Ломбок – райски плажове и среднощна битка с шайка разбойници

Селонг Беланак

24.08

Събуждаме се рано, рано, преди туристите и ресторантьорите да са довтасали. Лагерът е събран набързо, но странно стомашно неразположение ме събаря. Успявам да се закрепя чак на обяд. Обратно в пристанището, където се заемаме да търсим шофьор на камион,който да ни качи без да плащаме в кораба. Докато Цветин се увърта около камионите един човек директно се предлага сам и така успяваме да се качим на ферибота “на стоп”. 🙂

Отделяме се от брега и магичните храмове, цветята, уханните пръчици и ритуалите на Бали остават назад. Нови неизследвани от нас земи на хоризонта …

Ломбок на хоризонта

Пътуването ще трае към четири часа. Морето е бурно и ферибота потъва и се изкачва вълна след вълна. Продавачки на кафе, нудъли и чипсове обикалят палубите с кошници на главите си и настоятелно убеждават пътниците да си купят това-онова.

Настаняваме се на масички под сенчест навес, на страничната палуба. За голямо негодувание на амбулантните търговки Цветин изважда котлончето и започваме да си варим кафе. Още час и всички се изпонатръшкват по пода замаяни от клатушкането на кораба. Запознаваме се с италианска двойка – момичето колега, зоолог, момчето океанограф. Прекарваме почти цялото пътуване в сладки приказки. Предстой ни да преминем линията на Уолъс (Wallace line), вълнуващо изживяване за всеки естествоизпитател. Тя се намира именно между остров Бали и остров Ломбок.

Био бележка: Линията на Уолъс, по името на английския учен, е границата между екозоната на Стария свят (включващ Югоизточна Азия заедно с индонезийските острови Суматра, Ява, Калимантан и Бали) и Новия свят (Австралия, Папуа и островите Ломбок, Сумбава, Флорес, Сулавеси, Молукски острови, Тимор и др.). От тук нататък фауната се променя рязко и животните от Азия се сменят с торбести бозайници, райски птици и какви ли не други типични за Австронезия животни. Причината е в дълбоките води тук. Преди милиони години по време на ледникови периоди нивото на Световния океан спада със стотина метра и поради плиткия шелф земите от Югоизточна Азия се свързват със сегашните Западни Индонезийски острови, по този начин позволявайки миграцията на различни видове. По същия начин Австралия, Папуа и Източна Индонезия са били също така свързани в една голяма суша, но границата на Уолъс с дълбоките си води между двата свята не е можело да бъде премината.

Акостираме по тъмно в малко пристанище. Още от далеч брега на Ломбок изглежда като рай, без села и постройки, с красиви хълмове и малки заливчета с плажчета. Нямаме търпение да се впуснем в този нов за нас свят. Шофьорът на камиона ни оставя на разклона в градчето Герунг, от където вместо за столицата Матарам (Mataram), се отклоняваме към Южен Ломбок. Вървим пеша към края на града. Весели забулени баби ни поздравяват. Помпозни кубета на джамии се нижат едно след друго.

Обстановката е още по-заспала от тази в Бали. Времето тече бавно, ниски къщички и тропични дървета създават екзотична атмосфера, каквато се страхувахме, че няма да намерим тук, подобно на Суматра и Ява.

Интересно да се знае …

Жителите на остров Ломбок  са от етноса сасак, близкородственици на балинезийците. За разлика от тях обаче всички са мюсюлмани с изключение на малък процент хиндуисти около столицата Матарам, преселили се от Бали тук. Местната форма на ислям е много специфична със силни влияния от хиндуизма и едновремешния анимизъм. Изповядващите ислям Вету Телу се молят само по три пъти на ден, спазват само три дни пости по време на Рамадан, не са длъжни да ходят на петъчна молитва в джамията, нито да дават милостиня, както и да ходят на поклонение в Мека. Тоест са в пълен разрез с петте стълба на исляма. В днешно време тази традиционна местна разновидност започва да се измества от организации “превъзпитаващи” местните в ортодоксален сунитски ислям. Въпреки това 30-40% от етноса сасак, предимно в Северен Ламбок, все още се придържат към Вету Телу.

Вървейки намираме интернет клуб и се отбиваме за кратко. Децата и младежите вътре изпадат в пълна екзалтация, викат, крещят, снимат се с нас, задават ни лични въпроси на лош английски, черпят ни кафе. Около монитора са се накачулили десет деца и коментират всичко, което виждат – съобщения, снимки, имейли. С големи усилия на волята издържаме цял час и с облекчение се пръждосваме от тази лудница. В близост намираме спретнат осветен парк с езерце и екзотични растения. Опъваме палатката, молейки се някой да не довтаса посред нощ. Молбите ни обаче не биват чути. В малките часове на нощта нещо като пазач се появява и започва да осветява палатката от всички възможни ъгли, оглеждайки любопитно нещата ни в преддверието на палатката. След като разбира, че сме чужденци си тръгва.

25.08

Неприятните случки не свършват с това среднощно разбуждане. Към 4:30 сутринта в просъница дочуваме женски гласове, детска глъч, стъпки наоколо. С всяка минута шумовете се увеличават. В 6 вече изглежда, че сме наобградени от тълпи от хора. Излежаването в палатката става съвсем невъзможно. Цветин излиза отвън и открива, че паркчето е пълно със семейства. Те пък откриват, че къмпингуващите са “оранг буле” т.е. бели хора и фото-сесията започва с пълна сила. Палатката е заобиколена от любопитни деца. Приготвянето на закуската също предизвиква фурор, което абсолютно увеличава раздразнението ми. Недоспала и кисела игнорирам зяпналите ни хора и с неудоволствие си спомням сутрините ни в Индия, където по същия начин никой не уважаваше каквото и да е лично пространство и все се намираше по някой кибик да ни зяпа с часове и да попипва нещата ни. Все пак трябва да приемем реалността, да се откажем от европейските си идеи за лично, неприкосновено пространство и да се усмихнем на тези доброжелателни хорица. По-късно откриваме причината за това неестествено, ранно стълпотворение. Точно зад паркчето има голяма джамия, в която близо 2000 човека са дошли на молитва по случай започването на месец Хадж от мюсюлманския календар, месецът в който традиционно се прави голямото поклонение в Мека, Саудитска Арабия.

В парка

След закуска стопираме камионче натоварило бетонобъркачка, до която се возим и ние полуизправени. Оставят ни до магистралата. Не са минали и пет минути и по поредното, необяснимо, магично стечение на обстоятелствата нашите приятели италианци от ферибота минават с такси и ни забелязват. На всичкото от горе отиват към същия залив, към който и ние сме се запътили. Караме по тесни, заспали пътчета, през бедни селца с колоритни пазарчета. С притеснение забелязваме, че по пътищата няма почти никакви коли или камиончета. Ако нашите приятели не ни бяха взели, сигурно щеше да ни отнеме часове да стигнем до това отдалечено заливче. Пътуваме през сухи, хълмисти региони с ниска растителност, каквито до сега изобщо нямаше по другите острови. Ломбок с ненаселеността си изглежда райско кътче.

С нашите приятели италианците

След около час достигаме Селонг Беланак (Selong Belanak), най-красивия тропичен плаж, който някога сме виждали. Дълга дъгообразна ивица бял пясък, светло синя вода, като от мечтите ни, палмички и панорамен, хълмист бряг в далеченита. В единия край на залива малко рибарско село и два, три резорта са събрали шепа западни туристи и сърфисти. По плажа вървят стадо биволи и крави. В морето десетки рибарски лодки и салчета подсказва, че туризма все още не е опустошил този райски залив и местните оцеляват предимно от риболов, земеделие и животновъдство.

Плажът Селонг Беланак

Отдалечаваме се от оголените кълки и задници на европейките и местните воайори плакнещи око от тази “скандална” за повечето азиатски държави гледка, която е още повече за бедни, необразовани мюсюлмански общности като тук на Ломбок. Девет десети от плажа е пуст, с безкрайно много прекрасни места за бивак и без никакви хора. Стигаме до най-отдалечения край, където откриваме няколко беседки за полягване. По стълба в хълма се изкачваме до навес с окачени килими по гредите и олтар загърнат с бяло парче плат. Зад плата намираме мюсюлманска гробница на може би някакъв важен, свят човек.

Гледка от гробницата

Размазваме се в една от беседките, уморени от ранното събуждане. Следобеда започват да прииждат местни с моторчета. Идват да подремнат и да позяпат плажа. Мястото се оказва нещо като селския мегдан, място за седянка. Решаваме да се изнесем, особено след като почти всеки появил се идва да седне точно до нас, да ни поразгледа вещите без дори да пита и накрая да се осведоми в кой хотел сме.

Връщаме се към средата на залива и установяваме бивака на самотно местенце, до тропично растение със странни, големи шишарковидни плодове. Както на почти всяко наше ядене, включително и на закуска, се налага отново да ядем ориз или инстантни нудъли. След толкова месеци на индонезийска диета понякога ни се присънва коматче хляб със сиренце …

Бивакът

Вечерта всички лодки и салове в морето, по наше изчисление над 500, засияват с енергоспестяващи крушки, готови за нощен риболов. Изглежда сякаш във водата има цял град. Жадни за един здрав, непробуден сън си лягаме още в 8:30.

Два часа по-късно се събуждам със сърцебиене и подскок в чувала. Все още не знам какво се случва, трудно ми е да проумея събитията. Цветин е изскочил чисто гол от палатката с мачетето и крещи на български: “Нещастник! Къде си?” и други цветисти, неподходящи за цитиране викове.

Някакво момче се опитало да отвори безшумно ципа на палатката и да ни обере с надеждата, че спим непробудно. Не бил разтворил и сантиметър и Цветин чул шума и видял силуета му. Младежът избяга вдън шубраците за секунди, без да го спипаме. Поне не успя да задигне почти нищо, с изключение на мокрото долнище на банския ми, което бях проснала върху палатката. Цветин не можеше да се успокои, наглостта на крадеца го вбесяваше. Току грабваше мачетето и почваше да обикаля храсталаците с викове. Това привлече няколко моторчета, чиито собственици си глътнаха езиците, след като той  се затича към тях с размахан нож, мислейки че може би имат нещо общо с цялата работа. Все пак момчетата се престрашиха и дойдоха при нас и им разказахме за случката. Коментарът им ни раздразни още повече. Според тях това било “джихад”. Какво общо има някаква дребно джепчийство с джихад не разбрахме. След известно време се поуспокоихме, знаехме че плашливия крадец няма да се върне пак и си легнахме обратно, в пълна бойна готовност с ножове до главите.

26.08

 Към обед напуснахме красивия залив. След случката не ни се оставаше много, много. Знаехме, че крадеца е от схлупените бедни къщурки зад плажа. Вчерашните неприятни младежи, постоянните посетители в бивака, скритите мъже наблюдаващи туристките из зад храстите ни напрягаха. Също така имахме проблеми с водата. Никъде нямаше течаща вода и непрекъснато трябваше да молим местните да ни сипват някаква леко солена вода от кладенците си, която изобщо не ставаше за пиене, ако не е преварена. Дори преварена беше неприятна на вкус и в резултат все се чувствахме жадни. Упорито отказвахме да купуваме скъпите бутилирани води и да трупаме безброй пластмасови отпадъци. Водата е право на всяко същество по планетата и като въздуха не следва да трябва да си я купуваш.

Плод на дървото панданус

На стоп ни взимат група местни и австрийски сърфисти, отново изваждаме късмет – по пустеещия път минават само моторчета и някое и друго такси с туристи. Оставят ни в заливчето Мавун (Mawun bay), на 7-8 км в посока туристическото градче Кута. В малкото рибарско селце зареждаме бутилките с кладенчова вода. На плажа има само няколко варунгчета и никакви хотелчета, така че тук туристите са още по-малко. Хората от селото ни предупреждават да не спим в усамотените краища на плажа, но ние днес имаме специален план. Изчакваме да се стъмни и тогава опъваме палатката без никой да ни забележи, в близост до скалите. Правим си крепостна стена от парчета корал и заострени прътове. Заглаждаме пясъка преди лягане, така че да забележим следите, ако някой влезе в укреплението. Нощта минава необезпокоявано.

Крепостна стена от корали и заострени прътове

27.08

На сутринта пристига овчар с жена си и както обикновено започват да опипват всичките ни вещи, разпитват ни дали сме хванали риба и дали бихме им дали някакви дрехи. Цветин ги пита за вода и те ни казват, че имало много хубава сладка вода, след което го завеждат до колибата си, където кална дупка с пяна и боклуци служи като източник за вода. Дори ние отказваме да пием мръсната, жълтеникава течност, даже и преварена. Хората тук са много бедни и окъсани. Живеят направо в коптори. Почвата е суха и неплодородна и те оцеляват предимно от биволите си и риболова. Такова нещо не бяхме виждали на нито един друг остров. Голямата пропаст между тези мизерни рибари и западните презадоволени туристи създава предпоставка за кражби и измами.

Заливът Мавун

Напускаме плажа. Докато вървим забелязваме какви са именно причините за бариерата между местните и туристите. Испанка по прашки си прави еротична фотосесия на плажа, тотално игнорирайки факта, че е в мюсюлманска държава, сред необразовани селяни. По нататък забелязваме двойка да се прегръща и целува пред всички. Освен това по целия плаж между кърпите са плъпнали мърляви дечица продаващи ананас и кокоси, тормозейки всеки плажуващ до безкрай, на което пък западняците отговарят с раздразнение и грубост. Неприятни местни младежи смущават всички момичета, зяпайки ги от двадесет сантиметра, опитвайки се да завържат разговор с тях. Така че нищо чудно, че туристите предпочитат цивилизованото Бали въпреки, че Ломбок е много по-красив. Тук те са ограничен брой. Нито местните знаят как да се държат, нито туристите.

На стоп ни качва местен предприемач до курорта Кута (Kuta). Изтегляме пари и си правим малък пазар от зеленчуковите сергии с лъжливо надути заради чужденците цени. Градчето е малко, няма големи резорти и обслужва предимно така наречените бекпекъри, така че атмосферата е приятна. Изглежда, че тук е раят на испанците. От всякъде се чува испанска реч.

Вървим пеша покрай плажа на Кута, който също е много красив. Планираме да видим един последен залив преди да се отправим към вътрешността на Ломбок, постепенно и към пристанището. След 2-3 км поемаме по грешно разклонение и вместо да стигнем до залива Ан (Tanjung Aan) се озоваваме на самотния плаж Сегер (Seger beach), който е в съседство. Решаваме да преспим тук и да отидем на утрешния ден до залива.

Залез на плажа Сегер

На залез гледката е невероятно красива – скалите, белия пясък, прозрачната тюркоазена вода ни спират дъха. Последните посетители – група западни младежи си тръгват със скутерчетата си. Заедно с тях и двама отвратителни воайори, които ги дебнеха зад храстите.

Воайорите

Разполагаме лагера под единствените дървета в този край на плажа, въпреки че Цветин никак не одобрява мястото, тъй като черното пътче свършва съвсем наблизо и е очевидно, че тези дървета са скришното място на всички местни извратеняци.  Умрели сме от глад и си палим огън. Започва се дълго готвене. От близката рибарска къща се чува кучешки лай, кучетата полудяват. Смътно чувство на безпокойство се прокрадва в нас … Да не би някой да идва насам, но какво пък ще прави посред нощ в тази пустош …

От тъмното изплува сянка, втора, трета. За секунда ни наобикалят шест човека, въоръжени с прътове и гигантски ножове. Двамата инстинктивно се изправяме с подскок. Един от тях извиква: “Sit down”. Възрастният мъж до мен изважда мачетето си. Цветин ми извиква:”Май ще има проблем. Приготви се да бягаш.” Пътеката е преградена от един човек, зад мен дебне друг. Храсталаците в страни също пречат за евентуално бягство. В този момент Цветин вади мачетето, което през цялото време е крил зад гърба си, с другата ръка грабва една горяща цепеница и се хвърля срещу тези от неговата страна със страховити викове. Сред тях настава паника и суматоха. Един хвърля прът срещу Цветин. Всички се разбягват уплашени. Той ги гони като луд, а те се спъват, падат и тичат. Непредвидената му реакция всява смут и объркване в нападателите. За секунди на сцената оставаме само двамата. Всички са се изпарили. С ужас откриваме, че някой е успял да грабне малката раничка с тетрадките със записките ни от пътуването, в която седеше и фотоапарата. Запазваме пълно самообладание. Важното е, че парите и паспортите са в нас и не сме наранени. Дори без фотоапарат и тетрадки керванът е несломим и ще продължи пътешествието.

Събираме скорострелно багажа, трябва да се ометем възможно най-бързо, да не би да последва втора атака. Трескаво звъня на всички приятели, които имаме в Индонезия. Първа вдига Елизабет, най-близката ни приятелка от Джакарта. Даваме й точни координати и тя предприема сериозни действия за свързване с местната полиция. През това време се изнасяме в най-близката рибарска къща зад плажа. Хората там се стресват сериозно. Всички се въоръжават със сърпове и пръти. Започват да звънят по телефоните. Предлагат ни да преспим при тях.

След около половин час моторчета и джипове един след друг пристигат с бясна скорост по черния път. Полицията е взела нещата присърце и е организирала масивна операция. Изсипват се специални части, цивилни и какви ли не още полицаи. Изтичваме до колите и задъхано им обясняваме всичко, както и че нападателите дойдоха пеша, най-вероятно са от близкото село. Сигурно воайорите от късния следобед или едно моторче, което мина и ни видя около час преди атаката са ни издали в селото и крадците са  организирали нападението. Те очевидно знаеха точното ни местоположение. Полицаите ни натоварват на джипките заедно с багажа и ни откарват в близкия участък. Започва се дълго даване на показания и писане. Не е минал и час и шефът на полицията се появява с добри вести, хванали са един от крадците и сега го разпитват. Помощта на нашата приятелка и намека, че сме “известни блогъри”, а тя е журналист може би също изиграва не малка роля. Селото на крадците е изринато, но за съжаление другите са успели да избягат надалеч. След още половин час един полицай от разузнаването влиза в стаята с нашата червена раничка, абсолютно всичко вътре е непокътнато. Крадецът е признал къде точно са я скрили и след претърсване е намерена. Керванът е спасен благодарение на крайно благоприятните обстоятелства и провидението, невероятните умения на Елизабет да вдигне цялата полиция на крак и тяхната брилянтна операция, както и малоумността на крадците и страхливите им реакции. Всички тези неща наклониха везните в наша полза. Обсипваме всички с благодарности, след което следва фото сесия за местните медии. Полицаите са много горди с успешната си работа (което неволно ни навежда на мисълта, че такива операции, в които се връщат откраднатите вещи не са много на брой) и държат новината да се чуе.

Поканват ни да останем да спим в полицията. Настаняваме се в стаята за събрания, върху зелено мокетче и заспиваме изтощени от целия екшън.

28.08

 Неделя е и участъкът пустее. Дежурните, спящи в съседната стая не могат да станат до 9 сутринта. Има кухня и ние се заемаме с готвене, а после и с пране и къпане. Не за първи път лагеруваме в участък, така че се чувстваме като у дома си, още повече, че този е извън града и е много спокойно. Помолват ни да останем до понеделник, за да можем с веществените доказателства и показанията да отидем до областния град, та да могат да заведат дело срещу крадеца. Нямаме нищо против, така и така планирахме да останем още един ден и да разгледаме залива Ан, който по ирония на съдбата е на километър от полицията, в която сме. Ще имаме и сигурно място за пренощуване. Преди обед пристигат и други туристи с оплаквания – на един му задигнали лаптопа, на друг скутерчето. Изглежда, че регионът на Кута е заразен от престъпна епидемия. С нарастването на туризма местните са решили, че краденето е нещо като риболова и никак не си поплюват. По плажа има бая улов – портмонета, айфони, кредитни карти, а това че като тръгне лошата слава на Кута ще спре туристическия поток и ще трябва да си карат пак без стотинка, не им достига до необразованите мозъци. Вместо да се потрудят да си отворят някое варунгче или да дават стаи под наем, по-лесното и бързо е направо да ограбиш туристите. Самите полицаи също са много ядосани, защото правителството влива милиони за развитието на туризма в региона, а местните глупаци го съсипват.

Тръгваме пеша към Танджун Ан. Пред нас се открива най-красивия залив от всички видени до сега. Тропично синьо, бял пясък, чудни скали. По плажа има само няколко бамбукови навеса и варунгчета, продаващи кокос. Въпреки дошлите на разходка туристи, предимно индонезийски, плажът изглежда пуст. Правим си преходче по хълма, който затваря от едната страна залива. Тук гледките са още по-смайващи. Тъжното е, че според една схема, която видяхме на стената в полицията, някакъв магнат е купил всичките пет залива около Кута заедно с плажа на Кута, земите отзад, хълмовете и за период от петнадесет години всичко ще трябва да бъде превърнато в грозни хотели, вили за живеене, голф игрища, луна паркове и “луксозни” зони за развлечения. Проектът наречен “Mandalika resorts” вече е стартирал. Налице са огромните пътища и детелини. Багерите бавно дълбаят в това райско местенце и го превръщат в ужасяваща грозотия. Изумително красивото хълмче, на което седим сега до три години трябва да стане на голф игрище. Това е най-отвратителния и мащабен идиотски проект, за който някога сме чували и за който на всичкото отгоре никой не знае. Най-вероятно рибарите и копторите им също ще бъдат разкарани от бащините им земи срещу жълти стотинки. Природата ще бъде съсипана и остатъците ще бъдат привилегия само за богати зомбита.

Връщаме се преди мръкнало в притихналата полиция и се заемаме с вечерята.

*Снимки от Танджунг Ан няма, тъй като апаратът беше задържан при веществените доказателства в една каса

29.08

 На сутринта полицията се изпълва със служители. Ние си оправяме багажа. Шефът ни подарява сладък хляб с пълнеж. Правим си последни снимки и се сбогуваме с временния ни дом. Натоварваме се на джип, с две крадени моторчета и отпрашваме към областния град Прая (Praya). Минаваме покрай традиционно село на местния етнос Сасак, но за съжаление няма как да спрем. Пропускаме и друга забележителност – рибният пазар в село Танджунг Луар, който планирахме да посетим. В полицията в Прая е пълно с крадени моторчета и хора чакащи приятелите си, които както един човек весело отбеляза били извършили “криминалита”. Ние свършваме бързо със заснемането на веществените доказателства. Все пак помолваме, ако може да бъде дадено най-лекото наказание на престъпниците и се отбиваме в къщата на единия полицай, за да вземе някакви документи. Друг полицай, който не е на смяна ни поканва в къщата си в град Терара (Terara), който е на половината на разстоянието към пристанището за следващия остров Сумбава. Съгласяваме се без много, много да му мислим, тъй като още сме в шок от двете похищения, а и нямаме ясна концепция къде да спим. Този полицай е адски симпатичен. Говори горе долу английски, който е научил откакто са го преместили на служба в Кута. Както той се изрази заради честите срещи с чужденци потърпевши от кражби – на един му откраднали раницата, на друг телефона, на трети паспорта и парите и така малко по малко го научил. 🙂

Карта на маршрута на остров Ломбок

Къщата му е просторна и чиста, с голям двор пълен с манго и джакфрут. Жена му е учителка и имат двама сина, по-малкият на 3 годинки, адски палав. Говорим си през целия ден и вечерта готвим традиционни ястия с различни листа откъснати от градината. Интересни членове на семейството са един красив петел и бял гъсок, които непрестанно се въртят около нас и все едно слушаха какво си говорим. Не се интересуваха от себеподобните си, нито от храна. Петелът даже даваше да го галят и само се чудеше как да влезе в къщата. Според нас направо си се мислеше за човек 🙂

Със семейството на полицая

30.08

 Появи се братът на Тори, нашия домакин и ни покани да гостуваме в къщата на баща им на остров Сумбава (Sumbawa), в столицата Сумбава Бесар. Откарахме цял ден в интернет клуба и се наложи да останем още една вечер. За вечеря решихме да сготвим пържен ориз по индонезийски и всички много се учудиха. Останахме с впечатление, че даже не знаят как се готви. Не преставаме да се изумяваме как хората тук, въпреки невероятния климат и възможността да се отглеждат всякакви растения, ядат само ориз, най-често с някоя мръвчица пилешко. Ако случайно се сготви някое къри, то се добавя от него лъжица, две към ориза. Порцията, която обикновено ние двамата изяждаме сигурно ще стигне за 5-6 човека. Салата и плодове липсват почти изцяло от менюто. Странно защо така са си симплифицирали кухнята и защо в съвременната информационна ера, ядат толкова нездравословно.

Чувстваме се страхотно в дома на Тори. Жена му също е много мила. Потапяме се в атмосферата на тихия и спокоен семеен живот на индонезиеца. Почивката ни идва добре дошла.

31.08

 Откланяме деликатно желанието на брата на Тори да ни ескортира, като “мярка за сигурност” и да се опитва да ни спре камион. Разбираме се, че ще се чуем като стигнем в столицата на Сумбава и тръгваме преди него. Стопът върви страхотно. След първия камион, който ни оставя на тридесетина километра, ни спира втори, който се оказва че е директно за Сумбава Бесар. Това е страхотно, тъй като ще минем с него и през пристанището и няма да се налага да си купуваме билети за ферито. Возим се отгоре върху кабината и каросерията и въпреки изпепеляващото слънце и откаченото каране на шофьора усещането е страхотно. Минаваме покрай втория по височина вулкан в Индонезия (извън Папуа) Ринджани (Rinjani), който също решихме да пропуснем. Отново естествено имаше прекомерно висока такса – 20 лева на човек, според някои източници таксата е само за ден, като трябва да имаш и задължителен гид. Бяхме вече леко уморени от промъквания, дебнения и разправии със селски рекетьори. Тази простотия да печелиш пари от природни забележителности, които не са твои и нямаш никакъв принос в съществуването им, само ни ядосваше.

По пътя селата изглеждаха значително по-заможни и хората по-добре облечени от тези в южен Ломбок. Беше пълно и с училища. Може би точно прекомерната бедност, липсата на образование и неравнопоставеността със заможните туристи бяха причините за тази вълна от престъпност в района на Кута.

Също така пътувайки през Ломбок на човек му прави впечатление един много интересен парадокс. Огромни джамии в процес на строеж са през километър-два, явно с цел вкарване на местните “в строя”, но те твърдо държат на привичките си и точно до същите тези джамии на сергийки продават традиционния алкохол туак, любимата напитка на всички сасаци от Ломбок. 🙂

Стигнахме пристанището. Полицаите и служителите само ни помахаха със смях и така безпроблемно се озовахме на ферибота.

Сбогувахме се с Ломбок. Тук все пак бяха най-красивите плажове и крайбрежни пейзажи, които бяхме виждали до момента.

Следва продължение на приключението на остров Сумбава…

Един от най-красивите плажове в Индонезия, Селонг Беланак