Луксозни преживявания в богаташка къща, магичните мостове от живи корени, Мегалая – шокиращо различната Индия

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Мост от живи корени

06.11

A Guwahati MAPПристигаме в 4:20 сутринта на гарата в Гувахати. Още не се е съмнало и е доста хладно. Оставяме зад себе си разбитите пътища на Западен Бенгал, рулцата с яйце и цвекло и мъжете със сини карирани полички. Щатът Асам ни приветства с влажни чаени плантации и хора с китайски черти. За съжаление няма да имаме време да видим почти нищо, тъй като пътуването към границата обещава да е доста бавно и екстремно, а визите постепенно изтичат.

Асам е известен с продукцията си на черен чай, който се изнася в целия свят и с екстремистки групировки, комунисти и странни племена. Ситуацията в северните части е доста несигурна, но Гувахати се води зона без проблеми.

Вървим по пустеещите в тези ранни зори улици и скоро намираме футболно игрище, скрито в малка уличка. Поспиваме си там до 9 сутринта въпреки любопитните деца и хора от квартала, които периодично идват да ни зяпат.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Типичен асамец със синя карирана пола

Останалата част от деня минава в безплодни опити да преведем пари за разрешителното ни за преминаване на сухопътната граница с Мианмар. Оказва се, че не можем да изкарваме валута от Индия, ако нямаме банкова сметка в индийска банка и след няколко часово обикаляне по банки, ни връхлита паника, примесена с отчаяние, тъй като парите трябва да бъдат преведени възможно най-скоро, за да сколасаме

Закупуването на долари за Мианмар също се оказва невъзможно. Пакетът с личните ни вещи от Делхи няма да пристигне навреме в Гувахати. Общо взето всичко изглежда кошмарно. Хващаме си рикша-маршрутка към къщата на хоста в южния край на града, но рикшаджията ни сваля няколко километра след мястото, където трябва да слезем. Недоспиването от последните дни, мръсотията полепнала по нас, умората от часовете обикаляне с раници, ни довеждат почти до нервна криза. Набутваме се с още една маршрутка, за да се върнем обратно назад.

Хостът ни е собственик на огромно училище и след като ни настаняват при мениджъра на общежитията най-сетне се успокояваме. Душът и чаша чай вършат чудеса. Вечерта сме поканени на парти в гигантската къща на хоста, където има още петима чужденци гости. В градината огромно барбекю и бутилки с качествен западен алкохол очакват гостите. Още 15-20 човека от групата на мотористите, чиито президент е хоста Криш, се появяват. Разговорите с хората и добрата обстановка съвсем заличават неприятните емоции от деня. Лягаме си заредени с енергия.

07-08.11

На следващия ден всичко се разреши по много благоприятен начин, като с магическа пръчица. Нашият хост Криш ни предложи да ни помогне с превода на парите, успяхме да обменим пари, да изпратим пакет със сувенири до България и пакетът, който чакахме от Делхи, се оказа, че ще пристигне в понеделник, заради което решихме да останем в Гувахати до тогава. С това се приключиха бюрокрациите за следващия един месец.

Обиколихме центъра. Имаше два-три интересни храма, но единият беше на остров по средата на река Брахмапутра и не можехме да намерим евтина лодка, другият пък беше на върха на един хълм и след цял ден тичане по пощи и офиси, решихме че нямаме повече сили и е най-добре да се прибираме, вместо да разглеждаме.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Островче в река Брахмапутра, Гувахати

Преместихме се в триетажния палат на Криш. Целият трети етаж беше за нас. Имахме кухня, бани, тераси и две спални. Част от другите чужденци си бяха тръгвали и бяха освободили етажа. В неделята си почивахме и главно пирувахме. За закуска, обед и вечеря масата биваше отрупана с какви ли не блюда, всеки път имаше най-малко по шест, седем вида ястия. Прислужникът постоянно сервираше и отсервираше, само трябваше да споменеш някой вид храна и тя моментално се появяваше на масата. Мандира, съпругата на Криш, се опита да ни изненада с българска кухня – пълнени чушки и таратор, които тя собственоръчно приготви, като преди това бяхме обсъдили различни рецепти.

Изкарахме си прекрасно в тяхната къща и общо взето мога да кажа, че това беше най-богаташкия дом, в който сме били до сега и най-луксозно прекараните два дена. Не че предпочитаме такъв тип изживявания, но сме щастливи да се сблъскваме с всякакви хора и начин на живот.

09.11

По план трябваше да тръгнем рано сутринта, но заради пакета и умопомрачителните задръствания, излизането от града стана по тъмно. С два автобуса стигнахме до околовръстното (По принцип може само с един, но директният беше невъобразимо претъпкан). После хванахме едно раздрънкано джипче за още 5-6 км до Джорабад. Вървяхме близо половин час, докато излезем от населеното място, имаше километрични опашки от спрели камиони и мина бая време преди да намерим подходяща отбивка. Решихме да се опитаме с нощен стоп и докъдето стигнем.

След около 20 минути чакане един камион бързак ни спря директно до столицата на щата Мегалая (Meghalaya) – Шилонг (Shillong) на 90 км от Гувахати. Шофьорът и помощникът му бяха от там и имаха монголоидни черти и доста трайбълско излъчване. Държаха се бая откачено и през целия път не можахме да се отпуснем. Шофьорът постоянно дъвчеше бетел и се жабуреше, като си изнасяше половината тяло през прозореца докато летяхме с адска скорост по завоите в тъмното. Висейки отвън, поглеждаше пътя отстрани и не се прибираше по над половин минута.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бетел

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Още бетел

Друг път пък бърникаше по разни шкафчета в движение, облече си пуловер, без дори да намали, и всеки път преди да хване скоростния лост си залюляваше ръката като махало, почти докосвайки ме. От бетела го разтрисаха тръпки и веднъж кихна, надавайки такъв вик, че ми изкара акъла. Всичко това беше съчетано с доста особена музика, надута на макс.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Най-вкусните банани – мини размер

Навлязохме в Мегалая. Усещането беше толкова различно от всичко останало в Индия, че човек спокойно можеше да си помисли, че е влязъл в друга държава. Пътят се виеше без край из зелени хълмове. Виждахме хора, увити в одеала в тъмното, схлупени постройки и нищо индийско. Стана непоносимо студено. Някакво особено спокойствие цареше навсякъде. Това, което знаехме за Мегала, бе, че е обитавана от няколко племена, говорещи сино-бурмийски езици. Голяма част от населението са християни, друга част се придържат към оригиналните пагански култове, а социалното им устройство е вид матриархат. До скоро се е изисквало специално разрешение за посещение на щата, както и за съседните щати Трипура, Мизорам, Манипур, Нагаленд и Аруначал Прадеш, което към днешна дата обаче е премахнато за по-голямата част от североизточните региони. Заради географската си изолация тези щати са запазили самобитната си племенна култура и са рядко посещавани, както от индийци, така и от чужди туристи. Нямахме търпение да се впуснем в този нов свят.

Спряхме в крайпътно заведение да вечеряме. Дървена колиба, няколко пейчици, алуминиево гърне, къкрещо на огъня и шефките на заведението. В Индия никога няма да видите жени, работещи в ресторант или още по-малко въртящи бизнес, но тук в Мегалая е абсолютно обратното. Всички заведения, хотели, магазини се ръководят от жени, а мъжете така и не разбрахме къде са и какво вършат.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Първи ресторант в Мегалая

Докато си хапвахме ориз с някакви странни зеленчуци, шофьорът по най-арогантния и неприкрит начин сваляше едната шефка, по-малката сестра. Голямата весело си въртеше пачка с пари и явно отчиташе събитието като да е в реда на нещата. Идвайки от традиционна Индия, където нещо такова би било доста скандално, ние се облещихме тъпо и си продължихме с ориза.

Минахме транзитно през Шилонг и едвам убедихме шофьора да не ни оставя в центъра на града, а на 10 км извън него. Самият той продължаваше в друга посока, но ние не искахме да разглеждаме Шилонг. Следващата ни дестинация беше Черапунджи (Cherapunji) – най-дъждовното място на планетата. Намира се в най-южната част на щата Мегалая, близо до границата с Бангладеш. До там ни оставаха около 50 км.

В 10 вечерта ни стовариха на един разклон в нищото и камионът си замина. Забелязахме табела с надпис Слонски водопади на 450 м и се насочихме по асфалтов път натам. Имаше метална решетка и постройки. Решихме да се шмугнем в гората. Сигурно беше около 7-8 градуса, целите треперехме от студ, а нямахме никакви дебели дрехи. Цветин си облече всичките тениски и аз облякох каквото можах, загърнах се в спалния вълнен шал, който брат ми ми беше подарил преди тръгване. Цяла нощ не мигнахме от студ, а на всичкото отгоре, явно по същата причина, тичкахме час по час по малка нужда, поне 4-5 пъти, въпреки, че не бяхме пили вода.

10.11

Очаквахме да се събудим в тропическа гора, но за наша голяма изненада се събудихме в борова, с къпини. Гувахати, от където идвахме, беше обрасъл с палми, банани и папрати и тази рязка смяна доста ни изуми. Оправихме багажа и отидохме до водопадите, но имаше вход и не ни се занимаваше да търсим тайни пътеки. Насочихме се към близкото село и си избрахме да закусваме в малка дървена барачка. Собственичката по нощница, с одеяло вързано през рамо като рокля, спусната рошава коса и червено червило ни сервира парота (тънко хлебче) със зеленилки.

Продължихме пеша към края на селото. Всичко тук ни очароваше. Нямаше рикши, мотори  и колела. Въздухът бе леко резлив и навсякъде имаше борови гори. Градчета и селца тънеха в тишина и спокойствие. Чувствахме се някъде далеч, в забравен свят, а точно тази отнесеност ни напомняше на някое заспало селце в началото на лятото в България.

С три кратки стопа достигнахме Черапунджи (Cherrapunji), известно още като Сохра (Sohra). Целият регион е обитаван от хора от племето каси (khasi). Всички изглеждат много дружелюбни. Повечето говорят доста сносен английски и комуникацията е лесна. Градчето не е голямо и отново е съвсем заспало. Оказва се, че интернетът е спрял в целия град и след няколко часа обикаляне в безплодни търсения на нет, поискахме телефона на едно момче, което с готовност ни услужи и успяхме да изпратим важно съобщение, без което нямаше как да продължим.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Главният базар в Черапунджи

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Местни жени от племето каси

Самото Черапунджи не е забележително. Има няколко презвитериански църкви и оживено пазарче. Това, което привлича туристите, са мостове, направени от живи корени на дървета. Селцата с такива мостове отстоят на няколко часа вървене и могат да бъдат достигнати единствено пеша.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къщи в Черапунджи

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Християнско гробище

Запасяваме се с храна за два, три дена и поемаме на преход към тези селца. Планът ни е да спим в близост до водопада Нокаликай (Nohkalikai falls) и от там да продължим по по-малко известен маршрут към селцата. Натам води асфалтов път и вече по тъмно тръгваме да вървим оставащите пет километра. Изведнъж една кола спира до нас и двама местни ни предлагат да ни закарат. Видели ни, че вървим в тъмното и решили да ни помогнат. Оставиха ни до желязната врата на входа и обърнаха назад. Наистина много мили хора.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

На табелата: „Най-дъждовното място на света, известно с невероятната си красота и екзотичния си народ.“

Вратата беше отворена. Шмугнахме се вътре, повървяхме по малко пътче и разпънахме палатката във висока трева. През нощта отново беше доста хладно, но се бяхме запасили от втората употреба на пазарчето и този път спахме значително по-добре.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къмпингуване в тревата (виждате ли палатката?)

11-12.11

Събудихме се и първата ни работа беше да изтичаме до ръба на гигантското плато върху което беше градчето и селцата в региона. Водопадът беше невероятно красив, а под него се беше образувало небесно синьо вирче. Върху самото плато растителността се състоеше само от жълтеникава трева, но от ръба надолу всичко тънеше в гъста тропическа джунгла.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Водопадите Нокаликай

Живи мостове

Стигнахме до ръба на платото, а пътека не се виждаше. Надолу почти отвесна пропаст, покрита с гъста растителност се изпречваше на пътя ни. Момче косеше трева наблизо и ни упъти към тясна пътечка, скрита зад последната каменна площадка за наблюдение. Стълби от подредени плоски камъни се виеха надолу към долината през невероятно красива гора. Папрати, палми, тропични дървета и гигантски паяци се полюшваха над главите ни. Никой не минаваше по пътеката и тишината се нарушаваше единствено от странната какафония на цвъркащи насекоми. Стълбите бяха толкова много и толкова стръмни, че след два часа слизане краката ни започнаха да треперят неудържимо. Последният един час се превърна в болезнено изживяване.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пътеката в джунглата

Достигнахме дъното на долината и се озовахме на бетонна пътека, водеща към селото. Кривнахме по малка, скрита в шубраците отбивка, която ни докара до два приказно сини вира, оградени от великолепно бели камъни. Между камъните малък пясъчен нанос предлагаше идеално място за палатка.

На следващия ден предприехме кратки разходки из чудната гора. Пътеката за сините вирове бе толкова зашумена, че никой не идваше в тази посока. На главното пътче обаче срещнахме няколко местни човека от племето каси. Ловко пристъпвайки боси (Въпреки, че преди да влязат в селото си обуваха джапанките) кръстосваха джунглата и всеки носеше различен „улов“ – кошница с диви портокали, бамбукови стъбла, торбичка с билки и листа, корени и какво ли още не. Имаха съвсем различно излъчване от градските хора от платото и ни се сториха значително по-резервирани.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Първият жив мост от корени, който видяхме

Вървейки по пътеката, след няколко завоя, неочаквано първият мост се изпречи на пътя ни. Гигантски тропически дървета с тежки, дълги няколко десетки метра корени, бяха послужили на местните да оплетат мост, който удържа на месеците проливен дъжд без ни най-малко да пострада. Поколение след поколение хората вплитали растящите корени в красиви функционални структури. Това чудо на природата и човешката изобретателност ни остави смаяни и изпълнени с чувство на приказност. Преминахме по моста от живи корени.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Мост от корени

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

И още един

Такива мостове са открити само в определени села и локации из щата Мегалая, Индия. Препоръчваме документалния филм от сериите Human Planet – Episode 7 – Rivers Friend or Foe, в който се дава подробна информация за този феномен.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Мостът на две нива

Село Нонгриат (Nongriat) е известно с моста си на две нива и е доста популярно сред бекпекърите. Въпреки това ентусиастите, които са готови да слизат и качват близо 1500-те стъпала от село Тирна (Tyrna), където минава асфалтовия път, са сравнително малко.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къщата за гости в Нонгриат

Мостът наистина беше много впечатляващ, но пък самото селце не беше толкова интересно откъм архитектура. Местните таксуваха всички дошли да видят моста по 10 рупии (около 30 стотинки) под предлог, че им трябват за поддръжка ?!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Футбол в джунглата

Оставихме телефона ни да се зарежда в туристическия дом на селото, където управителката остана видимо недоволна, че сме на палатка и твърдо заяви, че не е позволено. Ние не се смутихме особено и в тъмното се върнахме при нашите приказни вирове.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Сините вирове

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къмпингуване на сините вирове

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Дни на сините вирове

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Забава на сините вирове

13.11

Мускулната треска почти ни бе обездвижила и с големи мъки поехме по бетонната пътека към село Тирна. Опитаха се да ни таксуват на моста, но тъй като идвахме от обратната посока, просто им казахме, че си тръгваме и сме дошли вчера. Отказаха се да спорят. След около 40 минути достигнахме друг мост, който се падаше малко встрани и реших да платя и да го разгледам. Нямаше други туристи и се почувствах много мистично.

Последната отсечка се състоеше от над 1000 стръмни, бетонни стъпала, които ни взеха здравето. Този маршрут всъщност беше популярният и постоянно минаваха туристи или младежи, дошли да спортуват изкачвайки стълбите. Другата пътека, по която бяхме дошли, беше толкова по-живописна и усамотена, въпреки че беше много по-дълга и трудна си заслужаваше да се мине по нея.

Най-сетне се изкачихме до красива църквичка със статуя на Дон Боско, мисионерът разпространил християнството из тези земи. Стопирахме една линейка обратно до Черапунджи, след което се заехме с тежката задача да си намерим вегетарианска храна. Местната кухня се състоеше главно от меса, като дори телешкото се продаваше легално. Намерихме една барачка, в която ни сервираха бял ориз с няколко лъжици варени картофи, сготвени с горчива краставица. Мегалайските специалитети определено не успяваха да ни спечелят за сега.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Църквата на Дон Боско

След изкачването съвсем бяхме окуцели и дори ходенето по равно ни костваше ужасни болки. Влачейки крака безпомощно се изкачихме на едно хълмче с изглед към цялото Черапуджи и тъй като тук се стъмва в 5 следобед, в 6 вече бяхме в чувалите.

След двата дни в топлата джунгла съвсем бяхме забравили за студа на хълмовете и отново зъзнахме цяла нощ. За капак, леката настинка, която хванах в Гувахати, но ми мина за два дни, отключи някакъв ужасно болезнен синузит и цяла нощ спах с нагорещен камък на челото.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Река по пътя

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къща в джунглата

14.11

Станахме рано сутринта, от носа ми течаха лимфи примесени с кръв. Релаксирахме до обяд, готвихме палачинки и пихме чай. Всички ученици, които минаваха покрай нас, ни поздравяваха учтиво. Никой не дойде да ни разпитва или безпокои, въпреки че палатката се виждаше от всички околни къщи. Като манталитет и възпитание хората тук просто бяха коренно различни от индийците.

Първият човек, който ни взе на стоп, имаше ужасно дълъг, лакиран в розово, нокът на кутрето и пръстен с гигантски червен камък, очевидно фалшив. Остави ни в селце на 7 км. Заредихме се със странни местни зеленчуци – нещо зелено с формата на круша и с бодли. Вторият стоп ни придвижи 20 км напред, до голям разклон. Седнахме да обядваме „любимите“ ни мегалайски манджи – бял ориз със солено сготвени картофи. Единственото което му харесахме беше цената – 40 стотинки порцията. Третият стоп ни върна обратно до столицата Шилонг, където искахме да купим капки за нос и да хванем един разклон на юг към град Силчар. Когато помолихме хората да ни оставят пред някоя аптека, те възторжено отговориха, че са доставчици на лекарства и извадиха един сак пълен с хапчета и шишенца. Подариха ни два вида капки за нос, сироп за кашлица и хапчета за главоболие. Категорично отказаха да им ги плащаме.

После ни направиха една обиколка около Шилонг и централния пазар и ни оставиха на пътя за Силчар. Съвсем не очаквахме да видим магазини като „Body shop“ в центъра на града, още по-странни бяха младите момичета с прилепнали дънки, токчета, ярко червено червило и прически. Тази либералност тук направо ни шокира. По улиците се разхождаха рапърчета, костюмари, ексцентрици и различни други типове, в крак с модата. Момичетата се събираха на кафе в кафенета западен стил. Въпреки цялата модерност градът все пак изглеждаше много странно и като от някаква друга реалност.

Наложи се да си хванем автобус за извън града, защото се оказа, че все още сме почти в центъра. Това обаче не беше хич лека задача. Бяхме свикнали да спираме превозните средства по средата на улицата, но тук никой не ни спираше и се наложи да търсим спирка. След като я намерихме, никой не можеше да ни разбере, че искаме да излезем от града  и съответно не ни качваха. Накрая успяхме да се качим в автобус, заринат от кашони и дисаги пълни с покупки и зеленчуци, пълен с трайбъли, увити в одеяла. Дори не попитахме къде отива, просто предположихме, че излиза към селата и наистина се оказа така.

Едно момиче поназнайкваше английски и чрез него обяснихме, че ще излезем от града и ще слезем на отбивката, която ни трябва. Това доста успокои кондуктора, който се беше паникьосал, че не разбира на къде сме тръгнали. Автобусът се изкачи към горните квартали. Шилонг се оказа доста мащабен. Във високите части студът и влагата бяха непоносими и целите треперехме. На около 10 км извън градчето ни оставиха на пътя към Силчар.

Стъмваше се, но продължавахме да стопираме. Взе ни кола за Джовай (Jowai), градче на 50 км. Малко преди да стигнем помолихме да ни оставят в гората, но те така се притесниха и директно отказаха. За щастие ни се изпречи лъскав хотел в нищото и с облекчение се съгласиха да ни оставят там. От хотела се оказаха много мили и веднага приеха да си опънем палатката в задния им двор.

15.11

Започнахме стопа към 9:30 с надеждата да стигнем до Силчар днес. Трябваше да изминем над 200 км, а ни бяха предупредили, че се пътува бавно. Взе ни камион, който отбиваше към друг град на 30 км преди Силчар и много се зарадвахме на късмета си, тъй като частните коли обикновено пътуват от село на село, а сега щяхме да си лежим цял ден в камиона без да мислим за нищо. Шофьорът беше изключително симпатичен и нямаше помощник. Карахме с добра скорост, пътят беше О‘кей и скоро навлязохме в област Източни Джайнтия Възвишения (East Jaintia Hills). Минавахме покрай села, забравени от Бога, с ръждясали ламаринени покриви и царящо навред забвение. Хората бяха съвсем малко. Къщите се разпадаха или бяха залостени. Имаше нещо самотно из този край.

След обяд започнахме да слизаме и боровите гори се замениха с гъсти джунгли и бетелови палми. Пътят минаваше през резерват досами границата с Бангладеш. Регионът се водеше малко опасен и трафикантски, но ние минавахме транзит, така че нямаше проблеми. Тук станахме свидетели на най-наглата корупционна схема през всичките ни пътувания. През 20-30 км имаше полицейски постове, които преграждаха пътя на камионите и с пръчка в ръка очакваха веднага да им се дадат по 100 рупии (около 3 лева) без значение, че всичко ти е в изправност.

Явно никой не смееше да се противопостави и шофьорите покорно подаваха банкнотите през прозореца, като всеки си ги беше приготвил чинно преди това. Нашият човек знаеше точното местонахождение на всеки пост и километър преди това вадеше стотачката. Всичко това се извършваше без никаква прикритост, беше едва ли не задължително. Някои постове се намираха направо в селата и рекетът беше абсолютно публичен. За около 150 км шофьорът се бръкна с близо 700-800 рупии (около 25 лева), което за тук е огромна сума.

Често спирахме и за заверки на документите, но пък не се плащаше. Образуваха се доста големи опашки и ни се стори адски неефективно да се редиш на гишета над пет пъти в една и съща провинция и област.

Във финалната отсечка пътят стана ужасяващ – дълбоки дупки, много завои и стесняване на лентите. Започнахме да пълзим и часовете летяха без да изминаваме съществено разстояние.

В късния следобед минахме границата с Асам и всичко се промени коренно. Хълмовете отстъпиха място на широка равнина, джунглата се замени с чаени плантации и оризища. Хората увити с одеяла и църквите изчезнаха. Вместо тях се появиха така добре познатите ни хиндуистки храмове, джамии, жени със сарита и мъже с карирани поли. Тихите, чисти селца се смениха с шумни, ултра пренаселени градчета, пълни с хиляди дюкянчета, рикши и колела. Направо ми се дорева, но имах успокоение, че поне ще спим на топло.

Пътувахме с още един камион в тандем и се оказа, че той ще ходи до Силчар. Шофьорът уреди да се прекачим. Съвсем се стъмни, а наоколо се виждаха безброй къщи, блата и оризища. Не можехме да си харесаме място, на което да слезем, а Силчар наближаваше. Накрая се натресохме в града. Шофьорът, който впрочем беше едно 19 годишно момче, с невероятни умения на възрастен камионаджия, спря на 3 км от центъра. Взехме си раниците и започнахме да обикаляме по улиците, но естествено нямаше и педя свободна земя. Попитахме в един храм, но ни отказаха най-безкомпромисно. Започнах да изпадам в леко отчаяние пред перспективата да вървим още няколко часа в тъмното и взехме че се сдърпахме с Цветин. Тогава той просто влезе в първата изпречила му се къща и попита хората дали знаят за някакво място подходящо за палатка. Те видимо се притесниха и двама от мъжете ни поведоха по задните алеи към голяма къща. Там заварихме саняса и то гаудия вайшнав (демек кришнар) с очилца и много интелигентен вид, който ни посрещна много топло. След като се убеди, че не сме престъпници и разгледа паспортите ни, ни поведе към задната част на къщата. Даде ни самостоятелна стая с баня и ето, че отново бяхме спасени по чудодеен начин. По-късно ни донесоха вечеря и в 8 часа вече спяхме като заклани.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s