Лудото сватбено празненство, на което станахме свидетели, дядото, който ни разказа за живота по тези сурови места през зимата: Ом мани падме хум

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Манастирът Пугтал

27.07

Днес вече изобщо не можехме да вървим и след като сготвихме последната си храна се запътихме към село Карша. След около два часа и половина стигнахме до селото. Единственият магазин беше отворен, радостни купихме малко леща и спагети и намерихме скътано ъгълче, където да си ги сготвим. Дядото от магазина явно не беше виждал такива пътешественици и доста се изуми, че отидохме зад магазина да си готвим.

В селото имаше голям манастир и в късния следобед се изкачихме до горе, но уви главният храм беше затворен. Едно малко момченце ни преведе през някакви катакомби до друг храм с библиотека, който беше в процес на реконструкция. Манастирът беше много западнал, но бяха започнали да го позакърпват. От височината видяхме долу в селото на една полянка, скрита между къщите, сборище на местни и се сетихме,че дядото от магазина беше споменал, че има сватба.

Завтекохме се бързо и станахме свидетели на чудно празненство. Хората в Занскар като цяло са много по-традиционни от тези около Лех. Деведесет и пет процента от множеството бяха облечени с традиционни дрехи със специфични виолетови наметала върху вълнената роба, която винаги носят, кафяви вълнени шапки и огромни бижута. Доста от бабите са с вълнени ботушки, тип терлици. Всички жени са на две дълги  плитки долу вързани заедно.

Както вече споменах всички имат мания да се навличат с колкото се може повече вълнени дрехи, без значение колко е горещо навън. Имаше и десетина човека, облечени с нещо като парадни костюми от оранжева коприна и с огромни шапки. Мисля, че бяха нещо като музиканти и танцьори, но участваха и в други дейности. Имаше и будистки монаси, които явно бяха чели сутрите.

Когато пристигнахме, церемонията, която продължаваше няколко часа, вече привършваше. Целият чеиз беше изложен в центъра и точно го прибираха. Успяхме да зърнем няколко одеала и десетки виолетови вълнени роби.  Почерпката беше приключила и навсякъде имаше чинии с остатъци от ориз и манджи. Цареше страшна патардия и повечето хора бяха пияни. Изневиделица видяхме и булката, приличаща на космонавт – с нещо огромно на главата, като кашон увит с бели платове.

Беше настъпила някаква пълна истерия и някакви хора ревяха. Булката се тресеше също в рев и близките й я дърпаха на някъде. После за секунди всички се изнесоха и останахме самички на поляната. В центъра все още имаше огромна купчина с питки и туби с чанг (тибетската бира). Бяха оставили един мъртво пиян да пази храната и той като ни видя ни привика и ни наблъска с поне 30 питки, колкото и да протестирахме. После една жена ни напълни канчето с чанг и си тръгнахме леко потресени от цялото събитие.

Вече се мръкваше, но подпийнали заслизахме по асфалта към Падум, който се виждаше долу в ниското на около десетина километра. Не след дълго мина една количка с двама пича и ни взеха до едно село на около два км. преди Падум. Във въпросното село също имаше десетки клатушкащи се пияни сватбари, отиващи си по домовете. Духаше много силен вятър и от някъде се чуваше „Ом мани падме хум“, надуто максимално високо. Въобще обстановката беше много странна, почти нереална.

По пътя към Падум навсякъде имаше обработваеми земи или постройки и в тъмното въобще не можехме да се ориентираме.  По едно време зацепихме през едно поле и стигнахме до страхотна ливадка с тополи и върби, обградена с каменна ограда. Дърветата, като много ценен ресурс за отопление през зимата, винаги ги заграждат със зидове, за да не ги опропастят животните.  Наоколо имаше къщи, но в тъмното никой не ни виждаше. Прескочихме оградата и се настанихме вътре с намерението утре рано сутринта да се изнесем.

В село Карша, което по принцип е електрефицирано, токът беше спрял и за пореден ден сме без фотоапарат.

28.07

Сутринта станахме рано, за да се изнесем незабелязани и точно се суетяхме около прибирането на багажа, когато един дядо се появи и ни попита кой ни е дал разрешение да спим тука. Обяснихме му, че сме пристигнали по тъмно и в силния вятър, който ни брулеше, сме се скрили тук на закътано. Дядото се засмя и каза, че сме му гости и можем да останем колкото си искаме. Земята била негова, но всъщност Господ я давал, така че да се разполагаме както намерим за добре. Оказа се, че е от мюсюлманското малцинство, живеещо в Падум. Отдавна не бяхме попадали на такъв сърцат човек и ни стана много мило. Успокоихме се, опънахме шалтетата на сянка и спахме непробудно до обяд, явно умората си казва думата.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бивак в градината на дядото

Наобед събрахме раниците и тръгнахме към центъра, който се оказа на двеста метра от мястото, където спахме. Бяхме останали с жълти стотинки в джоба и се молехме единствената банка да работи. Извадихме късмет с едната ни карта, от която успяхме да изтеглим стотина лева. После оставихме раниците в един хотел и се заехме да разглеждаме „градчето“, което по-скоро си беше голямо село.

Нямаше нищо интересно. Падум се състои от една дълга главна улица, на която има няколко плод-зеленчука, два-три магазина за козметика и дрехи, няколко за хранителни стоки,  и няколко ресторантчета. Хотелите също са само три-четири и общо взето нещата, които могат да се закупят, не са много. Например прясно бяло сирене и домашно сладко (нашите основни храни) изобщо нямаше. В единствения работещ интернет клуб ни уведомиха, че има само сателитна връзка и таксата е 120 рупии на час (близо 4 лв.), но дори и да решиш да го ползваш не става, понеже имало някакъв технически проблем, който не могат да оправят. Със зареждането на фотоапарата също ударихме на камък, токът спрял преди месец и половина и генераторите се пускат само вечер.

Разходихме се до края на улицата, до старата част на града, където повечето къщи се рушаха и бяха изоставени. Вечерта решихме да се върнем на полянката.

29.07

Цветин изчезна за вода и керосин и го нямаше сума ти време. Като се върна разказа, че семейството на дядото, на чиято полянка спим, го поканило на гости. Синът му и внукът му, и двамата говорят добър английски, му разказали за живота в Занскар. Малко туристи изобщо могат да си представят как се променя пейзажа в края на ноември. Всичко потъвало в снежна белота, температурите падат до минус 30 градуса. Част от хората се изнасяли да прекарат зимата в по-малко сурови места, като Шринагар или Джаму и трафикът на коли, стоки, туристи спирал за над половин година.

Пътищата са затрупани от сняг, а пасовете са изцяло непроходими. Единственият път, в случай на спешност, е през заледения Занскар, доста опасно начинание, което продължава минимум два, три дена. Към месец април провизиите на хората вече са на свършване.

Ходят от къща на къща да търсят въглени да си запалят огъня, тъй като дори кибритът отдавна е свършил. В днешно време ситуацията била малко по-добре. Понякога идвал правителствен хеликоптер, но преди 20-30 години си било истинска борба за оцеляване. В Занскар дори плодни дръвчета не виреят, тъй като липсва някакъв основен микроелемент в почвата. Единствената им зимнина са  заровени картофи и репи, които се изкопават през месец април в кризисния период. Не мога да си представя какво е да останеш тук през зимата.

Междуврененно всички съседи се запознаха с нас и идваха да си говорим. Много сме доволни, че най-сетне има хора, които говорят английски и можем да ги разпитваме за каквото ни хрумне. През деня отидохме да изперем мръсните си дрехи на едно изворче до джамията (специално в Падум мюсюлманите са 40% от населението). Имаше поне още пет жени да перат заедно с нас. Като се прибави и някой и друг човек, който идваше с количка да пълни поне по двадесетина туби с вода, падаше голямо чакане за изплакването на дрехите ни.

Оказа се, че много хора имат проблем с водата и трябва да идват да пълнят от извора, понеже в къщи нямат чиста вода. След няколко часа успяхме да изперем всичко и отидохме отнова на гости на семейство Шафи Уани. Черпиха ни с чай с мляко и сол  и традиционни катми, а момчето ни подари и цял пакет със странни пуканки от  някакво житно растение. Вечерта пуснаха тока и успяхме най-сетне да заредим фотоапарата. След сладките приказки се прибрахме доволни в палатката.

30.07

Решихме да посетим най-стария и известен манастир в Занскар – Пугтал (Phugtal Gompa). Намира се на два-три дена път нагоре по долината на река Царап (Tsarap). Всъщност река Царап и река Стод се сливат при Падум и образуват река Занскар, където се е образувало голямо равно пространство. От Падум тръгват три големи долини, едната на река Занскар, по която ние дойдохме, другата на река Царап, по която тръгнахме за манастира, и третата на река Стод към Каргил, по която всъщност е единственият път за моторни превозни средства и по която ще стопираме на обратно.

До село Реру (Reru) вървят джипове по черен разбит път. Наобед, когато тръгнахме, таман излязохме от Падум и мина един джип. Решихме да се качим, за да си спестим вървенето, още повече, че частни коли по пътя нямаше. Цената беше доста висока, по 100 рупии на човек (около 3,60 лв.), но ги прежалихме. На средата на пътя спряхме да изчакаме група жени, които идваха от селото на отсрещния бряг на реката от празненство по случай раждането на бебе. Прибираха се по селата си нагоре по долината. Донесоха няколко бутилки чанг и мъжете заедно с шофьора веднага им се нахвърлиха.

След половинчасовото чакане (от селото имаше бая слизане до моста и после качване до пътя), се натъпкахме всички в джипа, но не след дълго срещнахме група от четирима застаряващи пълнички франсета. Между другото Занскар е много популярен сред французите, всички чужденци който срещахме са все такива. Местните даже поназнайват френски.

Та въпросната група бяха с коне и водач, не ни стана ясно защо не бяха си наели транспорт до Реру и от там да започнат, но бяха в много лошо състояние. Адски зачервени и пред припадък. Пуфтяха и сумтяха, направо се уплашихме за тях. Изглеждаха като излезли от лудницата. Без никакъв опит в преходите, добре че си имаха поне водач, иначе щяхме много да се притесним. От всичкото на горе не знаеха и дума на английски. Двете жени се качиха отзад в каросерията, а мъжете продължиха пеша. Искрено съветвам възрастни хора над 60 да не се втурват на преходи из Хималаите, ако нямат опит и физическа кондиция : )

И така стигнахме до Реру. Там по пътеката заварихме пияни младежи, прибиращи се от купон. Вървяхме още два, три часа докато не взе да се мръква. От другата страна на реката се виждаше черния път, който още веднага след Реру беше затрупан от огромно свлачище. След първото село Ичар пътя мина от нашата страна и започнахме да вървим по него. В далечината се появи буреносен облак и по дерето на една рекичка ни се стори подходящо за бивак. Но колкото и да търсихме, нямаше равни места, а и при силни дъждове реката потича навсякъде.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Село Ичар

Вече се стъмваше и дъждът наближаваше, така че се видяхме принудени да опънем палатката в стара малка мелница без покрив. Беше равно и имахме заслон от силен вятър и от вода. Лошото беше, че пространството беше твърде малко и половината ни палатка висеше в една огромна дупка, която се опитахме да запълним с клони и камъни. Дъждът така и не дойде. Спахме доста неудобно, но все пак не беше толкова зле.

31.07

Събудихме се в много лоша кондиция и с главоболие. Днес се предполагаше, че трябва да стигнем до манастира, но всичко ни болеше. Трудно ни беше да си приготвим дори закуската. При мисълта, че трябва отново да вървим часове наред ни се дореваваше. Ясно беше, че телата ни имат спешна нужда от почивка за поне седмица. При равносметката, която си направихме, установихме, че за последните 30 дни сме вървяли 20 от тях, по 6-7 часа на ден. Оказа се, че двата дни почивка в Падум изобщо не са ни достатъчни.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Във воденицата

Сутринта мина едно момче с кон, което беше и първият местен, който ни вижда палатката и не ни иска пари. Толкова му се зарадвахме, че го черпихме чай. През деня вървяхме по черния път, който на доста места е сринат или заличен от реката. Пътят свърши при село Анму и от там пътеката, направена по скалите, става значително по-интересна. Долината е красива, но не чак толкова впечатляваща. За сметка на това туристите са доста малко. Срещнахме само три франсета.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пътеката след Анму

В късния следобед стигнахме до село Ча (Cha) и се установихме на бивак на доста приятно местенце до реката. Силите не ни достигнаха за още два-три часа ходене, колкото имаше до манастира, който ще оставим за утре.  Оказа се, че днес пак сме вървели 6-7 часа, но при мисълта, че можем да спираме и остава съвсем малко, настроението ни се подобри значително.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s