Навлизане в извънземната долина Хунза и как се вози джип с моторна лодка

Върхове из долината Хунза

08.05.2015

Явно твърде много лукс и лесен живот ни се бе насъбрал напоследък, така че за баланс денят беше изпълнен с трудности. Още като си тръгнахме от хотела ни поискаха 500 рупии (5$) за палатката и ние отказахме да им ги дадем с разправии. После стопът започна доста трудно, но след известно чакане един човек ни взе до Батаграм (на около 20 км.), черпи ни чай и курабийки в офиса си и едвам го убедихме, че продължаваме на стоп,а не с платен транспорт.

Направи ни впечатление, че Батаграм (селото в което бяхме отседнали) е доста по-диво от Мансера и всички жени по улицата са с черни бурки или черен плат на лицето, което е сигурен знак за подивяване на местните.

Започваме да стопираме в края на града, но никой не ни спира. Минават сигурно близо два часа, накрая пристига полицията, всички се тълпят около нас, въобще познатият кошмар започва за пореден ден.

Полицията започва да чака с нас минибусче и ни прецаква стопа. Минибусчетата пък са пълни догоре и накрая един полицай ни накарва да си вземем рикша до гарата. Там ни товарят на една маршрутка до град Бешам. Хубавото е, че тези бусчета обикновено струват между лев до 3-4 лв. на човек според разстоянието.

Претъпкана маршрутка

„Магистралата“ е все така тясна и виеща се из планините. Бешам е малко диво градче и всички са пуснали огромни бради. Сприятеляваме се с един човек от маршрутката, който е учил в Китай и ни помогна да намерим следващото бусче до Дасу, което е на около още 100 км.

Човек си няма и идея какво представляват 100 км. из тези ширини – ужасяващо друсане над шеметни пропасти, където бусчето-самоубиец си устройва рали с коли, които му се изпречват на пътя, и всичко това продължава 4-5 часа, докато не изпаднеш в пълен ступор. За всеки шофьор на маршрутка тук е от жизненоважно значение да изпреварва колата или бусчето пред себе си, дори завоите да са без никаква видимост и под себе си да имаш 500 метрова пропаст.

От Бешам натам започваме да караме по долината на река Инд, склоновете са отвесни, почти няма растителност и приятните хълмове с борови гори, из които карахме досега, са заместени от скални, отвесни склонове, през които е просечен пътят. Надолу е пропаст и се вижда реката – черна и буйна.

Река Инд

Частни автомобили на практика няма, така че добре, че си взехме бусчето. Пътят до село Патан е ОК, но от Патан до Дасу е същински ужас – асфалтът е тотално разбит, а на места направо текат реки през пътя.

Магистралата Каракорум е китайски проект и китайци оправят пътя. Обикновено това е китайски бригадир с пакистански работници, но машините са китайски и групата си има въоръжена охрана. Магистралата свързва Китай с Пакистан, границата е на прохода Кунджераб (4695 м.).

Стигаме Дасу чак в 6 следобед – отново сме пътували 8 часа, за да минем 150 км. Дасу вече е същинска дивотия и не знам ако сама жена пътува из тези места как би се чувствала, даже ми се струва невъзможно. Извървяваме целия град и не виждаме нито една жена (!!!), но е пълно с мъже навсякъде.

Дасу

Полицаите отново ни подхващат и ни закарват в известния хотел „Пакистан“. Хотел с такова гръмко име се очаква да е що-годе нормален, но това е от топ 3 мизерни хотела, в които сме отсядали.

(Това ми напомня на хотел с още по шикозното име „Милано“ в Мароко, където стаята ни беше до тоалетната, която имаше стени само до нивото на гърдите, миришеше ужасно, тъй като беше запушена и връщаше фекалии, прозорецът гледаше към стената на вътрешното стълбище и одеялата и чаршафите лепнеха от мръсотия).

Та хотел „Пакистан“ е потресаващо гнусен, чаршафите са целите в петна и по пода се въргалят фасове и какво ли не. Друг път тук май не е отсядал чужденец, всички се заемат да шетат и чистят никога невиждалите метла стаи, даже ни слагат и сапунче в банята!

Хотел “Пакистан”

През нощта полицаите се инсталират пред стаята ни да ни пазят и цяла нощ говорят на висок глас, така че не успяваме да се наспим много добре.

09.05

На сутринта се настаняваме на пътя пред хотела, уж чакаме автобус, но в същото време се опитваме да стопираме. Обаче полицаите отново се появяват и спират първата маршрутка, която минава, натоварвайки ни в нея. Вътре смърди ужасно, но поне шофьорът кара добре. Оказва се обаче, че не стига до Чилас – точката, до която сме запланували да стигнем днес. Спира някъде по средата, след 3-4 часа возене (като отново минаваме само 50 км.) и този път наистина сме в нищото –  на място наречено Шатиал базар. Мястото е древен базар, където хората от планините идват да пазаруват. Отново изглежда като извадено от минала епоха.

Оказва се, че последните 50-60 км. няма друг транспорт освен таксита. Ние решаваме да си чакаме на пътя, докато евентуално не мине някоя кола да ни вземе, но планът пропада за пореден път след като полицията се намесва. След кратки разговори с тях накрая решават да ни транспортират с техните коли, като на всеки 5-10 км. сменяме джипа – т.е. старата система от Балучистан отново е в действие, но поне регистрациите, които правим, са само две.

На 30 км. от Чилас ни оставят в някаква станция, снимат ни и после по някаква причина няма как да продължим, но в крайна сметка внезапно ни уреждат частен джип със семейство, пътуващо на север. Хората се съгласяват да ни закарат до Чилас.

Из долината Хунза

В Чилас е същата ситуация като в Кета – набутват ни в хотел насила и не ни дават да се разхождаме свободно по улиците. Молим собственикът да си разпънем палатката в двора му, но той твърдо отказва. Успяваме да спазарим стаята от 15 на 6 $ и то само защото собственикът е много добър човек и ни влиза в положението.

По-късно отиваме до пазара с охраната да купим храна и плодове, като през цялото време ни препират да се връщаме в хотела. По време на вечерята се появяват още и още полицаи и забелязваме, че в съседната стая са настанили четирима, които ще ни пазят през нощта.

Всичко това е заради инцидента в базовия лагер на Нанга Парбат, където през 2013 са застреляни 10 чужденци, къмпингуващи там. Оттогава туризмът из тези зони е намалял силно. На всеки 10 км. има контролен пункт и контролът е доста засилен след случката – това е първият случай на тероризъм срещу туристи в Пакистан.

10.05

Към 8 сутринта започва зверско чукане по вратата – почти ни я разбиват. Първо ни казват, че автобусът е дошъл, после пък, че смяната на полицаите е дошла и накрая, че са ни намерили транспорт.

Едвам успяваме да се оправим за половин час и то без закуска и ни качват в джипа на един германец, който пътува към Гилгит и долината Хунза, с него пътуват шофьор и още двама гида. Натъпкват в багажника един полицаи охрана и потегляме. Хората ни взимат абсолютно безплатно.

Долината Хунза

Пътят продължава да е потресаващо разбит до моста Райкот (Raikot bridge) – оттук е пътят към базовия лагер на Нанга Парбат (или както я наричат още – планината убиец). Не успяваме да видим върха, понеже е скрит в облаци. След моста Райкот пътят наистина се превръща в магистрала и има много повече прави отсечки. Оттук нагоре вече не ни е необходима охрана и може да се пътува свободно.

Пейзажът е неописуем – сурова долина без почти никакви растения, много камъни и огромната река Инд със плажове от сребърни наноси (на някои от тях живеят хора в палатки- златотърсачи). Сякаш сме отишли в най-отдалечените, тайни кътчета на Земята.

Достигаме до точката, в която се събират трите огромни масива на Каракорум (Черната планина), Хиндукуш и Хималаите, тук също се събират и река Инд и река Гилгит – едната е зелена, другата изцяло кафява.

Река Хунза

Наобяд стигаме до Гилгит – главният град на провинцията. Отне ни само 3 дни да стигнем дотук, което си е супер. Разстоянието от Исламабад дотук е 500 км. и най-бързите автобуси го взимат за 20-24 часа, като през нощта не е позволено да се пътува. Градчето е доста голямо, има и летище. С дни не сме виждали цивилизация и ни се струва огромно.

Това е главният хъб на планинския регион и оттук човек може да тръгне в три различни посоки – на север е долината Хунза (Hunza valley) и пътят, който води до прохода Кунджераб (Kunjerab) и границата с Китай, на изток е Скарду (Skardu) и изходните пунктове за К2, Gashebrum и местността с най-много осемхилядници на земята, на запад е долината Читрал (Chitral), където живеят калашите (kalash people) и е един от най-малко посещаваните региони в света. Искаме да посетим всички места, но визата ни изтича и може би ще успеем да стигнем само до две от тях.

Мястото, където се срещат реките Гилгит и Инд

Нашият джип продължава до Горна Хунза (Upper Hunza) на север. Ние решаваме да се възползваме от възможността и да продължим с тях. Обядваме в Гилгит и потегляме, трябва да изминем 50-60 км. до селото, в което искат да отидат те – Гулмит.

Местата, през които преминаваме, са неописуеми. Нито снимките, нито думите могат да разкажат това, което видяхме днес. Няма и да се опитвам. Пожелавам на всеки някога в живота си да може да види тези места. Все още не мога да повярвам, че на Земята има такова място като долината Хунза. Минахме покрай Ракапоши (7788 м.) – това е изумителен снежен гигант, който ти спра дъха. Отвсякъде сме заобградени с исполински върхове, а планината е като лунен пейзаж.

Ракапоши

Ракапоши

По някое време стигаме до кална река, която се стича от планините и е блокирала пътя с камъни и тонове мокра кал. Всички се впускат из калта да местят камъни и да пренасочват течащата вода. След час-два, през които се насъбират сума ти коли и камиони, първите по-здрави джипове успяват да преминат и скоро ситуацията е овладяна.

Цветин разчиства камънаци

Вече може да се минава

Не след дълго стигаме до езерото Атабад (Attabad lake), образувало се след огромно свлачище през 2010 г., което затрупало коритото на река Хунза, погубило едно селце на склона на самото свлачище и пътят изчезнал под езерото. Сега, за да преминеш по-нагоре трябва да вземеш лодка, която пътува към час до другия край на езерото. В момента китайците строят нов път в планината и до няколко месеца трябва да е готов.

Езерото Атабад

Езерото е безумно красиво. Натоварваме джипа на две дъски, поставени напречно на лодката, като цялата операция изглежда абсолютно самоубийствена и пресичаме езерото.

Товарене на джип в лодка

Новият път, който строят китайците

След още десетина километра се озоваваме в Гулмит – едно от последните селища преди границата с Китай. Нашите хора ни канят да преспим в техния хотел, като платим каквато си искаме цена за стаята.

Прекосяване на езерото Атабад с германеца Стефан

Информация за региона:

Всъщност в момента изминаваме древния път на коприната от Кашгар (Китай), по който е можело да се пътува само и единствено с мулета, камили и коне. Само допреди 30 години, когато е построен асфалтовият път, не имало друг начин да се мине оттук. Старият път (на места тънка пътека в скалите) все още може да се види тук-таме.

В долината Хунза хората са измаилити – секта на исляма, отделила се от шиизма през 8 в. и са много умерени мюсюлмани. Не е задължително да се молят по пет пъти на ден и жените не спазват purdah – строго облекло, което покрива цялото тяло, и въздържане от какъвто и да е социален контакт с мъже.

Тук все едно си попаднал в друг, нов свят: всички мъже са избръснати и носят дънки и ризки, няма ги хората с огромните бради и „пижамите“; жените едвам са си наметнали някоя кърпа отгоре и доста от тях не се забулват дори, за момиченцата пък въобще да не говорим – ходят си само по коси, за разлика от Кохистан (Kohistan) – зоната от Мансера до Чилас, където момиченца на по 3-4 годинки вече ги забулват.

Хората в селото изглеждат направо като европейци, има хора с очила и семействата имат по 1-2 деца, всички говорят на перфектен английски. Местният език е Ваки (Wakhi) и всъщност хората са сходни културно с таджикистанците.

От рая на радикалния ислям Кохистан, да скочим в долината Хунза беше абсолютен културен шок за нас.