега не е време за кенгурата и озита (aussies – австралийци на жаргон). Трябваше спешно да измислим нов план. Единствената държава, която можехме да достигнем без полет в късото време преди ПНГ визата ни да изтече, бе Соломоновите острови. Решението бе взето моментално. Продължаваме на изток. В момента, в който си ги представих настроението ми рязко се повиши. Каква ти Австралия, когато целия Тих океан е пред нас 🙂 Хип, хип, ура!

Сега обаче се изправяхме пред няколко нови трудности. Оставяха ни само две седмици, а Соломоновите острови бяха на огромно разстояние от нас. Дали щяхме да стигнем на време до Лей, от където тръгваха корабите и то в най-опасните времена около празниците?! Дали щяхме да стигнем до Буганвил (остров в територията на ПНГ, но географски част от Соломоновите острови) и да напуснем страната преди визите ни да изтекат?! Дали въобще имаше скоро кораб и билети за кораба? Как щяхме да плаваме в сезона на тайфуните? Тези въпроси ни държаха цяла нощ без да мигнем. Истината е, че по никакъв начин не очаквахме отказ от Австралия и изобщо не бяхме обмисляли сериозно друг план.

След прекалкулация на оставащите дни стана ясно, че е невъзможно да чакаме и ден повече, както и че няма да прекараме Коледа в Кутубу. На идната сутрин на всяка цена трябваше да тръгнем и да стигнем някак си до Менди, дори и да се наложеше да вземем платен превоз до там. Два дни преди Коледа все още имахме шанс да намерим транспорт.

gola-jenaЖена от Горока

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s