Как се асфалтира път на ръка, шофьорите, които пият бира на всяка почивка и бленувани плажове с палмички

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Мианмарски деца

06.12

Map_KyaukpadaungТръгнахме пеша надолу от планината по един неизползван път, напряко към главния път. Бяхме се приготвили да вървим 5-6 км, но след двадесетина минути ни качи един бизнесмен до близкото градче Чокпадунг (Kyaukpadaung). От там се започна голямо чакане. Измина близо час докато отново ни спря една луксозна кола, този път директно до мястото което искахме да стигнем – Магуей (Magway). Пътуването бе много приятно през обичайния пейзаж с палми и бамбукови къщички. Минахме 150-те км без да се усетим.

Магуей се оказа учудващо развит, чист, с широки улици и няколко нови молчета. Обикаляхме известно време по улиците за да купим зеленчуци, но така и не намерихме. Това ни е доста голям проблем в Бирма. От всички места, които сме посетили до момента, само веднъж попаднахме на голям пазар в едно малко градче. Навсякъде има милиони бирарии и ресторанти, както и хранителни стоки, но обичайните сергии за плодове и зеленчуци почти отсъстват.

Ако случайно намерим някоя мижава сергийка, то разнообразието винаги е минимално и самите зеленчуци не изглеждат добре. Винаги купуваме едни малки, леко мухлясали лукчета. А веднъж когато открихме голям хубав лук се оказа, че две глави струват 80 стотинки, цена за която можеш да изядеш две порции нудъли на улицата.

Същото е положението и с плодовете. Често има големи спретнати сергии с плодове, но всичко е внос от Китай и съответно много скъпо. Продават ябълки, мандарини и грозде, плодове които въобще не растат в тропичен климат, като са на бройка по 15-30 ст. парчето. Понякога успяваме да намерим евтини малки бананчета и евтина папая, но не навсякъде.

Просто не мога да си обясня как в държава с тропичен климат няма да има плодове и ще си внасят ябълки от Китай ?! Разбира се голяма част от продуктите в хранителните магазини също са китайски, но те поне са значително евтини. Не знам обаче как хората си готвят, като няма пазари за зеленчуци. Може би затова ресторантите винаги имат клиенти. А тук наистина почти всяка схлупена колиба е заведение за хранене или пиене.

Решаваме да пресечем моста над река Айеравади и да спим от другата страна, тъй като вече се стъмва. Реката е адски широка и вървим поне 4-5 км по безкрайния мост. Веднага след моста има хълмчета със ступи, на които нощно време се натискат младежите. Тръгваме по една малка пътечка зад ступите и пред нас се ширва перфектна равна площадка с изглед към реката. Лагерът е опънат и прекарваме необезпокоявана нощ.

07.12

Продължаваме на запад към щата Аракан (Arakan state). В интернет, пътуването из този щат се води за силно непрепоръчително заради конфликтите, които са избухвали миналата и по-миналата година. В северната част на щата живее малцинството Рахинга. Световната общност обвинява мианмарското правителство в репресии, системно нарушаване на човешките права и дори геноцид на рохингите.

Те са мюсюлмани по вероизповедание. Живеят от няколко стотин години по тези земи, но мианмарците, в това число и обикновените хора, ги смятат чисто и просто за бангладешки имигранти, каквито в действителност също има немалко. В резултат на това, нямат право на гражданство и лични документи, нито да излизат от щата, да получават работа и образование. Повечето са настанени в лагери и общо взето нямат никакви човешки права. Това, че прадедите им, до не знам кое си коляно, са живели в Аракан явно няма значение за мианмарското правителство. Затова хората си строят салове и бягат. Тайланд е обявила, че ще приема всеки навлязъл със сал в тайландски води, но пък Малайзия не ги иска, под предлог, че повечето изобщо не са рохинги, а бангладешци.

Като цяло повечето погранични мианмарски щати имат проблеми. Например племената в щатите Качин (Kachin state) и Шан (Shan state) се бият срещу военните и цялата зона е отцепена за туристи с изключение на туристическия регион около езерото Инле (Inle lake). Много хора прогнозират, че военните няма да сдадат лесно дългогодишната си власт, въпреки че сега след победата на Националната лига за демокрация, ще трябва да я предадат до месец март. Така че пътуванията извън регионa между Янгон и Мандалей или са невъзможни или не са много препоръчителни. Въпреки това ние сме сигурни, че медиите не са най-добрия източник на информация и решаваме да пътуваме по крайбрежието на Аракан, на юг към Янгон.

В началото на деня си взимаме сутрешния манастирски душ, след което започваме стопа. Семейство учители ни закарват до градчето Минбу (Minbu) на 5-10 км, след което стопа ни отново се закучва. Стопираме извън града, но никой не спира. След час, два едно много странно момиче се приближи и първият камион, на който махна спря и ни качи. Откараха ни до подножието на планините, които отделят щата Аракан. За щастие не се наложи да чакаме дълго и една камионетка ни качи в каросерията си и запърпорихме по планинските пътища към градчето Ан (Ann), от другата страна на планината.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Манастир

Гледките бяха невероятно красиви, но друсането и студения въздух доста ни измориха. Трябваше да изминем над 130 км и след няколко часа започна да се мръква. Целите се втресохме от ледения вятър брулещ главите ни. Вече по тъмно спряхме да вечеряме в крайпътно заведение. След натравянето в Мандалей ми се повдига от тукашната храна и от странното олио, което използват. Но вечерята беше само ориз, варено броколи и яйца и решихме да ядем с шофьорите и да не готвим. Изведнъж всички ни заразпитваха дали имаме паспорти и се разбра, че имиграционното е в края на селото.

Спряхме пред бариера, където всички минаващи бяха чинно проверявани. В обратната посока също имаше десетки автобуси  и пътниците слизаха и представяха документите си. Мисля си, че е свързано с бангладешките имигранти. Провериха ни и нас, вписаха паспортите и не щеш ли заявиха, че не можело да се пътува с такава кола. Трябвало да изчакаме автобуса или да си вземем такси до Ан. Ние със сигурност знаехме, че в тази посока няма автобус през следващите два, три часа, понеже един шофьор от предишния стоп искаше да ни помогне и беше разпитал.

В началото бях доста сговорчива, но накрая ми писна с полицейските им глупости и започнах да се разлютявам. Точно преди съвсем да избухна се решиха да ни пуснат с камионетката. Натоварихме си се обратно в каросерията и дим да ни няма. Камиончето спря на 20 км преди Ан, в планините. Хората всъщност отиваха при един аварирал камион, на който трябваше да се смени скоростната кутия и сега му я носеха. Полицаите бяха им заръчали на всяка цена да ни закарат до Ан и да ни оставят в хотел. На нас обаче не ни костваха много усилия да ги убедим, че няма защо да се разкарват и че ще спим в гората. Оставихме ги да си ремонтират камиона и се скрихме в гората да преспим.

08.12

Събуждаме се малко недоспали след леко студената нощ. Навън ни чака изумителна гледка – пълзяща мъгла по долините и красиви островчета образувани от върховете на планината. Хълмовете са покрити с високи бамбуци. Нашите хора от вчера, още не са завършили ремонта, така че се сбогуваме с тях и поемаме по пътя нагоре в търсене на удобно място за стоп. Разминаваме се с група строителни работници на пътя, за наше учудване отново са жени. Интересен факт е, че в Мианмар освен, че преобладава ръчната работа при асфалтирането на пътищата, жените са тези, които основно работят. Може би защото те владеят специалното умение да носят легени със строителни материали на главите си, без ръце или защото жените са повече от мъжете или защото мъжете предпочитат да си дъвчат бетела и да си пият биричката … нямаме отговор за причините за този феномен 🙂

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гледка

Асфалтиране на ръка – Едрите камъни се носят и пъхат в машина, която ги разбива на различни размери. После се носят на ръка или на глава и се насипват на пътя. Едрите камъни отдолу, отгоре по-ситните. Нивото се хваща/изравнява със система от конци. Пали се огън и се нагряват варелите с асфалт, който също се носи на ръце в кофи и се изливат върху чакълената настилка. Минава валяк за окончателното заглаждане.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Работнички на пътя

Не сме вървели и 5 минути и милите хора ни настигат. Такава е била очевидно съдбата ни, те да ни закарат до Ан. Минаваме още една полицейска проверка, този път без записване и пристигаме благополучно. Срещаме една германка на излизане от града, която е била до Мраук У (Mrauk U), другия забележителен град със стари пагоди. Разказва ни, че не е имала никакви проблеми със сигурността по пътя. Но ние за съжаление няма да можем да отидем, защото се оказа, че едномесечната виза за нищо няма да ни стигне и трябва постепенно да се ориентираме към границата.

Излизаме от града. Спретваме си малко огънче и вкусна закусчица и отново сме на пътя. Още докато вървим по него ни застигат монах, после бъбрив мотоциклетист, който иска да ни помогне, но не знае английски и накрая ни спира бусче с фамилия, която отива да посети прабаба си. Голям късмет, както се оказва в последствие, тъй като след като ни оставят след около 50-60 км, започва истинското чакане. Чакахме, чакахме, но нищо не минаваше освен моторчета и разни тракторчета и триколки, сновящи между селата.

Свечери се и решихме да се поразмърдаме и да сменим мястото. Покрай бамбуковите къщи със сламени покриви, щръкнали на колци заради дъждовния сезон, видяхме място с вирче и къпещи се хора. Без да му мислим въобще се запътихме директно към тях. Една баня щеше да ни се отрази чудесно след тежкия ден. Сред тукашните срещнахме отново усмивки и желание да ни помогнат. След кратка жестово-мимическа комуникация поехме отново, този път просто решили да си намерим място за спане.

През цялото време докато се къпехме и си говорехме не беше преминала нито една кола. За наше щастие, докато вървяхме  обаче мина камион и ни спря. В последствие се оказа ,че е „състезателен тип“. Отпрашихме с адска скорост по разбитите пътища. Шофьорчето не го интересуваше изобщо, че разбива чисто новия камион минавайки през ужасните дупки. А никак не ми е ясно как въобще товарът остана закрепен за каросерията. Беше доста хард и за нас в кабината. Спряхме да починем и шофьорите обърнаха по една бира (640 мл) и продължихме. Прави ни впечатление, че тука шофьорите поголовно пият и карат. Непрестанното дъвчене на бетел – червените устни, черните зъби и плюенето, не го броим. Но пиенето, в някои случаи и на твърд алкохол, от професионални шофьори ни изглежда доста странно…

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Хората от вира, в който се къпахме

Map_ToungupПристигнахме в Тонгуп (Toungup) по мръкнало. Шофьорите ни показаха посоката и ние тръгнахме на нощна разходка из градчето в търсене на подходящо място за опъване на палатката. Имаше някакъв чар в това да вървим през приготвящия се за сън град. Всичко беше притихнало, от време на време се чуваше само детска глъч и тук-таме през отворените къщи-навеси съзирахме лягащи си хора.

Намерихме си закътано местенце в окосена оризова нива. Оказа се, че е свърталище на хипер популация от мравки, които успяха да проникнат дори и в палатката, надушвайки маслото останало ни от монасите от Мандалей. Нападнаха и Цветин и раницата му, защото вечерта без да има нужда размаза една мравка и си заформи лоша карма 🙂

09-10.12

Събираме палатката, доста мъчителен процес, защото е придружен с хапане на мравки. После тръгваме да търсим закуска. Наблизо има селце, но успяваме да намерим единствено капанче за кафе и скариден чипс по 7 стотинки 🙂 Докато си пием кафето се появява един дебеланко и скоро се разбира, че „главният път“ свършва след километър, снощи сме си пропуснали разклонението за на юг и сме вървели 5-6 км пеша в грешната посока.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Река на пътя

Дебеланкото иска да ни кара със скутерчето си обратно до Тонгуп срещу заплащане, но ние предпочитаме да вървим пеша. По едно време стопираме тракторче, което ни спестява голяма част от разстоянието, и скоро сме обратно в града. Вече споменах, че мианмарската кухня е много особена и тежка, но се налага да се прежалим за закуска. На една улична сергийка продават оризови спагети омешани с какви ли не прахове и сосове, придружени с бульон от скаридена паста.

Вървим още 20 минути и достигаме прословутата отбивка, която е отбелязана само с кръгчетата от странното писмо на бирманците. Почти веднага ни качва камионетка, като отзад върху килимче са насядали трима типа с леко пропаднал вид. Единият не спира да дъвче бетел и целите му зъби са почернели, но тук така или иначе белите зъби явно не влизат в идеала за красота.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Асфалтиране на ръка

Ще ни откарат директно до най-известния плажен курорт в Бирма – Напали бийч (Ngapali beach), който ни е на пътя и сме решили да посетим така или иначе. Пътят продължава да е разбит следващите 80 км до Тандве (Thandue).

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

На стоп със странните типове

Преди да стигнем спираме за обяд, като както винаги всички изливат по една халба бира, включително и шофьорите, а нас черпят кока кола. Нещо не ни се връзва как всички са бедни, а дори и тираджиите имат смартфони, постоянно се наливат с бира (бутилката е 2,80 лв.), дъвчат бетел (пакетчето, което не им стига и за половин ден струва 1,40 лв.) и заведенията са пълни. Един обяд с месо излиза най-малко по 3000 чата, тоест 5,20 лв. На пазара няма евтини плодове, а понякога и зеленчуците, в редките случаи когато ги има, са на цени като в България. Да не говорим, че по пътищата е пълно с луксозни коли и джипове. Просто необяснимо!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пейзажче по пътя

Достигаме Тандве. Изведнъж се появява страхотна магистрала, водеща към плажа на 10 км. В Тандве има и летище и всички баровци се изтупват тук със самолет, то наистина по пътя е доста тежко и от Янгонг отнема цял ден друсане по дупките. Аракан е целия в хълмове и до сега не бяхме успели да зърнем морето, въпреки че се движехме на 20 км навътре, паралелно на брега. Много се вълнувахме понеже от девет месеца не сме и сънували море. Нашите хора ни докараха до един от хотелите на плажа и ние побързахме да се ометем.

Map_ThandweОкеанът беше невероятно красив и тих. Хотелите и резортите скрити в палмовата гора покрай пясъка изобщо не се виждаха и въпреки, че тук е мястото където сме видели най-много западняци на куп от цяла Бирма, все пак може да се каже че почти нямаше хора. Бирма, за разлика от Тайланд, не е известна с плажен туризъм и явно курортът хич не беше популярен. Въпреки това цените не падат под 70 долара на вечер и мястото си се води голям лукс. Плажът е много дълъг и за късмет попаднахме близо до един хълм, където имаше само занемарени бази заради влизането на малка рекичка в морето, която в мусоните приижда и помита всичко.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Плажът Нгапали

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Река, вливаща се в морето

Изчакахме да се стъмни и опънахме палатката, зад една каменна стеничка-бент насами плажа. През нощта водата дойде на метри от нас, приливът беше близо 200 метра. На следващия ден решихме да останем и да се покефим на океана. Няколко местни забелязаха палатката, но само ни се радваха. Курортистите, разхождащи се в тази част на плажа, също ни забелязваха и малко се изумяваха. Някои идваха да си говорим. Запознахме се с англичанки. Неизменно присъстващите на всеки плаж по света братушки също не отсъстваха и тук. Общо взето прекарахме страхотен ден с маска и шнорхел на Бенгалския залив.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бивакът ни сред луксозните бунгала

11.12

Последно топване в топлата океанска вода и започване на стопа. Взима ни камион с мюсюлмани обратно до Тандве. Жените не са забулени. Поразпитахме ги и за наше учудване казаха, че нямали никакви проблеми с будистите.

От Тандве вървим няколко километра пеша докато излезем от градчето в посока юг. Качват ни все камиони, но за по 10-20 км. Пътят е лош и тесен, а коли почти не минават. След третия камион сме се отдалечили едва на 30 км, а вече е следобед. Чакаме близо два часа докато ни се усмихне късмета. Луксозен автобус с климатик ни спира и въпреки, че им обясняваме, че нямаме пари за билети, ни махват да се качваме. Казваме им, че ще слезем в Гуа (Gwa) последното градче от Аракан, но шофьорите ни казват, че можем да пътуваме безплатно до Янгонг.

Ние обаче не искаме да пътуваме цяла нощ и да се озовем в 3-4 през нощта в Янгонг и за голяма изненада на шофьорите отказваме. Пътуването в автобуса е що-годе приятно, изобщо не друса по дупките и стюардът постоянно носи води и кексчета. Но климатикът и безумните музикални клипове просто ни поболяват. На една от почивките един от шофьорите ни купи пълна торбичка с пържени банани.

Стъмни се и на едно спиране, в което шофьорите обърнаха по биричка, решихме да слезем, въпреки че оставаха още 20-30 км до Гуа. Имаше голям плаж и заведение за хранене, ако ни потрябва вода. Селото беше далеч, така че беше идеално. Разпънахме палатката възможно най-далече от морето, под палмичките на брега и се унесохме в сънища.

12.12

Map_GwaДнес стопът върви значително по-добре. Първо една камионетка ни закарва до Гуа. После правим почивка за кола и кафе, защото се чувстваме много уморени и излизаме пеша от градчето. Скоро ни качва голям, бърз камион, с който прехвърляме араканските планини и се завръщаме отново в равнината на Айеравади. Разстоянието е към 120 км и когато ни оставят вече е следобед, тъй като както обикновено сме пътували няколко часа. Както и на предишните постове – след Тандве и преди Тонгуп, имиграционните изобщо не забелязаха, че сме в камиона. Излязохме от щата безпрепятствено.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гледката от камиона

Нещо много непонятно за нас е, че по пътищата най-често указателните камъни с километража не сочат колко километра ти остава до следващия град, както е по цял свят, ами показват колко си изминал и повечето пъти е в мили. Така човек никога не знае колко път още му остава и какви са разстоянията между градовете. Другото интересно е, че хората от някои малки селца се изтърсват на пътя и започват да събират средства за местната пагода, като държат метални съдове на чието дъно подрънкват камъчета, а някои ти дават дори вода и сокче, ако оставиш дарение. Това, заедно с асфалтиращите на ръка хора, са най-често срещаните гледки по пътя.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Типичен мианмарец

Хапнахме при едни мюсюлмани, които очевидно бяха бангладешци, много вкусни банички. Вече почти се мръкваше, когато успяхме да си стопираме една камионетка за Янгонг. Възползвахме се само за 20-30 км и когато спряха да пият бира решихме да слезем и да си търсим място за спане. Вече втори ден отказваме директен стоп за Янгонг, но просто няма как да се оправим там ако пристигнем в 10-11 ч. вечерта.

Хората ни показаха къде имало манастир и се запътихме натам. Вътре млад монах, излегнал се на шезлонг, гледаше мач на плазмата пред олтара на Буда. Заедно с него живееха още две осиновени от манастира момичета. Веднага ни покани да седнем и да вечеряме. След щателна проверка на паспортите и обаждане до някакъв човек от правителството ни разреши да останем. Настаниха ни в задната стая, в която спяха момичетата, а самите те останаха в главното помещение при монаха. Държаха се много мило и монахът, който беше учил в Индия, можеше да говори що-годе английски, така че успяхме и да си пообщуваме.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В един от манастирите

Advertisements

One thought on “Как се асфалтира път на ръка, шофьорите, които пият бира на всяка почивка и бленувани плажове с палмички

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s