Свещеното обиталище на Бог Ману – създателят на човешката раса, как Керванът го осквернява и други духовни приключения из Химачал Прадеш

Саду

09.06.2015

Целия ден обикаляме по улиците докато не разгледаме всичко. Сутринта закусваме до басейна на храма в Баксу, където е пълно с къпещи се туристи, най-вече от Пенджаб. Следобеда разглеждаме и музея до манастира и настроението ни се разваля значително, има табла със снимки на извергщините, които Китай е причинил на Тибет и системетичното унищожаване и асимилиране на тибетската култура.

Изглежда, че ако Тибет продължава да е част от Китай още няколко години всичко ще е загубено. Бежанците в Дарамсала са около 160 000 и се опитват да запазят културата си, но ситуацията всъщност е доста безнадеждна. Тук не ми се иска да описвам какво видяхме в музея, включително докато живеехме в Китай  последните три години насилствения  асимилационен процес е продължавал. Като например премахването на всички двуезични табели с тибетски от улиците; слагането на китайското знаме по всички сгради и къщи; брутално смазване на мирните протести; в училищата изучаване само на китайската култура; заселване на хиляди хан китайци … в Интернет човек може да се информира за ситуацията.

Следобед докато си почиваме депресирани на една полянка и си мажем филии се появява изневиделица един огромен макак, засилва се право към нас да краде храна. Цветин се опитва да го отпъди със сандала си, което обаче го агресира още повече и се налага със светкавична скорост да му хвърлим една филия. Това го успокоява доста. Късно вечерта се прибираме да спим на старото място до светилището на Шива. Цяла нощ някакви типове обикалят и шъткат наоколо, така че не се наспиваме много добре.

10.06 – 11.06

Сутринта имаме неочаквано събуждане. Група бели психарки рано рано се появяват и докато спим още, една от тях извиква, че това било частен храм и не можело да спим тук, защото щели да правят някакъв ритуал. Всъщност садутата, които са истинските поклонници в светилището и идват всяка сутрин да се молят и палят пръчици, не ни казвваха нищо, а само ни се радваха. Но западния егоцентризъм явно няма край и тези девойки решиха, че храмът си е само техен.

Туристки правят ритуали

Но, както и да е, без това трябва да ставаме. Започваме да оправяме багажа си и имаме възможността да наблюдаваме психарските им дилетантски ритуали, които се състои в това да покрият главите си със син воал и да запалят пред себе си свещ. После започнаха да свирят на китара и да хвърлят ориз в огъня, който предварително бяха си запалили. През това време пристигнаха двама индийски садута, леко изумени, подхилвайки се си запалиха техните пръчици и си заминаха мълчаливо. Тръгнахме си и ние. Закусихме на една полянка в гората и закрачихме бодро към края на града.

На 2 км от изхода се намира една от най-старите църкви в северна Индия, от 1852 г. St. John in the wilderness (Св. Джон в пустощта). Разположена е в кедрова гора със супер дебели дървета и при влизане вътре се събуваш.

Църквата “Св. Джон в пустощта”

По пътя надолу минават главно таксита, ние си хващаме градското бусче до долната част на Дарамсала, след това друг автобус за да излезем в покрайнините на града. Един билет струва 5 рупии (15 стотинки).

Най-накрая сме извън туристическият комерс, на спокойствие, без тълпи, само с местните хора. Мисля си, че мястото доста се е покварило и за търсачи на редки съкровища е отвратително. Няма нищо, което да си заслужава престой над един ден.

Следващата ни цел е най-северния регион на Кашмир – Ладак. В близост е до китайската граница, пълен с тибетци и тибетска култура, високопланински превали и сурови пейзажи. Искаме да минем по пътя Манали – Лех., който до броени дни ще бъде отворен, тъй като в момента проходите под 5 хил. метра още ги чистят от сняг и лед. Докато чакаме да го отворят  ще изследваме някои по-необичайни места в околностите между Дарамсала и Манали, понеже вече ни си повръща от градове, пълни с барове и хипарски кафенета.

Днес сме решили да стопираме до Байджнат (Baijnath), само на 60 км от Дарамсала в посока Манали. Там има каменен шивайтски храм, много стар (от 13 век). Слава Богу всички туристи заминават директно към Манали за известната долина Парвати (Parvati valley) и тук е много спокойно и приятно. Стопът върви прекрасно и с едно прекъсване стигаме до Байджнат. Направи ни впечатление още от Дарамсала, че навсякъде е пълно с военни бази.

Храмът при Байджнат

Храмът в Байджнат от друг ъгъл

Храмът се оказва много красив. Вътре със специален вид линга (фалическо изображение на Шива), която я има само в още други два храма в Индия. Нанди (бикът пазител) чиято статуя винаги стои пред вратата на шиваитските храмове не липсва и тук. Хората идват и шепнат нещо на ухото му.

Казване на желание на Нанди

Започва да вали страшен дъжд и се скриваме под едно дърво бодхи (свещен фикус, което се сади в близост до всеки будистки храм или манастир) с навес, точно до храма. До вечерта така и не спира да вали, вятърът духа адски силно и нямаше къде да мръднем. Опъваме палатката под навеса до дървото, но когато свършва вечерната пуджа (служба) и хората си тръгват, разпоредителят излиза и най-безцеремонно ни изгонва. Не можело да се спи на територията на храма. Докато си сгъваме палатката леко обезсърчени, че трябва да търсим ново място в проливния дъжд и тъмата и то в средата на градчето, дъждът най-чудодейно спира изцяло. Слизаме по едни стълби към реката в подножието на хълма, на който е разположено градчето. Намираме площадка с навес и сме спасени.

На сутринта сума ти хора минават покрай палатката и по тази причина се налага да станем призори. Оказва се, че под нас има извор и бани за къпане, точно на брега на реката. Ние също се възползваме от чудесната възможност да се изкъпем и изперем. После потегляме, отново на стоп. Целият ден ни върви на камиони и слава Богу, защото успях да видя пейзажа без да ми стане лошо от завоите.

След градчето Манди се включваме в пътя от столицата на щата Химачал Прадеш – Шимла (Shimla) към  Манали. Направо се потресваме от стотиците автобуси и коли пълни с туристи, главно индийци, които се качват нагоре към долината Парвати и Манали. Това щеше да е някакъв ужас. Добре, че не мислехме да ходим към споменатата долина. А Манали щяхме да минем само транзитно. Колкото и красиво да е със сигурност щеше да е непоносимо заради тълпите. Вместо това си измисляме собствен маршрут и свърваме в друга долина (все пак това са Хималаите и има милиони долини и райски кътчета). Не е нужно да се бутаме на стаден принцип заедно с другите. Решаваме да стопираме към село Неули (Neuli) и от там да навлезем за ден-два в националния парк Големи Хималай – Great Himalayas.

След село Сейндж (Sаinj), от където си купиваме малко провизии, си хващаме камионче пълно с тухли и ни натоварват отзад при тухлите, друсайки се по черен горски път към Неули. По едно време шофьорът спира до едно магазинче и ни казват да слезем. Оказва се, че сме на няколко километра от нашето градче. Решаваме да търсим място за спане понеже вече се стъмва. Отбиваме се по едно горско пътче встрани. Както си крачим през гората пълна с гигантски вековни дървета, на пътя ни се изпречва едно малко тракторче пълно с местни хора, които ни казват, че на върха на хълма имало храм и полянки. Било на 3 км нагоре. Не ни се спи и решаваме да си направим нощен преход. Още повече, че мястото и гората изглеждат много магически.

След 30-40 минути вървене се изкачваме до малко хималайско селце, направо в нищото, с невероятно гигантски къщи (около четири, пет на брой).

Традиционни къщи в Шангар

Традиционна къща в Шангар отблизо

Срещаме хората от тракторчето, което беше ни изпреварило и едно момче ни показва тясна пътечка, водеща нагоре към храмчето. Пътеката се вие нагоре серпентина след серпентина и със свръхтежките си раници направо имаме чувството, че ще умрем докато се изкачим. След още половин час или повече стигаме до невероятна полянка, огряна от луната. По небето блестят хиляди звезди и имахме усещането, че сме на някакво свръхестествено, божествено място. В далечината просветват няколко къщички, храм не се вижда. Опъваме палатката до едно вековно дърво и заспиваме като пребити

12.06

Цяла нощ сънувам странни сънища, а на сутринта ни събуждат няколко човека, някои от които са много разгневени. Старейшината, много мил човек, говори английски и ни обяснява, че се намираме върху много свещено място, обиталище на Бог Ману (създателят на човешкия род). Прави ни впечатление, че всички бяха си събули обувките петдесет метра по-надолу и забелязваме табела на хинди, на която явно пише, че на това място не може да се стои, яде и спи. Всичко ни изглежда нереално. Но нещата стават още по-зле след като разгневените хора ни казват, че сме осквернили мястото на боговете и трябва да колят животно за да го пречистят.

Мястото на боговете, което осквернихме без да искаме

Животното искат да бъде платено от нас. Няма обаче никакъв начин да дадем 100 долара за жертвоприношение и се започва голяма патардия. Добре, че старейшината е на наша страна. Закарва ни в тях да пием чай, докато се уталожат страстите. Къщичката му е и единствения дом за гости в региона между селата Сейндж и Неули, в радиус от около 15 км. Явно много рядко, но все пак някой и друг турист се вясва в обиталището на боговете, наречено Шангар (Shangar).

Храма на Шангар

Дядото ни черпи с чай от мащерка с мляко и за закуска – ориз и манджа с гъби. После отиде да се моли и като се върна ни изпроводи по пътеката за надолу. Каза ни, че жертвоприношението така или иначе щяло да се извърши и парите щял да ги даде той, нещо което ни накара да се почувстваме много зле. Самият той сподели, че е пълен вегетарианец и е против убиването на животни, но като старейшина трябва да мисли за всички.

Старейшината – нашият спасител

Детайл от храма

На светло вече всичко изглежда близко и за нула време слизаме до Неули. Слезли точно там, където предишният ден ни остави камиончето. Черният път след селото продължава още 2-3 км, като се минава през два гигантски тунела тип пещера и свършва до строеж на язовирна стена. Около предишното село Сейндж имаше още три такива стени и електроцентрали, което прави региона силно нетуристически. Но всъщност красотата, която се открива след язовирите е неописуема.

След язовира се вижда малка тясна пътечка, която води към село Шакти. Това е една от най-живописните пътеки, по които сме вървели. Гората е невероятно красива и гъста с много гигантски дървета. Пътеката върви по течението на реката. Не ползваме часовници, телефонът отдавна е спрял, така че нямаме представа колко е часът ни на тръгване, но по наша преценка може би е било към 11 ч. Стигаме първото селце по пътеката, някъде 2 км преди село Шакти, чак в 19 ч. Наистина вървим бавно заради тежките раници, но почивките които правим не надвишават повече от пет минути, с изключение на обяда – 20 минути. Мислим си, че това е най-отдалеченото от път, коли и цивилизация село, в което сме били. Хората направо се шашват като ни видят и всички се кикотят. Ставаме голяма атракция.

Молитвено тибетско колело