Да си отсечеш пръста с мелачка в рая и последни приготовления преди Голямото плаване на север

LRM_EXPORT_20180509_150652Ниванче

11.09.2017

Дойде денят за отплаване от Мелип, остров Малекула. Предишните два дни с Том и Алехо изстъргахме дъното на „Алабама“ гмуркайки се с помощта на компресор с маркуч и я подготвихме за гладко плъзгане към далечната Южна Корея.

Събрахме разпиления от брега екипаж, където те се разделяха с новите си местни приятели на парти с печена царевица.

LRM_EXPORT_20180509_113933Къщичка

Том ми гласува доверие да управлявам „Алабама“, маневрирайки в тесния залив между коралите. Започваме да се измъкваме от канала на остров Томан. На излизане има силен насрещен вятър и големи вълни. Течението е толкова силно, че въпреки двигателя и вдигнатите платна, скоростта ни е едва два възела (3,6 км/ч). Управлявам ръчно. Изведнъж на най-тясната част на канала, точно пред носа на остров Томан хидравличната система (отново) отказва. Не мога да повярвам на очите си. Развиквам се, че спешно трябва да се сложи тилъра (ръчно управление за извънредни ситуации). Това се е случвало доста често, но в този момент е възможно най-неподходящо. Лодката се завърта и вятърът, течението и вълните със страшна скорост започват да ни носят към назъбените скали. Вълните са огромни и направо сърфираме по тях. Сърцето ми забива ускорено и с ужас наблюдавам приближаващия се бряг. Остават ни по-малко от 500 метра, когато ми казват, че руля е монтиран. Двигателят работи през цялото време пълен назад, после напред и знак от Марчело да завива дясно на борд. Завъртаме се на 360 градуса, постепенно започваме да се отдалечаваме от смъртоносните скали. Спасени сме!

Плаваме към остров Еспириту Санто (Espiritu Santo) и столицата му Луганвил( Luganville ), вторият по големина град на Вануату. Разпъваме платната, вятърът е силен, по преценка над 20 възела. Вълните са зад нас, но при всяко леко отклонение от курса „Алабама“ застрашително се заклаща. Всичко се разхвърчава и става страшно мазало – олио и манджи се посипват по пода на кухнята.

2018-05-10 16.51.56Карта на плаването от този пост

2018-04-27 20.56.42

Застъпваме отново на смени пред руля. Маги управлява за пореден път майсторски, в права линия. Вятърът е толкова силен и се движим толкова бързо, че за да не пристигнем през нощта трябва да правим отклонения от курса. Спим в кухнята, което се оказва недобра идея. Непрекъснато има някакви хора, които си готвят и трополят. Най-брутална от всички е Афра, която е със силна морска болест и едвам стои на краката си, но въпреки това решава да си готви тайвански манджи по време на най-силното вълнение – упражнение свързано със заливане с вряща вода и хвърчане на капаци и тигани.

12.09

На сутринта вятърът е спрял напълно и Марчело ме събужда, за да пуснем двигателя. Малко след това откриваме, че двигателят започва съмнително бързо да загрява и съответно, че почти веднага помпата спира да работи. Една от поредните изненади на „Алабама“. Странно беше, че предишния ден водихме разговор с Том, дали не счита, че не е по-разумно да плаваме към Корея, придържайки се близо до сушата, вместо да отпрашим директно към Маршалските острови с близо месечно плаване през открито море. Той ни отговори, че всичко ще бъде наред с „Алабама“ 🙂

Започваме ремонт на водната помпа с последната резервна гумена перка. Оказва се, че причината за отказа на системата за управление предишния ден е (неизвестно по каква причина) спиране на генератора. Е, поне имаме още един, въпреки че отново някой беше забравил да затвори кранът на ауспуха му, който излиза на ватер линията и през който предишният път морска вода беше навлязла в двигателя и беше се смесила с маслото … Алабамски неволи …

LRM_EXPORT_20180509_114010Беседка за почивка

Докато тече ремонтът навлизаме в тесен канал, вятърът е слаб и вместо напред течението ни носи назад. И ето, че в крайна сметка вместо сутринта, както бяхме го планирали, хвърляме котва в Луганвил към 14 ч следобед.

Луганвил (Luganville) е значително по-малък от столицата Порт Вила, но поради седмиците прекарани из традиционни селца със сламени колибки, първоначално ни се струва прекалено развит. Улици, бетон, автомобили … Правим си разходка от единия до другия край. Хората изглеждат по-приветливи от тези в столицата. Непрестанно се усмихват и поздравяват. Луганвилците изглеждат и по-различно, жените по-специално. Те са с по-светла кожа и много от тях с меден цвят на косите.

LRM_EXPORT_20180509_113601Луганвилската река

Преминаваме покрай малко паркче, носещо името „Парк на обединението“, тъй като след освобождаването от колониализма, през 80-те години на 20 век, хората от Еспириту Санто не са искали да се присъединят към новата държава на Вануату. Пазаруваме от традиционния пазар в кошница от палмово листо евтини зеленчуци за лодката и си позволяваме лукса всеки да си хапне собствен сладолед, поседнали на дървена пейка до продавачката.

LRM_EXPORT_20180509_113548

LRM_EXPORT_20180509_113632

LRM_EXPORT_20180509_113536

Вечерта, докато си полюшваме краката на кейчето до дингито, се появява и останалия екипаж с непознато франсе на име Алекс, който изглежда също ще се присъедини към нас. Денят завършва с вечеря с вкусна манджа от лигаво зеле в кокосово мляко, комбинирана рецепта от монахините от Соломоновите острови с фиджийски елементи и индийски привкус. Има и купа със салата от зеле.

LRM_EXPORT_20180509_113622Пазарът на Луганвил

13. – 15.09

Правим ревизия на наличните припаси и потегляме из града, всеки с различна мисия. Аз и Афра се занимаваме с попълване на хранителните запаси. Обикаляме от магазин на магазин и след проучване на цените пазаруваме необходимите продукти. Марчело зарежда газовите бутилки. Том се опитва да оправи генератора заедно с местен електротехник, но неуспешно. Перем, чистим, сваляме от интернет карти. Всички тези приготовления са финални преди предстоящото голямо плаване към Корея. Остават ни не повече от седмица, две на Вануату, преди потеглянето. Луганвил е последното място с магазини, пазар, док, където можем да се запасим за двумесечно пребиваване в океана. Планът ни за сега е да отплаваме от Луганвил до два, три дни и да се насочим към най-северната група острови от Вануату, Банкс (Banks islands). От там да си оправим документите за излизане от страната и да опъваме платна към морския безкрай на Тихия океан.

За три дена всичко е готово. Резервоарът е пълен със сладка вода до горе, шкафовете и долапите се пръскат по шевовете от провизии. Аз успявам да си взема пакетът с лещи, доставка от Корея (на Вануату не се продават никакви контактни лещи). Каквото можахме да направим за позакърпване на „Алабама“ е направено. Във въздуха витае трепет пред голямото приключение, което ни очаква.

LRM_EXPORT_20180509_113901 Хора от остров Санто

Последната вечер на гости ни идват няколко американеца и един холандец, занимаващи се с различни бизнеси. Пак смях и песни до посред нощите.

16.09

Обичайната лудница преди плаване е в разгара си – чистене, обезопасяване на предмети, които биха излетели при плаването, вдигане на котва и платна и потегляне. Решаваме да караме от западната страна на острова и да спрем в залива Линсбърн (Linsburn bay), на 20 мили.

Плаването минава гладко и по тъмно хвърляме котва в красив залив със скали и плаж. Хора плават насам, натам с дървени канута.

17. – 22.09

Първата ни работа, разбира се, е да се разходим из селото в залива. Както навсякъде из Вануату и тук селата са в някакъв древен стадии на хармонично съществуване, недокоснати от съвременната цивилизация. Изолирано съществуване на самодостатъчност в малка общност. Все още асфалта го няма, нито дори тухлите и бетона, магазините, интернет, телевизорите, комуникациите по телефони. Основното занимание на всички, както те самите се изразяват е „spell no more“, което ще рече релаксиране без извършване на определена работа, макар по някога да трябва да се ходи до градините за храна.

LRM_EXPORT_20180509_113608Заливът на село Пелмол

Вече десет месеца откакто сме в Меланезия и ние започнахме да се чудим защо въобще някой би работил, измислял структури, учреждения, офиси, вечна прикованост в бързане и усещане, че ако не се жертваш за системата ще погинеш без право на избор. 🙂

LRM_EXPORT_20180509_113614Първи контакт в селото 

Интересно да се знае:
Остров Еспириту Санто е най-големият по площ в архипелага Нови Хeбриди (старото име на Вануату). Първият европеец стъпил тук е капитан Куeйрос, испански мореплавател. Той е дал името на острова, запазило се и до днес, а именно „Australia del Espiritu Santo“, в превод „Южни земи на Светия Дух“.

LRM_EXPORT_20180509_113554На разходка

Село Пелмол има съвсем различно излъчване от селата на Амбрим и Малекула. Липсва омагьосаната атмосфера, вулканичната мистика на черните пясъци и сгушените, прихлупени колибки. Къщите тук са разпръснати, по-просторни и светли. Всичко тъне в зеленина. Сякаш си в хобитско село, обрасло в мъхове и увивни растения. Повечето колиби имат едно или максимум две помещения вътре, без никакви мебели. Спи се на рогозки на земята. Кухнята е извън къщата и представлява малко навесче. Тоалетните обикновено са отдалечени на солидно разстояние от колибите. Странно, че повечето къщички, майсторски оплетени от панданус, кокосови листа и бамбук, изобщо нямат прозорци и вътре е много тъмно. Ток и течаща вода също са голяма рядкост. Селото неизменно си има и църквичка, единствената сграда от бетон и тухли. Обикновено е презвитерианска. Другите места за събирана на общността са накамалите, за пиене на кава всеки късен следобед и футболното игрище за децата.

LRM_EXPORT_20180509_113533Къщичка

Още от самото начало на разходката няколко момчета ни придружават и ни показват наоколо. Водят ни до вожда да оповестим пристигането си. След това отиваме до красиво водопадче в джунглата.

LRM_EXPORT_20180509_113521Аска във вирчето на водопада

LRM_EXPORT_20180509_113528Алехо

Разходката ни завършва в накамала, където цели легени с кава биват приготвени за нашето посрещане. След няколко черупки нашите хора вече заплитат крака, опиянени от странното действие на кавата. Лошото е, че за несвикнали да я консумират ежедневно, на следващия ден често се появяват симптоми на интоксикация и стомашни проблеми. В тъмнината се чуват храчения и приглушени разговори. Още една вануатска нощ.

LRM_EXPORT_20180509_113618Корените от кава първо се нарязват

LRM_EXPORT_20180509_113540После се смилат

LRM_EXPORT_20180509_113544Алехо с черупка кава в накамала

Следващите дни продължаваме с неспирните задачи и ремонти по „Алабама“. Аз и Аска отиваме на разходка до съседното село Тасирики (Tassiriki) на 30-40 минути пеша по пътечка в гъста гора от банянови дървета. Черен път от столицата на острова Луганвил стига до Тасирики за четири часа. Заливът на селото е скътан и обграден от изваяни скали. Служи за отправна точка и пристанище за пътуващите с моторни лодки от западното крайбрежие, тъй като в по-голямата си част от запад изобщо няма пътища. Единственият достъп е по море. Тасирики е оживено, с много къщи, училища и някоя и друга тухлена сграда. Заедно с трима придружители, които сами се присъединиха към нас да ни развеждат, обхождаме цялото село.

LRM_EXPORT_20180509_113759Тасирики

LRM_EXPORT_20180509_113718LRM_EXPORT_20180509_113710

След това Аска е поканена да пийне няколко черупки кава. Местните жени я гледат с изумление, тъй като това е изцяло мъжко занимание. Освен това съществува традиционно полово разделение и голяма степен на консерватизъм. Жените винаги са облечени с дълги поли или рокли и тениски. Комуникират си само с мъжете от тяхната непосредствена родова линия и прекарват по-голямата част от времето си около къщите. От тяхна гледна точка две момичета тръгнали да обикалят сами села и да пият кава с непознати мъже е доста изумително, даже неприемливо. Тъй като аз и Цветин нямахме възможност да прекараме интимно време и да поживеем с местни семейства, не успяхме да научим много неща за табутата, психиката, нравите на вануатците извън нещата и дейностите, които наблюдавахме през деня, влачейки се на голяма група с катуна на „Алабама“. Все пак от случайни разговори разбирахме и се догаждахме, че вануатците също са с много интересна племенна култура, пълна с табута и необичайни традиции.

LRM_EXPORT_20180509_113808Местен приготвя кофа с кава за да ни посрещне

Често на лодката идваха да гостуват местни и от един такъв гост, научихме че половото разделение е толкова стриктно, че дори братовчеди не могат да ядат на една маса. Брат и сестра също не е прието да остават сами в едно помещение. Женитбите се осъществяват само между определени кланове и села, като взаимоотношенията между клановете са много сложни и образуват мрежа. Например някои села и кланове не могат да си общуват директно по между си, а само чрез посредничеството на хора от трето село, изпълняващо тази специфична функция. Магии и анимистични практики и до ден днешен са силно примесени с християнството, за разлика от Фиджи, където хората направо изпитваха ужас само при споменаването на думата магия.

LRM_EXPORT_20180509_113804Плажът на Тасирики 

Нашите нови приятели ни затрупват с грейпфрути и пътьом ни обясняват как да си палим огън с помощта на специален вид дърво, без кибрит и запалка. Тази примитивна практика бяхме видели и на Соломоновите острови и страшно бяхме се впечатлили как дървото запушва след по-малко от пет минути триене. На Вануату кибритите и запалките са доста кът. Честа гледка е да се види човек, който обикаля с димящо парченце дърво наоколо, за да може да си запали когато поиска саморъчно свитите цигари тютюн. Едно от нещата, които най ни изуми в тази разходка беше не паленето на огън без огън, само от дърво, а това че повечето хора изобщо не знаеха на колко години са. Момчетата, с които се разхождахме първо ни казаха, че били на 20-21, но на нас ни изглеждаха по-възрастни и изразихме съмнение, при което те с недоумение заявиха, че можело и да са на 25-26, което си е голяма разлика. После питайки и други хора се оказа, че и те нямат дори приблизителна идея за възрастта си. Какво ли е усещането да не знаеш на колко години си, колко години са минали и въобще колко време е една година?! Може би е своеобразно усещане за свобода … 🙂

LRM_EXPORT_20180509_113735Цветин и баняново дърво 

Връщаме се по тъмно обратно в село Пелмол, където Марчело и Алехо свирят заедно с група местни музиканти на традиционни инструменти, един от тях представляващ голяма кутия със струни. Афра е събрала всички деца около себе си и ги забавлява с причудливите си откачени танци, а новият член на екипажа, французинът Алекс жонглира. Селото е изпаднало във весел екстаз.

LRM_EXPORT_20180509_113706Афра и Марчело забавляват децата

23.09

Напускаме и този залив. Вдигаме котва в 6 сутринта. Очакват ни 50 мили покрай цялото западно крайбрежие на остров Санто. За първи път автопилотът работи през цялото време и не се налага да управляваме с ръчния рул. Водите са спокойни, така че ни остава да се наслаждаваме на нереалния, хълмист бряг, който изглежда необитаван в по-голямата си част. По някое време, издивели от твърде много съзерцание, си надуваме бразилска самба в кухнята и танцуваме като смахнати до припадък.

Нощните смени на по два часа се изнизват под звездното небе, в тишина. Сутринта хвърляме котва в следващия райски залив.

LRM_EXPORT_20180509_113714

Заливът на село Олпой 

24.09

Заливът е доста открит и „Алабама“ се клатушка непоносимо, като талпа. С Цветин решаваме да се евакуираме след закуската с тайвански палачинки и една дузина визити от любопитни местни с канута. Уморени сме от плаването и се усамотяваме в единия край на дългия черен плаж. Село Олпой е в противоположната част на залива, така че наоколо не се мярка жива душа. Прави ни впечатление, че тук пейзажът и растителността са необичайно сухи, по пясъка виреят дори кактуси. Дъжд не е падал сякаш от месеци.

LRM_EXPORT_20180509_113747

След няколко часово дремване в жегата и кунгфу тренировки се присъединяваме към другите, които точно слизат от „Алабама“. Получили сме разрешение от вожда на селото да изнесем нашето шоу довечера. Групи от деца вече чакат нетърпеливо. На централна полянка сред красиво подредените къщички на село Олпой местните палят огън и ние сме готови за цирк 🙂

LRM_EXPORT_20180509_113722Репетиция

Всеки един от групата е специалист в различни номера и трикове. Марчело е шоумена, разказвач на истории, гълтач на огън и виртуоз в италианските песни, той е и флейтиста на семейството. Местните се заливат от смях на смешките му. Аз и Цветин правим една кунгфу форма с оръжия, а после с Аска и Афра танцуваме ориенталски танци под звуците на тарамбука. Следват огньовете с пойове, пръчки, които сами си бяхме направили и други съоръжения. Афра се вие в изумителните си, откачени танци, Аска върти пойове, Себастиян и Алехо размахват красиво запалените тояги. Алекс, новият член на екипажа жонглира с кегли и топки. Пеем песни и танцуваме. Хората от селото направо изпадат в екстаз и също започват да подскачат и да крещят. Под ръководството на Афра всички дечица ни изпяват цял репертоар от детски песнички тип „Lord Jesus gives us popo (papaya) and mango“.

LRM_EXPORT_20180509_113814Вечеря

След шоуто сме поканени на гощавка под дълъг навес. Жените са донесли сварено таро, свинско и грейпфрути. От много време белуги не са стъпвали насам, заради не особено доброто място за хвърляне на котва. Всички са страшно щастливи да имат гости от далечни земи. Оставаме да спим на плажа под самотно дърво в отдалечен край на залива, без палатка. Тази нощ твърдата земя и млечният път ни действат като лечебен балсам, най-вече за разлюлените ни от постоянно вълнение мозъци.

LRM_EXPORT_20180509_113627Ядливо цвете

25. – 27.09

След презарежащата нощ скриваме раниците в храсталаците и тръгваме на обход из селото. Пълно е с майсторски изработени къщички от бамбук и панданус в различни стилове. Това може би е едно от най-интересните и приветливи села на Вануату, в което сме попадали до сега.

LRM_EXPORT_20180509_113916Село Олпой

LRM_EXPORT_20180509_113906

LRM_EXPORT_20180509_113846Материали за покриви

Част от екипажа, начело с Алекс организира уъркшоп за плетене на шапки от листа от кокос и всички жени от селото са се струпали да се учат. Те пък от своя страна обучават нашите хора на плетене на кошници и рогозки.

LRM_EXPORT_20180509_113842Уъркшоп по плетене на шапки и кошници 

Ние с Цветин продължаваме към следващото село Лонгърбуш, своеобразно растафарианско кътче. Интересно, че на Вануату дори на съвсем отдалечени места раста културата, реге музиката и дори марихуаната са покарали солидни корени сред младите. Въобще не е рядкост човек да се натъкне на напушени растафарианци, слушащи реге от надути на макс колони, замечтано полегнали на хамаци, на сянка под кокосите.

LRM_EXPORT_20180509_113921В село Лонгърбуш 

LRM_EXPORT_20180509_113754

LRM_EXPORT_20180509_113926

Продължаваме към летището – обрасла, заградена ивица земя, не особено заравнена, с една порутена постройчица. В редките случаи когато каца самолет, пътниците слизат с куфарите си в тревата и се отправят с тромава стъпка под тропичното слънце по тясна пътечка през джунглата към село Олпой на 15-20 минути пеша. До летището няма дори черен път. Колелцата на куфара се търкалят покрай банянови дървета и кокоси, през буша.

LRM_EXPORT_20180509_113943Летището

Още половин час по пътеката ни отвеждат до трето село на име Вунон. Там точно се провежда голяма среща на всички вождове от Санто. Жените са облечени в страхотни шарени рокли и се суетят около казани с храна. Една баба ни подарява няколко сладки мангота. Научаваме от хората, че вождовете дискутират по въпросите за разпределение на земята, традиционните обичаи и закони. Любопитно е, че във Вануату държавата и съдебната власт са върнали правото за решения свързани със земята изцяло на вождовете и клановите структури. Така че при какъвто и да е имотен проблем няма как да се подаде жалба в съда. Единствено кланът може да разреши такъв тип дела.

LRM_EXPORT_20180509_113850

LRM_EXPORT_20180509_113912

LRM_EXPORT_20180509_113947

Решаваме да се връщаме към лагера, тъй като започва да се стъмва. В село Олпой пътьом хората ни нахранват с таро и лаплап. Лягаме си доволни в кемпа, но някои дребни среднощни екшъни ни събуждат след час, два. Част от екипажа снове нервно напред, назад и не може да намери дингито. Изчезнало е вдън земя и няма как да се върнат да спят на кораба. Параноясваме се, че някой го е откраднал. Aлекс и Цветин отиват до „Алабама“ с плуване, за да проверят дали и тя не е обрана. За щастие не е, но загадката с дингито си остава. Твърде е късно да събуждаме селото, а и част от нашите хора също ги няма, така че се решава всички да преспим в кемпа и утре сутринта да разследваме загадката.

LRM_EXPORT_20180509_113819

Утрото носи успокоение. Марчело е закарал дингито до друго село, където останали да преспят с Аска и Себа. Този ден също посвещаваме на дълги разходки из джунглата и кокосовите плантации, както и на приказки и дълги истории около огъня. Финално и някои интересни мисии са извършени, докато ние с Цветин пазим кемпа и релаксираме.

В кемпа:

LRM_EXPORT_20180509_114025Маги спи

LRM_EXPORT_20180509_113729Цветин пише блога

LRM_EXPORT_20180509_113953Том се упражнява с прашка

LRM_EXPORT_20180509_114030

Том и Марчело закупуват истинско, дървено, дялано кану от местните по поръчка на господин Вятърко (корейският собственик на яхтата). Голяма забава е да се плъзгаш с него по повърхността на водата. Местните ни затрупват с чували с кокоси и таро за пътуването. Толкова са чистосърдечни и се грижат всеки път, когато някой от нас мине през селото да бъде нахранен и да не си тръгне с празни ръце. Един мъж по собствена инициатива пристига в кемпа с цяла кошница с пресни кокоси за пиене, подарък. Ние му мажем мекица със сладко. Тук общуването с хората е толкова чисто и неподправено, пълно с доброжелателност. Меланезия ще ни липсва ужасно.

LRM_EXPORT_20180509_113856Децата в училището 

LRM_EXPORT_20180509_114020Разходка

28.09

Време е да напускаме село Олпой и остров Санто, но преди това с Цветин решаваме да си направим сутрешна разходка до големите градини с таро, за които всички от екипажа говореха с голям възторг. Градините се намират на половин час пеша от селото, в обширна долина. Хвърчат водни кончета, тарото расте в наводнени, терасирани площи. Всичко тъне в най-ярките възможни оттенъци на зеленото. Вървим по протежението на майсторски направен канал, прихванат от реката, чиято история на построяване никой не помни. Разходката ни действа енергизиращо. Време е за морско синьо.

LRM_EXPORT_20180509_114016

LRM_EXPORT_20180509_114035LRM_EXPORT_20180509_114039LRM_EXPORT_20180509_114044Градините с таро

В късния следобед опъваме платна и „Алабама“ бясно клатушкаща се поема курс към островите Банкс, право на север.

29. – 30.09

От остров Санто плаваме без видимост към суша, на североизток към провинция Торба (Torba province), включваща в себе си островите Банкс и Торес, последните най-северни острови от веригата на Вануату. За съжаление нямаме време да спрем на липсващите ни три острова от държавата, а именно Амбае (Ambae), където понастоящем вулканът избухва и 7-8000 човека са евакуирани по съседните острови; Маево (Maewo) и Петдесятница (Pentecost), забележителен с ритуалите си за инициране на юношите в мъже.

Интересно да се знае:
Остров Петдесятница представлява дълъг, тесен остров, населен по цялата си дължина. Няколко села в северната част и до ден днешен практикуват изумителен ритуал за инициране в мъжество. Всеки април-май местните строят високи дървени кули (над 20-30 метра), от които желаещите да покажат мъжество и смелост момчета, завързват глезените си с лиани и скачат от различни височини и платформи на кулата. Скокът е изключително опасен, защото лианата макар и еластична и здрава няма същите качества като на бънджи въже и силата на тежестта при рязкото увисване над земята е много по-груба. В някои случаи въжето може и да се скъса, което при скок от 30 метра често е фатално или свързано с тежки контузии. Ритуалът се извършва само през тези два месеца, защото тогава новите лиани са в най-подходящ етап на развитие относно еластичност и здравина. Преди церемонията момчетата се оттеглят за определен период от време и спазват специални пости и диети с цел свързване с духове пазители. На жени не е позволено да скачат, макар легендата да гласи, че първият скочил човек е момиче, което мразело мъжа си и го примамило да скочат заедно от високо дърво. Но самата тя хитро овързала глезена си с лиана преди да скочат и така оцеляла, а той умрял. За това и до сега младите мъже трябва да се тренират в скачане от високо, от една страна развивайки мъжеството им, а от друга да ги спасява от женски трикове 🙂

Плаването продължава още една нощ, през която и трите ни платна се скъсват от силния вятър и се налага да караме на мотор, но тъй като сякаш плаваме срещу силно течение, скоростта ни е от едва възел, два. Както обикновено, разстоянието от 100 мили вместо да вземем за около 24 часа, ние успяваме за 48.

LRM_EXPORT_20180509_113741Поправка по мачтата на Алабама

Пристигаме едва на следващия следобед в Сола (Sola), административният център на островите Банкс, намиращ се на остров Вануа Лава (Vanua Lava). Заливът е невероятно красив – обли, зелени хълмове обрасли с гъста джунгла и кокоси го затварят отвсякъде. Слизаме на брега за една кратка вечерна разходка. На игрището е в разгара си местен фестивал за традиционни занаяти, спорт и танци. Самaта Сола се състои от няколко малки, разпръснати сгради – полиция, митница и няколко магазина, от които човек не може да купи почти нищо, нито дори сладолед. Има банка, но не и банкомат. Болница също има, но както по-късно разбрахме, не и лекар. Общо взето се намираме на едно наистина забито, откъснато от цивилизацията място, но със страхотна тихоокеанска атмосфера.

LRM_EXPORT_20180509_150428LRM_EXPORT_20180509_150432LRM_EXPORT_20180509_150412Шапка или змия глътнала слон?

01.10

След като два месеца на Вануату изобщо не сме стъпвали на църква, решаваме, че тази последна неделя е време да разучим как стоят нещата в това отношение. Както във всяка меланезийска държава и тук църквата е от особено значение и е неразривна част от живота на хората. На Банкс и Торес основната църква, за разлика от останалата част на Вануату е англиканската. Изтърсваме се точно навреме за началото в 8 часа в малка тухлена постройка. Всички са напарфюмирани и изтупани с шарени, чисти дрехи. Носят се весели песни, но липсва музикален акомпанимент. Литургията много си прилича с католическата в почти всяко отношение. На финала свещеникът официално ни поздравява с добре дошли. Хората ни се усмихват. Едно много жизнерадостно начало на деня.

LRM_EXPORT_20180509_150509Русокоси вануатчета

Правим си по-голяма разходка из Сола, от край до край. Няма нищо особено за разглеждане, но спокойствието и постоянните спирки да си поприказваш с този и онзи са очарователни. Запознаваме се с две момчета от Корпуса на мира, американец и боливиец, прекарали последните две години на острова, като учители.

LRM_EXPORT_20180509_150407LRM_EXPORT_20180509_150628Из Сола

Връщаме се на лодката и вечерта решаваме да правим браунита. Имаме килограми с какао на борда, които бяхме закупили от Порт Вила. Изсушените, ферментирали зърна изпичаме на тиган, после ги смиламе с мелачка, докато не станат на шоколадена паста, след което заваляват шоколади, горещо какао за пиене, сладки, кексове и какво ли още не, със съдържание 90% натурално, органично какао 🙂

LRM_EXPORT_20180509_150441Алекс жонглира

Докато французинът Алекс мели зърната, аз почиствам дискът на мелачката, от където излиза смляната паста. Както се хилим и забавляваме, дъхът ми спира за секунди. Върхът на показалецът ми го няма, вижда се само червено месо с перфектно водоравно сечение. Много шантава работа, да си отсечеш пръста. Отивам да кажа на Цветин в пълно спокойствие, но той взима че откача при вида на отрязания пръст и започва да хвърля предмети насам, натам и да крещи. Все пак нещо трябва да се направи по въпроса. Стягаме пръста с парцали, да спрем кръвотечението, което всъщност не е много. През това време Себастиян намира в мелачката липсващото парче пръст и ми казва да си го сложа в устата, за да могат клетките да оцелеят, докато стигнем до болницата и се опитат да го зашият. Слагам си го под езика, но изведнъж ми причернява пред очите и ми се струва, че ще припадна. Решаваме да сложим парчето в чаша с йод. Успявам да се кача на дингито, с което слизаме на тъмния бряг. На игрището все още има дейности и хора покрай фестивала. Насочваме се към колата на един човек да питаме къде точно е болницата. Оказва се, че е далече и мъжът, който по-късно се оказва самият епископ на англиканската църква ни предлага да ни закара.

По това време на нощта разбира се е затворено, но с колата отиваме да вземем медицинската сестра от дома ѝ, съвсем наблизо. В болницата тя казва, че отрязаното парче е мъртво и няма смисъл да се шие, но аржентинецът Алехо я убеждава да го сложи отгоре поне като протекция. Питам за локална упойка – била им свършила. Тялото ми трепери, но все пак почистването и бинтоването минават сравнително добре. Връщаме се обратно на лодката. През цялото време от инцидента до сега, с изключение на дезинфекцирането, не изпитвам никаква болка, което ме кара да се чувствам много щастливо. Липсва само парче месо, фалангата не е наранена, така че няма какво да се преувеличава и истерясва. Случват се такива неща. Важното е, че всичко е наред в края на краищата, нали.

LRM_EXPORT_20180509_150437

02.10

На сутринта все така нямам болка. Следобед отиваме в болницата. Парченцето сякаш се сраства и изглежда добре. По план на идния ден трябваше да се чекираме и да стартираме дългоочакваният гигантски преход към Корея, но решаваме да останем няколко дни заради пръста и да наблюдаваме дали зараства добре. Из тропиците най-страшното нещо са раните, за които трябва да се полагат големи грижи, да не би да започне инфекция.

LRM_EXPORT_20180509_150445LRM_EXPORT_20180509_150610В околностите на Сола

Вечерта ни хрумва идеята вместо да кесим на клатушкащата се „Алабама“, да си вземем стая в къщата за гости, където са отседнали момчетата от Корпуса на мира. За първи път от две години и половина си взимаме стая с наши пари, без някой да ни е почерпил или накарал насила, както в Пакистан например. Толкова ни е нетипично да сме между четири стени, подът да не се люлее, да няма хора наоколо и да е тихо. Сякаш сме в собствената си къща. Не мога да спра да се радвам на усамотението и на усещането за дом. Ту лежа на леглото, ту си пия чая в сумрачната кухничка с бамбукови стени, ту пиша на бюрото. Наоколо не се вясва човек. Само тропични шарени пиленца пеят под прозореца. Напълно си заслужава 1500-те вату (около 15 USD) за стаичката. Точно нещо такова ми трябваше за лечение и добро настроение.

LRM_EXPORT_20180509_150500

03.10

И днес изобщо не ни се връща на „Алабама“, така че след болницата тръгваме да си търсим място, където да останем без да трябва да плащаме. Цветин отива при епископа на англиканската църква да го пита дали някъде няма място за палатка. Той веднага ни кани да останем в една от къщите на мисията, където понастоящем няма никой. Умирам от радост, че си намерихме местенце. Следобед се местим в мисията, разположена на хълм над Сола, с невероятна гледка към залива. Настаняваме се в дълга постройка от колониално време. В едното крило живее отец Бери със семейството си, в другото няколко момчета дърводелци. Ние заемаме централната част. Жената на епископа, Анет вече е приготвила матрак в стаята, сложила е чинии и съдове в кухнята и ни очаква. Мястото е страхотно, напомня ни на индийски ашрам. Всички седим на обща веранда и си говорим. Семейството на отец Бери е много мило и загрижено за нас. Предлагат ни да си готвим на техния огън пред верандата.

LRM_EXPORT_20180509_150613Семейството на отец Бери 

По-късно толкова се сближаваме с тях от дългите вечери бъбрене, готвене, гледане на филмчета на лаптопа на отеца и танцуване с децата на полянката под лунна светлина. Това всъщност е първото семейство, с което живеем на Вануату. Наистина ни липсваше близък контакт с местни, покрай яхтата никога не успявахме да се сближим и да поживеем с някого.

LRM_EXPORT_20180509_150643Реанимация в мисията

04 – 07.10

Следващите дни се опитвам да си почивам. Разхождаме се до Сола и болницата. Пръстът заздравява много добре. Един от дните посвещаваме и на последен интернет. Макар и не твърде бърз, все пак учудващо има такъв.

LRM_EXPORT_20180509_150404

LRM_EXPORT_20180509_150422На сладки приказки с хората

Оливет, мениджърката на бюрото по туризъм, ни става добра приятелка, заедно с мъжа си Рики и ни поканва да ползваме компютъра в офиса им. Така  че даже успяваме да направим нещо за блога. След това минаваме през тях и ни затрупват със зеленчуци. Хората на Пасифика никога няма да спрат да ни учудват и вдъхновяват с добротата си.

LRM_EXPORT_20180509_150417

Разхождаме се и из селца по крайбрежието. Всички къщички са все така сламени. Начинът, по който живеят хората тук изглежда толкова приказно, хармонично свързано с природата и всичко наоколо. Тези идилични картини ни се запечатват дълбоко в съзнанието.

LRM_EXPORT_20180509_150659

След като минава близо седмица от случката с пръста и екипажът нетърпеливо чака да отплаваме, решаваме че е време да тръгваме в неделя. Предишният ден с Цветин си правим една последна, незабравима разходка до село Мосина(Mosina), отстоящо на час пеша по черен път. Селцето се състои от няколко къщи. Разположено е на изумителен залив, с плаж с бял пясък и вода във всякакви отенъци на синьото.

LRM_EXPORT_20180509_150647LRM_EXPORT_20180509_150705LRM_EXPORT_20180509_150617LRM_EXPORT_20180509_150623LRM_EXPORT_20180509_150452Село Мосина

Прекарваме часове из буша и по пътеки зад плажа. Не спираме да се радваме на тези последни мигове на Вануату и като цяло на сушата. Хората, както обикновено ни се усмихват, черпят ни кокоси, разпитват ни какво се е случило с пръста ми.

LRM_EXPORT_20180509_150637Из джунглата 

Островите Банкс ни стават любими. Интересно е, че тук вече се усеща известно влияние от Соломоновите острови. Соломонската провинция Темоту е само на ден плаване от последния остров от Торес. Забелязваме, че някои хора дъвчат бетел, други носят огърлици от делфински зъби – и двете типично соломонски неща.

08.10

Дойде и дългоочакваният ден на голямото плаване. Пръстът не даваше признаци на инфекция или други компликации, така че нямаше смисъл да отлагаме тръгването повече. Събрахме багажите и сърцераздирателно се разделихме със семейството на отец Бери и на епископа. Очите на жената на отеца дори плувнаха в сълзи, поредният път, в който чистосърдечността на хората тук ни изумява. Жената на епископа поръча на шофьора да ни откара с джипката до другия край на залива, където „Алабама“ беше се преместила на по-добро място. Натоварихме се с една дузина девойки изпращачки и колата ни закара до края на пътя. Ето ни отново на борда, където ни очакваше дълго време липса на земя. В късния следобед бяхме готови за потегляне. Събрахме се всички около масата за последна вечеря, за малка церемонийка и молитва преди излизане в открито море. Наблюдавахме гъстата зеленина на брега с носталгични погледи в прииждащия здрач. В близките две седмици не се очертаваше да видим какъвто и да е друг цвят освен син в различни вариации и сега очите ни попиваха образите на пушещите колиби, гигантските дървета и палми, шарените птици, черните лъскави усмихнати лица …

LRM_EXPORT_20180509_150456Момче носи съчки за огън

Сбогувахме се с Вануату, една от най-уникалните меланезийски държави. Изключително дива, традиционна, с гостоприемни, сърцати хора, в древен баланс между човек и природа, далеч от извращенията на съвременната цивилизация, обитавана от тайнствени духове, пълна с мистични места. Много по-безопасна от съседните Соломонови острови и Папуа Нова Гвинея , в същото време архаична и недокосната, за разлика от по-развитото и модернизирано Фиджи. Беше наистина приказка от зората на човечеството да прекараме тук два месеца и половина. Махаме с благодарност за сбогом към този последен вануатски остров.

LRM_EXPORT_20180509_150605Вечеря с йоркширски пай преди потегляне

Нощта се спуска. Превъзбудено вдигаме котва. Палим моторите и „Алабама“ се изгубва в черната нощна завеса към нови приключения из Южните морета.

LRM_EXPORT_20180509_150633Острови Банкс

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s