Виетнама Джоунс – плажните приключения на един керванджия: втора част (размисли и наблюдения) – бонус пост

Виетнам, който има над 1700 км. плажна ивица

Това е пост на третия керванджия – Жоро, който в момента е във Виетнам. През това време Маги и Цветин са в България и организират беседи за пътуването си, а постовете в блога са за Сибир, където двамата бяха преди няколко месеца.

Първа част на плажните приключения можете да прочетете тук.

Междувременно на гости в Сайгон ми беше Тери – екстремен пътешественик от световна класа и вдъхновител на блога и пътуванията ни. Прекарахме си страхотно, готвейки вкусни гозби и в разговори за минали, настоящи и бъдещи пътувания. Тери е велика! Тук можете да прочетете блогът й – линк.

В допълнение се снабдих с нова палатка, произведена във Виетнам с култовото име Madfox (на български: луда лисица) и нови обувки. За номада, който живее в палатката си и се придвижва много пеша, това са изключително приятни покупки. Чувствах се все едно съм си купил нова луксозна вила на плаж в Калифорния и се придвижвам с чисто ново червено Ферари.

Бързоходките-Ферари

При предишното пътуване в изследване на плажове тръгнах от Сайгон на север, посока Ханой и стигнах до Туй Хоа, който е на 540 км от Сайгон. Идеята ми сега беше да тръгна от Туй Хоа на север. В този момент обаче тук във Виетнам, а и в цяла Азия е най-големият празник – лунната нова година. Тъй като в Азия нямат толково много други празници, както в Европа и САЩ, затова лунната нова година е все едно Коледа, нова година, деня на независимостта, майските празници, великден и Хелоуин обединени в едно.

Карта на пътешествието от този пост

Ден 1 (31.01.2019)

Напрежението около лунната нова година във Виетнам започва две-три седмици преди това като безумният трафик, непонятно как, се увеличава двойно. Всички бързат да приключат старата година и производството на неща е утроено, тъй като от цял свят поръчват, предвид това че всичко ще бъде затворено за две-три седмици до месец.

С началото на празника всички хора си заминават по родните места и Сайгон от население 12 милиона става 4 милиона. Съответно всички билети за всички транспортни средства са изкупени месеци преди това. Поради тази причина не намерих билет до Туй Хоа – нито за самолет, нито за влак, нито за рейс. Все пак имаше билети за едно туристическо градче на плажа на 200 км. от Сайгон и така в първите дни на празника се озовах в спален автобус на път за Муй Не – както се казва града.

Спален автобус

Градът, както и цялото крайбрежие от Сайгон до Ня Чанг (600 км.) са пълни с резорти, в които има 99% руснаци. Всички ресторанти около резортите са с надписи на руски, меню на руски, персоналът знае руски и дори често има руска музика. Ето и някой от заведенията:

Кафе „Чайка“

 

Ресторант-кафе „Чеснок“ (в превод „Чесън“)

Освен това във всяко магазинче се продават десетки видове ром и водка. Във всички останали места във Виетнам се продава само бира, тъй като местните пият основно това. Виетнамците също така пият нещо, което наричат оризово вино. На градус обаче е по-скоро като слаба ракия, има мътно червен цвят и леко билков вкус. Не се продава в магазините, но май доста хора си го произвеждат вкъщи.

Районът на Муй Не е полу-пустинен и наблизо има пясъчни дюни, които са посещавани от туристите. На едно предишно пътуване бях ги видял и този път мислех да ги подмина. Пътят към плажа обаче минаваше покрай така наречените червени дюни и реших да се отбия да направя снимки за блога. По класически керванджийски тертип се озовах на дюните в един и половина на обяд в жегата при температура от 35 градуса на сянка. Хубавото е, че по това време няма туристи.

Червените дюни

 

По пясъка на дюните

След едночасово ходене стигнах до първия плаж. Виетнама Джоунс е доволен. По пътя в един магазин продаваха алкохол със змии и скорпиони в бутилките.

Плаж до Муй Не

Плажът е до пътя, но колите почти не се чуват от прибоя.

Ден 2

Хубавото на резортите в региона е, че няма високи постройки и бетон. Всичко е с малки едноетажни къщи и с много природа

Руски резорт

По пътя също така има и доста изоставени строежи – както на малки резорти, така и на гигантски сгради. Един виетнамец ми каза, че строителите понякога сключвали договор, взимали парите в началото на строежа и после дим да ги няма – звучи ли ви познато?

Изоставен строеж на резорт

Излизам на пътя и започвам стопа.

Ще мине ли някой?

Мина автобус и се качих за 10 км. След това спря и мотор-такси за още 15 км., който ме закара до белите дюни. Така без да го планирам се озовах на дюните. Часът естествено беше 2 следобяд – яката жега. Белите дюни са по-големи и повече от червените и има много джипове, който возят туристите нагоре надолу. Изглеждат точно като от някоя пустиня. Скътан между три дюни дори има оазис, с малко вода и растения. Точно до една голяма дюна пък има невероятно красиво езеро – дом на безброй птички и рибки.

Бели дюни

 

Оазис

Езеро до дюните

След хапване до дюните излизам на стопа и скоро спира мило семейство.

Поле с лилави водни лилии до пътя

Стоварат ме в центъра на Ня Чанг, който е огромен туристически град. Ходя два часа и половина докато изляза от него и стигам до изоставен резорт по тъмно. Изглежда че никой не стъпвал тук от поне десет години.

В резорта

Странното е че лампите по алеите в резорта светят. Опъвам палатката и се чудя защо ли е изоставено това място.

Ето и моята теория:

Бохемска утопия

Навремето имало двама богаташи – руснак и англичанин, които започнали да правят заедно бизнес и с течение на времето станали големи приятели. Те обичали бохемския живот, природата и насладата от близостта със земята. Двамата решили да построят резорт, който да е за хора с техния светоглед. В него премерният лукс се съчетвал с много растителност и природа. Спокойствието на плажа се комбинирало с интензивни разговори, весели истории и смешни нови случки.

С времето около резорта се създала група от хора, които почитали бохемския живот без да са роби на материалното. Хората плащали минимална такса, за да останат тук и да може всичко да се поддържа, но основните приходи били от дарения. Идеята била човек да идва тук да си почива ментално и физически сред „свои“. Постепенно се създали много връзки и нови бизнес отношения. Правилото обаче било да не се говори за работа повече от час на ден. Който бил хванат в нарушение трябвало да изпие 12 шота на екс.

Резортът просперирал и един ден уж на шега, базирайки са на изобилието в резорта, което идвало от дарения, трима приятели измислили перфектната икономическа система, в която хората биха работили по два часа на ден и биха били минимум 17 пъти по-богати, същевременно произвеждайки 2 пъти повече. Скоро всички в резорта научили за тази система и много се въодушевили.

Бил съставен комитет и бохемите писали на правителството на Виетнам за тяхното откритие. От правителството не харесали идеята. Те знаели за този резорт и хич не го долюбвали. Тяхната гледна точка била, че те, въпреки, че са сериозни хора с положение и власт и позиция имали само 15 дни отпуска в годината и като отидели на почивка често валяло и децата хващали диария, общо взето като цяло животът им бил най-вече скучна работа и не може някакви си бохеми да опрвергават техните вярвания и да се наслаждават на живота непрекъснато.

Бохемите обаче смятали, че това е революционно откиритие, което ще спаси всички от робията на системата и решили да направят преврат. Така един ден отишли при правителството въоръжени с бутилки с шампанско и ножове за масло, тъй като това били единствените оръжия, с които разполагали. Държавните служители се изсмяли на бохемите и ги изгонили, като заплашили, че ще затворят резорта.

Бохемите били потресени и съсипани. Не можели да повярват на очите и ушите си. Върнали се в резорта мислйки си, че не искат да живят под заплаха от затваряне, тъй като това би нарушило бохемската им хармония. След обширно събрание те решили, че този прекрасен начин на лесен и приятен живот не бива да изчезне или да бъде затрит от някое късогледо правителство затова се разпръснали по света и всеки основал собствен резорт в различна държава.

Може би някъде съвсем близо до вас има един от тези бохемски резорти, където всеки е добре дошъл да опита от насладите на живота.

 

Ден 3

В осем сутринта се събуждам от викове до палатката. Петима човека охрана тичат към мен с викове да се махам. Държат се сякаш съм разпънал палатката пред главния вход на Белия дом преди посещение на важен държавен глава. Успокоявам ги, че тръгвам, а те тичат насам натам и питат сам ли съм и къде ми е мотора. Не обичам да ме будят така и бавно и спокойно започвам да събирам багажа. Оставят един младеж от охраната да ме пази. Докато събирам нещата го питам на български какво охраняват. „Това да не е някакъв военен обект?“, викам.

Младежът не разбира, естествено, и аз опитвам да го питам с жестове като се правя че стрелям с автомат и после разтварям ръце в опитите си да покажа летящ изтребител и издавам съответните звуци. Младежът съвсем онемява и май не успява да разбере въпроса ми. Отдалечава се на двайсетина метра от мен, явно с нетърпение очаквайки да събера багажа.

Докато събирам решавам да снимам малко и снимам първо младежа. Той започва да маха с ръце и да вика: „Не, не, не може да се снима тук“. Ето го и него:

Накрая ме качва на мотора си да ме ескортира до изхода. Аз му благодаря и тръгвам пеша.

Резортите

Резортите във Виетнам често са като от картичка. Повечето имат внушителни фасади и входове, но вътре са с малки бунгалца-колибки, с един голям басейн, сред трева и цветя. Имат много дълги огради покай пътя и плажовете им де факто са частни. Цените са доста прилични – 30-35 долара на вечер за бунгало за двама. Разбира се има и огромни вили с частни плажове и собствени басейни за по 1000 долара на вечер. В промеждутъка пък човек може да намери стъклена къща в гората с изглед към плажа за 200 долара на вечер. За най-изтънелите пътешественици има хостели за по 5-7 долара на вечер.

За хора, които не обичат стени и искат небето да им е таван, има достатъчно места за разпъване на палатка. Зад всеки плаж обикновено има иглолистна горичка или полянка. Виетнамците са мили и усмихнати хора (което предполагам доста се дължи на факта, че имат по 300 слънчеви дни в годинита и температури от 22-33 градуса целогодишно). Обслужването тук е на свръх ниво и макар да не ходих в резорт, като съдя по ресторантите и обслужването като цяло, предполагам там човек се чувства като в седемзвезден хотел дори и в най-малкия. Разбира се, ако човек търси за какво да се оплаква и какви кусури да намира, винаги ще успее. Вероятно дори в рая 🙂

От кервана оценяваме нивото на загриженост на хората в дадена държава като гледаме как се държат по между си, тъй като понякога поведението към чужденци е различно. Виетнамците се държат винаги приятелски един с друг и си помагат. Чужденците са им интересни и любопитни и често хора спират с моторите да питат имаш ли нужда от помощ.

Огромна част от резортите са директно на плажа, който е винаги перфектно почистен, дори останалата част да е мръсничка. Огромна част от почиващите са руснаци, има и доста англичани, австралийци, южноафриканци (белите южноафриканци, чийто майчин език е английски, но иначе се смята за потомци на холандските колонизатори).

След два кратки стопа с мотор спирам да хапна в едно заведение, в което гордо сред масите се разхождат  гъски и кокошки.

Важна кокошка

Излизам на стопа и спира бус. Качвам се уж до един град, но бусът спира по средата на пътя и ме оставя на гара, където да продължа с друг автобус, който дори не знаят кога тръгва. Успявам все пак да хвана другия автобус и слизам в центъра на града, който уж е малък, но в крайна сметка ходя 3 часа и половина в жегата докато стигна до плажа, който съм си набелязал.

В началото на пътуването хората по пътя ме питаха често дали съм англичанин или американец. След няколко дни ходене по жегите една жена в едно кафене вика: „Ти откъде си? От Камбоджа ли?“. Следобяд стигам до плажа, на който има едно заведение и грамадни каменни гъби за чадъри на плажа.

Плажът

Каменни гъби-чадъри

На плаж в Азия

По принцип в Азия няма развита плажна култура. Една от причините е, че азиатците смята, че колкото по-бяла е кожата на човек, толкова по-красив е той. Причината е, че тъмната кожа се асоциира с работа на полето и съответно нисък социален статус. Поради тази причина азиатците никога не се пекат на слънцето, а индустрията за избелване на кожа се оценява на десетки милиарди долари. Когато ходят на море винаги са облечени и/или стоят на сянка. Рядко влизат във водата, а когато влизат жените обикновено са облечени – да не хванат тен и да „погрознеят“ случайно 🙂

Така тези хиляди километри плажове се ползват от чужденци за плажуване и като паркинг за рибарските лодки от местните. Напоследък обаче като че ли все повече азиатци са привлечени от плажовете, където на този етап основно си правят снимки и селфита.

Типично азиатско плажно облекло

Ден 4

Сутринта в осем се събуждам облян в пот. Не съм уцелил сянката да пада на палатката и слънцето ме огрява. Виетнам е доста близо до екватора и тук започва да пече яко в седем – седем и половина сутринта – със сила с каквато в България напича в 12 набояд по средата на август. Докато събера палатката направо се изпичам.

До следващия плаж, който си бях набелязал ме очаква час и половина ходене. По пътя преминавам през едно сравнително малко рибарско село.

Класическа селска виетнамска къща

 

Богаташка къща

Животът кипи. По уличките непрекърнсато пърпорят моторчета, играят деца, в къщите групи хора седят и хапват или пият бири. Докато вървях минах покрай може би 23 магазинчета за сладки, бира и цигари, 23 фризьорски салона, половината от които бях пълни с клиенти, 7 работилници за поправка на мотори, едно средно по големина училище, 2 магазина за строителни материали и 3 (!!!) златарски магазина.

Фризьорски салон

Стигам до пустия плаж и разпъвам в иглолистната горичка зад него. Навечерието на лунната нова година е и от къщите в далечината се носи будистка музика. Залезът зад гората е мистичен.

Плаж

Пред палатката

 

Лудата лисица в действие

Луксозна вила на плажа

Мистичен залез в гора

Ден 5

Успявам да тръгна чак в 11:30. Докато вървя и си мисля, че тук като че ли хората не спират толкова много и не видиш ли две моторчета ми спряха сами през интервал от 10 минути и ме придвижиха с по два километра. Така вместо час по жегите вървях само 15 минути. На пътя отново спря платен бус и след пазарене за цената се качих. Шофьорът обаче започна да ме ръчка на всеки две минути да слизам, тъй като съм платил малко. Потиснах раздразнението и си слязох където искам. Пътят минаваше пред иглолистни горички и ненаселени площи – истинска рядкост в доста населения Виетнам.

Езерце в горичка по пътя

След час бях на нов плаж. Във Виетнам е лято целогодишно и затова милите деца, които живеят на крйбрежието си нямат сняг и се налага да се пързалят по пясъка на плажа.

Деца на плажа

Бях видял, че от другата страна на скалите има таен плаж. Беше четири следобяд и трябваше да взема решение: дали да си остана тук и най-сетне да пробвам маската и шнорхела, тъй като морето беше спокойно най-накрая, или да отскоча до близкия плаж, който на картата изглеждаше само на 500 метра по хълма. Като един истински керванджия реших да отида до плажа.

Изкачих се на хълма по почти невидими пътечки и тръгнах да слизам надолу към тайния плаж.

Плажът, на които пристигнах, от високо

Гледки от скалите

Тайният плаж

Пътеката се загуби и преходът започна да става бая труден. Вече беше четири и половина, а слънцето прежуряше силно. Загубих пътеката съвсем и изгеждаше, че няма да мога да сляза до тайния плаж, тъй като не беше ясно дали изобщо е достижим по земя. Тръгнах наобратно нагоре. Жегата беше непоносима, пътека нямаше и се катерех по стръмните скали.

Нагоре по скалите

Имах чувството, че ще получа топлинен и слънчев удар едновременно. В този момент слънцето сякаш спря на небосвода. Струваше ми се че се катеря часове наред и преминавам рид след рид, скала след скала. Слънцето не помърдваше и милиметър.

Почти до върха спрях под една сянка, като почти не можех да си поема дъх. Дотук с лекото и приятно преходче до тайния плаж! Постоях десетина минути, поливах се с вода, а моят приятел прежуряше с пълна сила. Кой закова слънцето!?

Със сетни усилия се изкачих на хълма и започнах слизане до предишния плаж. След като походих петнайсетина минути в благословената сянка на възвишението слънцето се сети, че трябва да залязва и беше наваксало закъснението – като че ли този ден бе направлявано от БДЖ. Съответно сега пък трябваше да бързам да не се стъмни. Точно преди залез се върнах на плажа изтощен и дехидратиран. На него младежи се гмуркат в морето и по-късно си заминават с моторчетета към вкъщи.

На първия плаж след преходчето

Ден 6

Честита нова лунна година!

С мотор по плажа

Отново минавам през малкото селце, където движението на хора и превозни средства тече с пълна сила.

Деца носят торба с лед в селото

Скариди се сушат наслънце на улицата

Така и не успях да снимам улицата без да минава мотор по нея

Още в Сайгон забелязахме с приятели, че виетнамците са изключително активни хора. По малката уличка, където живеехме в началото, от 5 сутринта започват да пърпорят моторчета, да бибипкат, хора да ходят нагоре-надолу. Това продължава до десет вечерта и винаги някой минава или прави нещо на всеки 3-4 минути. На улицата имаше 15 къщи.

Шумът

Освен че са активни виетнамците, както и повечето азиатци, като че ли обичат шума. Тук като че ли е право на всеки да вдига колкото си иска шум, където си поиска. Например в рейсовете редовно някой си надува телефона до дупка докато слуша музика или играе игра. Не съм виждал никога никой да прави забележка за шум.

 В селото на няколко пъти минах покрай къщи, пред които имаше надута музика от високите по 1.80 метра тонколони. Човек би очаквал, че като е толкова населено хората ще създават по-малко шум, но тук е точно обратното – всеки бичи яко музика, вика, надува клаксона нон-стоп и форсира моторите.

Може би всеки иска някак да докаже, че съществува, че е отделен идивид в този океан от хора…

По улиците почти има задръстване от мотори, хоря носят торби с лед и каси с бира, на всеки три къщи в една от тях има събрани по 6-7 човека, които ядат и пият, кафенетата и фризьорските салони са пълни с хора, децат карат колела и тичат по улицата. Какофонията е пълна. Във Виетнам западняците се чувстват като че ли са в ютюб видео, в което скоростта е забързана по две, а звукът е увеличен до дупка.

Вече по тъмно стигам до поредния плаж – класическа двайсет километрова права ивица.

Плажът на едната страна

И на другата страна

 Плажовете

Виетнам е дълъг около 2000 километра и по цялото му източно протежение има плажове. Плажовете са класически – дълги от 5 до 20 километра; тайни – малки заливчета сред скалите, до които се стига или само по вода или по стръмни пътеки; китни – забоградени обикновено със скали от двете страни и с гигантски камъни по плажа и в морето; каменни – с камъни вместо пясък, но с корали още на плиткото и комбинирани – където планината се слива с плажа.

По крайбрежието има три огромни курорта, които са застроени с гигантски хотели. Като цяло иначе по плажовете има малки резорти с китни колибки и празни плажове с рибарски селца наоколо. В миналото и това пътешествие изминах около 1000 километра по източната ивица, която е 80 % плажове. Застрояването на малки и големи курорти тече с пълна сила, но разстоянието е огромно, така че още има доволно дивотия и природа.

Много от плажовете са пълни с пластмаси и боклуци – част от тях докарани от морето, други изхвърлени от хора. Има и изключително чисти, разбира се.

„Няколко“ рибарски лодчици

 Ден 7

Сутринта в 5 се събуждам от зверски силна музика. Имам чувството, че докато съм спал някой е заобградил палатката с тонколони. Навред виетнамска оперна музика оглася вселената. Излизам да се огледам и се оказва, че музиката звучи от ресторанта на 400 метра от мен. Не знам как е там, щом при мен, въпреки прибоя, се чува толкова силно. След около час музиката спира.

Излизам на пътя и тръгвам към главната магистрала, която свързва юга със севера, съответно Сайгон с Ханой (столицата). Без да махам ми спира жена с мотор и ме закарва до главния път. После пък ме спря един по възрастен човек с мотор, пак без да махам и настоя да ме закара където искам. Навигирах го с гугъл мапс и карахме около половин час из Хой Ан – туристически исторически град. Така стигнах близо до пристанището откъдето утре тръгваше ферибота за един близък остров – един от осемте острова Чам.

Предвид че това е втора част на плажното приключение в нея присъстват ключови елементи, които се повтарят от първа част. В първа част също бях решил да направя „кратко преходче“ до един таен плаж и пак ме изпече слънцето и се надрах от разни бодливи растения. Друг основен елемент от предишната част е как си изцапах палатката с едно лайно и я мих по нощите. Във втора част слава Богу само си разпънах палатката до едно изсъхнало кравешко лайно, което забелзах на сутринта.

Друг основен момент в предишната част беше запознаването ми с две виетнамски семейства и спане на плажа с милиони комари. Тук ще се срещна с холандки и не милиони, а само хиляди комари.

Ден 8

На сутринта точно в 5 се будя от виетнамска опера, която продължъва един час – предполагам, че е някаква виетнмска традиция по нова година. Сутринта тръгвам към ферибота за островите Чам. Има бавна голяма дървена лодка един път на ден в 8 сутринта и десетки бързи лодки през целия ден. На пристанището цари суматоха, бели хора питат насам натам кога и къде е бавната лодка, местни ги насочват ту натам ту насам, звънят да питат кога и къде ще е лодката. Запознавам се с две холандки и със задружни усиля намираме лодката (бавната разбира се) и се качваме. Холандките са туко-що завършили университет и имат по три месеца ваканция, през която обикалят югоизточна Азия. С рейсове и на хотели де, не са стопаджии с луксозни палатки „луди лисици“ и ферарита на краката 🙂

Ферито

В открито море

Стигаме на острова за час и половина чудесно плаване и след кафенце тръгвам на обиколка по плажовете. По пътя виждам една маймуна, която се скрива в гората. приближавам и я мярвам на едно дърво на около 20 метра от мен. Говоря й, а тя свенливо гледа в земята и примигва като примадона, поглежда ме за кратко и после пак свежда поглед. Маймуните са невероятни!

Къде е маймуната?

Холандките минават на мотор в този момент, отивайки към къщата, където ще останат за вечерта. Островът е малък – дълъг 6 километра и има две малки селца, където спят туристите – така наречените Home Stay (домашен хотел). Разбираме се да се видим на техния плаж по-късно.

Homestay – домашен хотел

Пътят се вие покрай морето. Плажовете са със светло жълти пясъци, кристална вода и корали, които започват на плиткото – тотална екваториална идилия.

Корали

След гмуркане и кафенце на единият от плажовете, на който имаше 3 гигантски ресторанта за по 150 човека всеки – азиатски стил, продължавам.

Това ли е раят?

Преди следващото селце има гигантски строеж на плажа – изглежда като бъдещ мега резорт. Иначе на съседния плаж, който е на 250 метра от строеже е забранено да се спи на палатка, тъй като е защитена зона. Ех, ех…

Срещам се с холандките и те казват, че ще ходят с лодка до съседния остров да се гмуркат с шнорхел и маска. Цената е 10 лв. на човек и решавам да се включа, спокоен, че ще имам точно пари за връщане с автобуса до Сайгон.

Качваме се на една малка лодка и лодкарят започва да върти манивелата в опит да запали двигателя. Изглежда нелесна задача.

След 10 минутни усилия не успява и безславно се връщаме на кея. Питаме в съседното кафене, дали имат някой лодкар и те веднага ни уреждат.

Холандките

Двигателят запалва от първия път и след 20 минути се носим над коралите, някои от които наподобяват мозък, други гигантски еднометрови гъби, трети са неуписуеми. Цветовете са лилаво, розово, оранжево, ярко зелено. По дъното има сини морски звезди. От някои от коралите се показват малки колкото нокът ярко оранжеви или лилави мъхести стволове, които ако се опиташ да пипнеш се прибират скорострелно в малка дупка в корала. Шарени рибки се стрелкат във водата и се оставят да ги доближиш на разстояние от половин метър.

Съседният необитаем остров, където отиваме да се гмуркаме

Топазено синьо

Хора правят фигури на кея

Преди залез се отправям към единствения плаж, където мога да спя – стига се за 20 мин. ходене по скалите. Плажът е дълъг около 50 метра.

Самотният плаж

Докато си почивам на плажа забелязвам как един рак ме гледа подозрително от дупката си. Ако го доближа се скрива в нея. Като си седна излиза и ме гледа. След двайсет минути ми става неудобно от укоризнения поглед на рака, който предполагам иска да си ходи по плажа и да си яде неща, а не да се притеснява от странни двукраки животни и се премествам на двайсетина метра.

Ракът в дупката си

Още един основен елемент, повтарящ се от първа част, а именно животни по плажа. Преди бяха прасета и кози, сега гъски:

Курортисти

Ден 9

На сутринта отивам за бавната лодка, но се оказа, че тя е тръгнала. Качвам се в бърза лодка, която лети със сигурно 60-70 километра в час по морето и стига за 30 минути.

Бързата лодка се управлява с волан

На излизане от пристанището ме спира една жена и предлага да ме закара докъдето искам. Опитвам да й откажа, да не я притеснявам, но тя настоява. Опитва се да ми намери автобус за Сайгон, но сега сме в празниците и няма места. Предлага да ме закара до магистрала и караме 30 минути. Много мила жена!

Когато питам за автобус се оказва, че цените по празниците са двойни, тройни и понякога петорни. Викам си, ще стопирам и ще помоля една приятелка от Сайгон да прати пари за всеки случай. Вече е следобяд и като никой не спира 30 минути на стопа, решивам да търся място за спане.

Оказва се, че този регион е изключително земедлски. Всяко празно пространство е в оризища или други насаждения.

Оризища безкрай с горичка отзад

Тръгвам да търся място за палатка, като гледам на гугъл мапс къде има горички. Всяка „горичка“ обаче като стигна до нея се оказва един ред от дървета насред оризищата или насред малко блатце. Представете си да вървите един час и половина сред малки селца в България, или където и да е в Европа, и да не можете да намерите място за палатка. Нито едно пространство с 6 дървета и 20 квадратни метра земя. Толкова населен и обработван беше този регион.

Горчива краствица

Краставицата наистина е доста горчива на вкус – тук обаче доста я ядат заради полезните вещества, които съдържа

Населението

Виетнам е доста населена държава. Често за западния ум това е направо непонятно и невероятно. Ако в Европа бяхме населени толкова нагъсто щеше да има граждански войни на всеки пет дена. Азиатците обаче са изключително социални и всъщото време някак могат да се изолират от външния свят и да не биват обезпокоявани от шумове, светлини или други външни дразнители.

Докато пътувах тези 1000 километра по крайбрежието много рядко по пътя имаше места без къщи. Най-дългите ивици без къщи, които видях бяха няколко по 20-30 км. обикновено в планински местности. Докато пътувам се чудя как решават къде да сложат табелите за край и начало на града след като винаги има къщи, магазини, ресторанти.

Това е и най-моторната нация, която съм виждал. Колите са около 10 % от превозните средства по улиците, камионите 10 %, рейсовете и бусовете 15 % и моторите са съответно 65 %. Също така често хората, особено учениците, карат и колела или малки електрически скутерчета.В допълнение има мотори с товарна част отзад, велосипеди с грамадни гуми, също с товарна част отзад, мотори с две помощни гуми отзад, щандове за сокове и сандвичи на колела, виетнамки с традиционни шапки на високи колела.

Трима на един мотор

Всъщност моторът превозно средство е с четири (понякога и пет) места

Почти на стъмване откривам една полянка с горичка под мост на главния път. В радиус от 200 метра има само три къщи, които са необитавани – истинска пустош! Горичката се оказва от каучукови дървета, засадени от местните хора. Все пак това са едни 200-300 свободни метра, трябва да се оползотворят някак 🙂

Ден 10

Излизам на стоп, мислейки си как днес или утре вероятно ще съм обратно в Сайгон, но всъщност предстои поставяне на нов кервански рекорд – не от любимите обаче.

След час чакане се премествам. Регионът е особен. Както е свръхобработваем и пренаселен, така почти всички заведения по главния път са затворени и всичко изглежда като изоставено. Колите ме подминават с безразличие. След още час и половина чакане се местя пак и пия кафе.

Кафе по виетнамски

Кафето

Във Виетнам и в Индонезия съм пил най-вкусните кафета досега. И в двете държави се отглежда кафе. Класическото виетнамско кафе се сервира в специален съд с дупки – като метална цедка. Тази цедка се натъпква с три-четири супени лъжици кафе и отгоре се сипва малко вода. След 3-4 минути водата се прецежда през кафето.

Преди това на дъното се сипва доволно количество кондензирано мляко. След като се изцеди кафето се рабърква с кондензиранто мляко и гъстата течност се сипва върху лед. Вкусът наподобява какао и шоколад, ароматът е неописуемо велик. 

Задължително кафето се сервира със зелен чай с аромат на цветя в чаша, пълна догоре с лед. Виетнамците определено обичат la dolce vita (итал. сладкия живот).

Следва нов час чакане, местене и пак чакане. Накрая след близо 6 часа стоп вече е следобяд и тръгвам да търся място за спане. Отново намирам малка спасителна каучукова горичка. През вечерта се повтаря основен елемент от Виетнама Джоунс първа част – а именно тълпи и рояци с комари около палатката. Основно са тигрови комари – краката и телата са им на сиви и черни ивици и оттам името. Много са настървени и хитри.

Ден 11

Започвам стопа с неголеми очаквания. След три часа си взимам платен бус за петдесетина километра. Докато пътувам в този омагьосан регион имам чувството, че сякаш един и същи град с едни и същи табели се повтаря на всеки три километра. В допълнение почти няма заведения за хранене на улицата, които навсякъде другаде във Виетнам са на всяка крачка, винаги и непрестанно. Няма и много кафенета. Сякаш съм в една отделна реалност, в един друг Виетнам на друг далечен непознат свят в съседно измерение.

Става следобяд и се качвам на един хълм до един будистки храм. Има тълпи с виетнамски туристи, така че дори не влизам в храма. Само на 50 метра от него се озовавам в същинска тропична джунгла с дебели дървета и много насекоми.

Храмът

Вечерта отварям палатката и един 5-6 сантиметров паяк пада вътре. И двамата се стресваме и отскачаме на различни страни. Пакяът се мушва някъде из дрехите в палатката. Ами сега? Изглеждаше от тези доста тунинговани, лъскави и опасни паяци, сив, целият покрит с малки косъмчета. Чудя се дали да не спя с него вътре, но решавам да се опитам да го намеря и да го извадя. Лека полека премествам нещата, изтръсквайки ги и… ето го и него. След първоначалния стрес не е толкова бърз и скоклив и успявам да го прибутам в една торбичка и да го извадя навън. Връщам се облекчен. Но когато светвам с фенера виждам, че в палатката има бая мравки.

От Маги и Цветин знам, че могат да ти прегризат палатката и да влязат вътре с милиони. Започвам да следя откъде накъде се движат. Всъщност не са толкова много и няма дупка никъде. Вероятно са полазили шалтето, докато беше вън на земята преди това и съм ги вкарал с него. Вадя мравките внимателно навън и заспивам. В три през нощта в екваториалната гора започват да капят капки от листата – ето защо се нарича влажна, или още дъждовна, гора, си мисля в унес в прегръдките на „лудата лисица“.

Ден 12

Вече нямам много надежда, че някой ще спре в този регион, но решавам да си стопирам. След малко ме качват двама полицаи, които сериозно лъхат на алкохол. Тримата се возим на мотора, барабар с голямата ми раница, за километър. Канят ме да ходим да пием бира, но аз им казвам, че трябва да пътувам. Часът е 10:30 сутринта. След още два часа и половина на стоп си хващам платен бус за 70 километра и се озовавам на нов плаж.

Рекордът е три дни, от които 11.5 часа на стоп без никой да спре.

Плажът на едната страна

И на другата

Ден  13

Излизам да пробвам да спра автобус за Сайгон. В този момент ме спира един канадец и предлага да отидем да пием кафенце в неговия хотел на 10 километра. Хотелът е малък и китен с три много яки бунгала.

Басейн и бунгало зад него

Бунгало

Изглед от бунгалото

Цената е 35 долара на вечер за двама. Ако някой минава оттам фейсбукът им е Banana Homestay. Намира са на 10 километра от град Ки Ньон.

Плажът е един от най-красивите, които съм виждали. Селцето е пълно с чужденци, дошли на почивка. Канадецът живее половината време във Виетнам и половината във Ванкувър. Каза че докато е в Канада живее в каравана, тъй като наемите и цените на жилища са безумни.

Стъклено бунгало на същия плаж – цената е 200 долара на вечер

Излизам на пътя и спирам рейс за Сайгон. Рейсът е спален, но е запълнен, затова част от нас лежат на земята между леглата. След 640 км и 12 часа в един през нощта пристигаме в Сайгон.

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s