Древни светилища, кормене на пилета и опасни вулкани из Централна Ява

ezeroto-ot-gore

Мистичната Ява

25.06

 Продължаваме към следващия град Вонособо (Wonosobo) на 25 км, където ни очаква хоста ни от couchsurfing.org. Качва ни симпатичен мъж с лека кола и след час сме в центъра на градчето. Откакто навлязохме в Централна Ява ни прави впечатление, че градчетата са много подържани и чисти. Изглеждат по-скоро като малайзийски, отколкото като индонезийски. Има паркове и градинки, нещо нетипично за повечето градове, през които минахме. На площада ни чака Ема, която обаче трябва да ходи на работа, така че директно ни упътва как да стигнем до тях с маршрутка. Къщата й е в приятно селце на 5 км от града. Всички пътници и шофьора вече знаят накъде сме тръгнали. Ема е известна с многото си гости чужденци. В къщата ни очаква майка й, която въпреки постенето най-загрижено ни сервира чай и сладки. Следобедът прекарваме в близкия интернет клуб, чакайки постенето да свърши в шест.

Утре смятаме да си дадем почивен ден. Само при мисълта за возене в кола или камион ни се реве. Вечерта не успяваме да се наспим добре заради постоянните молитви от околните джамии (дори в едно такова малко планинско село има 3-4 джамии една до друга). В 4 сутринта мюезина призовава хората да стават за закуската преди изгрев „сахур“, след това безкрайните песнопения продължават. Главите ни пулсират. Високоговорителят сякаш е под прозореца ни. Майката на Ема си навлича специфичното бяло наметало за джамия и за пореден път отскача да се помоли рано, рано призори. Явно, че никога няма да свикнем с предизгревните изблици на религиозност.

26.06

Денят преминава в почивка и интернет. Готови сме за големите обиколки по платото Диенг на идния ден.

27.06

 Хващаме си камионетка на стоп до платото, а после и втора до изходната точка на обиколката ни – село Диенг. Пътят се изкачва стръмно през терасирани зеленчукови градини, разположени стъпаловидно по вулканичните склонове. Наоколо се вие гъста мъгла, а когато достигаме платото, на височина 2100 м вече целите се тресем от прохладния въздух. Оставяме раниците в близкия хостел и поемаме първо към хиндуистките храмове извън селото. Считат се за най-старите на остров Ява, датират от 8 век. За съжаление от някога съществувалите стотици храмчета, днес са останали едва няколко малки постройки, някои от тях реставрирани доста нескопосано. За храма на Арджуна (Candi Arjuna) има вход 25 000 рупий (3 лв), но ние се вмъкваме небрежно през страничната пътечка. От целия комплекс са останали само две храмчета.

hinduistki-hramove

Храмът на Арджуна

Малко по-надолу по пътя храмът Бима (Candi Bhima) стърчи самотно сред боровете, запазен изцяло, напомнящ за далечното хиндуистко минало на острова.

hramche

Продължаваме към димящия кратер Сикиданг (Kawah Sikidang), обгърнат в серни пушеци. Тук, като за всяка една забележителност на Ява, също има вход, който така и не разбираме колко е, тъй като минаваме по отдавна неизползван черен път встрани, който ни води  право до врящото сярно езеро. Миризмата е задушаваща. Бълбукащата вряла вода напомня за картина на преизподнята. През дупки между камъните, покрити с жълт слой сяра димят зловонни изпарения.

pusheshto-kraterche

В кратера Сикиданг

Тръгваме по пътечка през нивите към кратерното езеро Мердада. Пейзажът продължава да е нереален, обгърнат в мъгли. Терасите ни карат да се чувстваме като в Перу. Гишето за билети пред езерото е затворено. Туристическият поток силно е спаднал и никой вече не стъпва по тези отдалечени места. Езерото е хубаво, обградено от ниви. Как ли въобще им е хрумнало да таксуват билети за най-обикновен природен пейзаж. Връщаме се на стоп обратно до село Диенг.

po-putekata

На разходка из планината

Остава ни да посетим последната забележителност и най-известната – смарагдово зеленото езеро Варна (Warna Lake). Входът е над 10 долара на човек (150 000 рупий), но ние пристигаме в късния следобед, когато служителите точно са си тръгнали към къщи, гладни и жадни, готови за вечерното прекратяване на поста. В решетката има широка пролука и влизаме необезпокоявано. Очаква ни изумителна гледка. Сярното кратерно езеро искри с невероятен фосфорно зелен цвят, какъвто никога не сме виждали.

ezeroto

Серното езеро Варна

Тръгваме да обикаляме езерото по мистична пътечка, закрита от красиви дървета. Цари абсолютна тишина. Достигаме до оголен хълм, жълто зелен, с димящи дупки. Смърди зловонно на сяра. Труповете на три кучета се търкалят небрежно с щръкнали крака към небето и правят обстановката доста страшничко зловеща. Каква ли е причината за смъртта им?! Може би са пили от отровната вода или са умрели от отровните газове?!

Продължаваме леко забързано. Започва да се смрачава, езерото всяка минута променя цветовете си. Достигаме до нещо като хиндуистко светилище със скоро запалени пръчици. Въпреки че регионът е изцяло мюсюлмански, все пак има местни, които са запазили старите традиционни вярвания.

Накрая се изкачваме на хълма от другата страна на езерото. Тукашните са го превърнали в туристическа атракция с пунктове за наблюдение и естествено гишета за продажба на всякакви билетчета. Допълнително мястото е разкрасено с цветя и между другото някоя лехичка с поклащащи  се зеленчуци.

nerealnoto-ezero

Гледка към трицветното езеро отгоре

Гледката от върха е изумително красива, достоен подарък за рождения ден на Цветин. Връщаме се набързо в хостелчето, взимаме си раниците от любезните младежи и се отправяме обратно към езерото. В тъмното си намираме чудесно местенце, е леко миришещо на сяра, но…  И под ръмящия дъжд разпъваме палатката.

Хиндуистки ритуали, древни цивилизации и бълбукаща лава изпълват сънищата ни.

chandi-setyaki

 

28.06

Тръгваме си от платото Диенг. Стопът върви бързо, но за кратки разстояния. Така успяваме да изминем 20 км, до Вонособо (Wonosobo) за повече от час. За последните три километра дори се налага да си хванем маршрутка. За късмет тя ни откарва до края на града, от където трябва да продължим към прохода, от който започва изкачването към вулкана Синдоро, следващата ни цел.

Времето обаче се влошава. Дъжд и облаци закриват вулкана. Смазани сме и от вчерашния ден, през който безспирно вървяхме 8-9 часа докато обиколим всички забележителности. Така че решаваме да пропуснем Синдоро. По пътя ни без това има още доста вулкани, така че няма да ни липсват изкачвания.

terasirani-zemi

Терасирани зеленчукови градини из платото Диенг

Сравнително бързо ни взима камион, натоварен с минерална вода. Шофьорът е симпатичен, но не говори английски. След като с няколко изречения изчерпваме познанията си по индонезийски, се отпускаме назад и започваме да се наслаждаваме на гледката от вън. Камионът пълзи бавно по виещият се нагоре път, но не ни пука. Толкова сме изморени, че не бързаме за никъде. Оставя ни на кръстовището за Джогджакарта (Yogyakarta). Примрели сме от глад и се скриваме в едно затворило заведение да хапнем малко. Някакъв младеж идва и започва да ни гледа неодобрително или поне така ни се струва в началото, но в последствие ни се усмихва жизнерадостно.

Следващият ни стоп е с човек, който закарва с кола под наем към Джогджакарта. Спираме на около 40 км от там, в градчето Мунтилан (Muntilan), където ни очаква Абдул, хостът ни от couchsurfing.org. Той се оказва страшно мил и гостоприемен човек. Предлага ни да ползваме в следващите дни второто му моторче. Говорим си с него до сред нощ и ни показва всякакви снимки на забележителностите в региона.

29.06

На сутринта излизаме от къщата и пред входната врата ни се изпречва „мечтата на вегетарианеца“ – камара от прясно заклани 40-50 пилета. Оказва се, че това е семейният бизнес на Абдул. Сутрин той ходи с моторчето си до пазара за живи животни, купува пилетата и после ги заколват и оскубват малко по-нагоре от къщата. Следващите процеси – изкормване, разфасоване и продажба се извършват на улицата пред къщата му. Доста зловеща картинка.

kormene-na-pileta

Сестрата на Абдул корми пилета

Ние запалваме моторчето и се отправяме към гигантския будистки комплекс от 7-8 век Борободур (Borobodur). Срещу скромните тридесетина долара на човек всеки може да посети паметника на ЮНЕСКО. За нас това е почти половин месечният ни бюджет, така че мислим да предизвикаме “магьосническите” си способности и ако нищо не се получи да му се насладим през оградата отвън.

Самият Борободур представлява огромна ступа широка 120 м, висока над 35 м, за строежа на която са използвани над 2 милиона каменни блока. Трите нива на ступата са инкрустирани с барелефи, изобразяващи различни сцени и на всяко едно от тях има десетки малки ступи с буди вътре.

borobodur

Борободур

Още преди да достигнем гигантския комплекс, ни се изпречва храма Павон (Pawon Temple) .

purvi-hram

Чанди Павон

Билетът за него и другия важен храм Мендут (Candi Mendut) са на нормална за нас цена от 3500 рупий (около 50 стотинки). Така че без да се колебаем си взимаме билети и влизаме. Особено ни впечатлява храмът Мендут със статуи на Буда и две бодхисатви. Притихнали останахме вътре десет, петнадесет минути. Будистката атмосфера беше започнала да ни липсва.

paqk-pred-candi-mendut

Чанди Мендут – къде е паякът?

candi-mendut

Будата в храма Мендут

Съвсем близо до храма имаше и  действащ манастир, който беше невероятно красив с множество статуи и прекрасни градини, сякаш японска ръка беше вкарала атмосфера на дзен простота. Поговорихме си с местен будистки монах от китайско потекло и после продължихме напред.

asket

Статуя на аскет в японския манастир

Направихме пълна обиколка на Борободур, като спирахме на местата, от които имаше хубава видимост към ступата, но решихме да не влизаме. Вместо това поехме с моторчето към близката планина, за да си починем от шумотевицата и да потърсим хубава гледка към комплекса. От близкия хълм след стръмно катерене по пътека в гората, откриваме идеално място за почивка и наблюдение на обгърнатия в мараня Борободур.

Изумително е как хората се гъчкаме винаги на определени места, а само километър, два от тях можеш да попаднеш на абсолютно диви места, далеч от всякакви хора. Починахме си и поехме обратно към вкъщи. Пилетата бяха изчезнали, само миризмата на прясно заклано месо блуждаеше около къщата. Постенето свърши, ознаменувано с вой на сирена и молитви от високоговорителите на близката джамия. Изпихме по чашка чай и се отдадохме на сладки приказки с Абдул.

s-abdul

С Абдул пред къщичката му

30.06

 Два часа през нощта е. Денят започва малко раничко. Местна традиция повелява по време на Рамадан деца и младежи да обикалят под акомпанимента на тъпани, бамбукови чанове и други непознати за нас инструменти, с крясъци и смях да будят хората да стават да си готвят и ядат, тъй като в 4:15 консумацията на храна и вода трябва да приключи. Тъкмо се отърсваме от стреса и започваме да се унасяме, когато къщата се събужда и започва здраво тракане на чинии и вилици, шумно говорене. Следващият ни унес отново е прекъснат от сутрешния зов към Аллах и последвалите молитви.

Във всяко село или квартал има минимум по две, три джамии, така че вероятността да се окажете далеч от такава е доста малка. Принципно сме абсолютно толерантни и се отнасяме с пълен респект към всяка религия, но по време на Рамадана шумовете, недоспиването, жаждата и глада, комбинирани с непрестанното бродене под жаркото слънце ни идват малко в повече. Както и да е. Ставаме, поздравяваме весело всички от къщата, закусваме тайно в стаичката и яхваме моторчето.

hram

Прамбанан

Днес ни очаква невероятния хиндуистко-будистки комплекс Прамбанан (Prambanan). Набелязали сме си пряк маршрут по алтернативни пътища, за да избегнем откачения трафик по магистралата и за около час и половина стигаме до там. След кратка обиколка, без много много да се чудим паркираме моторчето до един офис и без дори да се налага да прескачаме оградата проникваме на територията на комплекса през неохранявана пролука.

prambanan-ot-otzad

Прамбанан от отзад

Входът отново е към тридесет долара на човек, а и предполагаме, че Брама, Шива и Вишну не биха ни се разсърдили за това, че нямаме пари, а искаме да посетим техните храмове 🙂 Зданията са невероятно внушителни.

Отново сякаш се телепортираме във времето на древни цивилизации. Духът на мястото се нарушава единствено от тълпите туристи размахващи стикове за селфита и позиращи в разкривени пози пред свещените фигури. Има хиляди релефни изображения по всички стени на храмовете. Детайлното разглеждане за един ден е абсолютно невъзможно.

candi-shiva-2

Храма на Шива

Но все пак след Прамбанан отиваме и до будисткия комплекс Севу (Candi Sewu), който е съвсем близо  и  в територията на общия комплекс. Реставриран е само основният храм и няколко ступи покрай него. Стотиците камари каменни блокове около него говорят за внушителността на целия комплекс в миналото. Няма никакви сериозни признаци на реставраторска дейност.

Другото, което забелязахме е подреждането на каменните барелефи – както им падне, без да се съчетават, за да образуват обща картина. Не е ясно дали се спазват и древните методи за подреждане на камъните, които са с жлебове и специални застъпвания, така че да са устойчиви на земетресения. Не би било чудно  последиците от силното земетресение през 2006 година да са толкова сериозни и поради неправилно реставриране. Това са само наши предположения, разбира се.

budistki-hram-razvalini

Чанди Севу

Регионът се оказа изпълнен с открити и неоткрити храмове. Благодарение на добротата на Абдул и моторчето, което ни даде, се отдадохме на кръстосване надлъж и нашир в изнамирането на десетки храмове в региона.

malko-hramche

Малко храмче далеч от главния комплекс

Стана ни любим Чанди Иджо (Candi Ijo), който беше на върха на планината срещу комплекса Прамбанан. От там се откриваше невероятна гледка.  Беше и единственият храм без вход. Успяхме да посетим още четири, пет храма и в късния следобед запърпорихме на обратно към Мунтилан.

gledka-kym-prambanan

Гледка към Прамбанан от блзиките хълмове

 

01.07

 Тъпаните в два сутринта отново болезнено запулсираха в спящите ни мозъци. В четири „азанът“ (зов за молитва от джамията) призова към първото за деня молене. В седем се събудихме замаяни, както често в последно време. Коленето и корменето на кокошки пред външната врата бе в разгара си. Закусихме тайно в стаята, придружено от мъгливо чувство, че вършим нещо нередно, което общо взето ни се случва на всяко ядене този месец.

Докато приготвях багажа, Цветин отиде до близкото пазарче. Традиционният квартал с живописни явански къщички криеше много интересни неща от бита. В близост имаше и малка фабрика за тофу и старовремска обществена баня на реката, в басейните на която Абдул и Цветин не пропускаха да се покиснат.

tradicionna-java-kushta

Традиционна яванска къща

Натоварихме се на моторчето и поехме към село Село  (Selo) :), от където започва изкачването на вулкана Мерапи (Merapi). Карахме почти час по не особено добри пътища, докато достигнем планинското село, което беше на 30 км. Паркирахме моторчето в склад за моркови и в ситния дъждец поехме по алтернативен маршрут встрани от базовия лагер, за да избегнем селските мафиоти, които те таксуват по 20 лв (150 000 рупий) вход за планината и те насилват да си вземеш гид.

konusa-na-merapi

Конуса на Мерапи

Интересно да се знае:

Вулканът Мерапи, 2930 м, е един от най-активните вулкани на Земята. Последното му изригване 2011 г. убило близо 350 човека, а други 350 000 били евакуирани от региона. Всичко в радиус от 50 км се покрило с десет сантиметров слой пепел.

След изкачване по тясно пътче в зеленчуковите градини успяваме да се свържем с основната пътека. Целите зъзнем от дъжда и студения въздух във височината. Три часа по мъгливата, стръмна пътека и достигаме идеално място за бивак под кратера. На залез времето се прояснява и се разкриват нереални гледки към вулканичните конуси на съседните вулкани Мербабу, Синдоро и Сумбинг, които ни зашеметяват.

sindoro-i-sumbing

Вулканите Синдоро и Сумбинг

Цяла нощ не можем да мигнем. Студено е, влажно, енергията на вулканите се просмуква в унеса ни. Под телата ни някъде дълбоко ври лава. Усещаме, че земята е жива. Тлъсти животинчета драпат по палатката в опит да откраднат нещо за хапване.

merbabu

Вулканът Мербабу в съседство на Мерапи

02– 03.07

 В пет сутринта сме на крак, за да хванем изгрева. Посрещаме го на рида наречен „пазар Бубра“, където наоколо  понякога се чуват гласове на пазарящи се хора. Местните вярват, че това е място на призрачен пазар. Финалното изкачване по черния пясък на кратера ни отнема около час.

izgrev-pod-vyrha

Предстои финално изкачване по пясъка

posledni-stypki-pod-vyrha

По пясъка

Срещаме и група чужденци с гид, който не пропуска да ни попита язвително къде ни е гида и дали изобщо имаме билет. Други хора няма. Същински късмет, който най-вероятно дължим на Рамадана. Достигаме ръба на кратера. Отворът има извънземен вид, облаци от серен пушек се издигат към небето. Стръмният отвес до черните пепелища долу е близо 200 метра.

Както в Хималайте, тази картина не буди обикновена възхита пред красотата на природата, а чувство на страхопочитание, да именно „страх“ примесен с „почит“. Неуправляема стихия със собствен живот! Последният човек загубил живота си тук е само преди година.

gledka-kym-kratera

На ръба на кратера

Любуването или по-скоро стоенето в ступор на тънкия, пясъчен ръб на кратера трае около 15-20 минути. Усещането за опасност и несигурност ни карат да слезем бързо, бързо на обратно, което става с големи, забавни подскоци надолу по вулканичния пясък.

krateryt

Кратерът на Мерапи

Стягаме палатката и се връщаме в селото. Успешно се прибираме до къщичката ни в Мунтилан, но от крайната преумора в последните дни и натоварената програма вдигам температура и ме втриса. Планът ни да продължим към столицата на централна Ява, Джогджакарта на идния ден отпада заради болестта. Оставаме още един, последен ден при Абдул, който прекарваме основно в лежане и в интернет клуба.

04.07

Тъй като сме в центъра на Мунтилан и ще ни отнеме близо час да излезем пеша от града, решаваме да си спестим мъките и да си хванем автобусчето до Джогджакарта или както накратко я наричат Джогджа.

Джогджа е столицата на централна Ява. Градът е управляван от султан и е със специален статут, тъй като преди независимостта от холандците е служел като временна столица, в която се е подготвяла революцията. Така че е удостоен с права като столицата Джакарта. Счита се, че тук е и културния център на острова.

bank-indonesia

Сградата на Индонезийска банка в Джогджакарта

Автобусчето струва 15 000 рупий (2 лв), взимаме го и ето че след час сме в града. Нашият хост живее в най-централната част, от южната страна на султанския дворец, на тиха уличка с луксозни къщи, повечето на хора от аристокрацията. Ади не е от тук, но си е наел пространство, в което е отворил кафе. Джогджа ни впечатли още с влизането. Досега не бяхме попадали в такъв град в цяла Индонезия.

Очаквахме нещо подобно на Джакарта, задръствания, смог и лудница, но се оказа, че сме се лъгали. Цареше заспала, романтична обстановка. Навсякъде малки пешеходни улички и едноетажни къщички, който създаваха обстановка почти като че ли си в европейско градче. Нямаше никакви боклуци и прахоляк. Хората често се придвижваха с карети с коне или велорикши, местните разновидности на такси. Градът бързо се превърна в най-любим за нас.

kryglata-jamiq

Уличка в стария град и кръглата джамия

civeta

Цивета – животинчето, от чийто изпражнения се прави наи-скъпото кафе на света – копи лувак

В арт-кафето на Ади, където той сервираше кафе приготвено по японски табиет на оскъдната си клиентела, имаше няколко празни стаи с матраци на пода. Настанихме се в едната и седнахме да бъбрим. Не след дълго и други каучсърфъри се появиха, бразилец и германка. Така се оформи нашата весела групичка за следващите дни.

v-kafeto-na-adi

В кафето на Ади

Следобеда излязохме на разходка до така наречения „Воден дворец“ – Таман Сари, от който бяха останали само басейните на харема и на султана, стара кръгла джамия с крайно нетипична форма и крепостната стена. От един ъгъл на малко площадче можехме да разгледаме тайно басейните, за които по принцип имаше вход 25 000 рупий. Цялата атмосфера на този дворец и малките, криволичещи улички, старите явански къщи, хората отпред седнали да си бъбрят бяха невероятно приказни.

water-palace

Басейн във Водния дворец в харема на султана

arka-na-dvoreca

Портата на Водния дворец

Пред всяка къща задължително имаше клетка с красиви птиченца, често големи колкото орехче. По-късно разбрахме, че всеки яванец трябва да притежава „жена, кон, пиленце и кама (наречена крис), за да се счита за истински мъж“.

tradicionen-kris

Крис – традиционен нож

 

05.07

 Близо до кафето имаше работилничка за кожени кукли за театъра на сенките, едно от най-разпространените традиционни изкуства в Централна Ява – „уаянг кулит“ (wayang kulit). Отбихме се там и се отнесохме в дълги разговори със собственика, трето поколение майстор на кукли.

maistor-na-kukli

Майсторът изработва кожени кукли за театъра на сенките

teatyr-na-senkite

Сцена за тетъра на сенките

kojena-kukla

Кукла за театъра на сенките

Вътре имаше и голяма колекция от крисове (ками) с вълнообразни остриета. Яванците почитат тези ножове като живи и дори се счита, че ако характера на ножа не е съвместим с този на собственика, това може да навреди на живота му. Много легенди разказват за крисове, които намират сами целта си след като бъдат хвърлени.

Като цяло яванците са много суеверни и въпреки исляма, вярват във всевъзможни магии и духове. Добре направения крис може да стои прав на върха на острието си, нещо което ни демонстрираха. Но когато после ние се опитвахме да го закрепим не ни се получаваше. Единствено майсторът го умееше.

zakrepqne-na-kris

Майсторът закрепя „криса“ прав на върха му

Продължихме разходката към Кратона (султанския дворец). Белите стени, тесните улички, рикшите, местните, седнали пред къщите на сладки приказки, всичко това правеше разходката ни много романтична. Платихме си входа (12 500 рупий – 1,60 лв) на кралските слуги, които охраняваха двореца, облечени в тъмни сарунги, със специфични шапки-чалми, запасан крис и боси.

pridvornite-slugi

Кралските слуги

strajite-ohranqvat

Придворните стражи охраняват входа на двореца

Атмосферата на фееричност и пътуване във времето ни завладя отново. Десетки павилиони, изпълнени със странни музикални инструменти, градини и постройки с екзотична архитектура придаваха невероятна пъстрота на султанския дворец. Султанът живее в луксозна къща извън двореца, той е един от малкото действащи султани в света. Счита се за наследствен управител на града. По традиция султаните носят нещо като заострени обици, поставени на горния връх на ушите, което ги прави да изглеждат като елфи.

sultana

Султанът – елф 🙂

Придворните дами пък са облечени с красиви извезани със злато и сребро парчета плат от батик (специалитет на региона), увити около тялото, с изцяло голи рамене. Те са и с непокрити глави, въобще облеклото им е доста скандално за ислямския свят.

Така или иначе в султанския двор са запазени доста традиции от ранните хиндуистки времена и се е получил доста интересен микс. Изпълняват се десетки ритуали през годината, предлагат се дарове на боговете, цветя, пръчици. Самият султан по специален тунел е излизал в определено време на брега на океана, където си комуникирал с богинята на морето Nyi Roro Kidul, която се считало, че му е духовна жена.

sultanskiq-dom

Покоите на султана

В Индонезия в течение на времето са се появили две разновидности на исляма. Единият клон е подържан от организацията „Мухамадия” , които са за чист ислям, такъв какъвто е в Саудитска Арабия, докато другата „Нахдатул Улама“ е по-толерантна към хората от другите религии и запазването на старите традиции.

Двете организации, разбира се, имат различни джамии, както и някои различия в начините на молене и ситуациите, в които се извършват ритуалите. И двете са възникнали отдавна, преди около 100 години, но привържениците на първата в днешно време стават все повече. Тъй като Джогджа е и родното място на Мухамадия, ние за първи път през двата месеца престой в Индонезия само тук видяхме жени с изцяло покрити лица, с черни бурки.

stariq-grad

Старият град

След султанския дворец решихме да се разходим по главната улица Малиоборо. Отново се изненадахме от широките улици и гигантските колониални сгради, които правят обстановката доста нетипична за индонезийски град. По улиците щъкаха карети с туристи и велорикши. Днес е и последния ден от Рамадана и навсякъде цареше приповдигната празнична обстановка. Пазарите пращяха от хора. На следващия ден всеки трябваше да бъде пременен с нови дрехи. Някои хора вече бяха го ударили през просото и ядяха всевъзможни вкусотии още преди мюезина да е обявил официално края на поста. Ние също се възползвахме от суматохата и хапнахме от уличната храна.

Вечерта се върнахме в кафенето на Ади смазани от дългата разходка. Предстоеше ни само още една, доста странна атракция – религиозен карнавал, организиран от джамиите, където децата с украсени каручки се опитват да пресъздадат сцени от времето на пророка Мохамед, крещейки и пеейки възхваляващи химни за Аллах. Всяка уличка си имаше собствена карета и шествие. Някои бяха с генератори, светлини, музиканти и мощни уредби. Имаше и жури, което оценяваше и после раздаваше награди на победителя. Въпреки че вече сме виждали какви ли не чудатости, като например гей парад организиран от училища в Тайланд, този  религиозен карнавал за възхвала на Аллах ни се стори странен.

06.07

 Станахме рано призори. Днес е най-големия празник за мюсюлманския свят, Ид ал-Фитр (Eid al-Fitr), на иднонезийски наричан още Идул Фитри или денят, в който се приключва едномесечният пост. Хората се поздравяват помежду си с „Еид Мубарак“ (Да е благословен празникът). Вярва се, че през този месец на постене и молитви в пещерата Хира в планината близо до Мека пред пророка Мохамед многократно се появявал архангел Гавраил и му предавал какво е казал Бог. Този празник като мащаб е нещо като християнската Коледа, но тъй като тук хората са значително по-религиозни, то и обстановката е много по-празнична.

mujete-na-molitvata

Молитва за Еид ал Фитр

Гигантско множество от хора с официални бели дрехи се позиционира на предварително разграфения с въженца площад. Появява се имамът и след мелодичните напеви се започва официалната молитва, с която се ознаменува края на поста. Ние сме едни от най-щастливите хора тук. Нашите мъки, глад, жажда най-сетне свършват. С изненада разбираме от нашия приятел Ади, че за него това е тъжен ден, защото през този месец се чувствал най-близо до Бога, а и от друга страна не се знае със сигурност дали ще доживее до следващия Рамадан.

В деня преди голямата молитва всеки мюсюлманин минава през джамията, където оставя като дарение 2,5% от годишния си доход. Всички просяци и бедняци пък са радостни, защото получават огромни чували пълни с всякакви хранителни продукти. Даряването е изключително важно, като една от най-съществените и важни духовни практики за борба с егото, осъзнаването на преходността на земния живот и притежанието, както и на факта, че в края на краищата, всичко ни е дар от Бога.

jenite-na-molitvata

Жените се молят в задната част на площада

Връщаме се в кафето на Ади и се отдаваме на свободно правене на луксозни кафета, капучино, сокове и бъбрене до несвяст. Вечерта си приготвяме празнична вечеря. Вече знаем, че трудно ще се разделим с адски симпатичните Ади и бразилско-немската двойка 🙂

07.07

На следващия ден по традиция тръгваме чак следобед. Хващаме си автобус за измъкване от града, 3 500 рупий (около 50 ст) до археологическия комплекс Прамбанан на 17 км от града. Почти веднага ни взима семейство, отиващо на гости на родителите си в селце на десетина км преди град Соло (Суракарта), следващата ни дестинация. Поради късното тръгване и задръстванията започва да се мръква.

Хората любезно ни предлагат да им гостуваме в къщата на родителите им. Съгласяваме се и след поредица от завойчета и промъквания през тесни улички колата спира пред старовремска къща с широка дървена врата с прегради, която е по цялата дължина. Вътре ни посрещат братът на жената и жена му, която е от племето даяк. Дошли да гостуват за празниците от остров Калимантан (индонезийско Борнео). След известно време се появява и бащата, мюезин в близката джамия. В стаята има дълга маса, заобиколена отстрани с кресла целите в дърворезба. Масата е отрупана с кутии с какви ли не сладки и снаксове.

tradicionnata-kyshta-na-hosta-ni-ot-avtostopa

На гости в традиционна селска къща в региона на Соло

Семейството от Калимантан отива на шопинг до близкия мол и ни предлагат да се разхождаме с тях, но ние отказваме. Малко след вечеря бащата изскача с празнична премяна, бяла риза с копчета по диагонал, промърморва нещо и излиза. Питаме нашия домакин къде отива в този късен час и се оказва какво? Има представление на театъра на куклите през няколко преки, а бащата е музикант и участва.

За самите тях това е толкова обикновено и безинтересно, че даже не се сещат да ни предложат. Ние не можем да повярваме на късмета си. Ще присъстваме на абсолютно автентично шоу в селска обстановка, а не на такова приготвено за туристи. Грабваме едно колело и с нарисувана карта в ръка се отправяме към мястото. Там сцената вече е подредена, десетина музиканти са заели местата си зад причудливите си инструменти.

Двадесетина старейшини са насядали в кръг, похапват и обсъждат вселената. Отстрани има стотина стола наполовина заети от зрители. Разприказваме се с местна жена, която живее в Джакарта и се оказва, че представлението ще трае 8 часа!!! Тоест до 4 сутринта. Името на пиесата е „Wisanggini lahir“ от индийския епос Рамаяна и се разказва за сина на Рама, Арджуна.

the-musicions

Подготовка преди представлението

По едно време старейшините се раздвижват. Подаряват една нова кукла на перфектно облечения кукловод със затъкната кама крис на пояса си. Представлението започва.

Невероятно е! Музиката е вълшебна, а кукловода майсторски преправя гласа си във всевъзможни тоналности. Има две певици и един певец, които припяват.Уникално е как се е запазило изкуство, разказващо мъдри истории от хиндуисткия епос толкова дълго време след като исляма е станал доминираща религия тук. По време на антракта се появяват две секси певици облечени свръх предизвикателно и взеха да пеят и да танцуват скандално. Всички от селото силно се превъзбудиха. Децата излязоха да танцуват на сцената, а мъжете се редуваха да пеят в дует с певиците.

scenata-na-teatyra-na-senkite

Кукленото шоу

Оказа се, че изкуството уаянг кулит („wayang kulit“) постепенно отмира. Яванският език е много сложен. Има шест нива с абсолютно различни думи според важността и положението на събеседника ти. Например една дума се употребява при събеседник от твоя ранг, друга за по-нисш или по-възрастен, съвсем друга за благородници или за султана. Младите съответно не го учат и не разбират всичко от пиесата, а секси певиците са по-атрактивни за тях.

musicanti-2

Музикантите

След певиците представлението продължи. Музиканти и публика се намесваха от време на време и коментираха определени сцени. Беше страхотно! Непрестанно сервираха и всевъзможни традиционни ястия. Едно от тях беше ферментирал ориз със сок и имаше леко алкохолно въздействие 🙂 За съжаление не можахме да издържим до края и се прибрахме към два през нощта.

08.07

На следващия ден се натоварваме със семейството на брата, всички деца и бащата и отпрашваме към Соло. Тук също има потомствен султан с дворец, но за разлика от Джогджа не е действащ. Платихме си входа от 2 лв (15 000 рупий) и влезнахме в Кратона.

sultanski-dvorec

Кратона на Суракарта

porta

Централната порта

Беше значително по-малък от този в Джогджа, но невероятно красив и различен. Може да се каже даже, че ни хареса повече. Слугите-войни бяха облечени по различен начин, за разлика от своите боси събратя тия бяха обути с обувки. Разгледахме музея.

pavilion-sultan-palas

Вътрешността на двореца

Започна специална церемония. Войните, които удивително напомняха на кастата на войните Кшатрия от Индия, в разнообразни облекла и под звуците на музика, маршируваха насам натам. Облечени в пъстри носии благородниците насядаха по турски в централния павилион.

portata-na-sultanskiq-dvorec

Портата

Дойде и самият султан. Всички му се кланяха до земя и ако трябваше да се минава покрай него ходеха патешки, плътно до земята. Всичко беше много официално и тържествено. Отстрани пък чакаха придворните дами облечени в лилави костюми с голи рамена и странни прически, сякаш извадени от тридесетте години на миналия век.

the-sultan-wariars

Шествие на воините на султана

За съжаление не можахме да догледаме церемонията, защото нашите хора трябваше да се прибират за обедната петъчна молитва.Оставиха ни на жп гарата, която беше доста далеч от двореца, за да установим, че няма билети. Планът ни да пътуваме с влак за да избегнем ужасния трафик покрай празниците пропадна. Трябваше да се придвижваме през задръстванията. Класика на автостопа!

Хванахме автобус до края на града и след първия бърз стоп за около двадесетина километра стопът се закучи. Колите минаваха една след друга, но близо час никой не ни спря. Все едно не разбираха какво правим. Празни погледи, ако въобще ни поглеждаха. Ние им махаме за стоп, те ни махат за здрасти. Решихме, че трябва да променим стратегията. Грабнахме раниците и тръгнахме да стопираме вървейки. Не минаха и пет минути и семейство с раздрънкан джип и две симпатични момиченца ни спря. Сега вече можехме да се насладим напълно на бруталното задръстване.

След осем часа непрестанно шофиране изминахме 100 км. Използвахме едно от спиранията и слязохме барабар с раниците, като благодарихме на хората и се опитахме да им обясним, че ще спим някъде тук. Отдавна вече се беше мръкнало. Все пак си беше голям късмет, че успяхме да напреднем толкова много. Още по-голям късмет беше, че точно срещу нас се оказа, че няма села или оризища. Имаше чудесна горичка с идеални полянки. Мръднахме сто метра в страни и се откъснахме от незатихващата лудница от коли и моторчета.

bivac

Спасителен бивак

prambanan-otpred

Невероятния Прамбанан

 

Advertisements

2 thoughts on “Древни светилища, кормене на пилета и опасни вулкани из Централна Ява

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s