Магичния свят на остров Флорес, надбягвания с биволи на остров Сумбава, злонамерени джуджета и трицветни езера

prodavachki

На борда на ферито има малко хора, а чужденците почти липсват, всъщност има само малка група от странно изглеждащи мотористи с тиранти, карирани ризи и кърпи на главите.По-късно разбираме, че са холандци. След два часа пристигаме в пристанището Пото Тано (Poto Tano) и директно политаме с нашия камион към столицата на провинцията- Сумбава Бесар.

map indonesia

Местоположение на действието в този пост

na-stop

На стоп в камиона

Остров Сумбава изглежда коренно различно. Много е сухо. Има ниски хълмчета с храсти и тънки дървета, пресъхнали оризища с недорасли растения и огради от плътно забити колове, които са поникнали и са станали дървета. Селцата са малки, с наколни мини къщички, доста добре подържани, прясно боядисани, с декорации и с малки градинки. Населението е основно мюсюлманско. Хората изглеждат чисти и приветливи. Може би няма да искат да ни заколят и вземат празното портмоне 🙂

po-putq

Пейзаж от остров Сумбава

След около два часа бясно каране пристигаме до столицата, чието име Сумбава Бесар в превод означава голямата Сумбава. Всъщност би трябвало да я кръстят „малката“ защото всъщност е малко градче с летище в центъра. Тук ни чака неприятна изненада. Братът на Тори си е изключил телефона и никакъв го няма. Докато се опитваме да се свържем с Тори и да разберем какво става, започва да се мръква. Разбити сме от слънцето, кораба, камиона и въобще целия ден пътуване. Тръгваме леко отчаяни по улиците на града. Няма никакви паркове. Реката е превърната в бунище и въобще не знаем дали е сигурно да се спи отвън.

cyrkvata

Католическата църква в Сумбава Бесар

Изведнъж, като по чудо, пред нас се изпречва гигантска католическа църква с пристройка и незавършен строеж отстрани. Влизаме в сумрачния двор, но сякаш всички са се изпокрили. След кратко въртене намираме няколко притеснени, че не знаят английски човека. Те извикват усмихнатата Магдалина и тъй като пасторът в момента се моли, тя тръгва да ни настанява в хостела на църквата „Санто Игнасиус“. Разбирайки, че нямаме пари първоначално ни разрешава да си опънем палатката. После, за да ни е по-удобно изважда един матрак и в крайна сметка преценява, че ще можем да спим в една от стаите безплатно. Всичко е чисто и ново.

staqta-v-pastoral-hostel

Стаята ни в пасторалния хостел

Появяват се още хора от пастството. Повечето са от остров Флорес и са с негроидни,  с подобни на папуаси черти. Всички са невероятно жизнерадостни. Мозъците ни започват да дават на заето. Прекалено многото случки, приключения, резки промени в комбинация с умората ни карат да не знаем къде се намираме. Разговаряме се с приятен младеж, говорещ перфектен английски. Той ни предлага всякаква помощ, от която бихме имали нужда в бъдеще. Поканва ни с тях в църквата да попеем, репетират за предстояща сватба в събота.

hora-v-cyrkvata

Така с песнопойка в ръка, седнали пред образа на Исус Христос, припявайки под акомпанимента на електронен орган, завършва този ден.

01.09

Вървим пеша към края на града. Спираме на местния пазар в Сумбава Бесар. Стотици сергии предлагат заленчуци, плодове, риба … Сутрин пазара е най-оживен. Зареждаме се с патладжани, горчиви краставици, тофу, ферментирал корен от тапиока и някакъв странен плод подобен на дървени гюленца, които не бяхме виждали до сега.

pazara-na-sumbava-besar

Пазарът на Сумбава Бесар

Взима ни камионче до околовръстното и от там продължаваме с второ и трето директно към източната част на острова – град Домпу (Dompu). По пътя ставаме свидетели на традиционно надбягване с биволи в калта.

nadbqgvane-bivoli

Традиционно надбягване с биволи в калта

Пейзажът е все така пустинен и сух. Все пак местните отглеждат кокос, царевица, джакфрут, манго. Поради липса на забележителности, единствено сърфисти посещават острова, известен с плажовете си с гигантски вълни. Пътят е добър и се движим бързо, само множеството завои забавят пътуването. Достигаме Домпу в късния следобед. За цял ден изминахме към 200 км. Решаваме да си търсим място за спане.

jackfruit

Цветин се опитва да изяде цял джакфрут 🙂

Докато вървим ни застигат две момчета с моторчета и на сносен английски ни предлагат да преспим в тяхната организация за преподаване на английски език. Все още нападението ни държи влага, така че този вариант ни се струва добър. Натоварват ни на моторчетата и продължаваме още няколко километра до офиса на фондацията „We save“, основана от младежи ентусиасти. Проектът им е направо революционен за Индонезия и е изцяло доброволчески. Учениците си плащат таксата с боклук, за всеки урок трябва да платят по сто пластмасови отпадъка за рециклиране. Учителите преподават безплатно, а всички разходи се покриват от продадените боклуци за рециклиране. Идеята хем да чистят околната среда (свръх замърсена в Индонезия) и да се учат, че не трябва да хвърлят боклуци безразборно, хем да имат достъп до безплатно английско обучение (нещо което също много им куца на индонезийците) е направо страхотна. За наше учудване всички говорят наистина много добре английски, включително и учениците. Обстановката е изключително приятелска, измислят се нови проекти и всички са страшно ентусиазирани и креативни. Имат дори осиновени деца. Планират училище за възстановяване на наркозависими и въвеждане на нова такса – плащането е засаждане на определен брой дръвчета. За съжаление нямат никакви фондове или подпомагане от вън.

bazata-za-reciklirane

Офисът на фондацията

Харесваме си бамбукова наколна къщичка в задния двор и опъваме лагер там. Ученици и учители идват да си говорим, всички много доволни, че имат с кой да си пробват английския.

02.09

Източният регион на остров Сумбава е почти изцяло мюсюлмански. Както на Ява, се събуждаме в четири сутринта от виковете за молитва от джамията. Всички жени са забулени. Мъжете носят дълги роби в арабски стил и са с фесове. Към обед организацията се изпразва и момчетата заминават за петъчната молитва, а ние поемаме на стоп към главния град на изтока – Бима (Bima). Продължаваме, както и вчера, да се возим в каросериите на камионетки.

mestno-taxi

Класическо такси

Бима не е особено заинтригуващ. Извървяваме го пеша от край до край, като симпатичен човек ни изкарва извън града и ни купува бисквити и кока колички. Същият човек ни спира и камионетка, която ще пътува до пристанището в Сапе (Sape). Возим се със семейство от остров Сумба, които се прибират у дома си. Остров Сумба е на 8-9 часа с ферибота от Сумбава.

pochivka

Почивка посред стопа

Не след дълго достигаме пристанището – дълга дига с наколни рибарски къщи от двете страни, а извън дигата заблатени, кални заливи. Пълно е с хора пътуващи към Сумба. Мястото е мръсно, всякакви странни типове обикалят наоколо, въобще цари твърде каубойска обстановка. Няма и квадратно метърче, което да става за спане. Нашият ферибот тръгва утре сутринта и щем нещем трябва да преспим тук. Сядам с багажа на масичките пред един супермаркет, докато Цветин предприема разузнавателна обиколка. Група ученици, каратисти от Сумба ме нападат да си правим селфита.

porta

Пристанището на Сапе

Цветин се връща с добри новини, хората от една от по-заможните къщи се съгласили да къмпингуваме в двора им. Разпъваме палатката в разкопан двор сред купчини пръст и ламаринени отпадъци. Всичко мирише на риба, тъй като семейството има бизнес с морски продукти. Държат се дистанцирано и резервирано с нас и изобщо не ни питат имаме ли нужда от вода или душ, което е крайно нетипично поведение за индонезийци. Питаме ги за тоалетна и ни насочват към склада им за риба, където тоалетната е без врата и няма дори течаща вода. Въпреки не особено приятелската обстановка сме благодарни, че поне има къде да спим и сме на сигурно.

mizerabalski-bivak

Луксозен бивак

03.09

Джамията е точно срещу нас и за кой ли път се будим от „азана“ (призива за молитва) в четири сутринта, по тъмно. Със задоволство си представяме как това е последната ни такава нощ в близко бъдеще, защото следващата ни дестинация – остров Флорес е основно католически. Към шест ставаме окончателно. Докато приготвяме закуската, собственикът на къщата, богат хаджия с бял фес ни наблюдава от терасата си. Стягаме багажа, благодарим му и се връщаме обратно на пристанището.

map sumbawa

Карта на маршрута на о. Сумбава

Камионите за ферибота са само три и след голямо мотане и подпитване на шофьорите, на единият се съгласяват да качат един от нас. Така аз минавам на стоп, но се налага да купим билет за Цветин (55 хил. рупии или 7 лв.). Фериботът до остров Флорес, следващият остров от веригата на изток, е само един на ден и пътува между шест и осем часа. Вече на борда, си намираме усамотено ъгълче с удобни меки кресла за спане и се подготвяме за дългото плаване.

na-ferryto

На ферито

Забелязваме, че тук са и групата застаряващи мотористи от Холандия, с които бяхме и на ферибота от Ломбок до Сумбава. По някое време завързваме дълъг разговор с водача им, също холандец, както и със симпатична двойка италианци. Пътуването минава много приятно – няма вълнение, корабът не е претъпкан. Плаваме покрай красивите Комодски острови, пустинни и необитаеми.

Lukche

Комодските острови през люка на тоалетната

Био бележка: Комодският варан е най-големия гущер на планетата, достигащ до 3 метра дължина. Обитава единствено двата големи Комодски острова – Комодо и Ринджа, като малки популации има и в три изолирани джоба на остров Флорес, от където на практика почти е изчезнал. Храни се с едри бозайници, а слюнката му е силно токсична и е способна да убие човек за броени часове.

Komodo

Комодските острови

В късния следобед достигаме оживеното пристанище Лабуан Баджо (Labuan Bajo). На котва има десетки яхти и туристически корабчета. Градчето е малко, но кипи от живот. На главната улица се редят множество ресторанти и хотели пълни до горе с чужденци, повечето дошли със самолет. Голямата атракция тук е тур до Комодските острови. Ние разбира се няма как да си го позволим с нашия бюджет, а и не сме сигурни дали ни се гъчка с хилядите туристи снимащи се с вараните. Ако имахме малко повече време и не бяхме притиснати от визите, със сигурност щяхме да опитаме да достигнем изолираните джобове на самия Флорес, където има варани и никой освен биолози не знае и посещава.

bregyt-na-flores

Брегът на Флорес

Информация за туровете:

-Вход за национален парк: 245 хил. рупии (32 лв.) Има включен задължителен рейнджър водач.

– Превоз: лодка (отиване и връщане същия ден, заедно с други туристи, включен обяд и спиране за гмуркане с маска и шнорхел) 350 хил. рупии (45 лв.)

Тоест в най-евтиния вариант е около 80 лв. на човек до близкия остров Ринджа. Тъй като островите са необитаеми и са национални паркове, не съществува обществен транспорт, редовни корабчета или фериботи. Разбира се на мен като биолог ми е терсене, че няма да мога да вида комодския варан, но това са резултатите от масовия туризъм – експлоатация на мястото и кожодерство. Повечето туристи изобщо не се замислят, че приходите на хората тук рядко надвишават 150 лв. на месец, че няма училища и болници, а парите които те трошат по глупавите турове стигат само за шайка мафиоти, държащи туристическите агенции. Почти никога няма да видите белуга да си хапва в местно ресторантче или да пазарува от пазара, те винаги са в шикозни заведения предлагащи италиански сладолед или мексиканска кухня и пазаруват от големите супермаркети. Така че местните рядко са облагодетелствани от този тип туризъм. Както и ние забелязахме, в Лабуан Баджо е пълно с преселници от други острови, дошли тук с нюх и пари да смучат туристите. Джамиите са повече от църквите. Местните флоресчани им работят като сервитьори и гидове за по 80-100 лв. на месец. Тази дълга тирада, може би отегчителна за читателя, просто показва отвращението ни към масовия, консуматорски туризъм.

Вървим пеша 2-3 км извън градчето и скоро попадаме на голяма бензиностанция с тревни площи, палмички и масички. Момчетата на смяна се съгласяват да къмпингуваме тук. Не след дълго сме наобиколени от група любопитни дечица, всичките имигранти от Тимур, боси и окъсанки. Помагат ни с опъването на палатката и готвенето. Въпреки че са много сладки и добрички дебнем с четири очи да не изчезне нещо. Откакто напуснахме Бали, колкото по на изток отиваме, покачващата се бедност става все по-очевидна. Все пак Флорес е значително по-зелен и плодороден от Ломбок и Сумбава, така че хората тук имат поне какво да ядат. Уморени от невъзможността да останем и за секунда насаме, си взимаме по един душ в банята и си лягаме смазани. Скоро обаче разбираме, че и тази нощ ще е тежка. Бензиностанцията е сборен пункт на младежи, шофьори на цистерни и момчетата на смяна. Започва се пиене на традиционния алкохол „сапи“. Изваждат се тон колони и всички избухват. Забелязваме, че местните често си общуват с нечленоразделни животински викове и мучене. От време на време някой изкрещява към палатката „оранг булеееее“ (т.е. бели хора) и всички прихват в задавен смях. Въпреки, че хората са мили и усмихнати, ще ни трябва време да свикнем на този тип праисторическа комуникация.

palatka-na-benzinostanciqta

Къмпинг на бензиностанцията

04.09

Купонът свършва едва в малките часове на нощта, а след изгрев идва ред на децата да наобиколят палатката. Ставаме в доста свирепо настроение, но след освежаващ душ се окопитваме малко.

Трафикът е доста слаб, но скоро ни взима камионетка до близко селце. От там ни спира луксозен джип с много мило, образовано семейство, дори сме леко шокирани, че не издават гърлени викове и мучене. Изваждаме страхотен късмет, ще пътуват към градчето, в което мислим да преспим – Рутенг (Ruteng). Разстоянието е едва 120 км, но заради планинския терен и милионите завои ще пътуваме поне три часа. Заспивам, за да не повърна. Оставят ни в центъра пред старата катедрала.

katedralata-ruteng

Катедралата в Рутенг

Интересно за се знае …

Остров Флорес, заедно с повечето източни индонезийски острови, като Тимур и Сумба всъщност е бил португалска колония. В резултат и до днес над 80 % от населението са католици.

Рутенг е центъра на област Мангарай, обитавана от етноса мангарай. Градчето също така е и религиозен център, с десетки църкви. Местните са запазили и анимистичните си обичаи. Често на покривите на стари къщи има тотеми. При определени ритуали се колят петли и се гледа на вътрешностите им. Има силен култ към духовете на предците.

rumah-adat-ruteng

Традицонна къща за събрания на етноса мангарай

В близост до Рутенг има запазено традиционно село на мангараите със специфични сламени колиби, но до там се стига с джип, а финалната отсечка е четири часа вървене. От холандците чухме пък, че заради туровете, местните са станали много алчни и одирали всеки, който достигне до Веребо (Waе rebo), така че се отказахме да ходим там.

Поспряхме в малка пекарна, където хапнахме от традиционните хлебчета „компианг“, след което отидохме да разгледаме катедралата. Там заварихме германка, която ни разказа, че издирвала следите на пралеля си, монахиня мисионерка, живяла в Рутенг дълги години. Продължихме да се разхождаме из уличките на градчето.

katedralata-otvytre

Германката в катедралата

Местните все така ни подвикваха весело, току някой се затичваше към нас с желание да пробва английския си. Къщите и атмосферата като цяло бяха много особени, създаваха усещане за заспало пасторално градче.

ulica-ruteng

Улица в Рутенг

Решихме да издирим адреса, който беше ни дал един човек от църквата в Сумбава Бесар. Херберт ни беше казал, че можем да останем да пренощуваме при роднините му. С тетрадка в ръка заразпитвахме хората. Упътиха ни към покрайнините, към някаква църква и католически девически хостел. От там група момчета ни помогнаха да издирим къщата на Джон Плеа. Семейството, което търсехме живееше в неизмазана тухлена къщичка, но всички говореха страхотен английски. Вече знаеха за нас от Херберт и веднага ни приеха с отворени обятия. Говорихме си дълго време. Момичетата ни показваха снимки от оризовите полета във форма на паяжина и други интересни места в околностите. Разказваха ни за трудностите на живота в такова отдалечено, неразвито място. Вечерта ни нагостиха с ориз, зеленчукова супа и сушена риба. Тази нощ най-сетне спахме като къпани.

pri-semeistvoto-ruteng

Със семейството на Джон Плеа

05.09

Продължаваме към град Баджава (Bajava), който е на около 150 км, т.е. 4-5 часа път из планините. Симпатичен шофьор на маршрутка ни изкарва извън града безплатно. Камион, тръгнал да товари пясък ни придвижва още десет километра. Точно се чудим как ще изминем такова голямо разстояние, като по пътя почти не минава нищо, когато ни спира кола с туристически гидове тръгнали да вземат клиентите си чак от другия край на острова. Поколебават се за секунда, но решават да ни вземат до Баджава на на стоп. Политаме по завоите, аз отново „припадам“ в опит да избегна повръщането.

na-stop

На стоп

В ранния следобед пристигаме на разклона за традиционното селце Бена и нашите хора ни оставят. От тук имаме още 15-20 км по малко пътче до селото. Краката ми треперят от лудото люшкане в колата и сядаме да си починем и да хапнем до пътя. Скоро шайка деца ни забелязват. Следват обичайните подвиквания и накрая присламчване. Както често се случва напоследък, не пропускат да ни поискат пари: „Money, money, mister?!“ В умовете на местните, белите са милионери сипещи злато от себе си. След известно време обаче се отегчават и отиват да стрелят по птиченцата с пушката на баща си.

dete-s-pushka

Продължаваме пеша към Бена. Цистерна с вода ни спестява няколко километра, взимайки ни до близко село с дървена, кръгла църква, пред която децата си играят с коне. Забелязваме, че тук има наистина хиляди деца. От всяка къща изскачат по шест, седем.

krygla-cyrkva

Кръглата църква

Скоро достигаме малко селце с традиционни къщи със сламени покриви и тотеми и гробове директно на площадчето в центъра. Сядаме да си побъбрим със старейшината. Владеенето на индонезийски ни сближава.

pyrvoto-selo

Традиционно село

village-chief

Старейшината

Всички дъвчат бетел и ни гледат с бляскави очи и червени устни. Етносът тук – нгада, е различен от мангарайте. Флорес, заради планинския си релеф е обитаван от какви ли не странни общности, запазили културите си непокътнати. Из селото тичат десетки кучета, хората тук много си падат по отглеждането им.

traditional-house

Традиционна нгада къща

kuche-i-vrata

Порта на къщата

in-a-bamboo-groove

Бамбучета

Продължаваме пътя си през бамбукови гори. Камионетка натоварена с една дузина местни и някакви чували ни взима директно до Бена (Bena village). na-stop-s-mestnite

На стоп

От хората научаваме, че преди седмица селото станало сцена на кървави събития. Някакво психично болно момче нападнало турист с ножа си, селяните се впуснали да го спрат и преди да го озаптят успял да накълца трима от тях. На входа мюсюлманин с бяла риза таксува билетчета (25 хил.рупии/около 3 лв.). Има и информационен център с табла за културата тук.

bena-village

Село Бена

sushene-na-orehi

Село Бена и сушене на орехи от макадамия

totem-chadyr

Мъжки тотем

tykachka-v-bena

Тъкане на стан

Решаваме да влезе само единия от нас, пък и гледката от гишето е достатъчно всеобхватна, а къщичките са от същия тип като в предишното село. Архитектурата е напълно автентична. Преди да влезе всеки посетител си слага парче плат на врата. Местните сушат ядки макадамия, жените тъчат на ръчни станове сарунги, притичват кучета, гробове и тотеми стърчат пред всяка къщичка .

totem-vyrhu-kushta

Фигура над къща символизираща оснавател на род, показваща статут

jeni-v-bena

Жени от етноса нгада

В най-високата част на селото, в беседка с панорамен изглед, най-старият човек в Бена, Якобус, на преклонната за тук възраст 56 години, свири на флейта.

slepiqt-fleitist

Якобус

kushta-grob

Женски тотем и гробове

След интересната обиколка разпитваме къде би било добре да си опънем палатката и ни пращат към някакво място на 2-3 км, с гледка и полянки. Докато вървим по пустеещия път се стъмва. Достигаме „Malu Lalu view point“ след около 40 минути вървене. Разпъваме палатката под терасата за наблюдение. Имаме си и тоалетна и баня. Това е първата ни нощ на усамотено място след инцидента и макар наблизо да има едно хотелче, цяла нощ не мигваме, ослушвайки се за подозрителни шумове.

palatkata-pod-vulkana

Къмпин на „Malu Lalu view point“

bena-ot-otgore

Село Бена от високо

 

06.09

Раздрънка джипка с негроиден младеж, пънкар, ни откарва до главния път, от където продължаваме на изток към столичния град Енде, както обичайно в каросерията на камионетки. Пътят все така описва хиляди завои, малки селца с тотеми в дворовете се нижат покрай нас. Последният ни стоп, директно до Енде (Ende) е със симпатичен разносвач на зеленчуци. След като пристигаме в града, Юлиус и жена му Мария ни канят да преспим в традиционната им бамбукова къщичка. Вечерта излизаме на разходка из градчето. Юлиус ни показва къщата на първия президент на Индонезия, Сукарно, пред която спираме за минутка, за да се заредим с положителната магия, която бликала от нея според местните. Минаваме и покрай катедралата и градския парк. За вечеря Мария е приготвила ориз, риба със зеленчуков сос и салата. До къщичката им има и джамия (Енде като пристанищен град е пълен с имигранти мюсюлмани от други острови) и църква. Тази нощ си лягаме под благодатните звуци от призива на джамията и страхотното пеене на пет гласа от църковния хор, които сякаш са се подредили под прозорците ни 🙂

s-nashte-hora-v-ende

Пред къщата на Юлиус и Мария

Иска ми се да споделя някои наблюдения върху пазарната икономика и царящия „дауншифтинг“: След като прекарахме целия ден с Юлиус, разхвърляйки торби с домати по местните пазарчета, ни се изясниха някои неща, като например, защо никой не яде зеленчуци, защо в тропична държава с хубав климат и наличие на водни ресурси 200 гр доматчета струват левче при средна заплата от 150 лв и защо месото е по-евтино от плодовете. Разковничето се криело в местна особеност на манталитета – съзерцание в колибата, релакс на макс, без много мислене за бъдещето и никакво напрежение, всичко това водещо до феномена „дауншифтинг“. Винаги се избира най-лесното и най-малко креативното.

produkti-na-pazara

Домати, тютюн и други есенциални продукти 🙂

Старите баби на пазара вместо да си посадят домати и да ги продават на нормални цени, чакат някой доставчик да им ги донесе от другаде на изкупна цена от 60-70 ст на кило, след което си слагат тройна надценка без да им мигне окото, все пак трябва да имат печалба 🙂 Хората пък не си падат по саденето на  зеленчуци в огромните си градини, на пазара цените не са им по джоба и така в резултат менюто им се е симплифицирало до бял ориз с кълка пилешко или парче риба и сосче. Кравите, които гледат не се доят, по необясними причини и на бебета се купува сухо, химично мляко. Изобщо „дауншифтингът“ е на лице, сядаш или лягаш на сянка и чакаш от някъде да падне някое манго или някое друго дребно нещо и това е достатъчно. Бедността, в богата на ресурси и дадености държава като Индонезия, със стабилна политическа обстановка и голям пазар е обяснима само чрез личния избор на неправене, мързелуване и ниска образованост. Винаги сме критикували консуматорството, но икономиката на вегетирането, като че ли започва да й съперничи в нашите класации.

na-pazara-3

На пазара

 

07.09

Призори съседите се разшумяха, нервно шептене се чу иззад тънките бамбукови стени. Съседката от отсреща е починала през нощта внезапно, на 40 години, от киста. Това е поредния случай, с който се сблъскваме в Индонезия на хора заминали си от болести считани за ако не безобидни, то поне неживото-застрашаващи на запад. В почти всяко семейство, с което си общувахме имаше по някой млад човек умрял от диабет, от инфекции … Много жени имаха проблеми със зачеването и спонтанните аборти. Всичко това се дължи на ужасяващото здравеопазване, липсата на болници и квалифициран персонал и не на последно място на убедеността на хората, че знахар би им помогнал повече от лекар, както и че болестите идват в резултат на черни магии. Индонезийците са много суеверен народ и вярват в какви ли не странни неща. Юлиус ни разказа, че на остров Ява бил хипнотизиран на улицата, чрез потупване по гърба и доброволно си дал всичките пари и телефона на магьосниците крадци. Тази история за хипнотизатори обирджии я бяхме чували и от други хора на Ява, но все не можехме да си обясним как така с едно шляпване изпадаш в транс.

baba-witch

Флоренсчанка

Рано сутринта потеглихме към градчето Мони (Moni), от където Юлиус щеше да зарежда зеленчуци, а от там беше и изходната точка към вулканичните езера Келимуту (Kelimutu National park). Пътьом оставихме жена му Мария в училището, в което преподаваше.

na-pazara

Селски пазар

babi-na-pazara

jeni-na-pazara

Жени от племето Лио

na-pazara-2

В селцето имаше седмичен пазар и местните жени от племето Лио облечени в дебели, тъкани сарунги и красиви широки блузи запълваха улицата. Стари баби дъвчеха бетел. Продаваха се и странни артикули, като например магически гривни от специално дърво срещу ухапване от змия.

magicheski-grivni

Магически гривни срещу ухапване от змия

Юлиус ни остави на разклона към езерата, една от най-популярните атракции на Флорес. Тръгнахме пеша по 13 километровия път. Не бяхме минали и три километра, когато джипка с работници спря и ни взе до горе.

orizishta

Оризища по пътя

На четири километра преди езерата имаше бариера с гише за билети за влизане в националния парк. Входът за индонезийци бе едва 5 хил. рупии (70 ст), но за чужденци е 150 хил. (20 лв). Обзе ни голямо разочарование и преди да измислим план за проникване, решихме да си починем под едно бамбуково навесче и да си сготвим нещо за обяд. Към нас се присъедини едно много сладко пет годишно момиченце, което ни забавляваше през цялото време. По-късно майка му ни почерпи ягоди и банани.

momichenceto-na-kelimutu

Обяд до входа на парка

Стана четири следобед и краят на работния ден взе да наближава. Всички изчезнаха на някъде. Решихме да действаме. Заобиколихме станцията на парка по странично пътче и тръгнахме нагоре по пътя. Стана ни странно, че уж е защитена територия, а в началото имаше ниви и няколко къщички. Малки момченца с прашки дебнеха птиченцата. Изобщо нямаше дебели дървета.

momche-s-prashka

Из националния парк 🙂

ptichence-kelimutu

Минахме за по-кратко по малки пътечки през гората. Огромните папрати ни караха да се чувстваме като в праисторически времена. Когато достигнахме горната база, вече не беше останал абсолютно никой. Широка пътека ни изведе до ръба на кратера, където в изчезващата дневна светлина видяхме двете нереални фосфорно зелени езера, всяко с различен цвят. Водата тук има свойството да си мени цвета по различно време. През други месеци може да е тъмно кърваво червена, синя или искрящо зелена, според химичните процеси извършващи се в езерото.

dyrvovidni-paprati-kelimutu

Дървовидни папрати

Интересно да се знае… Племето Лио счита тези езера за свещени. Вярват, че душите на умрелите се пренасят тук. Ако човекът приживе е бил добър, душата му ще се засели в горното езеро, наречено „Езерото на предците“, ако е извършвал и добри и лоши дела, отива в средното езеро – „Езерото на младите духове“. Ако ли пък е бил злодей, душата му ще се мъчи в „Езерото на злите призраци“, което често се оцветява в тъмно червено.

Стръмните склонове на кратера, димящата вода в извънземни цветове можеха да накарат всеки да почувства свръхестествената атмосфера на мястото. Започна да се стъмва, така че спешно се ориентирахме към търсене къде да спим. Скътахме се зад едни храсталаци, но на сутринта палатката щеше да е видима от определен ъгъл, на всичкото отгоре на няколко метра от нас очевидно имаше ритуално струпани камъни и мястото не беше никак подходящо за бивак. Съвсем се стъмни и решихме да оставим горното езеро за утре сутринта. Нощта беше хладничка и все се будехме от тревожни мисли, така че не успяхме да се наспим.

08.09

В просъница дочухме първите туристи идващи да посрещнат изгрева. Не след дълго се съмна и двама рейнджъра ни откриха. Казаха, че е забранено да се къмпингува тук, а единия си нямаше работа, та попита дали имаме билети. Нещата съвсем се закучиха. Прибрахме набързо бивака и им обяснихме, че нямаме никакви пари и няма да гледаме езерата. Индонезийците все пак са сговорчиви хора и не настояха да плащаме, но много държаха да ни ескортират с джипа си до главния вход на 4 км. По пътя разпитаха хората от колибите кога сме се промъкнали, по-късно и тези от бариерата потвърдиха, че вчера цял ден сме висели там. Точно си мислехме, че сме се отървали леко, когато рейнджърът реши да прегледа снимките от фотоапарата. Това, че сме видели езерата без да платим много го ядоса и започна да ни принуждава да изтрием всичкия материал заснет вътре. Разрази се скандал. Не се стърпяхме и докато си триехме снимките им казахме всичко каквото мислим в лицето, как паркът служи само за бизнес, как езерата са там от милиони години и те нито са ги създали, нито имат какъвто и да е принос в съществуването им, как е пълно с рейнджъри, но всъщност никой не го е еня за гората и ловците си ловуват свободно, докато те си лежат в базата и нищо не правят, как не е редно да искат пари за природата, право да бъде посещавана от всяко живо същество и колко нагло е да искат сто пъти по-голяма такса на чужденците и то несъразмерна със стандарта в държавата (Все пак в Европа никой не плаща по 50 лв за да се разходи в планината.). На рейнджъра му заигра лявото око от нерви. Индонезийците са неконфликтни и всяко повишаване на тона е крайно нетипично и неприемливо. С пяна на устата ни отговори, че ние сме бели, от богати държави и за това трябва да плащаме.

Обърнахме им гръб и в понижено настроение тръгнахме пеша към главния път. Все пак всичко се размина добре, макар и да изгубихме снимките. По средата на пътя спряхме да закусим, а после взе, че ни качи една камионетка до долу. Стопът на Флорес е уникално добър и скоро летяхме към близкото градче, не с кого да е, а с бракониерска дружина точно привършила успешния си лов в Национален парк Келимуту. Даже без да се усетим се бяхме облегнали на чувала пълен със защитени застреляни птици.

baba-lice

Баба

Зареждаме провизии от супермаркета и продължаваме към красиво плажче на изток, за което бяхме чули от хората. Качва ни луд състезателен камион, с усмихнат шофьор, любител на кънтрито. Косите ни се изправят, докато се накланяме под опасни ъгли на острите завои. Слизаме на отбивката за плаж Кока  (Koka beach) и тръгваме пеша през градини от какао и кокос. След 15 минути се озоваваме на малко живописно заливче с две, три варунгчета и никакви туристи.

Koka-beach-peizaj

Плажът Кока

Време е да си починем по-продължително, в последните две седмици не сме се спирали на едно място. Осведомяваме се от местните за сигурността тук, по всичко изглежда, че няма да имаме проблеми. За всеки случай вечерта си лягаме в непосредствена близост до една от колибките, обитавана от симпатично семейство флоресчани. Нощта минава спокойно, макар ние все още да спим в напрежение.

sutrin-na-koka-beach

Сутрешен изглед от хотела 🙂

09. – 11.09

Следващите три дена прекарваме на невероятно красивия и почти пуст плаж Кока. Всичко е прекрасно – кристална вода, голяма скала оформяща нос и разделяща плажа на две части, бял пясък, малко островче в близост, палми, скали … Мястото е наистина райско.

koka-vylna

Сутринта Бласиус, собственика на бамбуковото варунгче ни зарежда с вода, черпи ни кафе и ни връчва връзка с банани. В последствие ставаме първи приятели с него. Постепенно се убеждаваме, че плажът е сигурен и се преместваме в далечния му край, под дебела сянка, където установяваме бивака.

maistor-na-lodki

Рибар си поправя лодката

tsvetin-na-koka-beach

В бивака

В следващите дни завързваме социални контакти и с други колоритни личности – с местен гид облечен като хипаро-каубой; с немкиня собственичка на погребална агенция и шведката Каролина, която след като дошла на Флорес като обикновена туристка, получила културен шок и решила да остане за по-дълго и да се впусне във всякакви идеи и проекти за подпомагане на местното население.

termiti

Термити

В неделя пустият плаж се изпълва със стотици местни туристи. Семейства идват на пикник, монахини с ученици от съседните села, младежи щъкат навсякъде, деца крещят, правят салта и се къпят … Повечето местни не могат да плуват, а от вчера вълните са грамадни, така че ги наблюдаваме малко притеснено как се къпят на опасни места.

tylpi-ot-deca-v-moreto

Деца се къпят в развълнуваното море

Маги отива до варунга на Бласиус да си говори с Каролина, а аз оставам в бивака да си пия чайчето и да гледам как децата се учат да летят и правят салта.

letqshti-deca

letqshti-deca-2

Летящи деца

По някое време забелязвам, че се е насъбрала тълпа покрай брега, а вътре в морето двама човека плуват, но единия задържа главата си по доста странен начин за дълго във водата. Разбирам от едно от децата, че наистина има проблем и влизам набързо. В това време трети човек заплува към удавника с вътрешна гума за пояс. Напъхваме човека в гумата, обръщаме го с устата нагоре и бързо го изваждаме. За късмет на плажа се оказват и двойка- немкиня и ирландец. Момичето е медицинска сестра. Удавникът не диша, няма пулс, очите му са празни. Тръсваме го с главата надолу, повръща и след няколко вдишвания уста в уста започва леко да диша. Операцията по спасяването му продължава още 2-3 часа, докато той напълно се оправи. Всички сме много щастливи, че успяхме да върнем 18 годишното момче към живота. Тълпата си отива, а ние си устройваме малко празненство с двойката и каубоя. Пийваме по глътка бира. Отиващо си семейство ни подарява огромна връзка със зелени банани.

kuhnqta-na-koka

Катунарска кухня

Малко по-късно се появява Раду, индонезийски бекпекър, който идва на стоп и ще спи на палатка. Вечерта ни научава как да си палим огън от шепа суха трева и три парчета кокоси. Много есенциално познание, още повече когато Нафтечко за пореден път ни предаде, а газовото ни котлонче беше изчезнало, най-вероятно задигнато от някой.

bivaka-na-koka

Палатката на Раду и нашата

 

12.09

Стягаме багажа и заедно с Раду потегляме към град Маумере (Maumere). На тръгване се отбиваме при Бласиус да му поблагодарим и кажем чао. Той отново ни черпи с кокос за пиене. В бамбуковото му заведение група младежи от семинарията свирят на китари и пеят. Бъдещите свещеници са в разгара на купона.

s-karoline-i-blasius

Раздяла с Бласиус и Каролина пред неговото варунгче

Камионче претоварено с живописна тълпа от местни, дошли за празниците на плажа, ни качва до главни път.

na-stop-s-decata-ot-koka

На стоп към главния път

Не след дълго ни спира кола със симпатично семейство, което е право за Маумере. Слизаме на 12 км преди градчето, в село Нита, където ни очаква Трисно, приятел чийто контакти имахме от църквата на остров Сумбава. С моторчето си ни откарва в традиционен център за тъкане на „икат“ (платове), където наблюдаваме сложната процедура по оцветяване с натурални бои и после самото съшиване на плата.

jena-prede-v-maumere

Тъкане на икат

От там отиваме при родителите му. Майка му тъче на стан. Баща му е пенсиониран учител по английски. Посрещат ни с чай и усмивки. След вкусната вечеря пристига най-добрия приятел на Трисно, Вилфридус или накратко Уили и повсеместно се решава да слезем да спим в неговата къща в Маумере. Яхваме моторчетата и се понасяме в нощта към града. Прави ни впечатление, че всички къщи имат гробове в дворовете си. Противоположно на европейското суеверие и страх от гробища, тук местните предпочитат да закопаят близките си в двора, за да са близо до тях и след смъртта.

Пристигаме в издължена тухлена къща в покрайнините на града. Стаите са в редица и няколко от тях са заети от квартиранти. Уили ни предоставя собствената си стая, а той се мести в съседната при майка си. Трисно и жена му Сари също живеят в една от стаите. Всички изскачат от покоите си сънени и превъзбудени от появата на странните среднощни посетители. Час по-късно си лягаме на празния под, върху шалтетата и заспиваме сред пълчищата комари, които си правят пир с нас.

13. – 16.09

Животът ни в Маумере започва призори с ужасно трополене на кокошки върху ламаринения покрив, квичене на прасета и шумове от събуждащите се квартиранти. Ставаме с пулсиращи глави и олюляване. Майката на Уили вече е приготвила кафе и чай. Тежка жега натиска града още в 9 сутринта. Вадим си няколко кофи от кладенеца, дълбок над 20 метра (В последствие на Цветин му излязоха мазоли от въжето, но тук течащата вода не е на мода, така че душ, ходене до тоалетна, готвене или миене на чинии са свързани все с упражнения по вадене на вода от кладенеца.) и си взимаме сутрешен душ.

kladeneca-v-maumere

Сътрешна физ зарядка на кладенеца 🙂

Готови сме за поредната битка с бюрокрацията, време е за удължаване на визите за трети път. Уили ни откарва до имиграционното, където всичко тече на забавен каданс. Оказва се, че тук процедурата е изключително лесна и ще отнеме само три дни. (За сравнение в Бали ни въртяха две седмици.) Отдъхваме си, че ще успеем да се класираме за ферибота за Макасар (остров Сулавеси), който също е след три дена. Съвпадението е невероятно, защото този ферибот плава само веднъж на две седмици или десет дена.

След като свършваме с подаването на документите се отбиваме в офиса на корабната компания Пелни, която е почти монополна и фериботите й свързват всички острови отдалечени на големи разстояния един от друг. За съжаление, тъй като няма ежедневен обществен морски транспорт за такова голямо разстояние, съответно няма и коли и камиони пътуващи с ферибота. Така че, този път се налага да си купим билети, няма как да бъдем на стоп. За информация цената на билета е 175 хиляди рупии или 20 лева, за най-евтината класа. Продължителността на пътуването е 18-19 часа, разстоянието е около 1000 км.

Изпълнили сме си всички задачи, така че сега можем да се отдадем на маумерски живот и на пълно спокойствие. Докато чакаме за визите и кораба трите дена минават изпълнени с незабравими моменти. Ежедневието в Маумере протича горе – долу така: Будене с кокоша и свинска глъч, много кафе, вегетация на сянка в обедните горещини, подготвяне на обяд с подръчни средства (най-често ориз, корени от тапиока и зеленчуково къри), следобед разходка или среща с момчетата от арт общността, чийто основател е Уили, разговори и пиене на „моке“ (местен палмов алкохол) до среднощ. С времето се привързвахме все повече едни към други и страшно ни се отщява да си тръгнем от тук. Чувствахме се като в стара приятелска компания от ония далечни, забравени времена, когато човек е млад, необременен и все още си има такова нещо като „компания“. Те всички до един бяха големи ентусиасти, кой художник, кой фотограф, кой нещо друго. Уили естествено беше душата на компанията, откачалката.

willy

Уили

Макар и да нямаха никакви средства, животът бе весел и лесен. Майката на Уили, възрастна жена с изключително благ нрав се грижеше за всички ни и когато веднъж се прибра до село Нита за един ден, почти забравихме да ядем и готвим. Нейната липса се отрази сериозно на стомасите ни.

s-radu-i-willy-v-kuhnqta

Раду, Уили и Цветин готварстват

Някои вечери прекарвахме в крайбрежно кафе с морски изглед, други в двора на къщата, трети в тъкачния етно център в Нита, собственост на тяхна приятелка. С разговорите се потапяхме все по-дълбоко в магичния, пълен с духове свят на флоресчаните. Като цяло индонезийците имат голяма склонност към магии и шаманизъм, но тук на Флорес тези вярвания пропиваха самия физичен свят до такава степен, че магичното и реалното се сливаха в едно общо. Легенди и истории валяха една след друга, като всеки път разказвачът беше убеден до мозъка на костите си в истинността на разказа. Така, под мъждукащите лампи, сред шумолящия бамбук, цвърченето на геконите, полюшването на банановите листа, човек се питаше дали пък наистина на Кока няма злонамерено джудже хобит, което смущава спящите по плажа, като им дращи по палатките и ги дърпа за краката, дали наистина в малко магьосническо село на остров Алор хората потомци на някакъв прилеп могат да летят, а в Тимор владеят нечувани заклинания …

orizishta-po-putq

Пейзаж от Флорес

Маумере е едно съвсем малко, твърде заспало пристанищно градче, макар и да се счита за най-големия и важен град в източен Флорес. Тук няма нищо интересно за разглеждане, повечето хора просто преминават транзитно. Въпреки това обаче, без да се усетим Маумере се загнезди в сърцата ни. Местата, към които сме изпитали привързаност по време на пътешествието се броят на пръстите на едната ръка. Флорес и Маумере заеха челното място, дали заради Уили и момчетата или заради мистичната сика (sikka) култура на местните, заради нещо успокояващо във въздуха или заради отдалечената забравеност на това място, заради красивите обрасли с джунгла хълмове, заради спрялото време или нещо друго, но Флорес успя да ни покори. По-късно все си спомняхме с носталгичен трепет: „Ех, времената в Маумере …“ Как ни се иска пак да се върнем там, да умираме от смях с Уили, Раду (момчето бекпекър от Кока, който през цялото време беше с компанията) да ни буди със закуска от сварен боб със захар и кокосово мляко (ястието се нарича „бубур каджанг“) и всички да се правим, че той е боливудски актьор, да обсъждаме задълбочено еко проекти с Каролина (шведската преподавателка от университета), да вадим вода от кладенеца и да дишаме тежко в нажежения тропичен въздух, размазани на някой стоп.

map flores

Карта на маршрута из остров Флорес

Останаха много неща и места за разглеждане, които нямаше как да обходим в това пътуване – Ларантука (Larantuka), католическия бастион на Флорес в най-източната част на острова; остров Лембата (Lembata), където хората все още оцеляват от лов на китове с бамбукови харпуни; остров Алор (Alor), където на миниатюрна площ се говорят поне десет езика, а местните са майстори в магиите; Тимор (Timor), пълен със запазени традиционни общности; остров Сумба (Sumba), където се организира нещо като бой върху коне (пасерола), често прерастващ в истинско меле и още дузина малки островчета с интересни култури и бели плажове. Но тези неща ще останат за следващия път, какво да се прави. Сега е време да потегляме към Сулавеси (Sulawesi).

obshtata-snimka-v-maumere

С цялата компания

Корабът ще отплава в 23 ч. вечерта. Цялата компания от поне десет човека се събира да ни изпрати. Купуват ни минерални води, а Раду ни придружава до сами кораба, преминавайки някак си незабелязано всички проверки за билети. Качваме се в търбуха на осем етажния ферибот, претъпкан от хора и се сбогуваме с любимия ни остров и милите приятели. Следващата задаче не е съвсем лесна, да намерим място за спане. По кожените матраци са налягали и насядали стотици хора, така че решаваме да си търсим място някъде отвън на палубата, но и там върху картони лежат плътно един до друг пътници. Най-сетне на един от по-горните етажи намираме празно, тъмно местенце, посещавано единствено от пушачи. Опъваме палатката и сме готови за дългото плаване. Корабът се оттегля от кея и с плавен, бърз ход поема към открито море. Вълнение няма, а и плавателното средство е достатъчно тежко за да не усещаме и най-малкото полюшване.

pod-vulkana

По пътя 🙂

Advertisements

2 thoughts on “Магичния свят на остров Флорес, надбягвания с биволи на остров Сумбава, злонамерени джуджета и трицветни езера

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s