Янгонски нощи на мизерията, златната скала, довиждане Мианмар (засега) – обичаме те!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Центъра на Янгон

 13.12

На сутринта, след като по никакъв начин не успяхме да обясним, че няма да ползваме автобус, въпреки това монахът ни заведе на спирката на главния път и напуснахме Чуангон (Kyuangon). Отдалечихме се пеша по магистралата и след около половин час една цистерна ни качи за 50 км. Оставиха ни на бензиностанция на 20-30 км преди Янгон.

Веднага след това ни качи туристическо бусче с мианмарци, живеещи дълги години в Щатите и Австралия, а сега са се върнали в родината за ваканция. Докато си говорихме дочухме китайска реч и се оказа, че са китайци родени в Мианмар. Много се зарадваха като разбраха, че можем да си говорим на китайски. В покрайнините на Янгон спряхме за обяд, черпиха ни индийска храна и чай с мляко, след което ни оставиха в най-централната част, до пагодата Суле (Sule pagoda).

MAP_Yangon

И така, ето ни и нас най-сетне в Янгон, който изобщо не е столицата на Бирма, както почти всички, в това число и ние, се заблуждават. Новата столица (Naypyidaw) се намира между Янгон и Мандалей и изглежда, че никой никога не я посещава. Янгон, бившата столица е най-големия и важен град в Бирма и без съмнение доста интересен.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пристигане в Янгон

Първите две неща, които ни направиха впечатление бяха многочислеността на мюсюлманите и облика на града. Струваше ни се, че цял Бангладеш и Бенгал е залял града. Встрани от голямата златна пагода, служеща като идеален център, стърчаха две доста големи джамии. Всеки втори продавач на улицата носеше характерното мюсюлманско кепенце и дълга брада. Китайски тип блокчета се редяха по геометрично пресичащите се улици и въобще архитектурата нямаше нищо общо с останалата част от Бирма.

Имаше толкова улична храна и сергии, че на практика целия център беше един голям базар. Най-сетне евтини плодове и зеленчуци на корем! Така и не мога да си обясня защо извън Янгон същите плодове са на четворни цени. Тук хората и не се пазарят, изстрелват ти някаква цена и си държат на нея, дори да е завишена. Възползвахме се да си накупим плодове в изобилие.

Уличната храна пък се състоеше от какви ли не видове нудъли, щандове за ориз с десетки видове кърита, шишове, пържени зеленчуци, hot pot (супа със зеленчуци, месо и нудъли, приготвена на място пред очите ви) и това което най ни допадаше – бангладешки банички и индийска доса (палачинка със зеленчуци). Имаше дори кисело мляко, което е нещо напълно отсъстващо в далекоизточните кухни, както и каквито и да е млечни продукти всъщност.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Храна по улицита на Янгон

Бирма е едно от местата, където човек разбира как се е появило названието Индокитай. Индийското влияние е очевидно, както в кухнята – чай с мляко например е често сервиран за закуска, пакората (панирани пържени зеленчуци) се продават навсякъде, ориза сервиран с кърита и др. Облеклото също – дългата пола лонги (longyi) очевидно е заимствана от индийското лонги. Китайското влияние също е осезаемо – зелен чай без захар се сервира с всяко ядене, продълговати мекички, бао дзъ (пълнено хлебче на пара) са типични закуски. Пъдпъдъчи и патешки яйца се продават на всеки ъгъл, нудълите и странните сладки оризови супи заедно с широката употреба на MSG (monosodium glutamate) също са влияния от Китай. Обаче безбройните местни и рибни кърита имат уникален местен вкус, но се приготвя по-скоро по китайски отколкото по индийски начин. Интересно е, че тук се яде едновременно с пръчици (за нудъли например), с лъжица и вилица (като вилицата не служи за набождане, а да си напълниш лъжицата с нея) и с пръсти.

Относно облеклото, ако долната част е индийска, горната е доста китайска, при жените – тясна прилепнала блузка (селянките предпочитат широки карирани ризи) с типична азиатска кройка и островърха плетена шапка както и плюшени джапанки от типа между пръстите. За разлика от индийките тук украшения почти не се носят. Като психика хората са типично югоизточни азиатци.

Младежите са много разкрепостени, всички са усмихнати и неконфликтни, но винаги остава една странна бариера на леко неразбирателство и дистантност, въпреки топлотата и голямото гостоприемство. С индийците например винаги се чувствахме като със свои хора и знаехме какво им е в главата във всеки момент. Но пък поне не са толкова затворени и прикрити като китайците и със сигурност бият всички от региона по доброта и загриженост.

След пазара се насочихме към един краен квартал, където мислехме да отседнем в будисткия център Табарва (Thabarwa) – първоначално медитационен център, а после и организация строяща села за бездомните. Днес е място с над 10 000 човека и всеки е добре дошъл да медитира или да помага с каквото може. Жоан, испанеца ни беше препоръчал да останем там, отделно и един човек от couchsurfing.org също ни насочи към центъра. Планирахме да останем 4-5 дена, да медитираме и същевременно да си извадим тайландската виза. На границата можехме да получим двуседмична виза, но това е твърде кратък период, за да се разгледа една страна, така че искахме да си извадим поне едномесечна в посолството.

Автобусът пътува близо два часа. Шофьорът караше като луд и се чудя как не се разбихме някъде. На вратата се олюляваше викач, анонсиращ следващите спирки, а пътниците трябваше да се качват и слизат в движение, като човекът ги дърпаше или буташе в процеса. Свалиха ни на 15 минути ходене от Табарва центъра. Когато пристигнахме, в една от залите монасите и хората от селото за бездомни имаха събрание и разрешаваха належащи проблеми.

Посрещна ни монахиня, италианка. Имаше и други западняци цанили се тук, както и една французойка на посещение като нас. Италианката ни приветства с лъчезарна усмивка и поиска да ни покаже стаите. Тук обаче възникна малък проблем, че жените и мъжете категорично трябва да спят разделени и то в сгради на различни улици. На нас не ни се понрави идеята. Искахме да сме си заедно, да си готвим, а тази нощ щяхме да правим и лечение за синузита, който ми се беше активирал след едно измиване на главата със студена вода.

Обяснихме, че за нас ще е некомфортно да живеем отделени и дали не можем да си опънем някъде палатката далеч от помещенията. В крайна сметка площта на центъра беше огромна. За един западняк обаче правилото е всичко и никога не се нарушава, дори в извънредни ситуации. Състраданието и безусловното правене на добри дела, както пишеха в брошурите на центъра са най-важното за дошлите да медитират, но за добрата италианска самарянка човек прави добри дела само ако са постановени в правилника.

Упрекна ни в претенциозност и капризничене, като наблегна че човек трябва да се съобразява с правилата на даденото място. Извинихме се, че така сме ги притеснили и че нямаме намерение да настояваме. Монахинята ни обясни, че трябва да спим извън пределите на центъра, защото щели да носят отговорност за нас, ако нещо ни се случи в гората тук. Освен това каза, че навън е много опасно да се спи и всъщност е забранено. Явно не беше забелязала хилядите бурмийци на палатки по пътищата из цялата държава, а това че досега всеки един манастир ни бе приемал топло и сме спали двамата заедно в стая, бе изтълкувано, че горките монаси нямало как да ни обяснят и се примирявали накрая.

Французойката, която пък попита за вечеря й бе обяснено, че след 11 сутринта не се яде. После й дообясни, колко е трудно в началото, но все пак й даде едно пакетче бисквити. По незнайни за нас причини монахинята искаше всички да приемат насила монашеските правила и едва ли не да се замонашат, без значение по какви причини хората са дошли тук – от любопитство, интерес или нещо друго.

Като се сетя само как във всеки един манастир до сега, без значение колко е часа, са ни приемали и сме спали даже в едно помещение с монах и деца. Винаги са ни предлагали и храна, тъй като са били загрижени за човека отсреща и неговите нужди, даже много повече отколкото за собствените си, камо ли да имат проекции какво и кога да се яде и прави.

И така, за съжаление монахинята взе ултимативно решение, че или спим отделно или кучета ни яли. Трябваше да напуснем центъра, където всеки, нуждаещ се от подслон, е добре дошъл „unconditionally“ както гласи мотото върху книжките. Сигурна съм, че ако бяхме попитали който и да е местен монах, веднага щеше да измисли нещо и да ни влезе в положението, но те всички бяха заети със събранието.

И ето че големите ни очаквания за престоя в Табарва рухнаха. Човек си вади извода, че трябва да се стои далеч от европейски духовници. Това вече ни е трета подобна случка – след спиритуалистите, които ни изгониха от светилищета на Шива в Дарамсала и отказа на кришнарките от Вриндаван да ни подслонят, като и те изтъкваха колко е опасно да се спи навън (Същата нощ ни нападнаха гамените от другата страна на реката). Сега мианмарските будистки окончателно затвърдиха мнението ни, че на такива по-добре никога да не се разчита.

И така озовахме се в 9 вечерта, преуморени, гладни и мръсни на улицата. Наоколо имаше само постройки. Всички манастири вече бяха заключили портите си и нямаше как да поискаме подслон. Вървейки по улицата забелязахме една ступа където изчаках Цветин, който отиде да провери какво има отзад. Оказа се, че има монашеско училище и сиропиталище. Монахът дори не изчакал Цветин да довърши въпроса и веднага се съгласил да останем. Монасите тук бяха пълна противоположност на казармените монаси в Табарва. Всеки захапал по една дебела пура, с ръце отрупани с татуировки, ни приеха с широки усмивки. Единият дори ни запозна с жена си и дъщеря си. Колко по-различен е будисткия свят от този в изкривените представи на нашата мила италианска монахиня !

13 – 16.12

 Янгонски нощи на мизерията

Настаниха ни в класна стая подобна на никога не виждал метла прашен килер. Подът бе толкова мръсен, че нямаше как да си опънем палатката върху него. Монасите групираха 3-4 дълги метални чинове и разпънахме лагера отгоре. Беше твърдо и неудобно, но няма как. Предната стена беше просто една решетка. Дадоха ни ключ да се заключим и донесоха вода.

Синусите ми пулсираха, главите ни тежаха от умора, а всички чували и дрехи вече смърдяха безумно клошарски, но все не оставаше време да се изперем. През нощта гъста мъгла се спусна и по ламарината под желязната решетка заудряха тежки капки конденз. Звукът се забиваше в мозъка ни и можеше да докара уморен човек до истерия. Натъпкахме си памук в ушите, но не помагаше особено. Часовете минаваха без да можем да заспим дълбоко и нервността ни се усилваше.

В 6 сутринта монасите ни събудиха, всеки момент учениците щяха да дойдат въпреки тайната ни надежда стаята да е неизползваем килер. Станахме с неохота и в още по-лошо състояние от вчера вечерта. Мястото не беше подходящо нито за оставане, нито за къпане и пране. Монахът и една жена, която си имаше заведение ни почерпиха мохинга (спагетите, от които почти винаги ми става лошо), кекс и чай. След това се запътихме към центъра.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Монахът благодетел си храни кокошчиците

Подремнахме за малко в паркчето до Суле пагода и останалата част от деня прекарахме в интернет клуба. Беше неделя и чак на утрешния ден щяхме да можем да подадем документите за виза. Приготвихме всичко предварително, от една агенция ни направиха безплатни резервации за самолет (условие за визата), изтеглихме пари и на свечеряване тръгнахме пеша към периферията на центъра с убеждението, че който и да е манастир ще ни подслони. Нещата обаче не седяха така.

Получихме четири поредни вежливи отказа и пренасочване към хотел. Явно янгонските манастири имаха строго правило да не подслоняват туристи. Отново стана доста късно, транспортът спря и улиците се опразниха. Налегна ни силно отчаяние и чувство за мизерия. Бяхме толкова мръсни и изтощени, придружено с главоболието и синузита, едвам тътрехме крака по улиците покрити с боклуци, след като сергиите са се разотишли.

Резервният ни план бе да се опитаме да се скрием в някой парк. За съжаление паркове в Янгон почти няма.  Набелязахме си единственото място, което може би щеше да става – малко паркче около езерото Кандауги (Kandawgyi). Хванахме един от последните автобуси за няколко спирки и се приближихме до Богйока парк (Bogyoke park). За неприятна изненада се оказа, че се намираме в най-луксозния квартал на Янгон. Пет звездни хотели, изискани ресторанти и барове обграждаха езерото. Всичко беше оградено и имаше пазачи. Най-сетне, след половин час  обикаляне успяхме да се вмъкнем в малка, тъмна част на парка през паркинга на гъзарски ресторант.

Алеите бяха добре подържани и трябваше да действаме скорострелно, за да не ни открият пазачите. Изкатерихме едно възвишение и опънахме палатката на тъмно между дърветата. Започна нощ по-мъчителна и от предишната. През малки дупки пробити от предишната мравчена атака нахлуха батальони от мравки, малки черни и зли. Хапеха безпощадно и доста болезнено. Отнякъде се появиха и комари, които ни направиха на решето. Нощта беше гореща и целите плувахме в лепкава пот. Завивах се с чувала, за да не ме хапят комарите и ставаше още по-непоносимо.

Смрадта на чувала, жегата и постоянните хапания ни сриваха. В 3 през нощта ни откриха пазачите. Осветиха палатката с мощни прожектори. Малко се поуспокоиха като видяха, че сме чужденци, но държаха веднага да се махаме. Ние казахме, че няма да се махнем до 5 сутринта и накрая си тръгнаха видимо недоволни. Към 6 се върнаха да проверят дали сме се махнали и трябваше да ставаме. В сутрешната мъгла тичаха безброй джогери паркирали лъскавите си коли по алеите наоколо. В езерото изплува златният връх на двореца. Събрахме багажа и като пияни се заклатушкахме в търсене на закуска.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Любимите ни дебели банани

Наоколо имаше само мохинга и пред алтернативата дори да я помириша предпочетох да стоя гладна. Оставихме багажа при едни хора, след което тръгнахме пеша към посолството и подадохме документите за визи. Утре трябваше да си ги вземем и на секундата щяхме да се ометем от Янгон. Прекарахме деня в центъра като се черпихме какво ли не, за да компенсираме нощната мизерия – мелби, кафета, банички, плодове.

 Поспахме в парка, проверихме нета, но всички ни бяха отказали в couchsurfing.org и следобеда се върнахме да си вземем багажа. Денят беше толкова приятен, но знаехме че приближава агонията на нощта. Бяхме решили да се пробваме в един друг ъгъл на парка, по-далече от гъзарите. Все щяхме да издържим последната нощ. Стъмни се и отново обикаляхме два часа с раниците на гръб, но скришно място нямаше. Попитахме едни градинари дали можем да останем между техните колиби, но разбира се първата им дума беше „хотел“. След като отново се бяхме изнервили и отчаяли, достигнахме до тънка ивица гора между решетката отделяща главния път от парка и езерото. Наблизо имаше скъпарски ресторант и колиба на строителни работници, но беше достатъчно тъмно никой да не ни види. Имаше и боклуци, тоест не беше в подържаната част на парка и нямаше да има пазач.

Мястото се използваше май от двойки да се натискат тайно. Спахме много неспокойно, очаквайки всеки момент да цъфне някой. Слава Богу не беше толкова горещо и почти не влизаха мравки, така че горе долу успяхме да си починем малко. Станахме много рано, за да избегнем проблеми. Сгънахме палатката и останахме да лежим под дърветата. Напълни се с натискащи се двойки и воайори с бинокли. По-късно сутринта отидохме в едно монашеско училище на отсрещния тротоар да се изкъпем и изперем.

Учителките бяха много мили, но директорката не остана никак във възторг и май се подразбра, че и други са идвали да търсят подслон, но ги успокоихме че си тръгваме. Визите трябваше да си ги вземем в 1:30 следобеда. Имайки още време отидохме да обядваме. Нямаше евтина храна и бая се забавихме. По едно време попитахме за часа и разбрахме, че е 2:40. Посолството затваряше след 20 минути, а бяхме на половин час пеша от него. Оказа се, че часовникът ни е изцяло сбъркан.

Метнахме се в едно такси и пристигнахме в последната минута Само пред алтернативата да прекараме още една нощ в Янгон бяхме готови да платим колкото и да е за да го избегнем. В момента, в който ни връчиха двумесечните тайландски визи ни обзе огромна радост. Край на градските мъчения и негостоприемните столичани. Отново сме свободни. Повече сигурно няма да стъпим в голям град, ако нямаме хост от couchsurfing.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Янгонска утрин

Върнахме се пеша, взехме раниците от монашеското училище и се впуснахме в тежката одисея по излизането от Янгон. Първо с един автобус до центъра, после втори до покрайнините и трети до главния път понеже се оказа, че сме объркали автобуса и накрая четвърти за да излезем от индустриалните зони на Дагон (Dagon). Пътувахме над три часа.

С последния автобус успяхме да изминем сигурно над 30 км, като ни таксуваха само градската тарифа 150 чата (20 ст). Кондукторът през цялото време искаше да ни сваля, но ние се заинатихме, че ще слезем на най-последната спирка. Слязохме в малко селце и кривнахме в страничен черен път, който ни изведе до ниви простиращи се до безкрая. По едни от напоителните канали растяха дървета и се скрихме там. Лошото беше, че докато вървяхме пропаднахме в кално тресавище и се омазахме целите, но радостта от това, че сме извън Янгон и има милиони места за спане беше непомрачима. Най-сетне се наспахме нормално, но все пак станахме по-рано за да не се стресират селяните.

Относно Янгон – градът всъщност е доста приятен и интересен, но за нас беше тежко изпитание. Забележителностите не са много, но тук се намира най-важната пагода в Бирма – Шведагон (Shwedagon), огромна, златна и много стара. Входът за чужденци е безбожен – 8000 чата (11 лв), така че я разгледахме само от вън, въпреки че май има трикове за проникване. Но покрай тревогите свързани с оцеляването ни, хич не ни беше до стратегии за щурмуване на пагодата. Също така има големи катедрали, колониална архитектура, синагога и още 3-4 интересни пагоди. Всичко обаче е с входове и се разхождахме само отвън.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пагодата Шведагон

17.12

Сутринта селяните ни откриха, но бяха много благосклонни. Един възрастен мъж ни донесе цяла торба с кексчета, ябълки, портокали и бутилка минерална вода. После се изкъпахме в тяхната къща и започнахме стопа.

Продължаваме на изток към границата с Тайланд, но тъй като имаме време ще се отбием да разгледаме Чайтийо (Kyaiktiyo) – Златната скала. Това е едно от най-свещените за мианмарци места. Представлява позлатен камък с малка пагода отгоре, крепящ се на ръба си по неестествен начин, като изглежда цяло чудо, че не се е претърколил в пропастта. Легендата гласи, че косъм от главата на Буда е затворен в пагодата, но е само легенда.

MAP_Bago

Първо ни спира обичайната малка камионетка до град Баго (Bago), където също има исторически пагоди. Разглеждаме една от тях, след което продължаваме пеша към края на града. Следващият ни стоп е камион директно до градчето Чайкто (Kyaikto), където е отбивката към скалата. Частна кола с няколко местни ни качва 15 км нагоре до село Кин Пун (Kin Pun). Тук е базовия лагер от където пилигримите могат да направят преход през гората дълъг 11 км до скалата или да си вземат камион, чиято каросерия е оборудвана със седалки. Ние продължаваме по асфалтовия път, надявайки се да си хванем някоя частна кола нагоре, тъй като раниците ни много ни тежат.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пагода в Баго

Подминаваме странна бариера и се отдалечаваме извън селото. Встрани намираме малка пътечка и сламен навес идеален за палатката. Отдавна вече е нощ, така че направо си лягаме.

18.12

Тази нощ беше по-хубава и от предишната, но ни очакваше доста тежък ден. Започваме да вървим нагоре по асфалта, но за наше учудване минават само камиони, пълни с пилигрими и по някое моторче. Скоро става ясно, че частни коли очевидно не се допускат, освен ако не са към управата или манастирите около скалата. Явно ще трябва да вървим пеша до скалата, а по пътя разстоянието е близо 15 км. Наклонът е доста сериозен и слънцето пече ужасяващо, въпреки че в момента уж бил хладния сезон. В Бирма има три сезона – горещ (февруари – май), дъждовен (юни – септември) и хладен (октомври – януари). Та в така наречения хладен сезон през деня е около 30 градуса Целзий, но през нощта се разхлажда до 18-20 градуса и всички постоянно повтарят колко е студено и как човек може да се къпе само един път на ден. В тропиците обикновено целия си облян в лепкава пот нон-стоп, така че хората се къпят по два, три пъти на ден.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Камиони с поклоници

Продължаваме да се бъхтим нагоре, но по асфалтовия път разстоянието е по-дълго, а камионите струват по 2500 чата (3,70 лв) и не ни остава голям избор. Аз се чувствам много зле и отпаднало и напредваме като костенурки. На обед вече стана непоносимо и просто се размазахме на една пейка под дебело дърво. Решихме да си четем книга, вместо да се измъчваме. От почивния ден на Напали бийч не сме се спирали и си представяхме, че в планината, понеже не успяхме в Янгон, ще си починем най-сетне, но се очертаваше иззлобването да продължи вечно.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Златната скала – мисията невъзможна

Искаше ни се просто да си седим някъде на реката цял ден и да не правим абсолютно нищо. Все пак пустата Златна скала бе толкова наблизо и щеше да е грехота да не отскочим да я видим. Следобеда мина един камион пълен с чували и момчетата взеха, че ни махнаха да се качваме без пари. Закараха ни до селото под самата скала и от там ни натовариха на камион за пилигрими до горе, като казаха да се качваме без да плащаме. Най-сетне стигнахме и се втурнахме към скалата, която все още не се виждаше.

Но какво ни очакваше сто метра преди да се приближим – гише на което всички чужденци трябваше да заплатят 6000 чата (8,40 лв). Дори в наличност нямахме толкова пари пък и не бихме ги дали точно за скала, каквато ще да е. Тръгнахме си покрусени, че сме загубили целия ден и толкова се мъчихме за нищо. Слязохме обратно до селото под скалата, като се надявахме да купим малко допълнително храна, но всички ни лъжеха с тройни цени и се отказахме. Продължихме по асфалтов път напред и се надявахме да слезем до реката и да опънем лагера. Пътят свърши след 2-3 км до малки водопади, наобиколени със сергии и целите заринати в боклуци, поредната тъпа забележителност, за която бяха излели тонове бетон, за да построят път.

Бяхме толкова скапани и отчаяни. Тръгнахме на обратно и на първия завой си опънахме лагера на малка равна площадка, която обаче се виждаше от пътя. Въобще не ни пукаше, искахме само да спим и да си сготвим нещо, цял ден не бяхме яли. Запалихме огън и скоро няколко местни, минаващи с моторчета, ни забелязаха, но само се радваха. Единият се върна и ни донесе минерална вода и кексчета. Хората в Бирма са наистина много мили. По-късно обаче ни очакваше голяма изненада.

В 10 вечерта, точно бяхме свършили с готвенето и се приготвяхме да вечеряме, когато от тъмното изплуваха десетина силуета с фенери. Организирана полицейска акция, някой от местните беше съобщил, че има чужденци на палатка. Полицаите бяха много притеснени и твърдо заявиха, че не можем да спим отвън, трябва веднага да се преместим в хотел. Било много опасно (обичайната азиатска параноя за сигурност).

Ние им казахме, че нямаме пари за хотели и утре сутринта се махаме. Най-малкото в Бирма всичкия хотелиерски бизнес се държи от хора от висшите кръгове и най-евтината нощувка е над 15 долара на човек, а тук в селото не падат под 60-70 долара. Полицаят каза: „Ма няма проблеми, безплатно ще ви настаним“. Друг избор нямахме и започнахме цялата процедура по сгъването на палатката.

Извикаха един от камионите и потеглихме наобратно. Камионът спря пред най-луксозния хотел в региона „Golden Rock Hotel“. Ние направо се шашнахме. Мениджърът на хотела потвърди, че няма да ни искат пари и ни настани на кръгла маса на дървена веранда да си довършим вечерята. Всички ни прислужваха сякаш сме най-важни гости. Такъв тип лудости от Индия не бяха ни се случвали. След това ни регистрираха и ни връчиха ключа за стаята. За първи път от месеци си взехме топъл душ и спахме на пухено легло. Много забавна случка, която ни подейства доста отморяващо.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В резорта

19.12

Извикаха ни за закуска – яйца, тостове, масло и мармалад и кафе, след което в 9 ч. трябваше да напуснем хотела. Не посмяхме да попитаме колко е нощувката, но преди това бяхме дочули, че е по 120 долара на вечер. Изпратиха ни най-учтиво и заслизахме пеша на обратно към базовия лагер Кин Пун. Бяхме успели и да видим скалата от отдолу и честно казано изобщо не ни се стори кой знае какво. По нанадолнището беше лесно и още не беше напекло, така че за нула време изминахме две трети от разстоянието. Спряхме на едно поточе на 3 км преди Кин Пун, понеже искахме да изперем чувалите, за които все нямаше време и до сега си смърдяха зловонно.

MAP_Kin Pun До поточето в малка колиба живееше монах отшелник и след като ни видя ни покани на обяд при благодетелите си, които имаха магазинче за кошници, на пътя. Говореше английски и ни разказа за ежедневието си, което беше общо взето медитации випасана и съзнателност във всеки момент. Ставаше в 3 сутринта да медитира, а в 5 отиваше в Кин Пун да събира храна. Традиционно всички монаси всяка сутрин тръгват боси със специални гърнета и миряните им ги пълнят който с каквото може, като се счита за голяма радост и благодат да дадеш храна на монасите.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Обяд с учениците на монаха

Докато чакахме да изсъхнат чувалите и дрехите, монахът ни показа старата си обител по една пътечка в гората. Мястото беше точно това, за което си бяхме мечтали – малко плажче на реката и дълбок вир с водопадче и пещера.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Вирчето и пещерата (горе вдясно)

Беше толкова хубаво, че решихме да останем една вечер и да продължим надолу на утрешния ден. Привечер дойде група мианмарци да се къпят и пият бира, но слава Богу се разкараха бързо и си изкарахме страхотно. Оставаха ни три дена да стигнем до границата, така че следващите дни трябваше да се пришпорим малко, въпреки че разстоянието до границата май не беше повече от 300 км, но тук никога не се знае колко време ще отнеме изминаването на такава дистанция.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бивак до реката

20.12

Извървяхме пеша оставащите три километра до Кин Пун, след което лека кола с двама фешън младежа ни свали до Чайто на главния път. Първоначално казаха, че са такси, но после решиха да ни вземат безплатно. От Гайто пътувахме безпроблемно до столицата на следващия щат Хпа Ан (Hpa An), щат Кайн (Kayin state). Отново сменихме две, три камионетки и камиона докато пристигнем.

По пътя навсякъде имаше бостани с дини и когато една от камионетките спря да пазарува, се възползвахме и ние да купим една огромна диня, която ни излезе 1,40 лв., а тежеше 4 кг. После трябваше да я мъкнем като грешни дяволи докато ни се появи възможност да я изядем. След навлизането ни в щата Кайн пейзажът стана много красив – малки отделени едно от друго скалисти хълмчета се мержелееха на хоризонта. Оризищата се замениха с гори и храсталаци.

В този щат живеят етническите групи Карен, голяма част от които бягат в Тайланд и живеят там в бежански лагери.

Пристигнахме в Хпа Ан в късния следобед и решихме да спрем за днес. Напазарувахме си малко провизии, тъй като мианмарската кухня вече ни ужасяваше и предпочитахме да си готвим сами и поехме към края на града. Не очаквахме обаче, че градът е безкраен и все още дори центъра не сме минали. Вървяхме покрай реката, нямаше никакви подходящи места за спане, а започна да се стъмва. Отново се почувствахме уморени и леко раздразнени от това, че сме се набили за пореден път в град по тъмно.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Колело с кош в Хпа Ан

Решихме да си опитаме късмета в манастир. В главната зала седеше гологлав монах с доста отвеян поглед и кървясали от бетел устни. Пред него имаше възрастна жена с навито парче плат около главата като чалма и голяма бурмийска пура в уста. Гледаше изпитателно към нас. Никой не говореше и думичка английски, а монахът само се хилеше, без да разбира какво го питаме. Появи се група мъже и един успя да се справи с превода. Монахът отказа да спим в манастира, май защото сме мъж и жена, но ни казаха да сме питали в някакъв друг манастир на 3 км от тях.

Вече доста отчаяни нарамихме раниците и продължихме в тъмното. След няколко отказа в Янгон вече се чудехме как изобщо някога са ни приемали в манастирите. Попитахме един човек за посоката и се оказа, че тепърва наближаваме центъра, но до излизането от града има поне още 5-6 км. Съвсем се отчаяхме и просто продължихме да вървим на автопилот. След около 20 минути достигнахме до голям манастир и просто се трупясахме на една пейка в двора.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Последен манастир в Мианмар

Цветин отиде да попита, въпреки че се съмнявахме да се съгласят. Абатът обаче веднага казал „да“ и скоро си разпъвахме лагера в голяма зала със статуя на Буда, придружени от дузина монахчета, които търчаха насам-натам и носеха ту рогозки, ту възглавници. По-късно две момчета ни донесоха и минерални води, сокове, шоколадово мляко, кексчета, пакет вафли и връзка банани. Както не бяхме обядвали бяхме извън себе си от радост. Бурмийската гостоприемност наистина е смайваща понякога.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бивака ни в манастира

21.12

Рано сутринта ни извикаха за закуска в трапезарията. Монасите тъкмо бяха свършили да ядат и отиваха „на лов“ както ние го наричаме, тоест на сутрешната процесия за събиране на храна по улиците.

Това, което най ни ужасява е мианмарската закуска. Този път сервираха ориз с няколко различни видове кърита с меса, плуващи в мазнина. Имаше и една купичка със зловонни зелени листа, та успяхме да си залъжем глада с бял ориз и въпросните зеленилки. След закуска отидохме да благодарим на абата, който седеше заобиколен от деца монахчета които му помагаха да си свие бетела.

(Видео: как се свива бетел)

(Видео: как се свива бетел-част II)

Взехме раниците от залата, която вече беше се превърнала в монашеско училище и напуснахме манастира. На изхода ни пресрещнаха двете момчета от вчера и ни подариха по една чашка сладолед и по кутия ориз със свинско, които им върнахме.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Ужасната (за нас) закуса

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Едно от ястията

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Друго от ястията (сушена риба)

Извървяхме пеша оставащите километри до края на Хпа Ан и отново без въобще да чакаме полетяхме с камиони към границата. Решихме да спрем на 10 км преди граничното градче, произнасяно Мяури (Myawaddy) и да си починем хубаво преди Тайланд. Днес е последния ни ден в Бирма и искахме да се насладим за последно, а и още не се бяхме настроили за преминаване в нова държава.

Камионът спря да зарежда на една бензиностанция и ние си слязохме. По пътя имаше няколко къщи и красива златна пагода. Влязохме в двора и се излегнахме в дървена беседка. Всичко беше толкова спокойно и замряло. На съседна беседка лежаха двама-трима строителни работници. Дворът беше огромен, с палми и банани, а най-отзад имаше две-три дървени колибки – жилищата на монасите. Никой изобщо не се приближи да ни досажда и поспахме няколко часа в знойния ден. После си сготвихме обяд на керосиновото котлонче и цял следобед четохме книги. Възползвах се да си довърша „Burmese days“ на Джордж Оруел, който е живял в Бирма двадесетте години на миналия век и е служил тук като полицай към британската имперска полиция. Това му е и първата книга, с много реалистични описания на колониализма.

Цял ден никой освен работниците не се вясваше наоколо и чак вечерта попитахме един възрастен монах дали можем да си опънем палатката в двора. Човекът веднага ни показа дървено легло на верандата на една от къщичките. Опънахме отгоре долния слой на палатката, който ни служи като мрежа против комари и се приготвихме за спане. Последният ни ден и нощ в Бирма бяха страхотни и си починахме много добре.

Вечерта един човек, музикант от трупа по традиционния танц пве (pwe), който също беше отседнал в манастира, дойде да си говорим и ни донесе гигантска папая и минерална вода. Единственото, за което съжаляваме е, че не успяхме да си общуваме пълноценно с хората, тъй като процента знаещи английски е критично малък, а нямахме и хост от couchsurfing.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Лекарства и билки

Много загадки останаха в Бирма, месецът не ни стигна да се потопим истински в местната култура, но бихме желали да се върнем един ден. Особено много искахме да посетим щатите Шан и Качин (Shan and Kachin states), до които сухоземният достъпът е отрязан за туристи, но са пълни с интересни племена, като например чернозъбите Ен (Enn), които смятат, че черните зъби са признак на красота и чрез усилено дъвчене на бетел и други средства си ги почернят. Друго племе са това на жените жирафи (подплеме на Карен), които поставят халки на врата си докато го удължат ненормално много, също с естетическа цел.

Мога да кажа, че изкарахме много интересен месец и едно особено чувство изплува всеки път като се сетим за Бирма. Хиляди златни пагоди в маранята над палмите и бананите, жените с жълти маски от танака, кървавите от бетел устни, сламените бамбукови колиби, ужасните манджи, стомните за вода, поставени под малки навесчета покрай пътя, монасите с червени роби и добротата и чистосърдечието на бурмийците … Това са част от образите, които витаят в спомените ни за тази прекрасна страна.

22.12

Рано сутринта всичко тъне в мъгла, както винаги всъщност. Червен силует на монах се скрива зад дървото Франгипани. Черни хърбави кученца щъкат около колибата. Извикват ни за закуска в малка зала в дъното на двора. Сядаме на земята около ниска дървена масичка и пластмасовия, решетъчен похлупак, предпазващ от мухи е вдигнат. Стомахът ми се свива конвулсивно от ужас, но няма как. Ще трябва да хапнем една последна мианмарска закуска. Очакват ни купа с бял ориз, парчета от някакъв плод от джунглата плуват във вода, кафява течност, наблъскана с чили миришеща на ферментирала паста от скариди и чинийка със сушени рибки. Натъпкваме се с ориз, като тайно си представям последните вафли и папаята в раницата. Напускаме манастира.

MAP_MyawaddyВеднага ни спира един джип и ето ни на границата в Мяури. Градчето е доста голямо и е пълно с нетипични, тухлени постройки. Има хиляди магазини. Обменяме останалите ни 2500 чата (около 3 лв.) в тайландски батове и сме готови да минем границата. За цял месец така и не успяхме да изхарчим общо 70 долара, главно заради щедростта и загрижеността на хората, също и заради евтините цени.

 

 

 

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Традиционн лекарство, направено от копита и стоножки

В имиграционното ни бият набързо печатите и скоро крачим по мост над малка рекичка, разделяща Мианмар от Тайланд. Влизаме безпроблемно на тайландска територия и един нов свят ни приканва да го опознаем.

 

Advertisements

One thought on “Янгонски нощи на мизерията, златната скала, довиждане Мианмар (засега) – обичаме те!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s