Преходът започва
Начало на трека
Дърво на пътеката
Село Шугар в далечината
13.06. 2015
Предишната вечер си бяхме намерили страхотна полянка, цялата ухаеща на билки. На сутринта се събудихме с изглед към гигантски водопад.
Водопада се вижда в далечината
Решихме да оставим багажа при хората от селото, тоест всички дрехи и книги, които нямаше да използваме на прехода и да си ги вземем на слизане. В селото накупихме допълнително провизии, предполагахме че с изкачването по реката магазинчетата и ресурсите ще станат силно ограничени. За да обясним, че искаме да купим храна, ни отне доста време. На десетото повторение на думата “ориз” хората се усетиха и отвориха склада-магазин. Понеже всичко се кара до тук само с катъри, стоките, които могат да се закупят са изключително еднообразни. Но все пак успяхме да си вземем брашно, лук, леща, картофи, олио, инстантни спагети и бисквити. Това щеше да е храната ни за следващите дни.
Рекичка
Сутринта с вече доста олекотени раници потеглихме нагоре. Пътеката беше все така приказна през вълшебната гора с дървета, които и трима човека не могат да обгърнат с ръце. Навсякъде кънтяха водопади. От време на време пътеката биваше препречена от някое гигантско дърво, паднало може би при буря. След три часа достигаме село Марор.
Паднало дърво на пътеката
Местните хора, които вече са съвсем скрити в планината, строят храм. Младо момче, което живее долу в цивилизацията и знае английски език, ни обяснява, че това село е последното в долината на река Сейндж и че напред пътеката става доста непроходима и трудна. Малко след Марор спираме да си сготвим леща с чапати и един овчар умря от смях, като ни вида как точно правим чапатите. Накрая не издържа и дойде той да ги направи вместо нас. Хем и да си спести тази смехотворна гледка как непохватни чужденци месят чапати.
Почивка за обяд
Обучение как се правят чапати
В късния следобед потегляме, но изникна проблем, защото изобщо нямахме време предварително да проучим трека, та нямахме представа как да продължим. Следвахме единствено груба карта с доста уголемен мащаб на целия щат Химачал Прадеш, на която беше отбелязана пътеката през долината в националния парк, но нищо повече. Около час по-късно хубавата горска пътека изчезна и започнахме преход през морени и камъняци, свлачища и храсти, като през повечето време изобщо нямахме идея от къде минава нашия маршрут.
Препятствия по пътя
Не след дълго група местни се появи изотзад – трима мъже с огромни раници от чували за цимент и две жени. Въпреки че бяха обути с гумени галоши, тичаха по камъните и вървяха доста по-бързо от нас. Забелязахме, че често спират преди трудните участъци и така имахме възможност да ги следваме, та лутането в търсене на път беше елиминирано. По здрач замръкнахме насред гората заедно с тях. Нарекохме ги “трайбалите” от англ. tribal – племе, понеже наистина приличаха на туземци, но епитета не съдържа никакви пейоративни конотации 🙂
Та трайбалите са много странни птици – жените носят рокли направени от прихванато тук-там вълнено одеало, с грамадни обеци на носа и вълнени забрадки. Мъжете са пък с шарени фесове и пушат цигари свити в някакви листа от гората и вързани с конче. Научихме от тях как да си запалим гигантски огън за по-малко от минута. Но това работи само в иглолистни гори.
Гледки
Научиха ни и да сготвим тяхна традиционна манджа с варено тесто и спагети, наречена “sidhu”. Показаха ни и някакви ядливи гъби. Седяхме цяла нощ около огъня, но комуникацията хич не върввеше с техния английски и нашия хинди. Всъщност техният език не е хинди, а нахари. Искахме да разберем защо по дяволите са тръгнали на този тежък преход, при положение че горе няма нито хора, нито нищо. Но тъй като те на всеки наш въпрос отговарят отривисто с “yes”, така и не разбрахме къде са тръгнали. Те естествено нямаха палатки, така че вечерта просто налягаха на тревата около големия огън и заспаха.
Къмпинг с “трайбълите”
14.06
Сутринта, когато се събудихме, нямаше и следа от нашите приятели трайбалите. Размърдахме се и ние и поехме нагоре. Пътеката съвсем се превърна в индианска пътечка с повишена трудност.
Мост от три дървета
На всичкото отгоре взе че и заваля. След близо час достигнахме една малка постройчица тип заслон, разположена на голямо пасище. Нарича се Паркачи, ако някой реши да прави трека. Това е и последната следа от човешко присъствие.
Последен заслон Паркачи
Продължихме още час нагоре, но дъждът все не спираше. Накрая се наложи да се скрием под едно свещено дърво-храм и да си запалим малко огънче, та да се сгреем. Не щеш ли отгоре по пътеката се зададоха група планинари, повечето от които бяха от горското стопанство. Английският им беше много добър и се осведомихме за много неща. Оказва се, че езерото, към което се бяхме запътили, е на края на трека. Представяхме си вече с умиление как си опъваме палатката на зеления му бряг, а край нас тичат ибески (himalayan ibex) и снежни леопарди. Всъщност според разказа на хората, езерото е сухо, горе всичко е в сняг и лед. Пътеката минава през огромни буци лед и сняг и всичко там е не на час, както го изчислявахме по картата, ами на четири часа трудно изкачване.
Скрити от дъжда
От горското бяха потресени, че сме без водач (реакцията на пълно изумление, че сме само двама бяхме забелязали и при хората от селата). Когато разбраха, че не сме си извадили и разрешителни, вече съвсем им призля. Трябваше да платим по 10 лв. на човек на ден (400 рупии) за престой в националния парк, но на три дни път от цивилизацията и в дъжда нямаше как да ни напишат разрешителните. Казахме им, че когато слезем ще отидем до централата и ще си платим. После измислихме стратегия за вечерно преминаване на пунктовете на връщане, та да не ни хванат. Все пак е срамота да искат такива пари за планината, която е на всички хора. Нямаше как да продължим и малко по-нататък опънахме палатката. Вече се въздържаме да къмпингуваме около свещени дървета.
15.06
Времето се очертава да е доста добро през деня и въпреки обезсърчителното описание на хората от горското за снеговете нагоре решаваме да се поразходим до където можем. Запасите ни доста са намалели и за закуска хапваме циганска баница (хляб с олио и сол). Скриваме раниците под едни морени и тръгваме на едночасова разходчица, както си бяхме въобразили. След по-малко от половин час достигаме първите преспи сняг.
Първи срещи със снега
Серията “със сандали по снега” продължава
Оказва се, че снегът е доста твърд и може да се върви и по сандали, само дето се пързаля доста. Преминаваме няколко препятствия, което ни коства бая усилия и време, тъй като съществува не малка вероятност човек да се хлъзне право в ледената река. Така малко по малко се изкачваме и след не знам колко часа достигаме Ракти сар (Rakti sar) – Кървавото езеро.
Наближаваме Ракти Сар
Ракти Сар на 4600 м. надморска височина
Пейзажът е извънземен. Отдавна вече няма гори и човек сякаш се е оказал на някакво нереално, съществуващо само за него място. Вижда се сухото корито на Ракти сар и едно светилище от три забити кола с няколко парчета плат около тях. Сега ни става ясно, че трайбалите са идвали на поклонение тук. Хората наистина сме уникални същества!
Светилището – цел на пилигримите
След като преминахме по леда над реката, за да отидем от другата страна до коловете, открихме доста по-къса пътека и заслизахме бързо на долу. Не бяхме взели никаква храна с нас и треперехме от глад, студ и изтощение.
След два, три часа се домъкнахме до раниците и от там слязохме да спим на заслончето Паркачи, където имаше много сухи дърва (все пак без огън няма храна). Едвам по тъмно успяхме да си сварим инстантните спагети. Имахме чувството, че това е най-вкусната храна, която някога сме яли. Така едночасовата ни разходчица се беше превърнала в осем часов трек.
16.06
Днес се повтаря същият сценарии. Циганска баница, вървене цял ден, че и по тъмно даже, докато стигнем до село Шугар, където ни е останалата част от багажа. Ядене чак през нощта, пак спагети. Поне вече сме на по-ниско и вечер вече не се вкоченясваме от студ.
Говорим си, че това наистина е един от най-тежките преходи, които сме правили и то най-вече заради липсата на храна (освен тесто и вода). Имаме време да готвим и ядем само сутрин и късно вечер. През дванадесет часовите тежки преходи гладуваме, защото вървим почти без почивки. Всичко това е придружено и с някои други екстри като пребиване по камънаците, надиране на тръни и коприва, вадене на кърлежи … Но прехода изцяло си заслужаваше, единственото жалко е, че не видяхме диви животни, освен безбройните видове птици.
Гледки на слизане
В късния следобед, когато преминавахме през село Марор, станахме свидетели на някакъв местен празник. Всички бяха се закичили с китки с цветя и носеха носилка със статуя на бог Брама. Даваха му да яде, изпълняваха и други странни ритуали. Свиреха на тъпани. Стори ни се, че въобще не ни се зарадваха, че присъстваме на церемонията. Изобщо не дадоха да ги снимаме. Така че побързахме да продължим по пътя си, въпреки че ни беше доста интересно.
Да си “хардкор” (краен) пътешественик понякога е доста трудно и изморително, все едно ходиш на тежка работа. По цял ден се изкачваш по виещи се пътеки, внимаваш да не се подхлъзнеш по стръмните склонове, озърташ се към надвисналите свлачища, да не те затрупат камъни. Гледаш с ококорени очи зашеметяващите гледки. На свечеряване си търсиш място за бивакуване, премръзнал и изгладнял като вълк, а и тепърва трябва да си разпъваш палатката. Трябва и да запалиш огън, често с мокри дърва, да замесиш тесто и направиш чапати, да врътнеш някоя манджичка и най-накрая пребит като куче се въртиш преди заспиване, заслепен от ярките картини на пейзажите, които си видял. И за пореден път разбираш, че си заслужва всяка минута мъки.
17.06
Последен ден от трека – окончателното слизане до Неули (Neuli). Направили сме си план да слезем след пет часа следобед долу, за да минем незабелязани, ако някъде има офис на парка. Последната част от пътеката е много лесна и приятна и в късния следобед вече сме на строежа на язовирната стена. Първият камион от строежа, който минава, ни качва и ни изкарва направо на главния път към Манали, на цели 30-40 км. За жалост вече е нощ и ни оставят на пътя, а наоколо няма подходящи места за палатка. Намираме се точно до един тунел и решаваме да го извървим пеша и да търсим място за спане от другата страна.
Както всеки знае, да стопираш в тунел през нощта никак не е лесно, да не кажа направо невъзможно, защото няма отбивки. Но все пак сме в Индия и една камионетка с отпадъци с пластмасови бутилки ни спира. Товарят ни при боклуците и потегляме. Слава Богу, че ни взеха, защото тунела се оказва дълъг над 3 км, а бученето на колите вътре беше ужасно. Така че дори в боклуци до коленете ние сме много щастливи. Камиончето ни оставя малко преди градчето Баджора (Bajora) направо в нищото. Но забелязваме малка тревна площадка над пътя, която се оказа перфектна за палатка. Последна нощ на спагети. Утре плануваме и жадуваме да изядем колкото се може повече манго : )
